Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'ГЕОРГ НОРДМАН'.

Открити 13 резултата

  1. HЕЩO ВЪРХУ НАЦИЯТА Георг Нордман Хората се раждат почти оформени. Тая мисъл ще срещне най-решителна съпротива от страна на педагози, биолози и всички, които смятат, че човек е нещо, което може да се моделира съобразно с желанието на моделиращия фактор – възпитанието от една страна, и условията от друга. Но ние твърдим при това, че не е достатъчно биологичното обяснение за комбинирането на гените, за да си дадем ясно сметка за удивителното разнообразие, което съществува между човешките индивиди от един и същ произход, живели и възпитавали се в досущ еднакви условия. Майката, която отглежда най-отблизо децата, може да открие непримиримата разлика, която съществува между тях още от най-ранната, бебешката възраст. Нещо говори на майчината интуиция, че едно дете коренно се отличава от друго, че едното е съвсем друга индивидуалност. В начина, по който едното дете възприема храната, в начина, по който реагира към дадени неща, майката вижда другия човек, съвършено различен и вече даден в неговите едри линии. „Той си е такъв от бебе" – казват често жените за своето дете, когато то се прояви в нещо, което обръща внимание на околните. Ако се огледаме във физиономиите: в очите, носовете, ръцете, главите и всички форми на отделните телесни части, ще видим, че отделните индивиди имат нещо свое специфично и че тия морфологични особености отговарят по един странен начин на психичните прояви на индивида. Всеки роден индивид има нещо, което го причислява към известна категория характери: сангвиничен, меланхоличен, холеричен и лимфатичен (Върху натюрелите и темпераментите виж съответните есета в книгата „Пътят на звездата" от Г. Радев). Някои правят тая класификация на човешките типове по планети: Марс, Земя, Меркурий, Слънце, Венера, Юпитер, Луна, Сатурн. Някогашните херметисти, а заедно с тях и видни представители на съвременната философска и научна мисъл смятат, че различните хора, които се раждат по лицето на земята, имат различни склонности, дадени веднъж и неповторимо в тяхното духовно аз и ясно изразени в тяхната морфология. Хората не само от една раса, от един народ, но даже и от едно семейство са различни типове и имат различни психологични склонности. От това гледище, следователно, не може да очакваме биологични расови еднаквости, следователно, характерите, склонностите, дарбите и постиженията на хората не могат да зависят от „расовата смес". Тя е само един фактор. То е все едно да кажем, че гениалното произведение на някой знаменит скулптор зависи от качеството на глината, с която той борави. Силовите линии на духа, които очертават индивида, моделират от всякаква „смес" своите модели. Един негодник не може да направи нищо и от най-хубавия мрамор, а даровитият скулптор ще даде велико творение и от най-грубия камък. Анри Дюрвил казва: „Всека жива форма е завършек на едно еволютивно минало, сиреч, завършек на цял ред усилия на една творческа мисъл, защото мисълта създава формите. Нещо повече дори – съвършенството на една форма определя онова стъпало на развой, на което се намира мисълта, що я е създала. Най-завършените форми принадлежат на най-напредналите същества. Човешката форма – най-великолепната от всички форми, а негли и най-хубавата, изразява творческата мощ на мисълта на цял низ поколения, които са ни предхождали. Или както казва Йожен Льодо: „Всяка форма има интелектуален смисъл. Тя е израз на една идея. Да четеш формата, ще рече да четеш идеята. Тая книга е отворена – остава само да се запретнем да четем в нея". Като доказателство, че във формата е скрита всякога една определена идея, може да приемем факта, че Цезар е казал следните бележити думи: „Мен не ме е страх от грейналото лице на Антониевци и Долавеловци, но ме е страх от мършавите, бледи и мрачни лица на Брутовци и Касиевци". „Вродената у римския император физиогномична наука – казва Дюрвил – не го бе излъгала. Историята на неговата смърт доказва това". От направените цитати се вижда, че от едно по-ново гледище, не особено популярно сред конвенционалната наука за расите, всяка форма е израз на една идея в природата. И тъй като тия форми се срещат у всички народи и раси следва, че расовата смес е само суровата материя, от която се изгражда човек. По-същественото е идеята – духовният човек. Следователно това, което прави и физиономията на един народ, не ще да е расовата смес, а нещо друго, което досега е имало само чисто литературно значение, било е само понятие – народната душа. Как се образува следователно това, което е характерно за един народ, което ние наричаме негова психологична определителност. За да отговорим на тоя въпрос, трябва да го анализираме. Ние ще се приобщим към биологично-антропологичния възглед на нацията до толкова, доколкото унаследените биологични качества указват до известен процент своето влияние. Един отделен индивид можем да разгледаме, от гледището на следните три фактори: 1) наследствени качества, които са не повече от 25%; 2) възпитание и въздействие на околната среда също 25%; 3) 50% индивидуална особеност, негова същност, която има своето начало в ирационалното у човека. Така е и с един народ. У него 25% е онова, което му придава расовата смес, втората част – другите 25%, това е общественото възпитание: въздействието на училището, църквата, улицата, пейзажа, вярата, езика, обичаите и културата, а останалата част, която е 50%, е ирационално самобитно. То се движи като невидима връзка между народа, като медиум, в който е потопен той. В тоя процент неуяснено и метафизично се крие съдбата на тоя народ, възможностите му и неговата мисия. Въпросът за нацията досега е бивал разглеждан чисто материалистично и механично. Ако приемем, че светът е една бездушна машина, в която процесите на живата и мъртвата природа, както и животът на индивида и колектива се направляват от несъзнателни сили, тогава въпросите за човека, за нацията и за целокупната човешка общност могат да се обясняват произволно и комуто както хрумне, но ако ние приемем, че тоя свят, всред който живеем, е направляван в своята цялост, както и в своите части от съзнателни творчески сили, тогава на въпроса за същността на една нация не можем да отговорим иначе, освен със сравнението, че една нация по лицето на земята между архипелага на народите е както един орган от организма на един човек, който има специална функция за поддържане общия целесъобразен и неразделен живот на цялото. Тогава е ясно, че без тоя орган в организма ще настъпят неблагоприятни промени. Когато един индивид се ражда всред един народ, той носи не само историческото, но и едно свръхфизично предопределение, което му повелява да развие всред тоя народ известни страни на своята природа, за което тук именно има най-добри условия. Това е необходимо както за личната еволюция на индивида, така и във връзка с възможностите тоя индивид да стори нещо за общото повдигане на колектива, след като се потопи, заживее и обикне историческата му съдба, страданията му и неговите радости. Ние отричаме напълно, като нелепа приумица, биологическия расизъм, но за сметка на това приемаме една духовна общност, която можем само условно да наречем „духовен расизъм". Един англичанин няма в своята кръв никакви специфични английски съставки, но той има нещо, което е характерно за английската нация. То е създадено и оформено освен в непрекъснатата общност, освен в приемането на вътрешните и външни белези на английската култура, което от социолозите е наречено подражание, но и във флуидите, духовната атмосфера на тая нация. Ние бихме могли да направим от всеки народ по един показен синтетичен тип, който крие у себе си в най-чиста проба качествата на своя народ. Тоя тип ще има средния ръст между статистическите показвания за ръста на отделните му сънародници. Да му припишем и средната предполагаема интелигентност, средната издръжливост, средната смелост, средният мисловен пермеабилитет в проблемите от стопанско и метафизично естество, средните склонности към изкуство и държавническа мъдрост, както и всичко останало. Тогава ние бихме могли да изучим поотделно тия чисти модели и бихме получили отлична представа за съответните народи. Тия отделни типове-народи, както отделните хора, ще създават най-различни продукти в човешката цивилизация и ако в процеса на развитието те се освободят от нисшите животински инстинкти, общуването между тях в процеса на създаването общочовешки ценности, ще бъде една от най-красивите и величествени гледки, с каквато човечеството не е още удостоено. Немислимо е създаването на цялостна човешка култура без участието на всичките народи по лицето на земята, които са призвани да внесат дял от своята специфична творческа сила и красота.
  2. valiamaria

    ЦВЕТЯТА - G. N.

    ЦВЕТЯТА Георг Нордман Варварството следва човека като мрачна сянка от незапомнени времена – от дните, когато той е живял като звяр в пещери и хралупи, до днешно време, когато електромагнитните вълни свързват континентите за по-малко от една секунда. Успоредно със самото развитие, и варварството е променяло своят облик, за да е пригодно да следва човека в многовековния му път. Прародителят на варварството е жестокостта. В една или друга форма, тя е била винаги на арената на историческия развой и е играла изключителна роля. Ще бъде банално да се изброяват примери, за да се види, колко малко е променен вътрешният образ на човека, колко незначително са коригирани контурите на духовното у нас, вследствие на което ние сме си останали все още много жестоки, коравосърдечни понякога в мярка, която даже няма равна на себе си в мрачното шествие на столетията. Да изоставим войните, революциите, масовите кланета и погромите. Не ще споменаваме и начина, по който се отнасяме и с животните в нашата съвременност. Да се спрем при една най-фина и най-деликатна жестокост, която има облика на мила, благородна привичка, минава като израз на твърде възвишени чувства. Това е убиването на цветята и поднасянето на недоумрелите им още стволи, като акт на нежно и трепетно внимание. В тоя миг разбирам мисълта, която ще се породи от тия редове. И ироничната усмивка виждам, как свива в лека гримаса изтънченото лице на „приятелите на цветята". Бързам при това да отхвърля и баналното остроумие, че и картофите и салатата изпитват същите .страдания", когато ги късаме за ядене. Тук не става дума за усещането на самото растение, което бидейки на особена степен на развитие в органичния живот, не усеща страдания при неговото откъсване от живота, както едно животно или един човек. Не може да става сравнение между жестокостта при късането на едно цвете с жестокостта в градската кланица, където много от животните дават явни признаци за съзнаване наближаващата жестока смърт. Думата е за начина, по който ние даваме израз на най-фините си чувства и най-трепетната нежност. Поднасянето на цветя е един изтънчен култ към смъртта, а не към живота. Ние говорим за цветята с умиление, с подчертана нежност, дори някога с афекти. Ние ги съзерцаваме като прекрасен, мълчалив живот, имаме към тях уж чисто естетично отношение, а ги оставяме да изгният в нашите вази или да изсъхнат в бутониерката ни, след като сме ги отделили от живота. Защо ги убиваме? Някой може да възрази, че това е вече прекалена и превзета хуманност. Признавам, наистина, че писаното тук не се покрива с конвенционалния курс за третиране цветята, но пак ще поясня, че въпросът не се свежда до усещането, което има растението, когато го откъсваме, а до самите нас, които и при моменти на най-голямата нежност в живота си, биваме жестоки и унищожаваме! Ние се радваме на живота, а поднасяме като дар смъртта. Често ще чуете за някоя дама, че от всичко на света най-много обичала лилии, друга – бели рози, трета – хризантеми, но нито една от тях не е отделила поне един час от живота си за отглеждане на тия цветя. Те ги обичат във вазите си, осъдени на смърт, обичат ги дотолкова, доколкото те освежават със своя прощален аромат, зашиващата и душна атмосфера на техния живот. В съвременния култ към цветята има нещо неискрено и превзето. Чуваш някой да разказва с патетично умиление за любимите си цветя и мислиш, че няма по-милостиво, по-състрадателно същество от него, но не след дълго, някаква неочаквано груба проява на жестокост ти разкрива само една куха театрална поза на умиление, защото, невъзможно е човекът, който искрено обича цветята, да е жесток и коравосърдечен спрямо хората. Спомням си оригиналните и мъдри приказки на един възрастен човек, вече покойник, който пръв ми обърна внимание върху смисъла на повечето от детските стихотворения и песнички. „Във всички почти от тях" – казваше ми той – „четем думите": „берем, берем", „късаме, събираме" и пр., и никъде няма „садим" „поливаме" „копаем". – Защо се чудите – се провикваше тоя човек – че хората обичат да грабят, да присвояват, да унищожават. На това ги учим от ранната им възраст. Много пъти от тогава съм си задавал въпросът, защо хората не си подаряват цветя в саксии, за да им се радват? Би било от друга страна, прекрасно, да види човек една от възторжените обожателки на теменугите, лилиите, розите и хризантемите с мотичка в ръце и на работа в своята малка градина. Там да приложи нежната си обич към цветята, като им създаде по-хубави условия за тяхното отглеждане. Цветята обичат въздуха и слънцето. Те се хранят със слънце и са. красиви само там, под неговите лъчи, а не осъдени на смърт във вазите из душните салони. Правилно ли е да поднасяме цветята – осъдените на смърт и екзекутирани вече мълчаливи създания – като израз на най-фините трепети на живота? С умрелите ли цветя, ние даваме израз на нашата обич?
