Търсене във форума

2. БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ Баща ми, Борис Петров Шаров, е роден на 1.09.1894 г. в историческия Батак. Той е петото, последно дете в семейството и единствен син. Няколко месеца след раждането му майка им умира и той е отгледан от двете си по- големи сестри. Дядо ми, Петър Шаров. е бил много интересен човек, с голям авторитет пред хората, но много сериозен и затворен. По време на Баташкото клане по една щастлива случайност той е отсъствал от селото и когато се връща, заварва голямата трагедия и едва 14-15 годишен започва да устройва живота си сам. Замогва се и си построява къща, чийто план е направил сам. Той имаше кафене в приземния етаж и се е занимавал, и с търговия. Баща ми завършва прогимназия в Батак и отива в Пловдив да учи в гимназията. Там направил силно впечатление на учителя си по рисуване, който му казал: „Трябва непременно да отидеш и да учиш в Художествена академия." И действително от това време има един портрет на Ангел Станков, народен представител, направен от баща ми и изключителен талант, и замах. Завършвайки гимназия, баща ми действително изявил желание да кандидатства в Художествена академия и дядо ми се съгласил. Явил се на изпит и се класирал на едно от първите места. Обаче точно по това време се обявява Балканската война и всички са мобилизирани и трябва да заминат на фронта. През цялото време на войната той трябвало да води кореспонденцията на ротата и въобще не е вземал пушка в ръка. Още като ученик в Пловдив той се запознава с толстоизма и става вегетарианец. Като студент в София чува за Учителя и започва да посещава беседите на улица „Оборище" 14. Още от самото начало той разбира, че това е пътят в живота му. Баща ми беше човек с много ценни качества. Четиридесет и две години той работи като учител в Севлиево, Горна Оряховица и в Мъжката гимназия в София, а последните 15 години беше сътрудник в Етнографския институт. Всички колеги знаеха за неговите разбирания и го уважаваха много, защото беше човек, на когото можеше да се разчита и много изпълнителен, когато му възлагаха задачи. След пенсионирането си той започва да работи много задълбочено върху беседите и изготвяше годишните наряди „Мисли за всеки ден". До 1981 г., когато заболя тежко, той ставаше сутрин преди изгрев, правеше разходка и шестте упражнения в градината, връщаше се в къщи, затваряше се в стаята си, рисуваше и работеше над беседите. Беше запознат с цялата западноевропейска и руска литература, цитираше в оригинал Пушкин и Лермонтов, в превод западноевропейските символисти, изобщо беше човек с всестранни интереси и ерудиран по много въпроси. Баща ми контактуваше с много хора на Изгрева. Беше близък с Георги Радев, Борис Николов, Георги Томалевски, Рогев, брат Боев, брат Звездински, със сестрите Паша, Аня, Елена и с много други. Спомням си около 1937 г. брат Боев и брат Звездински идваха по два пъти в месеца у дома, където родителите ми канеха хора, които проявяваха интерес към духовното и всички оставаха възхитени от брат Боев, който кратко, ясно и задълбочено даваше отговор на всички зададени въпроси. Мнозина от тях после дойдоха на Изгрева. Баща ми беше голям художник - предимно портретист. Той умееше невероятно бързо да вникне в психиката на човека и да направи един изключително ценен портрет. Негови творби се намират в почти всички галерии в България и в много частни лица, и в чужбина. Направил е един портрет с маслени бои на Учителя и 15 моливни скици. Обичаше природата и по време на летуването на Витоша и Рила рисуваше великолепни акварелни пейзажи. Нарисувал е с акварел и Рилската чешмичка. В музея в Батак има нарисувани портрети на ятаците на отряда „Антон Иванов". И в графиката той се проявява като необикновен майстор. Баща ми си замина през януари 1985 г. Всички, които го познават, се спомнят за него с обич като за една светла личност.

