Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'ГЕОРГИ РАДЕВ'.

Открити 19 резултата

  1. Александър

    16. Годината

    16. Годината Житно зърно, Г. V, кн. 7 ÷ 8 (III ÷ IV.1930), с. 196 ÷ 197 Животът започва от малкото - едно семе, един зародиш. Столоватият дъб се е зародил и израсъл от един дребен жълъд. Ябълката - от малка семка. Малкото - и обикновеното наблюдение ни го показва, и научните изследвания в древността и в наши дни ни го сочат – е могъщо. Искра огън може да причини грамаден пожар. А в атома - според пресмятанията на днешната физика - е скрита могъща енергия, ала е свързана в Гордиев възел, та мъчно би могла да се развърже. Да се развържеше, би била цял змей, чийто пръстени биха опасали цялата земя. И най-великото чудо на Природата е негли това - дето може да събира в малкото голямото: и по време, и по пространство. Човешкият зародиш не преповтаря ли фазите на целия развой - не само формите на органическия живот, а и геологическите епохи, които са се редували на земята? Годината, чийто изгрев е в мига кога Слънцето встъпва в Овена, сиреч пролетната равноденствена точка, също започва от един зародиш - един огнен импулс. Една искра на първичния Огън. И се разраства в организъм. Годината е като живо същество - със своя физиономия, със свой характер, свой живот, своя съдба. Година с година не си приличат, както ден с ден, както дори миг с миг. Разбира се, че когато говорим за година, ние не подразбираме една мъртва редица от дни, отбелязани на книжен календар с имената на разни светии, царе, мъченици - икони, на които се кланят пустоверни люде, които не могат да живеят без идоли. Годината - това е един жив органически цикъл на земния живот, който черпи соковете си от Слънцето. То е живот, работа на разумни сили - и механически, и органически, и духовни. Работа на живи съзнания, които образуват по сила и степен един спектър, една дъга, единият край на която е в сърцето на земята, а другият - в сърцето на Слънцето. Годината е един завитък от безкрайната спирала на земния живот. Същество, родено от живота на безчетни същества, знайни за нас и незнайни... Годината се роди, но и в наши дни все още далеч от градове и села - далеч от съзнанието на хората - в „пещера”. И само прости „овчари” негли са видели „звездата” на годината и са отишли да й се поклонят и да й дадат дар от сърце: агне непорочно. И неколцина мъдреци - тоя път може би повече от трима - които разбират езика на звездите, са отишли да видят новородения отрок, ожиданият нов живот, чрез който Бог по веднъж в годината слиза на земята. Аз срещнах един от тия мъдреци и той ми описа отрока - Година. Показа ми и рожденото му свидетелство: някакъв кръг, на който видях нанесени знаковете на зодиака, а в тях планетите на нашата слънчева система. То било техните подписи - печати. Годината има светли огнени очи - със смел и проницателен поглед. Така прям и така смел, че погледне ли някого, който лъже, или е с гузна съвест - ще го разтрепери, ще извади на показ всички му задни мисли и кроежи - защото ще запретне да чисти не с вода, а с огън. И в него, като спретната чевръста мома, която шета в къщи, и съвсем не й е до приказки и задявки - тя ще хвърли безжалостно всички партушини и вехтории. Не ще търпи нищо вехто. Който иска да гради с вехти греди, с останки, който иска да преправя стари дрехи, износени, който иска да кърпи вехтото с ново - ще изпита замаха на нейната ръка. И ще види вехториите му да пламтят в огъня. Който иска да бъхта стари, отъпкани пътеки, които водят не до изворите на живота, а до застояли и почти изчерпани щерни, до плесенясали води, в които квакат политически и религиозни жаби, и да носи на хората вода от тях - ще се види настигнат от вихър и ще намери всички мостове по тия пътища изгорени. Дойде ли при нея някой не за работа, а за задявки и удоволствия, ще получи такава плесница, че ще му светнат очите: че тя не обича помътените от сласт погледи, а ясните, прями, трезви взори. Тя ще свърне като светкавица в кабинетите на царе, управници, ръководещи, челни люде и на мнозина ще развали домашните сметки: тя не търпи лъжа, не търпи нищо старо, не търпи кърпеж, не търпи подпори на онова, що вече клони да рухне. Тя носи и иска ново, ново! Тя носи инструменти в торбата си и раздава наляво и надясно — на всеки, който иска да работи с нея, да оре, да сее да гради с "отвее, ъгъл и кръг". Който иска да чисти извори, да гради чешми, да проправя нови пътища до бликащите на воля извори в планинските пазви. Който иска да работи - тя му се усмихва, тази усмивка ще му влее бодрост—бодростта на ясен, тих зимен ден - студен, но добър и здрав, който те кара не да се разполагаш и седиш, а да ходиш спретнат, чевръст и да работиш нещо, за да се раздвижи кръвта ти. За тия - работните - тази година е благодатна и тя ще ги повика след работата на богато угощение. г. „Подсъзнанието - това е душата, съзнанието - това е сърцето, самосъзнанието - това е умът, свръхсъзнанието - това е човешкият дух - И когато старите гърци са казвали: „Познай себе си”, те са се занимавали само със съзнанието и самосъзнанието. - Сега Християнската философия се занимава с великото учение на подсъзнанието и свръхсъзнанието”. Учителя
  2. 11. УЧЕНИЦИТЕ СЕ ИЗПИТВАТ ЧРЕЗ ЖИВОТА СИ В.К.: Значи вие сте виждали Мара Белчева. Верка: Да, на обед на Изгрева и разговаряше с нея Учителят много хубаво. Тя е много хубава жена. Аз не съм срещала такава красива, хубава жена като нея. Не знам дали сте я виждали. В.К.: Не, не съм я виждал. Тя е поетеса, нали? Верка: Поетеса, да, тя пише тука, пише за себе си. В.К.: Тя е била съпруга на Пенчо Славейков. Верка: Тя беше приятелка, там пише. И го запишете. В.К.: Да, ще го запиша. И друго да питам. Значи вие тогава я видяхте, с Учителя говори. Верка: Да, в бяло беше облечена, помня като сега, с посивели така малко коси, но хубава жена. Една хубава вечна усмивка играеше на лицето й. Добър, хубав човек, пожертвувателен. Това, което направи за Славейков Пенчо, аз пък не знам, от всички наши български поети на първо място слагам Славейков в стил. Той имаше много хубав език, Иван Вазов също, той е преди. Но Пенчо Славейков повече ми харесва. В.К.: Аз съм срещал името на Мара Белчева в „Житно зърно". Верка: Тя описва спомените си с Учителя. Аз моите „Житно зърно" ги дадох на едно място. Изчезнаха, обаче имам такива, много течения в една книга обща от „Житно зърно", ще ви дам, да, от което имате нужда да запишете. Аз ще я взема „Житното зърно." Те са мои. Аз ги дадох на моята племенница. Тя там си четат и е запазено. Хубав човек. В.К.: Тя, освен това на Изгрева е била там и Генерал Стоянова също. Верка: Да. Аз и за нея мога да ви казвам, аз и нея ще я вмъкна непременно. Тя много ме обичаше и аз я обичах. В.К.: Но не й ли се противопоставяше нейният съпруг? Верка: Не, напротив. Никой не й пречеше, никак. А, знам и задачи, които се давали от Учителя, вечер на излизане. Един хубав случай с нея на безстрашие, тя го изпълни, тя го приложи. В.К.: Отиване до Витоша. Верка: Отиване до Витоша, да и среща една мечка и не се уплашила и минала покрай нея. Тя я даже погалила ли, какво, обаче мечката не я пипнала. Тя си отишла и си свършила тази задача. Тя обичаше да ходи много на планината. В.К.: Аз си спомням, че Учителят е давал задачи да се ходи на Витоша. Верка: Със стомнички ходихме, със стомнички се връщахме, в най-различни годишни времена. И зиме, и лято, и пролет, и есен, в най-различни сезони. Тя изпълняваше всички казани неща от Учителя, тя ги прилагаше. Рядко хубав изработен човек беше. Тя е от Котел, да. Ама аз и мъжа й познавам, и дъщерите. Едната е Надя. Тя е жива, Надя. Аз мога да ви срещна с нея. Тя може да каже много работи за баща си, специално за майка си. Но и ние, учениците на Учителя, които сме били в Школата, всеки може да каже за ген. Стоянова много хубави работи. Аз не знаех че починала, ако знаех, че е починала, щях да отида на погребението. Но с нейната дъщеря, Надка, мога да се срещна. Тя знае перфектно немски и френски, хубави хора бяха. Бащата рядко хубав човек. В .К.: това Генерал Стоянова. Верка: Лично. В.К.: Аз съм я виждал на снимки, ген. Стоянова, как бели картофи. Верка: Ами да, разбира се. И аз съм била там, дежуряхме. Ние им свирим, пък те готвят, пък и ние, цяла музикална група готвехме, приготвяхме яденето и на обед ние им свирим, те пък пеят. Те, като се хранят, ние им свирехме на обеда, после ние, като започнахме да се храним, Учителят каза: „Те, като се хранят, вие пък ще им пеете." Да, такива хубави неща. Това са наглед дребни неща, но като видиш и Мара Белчева, ще видиш какво е. В.К.: Аз съм ви виждал на снимка от Паневритмия като свирите на китара. Верка: Да, аз свирих, защото нямаше друг китарист и се сменяхме с Невенка Капитанова. Тя си почина много отдавна. И на Рила и на Паневритмия с Невенка се сменяхме и остана едно хубаво чувство между нас двете. Тя почина в Никопол. На една снимка я гледах. В.К.: Защото аз съм ви виждал на много снимки, че свирите наедно с оркестъра. Верка: Да, аз им акомпанирах, защото то е подвижно пиано, защото не могат да изнесат пианото. Пък ние с Невенка се сменяхме. Аз помня една година на Рила дойде професор Михалчев, Н. Генчев, на Владимир Аврамов сестра му, Христина, може би я знаете, тя тогава е била с един Стоянов, професор-биолог и с него тя била много близка, тя ми го каза, лично сестра Аврамова и останаха възхитени от оркестъра и музикантите. В.К.: Вие казахте, че Жорж е преработил коя беседа? Верка: „Наука и възпитание". Учителят го е накарал „Наука и възпитание" да го преработи. А пък после той, „Живот за цялото" също е преработено от него. Много хубаво е написано. В.К,: Той го е преработил в пo-хубав стил. Верка: В по-художествен стил. А пък иначе езикът, който имаше Учителят, естествено сравнение с Учителя не може да се прави, нали, аз никога не сравнявам хората. Ние сме нищо пред тях. С такива хора никога не трябва да се прави сравнение. В.К.: Но в тоя случай Жорж беше го направил в художествена форма изгладено. Верка: И по е изгладено, но и в по-друг стил. Същото е. В.К.: Той също е извадил материали „Учителят говори" от беседите, така ли? Верка: Да, но и аз имам пръст в тая работа. Аз съм избирала мисли, да. В.К.: Вие ги избирахте по теми. Верка: Не, не, той. Другата работа той си я свършваше. И накрая преведе „Учителят говори" на френски. В.К.: Той я преведе от български на френски. Верка: Да. Не цялото, не цялото, една беседа, която той я преработва. На Учителя първия стенограф е бил професор Гълъбов. Това знаете ли го? В.К.: Да. Верка: После на Доганови, на Норка и на брат им, и той стенограф е бил и след туй вече почнаха другите наши три сестри, даже и братБоев. Две сестри и брат Боев. Това е. В.К.: Понеже аз съм виждал брат Боев така да стенографира, на снимки съм виждал. Верка: Ами то почерка ще го видиш, чакай да видим дали го имам. В.К: А в „Житно зърно" той освен че е редактор, то има и негови статии. Верка: Има, той всичко пишеше. След туй няколко души-Томалевски. Петър Манев и други писаха след неговото заминаване в „Житно зърно". Георг Норман, това е Томалевски, той пише. Първата му среща с Жорж от Търново на съборите, затуй от него можеш да получиш много работи. И от него, свържи се. То аз колко хора съм пратила при него. Знаете го, нали? В.К.: Да. Верка: Много хубав човек е, много, рядко изработен човек. Интересно и брат Борис, Жорж /Георги Радев/ те бяха около 100 души студенти, младежки клас, живот беше. Тодор Стоименов беше председател на младежкия клас. След туй брат Борис стана вече председател, след заминаването на Стоименов и като ръководител е сега на нас. Хубав човек, хубав. И за него трябва да се пише. В.К.: Сега в „Житно зърно", там има Жорж много неща. Те могат да се извадят. Верка: Могат. В.К.: Правил ли е някой опит да се извадят някои неща от Жорж? Верка: Ами аз ще си ги взема. Аз ще взема „Житното зърно" тука, после ще й го върна. Георги Радев си замина на 22 юли 1940 година в Юндола. В.К.: Вие през това време бяхте на Мусала. Верка: Аз бях на Мусала, когато научих, че той е починал. На Мусала бях. Аз ще ви кажа подробности, какво съм мислила да правя, обачетой каквото ми казваше ще кажа, всичко. Така имахме една спонтанна непринудена връзка, едно фино отношение един към други. Той с всичките беше акуратен. И така стана, някакси спонтанно се развиха тези връзки. Но никой не му пречеше и всичките сестри бяха свободни да се срещнат, да го поканят, ако ни поканят и двамата, отивахме, ако поканят само него, ходеше, когато пък поканят само мене, аз си отивах. Ако поканят, трябваше двамата да ни канят, как, ходели сме и двамата някъде, обаче така свободни бяхме. И на Рила. Баща ми му занесе отЧортленската вода на Юндола, една дамаджана. В.К.: Вода. Верка: Аз му писах и той му занесе вода. Тя много хубава е вода, чортленската вода. Има я в Айтос. Трябва, Вергилий, туй лято аз като ида сега, ще се срещна с председателя на Айтос, на Съвета в Айтос, ще се срещна с него, той е, малко роднина падам с него. Той е инженер. Ще помоля да направим, да възстановим чортленската вода. Само брат Борис знае, той понеже е най-голям майстор, ти го знаеш, да. Да можем да я отделим тая веда, щото има млако смесица от една друга вода. И отгоре минава река, има малко смесица. Особено по отношение на водата имам хоби, гдето се казва. Чистите кристални Рилски води ги обичам. Да, и чортленската вода много хубаво я знаем, от 50 години, знаеш ли, от 20 години два пъти в седмицата дамаджана от 5 литра вода на Учителя се носеше. Баща ми изпращаше. В. К.: И сега като замина Жорж, Учителят беше наредил да ви предадат на вас нещата. Верка: Всичко. В.К.: Обаче те ни ви ги дадоха. Верка: Аз, грешката ми е, че не казах. Виж какво, никога не обичах да занимавам Учителя с такива работи, никога. Хубавите спомени не се поддават на описание, което сме прекарали. В.К.: 40 години оттогава не е малко, не е малко. Верка: 41 години, 42. Сега на юли ще почне 42 години. В.К.: Не са малко 40 години. Верка: Ами скоро, скоро ми се обажда на сънища. Сънувам го много често. Той беше рядко изработен. Я го виж. Туй говори и погледът му, и походката му. Интересно от къде сте ги намерили тези снимки. В.К.: Попаднаха ми. Верка: А, верно. Аз мислех, че щях да ги търся ли? Не. Аз благодаря. Само ще ми извадите няколко, нали? Да ми увеличите. Двечки ми дайте от тези. Ето там ме има мен с Жорж и там и Жорж отделно. В.К.: Аз ще ви направя. Верка: Даже веднъж, когато отивам, той имаше ключ от моята къща и аз имах ключ от неговата. Веднъж отивам и той го нямаше и аз извадих челото, защото съм свирила, та наши песни така ги изсвирвах на неговото чело. Чак долу с пръсти позиците си хващах. Като видях как ги прави, и аз тогава започнах да хващам тези позиции, а с китарата съм свирила толкоз хубави неща. Ключът така, и с пръстите съм свирила мои творчески работи, на никого не казах че са мои, мислеха че са от някой автор, пък то... Имат и много такива импровизирани работи в музиката, и него ще запишем. Що. Сега малко така мозъкът ми хвърчи нещо, засегнато, нервната ми система, централна, дето се казваше, но хапове вземам известно време. И то като дойдох тук. Преди това, на Изгрева нямаше това нещо. Поне Мика /Мария Тодорова/ като беше, събирахме се, хубаво, приятелство имахме, ходехме да си пазарим в града. Което ми е казала, някои работи си останаха в мен, и нейния живот трябва да хванеш, на всяка цена. Когато отида на годишнината на баща ми, винаги от Учителя там една глава четем, защото приятелите за по-дълга беседа нямат време. Те от 10 часа почват празненството, ще направим наряда, и след туй даваме да четат от наряда. Не, нарочно не четем беседи а от туй, защото по-кратко, че приятелите си заминават. А няма превозни средства, нали? Зимно време е, та така. Има много работи за казване, но постепенно, постепенно ще ги възстановя. Нека ми се възстанови малко здравето и да се върна от Айтос. В.К.: Жорж беше слабичък, висок. Така ли са високи като него от неговия род? Верка: Те са такива, Божана е следвала, свирела е на чело, мисля, и тя и е следвала в Италия, а пък Мария във Франция. Има една сестра, Ана се казва. Той с нея най се погажда. Той ми разправя: И с другите, но с Ана, каза, много бях, действително като брат и сестра, хубава връзка е имал. Туй той ми го каза. Отбий се някой ден и с тях, може да отида да ги посетя някой ден. Може, толкова години минаха, не знам какво е станало все пак. Мария беше малко болна. В.К.: Сега къде живее тя, не знаете? Верка: Там, на „Бузлуджа". Не е женена. В.К.: Мария Радева се казва. Верка: Има една сбирка такива книги - издадени стихотворения от нея. Тя е поетеса и първите стихчета той ми каза кои са, са от него. Тя я издаде. Аз я имах и тя ми изчезна от тука. В.К.: Разкажете нещо за Димитринка Антонова. Верка: Димитринка Антонова всеки ден метеше пред Учителя там, на поляната до брат Борисови, на поляната. С такива малки ножички чистеше буквите на печатарите. Ние се разхождаме като вали дъжд, слаб дъжд, излизахме така, изправяхме се с тънки роклички, много е здравословно. Учителят казваше от юни месец не знам до кой, до края на месеца да се правят тия, дъждовни бани се казват. Ний на поляната ходехме и се събувахме боси и газехме по тревата, щото това е здравословно. Всичко онова, което Учителят е казал. В.К.: Димитринка Антонова е била осакатена с едната ръка. Верка: Тъй е родена. В.К.: Да, аз съм виждал, чел съм някои от нейните неща в „Житно зърно". Верка: От нея има стихове. Написала е „Нишките". Аз му дадох на Борис Николов някои работи да ги запише, да ги препише и не ми ги върна. Ама това за „Нишките" непременно той има. Е, поискай за Димитринка Антонова. Има той няколко хубави работи от Димитринка. Трябва да ги рови и той, да ги търси. В.К.: За Олга Славчева значи така: среща поета Иван Вазов. Верка: Да. И той я поканва в къщи, в Борисовата градина с голямото куче, сядат на пейката и тя вероятно му цитира някои стихове. Ама тя много хубаво сама се е преставила. Тя си е поетеса, и много хубаво, има нещо Вазовско в нейната поезия. Да, много хубав човек беше тя. И тя трябва да се помене в историята на Братството. Да знаят какъв човек е била. Олга много я ценяха и Жорж, и Борис. Живееше в един хубав свят на поезията, изработен в поезията, но „Тя на чурук дъска не стъпваше" казва Учителят за Олга. В.К.: За Олга Славчева. Верка: За Олга Славчева: „Тя на чурук дъска не стъпваше." В.К.: Какво значи това? Верка: Значи, щом е чурук, ще падне, на здраво стъпва. Това значи. Тъй го казва Учителят, сега. Аз много ми е приятно. Един път така ходих при него, като се връщах, да не стане нещо. Той: „Верка, може ли да ме почакаш, защото имам работа." - „Може, Учителю." Все като отивах хубави разговори имах и колко пъти ме е утешавал. Има той работи и лично, и с Учителя, и тях ще ги запиша. Ама ти едно екземплярче и на мен ще дадеш. В.К.: Като се оптечатат. Ето една стара снимка от рода ви. То е отдавна. И баща ви къде, той в църква ли е ходил? Верка: Ходил е на църква. В.К.: Той понеже бил религиозен. Верка: Ама този Христодоров познава Учителя и Хростодоров го запознава с Учителя. В.К.: У дома? Верка: Не у дома. В.К.: В църквата. Верка: Не, не в църквата, в някаква къща, където се събирали. Обаче той се отказа от Братството, а баща ми остана. И развива голяма дейност в Айтос и околията. В.К.: И баща ви там за пръв път среща Учителя. Верка: Вижда Учителя, да, и Учителят го поканва да седне до него. По такъв начин Учителят си откри учениците. Баща ми много богат духовен живот е имал. Но те са двата свята - физическият и духовният. Трябва да се приближим към Божествения свят.