  3. КОНТУРИТE НА ДУХОВНИЯ ЧОВЕК Георг Нордман За никого вече не е басня, че най-великото и най-сложно организираното единство в природата, което може да се сравни в своята пълнота и многообразие с космоса, е човекът. Няма становище, от което проучването на човека да не разкрива бездна от възможности за нови и нови постижения и нови, най-чудновати истини. Цялата грандиозна вече сграда на медицината, съставена от няколко от най-сериозните науки от една страна, психологията от друга, социологията от трета страна, както и всички науки на древността и нашата съвременност, изучават все човека. Усилията на човка да постигне себе си, са достигнали едва до външните двери на тоя сложен свят, наречен с право микрокосмос. В настоящето кратко разглеждане, ние ще оставим прекомерно сложната физическа организация на човека, с която се занимават медици и естествоизпитатели, а ще се спрем върху общата „структура на духовния човек. Ако излезем от една точка и се движим по линиите, които очертават неговите контури, ние ще преминем през цялата „фигура" и в много много едри линии, почти опипом, ние ще го опознаем. Нека тая изходна точка наречем начало или „азът". Тя е идентична със самочувствието ни за отделно същество, макар че в живота няма отделност, тъй като всичко плува във вътрешната същина, в медиума на един друг Аз, – огромен, необятен, и в съвършена пълнота. Тоя Аз е самата световна хармония, чистата прелест и съвършената музика. За нас е ясно, че вътрешният „аз" е господар на живота, но пътищата, по които той може да се изяви навън в конкретните полета на живота, са три. Те са известни на философите от памтивека и се наричат разум, чувство и воля. Разумът, който някои считат за начало и край, за алфа и омега на битието, е само една дейност на духа, при която лъч от светлина прониква в мрачното море на неизвестното и го оформя в конкретни образи. Разумът, това е обличане във форма на безформеното, различаване на отделностите, събирането им в единство и изграждането физиономията на обективния свят като цяло. И разумът има гами и спектри. Имаме низш, конкретен ум, както и абстрактно мислене, което поста в царството на идеите. Двете най-съществени деятелности на конкретния ум са анализ и синтез. Аналитичната и синтетичната мисъл създават цялата сграда на науката. Научната деятелност се състои в това, да се открие нещо, да се анализира (изследва) и да се намери причинната му връзка с цялото. Човек може да бъде добър събирач на факти, добър класификатор на отделни феномени, но той не ще върши синтезираща и научна деятелност, ако тия отделни факти не ги сглоби в едно, ако на отделните случаи не намери причинната връзка с цялото, защото все пак, не бива никога да се забравя, че светът е цялостно единство. Едно благодатно поле за конкретния ум, когато той не търси още дълбоката причинност на нещата, е естествознанието и Механиката. Там ние наблюдаваме отделните феномени, анализираме ги, разчленяваме общото на конкретни случаи, класифицираме и намираме зависимостта между отделните случаи. Така, по тоя път, ние формулираме природните закони. Така е изследвана част от живата и мъртва природа, за да се създаде доста сложната в наше време сграда на естествознанието. Механиката има специално место в тая работа. Тя е, както споменахме, най-яркият представител на мисловна деятелност, когато ние не се интересуваме от същината на причинителите на явленията и на силите. Силата е нещо твърде абстрактно, но действията на силите съставляват цялата панорама на видимия свят, който свят съвсем погрешно някои наши съвременници наричат механичен. Най-първият опит на първобитния човек е бил из областта на механиката. В желанието си да си помогне в своя катадневен бит, човекът, дори от пещерното жилище, е взел едно дърво, един камък и си помогнал при извършването на някаква работа, с което е изобретил първата машина. Изобретателността в механиката, това е най-висшата гама на конкретния ум. Тя е онова комбинативно качество на човешкото мислене, което за първи път е отделило човека от животинския свят и което качество се състои в събирането познати отделни части в едно. В тоя смисъл на думата, сложната машина представя най-чудната рожба на човешкото конкретно мислене. Машината е най-чистият паметник на конкретна гениалност и най-висшата рожба на обективния ум. Втората клонка на мисловната дейност, това е абстрактното. Човек е надарен с качество да мисли и за невеществените неща. Никой не би могъл да даде определение на една безформена и невеществена реалност, но човешкият ум, все пак по някакъв начин мисли за нея. Ето така, ние приказваме за дух, за съвест, за истина, за сила и за безкрайност. Това показва, че човек има усет и някакво вътрешно ирационално „знание" и за неща, които са извън обсега на неговото имперично битие. Тоя факт говори и за туй, че човешкото аз иде тъкмо от тия неуловими светове, за които ние понякога имаме далечни мигновени сигнали. Човек, независимо от това дали е учен или прост, е роден по някакъв начин с идеята за Бога. Религиозното, по-право набожното чувство е нещо, с което човек живее през целия си живот и тогава даже, когато смело го отрича. Вярата в някаква отвъдна реалност не е, както искат да ни убедят някои, едно натрапено чувство или мисъл, а нещо, с което ние заживяваме още от най-ранните дни на нашия още несъзнателен живот. Тая вяра поражда и съответната мисловна деятелност. Бог – това е най-реалната отвлеченост, за която ние дръзваме да мислим. Бог – всеобемащата хармония и пълнота, е нашият собствен живот и нашето най-пълно Аз, което никога не постигаме. Следващите в низходяща степен етапи на абстрактното мислене, са философията и математиката. И двете са еднакво неземни. Философията е всеки опит да се сглоби невидимия порядък от причини и последствия, а математиката е чудният свет на времето, пространството и числата. Числото е абстрактната монада на математичния свят, който като „слезе" на земята, облича се във форма и добива реалност. Пет къса от един минерал, пет стръкчета теменужки или пет човешки същества, са физически същества, са физически реалности, но това „пет", извън минерала, цветята, човека и др., е знак от един друг свят, в който живеем само с нашето абстрактно аз. Също е и с геометрията. Ние имаме само дадени възможности в свята на пространството. Всички други светове, дефинирани с пространства от по-висш разред, не са достъпни за нас, но все пак и за тях ние правим някакъв мисловен опит. Неконкретно мислене има и в изкуствата, макар че всяко изкуство, дори и музиката е обличане в материя или допир с нея. В наше време става често спор за стойността ни импресионистичното изкуство. Ние също не сме на страната на безразборните драскачи, но в търсенията на искрените майстори да изразят динамичното от една страна и от друга свръхземното битие, има нещо, което заслужава голямо внимание и адмирация. Да добавим накрая, че всяко хрумване из областта на коя да е наука е изпървом ирационално докосване до света на абстракт¬ното – един лъч от „нереалността", който после става истинска реалност. Вторият главен път, по който тръгва енергията на аза, второто и най-стихийно отправление на вътрешната природа са чув¬ствата. И тоя огромен динамичен океан има своите клонки. Преди всичко, чувствата са лични и обществени. Под лични чувства; ние вся¬кога разбираме някаква любов и привързаност. Най-висшите чувства, които спонтанно и непосредствено се проявяват, това са висшите чувства към Божественото. Някой може да възрази, че има хора, които не притежават такива чувства, но това не е истина. Хората най-често не осъзнават своя скрит вътрешен трепет км висшето, но той не липсва у никого. Под една или друга форма, това подсъзнателно утвърждение във всесъвършенството на една сила, която е сътворила цялото удивително многообразие на свата и го поддържа в тая неотминаваща хармония, е живо във всяка човешка душа. Няма човешко същество, което да не усеща върховния трепет, породен или пред грандиозния облик на някое природно явление, или пред картината на една човешка проява, в която личи алтруизъм и саможертва. И в единия и в другия случай, ние се докосваме до нещо надземно, което има Божествен произход. И най-големият атеист и убеден безверник, усеща потребността, в по-голяма или по-малка степен, да вярва в нещо, което стои над него, да има някакво скрито упование. Тия, които не вярват в Бога, вярват в „изключителните" познания на много човешки авторитети. И най-големите неверници, вярват в нещо, защото иначе не е възможно да се живее. В мощния подтик на висшите чувства спада и любовта към природата, което в някои натури стига до обожествяване (пантеизъм). Обожествяването на природата не е най-висшата религия; но то е един правилен, благодатен път за досег с висшето. Човек, който живее сред природата, особено оная природа, по която няма следи от човешка ръка, научава нещо прекрасно и чисто. Той се вживява в нейния огромен изобилен и грандиозен живот и получава даро¬ве в душата си, които не могат да се назоват с думи. Какъвто и да е тоя човек, той започва да живее паралелно със своя и един друг живот, който бавно го обгръща и, според степента на своята психична отзивчивост, възприема нови елементи, които стават състав¬ка на неговото съзнание. Закономерните и целесъобразните неща в живота на приро¬дата, нейният понякога суров, но правдив език, нейният гръмовен вик и неотразимата ù тишина, простата ù, но свята мъдрост, както и царственото ù многообразие и неописуемата красота, ни доближават по един прекрасен начин до вярата в самите нея. И ако е потребно да имаме висше усещане за вра в нещо надземно, ние ще го намерим в природата при най висок уровен и при най-пълна красота. Естествоизпитателите във всички времена и от всички клонки на природната наука, непременно получават такъв един трепет, на който дават най-различни названия, но чийто произход лежи непременно в това скрито несъзнавано чувство наречено от Гьоте обожествяване на природата (Vergöterung der Natur). Разбира се, ония които имат едно по-дълбоко проникване в световната истина и знаят нещо повече от най-обикновените човеци, ще ви кажат, че пантеизмът е една много по-съвършена форма на идолопоклонство, защото всичко, което става в природата е само външен израз на нещо, което става в световете с много измерения, недостъпни за непосредствено наблюдение при нашия катадневен живот. За тия хора, по-чисти прояви на божественото са съграждащите сили на любовта, която уви, в наши дни има най-разновидна и чудовищно невярна интерпретация. В гамата от висши чувства, можем да причислим особеното мистично усещане, което ни спохожда, когато се докоснем до сферите на висшия живот. Разбира се, за такива чувства могат да говорят само такива, които са имали възможност да ги изживеят като свещен трепет в някой от редките мигове на откровение. Мисля, че такива свръхемоции са преживявали всички велики творци – компози¬тори, художници, поети и изстъпленници, когато пред техните очи се е откривал, макар и за кратък миг, като око на фотографически апарат, светът на съвършената хармония. На второ место, в личните чувства лежи индивидуалната, по¬лова обич. При мига, когато се утвърждава афинитета на едно човешко същество към друго човешко същество, играят роля много фактори. Това утвърждаване, което наричат набързо с едно име „влюбване" е резултат на един сложен вътрешен комплекс от чувства, които ние репродуцираме в един човек и един живот. Но ако ние очистим явлението от ония фактори, които имат по-висш произход, като състрадание, алтруизъм, естетичен афинитет, идейно сродство, чувства на благодарност, адмирация на духовни качества, талант и др., ще остане както при животните само полът. Ние не бива да си правим илюзии, че влечението на половете е малка сила, която лесно се побеждава. Тоя афинитет бидейки животински и биологичен е понякога толкова могъщ, че пред него може да устои само една голяма духовна сила. Влечението на половете е стихийно, защото е първично. То има унищожаващата сила на буйна вода, която помита всичко по своя път, ако не бъде трансформирано и преведено като горна гама (не унищожено). Има връзки в света, които почиват единствено и изключително на това влечение. Има мъже и жени (най-често мъже), в съзна¬нието на които противното същество изцяло е дефинирано като противен пол, а не като друга индивидуалност. Когато чрез някой външен дразнител, в това съзнание се пробуди споменът за него, то¬гава из лабиринта на подсъзнанието излизат всички представяй еле¬менти, чрез които това същество се оформя в своята полова привлекателност. Това с най-несигурните и най-опасните връзки между мъже и жени. Те предизвикват най-грубата анималистично проявявана ревност, която е склонна към престъпления. Такива връзки привидно са най-силните, но паралелно с отпадането на половата енергия, отпада и афинитета, отпада и „любовта", докато тия две същества се установяват като врагове. Вторият главен клон на чувствата са обществените, които подразделяме на три: семейство, народ, човечество. Семейството, както е известно, е общежитие от първа категория т.