13. ЦВЕТАНА ЩИЛЯНОВА Биографични щрихи Цветана Щилянова е родена в Казанлък на 18.04.1903 г. Баща й е родом от Сливен, останал сирак още от малък поради това, че баща му бил убит от турците. Баща й на име Михаил е завършил гимназия във френски пансион в Пловдив с награда. Алкохол и цигари никога не е употребявал. Майка й, Анастасия Джамджиева, е родом от Велико Търново, внучка на Велчо-джамджията, самоотвержен патриот от Велчовата завера, бил обесен от турците. Майка й е завършила с отличие гимназията във Велико Търново. Била е неизразимо предана майка, на която Цветка дължи всичко. Тя е имала дарбата на художник, но „в този живот е била изпратена с други задачи" според Учителя. На 14 години Цветана Щилянова е постъпила в рисувалното училище, което след пет години било превърнато в Академия. Затова е трябвало да учи още три години, за да бъде признато за висше образование. Значи е следвала общо осем години. По-късно е отишла в Париж на специализация за четири години. На 9 юли 1931 г. в Париж големият художник Ласло я приема, след като е чакала години за тази среща. Съветът е бил: „Работите ви са много добри. Имате рисунък. Търсете сега движение и грация. Сега за вас това е най-важното. И работете често малки работи, например пейзаж, направени бързо, за веднъж, за 1-2 часа." Въпреки сериозната й подготовка, тя нямала работа и не печелела нищо. Тогава майка й я посъветвала да нарисува Учителя, което може да й донесе благословение. Учителят се съгласил и й позирал най-внимателно. Казал й някои думи за изкуството, от които тя била изненадана - от познанията Му. Той я посъветвал да даде изложба и казал: „Рекох, ти по този път ще успееш!" Още първата й изложба през 1934 г. имала голям успех и от тогава заваляли толкова много поръчки, че трябвало да рисува от сутрин до вечер. Цветка е била около четири годишна, когато Учителят посещавал различни семейства и измервал главите с металически кръгове, като записвал и правил свои изчисления. Родителите й попитали Учителя за децата си. Тогава Той казал за нея, че ще стане художничка. Също тъй се е сбъднало и това, което бил казал за брат й и сестра й. През 1950 г. в град Милано в първия брой на списанието „Quaderni del 2000"на стр. 25-26 бе отпечатана статия извадка от „Учителят говори" - ,,Le Maitre parle", като бе включена скица на Цветана Щилянова на образа на Учителя от ноември 1933 г. Едно малко признание на един опит на приятели да се публикува нещо за Учителя Дънов в онези времена. Тя е рисувала до 1987/1988 г. Заминала си е на 26.01.1994 г. В настоящия раздел предлагаме съветите на Учителя в частни разговори или на беседи за изкуството, за творчеството, за художниците, за светлините и за цветовете в природата и в живота на художника.

6. ОПИТ ЗА БИОГРАФИЧЕН ОЧЕРК НА ЦВЕТАНА ЩИЛЯНОВА За да се направи един биографичен очерк, е необходимо биографичните данни да бъдат предадени от лицето, за което се отнасят или пък да разполагаме с точни исторически данни, които да бъдат документирани съответно на лист и хартия. Ние не разполагахме нито с едното, нито с другото. Предложихме на Щилянова да ни разкаже някои биографични данни, отнасящи се за нейния житейски път, като смятахме тук да бъдат включени всички опитности, които тя е имала през времето на Школата с Учителя. Смятахме, че тук ще бъдат включени Неговите разговори с нея, както и да бъдат приложени всички написани сведения и документирани от нея. Но какво се оказа? Тя не прие един такъв метод на работа, понеже тя не беше свободна, а беше вързана с едно голямо, дебело въже както отвътре, така и вън от нея. Онзи, който я беше вързал, беше нейният съпруг. А защо беше я вързал? Ние не знаем причината, но видяхме последствията. А те говореха за това, че тя беше един жив затворник и нямаше свободна воля. Само благодарение на това, че в нейното съзнание беше останал образът на Учителя в светлина и виделина в нейната душа, можахме да се доберем до нея в името на тази едва блещукаща в нейното съзнание светлинка, но тя бе достатъчна, за да я накара да се хване здраво за нея, да я освети и да й покаже, че има задължение към делото на Учителя и към Школата. Затова тя прие да предава някои оскъдни данни след зададените от нас въпроси. Всичко се извършваше чрез кореспонденция по пощата, като трябва да признаем, че не бе загубено нито едно писмо. За това има обяснение и това обяснение се намира в нейния житейски път и в нейната астрологическа