  3. 9. ВЪЗПОМЕНАНИЕ ЗА ГЕОРГИ РАДЕВ В.К.: Сега искам да направите един опит да ни разкажете нещо за Жорж Радев. Аз заварих едно поколение, което беше заминало и друго поколение, което разказваше много интересни неща за Георги Радев. Верка: То нямаше човек, с когото да е разговарял и да не е останал с отлични впечатления за него. И го търсеха, много го търсеха. В.К.: Мен ми направи впечатление, че предишните поколения, независимо кой каква професия имаше, непрекъснато говореше с най-хубави чувства за него. Верка: Да, точно така е. В.К.: И ми показваха много книги, които той беше превел. Верка: „Пътят на звездата" имаш ли я? В.К.: Не, нямам я. Верка; Много е хубава. Коя беше още? В.К.: Той и „Занони" с превел. Верка: „Занони" е преведена, от БулверЛитон. В.К. :Той пишеше в „Житно зърно". Верка: Пишеше и във вестник „Братство" и си работеше много, обаче всичките неща, които ги имах, трябваше у мен да бъдат, но взема ги една сестра и не ми ги даде. А Учителят беше казал, че всичко, което е от него, да се даде на мен. В.К.: Коя е тая сестра? Верка: Е... В.К.: Както и да е. Сега, вие откога го познавате Учителя? В.К.: Аз още не съм била родена, когато баща ми е бил човек на Братството и откакто почнах, като дете вече, бях на три и половина или четири годинки, когато Учителят идва в Айтос, у дома и ние имахме специална стаичка за него. Като дойде, тогава само се отваряше. Легло за Учителя. Обаче баща ми излиза и аз, щом го видя, че е сам, хоп, влеза при него. И той ми определи прическата - правия пьт и каза: „Тази прическа е вашата". Ама сега прическата не съм си още направила. И знам, че тогава Учителят дойде, аз винаги ходех, малко детенце бях и имаше едни такива гребенчета, като си дърпам косата насам и той ми го правеше, тя си падне на прав път. Малко дете бях. „Това е твоят път" - Учителят. В .К.: Това символично, правият път. Верка: Правият път, свързано с това. И цял живот аз само така. Никакви други прически не съм имала, Само така. Сега обаче побелях. В.К.: Това беше от най-малка възраст, после вече? Верка: После вече станах ученичка, не бях виждала Учителя, но 1928 година аз дойдох в София вече. Но и преди това Учителят идва пак 1920 година и отседна у сестра Габровска, защото Салонът е близко до тези наши сестри една малка вратичка ги отделяше, където е Салона, да не разкарва баща ми Учителя от единия край на другия. Те седнаха там. Там седнаха и Учителят там отседна и аз бях малка, 4-то отделение дете вече. И както седях в къщи, виждам - никой няма. Викам, дали не дошъл Учителят и отивам, както прашничка, босичка играехме, отивам у сестра Габровска, Учителят е в старата им къща, станах, повървях по стълбите, но вече почват краката ми да треперят, защото виждам с какво същество имам работа. И той ме покани да седна до него, целунах му ръка, имаше едно такова канапенце, той седна и покани ме да седна, пък аз такава бях и за него нямаше значение. Отвътре аз как почувствах в момента, че Учителят е в Айтос. Отивам и го намирам, без да ми каже някой . Това е абсолютна истина. И после, вече на другия ден, трябваше баща ми да замине за Бургас с Учителя. Да, това беше в 4-то отделение, гдето ти казвам, а в 1920 година вече. Учителят държа беседа в Салона и тогава говори за женитбата. С такова впечатление останах от това и си реших тогава в момента, аз няма да се женя. Малко дете бях. От 4-то отделение дете съм решила да не се женя. И след това, вечерта, пренощува у дома и на другия ден баща ми го изпраща до Бургас, до Минералните бургаски бани. Там с файтон от Бургас, отиват да го посрещнат Учителя и ние отидохме сутринта много рано да го изпратим от Габровски. Качиха се на файтона, файтон, защото в Айтос нямаше тогава леки коли и помолих баща ми да отида и аз с него, защото двама братя, Учителят и още един брат, а насреща на малкото да седне баща ми. Добре, ама баща ми тогава не ме пусна. Хем Учителят му каза и не му пусна. И още ми е мъчно. В.К.: Колко години бяхте? Верка: 4-то отделение детенце. Ама аз знам кой е. Вътре в душата говори на човека. След туй отиде той, баща ми, с Учителя и това, но преди да тръгне файтонът, 3-4 пъти стане, седне, дойде до мене, погали ме по косата, пак, 4-5 пъти. И тогава се качи, и файтонът отиде, но аз чакам да дойде баща ми, вече в мене говори онова, съвсем за друг живот, обаче връща се баща ми. На пътната врата го чакам, помня коя къща беше и той дойде и в момента слиза от файтона, и баща ми вади пари да плати на файтонджията. Но последният каза: „Аз пари не искам, аз Господа возих във файтона." А това е турчин-файтонджия, никога няма да го забравя. „Аз Господа возих, пари не искам, бай Георге." В.К.: Ако и да е турчин. Верка: Ами да, аз бях малка, И като отивам горе с баща ми, бях приготвила едно малко столче в салона. Седнах на столчето. Отстъпих му той да седне на столчето и аз му викам: „Татко, аз няма да се женя." А той ми казва: „Като станеш на 18, на 20, на 30 години, има време, тогава ще го кажеш." Сега и така, и цял живот го изпълних, не съм се оженила. Мога да разговарям с всички хора, но дотам. Аз естествено стана да се свържа с Георги Радев тука на Изгрева. А преди да бъда на Изгрева, баща ми, нали идва често при Учителя и той, Жорж, му направил един пакет, грамаден, с плодове, най-различни - мандарини, портокали, ябълки, ама то най-най хубави и ги донесе и каза: „ Ще ги дадете на вашата дъщеря Верка от Георги Радев." Той ми ги прати. И после, като дойдох тука, той ми предаваше по някои предмети така, френски учех с него. В.К.; Той, Георги. Верка: Жорж, да. Работех после и други така неща и се свързах така естествено. Тутакси, спонтанно станаха така нещата, В.К: Ясно, да. Вие коя година дойдохте в София? Верка: 1928 година дойдох. Тогава аз срещах Учителя през детството -1920 година, а в 1928 година дойдох. Наул. „Оборище" бяха беседите. В.К.: Колко годишна бяхте тогава? 15-20 годишна? Верка: Бях 18-години. В.К.: Бяхте завършили гимназия в Айтос? Верка: Не, аз тука завърших музикална гимназия, да. В.К.: Вие изобщо завършихте музикална гимназия. Верка: И после, аз нямах средства, явявах се, задочно се явявах и си вземах образованието. Обаче баща ми много се трогна и все така се радваше, щото той ми казва: „Ако аз бях ученик на Учителя, аз също нямаше да се оженя. Но казва, пък народих едни дечица - 7 деца и тези седем деца до едно приеха Учението на Учителя и сега възпитавам и децата." Щото да не говорим за тях. Няма какво да ви кажа, вие ги знаете. И после се върнах в Айтос, тогава бях болна аз. В София мен този въздух много ме лекува. Ако отида в Айтос, вечно боледувам. И баща ми, направихме една къщичка там, през 1931 година. Като дойдох, нямах къщичка и живеехме под наем. По-късно баща ми купи едно място и построихме една малка къщичка от стая и кухня, и антренце, но помен няма от нея вече, всичко е променено. И като дойдох, първото ми идване бе да отида на беседа на ул. „Оборище". Не знам София и вървя, вървя по трамвайната линия, и така някакси намерих аз мястото и баща ми беше дал едно писмо да му го предам. Както е ул. „Оборище", една малка стаичка имаше, там седеше Учителят, преди да започне беседата. Обаче, аз като видях, влязох, целунах ръка на Учителя и предадох писмото, той го сложи в джоба си и казва: „Ще се видим после, Верке." И влизам аз в Салнона, както е, не съм слушала тогава беседа от Учителя, в Айтос беше друго. Но там навлязоха ония хубави хора, аз седнах точно срещу него, точно така, на мястото срещу него и никой не ме интересуваше. Тогава сестра Мария свиреше на хармониума, а брат Симеонов на цигулката. Просто като че ли не бях на земята. Учителят говори, не си спомням коя беше беседата. Станахме и само гледах. Направиха молитвата, изпя се песента „Благословен Господ Бог наш" и на свършване на беседата - „Ще се развеселя". И след туй аз вече тръгвам да си отивам, тогава Георги Радев се изправи пред мене, без да го знам кой е. И така, като сега го виждам, с къдравите си, той имаше руси къдрави коси. Изправи се пред мен и каза: „Аз искам да ви придружа до вас." Аз живеех на Дъбово тогава, срещу гората у един наш брат. „Аз-каза-ще ви придружа." Казвам: „Благодаря", ама аз не го знам, че е Георги Радев. Казвам: „Аз искам сама да отида до нас", да мога да запомня улицата нали, пътя по който е до моята квартира. Той обаче през всичкото време вървял след мене и чак когато отидох до Дъбово и се отделях вече да си отивам до моята квартира, като се обърнах, той продължи през гората сам и така ме придружил. Колко хубаво, никога няма да го забравя, никога. И Учителят каза: „Вашите връзки са от вековете и ще продължат за вековете." Той беше много интересна личност, желан събеседник от много сестри, така, с всички близък. Вече когато се сближихме и станахме като приятели и виждаха в него човека. За него ще кажа, той държеше за изработените качества в човека, висшето образование, тези работи може допълнително да ги получиш, да работиш, но да се изработиш като човек, това е целта. Това за мен е Жорж Радев. Аз, като дойдох от началото, мина ли от таз страна, видя ли го с някого, понеже Жорж е много интелигентен човек, аз хооп, стеснявах се от него. Той обаче идваше у нас, в моята квартира, с баща ми бяхме и така спонтанно, непринудено се развиха отношенията ни. На планината с него, на концерта с него, на опера с него, на театър с него. Аз уличния живот не познавам. В.К.: Той, Жорж сега кога е роден? Верка; Той е 1900 година, на 12 септември. В.К.: Къде е роден? Верка: В Пловдив. В.К.: В Пловдив. Верка: С една тетрадка е завършил цялата година. Ни учил, нито нищо, цялата година. Такъв език, брилянтност в чуждите езици. Вие него знаете! В.К.: Не. Верка: А-а-а. В.К.: Той е завършил в Пловдив, а родителите му откъде са? Верка: Той в Пловдив се премести зимата. Той от 11-годишна възраст е бил сирак. Баща му починал, майка му останала. Аз знам и майка му. И сестра му Мария. В.К.: Майка му как се казваше? Верка: Добра. В.К. Добра се казваше. Сега той се казва Георги Радев, значи майка му се казва Добра. А колко сестри има той? Верка: Тази Мария, Катя, Ана и Божана. Четири сестри и той един, пет. В.К.: От тези сестри има ли някоя жива? Верка: Всички са живи, доколкото знам. Мария един Арахангеловден, задушница, ама точно съм станала и чистя стаята, и тя пристигна и ми носи жито, и ми носи и козунак. И така си поприказвахме с нея. Тя е завършила във франция, какво е завършила тя, френска филология, мисля, и цялото семейство говорят езици, майка му, една фина жена беше. Как да кажа, живея с неговия хубав образ и през вековете аз ще падам ще ставам, ще гледам да го настигна малко. Поне да се приближа малко. А, силата ми след него остана малко. В.К.: Еднообразно. Верка: A, не за еднообразие, аз въобще мога да се разнообразя - и на театър, аз други работи нямам, ходя на планината. Там ми е разнообразието на мен. В.К.: Той е завършил гимназия? Верка: В Пловдив. А университета тука е записал. Но той от Пловдив знае Учителя. Бил е на 18-годишна възраст, когато Учителят е бил в Пловдив и го завели при него. Същото е станало с моя баща и Учителя. Същото. Както той сяда до Учителя и така, и остана верен като ученик. В.К.: А Учителят е държал лекция в Пловдив. Верка: И после. Пловдив. Не знам, сигурно, поканили са го приятели. В.К : Не, той държал лекция там и Жорж случайно отишъл там. Верка: Не случайно, а са му казали, специално е отишъл човек да му каже и той отива при Учителя, един хубав младеж. И от този ден той остава верен ученик на Учителя. BX.: сега, някои от неговите сестри бяха ли в Братството? Верка: Мария беше само. В.К.: А, Мария, да. Верка: И Катя, ама те симпатизираха. В.К.: Той завършва гимназия, след това идва тук да следва. Верка: Най-напред записал химия, обаче после математика, И там, неговите състуденти и Георги Томалевски ми каза, че като студенти те заедно са били и имало някаква книга, професорът само я имал, а искали да си вземат някои работи от нея, но той не си раздавал книгите, не ги давал. Обаче Жорж, в неговото съзнание го е държал много високо и пратили него, и на него му е дал книгата. И тогаз се събрали тези негови колеги - математици и си взели бележки от нея. Итака, той завърши с пълно отличие, дипломата му е още в университета. Не е вземал даже и дипломата. И стенография знаеше, държали са изпит в Народното събрание като стенограф, получил е златен медал. Остава на Изгрева. Всецяло се отдава в служба на Братството. В.К.: Сега той е пишел разни неща. Верка: Предаваше частни уроци по френски, по латински, много го търсеха и имаше частни уроци, работеше, но не беше обвързан с това. Можеше това, да си вземе дипломата и да работи чрез нея. В.К.: А защо се отказа от дипломата? Верка: Така, не държи на нея, просто го изкара факултета. За него е важно знанието да получи, нали. естествено, дават му диплома. Още не я е взел. Това го знам. В.К.: В коя година е завършил? Верка: Ами в 1900 година е роден, на 18 години е завършил гимназия и веднага е започнал университет. Като ги сметнеш, четири години... В.К.: От какво се препитаваше той? Верка: Ами с какво, ами нали с уроци. Той предаваше много уроци - и френски, и химия, и всичко, но специално езици. Латински много добре знаеше и френски. Други езици не. В.К.: Аз съм виждал, че има от него преведена една книга, „Занони" Верка: „Занони", да, „Учителят говори" на френски, „Льо метр парл", последната страница на френски дадена, също една беседа от Учителя. В.К.: От него ли е преведена? Верка: От него. Той беше в Алианса, ако беше учител, първи щеше да бъде. Един негов приятел, аз ходех така на едни курсове, негов приятел, много интелигентен човек, състуденти са били, ме видя и той казва, че по-добър преподавател по френски и произношение от него е нямало. В.К.: Сега тази „Занони", издателството на кого ли е? Верка: От Булвер Литон. Ама не знам кой я е издал. Тя е много по-рано издадена. В.К.: Той колко време я превежда? 1-2 години? Верка: А, не знам. Не мога да кажа. Не е ставало дума. Може други да знаят, ама аз не съм се сещала да го питам. За мен не е важно кога. В.К.: Сега той е превел тази книга и след това какво още? Верка: Много работеше, „Пътят на звездата" и още една книга, не, една негова книжка, може би я имате, малка, там пише за ... „Лица и души", именно. Тя е негова. В.К.: „Лица и души". Верка: Аз я дадох на една и не ми я върна. И „Учителят говори" дадох на една сестра, хем с неговия подпис, че ми я поднася. Добре, ама дадох й я да я прочете и тя не ми я даде. Това е. В.К.: Много важно за тебе, защото има подпис. Верка: Подпис има, ама аз й го казах на едно място. В.К.: Хубаво. Аз, понеже на снимката го виждам, той е много слаб. Верка: Той деликатен беше. Много деликатен. В.К.: Да. Така значи. Доста деликатен. Верка: фин. В.К.: Аз си спомням, че имаше, в една от беседите бях срещнал, понеже той е бил и добър астролог. Верка: А-а-а, нямаше нещо, което да не знае. И Хиромантия, и Френология, и ме караше да наблюдавам. Верке, еди-къде си ще застанеш - зад някоя сестра, като играеше паневритмия и ще се завъртиш да я видиш, щото аз като видя един човек по това, френологически мога да кажа къде е Меркурий, Слънцето и асцендента къде му е, Сатурн ли е. И той ме праща да наблюдавам. И като направи хороскопа, с абсолютна точност съм определила някои работи. Така работехме ний. После свирехме двамата. Аз с цигулка, той на чело. Ето го на снимката. В.К.: Да, аз го виждам тука. Той къде учи чело? Верка: Ами в София. Имаше един много добър приятел от операта, челист, той му предаваше. Даже негови етюди още ги помня. Гдето ги свирят, аз ги запомних и отвреме навреме си тананикам. Да. После има от Пенчо Славейков, „Люляк ми дъхва над поляни". Върху тези стихове той даде музика. Аз я имам. Аз я знам, но сега съм малко грипава и не е място. В.К.: На ноти имате ли я? Верка: Не, но може да се нотира, може да се нотира. В.К.: Трябва да я нотирате. Верка: Аз ще я нотирам, може. В.К.: На едно място бях срещнал в беседите, Учителя казва: „Един наш приятел - това се отнася за него - си направил хороскоп и казал, аз до 33 години имам живот." И Учителят каза: „Не знаят астролозите, че над хороскопа стои Бог." Верка: На кого го е казал това? В.К.: Бях срещнал така някъде, но той понеже бил така доста слаб, боледувал. Така ми разказваха, че по хороскоп бил си определил колко живот има. Верка: А, не, не е вярно това. Това не е вярно. Това абсолютно не е вярно. Жорж си определил и рекъл. Напротив, Учителят много хубаво го приемаше и много ценеше. И много, всички приятели го обичаха. Всички. И сестри, и братя. Никога не съм го ревнувала. И казва на някои, които казват някои работи, аз им казвам: „За мен нямаше да бъде интересен, ако само с мен беше." За мен беше интересен, че той е навсякъде, с всички е любезен, с всички е внимателен, услужлив. До последния ден той предаваше математика на една сестра. Тя сега е скулптурка. Той й предада физика, физиката от край до край, тази физика. Той й предаде урок. Но като си отиде, каза: „Те ще я скъсат, тя е много слаба." А той беше болен. Аз не бях съгласна. Но той е от тези, които до последния момент гледаше да упъти, да помогне на учениците, специално на студентите. В.К.: Спомням си, веднъж бяхте ми разказвали преди Нова година една случка с него. Болен бил и вие отивате при Учителя и Учителят казва: „Ако има още един човек, който да го обича, ще се задържи. Верка: Не ми е казвал такова нещо. В.К.: Такова нещо не си спомняте. Верка: Няма такова нещо, няма такова нещо. Учителят каза: „Той трябва да прогледне - нали беше астроном - зад звездното небе." За него трябва да кажа, че на Витоша прекарахме едно лято заедно, даже до късна есен бяхме на палатки. Аз му помагах. И той беше там, и аз. Това му закрепихме здравето. Какво да кажа за Жорж, за него са бледи думите, които могат да определят неговия образ. Но истината трябва да се каже. Например, мен ме заболя зъб. Аз от туй заболяване получих и абцес, а Жорж извадил билети за Пшехода, такъв цигулар, полски цигулар. Той не е идвал. Вика: „Верка, ето два билета. Ще отидеш при Учителя, ще знаеш, че ще ти мине." - „Жорж, как ще отида при Учителя да го занимавам сега. Зъбът ме боли, затова ли?" - „Ще отидеш." И съм отслабнала. Нито ядях, просто нямах сили, пък то един гранулом, и ме тормозеше. И аз отидох при Учителя, ама така подута страната ми. Изправих се. Той се усмихна: „Какво има?" Казвам: „Учителю, не мога." - Не смея да му кажа-тука нещо зъбът ми. „А-а, ей сега, както си права и обърната, ей сега ще взема една губерка, ще го бучна и той ще ..."- Докато го каже, веднага нещо се проби в мен. Казвам: „Учителю, той се проби." - „Бягай - каза - бягай." И аз, докато ида до нас, се оправих. Жорж, като ме видя, ахна. „Сега, Жорж, преди да тръгнем, да сваря малко макарони." - „Не, аз искам фиде." Фиде имах. Сварих му това, фидето със захарчица и там сирене, какво е било и си хапнахме у дома двамата. Бързаме, а на мен като че ли ми се ядеше още. Той каза: „Не, като се върнем от концерта, пак ще се върнем, ще си го доизядем." Така и направихме. Така че между нас имаше, едно красиво приятелство имаше и на мен това много ми липсва. 41 години, откак Жорж си замина, 42 почна. Нито за миг от съзнанието ми не е излязъл, както и Учителят. В.К.: Той къде живееше? На Изгрева ли живееше? Верка: Да, на Изгрева, с Борис. А имаха те къща, сестрите му, майка му, апартамент имаха. И там ходеше той при майка си два или три пъти в седмицата. И майка му дойде веднъж да го потърси. Тя, една хубавичка жена и сестрите му, въобще хубави хора. Има много, много да се говори за него, обаче не е необходимо всичко да се знае. За тебе може да е, но за други, не желая. В.К.: Искам друго, като си припомните някои епизоди, да скицирате, за да можете да ми ги разкажете. Верка: Да, тези обикновени работи ви казвам. Другите ще си ги запиша и тогава ще ги прочета или ще ги запишем. В.К.: Сега искам друго да питам. Неговата сестра Мария къде живее? Тука ли? Верка: Тя живее на ул. „Бузлуджа", ама не знам адреса й, не знам. Един два пъти съм ходила с него, обаче не съм обръщала внимание. В.К.: А сега тука къде живее в момента? Верка: Пак там, пак на ул. „Бузлуджа", В.К.: Как може човек да иде у нея? Верка: Питай Борис, той ще ти каже, или Томалевски, ако си близък.