е. най-малката общност между хората. Чувствата, които крепят едно семейство са твърде разновидни и смесени. Там има и биологична привързаност и взаимопомощ, както и твърде висши алтруистични чувства. Бащата и майката там са едновременно другари, любовници, творци на едно и също общо дело, а понякога и скрити врагове. Децата примесват един нов елемент. Те предизвикват обич, която изкупва низшите чувства, защото в създателите на семейството затрептява готовност за саможертва, която граничи понякога с висша, неземна обич. Семейството е първата обществена лаборатория, където се гради волята за колективен живот. То е една малка държава с граници, закони и обществени порядки и дори с „етнографски отлики". То, макар и елемент на голямото общежитие, понякога може да има враждебно отношение към други такива семейства и да ги преследва с необикновена жестокост. (Чети „Ромео и Жулиета"). Семейството изработва една особена психика, която става общовалидна за членовете, колкото те да са индивидуализирани, колкото склонностите им да са разновидни. Понякога, ако се вслушаме в нашия собствен глас и думи, ще открием в тях духа на нашето семейство. На второ место е народът. Аз не ще се спирам надълго тук, защото тоя въпрос е разглеждан другаде с по-големи подробности. Не е възможно да си живял цял един живот сред даден народ, в силовото поле на неговия език, бит, историческа съдба, песни и копнежи и да си останал чужд за тях. Когато върху тоя народ се надвеси опасност, ти усещаш, как изплават чувствата ти на обич към него и готовността ти да споделиш неговата участ. Само човек с космично съзнание, който живее в свръхстратосферата, където не идат талазите на неговото земно битие, може да бъде свободен от такава привързаност. Има мигове, когато образът на Родината у някои индивиди приема неземен образ, който се съзерцава като видение. Най-после да се докоснем до най-висшите и обществените чувства – чувството от принадлежността ти към човешкия род. Има случаи когато, намирайки се в някоя отдалечена земя, сред непознати хора, където всичко е чужди до неузнаваемост, в някакъв трагичен миг, из мрачината на пустинната самота те погледнат две очи, в които ти виждаш човка. Само той, човекът е останал тук, след като няма бащата, майката, сестрата, братът, съгражданинът, сънародникът. И ти видиш в дълбочината на тия зеници някакво далечно забравено родство. Душите мълчаливо се опознават и си протягат ръце за поздрав. Дали хората един ден не ще направят това далечно, едва мъждукащо чувство, да се разрасне до степен на единствено и най-скъпо? Ще дойдат ли времена, когато човек в очите на друг човек, ще прочете името на Великото Едно? Има на земята такива, които живеят с тая светла надежда. За третия основен клон и път, изхождащ от човешкото аз – волята, няма да кажем нищо. Ние я третираме като неутрална динамична енергия, която има власт да осъществи всичко онова, за което стана дума до сега. Волята е лост на разума, оръдие на чувствата. Тя може да стане разумна, стихийна, разрушителна или съграж¬даща, в зависимост от моралната сила, разрушителната мисъл, или творческата обич, на които тя е оръдие в дадения момент. В една книга прочетох следното: Трябва обич, която ще поиска да помага, трябва разум, който ще ни научи, как да помогнем, трябва воля, която да ни изведе от инертността само да знаем и да искаме, за да превърнем в дело всичко това. Кой ръководи и направлява тия сили, тая троична различност у нас, чиито прояви проследихме с настоящето? Това е азът, втрешният, вечният, подложеният на вечно странствуване аз, чиято неосъзната напълно от разума, чувствата и волята цел, е да стане господар на всички инструменти и сили, за да се опознае като самоценност, излязла из великия, едничкия извор на живота. Азът е дух – той е невеществена, надимперична реалност, която е вън от измамната мрежа на време и пространство. Азът е отделност, която ще стане едно с цялото. Той е от съкровищата, където се събира чистият опит от съществуванията през вековете, за да се дойде до пълното съзнателно сливане с Божествената първопричина.
  4. ПО КОЛЕЛОТО НА ЗОДИАКА Георг Нордман ДЕВА Печална и суха като пустиня е земята без обич! Ридаят хълмовете, плаче вечерният късен повей от планината, а звездите – високо, високо, тръпнат замислени и мълчаливи, зачакали с векове да цъфне едно цвете в сърцата ни. През деня зреят житата, а вечер потрепват тънките им стволи сякаш жални струни – издали едва дочут шепот. В среднощния час, забулена с тъмно наметало, с влажни очи, бди над света чистата небесна жена, която роди самотното и бездомно дете, привито в чужди дворове, замръкнало по незнайни друмища. Кога ще се завърне ? Ще дойде ли то никога в топлите скути на своята майка, навела скръбен лик над долините? До кога по неговите сирашки сълзи ще се отразяват далечните блясъци на късните съзвездия? Ти чуваш ли го, чиста небесна жено, когато то проплаква в нощта? Не е ли пълно с отровна скръб сърцето ти, че то не те познава, а ти не можеш да го приближиш и да избършеш с топли устни тия едри, много печални сълзи? Навън бушува късния повей от планината и ридае, защото без обич е останала земята! Сирак е човек без тебе, любов небесна! Трънаци са пътищата му, рани глождят нозете и сърцето му, безответна хладина го огражда! Прекрасна девице! Ти, която ни роди през огъня на сърцето си, ти, която чакаш да те позовем, да откъснеш узрелия житен клас от нашата нива и да го отнесеш в небесната житница, преминала чертата и синора, които отделят живота от смъртта. Ти, небесна майко, която ще ни направиш силни, ти, която ще ни направиш безсмъртни . . . Тъжна е земята без обич! Бродници без радост са людете без теб. По мрачни друмища стъпва ногата им, защото ти още не си запалила светилника пред тях. Корави и студени камъни са сърцата им, защото ти не си ги докоснала с пръст, за да рукнат пробудени и шумящи водите на нов живот! Капки кръв има по камъните на земята. Затова са скръбни долините, и хълмовете ридаят, затова са тъжни и песните на прибиращите се жътвари. Ти ще слезеш, велико небесно сърце! Видиш ли там, сред черните угари на изоставените ниви, по които минаха мрачни конници, там, небесна майко, един ранобуден младеж, с млада още като нова фиданка снага, впряга едри бели воловци, за да оре земята, да пръсне семето – златното жито, хлябът и животът! Тогава, когато детето и семето на нивата се възправят, преминали през земята, вятъра, водата и огъня, ти ще откъснеш най-хубавия клас от богатата нива и ще го отнесеш през колелото на зодиака към небесната житница, като дар от новия, възродения човек.
  5. ГЕОРГИ РАДЕВ Георг Нордман Колко е трудно да се обхване с погледа на един само човек необхватната многосложност на нечий човешки живот! Трудно е, защото ние всякога виждаме и наблюдаваме връхния слой на нечие битие, без да имаме всякога възможност да проникнем поне за миг в оная светиня на душата, където, в същност, протича истинското съществуване. Ще се помъча да изрисувам с твърде бегли и крайно бледи линии образа на един наш отминал брат, който образ ние сега трябва да повикаме наблизо и да му отдадем нашата размисъл, нашата непресъхваща обич, а може би и легналата в сърцата ни скръб по него, защото нека си призная, скръбта, която ни посещава дори и на една железопътна гара при заминаването на любим човек, не може да не посети сърцата ни сега, когато един от най-първите приятели и работници за светлината отмина в тайното, велико и безответно за нас царство на отвъдното съществуване. Спомням си ясно минутата, когато през 1921 год., в един прекрасен двор на град Търново, двор сияйнал от блясъка на бели премени и от възторга на едно множество, пълно с чиста жажда за светлина, аз стиснах наблизо до сенчестата чешма за първи път ръката на един строен, къдрокос младеж, чиято гъвкава походка и музикален почти говор ми направиха голямо, незабравимо впечатление. В тая минута не подозирах, колко сърдечна и братска ще бъде дружбата ми с него и колко време ще бъде той спътник в моя живот. Из ден в ден качествата на тоя рядък по интелигентност млад човек ме завладяваха и ми импонираха все по-силно и по-силно. В дълги проникновени разкази той ме посвещаваше в тайните на своята любима небесна наука – астрологията, с която аз винаги го свързвах. Словото му бе геометрично, свежо, с изящен стил, с гъвкава грациозност, с трепетен усет за естетика. Оттогава и до сетните дни, когато го бе обхванала коварната немощ, за мене е бивало неизмеримо удоволствие да беседвам с него, защото аз винаги се потапях в естетиката и брилянтното изящество на думите, както и в необикновената проницаемост на неговата остра като стрела мисъл. В моето съзнание Георги Радев – нашият Жорж – се очерта като всестранно надарена личност, защото тънкият му, понякога благородно строг критерий за философия, художество и музика, неговият звънтящ френски език, английските му и немски преводи, които са не по-лоши от всеки познат у нас превод, изисканите уроци по латински език, които той преподаваше на ученици и студенти, караха всеки, който идваше в контакт с него, да чувства един необикновен човек. Не многослед началото на моята дружба с него, съдбата ни постави един до друг на университетската скамейка. Като че виждам и сега позата на моя съсед, в която той неподвижно и унесено следеше любимите за него науки. Помня блестящите му екзамени и като че чувам тихото скрибуцане на молива, под острието на който върху бялата хартия оставаха равни и съвършени в красота и изящество букви, чертежи и символни знаци. Все пак, тия качества човек би могъл да намери отчасти и другаде, но онова, с което той бе най-ценен, най-скъп, това е неговата любов към великата истина, неговата жажда да знае, неговата твърдост и решение да отдаде живота си изцяло като син на виделината за великото и безмълвно дело на светлите избраници, които работят за новото царство на обичта и мира върху земята. Той копнееше да стане ученик на своя учител, ученик на Христа, на Любовта. Пред мене сега стоят безкрайните, окъпани в слънце полета на приморските южни равнини. По тия поля се люлеят зрелите златни класове на една богата жетва. Една група младежи от осем души въртят сърповете, прибират снопите, пълнят хамбарите. Наблизо край нас работи и той, жилав и мургав от яркото слънце. Ние правехме един привидно наивен опит да създадем модел на братски комунален живот. Резултатите от тоя опит ние отнесохме в душите си. Тогава чак се опознахме, а нашите тихи разговори в смълчания двор, над който като гроздове висяха летните съзвездия, ще останат като шепнения в храм. Ние спяхме в ръжена слама, в прости сайванти, но сънищата ни бяха приказни царства, където ние гонехме бялата птица на един висок идеал, еднакво влюбени в него, както не сме били влюбени никога в своя живот. И в свободните часове, след като изпявахме нашите песни, след като напълвахме душите си със слънце – той – къдрокосият, мургав жътвар, – вземаше в рака молива и потъваше отново в царството на любимите си звездни светове, чийто символи тълкуваше с желание да възкреси, както той казваше, една забравена наука. Ето и една надвиснала зима. Навън лежат дебели снегове. Мълчание обвива свята. Младежите, оставили ниви, градини и широките хоризонти на равнината, са събрани отново за университетските занятия. Спомням си тая зима, в стаите на бащината ми къща. На печката ври чайникът, през завесите на облаците наднича залутано зимното слънце, а ние в някаква родилна тревога сме напрегнали мисъл. Най-после един извика: Да го наречем „Житно зърно". То е хубаво, малко, но расте, крепне и се умножава. И стана любимото списание център, фокус, който събира вече четиринадесет години усилията на мнозина, докато най-после то остана почти на ръцете на Жорж и до сетния ден, когато по неговата любима заглавка премина една скръбна сянка, а може би е капнала някъде и някоя сълза... Трудно е да се говори за първите от тия, които поеха нагорнището, поеха служенето, поеха светия път. Думите са малки, бледи знаци, немощни символи на нашата обич, тъга или възторг! Достатъчно е да споменем само неговото име, името на Жорж, и всеки ще го почувства, защото той бе с всички близък, на всекиго бе скъп и приятен. Той отмина, но отворете страниците на „Пътят на звездата", неговият мисловен и художествен шедьовър, и вие ще застанете лице срещу лице с Жорж. Зачетете, и вие що го почувствате в цялото му богатство и финес. Обикнал фанатично планината, той там завърши земния си път. На планината, където, седнали край буен огън, пеехме под тържественото мълчание на звездите, планината символ на нашия път – планината едната наша радост... Умре ще кажат хората! Отмина си по своя път, във великото царство, за където смъртта е само тъжна порта, ще кажем ние. И тъкмо сега! Светът е раздрусан от основи. Без идеали, без надежда и радост хората ще подирят нов път и нови хоризонти. Уморени от ужасите на кървавите борби, изморени и изтощени от безпътица, човеците ще подирят, може би небесната утеха, пътят към себе си. В тия изключителни времена умът и перото на такива като него, които можеха да превеждат на лек, приемлив и красив език словото на мъдростта, бяха най-потребни, защото сега е времето, когато жетвата ще стане богата, а работниците са малко. С тия най-леки и бледни линии аз искам да извикам образа и душата на нашия обичен приятел и брат, към който образ и душа да отправим потока на своята обич, за да блесне тя като светилник на пътя му, една малка частица от който път той премина между нас. Не ми се иска да кажа, че си отиде за винаги! Спомням си думите на Надсон: Той умря, но той живее, Жертвеникът е сломен, но огънят блести. Разбита е арфата, но акордите ù още звучат!
