Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'Букурещ'.

Открити 1 резултат

  1. 4. НА ГОСТИ ПРИ ЛЕЛЯ В БУКУРЕЩ В.К.: След това как стана, че вашата леля ви прибра? М.Г.: Аз писах много писма, че много ми тежко тука. Ако може да ме вземе. Баба ми ме караше. И тя каза: „Добре, Милка, ще те взема." Аз съм кръстена на нея. Изпращах за Букурещ писмата, писах на леля ми, тя каза: „Изчакай малко." Колко беше да се изчака, не знам, но аз не доизчаках и с една бохчичка тръгнах за София. В София се получи малко скандално при вуйчо ми. Вуйчо ми беше вече починал. Вуйна ми: „Защо бързаш, когато не са ти писали писмо?" Но леля ми, тази, която беше наша сестра, живееше при вуйна ми. В.К.: Как се казваше леля ти? М.Г.: Леля ми се казваше Сийка Каролева. Нали дядо ми прие това име Каролев. В.К.: Да. Тя от кога беше сестра там в Братството? М.Г.: О, да, тя отдавна е сестра. Тя преди 1920 година е влезнала в Братството. Най-напред интересното за нея, че тя е била ловджийка. Единствената жена - ловджийка в Русе. Защото нашите са русенци, нали? И когато Учителят е отивал там, учител ли е бил в Русенско, в Русе ли, къде, се заинтересувала русенската общественост, между които и леля ми. Тя със свако ми е била ловджийка и се е отказала от ловуването с пушки и т.н. И става последователка на Учителя. Но от рибата дълго време не се беше отказала. Тя ядеше риба. Но тя беше последователка и тъй като аз отидох при нея. Тя живееше, беше дошла вече в София, живееше при вуйна ми, нямаше квартира още. В едно мазе там. Вуйна ми беше адвокатка. Много се ядоса, че не съм изчакала от Букурещ да ме повикат, но леля ме защити и каза: „Не се безпокой, Благе, аз ще я заведа в Русе и Милка (леля ми, те й викат Мелания в Букурещ), тя ще дойде, вика и ще я вземе от мене." И тъй стана. Заминахме за Русе, помогнах там за разните мармалади и т.н. на леля ми. Ето, пристигна леля ми от Букурещ. Елегантна... Тогаз нямаше ферибот, та вървеше с параход. После стана фериботът и после вече тоя мост. Тя беше млада леля ми тогава, тридесет и няколко години, аз дете в прогимназията и първите й думи бяха, тя елегантна и хубава жена: „А, това ли е Милка, на Ана дъщерята? Ти пееш ли като майка си?" Сега аз останах изненадана. Ни добър ден, как си, ни нищо. Пееш ли като майка си, нали? Това беше първият въпрос. И после питах леля ми, коя е тази? „Ами това е на майка ти сестра! Тя е най-малката." Аз вече знаех за Самоков, но не можех да си представя, че това е тя. И както и да е. Тя беше много окумуш жена. Тя бе организатор и знае какво иска. Намери се един човек, забравих му името как се казваше в Русе, който отива стоматология да следва в Париж. И понеже аз дойдох, пратиха ме от Самоков без паспорт, без нищо, без „пасавант", както на времето се казваше, то леля ми се чудеше как да ме прекара през границата. Нали аз нямам как да мина там и в това време този човек, който отиваше, трябваше да мине през Букурещ. А нямаше никакви познати там. Някакъв познат на леля ми - тази шивачката Сийка й каза, абе, Любомир ли се казваше: „Виж, каза, Любо отива за Париж да следва стоматология. Дай да я пишеме като негова сестра в паспорта." И на леля ми в Букурещ Мелания струваше много нещо това в смисъл - тя трябваше да даде подкупи на полицията, щото те се подкупваха едно време. Трябваше да им дава подаръци и донесе някакви шишета с одеколон, с панделки вързани и туй, онуй, които раздава на тия там, по границата които бяха. А ме вписаха в паспорта на този като негова сестра. Ушиха ми черна манта, бяла якичка, като ученичка и т.