  4. 8. ЖИВОТЪТ МИ С ГЕОРГИ РАДЕВ В.К.: Сега какво ще ни кажете за вашия живот с Георги Радев? Верка: Най- светли работи, най-хубави, заедно ходим на екскурзия. Сега връзката ми с Жорж. Ходим на концерт, на опера, на драма, в планината. Уличният живот не го познавам, както за себе си, така и за Жорж. Ето това мога да го кажа в две думи. Много хубав беше животът ни. Пеехме в хора на Братството. Той имаше много хубав глас, тенор. Аз пеех алт. В.К.: Сега виждам го, че свири на виолончело. Верка: Начело, челист. Вземаше уроци от един приятел. И когато си замина Жорж, този квартет, на неговия приятел Георги Иванов, който и той не е между живите, изнесоха в салона на четиридесетия ден от заминаването на Жорж концерт от Моцарт и от Бетховен. Много хубаво нещо прозвуча. Учителят беше жив, дадохме една хубава вечеря от плодове само и хляб. В.К.: Спомням си преди години вие ми бяхте разказали една интересна опитност, когато Жорж вече не е добре, вече е болен, вие отивате при Учителя и Учителят казва: „Ако има един човек, който да го обича, може да се спаси." Верка: Е-е, те са работи, защо трябва да ги изнасяме. Той беше обичан от всички, но аз се грижех за него през всичкото време и последната ми среща беше вече когато тръгна за Юндола в Родопите. Не трябваше да отива там, според мене не трябваше да отива там. Той много мъчно изживя раздялата, да. Аз помня преди това, като беше веднъж малко болен, беше доста години преди това, бях на Витоша. Сама аз даже нямах желание да отида на Витоша с групата на Учителя. Но седях до Учителя. В един момент аз изживях нещо, като че ли втоз момент почувствах, че Жорж може би ще си отива. Аз го изживях и Учителят ме погледна, но после веднага ми се промени състоянието. Когато да тръгна, той ми нареди раницата - кашкавал, захар там, чаша Сам я подреди и от неговата стая тръгнах, и той си легна. Тръгнахме обратно, вече към 4 часа се прибрах при Жорж, беше така, като мен се беше излегнал малко и погледнал през прозореца, той стана и се усмихна. Аз нещо заговорих, свързано с Учителя, той каза: „Верке, имаше един момент, който изживях и нямаше да ме завариш." Това нещо аз там съм го изживяла, а той ми го каза. Значи Учителят продължи живота му. Десет години Учителят му продължи живота. Той е страдал от бронхо-пневмония като ученик и беше небрежен към тез работи. Това е неговият път и Учителят каза: „Трябва да премине, да погледне през звездния свят," Аз го сънувах този свят звезден, Жорж ме въведе да го видя този звезден свят насън. Звездите, не такива обикновени звезди, както говори Учителят за слънцето. Това слънце, което ние виждаме, не е това слънце, което е в другите светове, но този звезден свят аз го минах, Жорж ми го показа насън. Най-красивият свят. После го видях насън пак, той в една зала, вътре наредени така много и пише, аз само го погледнах. Той така само каза, в един момент като работят - с мълчанието, чрез мълчанието се свързвам с него. Творческа работа, духовна. После го видях насън между много хора, как Паганини дава концерт. И те са на концерт. Всички музиканти, Хайдн, Хендел, Бетховен, всички до един. Свиреха Паганини и Жорж между тях, и Учителят там. На една голяма маса насядали, аз отивам с блюдо компот да поднеса на Учителя. Като отивах, поднесох на Учителя това и тогава, в това време Паганини в един голям салон, много голям салон, като нашия, само че много, двойно, тройно по-голям салон, препълнен, и Паганини изпълнява музика от Учителя с грамаден оркестър и както така, така и аз се събудих. Само единствен път. Но казах наУчителя тоя сън на живота. В.К.: Учителят какво каза? Верка: Аз го казах на Учителя съня. Ами влязла съм в един свят, да. Първият път го сънувах аз Жорж още и казах на Учителя, чакай да си спомня съня на Жорж. Когато Учителят сизамина, аз много тежко изживях заминаването наУчителя исъм горе в стаята на Учителя, сънувам го, Как бай Ради седи и пази. Аз тръгвам с Учителя. Учителят, облечен в оранжева дреха, с такива геометрични фигури и застава на мястото, там, където е, ето там, където е главата, долу заставаме двамата и казва: „Аз често идвам тук, защото в тази форма вече никога няма да бъда." Уважава формата и ми дава една беседа, едно томче, подвързано в същата материя, дава ми, така се пошегува и вземах, и пак си тръгнах обратно. Учителят си влезе горе и аз си отидох. Вторият ми сън беше пак как аз отивам при Учителя като ученичка с престилка и с книгите. Бай Ради пази долу и при Учителя, обаче дойде един многохубав младеж, като войник слезе и казва: „Учителят те чака горе." В един свят, първия свят седи Учителят и казва; „Чакам те, Верке." И показа едни зали, всички врати отворени. Каза: „Свободна си, можеш да влезеш навсякъде" защото бай Ради не ме пуска. Да. След туй ме въведе в един свят различен. Вторият ми сън, пак сънувам Учителят седи, един грамаден огън и аз подклаждам огъня . Огънят аз продължавам да го подклаждам и до мене седи Учителят и казва: „Това е Мъдростта." Имаше едно същество. „Това е Любовта", а пък за мене казва „Вярата", символично казано. Такъв един сън сънувах, толкова хубав и вкратце ви го казвам и редица други сънища има, които не съм ги записала, но постепенно почнаха да оживяват в мен. Вървя аз в една обстановка рилска и както вървях, доста вървя, има една такава каменна плоча, седи Георги Радев. Всеки, който минава, си слага товара на едно място. Раници някои носят, най-големите, аз си нося едно такова малко вързопче и го нося и го сложих и после взех така да си пея радостно, че последното вързопче аз оставям. И тръгвам по един определен път. Тогава аз видях Георги Радев и като ме видя, каза: „Аз ще те съпроводя." Води ме до една рилска обстановка, една хубава алея, която винаги си спомням на Рила, когато отиваме така, тази алея винаги си я спомням. По една такава алея вървя, вървим, вървим и дойдохме до едно място, една площ голяма, необработена. „Това е работа, която на земята трябва да обработим." - Жорж ми го казва. След туй видях един град, много красив град, и Жорж ми казва: „Това е белият град, в Библията го има, за тоя, белия град се говори." Аз туй не го знаех. На вас ви го казвам. Много работи от невидимия свят Жорж ми ги казва. В един сън пък сънувах, как Жорж води ме в много красиви места, води ме и по едно време рекох, искам да видя ада. Искам да видя, и ада да видя. Той ме въведе в един султански дворец, в баня как се къпят мъже, жени, такова нещо и един султан се приближава към мен. Аз седя до Жорж и идва един султан, но моята коса е дълга, доста дълга, косата на една плитка сресана и седя до Жорж и гледам, султанът се приближи до мен, обаче едно светло същество слезе и го махна, не позволи да се приближи до мен. Излизаме. Казвам: „Жорж, какво значи моята коса?" - „Твоята честност, която те брани. Чистотата." И ме поведе, изведе ме навън. Много хубави сънища имах аз с Жорж, много хубави. Много. Аз си бях записала в едно тефтерче, трябва да си ги припомня, да си ги видя ида си ги запиша, защото са много ценни и ме въведе във всичките светове. Една вечер пък сънувам Учителя. Сънувам все с Учителя. Пък всички светове. Учителят отгоре тръгва и ми казва: „Във всеки свят Учителят е със специфичен костюм". Аз само с една рокля беличка, а той във всеки свят със специфичен костюм, специален такъз и като наближаваме земята, със сивия си костюм беше и каза: "Като отидем на Изгрева, Галилей ще ни посрещне." Аз го сънувам и действително води ме натам и Галилей става и ни посреща. Сутринта отивам на Паневритмия, първият човек, когато срещам, беше Галилей. Казвам: „Гали, много поздрави от Учителя. Сега Учителят е тук. Аз и Учителят сме с теб." Той се зачерви, зарадва се и се ръкувахме. То беше действителност. Аз го сънувам и сутринта намирам Галито, казвам: „Гали, в тоз момент аз и Учителя сме при него." Много добър брат беше Гавраил Величков, много. И всички наши братя наедно с него, така. В.К.: Той колко сестри имаше, Жорж Радев? Верка: Чакай сега. Анна, Божана, Мария и Катя. Четири сестри и той един, пет. В.К.: Коя е жива? Верка: Доколкото знам, всичките са живи още. В.К.: Всичките са живи. Например, те дали имат някои негови неща? Верка: Може да имат, но аз не съм ходила, така. Борис е ходил, но аз не съм ходила. В.К. Дали има някои неща запазени от рода му, от сестрите му? Верка: Ах, те нямаха отношение и малко той така ликвидира кармата си с този род. Най-хубава връзка имаше с майка си, аз също я знам, но той 11 -годишен е останал без баща. Баща му е бил много богат, търговец. Имаше един професор, Цанко Цанков, който бил много бедно момченце така, средно положение, добро, но нямал пиано, та ходел у Жорж. Те имали пиано, та ходел там да се упражнява. Имаше към него едно хубаво чувство. Когато Жорж си замина, аз отидох да кажа на Цанков, че Жорж си е заминал, бях си ушила една рокля, Стойна ми беше купила копринен бял жоржет, една рокличка на плисета и отивам при Цанков. Много мъчно го изживя. Беше в кабинета си като директор, така се въртеше и казваше: „Всичко друго очаквах, но не и това за Жорж." С голяма скръб. Преди няколко години той беше отишъл след 9 септември 1944 година в Западна Германия, жена му Карин Цанкова. Оттам замина за Америка. Има един Георги Сталев, който е бил в Америка при Цанков. Той ми беше тук професор по хармония в гимназията. „Единствено същество, което ми направи най-хубаво впечатление, беше Верка." Веднъж Кирил Икономов, като ходил в Германия казал; „Този ли е човекът, за когото тъгуваше ти?" Толкова ученици е имал. Златка Арнаудова, на професор Арнаудов дъщеря му, даде ми да запишем най-хубавите работи, щото аз вземах редица години уроци от професор Цанков по хармония. Контрапункт, теоргия на музиката, модулации, всичко там, лежащ тон. Имах ги аз от Георги Цанков, които Мария ги взема и Борисни ми ги даде. Дадоха ми една концертна цигулка. Аз имах цигулка, но Учителят един ден отивам, извика ме и казва: „Верке, един наш брат, който е бил в Германия, ми донесъл цигулка. Чувал ме навън, покрай нас мина и ми донесъл цигулка." Донесъл му цигулка и Учителят тогава ми я даде. Имаше един наш брат от Тополица, Иванчо Джоджев, казва: „Верке, Учителят ме прати, понеже имаш цигулка хубава, мога ли да купя тази?" И си я купи, дадох я с кутията. И остана тази цигулка, която Учителят ми даде. И така стана, че сега концертната цигулка още е в Борис. През време на бомбардировките остана там и не ми я дава, и нотите ми всички от Цанков не ми ги дава. В.К.: И за какво му са? Верка: Защото те работеха с Крестеняков. Мария и той, с Крестеняков. А пък аз, ами той е съвсем променен вече. Не е оня Борис. После имах едно палто, което бях си купила, с кафяво, с кожи тука, на ръкавите кожа, оставих го у тях, защото аз живеех на Изгрева на улицата, та ми беше малко, какво да ви кажа, нямаше къде да го сложа. Не го бях облякла, 158 лева струваше и туй палто го даде на една друга, носи го, но не ми го даде. Такива разни неприятни ми сведения. После си купих виола аз и професор Сугарев ме занимаваше с виола, но като бях завършила. Понеже обичах много. А с професор Сугарев имахме братски оркестър и Асен Арнаудов го доведе и свиреше виола, а пък аз до него свирех втората цигулка. А преди това със Сашо Попов се бяхме виждали там, тъй че имам много хубава връзка с него, и като почнах да вземам уроци, като отивах, все ми казваше: „Мила родино, мила", защото жена му пък шведка и жена му много хубави чувства има към мен.