  6. valiamaria

    ЩЕ ДОЙДЕ ТЯ - G. N.

    ЩЕ ДОЙДЕ ТЯ Георг Нордман Както дойде пролетта на годината – неусетно и мълчаливо, така ще дойдеш и ти – дълго чакан, лъчезарен ден на друга пролет, която ще ни роди изново. Твоето знамение ще бъде тихият поздрав на една обич, която ще сбере людете от всички меридиани на разораната земя в едно човечество, в едно семейство, в едно сърце! Ще се отворят устата на океаните и ще погълнат желязото, с което се убивахме, ще привлекат води небесата, за да рукнат бързи ручеи, за да умият кръвта, сълзите и греха. Ще дойдат из далечните сини хоризонти птиците и ще донесат топлия поздрав на юга. Ние сами ще излезем из хижите, за да чуем кротките им викове и да напълним сърцата си с радост. Земята ще мълчи като уморена родилка, обвита в топлата влага, и с притворени очи ще сеща милувката на слънцето. По нейната снага не ще препускат орди и не ще свисти стрела, потопена в отрова. Ще ликуват долините ù, ще светят върховете ù, ще пеят горите, а малките деца ще припнат с боси крачета по меката ù детелина. Ще се поздравят Изтокът и Западът, ще се прегърнат Северът и Югът; ще запеят меридианите като струни, докоснати с ръка, полюсите ще ликуват и небето ще се вслуша в тая златна пчелица, литнала към цветята на Всемира. Ще дойде пролетта, чакана от хиляди столетия, ще цъфнат белите цветове на вишните, ще ни събуди утрото с бодър вик, а орачът ще поведе из топлата угар воловете, бели като преспи сняг. Ще се стопят ледовете, ще паднат зидовете на занданите, ще тръгнат, отначало плахо, а после свободно и с широка стъпка, заключенниците. От очите им ще побегне бледата печал и ще блеснат там сълзи на радост. Ще пеят багрите на светлината, ще звънят секундите, ще екнат часовете, ще танцуват годините и ще размърдат тежка снага хилядолетията. През всички времена ще пробегне радост и бялата стъпка на обичта. Както посрещнахме в мълчаливо тържество пролетта на годината, така ще срещнем и утрото на дълго чаканата пролът, която ще ни роди отново!
  7. КОГАТО БЯХ МЛАДЕНЕЦ... Георг Нордман Някои хора са склонни да мислят, че релативния принцип във философията и механиката е нов – открит наскоро и вмъкнат като някакъв частен случай, сред стройната закономерност на абсолютното. Това не е истина, защото ако се обърнем с по-голямо внимание към света, който ни заобикаля и специално, към начините, по които възприемаме тоя свят, ще се убедим, че ние сме потопени в царството на относителността, на „стопроцентовата релативност" и далечните, редки сигнали от света на абсолютното са тъкмо тия неща, които ние сматряме като необикновени феномени. Мрежата на релативността е толкова гъсто оплела целия наш бит, че излизането от нея не е в силите не само на обикновения човек, но и на най-личните и първи представители на нашата култура. Преди всичко, господстващите днес схващания за света, космоса, за живота на отделния човек и целокупното множество, са продукт на оскъдното наше познание, което имаме за грандиозната мощ на творческия Дух, който е сътворил видимите и невидими светове. Ако бихме могли да пребродим света на длъж и шир, ние бихме останали учудени от това страшно и убийствено преповторение на едни и същи унаследени навици, рожба на инертността и бедността на духовния ни живот. Цялото човечество е в хипнотичната власт на догми, традиции и правила, които убиват свободният полет на творческия дух. Малцина са хората, които имат дръзновението да обявят нови ценности, нови пътища и нови радости за плененото човечество. И да има такива, техният глас се разбива в коравата стена на противодействието, което иде от напластеното невежество, подхранвано от измамната мрежа на релативността. За какви абсолютни ценности и истини можем да приказваме ние, когато нашите най-първични инструменти за познанието на света са повлияни от силите на едно релативно поле? Да вземем като пример нашите представи за физическите дименсии на света. Ние си представяме само ония неща, които изцяло можем да включим в пределите на мисловното ни пространство. Един човек може да си представи един сантиметър, един метър, десет метра, дори два, три километра, но едно разстояние от десет или петнадесет километра вече избягва от нашата представа. Ние неволно прибягваме или до времето, за което с определена скорост преминаваме това разстояние или до сравненията – например географската карта, където си служим с мащаб. Никой от нас няма представа, колко голямо кълбо е нашата земя в пространството. Всъщност един радиус от 6370 километра е нещо огромно и непостижимо. Качете се на един планински връх и огледайте хоризонтите. Помислете си, какво голямо кълбо е това на което сте кацнали! Ще ви обхване идеята за грандиозното. Но, ако след това бихте си помислили за гигантските предали на слънчевото тяло, ако съпоставите това, че нашата земя сравнена със слънцето е като капка вода пред водата на една цяла бъчва, тогава грандиозната наша земя ще се превърне на нищожна прашинка. Кое е тогава малко и кое е голямо? Малко и голямо– това са наши понятия, миражи из царството на вечната относителност, в която е вплетен нашият живот. Ето причината, поради която ние сме превърнали малките неща на големи, големите в малки, неважните във важни и жизнените във второстепенни. Нашият живот е станал върволица от идолопоклонство. Ние се спираме и похабяваме ценно време в създаване култове за измамите, а отминаваме с трагическо нехайство изворите на нашата радост, пулсът на благодатното мирово сърце. Личният, общественият живот, религиозните вярвания, методите за управление, основните кодекси на живота са изтъкани от нишките на измамната релативност. Човек, отдалечен от първичните сили на творческия дух, незапознат с всемогъществото на любовта, която претворява и преражда, лишен от светлината на мъдростта, която осветява тъмните кътове на душата, създава нормите за живота и законодателства за постигане някакво обществено благополучие. Разбира се, ние не можем да очакваме нищо повече от това, което е всъщност нашият свят с всичките му ценности в единичния и колективен бит. Измамната мрежа на релативния свят има и странното качество да противодейства на всички сигнали, долитнали от великото царство на абсолютното. На нас като че е прилегнало вече да живеем в миражната обстановка, която ни носи измамни прелести. Малко са тия, които не противодействат, когато прозвъни тихия глас, долитнал от всемира, който подканя към нови духовни хоризонти, гласът, който ни подканя да възвием по пътя към Вечното, към оная музика на светлината, из която е откъсната душата ни... Тоя сигнал от Вечността, от царството на кротката и всепобедна сила на доброто, е още твърде тих, за да преустрои света като с магическа власт, но все пак, тук-там по лицето на нашата планета, той е намерил уши, които го долавят, сърца които му отговарят, умове, които се потапят в неговия ритъм! За тоя свят на абсолютното, който открива моментни, незабравими проблясъци в съзнанието ни, Апостол Павел – един голям мистик, казва: „Когато бях младенец, като младенец говорех, като младенец мъдрувах, като младенец размишлявах, но откак станах мъж напуснах, което е младенческо. Защото сега видим мрачкаво като през огледало, а тогава ще гледаме лице с лице; сега познавам отчасти, а тогава ще позная както съм и познат."