н. Тогава влакът беше с три класи - първа, втора и трета. Леля ми пътуваше във втора класа, седалки с кадифета и пр. А в първа класа случайно пътуваше един от полцията - румънската, големец. А друг полицай - Жогата се казваше, който, щото той пускаше леля ми така, той я ухажваше де, и тя казваше: Имам сестра в Русе, довечера ще се върна." А тя не се върна вечерта, а се върна след няколко дена, когато уреди паспорта за мен. И казва: „Ами тука, казва, тези хора аз не го познавам, вземах ги също така във втора класа при мен. Помолиха ме, казаха, че не знаят езика. Той заминава, казва за Париж със сестра си, аз минах за негова сестра, тя ще учи пиано, (аз пиано не бях виждала), да следва пиано там, а той стоматология." Но той с един нос голям, грамаден. Оглежда ме и каза: „Ама тя сестрата никак не прилича на брат си." - „Ама те са от две майки деца, затова са така." - Леля ми веднага зализа, но той се усъмни и спря влака и каза: „Мадам Поп - тя се казва леля ми тъй по фамилия - навярно прекарва някакво слугинче свое" - кумбикуц на румънски. И спират влака и търсят сега, коя е тая шпионка, която минава границата така без никакъв документ. То беше много интересно тогава. Леля ми, натоварена с грозде за Букурещ от Русе, такива хубави, отива с един голям грозд и кокетира с оня полицая, големеца, в съседното купе на първа класа. Изведнъж идва Жогата и казва: „Мадам Поп - защото той я познава, тя няколко пъти пътува - какви са тия хора при вас?" - „Ах, казва, не ги познавам. На гарата ме помолиха, казаха, че те това, не знаят езика, да им превеждам. Вижте, иска да ме обвини мене в това, та аз не ги познавам тези хора." Ама беше такава артистка леля ми, че успя да убеди полицая и влакът тръгна. То беше на румънска граница и влакът тръгна. Интересното беше, искам да кажа, може би не е тука уместно, но на връщане, аз вече след като престоях 5-6 години в Румъния, видяхме същия полицай. Това исках да кажа, че същият Жоро беше на същата длъжност, когато се връщах след шест години и леля ми, вече аз минавах за приятелка на леля ми. Но порастналото дете, изменено вече като госпожица, той не ме позна. Леля ми каза: „Ние с приятелката отиваме до Русе и ще се върнем вечерта." И Жогата ни пуска... Но аз веднага на 12 часа хващам влака от Русе за София, качи ме леля, та сърцераздирателно се разделихме и заминах. Там научих именно, че във влака тогава, че шест души от това са дошли с дядо ми с Батенберг, шест семейства. Но леля ми остана, вечерта се връща и казва: „Къде е приятелката ти?" - „Ами остави се, хвана се с един там, сигурно утре ще дойде." И тъй мина. Но искам друго да кажа, че когато стигнахме в Букурещ, тогава след няколко дена идваха полицаи да питат: „Вие, г-жа Поп, сте си довели конвикуца от България", т.е. слугинче. Казва: „Нищо подобно, няма такова нещо при мене." Много години наред идваха да проверяват. А в това време ми взеха учителка за румънски език и аз научих езика, но малко с акцент и когато идваха те, ме разпитваха: „Ама тя не е моя, тя е племенница на мъжа ми от Трансилвания. Те говорят с такъв акцент." Докато науча добре езика. И така минавах аз за това... Най-напред за конвикуца, после за племенница на свако ми и най-после... Но живеех с четири фалшиви имена. Едното беше Иванова, на тоя, как се казваше той, забравих му името, Любомир, какъв беше, другото беше моето - Георгиева, третото беше Говедева и четвъртото, не помня на кого. И когато идваха и търсеха някое едно от тия имена, се казваше: „Тука тази, но не е тази. Тука е онази, ама не е ..." Така живеех аз с фалшивите имена, докато се върнах пак по тоя именно начин. „Кондестин", както казват румънците (тайно). Та минавайки два пъти границата нелегално, имах тия неприятности. Но един ден там, в Букурещ, когато аз научих, че при леля ми идваше преди това, искам да кажа - маникюристка, която й правеше ноктите, това, онова, мен ми се видя нещо много хубаво това нещо, щото момичето беше елегантно и викам: „Аз искам това да науча." Леля ми искаше да ме учи цигулка. Тя, не е хубаво да казвам за нея, мир и светлина на душата й, но си имаше