карта, и в нейните астрологически аспекти, които показват, че връзките, които тя създава, ги поддържа с голямо постоянство и упоритост. Именно благодарение на това нейно изработено качество тя доказа, че може да се разчита на нея в онзи етап, когато всички смятаха, че е невъзможно да се съберат сведения и данни за едно лице и една епоха, която беше отминала. От писмата извадихме всичко онова, което се отнася за нейния житейски път и за нейното семейство и родители. Цитирахме дословно всичко без никаква промяна. Нашата цел бе да предадем всичко дословно, а не да преразказваме и да обясняваме събития и лица, и времена. Времето, в което писахме, беше друго, а времето, което ще дойде, ще бъде време за проучаване на тези събития и лица от други поколения. Нашата работа бе строго определена и ние се движихме от строго определена програма. А следващите поколения ще могат да проучават и изучават тези събития и тези действащи лица през време на Школата. Ние бяхте онези, които трябваше да довършат и приключат. А онези, за които ние работехме, ще дойдат след десетилетия и векове. Марийка Марашлиева Д-р Вергилий Кръстев ЦВЕТАНА ЩИЛЯНОВА 1. Цветана Щилянова е родена на 18 април 1903 г. в град Казанлък. Баща й, Михаил, родом от град Сливен, още отрано останал сирак, понеже баща му бил убит от турците. Михаил е завършил във френски пансион в Пловдив с награда. Михаил Щилянов (1867 -1955 г.) никога не е употребявал алкохол и цигари. 2. Майката на Цветана, на име Анастасия Петрова Джамджиева, родена през май, 1873 г. в Търново, починала 1935 г., е внучка на Велчо Атанасов Джамджиев, един от основателите на Велчовата завера в Търново през 1834 г. Велчо е имал единствен син - Петър, който е завършил с пълно отличие, станал съдия. Оженва се, имал 5 деца, едно от които е Анастасия. Тя се оженва за Михаил Щилянов от Сливен и имат три деца: Цветка (родена 1903 г.), Роза (18961951 г.) и Асен (1901-1944 г.) 3. Била е на 4 години, когато Учителят Дънов е посещавал различни семейства, провел френологични измервания на главите на познати семейства в Сливен с металически кръгове и ги вписвал в френологически карти. Родителите запитали Учителя за децата си. За нея казал, че ще стане художничка, за сестра й - музикант, а за Асен - инженер. 4. Още като малка започнала да рисува и понеже майка й имала художествени дарби, я насочвала към рисуването. Завършила е прогимназия в Сливен и показала на чеха художник професор Мърквичка свойте рисунки и той я насочил да кандидатства в рисувателното училище в София. Учи 5 години при професор Цено Тодоров и завършва 1922 г. А Художествената академия завършва 1928 г. 5. През 1929 г. сестра й Роза се омъжва за Йордан Симеонов - музикант. Заминават с неговия оркестър във Франция. Тя тръгва с тях, за да специализира. Прекарала е 4 години, като през цялото време е правила копия на творби на големите майстори в Лувъра. Учила се неуморно и посещавала галерии, изложби. В Париж представила през 1933 г. в пролетния салон в Гранд Пале картината „Майка ми". Посрещната и оценена по достойнство от критиците. Но след като се завръща от Франция, никой не я търсел, понеже била непозната. 6. Завърнала се е от Париж в 1933 г., където е била на специализиция четири години. Въпреки сериозната й подготовка, нямала работа и не печелела нищо. Тогава майка й я посъветвала да нарисува Учителя, което може да й донесе благословение. Учителят се съгласил и й позирал най-внимателно. Казал й някои думи за изкуството, от които тя била изненадана - от познанието му. Когато портретът бил готов, той казал, че желае да си го купи и попитал колко й дължи. Тя му го подарила. Той я посъветвал да даде изложба и казал: „Рекох, ти по този път ще успееш!" Наистина този портрет й донесъл благословение. Още първата й изложба през 1934 г. имала голям успех и оттогава заваляли толкова много поръчки, че рисувала от сутрин до вечер. Правила е много скици. За портрета на Учителя: Оригиналът е един. Рисуван е с пастелни бои върху френска хартия „Canson" с приблизителни размери 50/65, сиво-бежова с дата около 20 февруари. Скиците никога не била прерисувала. Направила е много копия за салоните на разните братства в провинцията, както и за частни лица, но доста от тях били унищожени. Имала едно единствено писмо, изпратено от Учителя в Париж. Писмото било написано на пишуща машина и било подписано с характерния подпис на Учителя. Съдържанието на писмото било напълно отговор на нейното, в което била писала, че пред голямото изкуство, което срещнала в Париж, в музеите, се чувствала обезкуражена, почти отчаяна. Полученото от Учителя писмо й вдъхнало вяра и импулс за работа. То е за нея скъп спомен. 