  8. РИТЪМЪТ – МУЗИКА НА ВСЕМИРА Георг Нордман Понятието непрекъснатост е родено и си остава само в мисловния процес. Всъщност, такова нещо не съществува нито в неорганичната, нито в органичната природа. Навсякъде – докъдето може да проникне и най-острият поглед на съвременния мислител, той вижда нещо друго, което се смята като основна същност на процесите на целокупния живот. То е сменяемостта или ритмиката. В макрокосмичния живот ние се натъкваме на тоя закон, когато наблюдаваме в обсега на вековете появата и изчезването на слънцата – вселенските центрове, около които кръжат планетни системи с многосложен живот, неизмеримо далечен по разстояние, а същевременно удивително еднакъв с живота, който познаваме тук, при нас. Структурата на космоса е атомистична, като за атоми приемаме тия отделни ядра – галактични, слънчеви и планетарни, между които има безнадеждна за нашата бедна представа пустота, но всички свързани в една обща, първична аура от сили, която е също извън обсега на нашия човешки поглед. Появата и изчезването на световете, както и тяхната промяна, не е нищо което може да се наблюдава за един, два, пет или хиляди човешки животи. Ние трябва да пребродим аналите на космоса, за да установим тая ритмичност във вселенския живот, нещо, което също не е в нашите сили. За това, най-често, за макрокосмичните процеси в науката се говори и с езика на аналогията. Ако съберем съзнанието си в по-тесния обсег на нашия планетен живот, ще видим, че земята живее ритмично. Тя се върти около своята полярна ос за 24 часа, заобикаля около слънцето за 365 дни, люлее се либрационно за около осем хиляди години, а продължението на оста й описва в небесното пространство коническа повърхност за около 26 хиляди години. След свършването на тия периоди, тя ги започва отново, и все така, със същата последователност... Ние срещаме на всяка стъпка ритмичната смяна в жизнените процеси, както у голямото, така и у най-малкото. Един от основните и неизменни белези на материята е нейната инертност, а основен белег на силата е импулсът. Тая истина има грамадно значение. До тях: сила и материя, може да се сведе всичко в органичния и неорганичния свят, както до границите така и извън границите на нашето виждане. С инертността на материята и с импулса на силата изглежда съграден животът в цялата си същност. С тия елементи е била изградена, както науката на древните за човека и за вселената, така и модерното знание за всички физико-химични и биологични процеси. Навсякъде ние виждаме неспирната борба между импулса на силата и инерцията на материята. Импулсът се стреми да надвие инерцията, а последната да угаси импулса. Една предвечна воля е поставила в борба тия две начала – живот и смърт, в чиято смяна се гради калейдоскопичния и грандиозен световен живот. Под знака на импулса и на инерцията се дирижира разгледания в началото живот на макрокосмоса под същия ритъм се въртят електроните около централното ядро на атома. Пулсациите в живота на слънчевата система докарват периодичната смяна на годишните времена, които манифестират с удивителна точност и красота живота с неговите приливи и отливи. Есен листата падат, животът се оттегля, и тия жълти, политнали към земята сълзи, напомнят за смъртта. Почвата поема тия загинали листа, преработва тяхната материя и пак я дава на корените за новия избликнал живот в пролетта. През зимата, която за дадено място на земята е отлив на живота, последният преминава "отвъд", за да се яви пак при нас. Смърт и живот – тъжен напев, едно сетно прощално ноктюрно на живота, което се заменя с ясния бодър вик на новороденото, което протяга ръце към слънцето и просторите, от където е дошло. Нашето сърце, в тоя чуден и величествен организъм на човека, бие в ритъм и опреснява кръвта, пращайки я към "прозореца" на организма – белите дробове, откъдето влиза чистият въздух. Всеки удар на това сърце е колебание между два свята "да бъде" или "да не бъде" – между живота и смъртта. През камерите на тоя чуден орган всеки час преминават по 480 литра кръв. За да извърши тая грамадна работа, то трябва да притежава съответно грамадна енергия, следователно, то трябва да бъде в връзка с някоя космическа пулсация, която подържа и дирижира неговия ритъм. Енергията, която получаваме от слънцето – нашият мощен склад на живота, също пулсира в максимуми и минимуми, които според научната статистика се сменят всеки единадесет и половина години. Тогава слънцето насища електромагнитното поле на земята, дава най-много северни сияния, най-пъпно плодородие, а после се отдръпва, за да поеме пак нов ритмичен тласък. Положителната и отрицателна електризация на две тела е ритмична смяна на полярността вследствие на туй, че част от електроните на тялото преминават към съседното тяло или поради при ток на електрони от второто към първото тяло. Тия промени в изолатора създават електричните вълни и явленията свързани с тях. Там, където няма периодичност и смяна, липсва животът, там настъпва хаосът, а след него небитието. Ние си представляваме възникването на живота като организация и ритмика на онова, което е било хаотично и нестройно. За това ни говорят всички символи в свещените книги. Лъчистата енергия от 0∙76 микрона до 0∙4 микрона, както и зад тия граници, се излива в една ритмична последователност, от честотата на която зависи и произвеждането на съответното явление. Немският учен М. Planck през 1900 г. се залови да открие формула, която да изразява енергията на лъчеизпускането като функция от дължината на вълната и температурата на лъчеизпускащото тяло. И след много усилия над тоя проблем, той даде на науката нещо, което може да се смята за епохално – квантите. Според Planck, има определени центрове на лъчеизпускане, които се намират във вътрешността на лъчеизпускащото тяло, които той нарече радиатори. Тия същите радиатори са и центрове на поглъщането, ако върху това тяло падат отвън вълни, с дължина, на каквато то резонират. И Planck доказа, че лъчеизпускането т.е. лъчистата енергия не е един непрекъснат процес, а става на определени порции (капки). Това са, според Planck, атоми на лъчистата енергия, които той нарече кванти. Planck даде една зависимост между квантите, изразени в ерги (ерг е единица за работа и енергия) и броя на трептенията на лъчеизпускащия център. Според тая зависимост, синият край на спектъра има по-големи кванти, отколкото червения. Затова тая част е по-енергична от червената, в която има известна термична деградация. В съвременната физика, понятието за непрекъснатост постепенно изчезва. Материята е настанена в пространството някак зърнесто, атомистично. Това са твърдели и древни мислители, чийто мисловен пермеабилитет е бил мощен, и който е давал откровенията за световната същност направо, с едно вътрешно просветление, без истините да са били завладявани с такъв труд. Какъвто е необходим за аналитичната мисъл на нашата съвременност. Нека обърнем очи към всички явления на окръжаващата ни природа: светлина, топлина, звук, електромагнитни вълни и пр. Те всички имат вълнообразен произход. А при образуването на вълните всякога имаме колебание на точки около един център. Все това "да" или "не", все тия замирания и нови импулси, които се преповтарят периодично. Хармоничните движения, които можем да посочим като най-хубав пример за това, са движения около един център и стават в сложната смяна на замиращи (неравномерно забавящи се, достигащи до нула) движения, с тласъци към неравномерно ускоряващи се движения. Океанът на света, в който е потопено нашето отделно съществувание, е изграден от ритъма на живота и смъртта. Както едно цвете, което се явява в ранната пролет и изчезва след месец-два, както една еднодневка, която се ражда сутрин и умира вечер, така и човекът се "явява" и "изчезва", за да отбележи с това една безкрайно кратка фаза от огромния процес, за да удари само един клавиш от грандиозната клавиатура на космоса. Линията на еволюцията е съставена от спирални навивки, от извитости от слизане и качване. Така са се появили културите, чрез които е дишал човешкият род и е оставил спомени на блестящ възход, а после на падение. В ритъм се е манифестирал и прогреса, за да твори историята ни човешката общност. Оня, който знае ритмиката на нашия психичен живот, лесно си обяснява смяната на всички състояния на човека. Радостта и тъгата са двете компоненти на нашия вътрешен живот, които изграждат неговата същност. Ние живеем миньорните и печални часове на едно дръпване, на един отлив на живота, а други път възторжената радост на прилива, който ни донася усещането, че пулсираме заедно с великото едно. Така е възникнала и музиката, в основата, в нейната същност лежи усетът за ритъм, който отпосле се облича в дрехата на мелодията. Човекът не е създал нищо по-велико, от времето на питекантропуса до наши дни, от музиката. Музиката отделя човешката душа от убийствената катадневност и я отвежда до висини, от където тя вижда, че сама е музика, хармония и красота. Ние още не знаем значението на тоя небесен дар, но ако се научим да живеем "музикално", ще бъдем здрави, щастливи и всякога доволни. Има музика в ходенето, в движенията, в храненето, в спането, дишането и мисленето. Чрез ритмичната смяна – музиката на дишането, посветените в това изкуство правят чудеса. Чрез музиката на говора се създава онова, което е ирационално в филологията, чрез музиката на тялото – паневритмията. Да слееш съзнанието си с ритъма, красотата и хармонията в света, то е да познаеш блаженството – рая. Раят, това е едно музикално състояние на човека. Раят не е бездействие и инертност, а хармония в пълен ход, красота в пълна мярка, обич в пълна всеотдайност. Раят, това е най-висша деятелност на човешката душа. Животът на безкрайно малкото – незримото, както и животът на космоса е изтъкан с "да" и "не" – между светлината и тъмнината, между топлина и студ, между омраза и обич. Ние сме всякога на кръстопът между смърт и живот. Със смяната на противоположностите се тъче целокупният живот, който за окото на тия, които виждат, и за ухото на тия, които чуват, е хармония и музика на всемира.
  9. ПРЕЗ ВРАТАТА НА ТОПЛИННИТЕ ЯВЛЕНИЯ Георг Нордман Понякога хората изпитват особен страх за съдбата на света. Интересно е това, че те в такъв случай, придобили никакво странно космическо съзнание, съвсем изпущат от погледа си някои много по-конкретни и по-осезателни опасности, чието отстраняване най-често лежи в човешката власт и които пренебрегнати, биха могли да превърнат живота на отделния човек, на обществата и народите в печална развалина. Тоя специален страх и световна загриженост проявяват най-често, кабинетните учени. Те, между другото, придобиват цифрено статистическо съзнание и сливат своят живот с него. Разбира се, науката никога не пита, кое е по-важно, кое – по-маловажно Науката само търси, разкрива и нарежда. Науката, така да се каже, иска само да знае и нищо повече. Тя има само задачата да събира отделните факти, да ги класифицира, да ги свърже в закони и да отговори на вечното, нестихващото питане на будния човешки дух. Често се срещат в научните страници на вестниците и списанията сведения, че каменовъглените басейни на земята се изчерпват, че ако върви така, светът ще живее още само толкова и толкова хиляди години, че запасите на каменното масло ще се свършат и т.н. Като че мисълта на тия наши съвременни статистици иска да проникне в мрачната панорама на бъдещите столетия, за да предпази човешкия род, па и целия живот от някаква грозяща го опасност и гибел. Интересни и забавни статистики, но в тях от едно друго гледище, липсва нещо, и затова те изглеждат малко наивни. За да отговорим на въпроса, кое ги прави такива, ще се спрем на един факт в науката, известен под името ентропия. Знае се, че основните закони на живата и мъртва природа са закони за съхранение и превръщане на веществото и тоя за съхранение и превръщане на енергията. Ще изоставим първия закон за веществото и ще се спрем твърде накратко, върху закона за превръщане на енергията. Цялата мъртва природа се дирижира от тоя закон. Всички процеси в природата са частни случаи от него. Всичко е превръщане на енергията от потенциална в кинетична и обратното, както и от един вид в друг:от механична в електрична, от електрична в светлинна, в химична и в топлинна. Един калейдоскоп на тия енергетични промени представлява света, в който живеем. В планината някъде бумти обилен планински поток. Той се спуска надолу по склонове, урви, камънаци, шуми, блъска се и бяга към морето. В склона на планината, човек е хванал тоя поток, направил е огромен язовир, а оттам е пуснал мощните му струи да падат с грамадна сила по специални тръби. Там долу те движат перките на водната турбина, а на тая турбина е окачена грамадната ос на динамомашината. Святкат искри, в кантона нещо бучи, огромното колело се върти със светкавична бързина, а по дългата жица до града бягат електричните демони и осветяват булевардите, ресторантите, аудиториите, работилниците и тихата стая на учения. Ето това е един от многобройните примери за превръщането на механичната енергия в електрична, светлина, топлина и пр. от всички видове енергии, които на длъж и шир по света образуват тая калейдоскопична "игра" на живота, особено място заема топлинната енергия. Тая особеност се състои в това, че тя е последната инстанция в процеса на деградирането на енергията и е врата към едно незнайно, неизследвано царство, в което ние настаняваме като най-мощен властелин смъртта. До топлината, по пътя на енергетичните трансформации, се стига лесно и безпрепятствено. Тя е последната спирка по нанадолнището, където свършват градациите и започва някаква страшна, неизбродима и неизвестна област. Връщането назад е трудно, придружено с големи усилия, с грамадни загуби. Преведено на обикновен език, то ще рече, че всяка енергия в света лесно може да се превърне в топлина И дивакът знае да запали огън, като трие две дървета, но от огъня само гениалният ум на Джеймс Уат можа да получи механична енергия, като изобрети парната машина. Изобщо превръщането на коя да е енергия в топлина е лесен, естествен и прав процес, но превръщането на топлината в каква да е друга енергия, е трудно. То съставлява един неестествен, обратен процес. Ето как топлината се явява като граница на енергетичните превръщания, каквито представляват всички процеси в природата. Ще видим и друго нещо, а именно, че топлината е врата и към разсейването на енергията, за което споменахме в началото. Да вземем следния пример: В стаята е студено. Ние запалваме печката и изгаряме в нея 25 килограма каменни въглища. Въздухът се затопля, защото запазената енергия в въглищата при горенето се освобождава под формата на топлина. От къде са взели каменните въглища тая енергия? Ние трябва да си представим някаква геологична епоха, отдалечена от нас на милиони години. Тогава по земята са расли грамадни дървета. Те са имали своите корени дълбоко и крепко сраснали с богатата почва на още младата земя, а буйните им корени са черпили енергията на слънцето, която знаем много добре, чрез дишането и асимилацията, се превръща в най-съществения градивен елемент на материята. Така тия складове на слънчева енергия един ден биват срутени и засипани от страшни землетресения и урагани, каквито ние не можем да си представим. Те падат под дебелите пластове на земята и стоят ь засипани с милиони години, овъглени, загубили някогашния си облик, запазили само енергията на слънцето. И след тия милиони години, човек ги открива и впрегна отново в работа запасената в тях енергия. И така, ние затоплихме въздуха на нашата стая с енергията на слънцето, превърната при горенето в топлина. Ако след като стаята е затоплена, ние отворим прозореца, тя ще изстине. Ние неправилно казваме, че студът е нахлул в нея, защото истината е, че топлината, която се намираше в стаята, излезе Законът за термичното равновесие гласи, че топлината се предава от място с по-висока, към място с по-низка температура. Какво стана с топлинната енергия? Къде отиде тя? В какво се превърна? Стана ли вън по-топло от това, че ние пуснахме там топлината на нашата стая? Нито един термометър от тия, които показват външната температура, не е помръднал нито с една милионна от градуса от това явление. Тогава законът за