  5. 7. ТВОРЧЕСТВОТО НА ГЕОРГИ РАДЕВ В.К.: Кога е роден Жорж? Верка: Ами Жорж е роден 1900 година, в Пловдив. В.К.: Кой месец, знаете ли датата случайно? Верка Дева, дева. Кой месец е дева? В.К.: Чакай сега. Верка: Септември, на 12 септември е роден. В.К.: На 12 септември, Пловдив. Родителите му оттам ли са? Верка: Оттам. Завършил е гимназията с една тетрадка. Но завършва и университета. Неговите състуденти са преподаватели в университета. Жорж, като техен приятел, има много математици, с които аз съм близка. Те казват, той беше наш преподавател. Строг, а като започне да пише, в туй „Житно зърно" пише за неговия почерк как скрибуца тебеширът. Изключителн почерк имаше, изключителен. Изключителна личност. За мен той е първият ученик на Учителя. В.К,: Значи той завъшва гимназия в Пловдив и идва тука. Верка: В София и в София, като студент, 20-годишен се запознава с Учителя. В.К.: Как се запознава? Той казвал ли ти е? Верка: Имало един негов приятел, който го завел при Учителя. И Учителят веднага му дал първо място при себе си. Много хубаво го е приел, много. В.К.: И сега първите години той следваше. Верка: В София следва математика. Първо е следвал химия и след туй математика и химия, и математика е завършил, да. После се занимава с други неща. В.К.: Той кога е идвал на Изгрева? Верка: А-а, те са първите, дошли на Изгрева. Аз 1928 година ги заварих вече на Изгрева. А в 1926 година в една палатка - Методий и Жорж, и Пампоров, тримата са били в една палатка. И там, дето играем Паневритмия, гората от Изгрева, Учителят го е нарекъл „Червеният площад". Там са излизали нашите приятели на изгрев. Аз също съм ходила 1928 година там, на изгрев, не, аз бях вече на Изгрева. Приятелите са ходили там, един брат ми каза. Учителят нарече това място „Червеният площад" и ние всяко лято играем на това място Паневритмия, в гората. От Изгрева вдясно така малко. В.К.: Сега, искам друго да питам. Неговата дейност. Сега той идва, учи в университета, после той го напуска. Така ли? Верка: Чакай сега. Когато Учителят дава задача, Учителят им дава задача още като студенти, те отиват сами да си изкарват прехраната. Задача от десет дни. Ходи в разсадника и работят, в разсадника са работили. После са ходили в село Ачларе, Карнобадско. Правят опити на комунален живот. Имаше един брат, Жечо ли са казваше. В.К.: Жечо, Жечо. Верка: В Ачларе. Той, аз го знам. Аз го знам. В.К.: Той имал имот там. Верка: Да де. Насял толкова много ниви и всичките ходят да работят. И той, къдрокосият младеж, много фин, и той със сърпа се включва във всякаква работа. Но вечер той си носел челото и там си свирел, и работи със звездния свят. Тука пише за тоя звезден свят в „Житно зърно", което е много хубаво. В.К.: После те се връщат. Верка: Не, те са изкарали жътвата и не им дал пари за пътни. Нищо. И само варял чорба от боб. Толкова се отнасял грубо с тях, за да вземе много пари. И Томалевски е бил, Борис, Александър Стрезов, един брат от Варна, не знам как се казваше, много, много наши братя са били в село Ачларе и са изкарали опита за комуната. Това е грешката, че моите сестри отидоха в София двете, а пък аз трябваше да отида. Щото аз винаги съм бивала посрещната от приятелите най- добре, като пристигнахме в София. Те малко по-специални бяха и не можах да го видя Жорж там. Но един от най-интересните личности в нашето Братство беше Жорж. Сега, създаването на „Житно зърно". Като се събрали, били една група от 10 ли, 12 ли в семейството на Томалевски, Георги Томалевски. Чайникът ври вече и всички се чудят какво име да сложат на списанието. И тогава Георги Томалевски или някой друг казва: „Житно зърно" и го приемат всичките, но главният редактор през всичкото време бил Жорж на „Житно зърно". Много хубава работа, аз много активно участие вземах. В нашия град всички интелигентни хора записах за „Житно зърно". И почнаха да получават житни зърна. Един лекар, д-р Пенчо Петров, понеже и моят баща беше медик, отива той и вижда „Житно зърно" на масата му. Казва: „Пешо, откъде имаш това „Житно зърно"?" - „Ами Верка ми го е пратила." - „Ами и аз също го имам." На всички интелигентни хора в Айтос, на Джанкърлийски, на д-р Симеонови, на разни учители, на лекари, аз пратих „Житно зърно" и всички по чекова сметка платиха таксата си. В.К.: И то е доста уморителна работа и продължителна. Верка: От коя година почна не помня, защото не съм била, но през всичкото време аз съм вземала активно участие после с него. Но мога да кажа и нещо друго. Сега аз бях в 4-то отделение, детенце, момиченце, и четях, Библията я четях, обаче ми направи впечатление Исайя, и си казах: „Исайа е поет." Малко дете. Но минаха години, години, години, сетих се аз един ден, бях при Жорж. Казвам: „Жорж, знаеш ли, че Исайя е поет?" Той се усмихна. Само се усмихна, сложи си палтото и отиде при Учителя. И казал това нещо на Учителя. И казвам: „Жорж, кажи, Исайя поет ли е?" Мълчи и се усмихва. Седяхме така, ей така, седя тук, Жорж седи на масата си. Казвам: „Жорж, кажи, Исайя поет ли е?" Той пак мълчи и се усмихва. „Поет е." След туй минаха много години, след неговото заминаване. В.К.: Той, Учителят го е потвърдил. Верка: Да, да, той знае, но иска да провери, пък аз 4-то отделение дете бях и после като започна „Житно зърно", аз бях чела от Евангелието за жената от Йоана и казвам: „Жорж, аз четях Йоан, за мен той е дал най-хубав образ за жената. Йоан дава най-хубав образ за жената." И нищо не се обади, ами взе Библия. Взема Библията и взе да си пише статията, без да ми казва. И издаде в „Житно зърно" редица статии за образа на жената в Евангелието. Много интересно. И пишеше много статии, даже вече в експедицията на „Житно зърно" съм вземала аз, Руси Димитров, имаше един наш брат, и Петър Манев. А когато Жорж беше вече на Рила, тогава цялото списание аз го изпратих на пакети. С Руси направихме пакетите, изпратихме ги в провинцията, където трябваше. И един ден сама бях, Елена Андреева беше до мен, отиде си, но аз сама направих това, опаковах пакетите и изпратих навсякъде из провинцията това. Щото аз пък оставах на Изгрева да уча, да свиря, да уча, за да мога да се подготвям за изпитите. Те бяха на Рила. Да. Тогава Жорж написа едно стихотворение, аз ще ти дам да го прочетеш. То е от 1935 година, Тогава аз не бях ходила. В.К.: Имали го публикувано? Верка: Не, няма, то е негово. В.К.: После ще го прочетем и ще го запишем. Верка: Да, непременно. И така, целият ми живот беше свързан с Жорж, до последния си миг Жорж работи и даже една статия прати от Юндола до списанието, и тя е вписана вътре. И всички наши приятели със сълзи на очи, с голяма скръб се разделиха с него. Всички изживяха голяма скръб за нашия обичан брат и ученик на Учителя. В.К.: Сега говорихме за „Житно зърно". Верка: Ето, от Георги Радев нещо много интересно. В.К.: Това е негово есе, така ли? Верка: Чакай. Слушай. „Кога ми рече ти, че вече е дошло уреченото време да метна своя кръст на своите плещи. На мен се стори, че леко ще е мойто бреме, щото нищо друго не бе останало в мен. Тогава мислих си, че туй е мъртъв кръст, че туй е мъртво бреме, но щом го емнах аз на своите рамене и го понесох в пътя, очертан от твоите стъпки, о чудо, този мъртъв кръст започна тутакси да оживява. Отвесното дърво се в миг превърна на светъл великан и като стъпи на моите немощни плещи а до равното дърво се свлече надолу и стори ми се тъмен исполин. То стегна кръста ми като с клещи и почна борбата с двама исполина, борба на смърт и на живот. Не смеех аз глава си да извърна, но ясно чувствах по всяка фибра на своето тръпно тяло страхотното сражение. От страха и напрежение изби по челото ми кървав пот. В мозъка ми чаткаха безспирно два остри искрометни меча и сякаш го разсичаха на късове. Светкавици змиести блесваха в очите, като че в моята глава вилнееше страхотна буря. Но някои от тез мощни исполини засъскваха като змии, едната нажежена, лъчиста, светла до бяло. разтеглена, другата пък черна, плъзгава, събуждаше студени тръпки. Аз сещах тез змии да се извиват и развиват и да налитат в люта бран и целият гръбнак изтръпваше от тяхната борба. Ту пламваше в страхотен огън, пояждащ сякаш мозъка в него, ту стенеше в разни тръпки и сякаш сковаваше влед студен, оловно тежък. Тогава бързах аз, подлютен от този всмукващ от мозъка на мойте кости или премръзнал, цял от студ скован, страхотно шибан от ледени камшици на виелица страхотна. Какво бе туй, действителност или съновидение на мозък болен в страхотни тежки часове? Не можах аз да разбера, докле се ти яви, Учителю, видях те, че дигна само пръст и като по чудо стихна страшната борба на оживялий кръст Свали го пак за миг. „Да си починеш", рече ти. „Разбрали, че ти си, който оживяваш мъртви кръст? Че ти си, който възкресяваш за живот силите на злото и доброто? Но остави ги да се борят, не се меси в тяхната борба. Не ще я спреш ти. И никой, който да е в света, че тя е изчезнала и ще пребъде, додето свят светува. Ще свикнеш с таз борба и в мозъка ти няма вече да бучи като страхотна буря тя, като борба на светлина и тъмнина и няма тя да свива сърцето ти в страх и смут. Не ще смразяваш, не ще смразява кръвта е жилите нито ще спира с твоето дихание, защото смело метни къщата си на своите плещи и знаеш, че го носиш, затуй така добре ти чувстваш безспирната борба на бялата и черната змия. Но остави борците да се борят. Спокойно ги носи на свойте рамене и ще заякнат те от тяхна та борба, нозете ти ще станат жилави и пъргави и издръжливи е тоя тежък път. Не се меси, не бой се, недей участва в тяхна та борба, носи ги само, защото те те движат, в твоя път не се съмнявай. Опитай, хвърлил сикръста, тръгни да ходиш ти без него, но ще видиш, че невидимото въже те свързва с тоя кръст и след десетина направени свободни крачки ти ще спреш. Въжето ще те дръпне, кръстът пак ще се потътри подир тебе, отново трябва да го вземеш ти, ако желаеш да вървиш напред. Казах ти, пак ти казвам: смело кръста ти метни на своя гръб и ме последвай. Сега ти знаеш вече как се носи кръст, по тесний път ти тръгни, защото води той до оня връх. където аз те чакаш." В.К.: От кого е това? Верка: От Жорж. Тук пише: Рилски езера, 1935 година. Георги Радев. В.К.: Вие от кьде го имате това нещо? Верка; Ами имам го. Той ми го е дал. В.К.: То не е публикувано. Верка: Никъде. Само аз го имам. И на Георги Томалевски бях го дала да го прочете и пак ми го върна човекът. Никой друг. Обаче исках да го изнеса на една вечеря, но Паша вика: „Не е това нещо за там" и аз не го изнесох, пък Георги Томалевски държеше. В.К.; Така. Момент. Продължаваме нататък. Сега аз искам да ви питам как той написа „Учителят говори". Чия бе идеята, как го направи? Верка: Виж какво, там той избра от много беседи извадки. От беседи. Аз също съм вземала участие и всичко туй той написа „Учителят говори". Но най-ценното нещо от всички беседи го изнесе по теми. В.К.: Той е изваждал квинт-есенцията от различни беседи по известни теми. Верка: От беседи, да, и много хубаво написано, много. В.К.:Той по-нататък взема, че превежда „Занони". Какво ще ни кажете за „Занони" като роман? Верка: От Булвер Литон е. Аз бях малка и го четяхме, получавахме малки книжки, но после беше ми дал Жорж подвързан „Занони", Никола Нанков, този там, гдето ти го показах, беше като редактор. И Жорж преведе и написа това, обаче цялата материална работа мина в ръцете на Колю Нанков. В,К.: Жорж го преведе, нали? Верка: Друг го издаде. Да не се чува. В.К.: Добре, разкажи по-ясно. Верка. Така, Жорж го преведе, той го преведе и в редактирането взема участие, напечатаването. В.К.: Обаче други вземаха парите. Верка: Парите ги взе другият - Колю Нанков. Да не се чува това нещо. В.К.: Друго искам да ви питам. Какво е изказването на Учителя за този роман, „Занони"? Верка: Отлично. Отлично. Най-хубав роман, който досега съм чела, въобще беше най-хубавият роман. В.К.: Защото Учителят съм чувал че е казал, че „Занони" е съществувал като окултист. Верка: Окултист, окултист. Ученик на Бялото Братство е бил. В.К.: Да. Верка: Голяма личност е бил Занони. В.К.: Значи това е изказването сега. По-нататък той превежда „Астрология" от Сефариал. Верка: Да. Преведе негови работи. Но той, виж какво, той това нещо не го вземаше като професия. В.К.: Да печели или да работи. Верка: Не, не, въобще като наука го взема, а не както някои правят хороскопи и вземат пари. В,К.: То има един предговор от него. Верка: Има, да. Аз я дадох на един лекар и ми задигна неговите работи и той си отиде от земята. И така много работи ми изчезнаха. В.К.: На кой сте дали? Верка: Беше един - как се казваше той? Ще си спомня за него, те са двама братя. В.К.: Това е по отношение на превода с астрологията. Сега, „Лица и души" пише. Верка: Това е негово издание. Той там пише за много. „Лица и души" е едно много хубаво списание, което той написа и имаше от професор Михалчев изказване по отношение на Жорж и тази книга. В.К. По-нататък той превежда за Махатма Ганди. Верка: Да. Биографията. Ако я намеря, ще ти я дам.Тя е малка. Единствен той я преведе. Аз гледах на филм живота на Ганди, в България преди няколко години - всичко това, което го четох, после го видях. Значи, те са използвали тази книжка. В.К. При правенето на филма. Верка: При правенето на филма, да. Много хубав образ дават за Ганди. Ганди е една голяма личност. Много голяма личност. В..К. По-нататък всички негови статии биват събрани от списание „Житно зърно" в една книжка. Верка: „Пътят към звездата." Там има много работи, „Сфера на Сатурна" има, и много други статии има. В.К.: Вие имате ли ги всички тия неща? Верка: Имам ги в една... В моята племенница са неговите книги. В.К.: Във вашата племенница. Тя има. На сестра ви дъщеря. Коя сестра? Верка: Надка се казва, Надка Боева, на Николай Боев съпругата, на най-голямата ми сестра, Цветана, дъщеря й.
  6. 6. ГЕОРГИ РАДЕВ СИ ЗАМИНАВА В.К.: Така, аз искам да ви питам кога е роден Георги Радев. Верка: Чакай, той си замина 1940 година, на 22 юли. Ние бяхме на Мусала с Учителя. В.К.: Вие бяхте тогава на екскурзия: Галилей, Борис, Боян Боев, десетина човека. Верка: Всички, всички, всички, не, повече бяхме, една сестра Пенка Кънева, Буча Бехар, и други сестри и братя. В.К.: И там получавате известието, че е починал. Верка: Ние, като бяхме там, това беше много важно нещо. Ние бяхме там и Учителят говори и видяхме отдолу, отдолу видяхме гроб на загинал скиор и се оказа, че някой си Георги, скиор, лавината го е затрупала. Учителя каза, че най тежката смърт е от лавина. Това е от Учителя казано и тогава започна да говори: „Нашият Георги, нашият Георги, нашият Георги" и ние разбрахме, че се отнася за нашия Жорж, който е починал вече. Да, ние бяхме на Мусала, в хижата, не, бяхме още на върха, да, Беше Неделчо Попов, Борис, Мария, аз, Стоянка Илиева, Сийка Костова, Буча Бехар, Галилей, Неделчо, Боян Боев. В.К.: Е, вий колко дена прекарахте горе? Верка: Виж сега, ние прекарахме два дена. Но преди нас тръгнаха други. Ние когато тръгнахме, ние бяхме една група. Учителят тръгва с първата група. В нея група беше Борис Николов, Мария Тодорова. В.К.: Предварително. Верка; Да. Няколко дена преди нас. Аз, с Анина Бертоли си говорехме. Казвам: „Анина", понеже Жорж не беше добре, „да отидем на Мусала, да се помолим от Мусала за Жорж." Тя казва: „Ама ние с баща ми вчера се върнахме." Тогава тя отиде до сестра Паша и каза: „Знаеш ли, че Учителят тръгнал седна група за Мусала." И аз с Пенка Кънева веднага, взехме си раниците и отиваме с камион - с камион, нямаше рейс. Цялата група - Буча Бехар, една група сестри. В.К.: Вие пътувахте с камион до Чам Курия. Верка: До Чам Курия. Тръгваме, но слизаме най-напред на халите да си вземем продукти. Не от Изгрева тръгваме с камион, а от Халите. Купихме си от халите храна, въже си купих аз на раницата и други работи, провизии си купихме, но като сложих въжето да стегна раницата, изпращя и аз казах: „Станало е нещо." Това е било понеделник в 8 и половина часа, в това време е починал Жорж, после се установи това. В.К.: Значи, когато раницата изпращя. Верка: Предварително получавам сигнал, в тоз момент тя изпращя, да, и след това се качваме на един камион и отиваме на Боровец. Из пътя взеха да си приказват това-онова. Аз рекох: „Да запейме Запали се огънят на огнището", щотоУчителят като я даде, Жорж я записа и я пееше много хубаво. Свързвам го всичко вече с Жорж. С Жорж го свързвам. Имаше и други сестри. После пък те си приказват. Рекох: „Дайте бе, дайте да пеем", понеже Жорж е болен, аз знам, болен в Юндола. В Юндола е Жорж, Аз все, през всичкото време само с мисълта за Жорж, как да му помогнем ний в смисъл с хубави светли мисли и понеже е свързан с тази песен, „Запали се огънят на огнището", да я изпеем. Те не искат, аз обаче се наложих и почнах да пея и започнахме всички да пеем из пътя. Отиваме на Чам Курия, на Боровец - Чам Курия тогава беше. Слизаме, влязохме, купихме си, аз си купих хубави снимки от Чам Курия, за Мусала, Рила и казвам, купих си пликове, листа, да пиша от Мусала на Жорж писмо за Юндола, защото си кореспондирахме. Това беше моето желание. Пенка Кънева ми каза: „Верке, понеже имаш едно хубаво чувство към него, така се явява една ревност, едно такова неприятно чувство." Пък аз възторжено говоря и си тръгнахме, вървим, обаче на Пенка малко така беше не добре, пък на мене почна да ми отслабва сърцето. Вървим, вървим, всички тръгнаха напреде, само ние двете останахме назад много, двете и си приказваме, и хубаво си минахме пътя, но всичко беше свързано с Жорж. И вече си ходил на Мусала там, преди вече да стигнем на хижата, там, този хубавият връх, една красота има, много хубаво нещо. Реката, едно мостче минахме, заслона, аз забравих даже вече, толкоз години минаха, нали, обаче една хубава, красива гледка имаше, преди да стигнем на хижата. Ние стигаме последни. Галилей пристига с чайник и две чаши вода да ни посреща, топла вода ни носи и казва: „Вий защо идвате, не трябваше да идвате, защото Учителят искаше само нашата група да бъде." Рекох: „Кога е казал така? Като отидем до Учителя, ако трябва, ще се върнем." Но не се върнахме оттам, отидохме на хижата. Учителят седеше на едно хубаво одеало, на една хубава поляна. Вън от хижата седят групата и ни посрещна много хубаво - слънчево. Усмихнат, радостен, че и ние сме отишли. Другата група отиде преди нас. Ние двете сядаме, Учителят ни посрещна много хубаво, седнахме, говорихме и после се прибрахме в хижата. Закуска даваше Учителят и нас ни посрещна с топлата вода и викаме: „Гавраиле, видя ли, че Учителят се радва, че ние сме дошли?" Така хубаво си говорихме и после си легнахме, вече в хижата се прибрахме. Учителят с Борис и Неделчо спаха в една стая, а ние бяхме наредени на нарове, както знаеш, в хижата. От хижата, на Мусала, на върха, сутринта рано излязохме с Учителя. Братята с Учителя бяха в отделна стая, ние сме се наредили сестри: Стоянка Илиева, аз, Пенка Кънева и други сестри нататък и Мария до мен. Между Мария и Стоянка аз бях и Пенка Кънева там до нас, Сийка Костова - това бяха. И много други сестри. И си легнахме. По едно мреме аз съм започнала да говоря. Да. Сънувам ли нещо, че съм започнала да говоря и казват, разговарям се с Жорж вече. Не си спомням думите, но разговарям с Жорж. В.