приятел - студент българин, той беше между впрочем и кантина, както казват румънците - стол на български студенти у нас. Свако ми беше богат, заможен, той беше социал-демократ и директор на Рудолф-Мосе, една фирма - печатница, имаше възможност. Много пари печелеше, но разбира се и той живееше с неговата секретарка, за което леля ми му отмъщаваше по тоя начин, с тоя Ганчо, един от добруджанския край, той почина, много добър цигулар, много прекрасен цигулар. И танте винаги му казваше: „Научи Милка на цигулка!" Добре ама Силвио, доведеният син на свако ми, учеше пиано в сеседите и аз с най-простия си акъл казах: „Силвио да учи на такова голямо нещо, а пък аз на такова малко, не искам. И аз искам на такова голямо да уча." - Пиано с други думи. И разбира се, успях да се наложа, аз научих да правя нокти и фризури, те ме дадоха не чираче, а ученичка в един институт, Дортаймер се казваше, на Каля Виктория, който приемаше ученички, защото обикновено чирачетата слугуваха там. Ние бяхме ученички и се плащаше за тези ученички и аз научих там тая професия - фризьорство, масажи, боя, всичко, цялата тая процедура в това фризьорство. И когато научих това нещо, научих го, но не го работех. Но горе във вилата имам един патефон, както казват румънците, грамофон, който се навиваше така, на ръка и беше последна дума на техниката, защото автоматически спираше. Аз не знам, навярно в кръвта ми е, щото още в Русе когато бях и когато вуйчо ми почина, и дойдоха и съобщиха за телеграмите на баба ми, аз бях събрала децата да им правя джумбуши разни и да се кълча, да туй, да онуй, да се качвам на масата да играя, да се преобличам и в Самоков също съм го правила като дете. Значи една артистичност вродена в мене беше. И по тоя начин, като отиваше леля ми, като излизаше и пращаше слугинчето, защото тя имаше слугинче навънка, аз оставах сама, обличах й дрехите, големи огледала, кълчех се пред тях, пеех, плачех, така че си въобразявах, че съм някаква артистка. Но навивах тоя грамофон, толкоз много го навивах, че му счупих пружината и свако ми, понеже това беше единствен грамофон, който той успя да го вземе между многото, тя вика: „Аз не знам как ще отговарям пред свако ти сега. Ще идеш да купиш пружина." Това ме накара да отида в някакъв магазин, да се хвана на работа, за да купя пружина. И тъй почнах аз да работя по малко, малко този занаят и купих пружината, те купиха нова къща, т.е. стара къща, която разрушиха и направиха нова и сега аз поисках да направя подарък, едно бюро голямо, с ролетка до долу, тая нощна лампа, която си я взех и с тоя портрет на леля ми, която сложих там на масата, на танте. Който сложих там на масата на бюрото на свако ми. Добре, но бомбите по-късно разрушиха всичко това. В.К.: Пак в Букурещ? М.Г.: Пак в Букурещ, през Втората световна война, това ще кажа малко по-късно, но тъй стана, че аз научих тоя занаят, но тогава започнах да работя. Тука искам да кажа една интимна случка, която се случи с майка ми, когато не искаше баща ми, която се случи и с мен. Аз живях там шест години, нали, близо шест години. Една вечер аз закъснях от работа, при някой си Мишо (така се казваше фризьорския салон). Там много лоши отношения имаха колегите към мене. Аз бях много свита, много, как да кажа, по начало бях свито дете, с чувство на малоценност, което и сега не ме е напуснало и смятах, че другите знаят повече, другите могат повече, другите това и аз съм некадърна и т.