съхранение и превръщане на енергията не е верен, щом в нищо се превърна онова количество топлина, което напусна стаята, щом като то не създаде никакъв нов процес. Тая топлина се разсея във въздуха и мировото пространство, без да причини никакви промени, както не произвежда никакви промени чаша с кипяща вода, която ние изсипваме в морето. Това именно крайно разсейване на енергията през вратата на топлината, наричат в науката ентропия. Тъкмо ентропията е, която създава тая загриженост относно съдбата за света, защото се мисли, че всички енергии ще минат през фаталната врата на топлината и светът ще се приближава все повече и повече до своята бавна смърт. Научно погледнато, това проследяване на световната енергетична деградация има своята интересна страна. То е стройно и логично построено въз основа на знайното за свата, но е лишено от светлината на една истина, която се крие в незнайното, а това незнайно е огромно. То е, както казва великият Нютон, цял океан, а онова което знаем, представя няколко камъчета край брега на океана. Кой познава съвсем добре тайните лабиринти на природата, където тя върши мълчаливо своята работа ? Ето например, някой стои на прозореца набързо движещия се влак, а в мрачината на нощта излитат малки бягащи искри. Те отбелязват една мораво карминова черта и угасват. За окото на наблюдателя, те съществуват един кратък миг и безвъзвратно изчезват. Но изчезват ли наистина? Всичко ли, което изчезва за нашето око, изчезва наистина? Тъмнината на тая непрогледна нощ скрива от окото малките въглеродни частички, които падат на земята и стават пак част от нея. Къде могат да отидат тия мимолетно пламнали частици? Не ги ли държи земята в своята гравитационна власт? Не ще ли станат те отново част от чернозема, който ще храни посадените в него зърна? Тази земя не ще ли вземе отново това, което е дала? Така и океанът на енергията взема по някакъв начин невидимите енергетични зърна и ги събира отново в грамадния си резервоар. Някой ще запита, по какъв начин енергията се връща в своя първоизточник. Този въпрос е неуместен и малко дързък, защото ние не знаем изобщо, що е енергия. Великият английски физик Максуел казва, че е възможно да се спре фаталният процес към смъртта на света, ако допуснем съществуванието на някакви "демони", които биха сортирали молекулите на един газ, когато той преминава от едно състояние в друго. Но такива "демони" няма – заключава съвременното знание за материята и енергията. Разбира се, ако се касае за демони с такава физиономия, както ги очакваме ние, няма ги, но ако е въпросът за съществуванието на някаква целесъобразност и закономерност, продукт на разум в природата, тогава въпросът е лесно разбираем. Тогава ще заключим, че онова, което за нашето умозрение е невъзможно, за непознатите сили на творческата природа е възможно. Светът не върви към смърт, а живее претворбите на своето безсмъртие. Това безсмъртие се манифестира всеки миг край нас. Това, което наричаме смърт, то е угасването на искрата в тъмната нощ, а това, което е безсмъртие, то е скрито за наблюдателя от вагонния прозорец, това е раздялата между черната въглеродна частица, която отива към земята с енергията, която носи тя, и която енергия отива в океана на енергията. Животът е един грандиозен процес. Ние участвуваме в него и затова е много трудно да се отдръпнем настрани и да проследим ходовете му, неговите задачи и неговия цялостен план. Светът ще загине! – това е един повик на уплашената човешка мисъл, която се лута в частичните случаи, изследва парциалните процеси, без да познава общото в неговия грандиозен мащаб. Светът се разширява! – се провикват модерните космографи, които напоследък, особено в Англия, със средствата, които им дават новите телескопи, наблюдават как се отдалечават небулозите в световното пространство и светът расте, издува се като балон. Това увеличение на вселенския "обем" става за сметка на гъстотата му. Излиза, че светът отива към едно "разредяване". Материята бавно се руши, минава в друго състояние, а освободената енергия, през вратата на топлината, отива в други, по-фини състояния, за да породи нови, неподозирани процеси, които ще съставляват динамизма и същината на бъдния живот. Кой може да противопостави друго твърдение освен това, че най-вероятно е за бъдещия живот, за бъдните му прояви, когато сигурно човешкото съзнание, подхвърлено и то на еволюция, ще бъде на много по-високо стъпало, материалната обвивка на света ще бъде по-рядка, енергията ще се намира в друго състояние? Твърде вероятно е, бъдещето на нашата земя да представя едно "размразяване", едно отпущане на интраатомните сили, за да се прояви животът в една по-рядка и по-фина материална среда. Тогава ще отслабне властта на гравитацията и тия вериги, които държат формите на живота, ще се отпуснат до известна степен. Тогава поле за жизнените процеси няма да бъде само водата, коравата почва, подземните недра. Това поле ще се разшири до неподозирани размери. Тялото на земята, като тяло на едно огромно същество, ще се разшири извън коравата ù граница и нейната материя в много по-рядка и рафинирана форма, ще обладава по-голямо пространство. За да се стигне до това, сегашната земя трябва да мине през "чистилището". Всички процеси в живата и мъртва природа водят към това чистилище, към тоя "термичен ад" – вратата на топлинните явления, към ентропията, от която толкова се боят учените теоретици. На нас тоя страх се струва неоснователен и малко наивен, защото ние се присъединяваме към ония, които заменят думата смърт с тясна врата, през която се отива към една нова фаза на живота, към царството на едно ново, неизвестно за нас бъдеще.
  10. ИСУС ОТ НАЗАРЕТ (Продължение) Георг Нордман Често ще чуете да казват, че християнството е утопия. Така мислят хората с по-ярко подчертано социално чувство и от свое гледище, по особен начин, те са прави. Прави са по две причини: най-напред поради това, че в името на християнството трудно може да организираш някое човешко общество. Християнството няма блестящи, дразнещи възпламенителния и емоционален слой на човека, лозунги. То не действува като активен подбудител към външно дело. То не служи като реактив при енергичния наплив на катаклизмите в човешкия развой. То не е външна революция, а прелом и очарование на духа. Революцията е вътрешна и лична. Втората причина да бъде то отхвърлено и наричано утопия е, че е похабено откъм официалната си страна. Всеки днес изпитва известно смущение, когато трябва да цитира най-великите слова казани в света, защото те са повтаряни само кухо, без пример и без постижения. Зад християнството, като зад параван, са се криели толкова много хищници, които в едната си ръка са държали неговото знаме, а в другата – кинжалът и примката. Хората се боят от тая маска и от думите преситени от една няколко вековна лъжа. Смятат го утопия, защото не го осъзнават като път за възход, който път е необходим за всички времена, при всички общества по всички меридиани. В социалното преустройство на човешкото общество се обръща внимание предимно върху постижения от формален характер, които, обаче, не могат да бъдат дълготрайни, защото им липсва вътрешно осмисляне. Затова добре е да не се говори вече за християнство, тъй като тая дума е лишена отдавна от магическата си сила. Да не се говори е полезно и заради простия факт, че няма християнство, а има само една официална рубрика, в документите наречена вероизповедание, където няколко милиона от населението на земята слагат думата християнин, като конкретизират западно, източно или какво да е друго. И думата Христос е вече демагнетизирана, както и безсъдържателният символ на разпятието – едно най-често, неудачно скулптурно дело, което буди повече съжаление, отколкото приобщаване. Христос стана като някаква наемна ценност и фирма, която прикрепва, като с печат, автентичността на едно дело. При доскорошните, пък и за готвещите се човешки кръвопролития, Христос се вика като нотариус. В името на Христа, гранатите на няколко цивилизовани страни разкъсваха ръцете, главите и дробовете на няколко милиона човеци, чиито майки ги чакаха с премръзнал взор при вратите и се връщаха сами в безнадеждната мрачина на безсънните си нощи. Колко столетия маскираната с христовата мантия човешка жестокост убиваше, палеше и изгаряше по кладите тия, който дръзваха да стават по-близки приятели на Исуса. Ревът на оная зверска и фанатична тълпа под балкона на Римския заместник се чува и в наши дни, заедно с металическия звън, който накара нещастният касиер да се обеси, но тоя вик не смущава покоя и на съвременните негови служители. Утопия е християнството казват и с право, защото няма вече място, където не се лъже в името на Христа. Може би от съвсем други подбуди, но в последно време в Германия се говори за промяна на религията. Колкото и странно да звучи това, мисля, че по-справедливо ще бъде един народ, който смята да се закрепи на географската карта с якия си юмрук, да си избере една езическа религия. Тогава той няма да бъде в противоречие с себе си и няма да носи отговорността, поне външно, на християнските народи, тъй като с това той сам признава, че е трудно и несъвместимо със съществуващото положение да се върви по стъпките на Исуса от Назарет. От казаното не следва, че християнството е неприложимо. Не, ще се сринат, може би, християнските догми заедно с лъжата, а ще остане да пребъдва пътят на Исуса, когото народите наричат Христос. Утопия ли е християнството тогава? От гледището на социалното преустройство, наистина, то има вид на утопично учение, но както споменахме и по-горе, то няма място в подобна деятелност, защото над християнството, като масово явление, стои нещо по-велико – християнството като път за вътрешно посвещение в любовта. Над християнството като официална религия, стои блясъкът на словото казано преди две хиляди години и споменът за Един, чиято величава фигура на човешки учител и най-съкровен образ на утеха, ще подирим в някой от съдбоносните мигове на живота си. Когато енергията на рушенето ще стихне и ние, преситени от шума на празнословието, ще подирим опора, тя ще бъде Той – кроткият пастир с бялата ръка. Ние ще го потърсим в неуспехите си. след всяко дело на човешкото преустройство, защото без любовта, безплодна и суха ще остане градината, която сме направили. Ще се срещнем с него в часа, когато ще смислим, че не е възможно нито едно дело без обич, която да оживи студената снага на обществения организъм. Уверен съм, че тия, които най-малко Го споменават, вършат неговото дело с по-голяма ревност. Има неверници, които обичат света и хората, има пак „рибари", които чакат Неговото тихо приближаване. Има между хората, образували огромна тъмна река, неколцина, които се разкайват, плачат в самота и чезнат по една безименна, чиста правда. Някога, някой ще те приближи с една сияеща доброта в очите си, ще те помилва с коравата си длан и ще извърши едно дело, което преломява окончателно дотогавашния порядък на твоя живот. Ти получаваш вяра в доброто скрито в човешкото сърце. В такъв момент, ти си наблизо до световната обич, в която е разтопен Той – пророкът от Назарет. Ти решиш да го последваш и почваш да падаш, да ставаш. След стъпките ти остава кървавата диря, световните ветрове те бият като пустинни самуми. Отчаянието се надвисва. но оня малък миг на светлина остава в тебе жив и те извежда вън от бурята. И Исус ще загуби своята иконописна стойност, ще падне като догма и ще се претвори в много образи, както за толстоевия обущар Мартин, който го видял на няколко пъти в образа на детето, бедната жена и който, наивен и добър бедняк, все го чака да прекрачи прага на бедното му бордейче. Без тая всеотдайна обич, няма никакво значение външния култ към Исуса, защото целият трагизъм и цялото величие в човешкия живот е любов. След всеки живот остава една по-голяма или по-малка следа. Каквото и да направи човек през живота си, в края ние го ценим по любовта, която е оставил. Докато всяка друга звезда има своя блясък върху историческия фон известно време и после се превръща на следа и спомен, учението на Исуса от Назарет и Неговото посвещение в любовта, имат безсмъртие. Исус е всякога при нашето време и лъкатушенията на историческата съдба не могат да го променят. Той расте с цивилизациите, остава над културните придобивки, става все по-голям, сякаш по необходим и колкото външно учението губи от своя езотеричен чар, толкова в дълбините на нашето съзнание образът на Исуса се утвърждава и се разкрива в по-голямо богатство. Никаква необяснима мощ крие тоя безплътен, съвършен образ. Докато всяко нещо се уяснява веднъж, налага се и после замръзва в една статична красота, образът на Исуса непрестанно разкрива у нас все по-голямо и по-драгоценно съдържание. Той се губи в неуловимото, когато се мъчим да го преповторим чрез изкуството, чрез разума или словото. Това не се удава, защото единственият начин за неговото репродуциране е живото дело на обич. Само там ние Го усещаме в Неговата същност и толкова в по-голяма степен, колкото далото е по-истинно, по-широко и всеотдайно. Може би последната черта на неговата духовна прелест се разкрива при великия рядък за нас човеците миг на всеотдаването, когато човек „загубвайки живота си ще го намери". Нашето време е бедно от красотата на това дълбоко разкриване, защото е време на преминаване от един стадий в друг. Земята е натежала от всмуканата кръв, но по нея бяга стихийно тръпката на едно ново раждане. Умовете са възбудени от напрегнатост, желязото е цар на епохата, неговия химн пее сега човешкия род, и Исус е анахронизъм за него. Човеците го чакат да дойде така. както някога са го чакали неговите съвременници. Те са искали един Месия, който ще донесе изобилие, богатство, лесно изпълними закони, един Месия, който ще извади меча на своята мощ, ще стане княз на своя народ и ще го облече в великолепие и слава на победител. Каква страшна изненада, обаче, е било неговото появяване, яхнал скромната ослица и вместо царе и пълководци, той е казал на хората да станат слуги и служители на ближния. Наведе се и уми краката на своите, за да покаже величието на своята смиреност. Той не се скри и не си послужи в критичните моменти с силата на своя дух, а се остави да го приковат, за да страда по човешки. И друг един въпрос съществува между хората: успее ли Иисус или претърпи крах? Привидно животът на тоя най-велик между първите на човечеството завърши катастрофално. От едно гледище може да се каже, че Той не бе разбран. Нещо повече, Той биде хванат и убит. Неговото дело не се прие от съществуващите тогава порядки. Осъден бе за богохулство, за анархизъм срещу ортодоксалността на своето време. Така е, защото какво повече от неуспех е да бъдеш низвергнат, непризнат и унищожен? Но да се не забравя, че учението на Иисус не бе дадено за своето време, а за всички вкове. То не беше измислено от неговия носител, а беше и е синтез на една вечна, неотминаваща истина, която се осъществява в безкрайния развой. Той сам казва, че „върши волята на своя Отец", като под Отец в тоя случай се проумява вечната и велика премъдрост на света. Само с тия думи Той осигури безсмъртието на своето дело, защото то ще се осъществява и за напред през всички вкове. Той отбеляза крайното съвършенство и посочи любовта като път към него. Кой може да даде по-висок идеал на човека от тоя? Според нас съществуващите официални религии са паметници на несполучил опит да се направи учението на Иисус популярно. Всъщност, няма лошо в тях, защото и те черпят от съкровищницата на неговото слово, лошото е, че религиозните организации днес най-малко работят с това слово като ценност и потреба на човешката душа, а имат други задачи, чужди на вътрешния смисъл на християнството. Днес може да се говори свободно за официалните религии, но не и за учението на Иисус. Това учение сякаш изобличава черквите издигнати в негово име. То е още в сферата на несбъднатите блянове, неразрешено още като една велика и грандиозна задача, която остава все пак дело на отделната личност, отколкото на масите И когато човек уморен от оглушителния житейски тътнеж подир утеха и отмора, ще се върне назад към себе си и в тишината на своето аз, където не достигат кънтящите стъпки на борбата, ще намери тихо чакащия Пастир.