К.: Това насън. Верка: Там, там в хижата. Пенка го чула, Стоянка го чула, аз говоря с Жорж и казвам: „Не съм съгласна, не съм съгласна." Нещо ми говори, ама аз съм казала, че не съм съгласна с това. Може би ми говори, че си заминава, аз викам, че не съм съгласна, не мога да го приема и т.н. Става 1 часа и половина през нощта и Учителят казва: „Ставайте." В един часа и половина с фенер се изкачваме вече на връха, обаче аз искам да вървя сама. Галилей се върти край мен. Казвам: „Галилей, тръгвай напред." Пък аз за първи път отивам на Мусала, аз за първи път, а Жорж ми казваше: „Верке, човекът, който иска да те заведе на Мусала съм аз, само с мен. Друг не трябва да бъде. Най-напред аз." Именно най-напред Жорж, по тоя начин, чрез Галилей ме заведе на Мусала. И за мен така е. И се качихме на Мусала, ама още нищо не. Имаше вятър. Методи Константинов беше. Влязохме в наблюдателницата. Най-напред бяхме отвън, почнахме да играем Паневритмия. На мен сърцето доста отслабна и с Пенка се отделихме на едно място, отделно, и тогава Учителят говори за Георги Радев, вече на самия връх. И аз с Пенка си говорим, по едно време те започнаха да играят Паневритмия. Само Галето свиреше, нямаше други. Беше такъв студ, че невъзможно беше. Само три упражнения изиграха и дойдоха до нас. Като дойдоха до нас, ний станахме. Учителят седна до мен и през всичкото време говори все с мен. Вече Учителят крепи ме, защото вижда, че аз вече знам, но не мога да го приема в себе си. Такова нещо беше, затова Учителят седна до мен и говори ми, и говори Той, а и ме гледа. Аз, баща за мен беше. И е. И така си говорехме все за Георги, нашият Георги, така, нашият Георги. Така говори Учителя много. В.К.: За Георги Радев. Верка: В 1940 година има изказани работи за Жорж в Салона. Като се върнах от вънка, като бяхме там, влязохме в наблюдателницата и Катя Зяпкова беше, и много други, те взеха да се чувстват като у дома си, а тези, едни много фини хора, домакините на наблюдателницата на Мусала, тя взе да ги командва. Учителят отначало мълчи. Пък Учителят имаше един термус с топла вода, даде на себе си. До мен, до Учителя седеше Методий. И Методий много хубаво се държа. Даде на Методий, Учителят в чашата си сложи, даде и на мен в една чашка, даде и на Методий, а на другите не. И казва: „Понеже се държат недобре." Учителят искаше много строга дисциплина. Казва: „Всички навън." Аз ставам, но той каза: „Не се отнася за теб." Защото приказват, правят така, глупаво се държат. Неудобно беше на Учителя, не стига, че ни приютиха вътре. Казва: „Всички навън." И по тоя начин той ги изгони, като по-строго каза. А Учителят, като баща, седна кротко. И мина време. А, отидохме на една полянка. Закусихме. Утихна времето и закусихме. На една полянка беше и Лулчев там. От София се обажда Славчо Печеников Славянски по телефона, че Жорж си е заминал. Там се съобщи и както обядвахме вече, аз не знаех, аз още не знам, но предчувствах. Учителят вече знае. И върви Учителят със Савка и Георги Тахчиев. Аз вървя с Пенка Кънева и Сийка Костова, така отзад, но като бяхме на полянката, така съм си казала и Николай Шиваров беше и братята седят, но пиехме си вода, пихме си, после почнаха да ядат, мен не ми се яде. Абсолютно нищо. Дадат ми нещо - „Не, не, не мога да ям." И така си седя и наблюдавам Учителя. На Учителя му сложиха маслинки, това- онова, което е за хапване, а в туй време се приближи Лулчев. Той бил на телефона, когато Славчо се обадил и каза на Учителя. Учителят ме погледна, нищо не яде, нищо. Още сме горе, нали, после слязохме в хижата. И както си говорихме, Учителят каза: „Тръгваме." Всички си прибраха багажа и аз вървя, Учителят върви с групата. Георги Тахчиев, Учителят, Савка. Да, и Савка беше. Вървим надолу, крият от мен, Мария, Борис, назад вървят, крият от мен. Неделчо беше с тях, да, и взе да се провиква, аз рекох: „Неделчо, Жорж никак не обичаше провикванията в планината." Обичаше така тихо, пък той, като турист и така пред Учителя го казах. И както вървях, усетих, че крият от мен, аз се изправих пред Учителя. Рекох: „Учителю, да не си е заминал Жорж?" - „Да," Учителят ми го каза и аз тръгнах напред. Имах един бял шал, като вървях аз съм го изтървала, сама вървя напред. След мен Учителят каза на Георги Тахчиев да ме придружава. ,,Не, не, няма нужда да вървиш с мен." И от Мусала слизам на езерото. Имаше камъни и слизам до езерото, на един камък седнах и почнах да плача. Пенка Кънева дойде и каза: „Верке, Учителят те вика горе." Беше Борис там и нареждат вече да тръгваме за Юндола. Там да го видя. Тя искаше да отиде друга една, аз рекох: „Не." Учителят гледаше спокойствието ми, гледаше да не дава две жертви. Това му беше мисълта и аз казвам: „Учителю аз искам да отида. Досега ви слушах, но сега няма да ви послушам. Искам да отида." - „Добре." И се съгласи. Искаше да отиде една друга. Той каза: „Не, Верка ще отиде." И аз, и Борис тръгнахме. Мария ни изпрати до някъде, там едно мостче имаше, изпрати ни и ние тръгнахме двамата. И тогава Учителят много говорил за Жорж, а те го слушали с Неделчо. А стана грешка, че аз с Неделчо не се срещнах да го запиша това нещо. Той го казал тъй във връзка с неговото заминаване, Много тежко изживя Учителят заминаването на Жорж. Много, защото беше един много добър наш брат. После ще ви кажа за това - телескопа на Изгрева. И както така си вървяхме, реши се да отидем ние с Борис. Учителят се съгласи, отиваме там на Боровец, Чам Курия. Слави каза, че ще дойде там с неговото „Бе-Ка-Ве" му казваха - не беше лека кола, ами едно таквоз скърпено между лека кола и друго нещо, дойде с едни тъмни очила със зет си, Кьосев Георги и така ме погледна, надменно. Но аз бях с Борис. Викам: „Борисе, ако не взема някой камък да го прасна - точно така, както беше - ще вземем една лека кола и ще си отидем заедно." Пък аз имах към 300 лева пари в себе си, така съм си сложила и по 20 лева много. Като кореспондирах с него, пратих му една торба с лукчета бонбони, да черпи помачетата, които около него са и той казвал: „От моята годеница." Пък аз пред светските хора казвам: „Моят годеник." Той казва „мойта годеница", аз казвам „моят годеник", пък всъщност ние сме приятели само. Да, но пред външния свят. Тогава бяха по- обикновени хората, сега малко по-друго вече е. В.К.: Качихте се на колата, отидохте. Верка: И тръгваме, отиваме на Белово. Оттам слизаме, намерихме една кола - Жоро Кьосев, аз, Борис и Славчо - четиримата бяхме и отиваме вече на мястото. Най-напред видях една сграда. Най-напред отидох, видях палатката, в която той е бил - Жорж, сам сред планината, но ще кажа, знаете ли, което Учителят ми каза. Аз казах на Учителя нещо, което е много ценно. Единствен брат, който си е заминал по тоя начин. Беше сложено кепето му, едно одеало, едно кепе имаше, и тефтерче, в което държеше някаква писалка, нямаше химикалки, но със златен писец една хубава писалка, подарък му беше. Той я беше подарил на мен, обаче взема си я. Да, тези работи за мене никак не са важни. И отивам, и го заварих така. Сложил си едната ръка на тревичката, другата така и с поглед нагоре. Аз го оправих в нормално положение. Най-напред отидох на палатката му да видя, чисто всичко, после ще кажа. Там лесоинженери има, които много са го оценили и са му помагали. Тогава сутринта, било е понеделник, едно овчарче, синът на един овчар, който му носи всеки ден мляко и му носи, обаче го заварва тъй именно, заминал, и отива, казва на баща си. Лесоинженерите се погрижили много и му сложили едно венче от полски цветя. Цялата поляна беше осеяна от най-различни нюанси на цветовете, от цветя така, където е. Чудно хубава гледка. Аз, както седяхме, тръгнах по една пътека, вървя, тръгнаха Борис и Жоро, и Славчо, тръгнаха така, отидохме на едно място, седнахме на това място, на което Жорж е седял, без да знам. Борис после ми каза. И така аз се отделих и съм си сложила така, обляна така малко в сълзи и с поглед някъде в далечината виждам някакъв си турист, който идва насам. Рекох, дали не е това Жорж, който е излязъл някъде и се връща. Всичкото го свързвам с него, навсякъде го виждам. Толкоз хубаво писмо бях му писала, радвай се, Жорж, на малките цветенца, на камъченцата, така в една поетична форма бях му написала едно писъмце, само тези няколко фрази помня. И Учителят със своята велика Мъдрост, той ми пише писмо, за сетен път се уверявам в мъдростта на Учителя. Да, и тръгнахме, видяхме една барака, за която Неделчо казваше, че било станция на държавната печатница, а то едно нищо и в палатката видях нещичко така, малко кръв, която той е повърнал. Само така погледнах и не влязох, и пак си отидохме. Завъртяхме се, по едно време неговите близки вече знаеха, Славчо им съобщил. Три негови сестри дойдоха, малко неприятности имахме с тях. Още от Юндола те тръгнаха подире ни и за да избегнем тяхната среща, най-вече искаха мен да ме пощадят. Дойдоха чак там, мен искаха да ми помогнат да не изживявам това и тръгнах аз надолу. Заобиколиха ме помачетата, към 20-30 момиченца, на всички им дадох по 20 лева тогавашни пари, така на всички деца, около 30 деца ли бяха. По 20, по 20, по 20 лева им дадох и бонбони нося, раздавам. Имах симит, гевреци, които носех. Жорж не е ял. Взема да пия чай, горчи ми чаят, взема мляко да пия, пия, пак горчи. Рекох си, че кравите сигур горчива храна са пасли, така си го обяснявам. Наредила съм тука гевреци, гевреци и ги раздадох и нищо нито ядох, нито пих нищо. В.К.: Къде го погребаха? Верка: Къде ли? - В Лъджене, Велинград, там го заведоха. Те искаха там. Но хубаво че във Велинград, отколкото там да бяхме го сложили В.К.: Вий казахте, че сте намерили нещо в палатката, за което след това сте питали Учителя. Верка: Не, намерих само това, кръвта. Ама аз му казах на Учителя, само на Учителя, но в София. В.К.: Той понеже има открити каверни от туберкулоза и храчи кръв. Верка: Ама той беше болен, болен човек беше. Той беше закрепнал. В.К.: Така. Значи той си замина. Верка: Замина там, 1940 година, след това неговите близки аутопсия му правили, което не беше никак правилно и оттам го погребват на Велинград. Аз щях да отида, но не отидох аз на Велинград. Трябваше, но не отидох. В.К.: Така. Верка: Чакай, чакай, чакай, още има. И тръгваме ний. Учителят много хубаво ме изпрати. Тръгнахме натам и те го вземаха, ние го оставихме, щото неговите дойдоха и ние се качихме на леката кола и слизаме в Солу Дервент. Там останахме една вечер с Борис. Аз цяла нощ не спах. Една стая, само двамата, Слави и Жоро Кьосев. Обаче Слави и Жоро ги видяхме как спят. Аз седя, не спя, гледам, една сянка в полунощ идва към мен, аз разбрах, че е Борис и казвам, че не съм спала и той също не е спал. Ние, казва, изпращаме приятеля си. Двамата. А пък Слави и Жоро, като ги видяхме, легнали, хъркат, спят. Това е. Да. Всичко което както е било. И после трябваше вечерта да си отидем. Вече на път бяхме в хотела и оттам се качваме. Обаче туй беше хубаво. Когато Жорж върви през мен със своя дух вече аз се усмихвам, отива при Борис, Борис се усмихва. През целия път ни придружаваше, през целия път. Отиваме на Изгрева, Учителят се разхожда отвън. Влизаме у Борисови, идва Марето, сетрата на Теофана Савова, идва и казва: „Верка, Учителят те вика." Аз отидох и казах: „Учителю", как съм видяла, аз видях това нещо, което го казах на Учителя и сега ще го кажа: Видях в Жорж една нишка от тук, от хилядолистника отива в пространството. Казвам: „Учителю, аз видях една нишка, свързана с небето. Ей тъй се вей, вей, ама финно, финно нещо." Казва на Милка Аламанчева: „На съвършените същества душата излиза от тука, а на обикновените - из устата." Това беше. Учителят го каза, после държа беседа в Салона, свързана с Жорж. В.К.: Сега, дали е излезнала, дали е написана? Верка: в 1940 година в една от беседите е написана, знам, имаше го. Аз ще видя, тука нямам, много беседи ми вземаха от моите близки.
  7. 125. ДОБРИЯТ УРОК Една от възрастните сестри от София, твърде ревностна в Божието дело, имала две дъщери, които не проявявали никаква наклонност към делото. Това обстоятелство създавало тревога в нейното любещо майчино сърце. Но каквито усилия и да правила добрата майка, всичко отивало напразно. Една вечер добрата майка се помолила и поискала Учителят да й помогне. Същата нощ тя сънувала, че Учителят идва при нея, като носи в ръка една розова пъпка и й казал: „Направете я да цъфне!" - „Не, не може, Учителю!" - „Рекох, опитайте се, накарайте я да цъфне, да се развие, да ухае." - „Учителю, ако аз взема насила да я разтварям лист по лист, ще се изхаби цвета и пак нищо няма да стане", казала сестрата, - „Е, добре. Ако розовата пъпка не може да накарате да цъфне преди време, то какво остава с човека?Ти също искаш твоите дъщери да се пробудят преждевременно. Оставете ги, животът ще ги научи." - „Благодаря ви, Учителю, за добрия урок." Разказал: Георги Радев 10.01.1965 г. - Варна.
  8. 27. СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ Било Европейската война. Брат Героги Радев от Ямбол бил повикан в редовете на войската. Като заминавал за фронта, отбил се при Учителя в София, за да се посъветва с него какво трябва да прави. Учителят му казал: „Ще гърмиш!" Братът разбрал добре какво му било казано. Благодарил и заминал за фронта на гръцката граница. Той бил назначен за секретен пост. По едно време вижда, че цели вериги настъпват срещу тях. Постовете откриват огън, но от страна на неприятеля никой не отговаря. На следващата вечер пак виждат неприятелските колони, но брат Радев предупредил постовете да не стрелят, докато той не им се обади. В това време той се помолил на Учителя да му каже какво да прави. Учителят му се явил видим до кръста и му посочил по посока на неприятеля като казал: „Върви!" Тогава брат Радев се промъкнал, пропълзял напред и тогава разбрал измамата. Това, което изглеждало като неприятелски вериги в настъпление, не било друго, а папрат, която вятърът люлеел. Разказал: Георги Радев от Ямбол
  9. Ани

    105. Георги Радев

    105. Георги Радев Срещнах се с брат Георги Радев, който бе в особено настроение (същата година, през лятото, той отиде в Юндола и там си замина). Каза ми, че минава през пустиня и че всеки ще мине през пустинята докрай, както евреите 40 години вървяха през пустинята и стигнаха Ханаанската земя. Сега той живее като растение през зимата - в корените - вътрешен живот. Той бе много слаб - боледуваше от туберкулоза. Учителят му бе казал, че за да се излекува, трябва да ходи на един извор и си донася стомна пълна с вода, но той отказа да стори това. Той бе брат със силно чувство на достойнство и бе казал: "Лесно не се става учител", което изразява върховният му идеал. Носенето на стомна му се е видяло детска работа. Учителят каза: "Никой не е изпълнил каквото съм му казал". Учителят бе дал закона, че когато чувствата са в противоречие, човек е раздвоен, страдат белите дробове. Брат Георги ми разкри закона на периодичността в човешкия живот - то е като смяна на сезоните. Едни са в пролетта на живота, а други - в зимата.
  10. 102. Съновидения през 1939 година Мога да нарека 1939 година най-свещената година в живота ми. Има празни години, има години на страдания, а има години на пълнеж с духовен заряд, като тази изключителна година. Още на 22 януари имах сън, в който Учителят ми каза: "Трябва да имате качествата на Христа, не на учениците Му." Седнала от дясната Му страна, Той ме изпрати да Му донеса вълнени чорапи, защото краката му бяха боси. Аз отидох в стаята Му и Му донесох чорапи. А на 24 януари видях на сън, че токът бе спрял и всичко бе тъмно, тогава небето реши да изпрати поток от светлина чрез мен. Същата нощ брат Георги Радев ми каза, че получавам слънчево - ураново съзнание, което е съзнанието на новата епоха, а той бе най-добрият ни астролог в братството. Всяка сутрин, след събуждане, получавах вътрешно по едно изречение. На 31 януари сутринта получих думите: "Събери водите в долината и тогава облечени ще се изкачат на планината". А на следната сутрин: "Извличай живот от всяко нещо". Хората живеят кратко, защото не знаят как да извличат живота от нещата. Други сутрини чух: "Слънцето е неуязвимо", "Ликът човешки е лик Божи", "Влагай ново съзнание във всичко, което вършиш. Новото е в съзнанието". Идеята на "Събери водите в долината" е с дълбок смисъл. Първо е нужно да съберем хубавите чувства в сърцето си, които изпратени в ума (върха), поддържат живота му-това е препращане на енергиите ни в духовния свят, а не безразборното им разпиляване и прахосване на физическия свят Стремежът ни винаги да е вертикален, а не хоризонтален. В томчето "Смени в природата", с. 96, намерих следното изречение: "Да живееш във водата като среда, да я използуваш като условие за живот и да я приемаш в себе си, за да изтича вън от теб във вид на извор, това са три различни състояния, през които човек минава. Размишлявайте върху тези три мисли, за да обясните състоянията си, през които минавате."(3абележка: "Смени в природата" ООК, год. VIII, т. II, 1928-1929 г. София.)