н., нямам тия способности, които имат другите. И така не можех да си завъдя клиентела и все стоях, така беше там в една стаичка, нали стоиш сам, докато те повика някоя клиентка. Там имаше един такъв циганин бръснар, семеен, истерик и казва: „Тая българка аз ще я целуна сега." Аз нищо не знам, разбира се. Той казва на колегите. Действително ме целуна. Ама така ме целуна, че аз помислих, че ще умра. И по-късно този човек ми даде сведения, за да могат годините да ми се признаят, там, дете съм работила. Това нещо ме възмути толкова много, че аз исках да напусна. Но тогава се случи това, когато аз закъснях. Отидох си в къщи и мисля, че с това е свършено моето моминство. Така не се пазех, на улицата обикновено закачат мъжете, аз не се пазех. И си викам, аз не съм момиче, той ме целуна вече, значи не съм момиче. Пристигам в къщи и танти казва: „Ти къде беше, защо закъсня?" Пък тя винаги трепереше, защото съм с фалшивите имена, заради полицията. И казвам: „От работа идвам." Но как съм го казала, че тя е помислила, че съм имала някаква връзка с някого и ме завежда на една акушерка, която установява, че не съм момиче. И от него момент аз заживявам с една мъка, че не съм момиче и толкова много се обърках, защо ще се пазя от момчетата, аз не съм вече момиче. Ето тази е жена. Толкоз много изживях тази трагедия вътре в себе си, че не можех да се помиря с това. Нали това боли, са ми казвали, нали тъй. А той само щеше да ме задуши, като ме целуна. Защо така, защо така, толкова невежа бях аз в тия неща. И даже една приятелка идваше, Улрика. Аз бях купила пасти и дай, викам, да се почерпим и ще пушиме по една цигара, защото викам аз не съм момиче и й разправям случая. Тя се смее с глас: „Ама как можеш да мислиш така?" Викам: „Така е. И танте ме води на такава и ми каза, че е така." И аз живеех години наред с тази мисъл, с подтиснато чувство и танте казваше така: „Ти, аз те знам тебе, ти, ти, ти ..." И т.н. Така се отнасяше с мене като с не знам какво. Но един ден тя ми казваше: „Ти си проста и си грозна, ами вземи да четеш, виж Силвио, той е умен, той е и хубав и умен, и толкова много ми втълпяваше това в ума, че е умен и хубав, че се влюбих в него, без той да знае, разбира се. Но толкоз много, че аз ставах сутрин преди Аурика, слугинчето и му взимах обувките, чистих дрехите му... Пък той става и пита Аурика: „Аурика, днес много хубаво си ми лъснала обувките." - „А, не съм аз, г-н Силвио, това го направи г-ца Милка." Той се чудеше за мене. Но когато вече си тръгвах, и така години продължи това нещо, когато си тръгвах от Букурещ, вечерта отидох и му дадох една снимка. Аз вече завъдих частна клиентела, и от едного взех, много обичах офицерите, тези марината, морските, и взех един костюм и се снимах като морски офицер, поручик, и се снимах с него и му викам: „Силвио, искаш ли да ти подаря една снимка, няма да я четеш. Като си отида, ще я четеш, но няма да казваш на танти. Аз се снимах, ето, после ще й я покажеш, като си замина." И той я взема и вика: „А, интересно." Добре де, утре ще дойда и аз на гарата да те изпратя. Аз хвърча. Аз имах таванска стая, до мене беше слугинчето и аз исках да съм самостоятелна, щото Силвио имаше самостоятелна там, а друга нямаше. Иначе спях в хола, спалнята, хола, кухнята и т.н. И още една стая, която е за Силвио. И така аз спях в таванската стая, исках да съм самостоятелна, но на сутринта ставам, казвам: „Силвио, днеска ще си ходя." - „А, добре, казва, ще се приготвя." Обувките му бяха пак лъснати, всичкото както трябва. Идва той на гарата и танти ме изпраща, със свако се сбогувах и като се разплаквам с пълен глас, по него, не в друг, това беше първа любов, нали... 17-18 годишна бях. А аз вървях по улиците и чувах, че някои казваха - двама младежи: „Какво момиче срещнах, на 17 години или на 16 ли." И викам: „Ей, аз съм стара, на 17 години, а той срещнал на 16." И с това травми, травми върху себе си, в чувствата. И така изпратих, аз се разплаках и танти вика: „Каква правиш, ма, какво правиш?" А тя разбра, че аз плача не по нея, а по него. Тъй се прибрах аз, тогава де, заедно в България. В.К.: В България. М.Г.: С нея заедно, той се върна и т.н. И в България вече дойдох в София, нали, а леля се върна обратно.
×