  11. ИИСУС ОТ НАЗАРЕТ Георг Нордман Каква безкрайна сила и обаяние има това име, за да остане непокътнато през дългата низа от двадесет столетия! Аз искам да отдалеча за момент мисълта на читателя от оня Иисус, който се превърна на иконописен образ и да се приобщя заедно с него до истинското величие на Учителя на всички вкове. Това последното трудно се постига, защото всяка размисъл и всяко слово е много малко пред лъчезарната сила на кротостта, която носи роденият преди две хиляди години в Назарет. Но аз се надявам, че тоя, който чете тия редове или си мисли за Него, Го носи в душата си като велика непокътната красота, която не посмява дори да погледне с очите си. Колко художници са се мъчили да пренесат на платното тая красота на човешки образ и нейната безпределна власт, но никой още не е смогнал да стори това. Погледнете който искате от създадените образи на Иисус и ще изпитате непонятната и за самите вас увереност, че не е Той, че вашият Иисус е по-голям, по-съвършен от изписания. Разбира се, че и тия редове не могат да Го покажат в Неговото великолепие, но нашата задача е по-скромна: да приобщим с тях четеца до онова вътрешно очарование и възторг, които живеят скрито в нас и които ни обладават, когато в някои изключителни моменти от живота си поживеем с мисъл за Него. Гаутама Буда е мъдър и тих като вода на стихнало езеро, в което се оглежда една, цяло великолепие, но това е само елемент от всесъвършенството на Иисус. Мойсей е могъщ, и гневът му е буря от въстанали истини, но тя угасва като припламнала лампада пред безграничното сияние, което излъчват очите на вашия Иисус. Трябва да се сберат опитът, любовта, космичната мъка на всички времена, за да се направи от тях зрънце от любовта на Сина, роден в малкото, презряно някога градче Витлеем. Както, към всяко ценно нещо в тоя свят, така и към тоя образ на Иисус, са връхлитали като хищни зверове навикът, традицията, обредността и религиите, за да го убият или най-малко съзнателно да го изопачат и да го сведат до практичен и удобен канон. Колко е велико и трогателно това, че срещу тия организирани глутници на лъжата, е останала да се бори сама и едничка човешката душа, която с прометеевско усилие пази тоя образ за ония моменти на живота, когато умират всички ценности, когато няма приятели, утеха и път, и когато в решителния час на отчаянието се дочуват със същата неповяхваща сила думите, казани преди двадесет столетия, но чути вътре в нас, в една светая светих, където няма катадневната врява. Трябва да се отстранят от съзнанието ни завинаги тия, които оскверняват най-възвишената любов, дошла на земята и които поставят името на Иисус начело на толкова безчовечни и жестоки замисли, като казват, че вършат това или онова в Негово име. Отдавна в света трябваше да млъкнат всички уста, които изобличават, наказват и се заканват с Него, защото те, както и ние, трябва да посипем главите си с пепел и да се замислим дълбоко, защо досега не можахме да проумеем тая велика обич и да сродим живота си според думите на кротостта, изречени преди толкова столетия. Кои са авторите на тая злина, че и до днес има хора, които като чуят за Него, отвръщат глава и си припомнят само хилядите престъпления, извършени в Негово име. Колко по-честно би било християнските народи да си изберат ново знаме, нов идеал и учител, с по-лесни завети, по-близък до онова, което днес става в света и което, кой знае защо, още се нарича християнство. Или поне да признаят, че не могат да Го следват, защото пътят му е труден и неудобен. Почтено ли е да вземеш само името на един велик учител и да дадеш съвсем ново съдържание на неговото учение, което до наши дни е дошло до неузнаваемост в сравнение със същинското? Да се обгърне учението на пророка от Назарет е невъзможно по пътя на някакъв философски анализ, защото това би значило да се проследи цялата мъдрост на миналите и бъдещи векове, да се проумеят всички съкровени гънки на човешката душа, защото тъкмо там – в свещените кътчета на душата, остава семето на неговото възвишено слово. Затова пътят към опознаването не води през разума, а през сърцето или през едно непосредствено сливане с Него и неговата светлина. Познавачите на езотеричните знания може да говорят за Иисус със съвършено друг език, те могат да го представят като велик момент от духовната еволюция на човечеството, като синтез на всичко минало до Него върху панорамата на човешката история, но все пак, оня образ, който носим в душата си за Него, е най-сияещ. Иисус е най-неподражаемият анархист на духа. Той е неповторимият отрицател на един духовен порядък, наслоен в съзнанието на хората от дълговековната лъжа. Той направи неочаквани неща за хората, сред които живее, защото просто, безкомпромисно и направо посочи гигантската измама в живота им, показа от друга страна истината, проблеснала като изтеглен меч или като внезапна светлина, която разкрива срамната голота на живели в тъмно човеци. И едно друго нещо се хвърля на очи, с което името на тоя най-светъл между родените на земята завладява душата ни. То е великото освобождение, което ни дава Неговата широка и безпределна обич. Любовта на Иисус освобождава от всеки закон, тя премахва суеверието, разтваря широките двери на едно ново царство, където всеки е свободен, силен, изравнен с величието на своя първоизточник, но и безкрайно смирен, защото пътят на Неговото посвещение е служенето. Нищо не обединява по-властно в едно космическо цяло всички твари, както любовта. Тя е магията на всяко просветление и е по-горе от всички знания, защото никой човек няма толкова съвършен апарат за знанието, а всеки има най-безценния апарат на любовта – нашето сърце, стига то да е разтопило ледовете и да е цъфвала неговата пролет. Мистерията на древните учения е била предавана на достойните в специална обстановка, със специална подготовка, а мистерията на Иисусовото посвещение – посвещение в Христа, е дело, което може да се извърши на всяка стъпка: сред прашищата и многошумната тълпа, из която има търсещи и жадни сърца. За адепти и носители на нявгашната наука за човека и вселената са били дълго подготвените ученици на тайната доктрина, а Иисус подири за своето възвишено учение простите рибари, самаряните, охулените и поругани жени, защото между тях се намираха сърцата, които щяха да го проумеят. Тъкмо на това место произлиза схващането на някои, че Иисус е социален. Това на пръв поглед изглежда така поради близостта му с народа, но не бива да забравяме, че той из пъстрата и бедна тълпа търсеше пак избраните, до които се приближаваше не по някакви социални признаци, а поради вътрешната незрялост на душите. Той отиваше към ония от изстрадалите човешки същества, чиито сърца чакаха жадно полъхването на Неговата любов. Отхвърлен от аристократите на своето време, Той търсеше аристократите на духа, които носеха простата и непритворна обич към истината като скъпоценна жажда в сърцата си. Затова трудно бихме могли да припишем на Неговото учение социален характер. Най-доброто доказателство, че учението на Иисус от Назарет не е за множеството, показва фактът, че когато то стана религия на няколко милиона човеци по земята, загуби окончателно своя чар. Това може да се каже за всички религии, но най-вярно е за християнството, защото християнството има привидно най-простите по форма, но най-трудно изпълнимите идеали, сведени до външна простата, но препълнена с безкрайно трудно вътрешно съдържание формула: „Да възлюбиш своя ближен", може да ни се види криво, но трябва да признаем, че най-злепоставената пред очите на световното око религия е християнството, защото тя е в най-голямо противоречие (поради външните си дела) с великото вътрешно съдържание – любовта към ближния. Ако би имало една комисия, която да подложи на изпит правоверните от всяка религия, християните биха получили най-много слаби бележки. Може да се прибави тук като оправдание туй, че всичко това е така по вина не толкова на хората, които съставят християнския свят, колкото на това, че е изобщо много трудно да си истински християнин. Будизмът препоръчва няколко пътища за достигане духовно съвършенство Брама – Съвършеният дух – може да се достигне по много начини, които да съответствуват на различното вътрешно устройство на хората. Например, съществува така наречената йога чрез царственост – избиране един висок идеал и дирене най-възвишеното и най-красивото в живота, чрез което нашата душа се превъзпитава и издига чрез силите на красотата и хармонията. Има йога чрез себеограничение до изтезание, при която чрез пълното отричане и отчуждаване от желанията, макар и за елементарно лично благо, се достига до нирвана и т.н. Учението, което донесе Мойсей, е учение, сведено в закони. Те са написани и се отличават със строга категоричност. Да изпълниш повеление и закон, колкото привидно да е той труден, е все по-лесно, отколкото да пробиваш сам пътя си, справяйки се с най-трудното нещо при посвещението с любовта – свободата. Мохамеданството, което се яви след християнството, е синтез, по-вярно подбор на ценности от няколко религии, нагодени така, че да отговарят на психичната структура, темперамента и времето, през което се развивали ислямските народи. Християнството, сравнено с тях, е една, както споменахме, безпределна и трудна свобода, с която много трудно се справя човек. Една дълбока, вътрешна увереност, яка като канара, с която трябва да си се родил и да носиш като духовно наследство, трябва да те крепи по твоя път. Ти може да имаш всички качества, които за другите доктрини може да са безценни бисери, но те ще бъдат като „мед, що звънти и кимвал, що дрънка", ако нямаш любов. Кой може да покаже между хората, които познава, един, който е „възлюбил ближния като себе си"? Сигурно, ако има някъде такъв, той е между хилядите или милионите, поруган, може би, като великия Учител от Назарет, но преминал към бройката на „свтящите в тъмнината". Спомнете си, познавате ли някой, който обича враговете си като самия себе и знае да прощава седемдесет пъти по седем? Ето защо християнството е най-високият идеал от всички идеали. Чрез своето учение, лъчезарният от Назарет освободи човека от унизителното му самочувство на роб и го нарече син Божи. И защото в любовта се крият най-големите възможности, Иисус не се поколеба да рече: „Бъдете съвършени, както е съвършен Отец ваш на небесата". Достоевски в своите философски размишления, чрез един от героите си, справедливо от човешко гледище, се сърди, че Христос е избързал толкова и дал на човека свободата. Тя не посочва пътища, а те оставя сам да ги намериш. Тя те прави еднакво творец и отговорен. С нея може да се възвишиш, а може да се строполиш в бездната. Един дълбок интерпретатор и дълбок философ е апостол Павел. Той си е задал задачата да осветли с просветленията, които имал в душата си, дълбоките бездни на християнското учение. Апостол Павел не е от възторжените и шумящи