7. След портрета рисувала много скици с молив по време на беседа. Често под рисунката записвала по няколко думи, отговарящи на изражението на лицето (думи, които е произнасял в момента). Стоящи наблизо сестри започнали да искат рисунки. Учителят й отправил няколко пъти недоволен поглед - сред абсолютната тишина, която царяла, докато Той говори, понеже се внасял смут. Седнала на друго място. Повтаряло се същото - разчуло се, че подарява и ги ангажирали още щом започне. Не след дълго Учителят я повикал, попитал и казал: „Скиците, които сте правили, те са части от един образ, не може да бъдат разпръснати. Ще ги съберете всичките и ще ми ги донесете!" Той бил много строг, категоричен. „Но аз съм ги подарила", казала тя. „Казах вече, щом сте готова, донесете ми ги!" Било много трудно, но след няколко дена успяла - някои й се поразсърдили, отбелязали имената си с надежда, че ще им ги върне. Занесла ги. Учителят ги разгледал внимателно и й казал благо: „Сега си ги пазете и никому няма да ги давате!" Рисувани отдалече, не всички имали прилика, но имало и много сполучливи. Били доста на брой, около 15-20, а може би и повече. Нямала скицник. Скиците е правила на бяла хартия с размери около 9 см. на 1214 см. Имала 1-2 рисунки, по-големи, които обхващали почти целия Салон, с нахвърляни леко седналите в полукръг слушатели, а Учителят с лупа в едната ръка другата издигната с изправени пръсти - характерен жест, който може да се види на много снимки. Пред него е разтворена Библията. 8. Учителят бил казал на брат й, че го очаква светло бъдеще, че е много надарен - наистина още от малък джобът на престилката му е тежал от чукченца и пирони, които забивал навсякъде, където намери място. Още от 18-годишен започнал да произвежда различни неща, поради липса на средства за семейството им, а по-късно създал фабрика за разни изделия, която фабрика прехранвала 80-120 души, хора за друго некадърни, прости селянки и селяни. Всички много го уважавали и обичали. 9. За сестра й: „Че има много дарби, но да пази дробовете си!" Тя силно желала да стане певица, с много хубав глас, играла била в детски пиеси и оперети главна роля, но баща им не позволил, едва се съгласил да учи пиано. Зимата била студена, стаята с пианото - неотоплена и тя получила воден плеврит, и тъй много отслабнала, че не можела да се движи и говори. Косата й порастнала 20 см. съвсем бяла. Майка й я молела да дойде Учителят да я види, а тя казвала: „Лозата не ще молитва, а иска мотика!" По-късно казвала: „Нали аз си исках мотиката." Млад, опитен лекар се грижел ден и нощ за нея, изваждал със сонда водата от левия дроб, защото той притиска сърцето и то спира да бие. Медицинска сестра постоянно прави инжекции за сърцето да не спре. Лекарят казвал на майка й, че всичко е направил, останало само едно промиване на кръвта чрез двете главни артерии - но не се знаело дали тя ще издържи. Тя отказала. Тогава майка й помолила Учителя. Той дошъл веднага. Заварил лекаря и сестрата. Учителят погледнал с малка лупа ръката й и казал: „Тебе не те викат още, ти имаш работа тук!" А тя си мислела: „Не виждам ли аз, че умирам, но той свята личност, няма да ме изплаши!" Учителят казал: „Сега сестрата да спре инжекциите и всички лекарства." А лекарят: „Но, господине, сърцето й ще спре!" - „Не, няма да спре", казва Учителят. „Позволете ми да идвам, да видя какво ще стане", казва лекарят." - „Разбира се, идвайте", казва Учителят. Не я насилвайте с храна, сега да си почива, тя сама ще огладнее" Майка й, изнемощяла, едва стои на краката си, ангажирали една яка вакарелка, Йона, която вдигала на ръце сестра й всяка сутрин в определени от Учителя часове, сваляла я на двора на слънце, после я връщала горе в леглото й. Роза тежала 32 килограма. 