Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'Димитър Христов'.

Открити 1 резултат

  1. 16. ДИМИТЪР ХРИСТОВ Г.П.: Не съм ви казала нищо за Христов. Знаете ли нещо за него? В.К.: Не, слушам. Г.П.: Нищо ли не знаете за Христов? В.К.: Не, нищо. Нищо не знам. Само това, което вие разказахте. Малко. Г.П.: Е, какво съм разказала? В.К.: Почти нищо, само че е болен и така. Г.П.: Само това ли? Не знаете ли произхода му? В.К.: Не, не зная изобщо. Сега вие казахте, споменахте, че е нещо опълченец, бил някой от опълченците. Г.П.: Баща му или дядо му. Дядо му загива там, баща му ранен в гърдите, туберкулозен, носи туберкулозата до 96- годишната си възраст, но децата му умират, а жена му, която е сестра на лекарите тука, д-р Москов, хирурга и д-р Москов по съдебна медицина, музикално надарена, тя заравя в земята децата си едно по едно и не престава да пее. В.К.: Тя е на Христов майката. Тя как се казваше? Г.П.: Че не й зная името. Но аз я видях на сън. В.К.: Певица ли е? Г.П.: Ах, певица. В.К.: Понеже казвате, че не е преставала да пее. Г.П.: Пее си, в къщи. В.К.: А, в къщи. Г.П.: Къде ще отиде на естрадата да пее? Певица по дух, певица. Абе след войната, на този баща, Христов й е баща, на дядо Иван, му подаряват един чифлик турски в Стара Загора с всичкото тъй както е чифлика, обаче комита е, да стане земеделец никак не върви. И не може човекът, и става златар в Севлиево. Жени се за богата дъщеря и постепенно, постепенно пропада и професията, и настъпва гладът. Такава мизерия е теглил, Христов ми разказа само тази картина. „Казвам, че съм гладен, мамо, гладен съм." - „Аз ще легна пък ти ме заядай." Отделни случки. Разболява се майката или бащата, не знам, някой от тях. И го пращат него да отиде в свой братовчед, той е агроном и работеше в нашето стопанство, у нас, Буюклиев се казваше. Иван Буюклиев, агроном. Гледай какви връзки. Абе какви връзки, да се чудиш, бе. В Дебелец работи тоз човек и е приятел на баща ми, Буюклиев. Пращат Христов да отиде при бати си Иван, да вземе мед за болния. „Аз, казва, отидох, но аз мед виждал ли съм? Те ми сипаха, вика, в едно канче, аз, казва, вървях, близах, вървях, близах, вика, и не ми стигна до къщи." В.К.: И за болния не достигна нито капка. Г.П.: Той се свърши. „И вика, той се свърши. Баща ми, вика, отива на пазар и купува, но купува най-лошото брашно, клисаво, черно, не може да се опече хляба." В.К.: Няма пари. Г.П.: Няма пари. Когато казвам, че съм гладен, хляб в крината има. В една крина държат хляба. Хляб в крината има, какво друго търсиш? Христов си е израсъл бос. През по- топлото време обикалят полето. Каквото намерят, диви плодове. Вика: „Много тикви сме яли. Пекохме си ги край Росица, печахме ги." Абе, викам, имали сте три декара градина. Абе ръце нямахте ли, в тази градина да засеете зеленчук? Да засадите някакъв плод, нямахте ли ръце, какво правихте вие? - Само картофи слагахме. И тая беднотия от невежество, само от невежество. Той е работлив, страшно работлив човек. И когато свършва, баща му не знае той кога свършва гимназия. Свършва гимназия, като се издържа от църковния хор, пее в църковния хор. И не знам още къде и в какво участва, но някъде, където има пиано. А той още от дете си направя една дъска, на която отбелязва клавишите на пианото. И почва там да си играе, там да свири върху тази дъска. И когато пианистът отсъствува, и изпадат в затруднение, разбира се. „Кой?" - „Аз ще свиря." - „Бе как ще свириш, ти кога си видял пиано?" - „Аз ще свиря." И той се явява, и той го замества. Много надарен. И когато трябва да следва, тука поддържа връзки с братовчед си, бати Гочо, бати Гочо. Вика му: „Вземи медицина." Едни ръце дълги, хубави пръсти. „Не, музика, музика." Това е, отвътре кипи музика. И бащата не знае, че той е свършил, праща го на училище. - „Че какво, вика, ще правя, аз свърших." - „Кога се изкласи, бе?" Бащата не знае кога е изкласил сина му. И така тръгва по света, бил е в Париж, там пак за музика да учи, заболява от глад, и от много работа, той това ,не ми го е казал, знам го от другаде. Той получава паралич. Връща се и вече не може да свири. В.