  11. 5. ДУША НА ДЕВОЙКА И ДУХ НА ВОИН При Учителя ние дойдохме от цяла България - учени и прости, бедни и богати, но всички с едно стремление на нашето естество - да бъдем до Учителя и да слушаме Словото Му, което за нас бе Сила и Живот. За нас то бе отворено и се вливаше в нашите души. Но за другите, отвън, то бе затворено и заключено с много катинари. Там бе причината защо онези отвън, когато се опитваха да прочетат някоя беседа от Учителя, не намираха нищо особено в нея и я захвърляха като непотребна вещ и се чудеха на акъла ни, че ние, Неговите последователи, сме били толкова занесени и заблудени. Ние отначало не можехме да схванем на какво се дължи всичко това. Но после разбрахме: всяко нещо си има своето място и предназначение. Има буква на нещата, които се движат по закон, и има дух на нещата, които се движат от Духа чрез Сила и Живот. В Братството бяхме събрани хора с различни индивидуалности и никой с никого не си подхождаше. Това бе хубаво, че нямаше повторение на образи и личности, но и създаваше затруднения в общуването помежду ни, защото всеки беше особен за себе си и неподражаем за другите. Най-крупната личност бе Георги Радев. Той беше най-просветеният, най-ученият човек и никой не му оспорваше това. Той преведе много окултни книги на български език, сред които и „Занони". Написа и няколко книги. Една от тях се нарича „Лица и души". Беше музикален и свиреше много добре на виолончело. Вие ще видите тази снимка - тя е много показателна, затова какъв бе той. Слаб, висок, като вейка, а взе да учи виолончело, дори го усвои много добре. Отначало мислех, че на него му подхожда, както е висок и слаб, да учи и свири цигулка, а не такъв голям и обемист инструмент като виолончелото. Но това бе мое мнение отначало, което трябваше да коригирам по-късно. Ето как стана това. Веднъж, като учител в с Равна, отидох по работа в град Годеч и се срещнах съвсем случайно с тамошния лекар. От дума на дума, приказката ни стигна и до Учителя и Братството. А лекарят ми разказа: „Ако не бях прочел тази книжка „Лица и души" от Георги Радев, аз щях да си сложа край на живота. Още от дете, като син на родители учители, бях много любознателен. Бях прочел много книги и бях дошъл до едно отчаяние - нищо не ме задоволяваше, исках да си сложа край на живота. Вече обмислях как да го направя. Но случи се цяло чудо отнякъде ми попадна съвсем случайно тази книга, прочетох я, получих просветление в себе си и си обясних нещата у мен за всичко, което ме вълнуваше и на което дотогава не можех да дам отговор. Откакто прочетох тази книга, аз се родих за нов живот." Този лекар се казваше Георги Кашков, после взе една учителка за жена от град Шумен. Той вече е пенсионер, когато разказвам това. Та, така въздействува Словото на Учителя и така неговите идеи оживяват у нас. След като чух този случай за Георги Радев, вече разбрах защо той бе взел да учи и да свири на виолончело. Учителят за него бе казал: „Има душа на девойка и дух на воин." Аз най-добре видях това. Видях това в очите на онзи лекар, който живееше отново и то с идеите на Учителя. Видях това и в звука, който извличаше от струните на своето виолончело Георги Радев. Всички се учудваха как бе възможно човек с такава фина фигура като неговата да извлича такъв нежен звук от обемистия инструмент с дебели струни и дълъг лък. Разбрах какво означава да имаш душа на девойка, разбрах какво значи да имаш дух на воин в неговото устремление да усвои онова, което други не биха направили, като потребност на духа и проявление на човешката душа!
  12. 80. НА ЕКСКУРЗИИ С БРАТЯТА ВК: Разкажи ми за Георги Радев, т. е. за Жорж и екскурзиите с него. ПГ: От всички наши братя досега най-интелигентен, висококултурен беше Жорж Радев. Знаеше няколко езика, преведе романа „Закони" от английски, знаеше френски и немски, руски и английски. ВК: Добре, но защо превежда той Бо Ин Ра? ПГ: Той написа една много хубава работа - „Учителят говори". Той преведе Бо Ин Ра, защото е окултист. ВК: Да, но Учителят казва за Бо Ин Ра, че е окултист на Черната ложа, обърнат с главата надолу. Нещо друго спомняш ли си за Жорж Радев? ПГ: Ние знаем, че той е най-интелигентният човек от нашите братя. Той свиреше на виолончело, знаеше езици и беше превел „Закони". Написа книгата „Учителят говори" и още много други изречения от Словото на Учителя вадеше. Беше много слаб, извънредно слаб, просто кости в една кожа. Веднъж при чешмичката на 7-те езера на Рила стоплихме една тенекия вода, да се окъпе, щото той не можеше да я повдигне, нямаше сили. Тогава язовир „Бели Искър" не беше построен при Мусала. Те минаваха направо, сестрите му носеха раницата, защото Жорж е слаб, не може да си носи дори и раницата. Веднъж направо от Мусала слязоха долу и по една пътека излязоха на „Рибните езера", като сестрите го водеха, защото беше много слаб. Те му носеха и ризи за преобличане, храна и всичко, което планината изисква. Решили, че трябва Жорж да се изкъпе и му стоплили една тенекия с вода при чешмичката, а пък Минко Тотев, съпругът на Станка и Иван каруцарят му прислужват. Жорж се съблякъл съвсем гол и чака Минко да му донесе затоплената вода от чешмичката. А пък Минко никога не се забързва. Той е много бавен. Изобщо, каквото ще да стане, той не бърза никога. С Минко ние преминахме цялата Стара планина, като започнахме от Курило, зад Курило първата спирка, и оттам като тръгнахме по билото на Стара планина, че стигнахме чак на Гьозикен. В Сливен, като ме видяха колегите ми там, гимназиалните учители... Имаше един, който беше директор в Годеч (аз бях в Годеч учител, че се познаваме), той като ме видя, каза: „Пеньо, не те пущам по никой начин, ще ми останеш тук на гости." И ходихме на Тунджа да се къпем. А там, на Тунджа, имаше кабриолети и Минко се пазари с едного да се качи, а пък после каза: „Няма да се кача аз, пеша ще отида." И файтонджията се разяри и тича да го бие, но аз хванах файтонджията и рекох: „Той ми е другар, по никой начин няма да го биеш." На Минко му се бяха видели много парите. Иначе съм прекарал много добре. Той все е яваш, така, бавен. Той ни заведе чак при сестра си в Бургас и там се разделихме вече. Дотам бяхме все заедно. Той остана при сестра си на гости, пък аз се качих на парахода и отидох във Варна. Във Варна като отидох, там Стойна, една наша сестра, ме заведе на Аладжа манастир, за да го разгледам.
  13. 7. ПИСМА ОТ ГЕОРГИ РАДЕВ Изгрев, 14.06.1930 Г. До Ръководителите на учениците на Всемирното Бяло Братство Любезни брат Ст. Тошев, Цяла година ние работим в полята и долините на живота, защото там растат и зрееят пшеницата и лозата - хлябът и плодът на живота. Но трябва и едно възлизане по върховете на планините, дето са главите на всички извори, що поят долините и полята, и дето светлината говори най- дълбоко и най-чисто. Тази година братската среща на младите ученици ще започне на 12 юлий - Петровден. Ще трае три дни, и след това - на 7-те Рилски езера. Темите, върху които ще работим, са: 1. Основните идеи, които Учителят е изложил в лекциите и беседите през тази година. 2. Новото, което иде! Понеже главната цел на срещата ще бъда екскурзията, желателно е които дойдат да бъдат добре екипирани - с дебели дрехи, завивки и по възможност с палатки или платнища. При това екскурзията може да трае няколко седмици. Така че онези, които могат да останат по-дълго, да имат пред вид това. Добре е тези; които имат възможност, да донесат сурови продукти, които са тъй необходими във време на срещата. На срещата и екскурзията могат да присъствуват всички ученици и от двата класа. Нека ръководителите имате добрината да съобщат по възможност най- скоро вероятния брой на тия, които ще дойдат, за да може да се нареди разквартироването им в София. Отговорете на следния адрес: Жечо Панайотов, улица ..Опълченска" 66- София С братски поздрав: Георги Радев София, май 1934 г. До учениците на Всемирното Бяло Братство в България Любезни брат или сестра. Много наши братя и сестри напуснаха земята. Те отнесоха със себе си всичката своя опитност и знание по съграждане на делото на Всемирното Бяло Братство в България. С това много сведения, които са от значение за делото на Учителя и за развитието на свободната духовна и окултна мисъл в България, изчезнаха от света на физичното. За да се използуват всички онези материали и данни, които могат да ни дадат нашите братя и сестри, които са от по-дълго време в Братството, както по делото на Учителя - неговият метод на работа по време, когато съответният брат или сестра са влезли в Братството, така също и от живота на Братството (неговото развитие) в който град живеят, затова излизаме с това писмо, всеки да даде необходимите сведения писмено, по долу посочения ред. Тези материали ще служат занапред като основа за написване история на Братството в България. Те ще бъдат щателно обработвани и проверени и тогава ще им се даде място. Знаем всички, че един народ, едно общество, една школа и пр. стават такива и принасят най-голямото си дело, когато имат своя написана история. Нашето дело не е малко. То не се изразява в една материална култура, свързана с външни форми и култове. Нашето дело или по-право казано делото на Учителя е дело на вътрешна духовна претворба на всеки човек поотделно и на всички хора по земята в общност. Тъкмо затова това дело има специфични пречупвания във всекиго. Нас ни интересуват тъкмо тези специални пречупвания в душата на всекиго по отношение делото на Учителя. Всеки има богата опитност в съграждането на своето лично отношение към Новото Учение. Всеки е минал през много вътрешни борби, докато дойде до новото в живота - до принципите на Любовта. Мъдростта и Истината, които Учителят непрестанно ни проповядва - да станат те едно живо убеждение, което да промени коренно живота на всеки човек поотделно и на цялото човечество като идеал. В този смисъл всеки брат или сестра имат лични спомени от непосредствени съвети на Учителя, които освен личния характер, са изпъстрени с голяма мъдрост, ценна за всички. Мнозина имат писма и писмени наставления от Учителя. Те са предимно от значение за всеки техен притежател, но те са от значение и за всички, за историята и най-важното, те са една важна страница от голямото дело на Учителя. Най-после мнозина имат много сведения и опитности във връзка с редицата опити, правени частно и общо. със съгласието или без съгласието на Учителя, за резултатите от тях в пътя на дирене и изучаване най- здравите, най-добрите методи за реализиране на новото в личния и обществен живот. Всички тези неща трябва да се съберат в една обща архива на Братството, която ще послужи по-нататък за написването на историята му. Крайно време е да се съберат тези сведения и всеки един трябва да даде максимум съдействие в това направление. Сведенията, отчетливо написани, трябва да се изпратят на долу посочения адрес най-късно 3 месеца от датата на получаването на настоящето. Нека никой не скъпи време, хартия и някои малки други жертви, които може да се направят във връзка с това. Всички необходими сведения да се дадат по долния ред: 1. Име. презиме, година, ден. час и място на раждането. Също и образование. Желателно е да се прибави една хубава фотография. 2. Кога и по какъв път е влязъл в Братството? Бил ли е в други духовни или социални течения преди влизането му в Братството. Нека опише първото си впечатление от това си влизане. Впечатлението си от Учителя, от братята, които заварва там. Кое. какъв мотив и причина са го заставили да влезе в Братството. 3. Да опише братския живот по време на влизането му в Братството в града или селото, в което живее, а също да даде и други сведения за живота на Братството, ако знае такива. 4. Какви инициативи, частни и общи сте подемали във вашето Братство (Братски общежития - трудови или само опити за взаимно живеене и хранене: курсове по окул тни науки и от кого са ръководени: духовни подвизи частни и общи и резултатите от тях и др. подобни.) 5. Какви писма и писмени напътствия имате от Учителя? Молим всеки, ако не желае да изпрати самите оригинали, за да се пазят в архивата, то нека направи фотографско копие на всички тях. Нека никой не жали малките суми. които ще похарчи за това. Културният човек трябва навреме да направи всичко необходимо да запази всичко онова, което има голяма историческа стойност! Какви други специални нареждания, писмени или устни познава те и имате от Учителя? Имате ли някой от протоколите на първите събори на Братството, станали във Варна и Търново, а и другаде? Молим, изпратете поне копия от тях. ако не самите оригинали, които за мнозина няма значение да ги пазят сами. 6. На кои събори сте присъствували и вашите впечатления от тях. 7. По какъв начин мислите, че е най-добре да работите върху себе си за възрастване във вас на духовното и за реализирането му в обществото и живота. Дайте реални ваши опити за работа върху себе си и другите. Наред с това. какви спънки сте срещали в семейството и обществото. Дължат ли се те на самите вас или на обществото. Ако сте родители - каква насока сте дали на вашите деца - успели ли сте да посадите в тях от семената на новата, нетленна мисъл? 8. Какво е вашето мнение - трябва ли Братството да се стреми да изгради една материална култура на базата на новите разбирания, които ни дава Учителят и няма ли опасност при съграждане на материална култура великите принципи на новата и свободна духовна мисъл да бъдат облечени, ограничени и изопачени е несъвършени форми? Дайте собствено обмислен отговор и помъчете се да го подкрепите с цитати из беседите и лекциите на Учителя, като посочите точно мястото им. 9. Мислите ли за значението на книжнината на Братството? - Какво знаете за нейното развитие, какво сте направили лично за нея и какво мислите, че трябва да се направи, за да даде тя най-големи резултати. Обичате ли да четете освен словото на Учителя и друга книжнина - каква и какви връзки намирате с разбиранията, прокарвани от Братството. 10.Какво е значението, според вас, на братските общежития и как трябва да се нареди живота за в бъдеще на базата на личния живот или на общежития; какви хора трябва да влизат в тях и може ли и трябва ли с разни външни норми да се нареди живота там. Наред с вашето разумно мнение - израз на опитност и права мисъл, посочете мисли на Учителя по този въпрос. 11.Какво разбирате под окултно ученичество? Опишете развитието на собственото си схващане по този въпрос. Докажете накрай с данни из лекциите на Учителя. Молим всеки да бъде внимателен и искрен, да не примесва онова, до което идва сам, с онуй, което Учителят дава. 12.Опишете най-силните моменти на вашия личен живот, свързан с идеите на Братството. От този ред на даване сведения става ясно, че всеки брат или сестра трябва да бъдат крайно искрени, защото всеки един е отговорен пред историята. С това всеки ще има една богата възможност да преоцени своя живот като окултен ученик - нещо, което ще оформи още повече неговото съзнание и мироглед. Ще помолим още всеки да се проникне дълбоко от голямото значение на това събиране на материали за историята на Братството и да не се откаже никой под никакъв предлог да направи всичко необходимо за това в речения срок. С братски поздрав: Група ученици на Бялото Братство P.S.: Всичко изпращайте препоръчано на адрес: Др Ел. Р. Коен - ул. „Опълченска" 66 - София. Забележка (от Г. Радев): Това става в пълно съгласие с Учителя.
  14. ЖИТНО ЗЪРНО Посвещава се на Георги Радев Ако не те хвърляха в жертва, житно зърно, не би ти дало плод. Заровено в земята, Божия сила те възраства, и ти ставаш житен клас. Твоята смърт е жертва благодатна, защото ти от смърт минаваш в живот. Кое е туй, което свързва теб, невидимото житно зърно, заровено в земята, с класа, узрял на Божията нива? Не си ли ти сега и клас, стебло, и корен? И где си ти в тоя миг? Не си ли ти като едно от поточетата малки, слели се в голямата река, която оросява красивите долини? Не си ли ти едно и сто, не си ли ти безбройно, че щедро храниш човеците по цялата земя? Другарю мой, не си ли ти златно житно зърно? Не сме ли ние житен клас? Живеем ние и движим се в Него. Той е, който ни събира, умножава, изважда и дели. От Него сме излезли, при Него връщаме се пак.
  15. ПРОВИНЦИЯТА И ГЕОРГИ РАДЕВ Буча Бехар Ние го виждахме рядко. През време на светлите съборни дни и по време на нашите излети по Рила и Витоша. Но ние го познавахме; ние знаехме добре, какво място заемаше той в нашия идеен живот, ние виждахме добре неговата голяма и рядка личност, неговото дарование, неговата душа, която така неотразимо трептеше във всеки ред, който се изливаше от неговата ръка. В неговото лице ние виждахме един от първите работници, които строят пътища в нашето движение. Думите не могат да изразят онова, което ние преживяхме по неговата загуба – загуба в обикновения човешки смисъл... Георги Радев за нас никога не ще бъде загубен, никога, защото ние не го виждахме в неговото тяло – крехък съсед, а го виждахме в неговите трудове, в които умееше да изплете своите философски видения в чудно поетични форми. Те ни звучаха като приказка, като песен от един отвъден мир, мир на красота, която той така горещо жадуваше да разкрие пред всички. Ние виждахме за миг тия безбрежни хоризонти, тия приказни светове, до които той се възземаше, и сухата наука за неспециалисти се превръщаше в мощна стройна хармония и истинска поезия – каквото беше за него – математика, поета и човека Георги Радев. Бихме казали, че неговото перо, не, неговата лира пресекна. Заслушани в последните му акорди, ние навеждаме ниско глава с очи потопени в оня свят, за който той приживе мечтаеше, свят на вечния празник на духа, свят на красота, на човещина и свобода. Ще го чуем ли пак? Ще го видим ли пак? Ние се вслушваме все наново... Застанали, обаче, здраво на земята, нашите очи не стигат безкрая и ние казваме: Георги Радев не е вече между нас. Като жадувана музика ние ще се вслушаме, за да чуем познат тон. Като за отлетяла мечта ние ще копнеем да го видим пак. Житно Зърно, където той работи много години, ще стигне пак до нас, ние ще го прелистим, но по неговите страници не ще намерим малкото и познато „г". Сянка ще премрежи нашия поглед, топла влага ще блесне в нашите очи, със сърце, отворено за него, ние ще кажем: Светли часове за теб, мили наш брат!
  16. ГЕОРГИ РАДЕВ Боян Боев Днес преживяваме преходно време между две епохи: една стара, която си отива, и друга, която се ражда. То се характеризира с бурни прояви в индивидуалния и колективния живот, с катаклизми от всякакъв вид, понеже новото напира, а старото не иска да даде своите позиции. Явява се един кипеж, водовъртеж, настъпват катастрофи, като че ли загива всичко, обаче след бурята ще имаме тих, красив слънчев изгрев и усмихнати, ведри нови небеса. Чутките души всред кипежа на днешното време долавят ясно, кои идеи са животворни, пълни с вътрешна правда, на кои идеи принадлежи бъдещето. Такъв беше и Георги Радев, и затова, именно, той още от ранна възраст застана в редовете на борците за нов живот на земята. Животът му може да се резюмира само със следните думи: работник за един нов свят, за една нова земя. Преди всичко той беше делови човек – делови в това отношение, че у него винаги беше дейна мисълта: какво може да направи за великата идея, която пълнеше душата му с огън и възторг. Той представяше хармонично съчетание на идеалиста и реалиста в този смисъл, че не се задоволяваше само с отвлечен идеен живот, но работеше да го превърне в плът и кръв, в дело. Едничката му мисъл беше: Великото Дело. Едничкият му блян беше: Идване на новия ден на земята. Едничката му воля беше: Работа и работа за светлото Утро, което изгрява. И тая работа му беше едничкият източник на радост. Пред величието на идеята, която го вдъхновяваше, за него бледнееха всякакви лични интереси и планове. И при най-малкия разговор с него проличаваха всестранното му дарование и многостранният му интерес. За целта е достатъчно да прелистите и „Път на звездата" и другите му статии в ,Житно Зърно", които не влизат в този сборник, и да сравните мистичните му статии, например „Образът на жената в Евангелието" с някоя чисто научна статия, например „Енергията на атома" и пр. Може ли да угасне свещеният огън, който гореше у Георги Радев? Не, защото той идеше от глъбините на неговото естество. И поради това, дето и да е, той нито за миг не може да прекъсне своята красива работа за новото, което иде. Когато няколко души на земята се сдружат за обща материална работа, щом тя престане, тесе разделят и вече нищо не ги свързва. Но когато няколко души са обединени чрез общия идеал, там законът е друг. Ето защо връзките между Георги Радев и приятелите му тук са връзки неразривни, понеже са връзки на Духа. Те са свещени, понеже са от високо-идеен характер. И тези връзки с постепенния растеж на душите ще стават все по-светли, по-красиви и по-дълбоки. Той дойде тук, за да извърши една ценна работа и да остави един светъл и незаличим образ в душите ни. И този светъл образ ще бъде назидание и пример за мнозина, които вървят по вечния друм на живота.