оптимисти, упоени и замаяни от блясъка на новото благовестие. Той размишлява и се представя като човек, с човешките слабости и недъзи. Затова той е толкова близък до човеците, до тяхната мъка и до потребите на техния живот. Той е активен при това и е Христовата сянка, която броди от бреговете на Мала Азия до Рим. Слизайки долу при специфичните особености на народите, които е пребродил, тоя скитник, въоръжен с увереността за своята победа, която е победа на Христовата светлина, е дал и специалните си послания до тях. Все пак той завършва с едно възторжено съзвучие, наситено със сила и признание, за немощта и малката цена на всички човешки знания, на всяка власт и всяка сила. В едно от посланията си до коринтяните той казва, че и със знанието, и със силата, и с бляска на словото и всички царствени атрибути на една надарена личност, но без любов, ще бъде „мед, що звънти и кимвал, що дрънка". Коя от класите на човешкото общество е била по-близо до Иисуса? Отговорът е: никоя класа и всички класи. За светлината на неговото учение са потребни вътрешно готови хора и те произлизат от всички класи, стига да могат с брилянта в душата си да уловят и преломят тая светлина. Той хвана бедния рибар и му каза: „Ела, ти ще ловиш вече живи човеци". И тръгна оня след Него така просто, непосредствено, като че ли отдавна е чакал тоя зов. Също така тръгна след Него и високопоставеният Натанаил, който каза: „Чакай да Го видя, защото не вярвам че от Назарет може да произлезе нещо добро". Когато Иисус сгледа Натанаила, каза на своите си: „Ето един. у когото лукавщина няма". Иисус мълчеше и пишеше с пръст по земята, когато Го попитаха за блудницата: Какво да правим с нея? И когато чуха всеизвестния отговор, грешния, те изпитаха едновременно немощ и страшна злоба към тая неочаквано мъчна дилема, към тая дума, която ги победи. И разбира се, те Го намразиха. (следва)
  12. ПОСВЕЩЕНИЯ Георг Нордман I Дървото Душата на човека беше като плод на дърво, преди да я отрони вятърът, що превиваше гранките в небесните градини. Когато се откъсна, тя политна като рееща се звезда и падна наземи. – О, дихание на божествените уста, защо ме откъсна от клона на широкото дърво? – плачеше падналия плод. – Студената земя плаши, тя ще изпие моите сокове I – За да станеш това, което ти пожела – отвърна един глас. – Ти искаше да бъдеш дърво и плодове да раждаш. Сега ще дойде младенец – невръстен и палав. Той безгрижно си играе по пътя и щом те зърне, ще те вземе в ръка. Ще забие бели, остри зъби в тебе и ще те изяде лакомо. После небрежно ще захвърли семената в градината и ще припне пак по своите игри. Земята ще покрие тия семена. У тях ще се събуди споменът за широкогранното дърво и те с мъка и копнеж ще пробият коравата почва, за да видят слънцето. Ще се молят тия семена за капка дъжд и за целувката на светлината. И вятърът на пролетите и тъжните есени, които ще минат край тебе, ще огъват твоята слаба още снага, доде израсне дърво като това, от което падна, защото сам ти пожела това. Не помниш ли? II Морето Морето се гневи. Невидима и страшна буря издига неговите мощни плещи, а сред него плува кораб. Боговете долу в бездните водят жестока бран. Белите платна на кораба се пукат, наклоняват се мачтите, умират един след друг смелите мореплаватели. Един от тях стои като безумен, прегърнал с ръка кормилото, дрипав, с разтворени очи и със засъхнали, напукани устни. Като фосфор е бледо лицето му. Той няма вече път в морето, нито небесния купол за молитва. До стенещия кораб са зинали тъмни гробове, в които пропадат бесните вълни, а други нови се отварят. Кормилото се не поддава вече на ръката отпаднала и бледа. Прелитат огнени стрели, трещи в черните облаци, и на тоя трясък се отзовава морето със своите разпенени уста. В гърдите на оня там при кормилото угасва и последната надежда. Там се пренася бурята. И там се трошеха мачтите и неговата вяра потъваше като малка ладийка сред разгневената водна пустиня. В сетния миг, пред прага на смъртта, пред зиналата бездна на морето, оня с безумните очи и бледото фосфорно лице зашепна, впил поглед напред в ревящата тъмна далечина: "Море, море, ти беше мое царство, моя радост, моя най-добър приятел! Защо ме погубваш? Не бях ли аз, който от ранно детство те гледах с жадни, копнеещи очи? Не беше ли моето сърце, което тръпнеше влюбено в тебе: в твоя изумруден блясък, в сребърните потоци, които слънцето изливаше над твоите стихнали талази? Не ти ли пях песни цял живот, не стоях ли свит като малко дете, пълен със свещен страх в тия часове, когато ти се сърдеше и вълните се разбиваха с тежки въздишки в скалите на моите родни брегове? Помниш ли, когато първи път те доближих и пуснах книжна ладийка? Ти мируваше тогава и ми се усмихваше. Ладийката плуваше едва люляна. Ти я галеше, а аз се смеех щастлив и доволен. Не беше ли тогава нашето запознанство и първият ни поздрав? Не ме ли ти примами с твоя чар и не останах ли ти верен до сега? Ето, ти ще ме погълнеш заедно с моя кораб, но изпълни моята сетна молба. Нека твоите вълни ме вземат и ме изхвърлят там, на пясъка, до родните скали, до бялата висока кула, където събирах камъчета и мидени черупки, откъдето старата ми майка ме прибираше в бедната ни хижа. Кой ме прокле за тоя ден?" – Ти сам – отвърна оня глас. – Ти сам искаше да станеш плувец. Сам остави тихата стаичка на рибарската хижа, сам се откъсна от кротката милувка на своята добра майка и обикна по-пътния вятър. Та има ли достоен плувец в морето, който не е видял ликът на смъртта? Не беше ти мореплавател до часа на тая буря? Не познава морето оня, който не е видял неговия гняв и не е чул провикванията на смъртна, сграбчила кораба в своите костеливи ръце. Не е мореплавател тоя, комуто не са угасвали звездите, за да загуби и път и надежда... Стани сега и вслушай се. Гласът на бурята ще се превърне в глас на песен. Ти не ще се плашиш вече като малко, безпомощно дете, защото от тая нощ ти си плувец преминал детството на своя избран път. Хвани кормилото и когато настъпи новият ден, ти ще видиш златни брегове, скали и една скромна рибарска колиба, която те чака с обич.
  13. АСТРОЛОГИЯТА В ОГЛЕДАЛОТО НА ГЬОТЕВОТО ТВОРЧЕСТВО Георг Нордман Не само че не потъмнява с течение на времето, но повече блести сияещият ореол около името на безсмъртния немски поет и мислител Гьоте. Цяла плеяда изследователи се занимават с неговото огромно наследство, в което блестят като скъпоценни бисери безсмъртните истини постигнати от поета, натурфилософа и съзерцателя. Творчеството на Гьоте е една богата мина, над която се работи много десетилетия, и в която се намират всякога все нови и ценни неща, които дават да се разбере, колко обширна, с какъв грамаден обсег е била душата на тоя безсмъртен гений. Пред мен е книгата на германския писател, познавач на Гьоте, М. Хайман, озаглавена "Астрологията в огледалото на Гьотевото стихотворно творчество". Тая книга буди голям интерес още повече и поради факта, че Гьоте е бил никога противник на астрологията. По-късно, обаче, когато той навлязъл по-дълбоко в диплите на човешката мистерия, когато на зенита на неговото творческо досягане се очертава идеята за безсмъртния Фауст – тая велика книга за човека – той е видял истината по-зряло и това, което се нарича съдба и предопределеност, се среща вече на всяка стъпка в неговото творчество. Тъкмо тия места от стиховете на Гьоте разглежда и ни дава Хайман. Своя възглед за астрологията, Гьоте е изказал много открито: "На 28 август, 1749 г. по обяд, при дванадесеттях удара на часовника, аз дойдох на света във Франкфурт на Майн. Констелацията бе щастлива: слънцето беше в знака Дева и кулминираше на пладне. Юпитер и Венера се поглеждаха любезно. Меркурий не бе в ретрограден ход. Сатурн и Марс бяха равнодушни, а Луната, която бе пълна, упражняваше своята сила със сиянието си, толкова повече, че бе настъпил нейния час и се противопоставяше на моето раждане, което не можеше да стане по-рано от уречения миг." Идеята за предопредлеността и за предначертания път в живота, по-право, за дадените възможности, които се откриват на човка, защото , звездите предразполагат, но не принуждават", или както казва Птоломей "звездите управляват съдбата, но мъдростта управлява звездите", Гьоте изразя в следните стихове: "Защото Бог самин Всекиму е пътя начертал, По който бързо стига Радостната цел щастливият. Ако, обаче, някому Нещастие сърцето оковава, Той всуе бори се, стоманените върви да разкъса Които все пак, сал веднъж Горчиво острие ще раздвои. Гьоте говори, че "във всяко слънце е скрита една възможност, скрит е дял от общия живот, способен да се развива и да процъфти, като розов храст. "Живот кипи във всякоя звезда, Охотно движи се тя с други По същия избран от нея равен друм. В недрата на земята се пробуждат Сили, които ни извеждат Към могъщество и светлина" Идеята, че всяко нещо преди да се осъществи на земята се осъществява в света на идеите и творческия промисъл, е дадено в стиховете: "Още като е лежал света на Бога във вечний скут, Сътворен е бил първия му ден В чуден творчески екстаз. И после рекъл е "Да бъде!" И когато тоя свят Властно в дело се превърнал, Чул се стон, вздишка, "ах!" Това, че човек е свързан с живота на земята, с нейния ритъм и нейния огън, че той е мост между това кълбо на изпитания и небето, Гьоте е изразил в следните редове: "И земни глъбини и небесни сфери Потвърдяват закона що се крие На човека във гърдите." Между тонове, багри и форми има неразривна връзка. Ония, които имат отворени духовните си очи, чувствуват тоновете като багри и багрите като тонове. Ние също говорим за цвят на тона, както и за крещящи, дисхармонични или хармонични цветове. Често в говора си ние даваме израз ь на онова у нас, което лежи като забравена истина. Слънцето за Гьоте не е само един център на багри и извор на светлина, но извор и на своеобразна и велика музика: "Чуйте, напрегнете слух! Бурята на хòрите се чува Ясна за духовни сетива. Ражда се и новий ден. Песен ни донася светлината!" (Фауст II, 1 част) Докогато човек не превъзмогне всичко земно, докогато се не освободи от непрестанното вълнение на океана, върху плещите на който се намира" "неговата” ладия, и се издигне до оная мъдрост, където душата и съдбата намират своето същинско начало, дотогава, той ще преминава през бурите на своята съдба, за да завърши великия кръг: "Душата на човека Прилича на водата: От небесата иде Пак издига се към тях. И в тая, вечната промяна, Наземи отново слиза – Съперник на вълните – вятъра Издига на високо пенливите вълни. Душа човешка – приличаш на водата, Съдба човешка, Как много си близка на вятъра ти!" При тоя бърз набег на мисли, които Хайман ни дава става ясно, че в творчеството на Гьоте има примеси от ония проблеми, които е поставяла за разрешение някогашната и днешната астрология. Гьоте ги е доловил не толкова, може би, с вникване в тая наука, колкото с необятната мощ на своето сърце и интуиция.
×