К.: В България се връща и с какво се занимава? Какво работи? Г.П.: Чакай де. Трябва да се е подобрил частично, защото аз го заварих, той свиреше на чело, а Аня, която свиреше на пиано, след това купи от него това чело. Започна тя да свири на чело. Надарени хора. Но когато се сближих с него там и той трябваше да дава инструкции на Мирчо Станков, на сина, на Ангел Станков, сега е действащ цигулар, и то изтъкнат, той един път не взе цигулката, значи не е могъл да свири. Значи не е могъл да свири и вече челото продаде на Аня. В.К.: А той в това време с какво се препитава? Г.П.: Става учител. В.К.: Да, по музика. Г.П.: Учител по музика, много строг и много резултатен. Той изнася концерти, той внася дисциплина в училищата. В.К.: Той се казваше Димитър Христов. Г.П.: Димитър Христов, но от всичко това, което е преживял, му окапва косата до кожа. Отива учител в „Хаджи Димитър" в квартала и там се запознава с Аня. Аня там е учителка. И когато той се оплаква от нерви и от косопад изцяло, тя му казва, че ако той иска, ще му посочи някой да му помогне. И той се съгласява и отива при Учителя. Той дали отива, не се знае, защото беше много горд, но приема рецептата на Учителя. Какво е правил, не знам. Аз в туй време не съм там. В.К.: Вероятно е станало чрез Аня. Г.П.: Да, чрез Аня и тъкмо беше главата му с коса, но не свиреше. Значи от когато аз го познавам, той вече не свиреше. Не се е поправил. В.К.: Той разказвал ли е някакви опитности с Учителя да е имал? Г.П.: Не. Той не ми е разказвал. Но един път, той живее вече дълги години там. Десетки години живее при Пашини, а пък нищо не им е казал. И когато вече и Паша си отива, и той си отива, една вечер ми каза следното: Имахме две къщи. Едната къща я даде на едната сестра, която отиде да живее в Троян ли, някъде в град Левски ли, както и да е, а другата къща я остави да я разделим ние с не знам как се казваше другата му сестра тук. Другата му сестра е свършила педагогическата гимназия в Севлиево. Обаче се оженва за един руснак и става кръчмарка заедно с него тука в София. Купуват вино, препродават вино и пият вино. И когато бащата се съгласява да се продаде, не се съгласява, ами им предлага да си разделят къщата, тя отива в отсъствието на Христов, нарежда продажбата и един ден, когато Христов отива, тя казва: „Ти нямаш нищо тука, какво търсиш?" - „Как нямам нищо?"- „Ей тъй, нямаш нищо, ето нотариалният акт." Христов не е материалист, обаче Христов е човек с достойнство. „По какъв начин ти придоби право над къщата?" Разшетва се, среща там нотариуса, той пък участвува в църковния хор и нотариусът вика: „Ти не се безпокой, ти погледна ли документа, нотариалния акт? Че аз не съм го разписал." Значи предложено му е, но и тя не е погледнала. „Ама аз те чаках, не исках да го разпиша без теб, тъй че няма прехвърляне на имота." И Христов оставя, значи въпросът остава така открит. Той оставя баща си да живее в тази къща до когато му е определено. Бащата сам, поемат го военните. Те му носят храна, поборник. А една жена там му услужва, да му помете, може би да го опере и плаща данък. И плаща данък от свое име. И по тоз начин къщата остава на нея. Съзнателно ли го е направила, несъзнателно ли, не знам, но у Христов остава да го гризе съвестта, че той е лишил сестра си от половината къща. Вече неговата половина е отишла по негова вина. Че той не е следил кой плаща данъка. В.