  17. ГЕОРГИ РАДЕВ - ЛИЧНОСТ И ДЕЛО П. Манев Изключителните времена изискват изключителни личности. При кризи, които бележат прехода на една епоха в друга, когато една остаряла жизнена форма се стреми да продължи съществуването си, като спъне естественото развитие, са нежни хора достатъчно чутки, за да открият новото и достатъчно смели, за да го приемат и отстояват. Наближаващата нова култура създава вече своите предвестници. Един от тия малцината е безспорно и Георги Радев, който неотдавна ни напусна, за да се прибере в истинската родина на всички ни. За първите години от дейността на заминалия приятел в живота на Братството ще се изкажат други. Моите спомени се отнасят главно до последното десетилетие от земния му път. Разбира се, далеч не е лесно да се обрисува в едно кратко изложение обликът на една богата индивидуалност, още повече когато тя е и мъчнодостъпна. А Жорж бе, въпреки всичката си приказливост, твърде непроницаем дори и за най-близките. По необходимост, човек трябва да се задоволи в случая с впечатленията, получени при едно по-дълго сътрудничество, и редките случаи на по-интимно настроение у нашия другар. Още при първата ми среща с Георги Радев – то бе в самото начало на 1931 г. – получих впечатлението, че имам работа с един първокласен интелектуалец, но едва с течение на времето аз можах да се запозная с неговата многостранност. Моят нов приятел се оказа човек с извънредна памет, която бе го направила полиглот, владеещ много добре модерните и класически езици. Оригиналността и подвижността на ума му изпъкваха още в неговите разговори, в които енциклопедични познания и житейска мъдрост се преплитаха във виртуозни импровизации, феерично осветлявани от искрите на един тънък хумор и едно рядко остроумие. Изключителната острота на мисълта бе го напътила да избере за своя специалност една от най-трудните области на официалната наука – математиката. Но той бе работил доста и върху философските дисциплини, особено психологията. Едновременно с това, нашият приятел задълбава в окултните науки и успява да овладее между друго френологията и физиогномиката, хирологията и графологията, кабалата и астрологията по начин, който му бе дал възможност да изработи свои мнения по ред въпроси. Друга особеност на Жоржовия умствен апарат беше неговият естетичен характер. Като малцина, нашият другар умееше да даде и на най-отвлечената проблема пластична, художествена форма. От там и големият му интерес към изящната литература, музиката и изкуствата изобщо, дето той се чувстваше също у дома си. Разбира се, аз нямам претенцията с тия няколко щрихи да изчерпя неговата духовна физиономия. Аз исках само да набележа контурите на един щедро надарен човек, който бе успял да се справи с редица области както на официалната наука, така и на тайното познание, който умееше със сръчността на артист да ги доведе в хармонично отношение и бе поел пътя към идеала на всеки истински окулист – синтезата между наука и философия, религия и изкуство. Жорж не се ограничи, обаче, само да работи върху себе си. Той направи не малко и за другите. От него имаме преди всичко цяла дузина преводи, между които „Астрология" от Сефариал, „Хирология" от Вреде, „Четене на характера" от Дюрвил, „Занони" от Б. Литон, една трилогия от Бо-Ин-Ра, биографиите на Русо и Ганди от Р. Ролан и др. Същевременно той преминава и към оригинално творчество. Още в първата му самостойна публикация, именно малката брошура върху „Живите сили на Слънцето" (1926 г.), проличава както научната подготовка, така и блестящите полемични качества на младия автор. В по-нататъшната си литературна дейност той си служи на широко със своята богата начетеност, но, струва ми се, не прибягна вече до унищожителната критика, дето той се чувстваше в своята стихия. Може би, нашият приятел се бе съобразил с една мъдрост из беседите, според която истината не се нуждае от защита. Главното поле на неговата дейност бе настоящето списание, макар че той периодически сътрудничеше и в други наши и чужди списания. През последното десетилетие той бе поел редактирането на „Житно Зърно" заедно с главната тежест на техническата работа около него. И ако в българските интелектуални среди „Житно Зърно" е минавало за едно от най-сериозните списания, това са дължи сигурно не на последно место на качествата на главния му редактор. Дейността на Жорж като сътрудник на „Житно Зърно" е твърде разнообразна. Читателите на списанието познават неговите математически отмерени, богати както с данни, така и с подтици, елегантно написани статии. Както се знае. една част от тия статии, третиращи най-различни проблеми в окултно осветление, бидоха издадени в сборника „Пътят на звездата". Тая работа, дори и без оглед на идейното й богатство, осигурява на Г. Радев едно от първите места между българските есеисти. В „Житно Зърно" той завеждаше и няколко по-дълги работи, между друго и един курс по графология. Ако бе успял да го завърши, ние щяхме сега да притежаваме, може би, едно от най-хубавите съчинения върху тая област. Сцикъла „Жената в евангелието" той създаде не само една галерия от класически образи, но даде и пример за едно по-задълбочено тълкуване на Новия завет. Серията му „Планетни сфери" представлява току-речи най-пластичното изложение на планетарната типология, което съм срещал в астрологичната литература. В последно време нашият другар, бе започнал един нов цикъл според една класификация от Учителя, именно „Животът на старозаветните, новозаветните, праведните и ученика". За жалост, обаче, той не можа да продължи тоя труд, който обещаваше да се развие в монументални размери. В „Житно Зърно" Жорж бе разработил освен това редица притчи и приказки от Учителя, които са истински бисери както по съдържание, така и по форма. Пак в „Ж. 3." той направи опит да систематизира материали из беседите, отнасящи се до някои основни принципи на новия мироглед. Известно е, че тия статии в последствие бидоха събрани и издадени под заглавие „Учителят говори". Един от нашите най-културни хора, който съвсем не обича да надценява нещата, нарече тая систематизация „симфония, достатъчна да увековечи един човешки живот". Същевременно нашият приятел опитва и друг един път за популяризация на новите идеи, като поднася чрез уводните статии на списанието материали из текущи беседи върху дадена тема. От тия статии по-късно се роди „Живот за цялото". Така, с „Учителят говори" и „Живот за Цялото" Георги Радев пръв на наша почва посочи два от многото възможни начини за систематизиране на огромния материал, даден от Учителя. Известна е ролята на френските издания на тия книги за запознаването на чуждия свят с новата идеология. В бъдеще тяхното значение ще се види още по-ясно, а заедно с това и грамадната заслуга на нашия приятел. Част от неговите характерологичните проучвания бидоха издадени под заглавие „Лица и Души" като премия на „Житно Зърно", една твърде интересна работа, която му донесе между друго и един ласкав отзив на проф. Михалчев. По-специалните изследвания на Жорж, които сигурно са и най-значителните измежду оригиналните му работи, обаче, останаха непубликувани, и, за жалост, може би, ще останат и за винаги неизвестни. Плод на заниманията с една от най-любимите му науки – хармонията – и на окултните му познания бе една студия върху музиката, по-специално тая на Учителя. Нашият другар е работил и върху произхода и символиката на формите, по-специално на някои кристални форми в светлината на окултизма. Той бе направил, изглежда, няколко открития и в областта на висшата математика. Главното внимание на Жорж, обаче, бе обърнато към математическата разработка на някои астрологични проблеми. За жалост, не е известно, къде се намират ръкописите на горните трудове, някои от които трябва да са доста обемисти. Но, ако един ден те бъдат издадени, аз вярвам, че и специалистите от съответните области ще има да научат нещо от младия представител на Всемирното Братство в малка България. Неведнъж в приятелски среди са подчертавани умствените способности на Жорж с тенденция да се изтъкне един предполагаем недостиг в сърдечно отношение. Моите впечатления, пък и тия на хората, които го познаваха по-отблизо, са по-други. Вярно е, че интелектът бе доминиращият елемент в живота на нашия приятел. По всяка вероятност не са липсвали и конфликти между двете области, каквито впрочем ги има и у нас в една или друга форма. Вън от това, обаче, аз можах не веднъж да констатирам у него една неподозирана готовност за жертви към по-близки и по-далечни. За илюстрация ще спомена само един пресен случай. През последната пролет, при всичкото си неразположение, той се бе ангажирал да помогне на един позакъсал ученик, както е правил много пъти по-рано. На съвета на един приятел да не изразходва с такава работа и така оскъдните си сили, Жорж отговаря: „Ако бяха богати, щях да ги отрежа най-безцеремонно, но те са бедни, и не мога да им откажа." Във всеки случай, едно е сигурно: той съвсем не обичаше да изнася на показ своите чувства. Освен със споменатите качества Г. Радев бе образец и с някои черти на характера си. По общо признание, той притежаваше една финост, присъща на френския дух, само че у него тя бе в щастливо съчетание с една, бих казал, органическа ненавист спрямо всяка неискреност. Известно е, че интелектуалните типове от тая категория не всякога са надарени и с усет за практическия живот. Случаят с Жорж не бе такъв. Той имаше чудно верен поглед за действителността, която познаваше отлично. При наличността на това качество, което бе комбинирано от една страна с един изумително борчески темперамент и със солидна научна подготовка от друга страна, той имаше изгледи да се нареди много добре в живота. Между друго, според мнението на сведущи, една академическа кариера по математика му е била почти сигурна. Но, за всички удобни сметки той имаше познатата на всички Жоржова иронична усмивка. И, доколкото ми е известно, той не прибра до край от университета своя диплом за завършено с отличие математическо образование. С тоя акт Г. Радев показа, че в живота има нещо по-велико от едно добро социално положение и че той бе роден именно за това по-велико. Друга интересна особеност на нашия духовен аристократ, който иначе нямаше никакъв афинитет към политическия живот, бяха неговите твърде напредничави социални възгледи. Дейното му участие в два опита за колективен живот – в Ачларе през 1922 год. и в Русе през 1923 год. – говорят, че тия възгледи не са били само външно лустро у нашия другар. Въпреки своя краен индивидуализъм, Жорж бе постигнал забележителни превъзмогвания в държанието си. Неговото място в салона на Братството бе или при вратата или до някой краен прозорец, дето изготвяше своите майсторски резюмета. Ние го знаем като участник в братския оркестър, но никога – поне през последните десетина години – не чухме от сцената неговия чудно хубав тенор. Както е известно, статиите си обикновено подписваше само с едно малко „г", а великолепните си преводи най-често пускаше без всякакъв подпис. Нищо повече. Мимо положението, което заемаше като представител на младежкия клас и главен редактор на списанието, Жорж току-речи никога не изпадна в наставнически тон нито в писмената, нито в словесната си дейност – едно доказателство за силно развитата му самокритика. Работата на Г. Радев се отличаваше с ред и експедитивност. Всяко негово дело носеше белега на прецизността. Не ми е известно, доколко тая изисканост е наследено качество, но Жорж неведнъж подчерта, че го е развил до голяма степен под ръководството на Учителя. Трудолюбието беше една от най-характерните черти на Жорж, която не го напусна и до последните му дни. Дори от Куртово той изпрати уводните статии за последната – шеста книжка на „Житно Зърно". Аз не бих желал да завърша горния бегъл очерк, без да спомена за още едно качество на нашия приятел, което остана почти неизвестно поради сдържаността на Жорж – именно неговата проницателност, достигаща до ясновидски прозрения. Наистина, достоен за удивление е фактът, че Г. Радев бе успял да реализира в един кратък живот гореспоменатите постижения, някои от които са диаметрално противоположни на основните наследени тенденции – един факт, който говори както за огромната работа, която Жорж е извършил съзнателно върху себе си, така и за Висшето Ръководство, което му е помагало. Тоя мощен дух, обаче, разполагаше с твърде слаба физика. Жорж бе наследил твърде деликатно здраве, което при това е било атакувано от един воден плеврит през ученически години. Неговата крайна чувствителност и прекомерно критичното отношение към света също не бяха от естество да подобрят здравословното му състояние. Онова, което природосъобразният режим в братска среда поправяше, е бивало често подривано от една почти непонятна небрежност към собственото здраве. Като астролог, Жорж е знаел, че 1940 г. е критична за него. Но той никога не се оплака пред нас. Напротив, не веднъж спомена с най-голямо спокойствие за едно евентуално заминаване от тоя свят. Съгласно желанието си, той прекара три месеца на една висока поляна в Родопите, доминираща над далечни простори. Той предпочете последния месец да остане само с чужди хора, може би, за да се сбъдне онова, което бе предсказал сам за края на своя живот. Иначе, той запази бодрост до край. Последните му писма дишат свежест и възторг от дивната хубост на оня планински кът и говорят за една ненамалена жажда за работа. На 22 юли т.г., обаче, към 9 ч. сутринта, Жорж е отлетял към един пo-хубав свят, за който той копнееше в последно време. Така, земният път на Жорж завърши необикновено, както и бе протекъл. Още при пръв допир с новото, младият Г. Радев съзнателно жертва шансовете за едно блестящо обществено положение в полза на един висок идеал. Той зарязва гладкия, удобен друм на традицията, за да поеме стръмната пътека срещу общото течение. Негов дял бе да пробива нови пътища, да сочи нови хоризонти. В услуга на тая цел Жорж постави всичките си познания из областта на официалните и окултни науки и всичките си дарби. И той работи упорито, безшумно и крайно безкористно в продължение на повече от две десетилетия мимо всички семейни и обществени затруднения. Въпреки дори тежката болест той остана до край верен на своя пост като борец за един по-съвършен свят. Неговият живот не бе дълъг. Жорж си замина едва четиридесетгодишен. Но той живя , както намери за най-добре и създаде едно дело, за което само малцина могат да мечтаят. Жорж ще продължи своята работа чрез своите творби. Неговият пример ще осветлява нашия път. Идеалът, на който той посвети живота си, ще върви въпреки всичко към своята реализация за щастието на едно по-добро, по-просветено и по-свободно човечество. Нека мир придружава светлия дух на Георги Радев, пионерът на новото време.
