Търсене във форума

14. КАК СЕ НАПРАВЛЯВАТ РАЗРУШИТЕЛНИТЕ СИЛИ За Радка Давидова. Сестра д-р Радка Давидова беше възрастна мома. По едно време се върна от Париж Асен Вапурджиев, човек от братството. Може да са се познавали от по-рано, обаче връща се и посещаваше беседи, а в града даваше концерти. Той е професор по контрабас. Прочут, с влияние, с признание и пр. Радка Давидова и той се харесват и отива Радка Давидова при Учителя и му казва: ..Учителю, с този брат се харесваме, искаме да се оженим. "Учителят помълчал и казал: „Той е хубав и ти си хубава, но не сте един за други." - „Ама, Учителю, ние се обичаме." Учителят повече нищо не казал. Те се оженили, но след един месец тя се връща при Учителя и му казва: „Учителю, ние се разделихме." - „Как се разделихте! Този въпрос е ваш самостоятелен и трябва да го проверите." Тя се връща при него. Но не можаха да живеят и тогава се разведоха официално. Учителят предварително й казал: „Вие сте добри, но не сте един за друг! Не сте за семейство," Асен Вапурджиев имаше желание да остави свой заместник, да обучи някого на контрабас и се обърнал към Учителя с молба да му прати някой ученик, който той безплатно ще учи при него. Като нямаше друг, пратиха му брат Цеко. Брат Цеко беше електротехник, постоянно през целия ден из града, уморява се и не му остава време да се упражнява. Пък ние живеехме с него заедно у Йордан Савов на бул. „Ботев" 85. С Цеко и Петър Арабаджиев от Варна и сестра Стойна живеехме там. Та брат Цеко, Учителят го пратил да го обучава на контрабас, обаче брат Цеко не отделяше време да се упражнява. Като се върне вечер, до един часа горе на тавана, вземе да дрънка контрабаса, да се упражнява, защото на другия ден ще има урок. „Абе, Цеко, какво правиш, хората спят, цялата сграда ечи." - „На контрабас може ли тихо да се свири?" И той започнал мислено да се упражнява, представял си коя нота къде е, мислено слага пръст, мислено движи лъка и мислено се учи. Представяйте си колко може мислено човек да се упражнява. И след туй заряза контрабаса, защото Цеко отива с ненаучен урок и най-после оня казал: ,Не ми трябва такъв ученик. Не те искам!" И го оставя. Една вечер късно, това е било вероятно 1940 година, към 10, 11, 12 часа, било нощно време, тъмно, мрачно било и Учителят слиза и запалва лампите в големия салон, в неговата приемна, в трапезарията, по всичките алеи и на поляната. Всичко спи, а целият Изгрев свети. Учителят се връща в стаята си. След 3-4 часа Учителят пак слиза, пак угасва лампите една по една и се прибира горе в стаята си. Пита се защо е направено това? Един брат, който бил спечелил доверие на един от организацията на тогавашните родозащитници, който работел в държавната печатница с него, искал да го завербува, искал да стане техен член, без да знае, че той живее на Изгрева, че той е от обществото на Бялото братство, му казал така: „Приготви си един здрав бастун и някой път ще отидем там, при дъновистите горе и ще ги изтрепем, ама кога ще отидем, не знам, когато кажат. Ще отидем там, от нас туй се иска. Там хората не са въоръжени - с бастуни отиваме" и т.н. И какво се оказва - тогава, нея нощ около 200-300 души „родозащитници" са обикаляли около Изгрева, в гората са били, всякой един с бидонче газ или бензин. Чакат, в уречения час ще запалят бараките с бензин и газ и ще избият хората. Учителят доловил тази мисъл и по тая причина запалил всички лампи. Онези като пристигат, виждат, всичко свети, което показва, че планът им е издаден, си помислили те. Постояли, постояли и след туй се връщат тихомълком, без никой да ги види. И така Изгревът бил запазен по най-невинен начин. Учителят запалил лампите, значи хората са предизвестени, така си помислили те и с е отказват от това нещо, от това нападение, запалването на Изгрева, защото тъмните сили винаги са били смущавани от Изгрева, едно място, откъдето се изпраща светлина, голяма светлина и заради това искали да унищожат това гнездо, обаче те не можаха. По-късно нещата се развиват другояче. Сега Изгревът го няма. Разрушиха го същите сили, но чрез други хора. Един брат македонец имахме тука. Със своя брат дошъл на Изгрева, понеже брат му страдал от ангина. Имал възпалено, подуто гърло и рекъл: „Чакай да отида при Учителя." Завежда го при Учителя и Учителят му казал: „Ще пиете гореща вода и ще дишате дълбоко!" Повече Учителят нищо не казал. Братът целунал му ръка и се връщат. Като слизал надолу, брат му рекъл на македонски: „Елач, елач, да пие гореща вода, това лекарство ли е? Някакъв елач?" А Учителят следял отгоре и рекъл: „Какво иска брат ти, какво пита? - „За елач пита, Учителю." - „А, вземете малко сухо кафе, ще му духнете с една тръбичка в гърлото и толкова." - „А, така бива, вече елач има." Тръгнали. Накрая отишли до „Граф Игнатиев". „Нито гореща вода пи, нито кафе му духнахме. Брат ми нито гърло го боли нито нищо, вече е напълно здрав." Понеже неговото съзнание търси да се хване за нещо - елач. Той иска елач да има. Щом има елеч, вече ще оздравя. Обаче и без елач мисълта на Учителя е подействала вече. Искам да рецитирам едно стихотворение от Йордан Ковачев, един добър, идеен приятел, по убеждение толстоист, който се помина. Няколко години беше пращан в лагер. Това оказа влияние върху здравето му. Стихотворението е следното. В един момент на меланхолия, на безнадежност, на отчаяние, той изразява своите чувства така: Стоя печален, стоя надвесен над тъмна мъка, над болен блян. Не виждам слънце, не чувам песен, ни отдих срещам в света студен. Все тъй суетен, все тъй несретен животът вие около мен. Не виждам слънце, не чувам песен, ни отзив срещам в света студен. По-нататък, при друго настроение, при по-високо и бодро настроение, поетът изразява своята мисъл така: Усмихни се, мъчено сърце, светла радост нека в теб надникне, вяра кротка ни да призове път небесен в твоите малки песни. И навеки нека отлетят стара мъка от засмяна младост.