10. По това време баща им е уволнен, отива в провинцията да търси работа. Оставил на майка й колкото пари имал и казал: „Децата растат и те ще печелят." Сестра й била цял живот тънка, висока, с благороден облик, нещо царствено имало в нея, излъчвала една особена красота, хранела се съвсем малко, много чувствителна, с красиви ръце, с дълги пръсти. Сестра й вече се съвзела, макар и слабичка, желаела да работи. Помолила Учителя за съвет и Той казал: „Ще даваш уроци по пиано, но не да се затвориш у дома си, а ти ще отиваш." - „Но как ще стане това?" - „Не се тревожи, всичко ще се уреди", казал той. Само след два дена идва нейна съученичка от гимназията, момиче от бедно семейство, но красавица и казва: „Розке, само ти ще ми помогнеш! Ела да ми преподаваш уроци, че моят Гошо ми е подарил пиано, искам да му свиря, а е и ревнив, не иска да излизам за уроци. Той ме доведе дотука с колата ни и чака вънка да ме отведе." Гошо, богат търговец, преценявал, че Мара ще научи още много неща от такава интелигентна учителка, той бил във възторг. Уроците започнали веднага. Мара я обичала. Казвала: „Розке, много си слабичка!" Мара приготвяла какви ли не лакомства да я гощава, туря я да си полегне да почива, уроците плащат скъпо. Майка й ушила няколко хубави рокли. Познати на Мара поискали уроци и за техните деца. Следващото лято завели сестра й Роза във Вършец - всичко на техни разноски. Гошо изпратил за зимата товари готово нарязани дърва, адресирани за майка й. Минали години, Роза искала да заплати дължимото. „Не, казал Гошо, нищо не ще приема, направил съм го от уважение към вашата майка." Родителите им наели самостоятелна къща на бул. „Евлоги Георгиев" 51. Тя и досега стои, макар и доста преобразена. В тази къща Цветка влязла на 12 години и излязла на 22 - мома. Тук започва нейната изповед, която ще бъде изповед на една душа, слезнала на земята. СРЕЩА С ЦВЕТКА ЩИЛЯНОВА Марийка Марашлиева 24.09.1990 г.,10. ч.с. След като получих писмото на Цветка от 18.09, в което пише, че излиза на разходка всеки ден от 10-11 часа и чака в пощенския клон на ул. „Оборище", аз излязох и отидох в пощенския клон. Погледнах навсякъде, където имаше посетители, но Цветка я нямаше. Реших да я посрещна евентуално на път до пощата. Като минах първата улица, на ъгъла на втората я видях. Слабичка, несигурно стъпваща, подпряна с бастунче, тя идваше бавно от към тях. Загледана в пътя, тя не ме забеляза и когато я поздравих, тя се изненада и се усмихна. Казах й, че съм получила писмото й и че й нося снимките, но че аз не притежавам никакви снимки от съпруга й. Тия, които имам, са от родителите й, брат й и сестра й. Тя каза: „Трябва някъде да съм ги бутнала, че не мога да ги намеря." Казах й, че снимки със съпруга й не ме интересуват и й предадох семейните снимки. Хванах я под ръка, за да стъпва по-сигурно. На нея й хареса това, защото така върви по-сигурно. Тя ми каза, че съпругът й настоявал тя да излиза да се разхожда и раздвижва. Ръката й едната беше с ръкавица, а другата без такава, защото с нея държи бастунчето, а когато има ръкавица на нея, бастунчето се изплъзва. Направи ми впечатление, че ръката й беше слаба, бледа и студена. Така под ръка хванати аз я заведох до техния блок, понеже тя пожела да си отиде. Като вървяхме, срещнахме една позната на нея, както и на мен, която я поздрави и спря за малко (Ани), при което разменихме няколко думи. По-нататък по пътя тя ми разказа това, което е научила по-късно от майка си, че родителите й като имали две деца, Роза и Асенчо, си говорили, че повече не трябва да имат деца, тъй като с една заплата е трудно да имат повече. Децата ще имат нужда от образование и т.н., което не ще може да им бъде осигурено и ще ги затрудни много. Добре, но майка й забременяла с нея. Тогава баща й написал писмо на нейния вуйчо, който бил лекар в Пловдив, да изпрати някакво лекарство, за да може майка й да се освободи от бременността. Вуйчо й Георги изпратил нещо (а абортите по това време са забранени). Обаче лекарството не дало никакъв резултат. Баща й на Цветка - Михаил, писал на Георги, че полза от лекарството няма и да се готви да става кръстник. Детето се родило, а това била Цветка. Вуйчо Георги казал на баща й следното: „Михаиле, ти как мислиш тая работа, аз клетва съм давал да не правя никакви аборти, а ти какво искаше от мене!" Цветка била любимо дете на баща си. Той бил много привързан към нея. Между другото каза и това, че разходите им за храна на децата станали големи и тя като чувала това, като малка още казала, че тогава ще се храни с картофи и искала да й дават повече картофи, от което се получило някакво заболяване, и тогава тя казала, че тогава ще яде само коренчетата на спанака, за да могат да я изхранят. А понеже била много подвижна, веднъж вместо в устата, яденето отишло на страната й. Баща й нежно я облизал. Спомени на залеза на човешката душа.