  18. НА ПРИЯТЕЛЯ ВЪВ ВЕЧНОСТТА ГЕОРГИ РАДЕВ Д-р Ел. Раф. Коен До нас дойде малка вест, че на висока планина ти напусна своето физическо тяло. Хиляди подобни вести се четат постоянно. А напоследък мозъкът на човека е изпълнен от мисълта за стотиците хиляди, които поради капризите на човешкото безумие падат по бойните полета в западна Европа. Светът за тях ще си спомни с чувство на почит и достойнство: те паднаха за родината, те паднаха на поста си като войници. Ала и ти, приятелю наш, напусна нашите физически редове като войник на поста си. Ти не спря до последния си земен миг да работиш в полето на оная светлина, от която човечеството има най-много нужда, днес повече от всякога. Ние виждахме отдавна, пък и сам ти го знаеше, че дългогодишната болест руши постепенно твоето земно тяло, с което бе призован да работиш тук долу. Нашите добри мисли, нашите хубави намерения и отношения към теб не можаха да ти помогнат. Имаше нещо пропуснато от време, когато се е ковала твоята настояща земна съдба. И този пропуск не можа да се запълни. Той докара така скоро твоя последен земен ден... Не затова, защото ние сме убедени и знаем, че човек, неговото истинско аз не умира; не затова, защото ние знаем, че човек е вечен и със смъртта на физическото тяло не се свършва с него, ние не чувстваме, че ти си ни напуснал. Ние не може да го чувстваме и поради простото обстоятелство, че когато ти затвори очите си на земята, ние бяхме далеч от теб, чисто физически. Има един психологичен закон, според който човек все не може да възприеме нещо за вярно, докато не го види, не го чуе, не го пипне. Поради този прост закон, ние сме предразположени да мислим, че ти не си ни напуснал физически. Ние все очакваме, че ти пак ще се върнеш при нас от дългото си пътешествие из Родопа, от където дойде вестта, че ти си оставил тялото си там. Ти напусна земята, остави своето физическо тяло като войник на поста си. Ти умря физически по планински висини, което подобава на твоя творчески дух, който винаги обитаваше висините на човешкия ум. Не бе лека твоята задача на земята. Ти я понесе достойно в живота като доблестен войн, като работник не отклоняващ се от службата си. За нас ти си винаги добрият работник, войникът на поста си. И от тук е голямото ни почитание към теб. От тук е възхищението ни от теб. Приятелю, ти не се нуждаеш от надгробни речи и паметници. Ти остави едно дело зад себе си на земята. То е най-красноречивото слово, най-хубавата паметна плоча за теб. Ние знаем, ти не обичаше славолюбията. Ти направи много нещо, без да знаят другите. И твоето място е в списъка на мнозината, които всички почитат, но които остават неизвестни за света, за многолюдието. Ти си от „незнайните войни", чиято слава е слава за всички. Такъв бе твоят земен път, такава бе волята на Провидението! Ти живееш отново между нас, макар и захвърлил вехтата си земна дреха. Тя принадлежи на земята. А нам принадлежи духът. Ти живееш с духа си при нас и с нас. Приятелю наш, нека твоят дух, който е вечно жив, който счита всичко на земята за мимолетно и не абсолютно най-важно, ни позволи да кажем няколко думи за твоя настоящ кратък земен живот, за твоята телесна дреха, за нещо от твоето дело. Нека това, което духът ти ни продиктува да кажем за теб, да не бъде като надгробна реч, но като израз на живия опит на един творчески живот на земята, като назидание за нас и поколенията. * * * Георги Радев бе човек крайно оригинален, сир. човек, който веднага се отличаваше измежду другите. „Личен измежду мнозина", да използуваме думите на мъдреца, създателят на „Песен на песните". Бе тънък, със среден ръст, с мургава кожа, винаги розово обагрена по бузите. Косата му бе кестенява до възчерна. Очите му ярко кафяви, с поглед устремен някъде в далечината, дълбоко проницателен. Ръцете му бяха нежни, тънки, но мъжествени. Най-характерното в неговото физическо тяло бе в устройството на главата му. Той бе долихокефал – дългоглав тип, с дълга ос на главата между темето и издадената напред въз остра брадичка. Туй, обаче, което правеше веднага впечатление, бе неговото твърде високо чело. Долната част на челото – конкретният ум – у него бе извънредно развита. От тук и неговите големи способности да схваща бързо нещата и да ги заучава лесно, без никакви затруднения. Основните ъгли на челото му бяха силно издути. Човек веднага можеше да съзре неговите големи склонности към математика, изчислителните науки и тънката критична мисъл. Носът му, доста дълъг и тънък, говореше за неговия тънък усет и вътрешно динамични качества. Ушите му бяха средно големи с разперена горна част и почти никаква долна част. Те говореха за неговия пламък и жаркост – той реагираше рязко на събитията и нещата в живота. Те говореха за неговия жизнен кредит. У него – долната част на ушите сведочеха за това – капиталът на живота бе крайно малък, оскъден. По своя органически вид той бе единствен-човек в цяла София, а може би и в цяла България. Има един виден български художник и журналист, който има далечна прилика с него. Походката му бе отмерена, лека, аристократична. Той гледаше винаги отпред си и никога в страна. Ето това са в кратце неговите характерни, отличаващи се веднага физически черти. В пълна хармония с всичките му физически особености бе и неговият почерк. Той изписваше всяка буква по отделно, леко. Те бяха издържани в продълговата, висока елипса. Пишеше крайно равномерно, едро, с особена красота, и понеже изписваше всяка буква по отделно, без да ги свързва много помежду им, когато пишеше ръката, му сякаш подскачаше като птичка от едно място на друго. Особен бе той и в своя живот. Животът му не можеше да се облече в определени норми, закони и граници. И все пак, той живееше със свои вътрешни норми, които, макар често да влизаха в противоречие с нормите на света и другите хора, му даваха типичен облик и още по-типичен живот. Основно и гимназиално образование той доби в родния си град Пловдив. Разправят, че като гимназист бил един от първите ученици. Ходел на училище без книги. В джоба си носел една тетрадка, където вземал стенографски бележки. Като гимназист е имал голям интерес освен към класическите и модерни езици, които усвоява превъзходно, още и към литературата и изящните изкуства, предимно музиката. Тогава още се запознава с окултизма и новото учение, на които остава верен и достоен работник до последния час на своя земен живот. В София през 1919 г. записва първоначално химия, а след първия семестър се прехвърля да следва математика, която завършва през 1924–25 год. След това записва и физика, без да вземе изпитите. Като студент той бива един от първите. Може би биха му дали място да работи в Математическия институт при Университета, ала той, верен на своя характер, се отдалечава скоро от университетските среди. Като куриоз и указание за неговата независимост и самобитност представя фактът, че той до последния ден не е взел университетската си диплома. Той не учи за диплома и за служебни постове! Следването му бе, за да добие знания. Той ги доби преизобилно. И се отказа доброволно от облагите, които добитото университетско знание можеше да му даде. Той беше работник, свободен работник, но не служещ – в чиновнически смисъл на думата. Животът на Жорж, така го наричахме ние, през университетските години и след тях до последния му ден, беше твърде интензивен и плодоносен. Той учи математика и макар да беше подготвен за висша научна дейност, работи сравнително малко в тази област. Работил е за себе си и всичко ще да е останало недовършено. Най-голямо поле за работа за него бе списание „Житно Зърно". Той беше един от основателите и главно един от първите му редактори. Той остана стълб на списанието в течение на цели седемнадесет години от основаването му – от лятото 1923 година до лятото 1940 година. Списанието излиза сега в 14-та годишнина. През това дълго време Жорж бе считан винаги за първи измежду нас. Много приятели минаха през редакционния комитет на списанието, но Жорж остана винаги вътре като стълб. Може да се каже, че той беше се срасъл със списанието и в него намираше главното място, където да приложи своите интелектуални способности и сили. Първата му статия бе озаглавена „Езикът на природата" и излезе още в първия брой на списанието през януари 1924 година. Последната излезе в кн. 6 от XIV година през юни т.г. Голяма част от статиите, печатани в списанието, излязоха през миналата 1939 год. в една обща книга „Пътят на звездата". Статиите, които Жорж е писал в „Житно Зърно", засягат най-различни теми, предимно из областта на науката и живота, разгледани в светлината на окултизма и новото учение, те са написани изящно, с вещина и образно. Най-ценното в неговата мисъл и стил бяха образността и сравнителните му способности. В това отношение беше рядък писател. В "Житно Зърно" освен тези – да ги наречем общи – статии, Георги Радев написа редица, закръглени в себе си и художествено изнесени, статии из областта на окултните науки – Астрология, Физиогномика Характерология, Френология, Хирология и Графология. Отделно от всички тези статии, той написа в списанието друг един цикъл статии по астрологична типология, изнесени с заглавия като: Сфера на Сатурн, Сфера на Юпитер и пр. Статиите от този цикъл са красиви, просто музикални илюстрации на човешки типове, така както Астрологията ги символизира в планетни типове. Те са ценен обект за издаване в отделна книга. Един друг крайно интересен цикъл статии, писани от Георги Радев в списанието, е цикълът върху темата: „Жената в Евангелието". Това е една серия статии, крайно интересни, високо художествени и проникновени. И този цикъл представя ценен обект за издаване в отделна книга. Неговото дело в "Житно Зърно" не се свършва с това. Голяма е работата му върху беседите на Учителя. С дни и със седмици се ровеше той в тях и събираше бисери. С присъщата му похватност и ненадминат усет да подрежда, той събираше еднородни мисли и пасажи от беседите, засягащи определени теми. Така се родиха всички статии от отдела „Учителят говори", които в последствие се издадоха в отделна книга под същото заглавие на български, френски, руски, латвийски и есперанто. Тези изящни статии, тези великолепни симфонични откъси от великата мисъл на Учителя върху Любовта, Мъдростта, Истината, Правдата, Доброто и пр. и пр. можеха да бъдат събрани от човек с подобен литературен похват, какъвто имаше Жорж. Книгата на Учителя: „Живот за цялото", която излезе на български и на френски, представя първите статии от редица броеве на Житно Зърно. Тези статии представят също еднородни и сравнително еднотемни мисли, извадени от близки по време на самия брой на списанието беседи. Те не са обикновени резюмета на дадени беседи. Те са еднородни мисли или по-право мисли, изказани върху един или няколко свързани помежду си въпроси, взети обикновено не само от една, но от няколко близки по дати беседи и сглобени в едно цяло. Така тези статии запазиха изцяло онази звучност и красота, която е присъща на Словото на Учителя. Говорейки за това, което Жорж извърши в списанието във връзка с беседите на Учителя, не трябва да се забравя да се спомене още за редицата символични приказки от беседите, които той взе и преразказа в сбита майсторска форма и реч. Това е вкратце литературната работа, която Жорж изнесе в сп. "Житно Зърно". Тя не е малка работа. Едно голямо дело, погълнало цели 17 години! Към "Житно Зърно" Жорж има и други заслуги – те са в кръга на неговото издаване и администриране. "Житно Зърно" е едно безвъзмездно идейно дело. В него всички работят всичко – пишат, грижат се за печата, за администрацията, за експедицията му, за събиране на абонамента му. Така "Житно Зърно" е постоянна рожба на тия, които го възглавяват. Жорж беше измежду най-преданите всестранни служители на списанието. Той беше едно звено, около което се центрираха нещата. Макар "Житно Зърно" да беше неговата средищна работа, от европейската война насам Жорж направи редица преводи, а издаде и някои собствени книги. Като оставим настрана една малка книжка върху четвъртото измерение, която преведе непосредствено след голямата европейска война, други по-крупни преводи са три книги по окултни науки, именно: Хирология от Вреде,Физиогномика от – Дюрвил и Астрология – от Сефариал, почти единствени издания на библиотека „Водолей". Последната беше изключително дело на Георги Радев. Остана, обаче, в ръцете на други хора, понеже Георги нехаеше по отношение на материалните работи. За книгоиздателство „Посредник", преведе в началото на изтеклото десетилетие разкошната биография на Ганди, написана от Ромен Ролан. По-сетне той преведе и издаде на свои разноски три от най-хубавите книги на Бо-Ин-Ра – „Книга за Живия Бог", „Книга за човека" и „Книга за Отвъдния свят". Към преводите, които даде, трябва да се отбележи още като голямо дело и преводът на големия окултен роман от видния английски писател Булвер – Литон – „Занони". Първата премия, която сп. Ж. Зърно даде на своите читатели, бе книгата от А. Осборн-Иивс – „Лекуване чрез цветните лъчи". Тази малка книжка е рядко ценна и може би единствена по рода си в световната литература. Жорж има щастливата идея да прибави към края една глава върху символиката на цветните лъчи от Учителя. Тази глава представя също така събрани от беседите мисли по този въпрос и подредени изящно. Една втора премия, която сп. Ж. Зърно даде, това бе собствената книга на Георги Радев – „Лица и души". Това са редица характерологични картини и паралелизации на известни големи световни личности. Официалната критика се отзова за тази книга твърде ласкаво. Не бива да се пропусне неговата малка книжка „Живите сили на слънцето", която претърпи две издания. В последно време той даде разкошния превод на книгата на Ромен Ролан – „Жан Жак Русо", която излезе като № 1 от библиотека „Безсмъртни мисли". Последната му преводна работа бе съветската графология от Инсаров, която е под печат. Не може да се обгърне всичката литературно-преводаческа работа на Г. Радев. Освен споменатото, сигурно има още доста направено от него, което се намира по разни вестници и списания (предимно окултни) в страната и в чужбина. Като се има предвид, колко голяма работа е това, сам да преведеш, напишеш и издадеш с всичките му финансови перипетии, коректорски главоболия и пр., ще се разбере, какво грамадно дело е извършил Жорж в своята двадесет годишна книжовна дейност. Голяма работа бе това! Ценна и полезна за окултната книжнина в България бе тя. * * * Приятелю наш, с позволението на твоя творчески дух изнесохме в сбити линии нещо от това, което ти извърши тук на земята. Ти не се нуждаеш от това. Твоето дело не се нуждае от препоръки. То бе дело неръкотворно. Твоето дело бе част от Божественото дело в България. Затова се осмелихме да го обхванем в бегли черти. Да остане като назидание на поколенията. Но нека ни бъде простено да кажем няколко думи за теб като човек тук на земята. Впечатлението от даден човек за разните хора е напълно различно нещо. И все пак има нещо, което за всички е еднакво. Има известни прояви, които от всички хора се схващат еднакво. Ти, приятелю, беше чувствителен човек, един истински умствен натюрел. Високо начетен, интелигентен, ти лесно схващаше и най-трудните проблеми на мисълта. Може би затова ти имаше живо чувство за себе си, за своите способности; обаче, пред Бога, пред проявите на Божественото ти сам се считаше скромен служител. Ти имаше особено чувство пред хората заради висотата на идеите, които следваше, които се стремеше да бъдат твоя плът и кръв. Ти беше крайно самобитна натура. Благодарение идеите на окултизма и на новото, ти беше стигнал до там да имаш изработено принципно мнение за нещата и за въпросите на живота. И умееше да държиш на тия принципи. Затова обикновените хора не всякога можеха да те разберат. Ти беше войнствена натура, и често хората попадаха под ударите на твоя остър словесен меч. Те са ти прощавали всякога, защото това бе в твоя натюрел и ти често се бореше с тази твоя черта на характера. Затова понякога имаше в теб величави проблясъци на толерантност и благоразположение към другите. Тогава ти защищаваше отявлено онеправданите. С пълно съзнание за ценността на своите идеи, ти беше готов за големи жертви. Така ти си подпомогнал извънредно много млади хора в техните учебни занятия, като си им преподавал безплатни уроци по езици и математика. Който е учил при тебе, не може да забрави знанията ти и твоя похват да преподаваш. Ти упъти мнозина, които с перо са искали да кажат нещо на човечеството. Ти им поправяше писанията, и те добиваха друг облик. Тези всички твои ученици ще те помнят винаги. Голямо бе твоето участие в живота на Братството. Този живот, ученичеството на Новото те вдъхновяваха безпределно. Дейно бе твоето участие в съборите, в класа на младите, където бяхме те избрали за дълго да бъдеш наш представител. Ти участва през 1922 год. в Ачларския, а през 1923 год. в Русенския опит за братско общежитие. Това бяха опити с голям импулс за нов колективен живот. Ти беше се сродил с всяка по-голяма проява на братския живот и с вдъхновение се отдаваше на работа за своя идеал, комуто служи с голяма преданост и умение. Не те разбираха, обаче, някои хора. И от там дойдоха за теб големи горчивини и страдания. В средата на своите приятели, в братската среда ти бе в своята творческа обстановка. И всичко, каквото ти направи на земята, се подхранваше от високия идеал, от високите идеи на Всемирното Братство, на Учителя. Това бети, това бе твоята душа, една животрептяща брънка от живота на Всемирното Братство в България. В своя личен живот ти бе свел нуждите до минимум. Ти не чувстваше нужда да „събираш имущество на земята". Не ламтеше и никога не мислеше за пари и богатства. За тебе беше важно делото, услугата, която ще направиш на някого, уроците, които ще преподадеш, да му помогнат, да му услужат. Много, много пъти сме прекарвали в колективна работа заедно. С песни сме я завършвали всякога. И след като се създаде добро разположение на духа, ти ни заливаше със смях с твоето хумористично – саркастично представяне на света, на проявите му, на дадени типове хора. Ти се разтваряше тогава, в тия часове на благоразположение, и се разливаше в потоци от благородна жизнерадост. Тия мигове ще останат в нас като най-хубавите спомени от твоя личен живот. Ти напусна земята. Такава бе волята Божия! Да бъде благословено делото ти, приятелю наш! Светъл да бъде пътят ти в света на отвъдното. Благословен да бъде твоят творчески дух!
  19. ГЕОРГИ РАДЕВ Георг Нордман Колко е трудно да се обхване с погледа на един само човек необхватната многосложност на нечий човешки живот! Трудно е, защото ние всякога виждаме и наблюдаваме връхния слой на нечие битие, без да имаме всякога възможност да проникнем поне за миг в оная светиня на душата, където, в същност, протича истинското съществуване. Ще се помъча да изрисувам с твърде бегли и крайно бледи линии образа на един наш отминал брат, който образ ние сега трябва да повикаме наблизо и да му отдадем нашата размисъл, нашата непресъхваща обич, а може би и легналата в сърцата ни скръб по него, защото нека си призная, скръбта, която ни посещава дори и на една железопътна гара при заминаването на любим човек, не може да не посети сърцата ни сега, когато един от най-първите приятели и работници за светлината отмина в тайното, велико и безответно за нас царство на отвъдното съществуване. Спомням си ясно минутата, когато през 1921 год., в един прекрасен двор на град Търново, двор сияйнал от блясъка на бели премени и от възторга на едно множество, пълно с чиста жажда за светлина, аз стиснах наблизо до сенчестата чешма за първи път ръката на един строен, къдрокос младеж, чиято гъвкава походка и музикален почти говор ми направиха голямо, незабравимо впечатление. В тая минута не подозирах, колко сърдечна и братска ще бъде дружбата ми с него и колко време ще бъде той спътник в моя живот. Из ден в ден качествата на тоя рядък по интелигентност млад човек ме завладяваха и ми импонираха все по-силно и по-силно. В дълги проникновени разкази той ме посвещаваше в тайните на своята любима небесна наука – астрологията, с която аз винаги го свързвах. Словото му бе геометрично, свежо, с изящен стил, с гъвкава грациозност, с трепетен усет за естетика. Оттогава и до сетните дни, когато го бе обхванала коварната немощ, за мене е бивало неизмеримо удоволствие да беседвам с него, защото аз винаги се потапях в естетиката и брилянтното изящество на думите, както и в необикновената проницаемост на неговата остра като стрела мисъл. В моето съзнание Георги Радев – нашият Жорж – се очерта като всестранно надарена личност, защото тънкият му, понякога благородно строг критерий за философия, художество и музика, неговият звънтящ френски език, английските му и немски преводи, които са не по-лоши от всеки познат у нас превод, изисканите уроци по латински език, които той преподаваше на ученици и студенти, караха всеки, който идваше в контакт с него, да чувства един необикновен човек. Не многослед началото на моята дружба с него, съдбата ни постави един до друг на университетската скамейка. Като че виждам и сега позата на моя съсед, в която той неподвижно и унесено следеше любимите за него науки. Помня блестящите му екзамени и като че чувам тихото скрибуцане на молива, под острието на който върху бялата хартия оставаха равни и съвършени в красота и изящество букви, чертежи и символни знаци. Все пак, тия качества човек би могъл да намери отчасти и другаде, но онова, с което той бе най-ценен, най-скъп, това е неговата любов към великата истина, неговата жажда да знае, неговата твърдост и решение да отдаде живота си изцяло като син на виделината за великото и безмълвно дело на светлите избраници, които работят за новото царство на обичта и мира върху земята. Той копнееше да стане ученик на своя учител, ученик на Христа, на Любовта. Пред мене сега стоят безкрайните, окъпани в слънце полета на приморските южни равнини. По тия поля се люлеят зрелите златни класове на една богата жетва. Една група младежи от осем души въртят сърповете, прибират снопите, пълнят хамбарите. Наблизо край нас работи и той, жилав и мургав от яркото слънце. Ние правехме един привидно наивен опит да създадем модел на братски комунален живот. Резултатите от тоя опит ние отнесохме в душите си. Тогава чак се опознахме, а нашите тихи разговори в смълчания двор, над който като гроздове висяха летните съзвездия, ще останат като шепнения в храм. Ние спяхме в ръжена слама, в прости сайванти, но сънищата ни бяха приказни царства, където ние гонехме бялата птица на един висок идеал, еднакво влюбени в него, както не сме били влюбени никога в своя живот. И в свободните часове, след като изпявахме нашите песни, след като напълвахме душите си със слънце – той – къдрокосият, мургав жътвар, – вземаше в рака молива и потъваше отново в царството на любимите си звездни светове, чийто символи тълкуваше с желание да възкреси, както той казваше, една забравена наука. Ето и една надвиснала зима. Навън лежат дебели снегове. Мълчание обвива свята. Младежите, оставили ниви, градини и широките хоризонти на равнината, са събрани отново за университетските занятия. Спомням си тая зима, в стаите на бащината ми къща. На печката ври чайникът, през завесите на облаците наднича залутано зимното слънце, а ние в някаква родилна тревога сме напрегнали мисъл. Най-после един извика: Да го наречем „Житно зърно". То е хубаво, малко, но расте, крепне и се умножава. И стана любимото списание център, фокус, който събира вече четиринадесет години усилията на мнозина, докато най-после то остана почти на ръцете на Жорж и до сетния ден, когато по неговата любима заглавка премина една скръбна сянка, а може би е капнала някъде и някоя сълза... Трудно е да се говори за първите от тия, които поеха нагорнището, поеха служенето, поеха светия път. Думите са малки, бледи знаци, немощни символи на нашата обич, тъга или възторг! Достатъчно е да споменем само неговото име, името на Жорж, и всеки ще го почувства, защото той бе с всички близък, на всекиго бе скъп и приятен. Той отмина, но отворете страниците на „Пътят на звездата", неговият мисловен и художествен шедьовър, и вие ще застанете лице срещу лице с Жорж. Зачетете, и вие що го почувствате в цялото му богатство и финес. Обикнал фанатично планината, той там завърши земния си път. На планината, където, седнали край буен огън, пеехме под тържественото мълчание на звездите, планината символ на нашия път – планината едната наша радост... Умре ще кажат хората! Отмина си по своя път, във великото царство, за където смъртта е само тъжна порта, ще кажем ние. И тъкмо сега! Светът е раздрусан от основи. Без идеали, без надежда и радост хората ще подирят нов път и нови хоризонти. Уморени от ужасите на кървавите борби, изморени и изтощени от безпътица, човеците ще подирят, може би небесната утеха, пътят към себе си. В тия изключителни времена умът и перото на такива като него, които можеха да превеждат на лек, приемлив и красив език словото на мъдростта, бяха най-потребни, защото сега е времето, когато жетвата ще стане богата, а работниците са малко. С тия най-леки и бледни линии аз искам да извикам образа и душата на нашия обичен приятел и брат, към който образ и душа да отправим потока на своята обич, за да блесне тя като светилник на пътя му, една малка частица от който път той премина между нас. Не ми се иска да кажа, че си отиде за винаги! Спомням си думите на Надсон: Той умря, но той живее, Жертвеникът е сломен, но огънят блести. Разбита е арфата, но акордите ù още звучат!
×