К.: А тая жена? Г.П.: Тая жена става собственик на къщата. В.К.: Която е гледала баща му. Чужда жена. Г.П.: Е, какво гледане има, когато му носят храна? В.К.: Объркани работи. Г.П.: Значи това го разказва Христов. И като разказва това, той беше преди смъртта си. Преди всичко аз не съм отишла за къщата на Христов, разбирате ли, мен по други начин ме пратиха там и не ми трябва, аз си имам. Аз имах място на Изгрева. Аз съм богата дъщеря въобще Въобще съм живяла в изобилие. Аз не съм отишла за апартамента на Христов, но предполагам, че той го е дал, все пак да се ориентирам, така предполагам. Нищо не ми е приписал, нито бих приела да ми го припише, защото аз не сьм отишла да гледам болен, да печеля. В.К.: И накрая какво стана? Г.П.: Накрая чрез милицията открихме къде живее дъщерята на тази сестра, която той обича и която не е погледнал от нейното детство заради отношението с майката. А майката полудява, сестра му. В.К.: Да. Г.П.: Сестра му умира, а остава дъщерята. Той обаче сам се разболява, не може да се грижи за нея, не може да я търси и тя не го знае. А интересно е, че той ходи на Изгрева, а тя живее на другата страна на булеварда. В.К.: И накрая я издирвате. Г.П.: И не са се виждали. И когато след неговата смърт пращам човек да я извикат с мъжа й, тя казва: „Аз нямам такъв вуйчо Димитър. Аз имах вуйчо Митю Златарски." - „Грешите." - „Абе не грешим, ела бе." В.К.: Вие по телефона говорите. Г.П.: Никакъв телефон. Човек отиде там. Тя дойде с мъжа си. Викам: „Вие ли сте Валентина?" - „Аз съм." Забравих майка й. „Вие ли сте дъщерята на еди-коя си? Че как да не знаете вуйчо си? Че как да не знаете вуйчо си? Че как да не знаете вуйчо си, на майка ти нейния брат как се казвал?" - „Е, Митю, Митю Златарски." Викам: „Той е същият Митю, Димитър Христов, ето го, викам, тука, в леглото. Той свърши. Всичко туй, което виждате, е ваше." - „Ама как така?" Тя пък една тъй емоционална. „Как така, аз не съм го видяла, аз не съм му помогнала, аз не съм направила за него... " - „Какво сте правили, какво не сте правили, все едно, това е неговата воля. Ето." В.К.: А той беше току-що починал вече и още непогребан. Г.П.: Починал. В.К.: И още непогребан. Г.П.: Боже, Господи, каква е картина. Такава развръзка, невероятна развръзка. Невероятна развръзка. Разтичаха се нашите приятели. Те му намериха място в Малашевци. По тези некролози, май че нейният мъж тича. В.К.: И както и да е. И после цялото имущество отиде вече към неговата племенница. Г.П.: Неговата племенница. И почнаха да ме гледат като чудак, защото Христовото боледуване беше тежко. В.К.: И всички се чудеха защо сте дали апартамента на друг. Г.П.: Да. В.К.: И не сте го взели вие. Г.П.: Всички казваха, че трябвало е да го взема. Що ще го взема? В.К.: Значи да си сложите още една карма отгоре. Г.П.: Не карма, карма нямаше да бъде, ами щеше да бъде да се откажа от едно бъдещо благо. В.К.: Да. Г.П.: Ние сме вече свързани. Тоз човек, който за да го лекуват, когато го вземаха и връщаха от болницата, освен там шофьора, който помагаше, от другата страна беше Гена. А той едър човек, и можеше да ме събори там на земята, дето какво съм ратувала за Христов, какво съм правила за него, ако знаете, как е могло това нещо, само един Бог може да го прави. Христов трябва да яде калций, трябва да яде извара и сирене, не солено. Аз ходя на женския пазар, в женския пазар няма, а в тъмните улици има една група от Батулия, които произвеждат извара, но им е забранено да я продават и аз правя разни връзки с тях далечните, всякакви връзки. И там нощно време се ходи, в тъмното, да се вземе тази извара. Имаше и зими, когато поледя Лозенец. Не можеш да стъпиш - лед. Страх ме е било да се разчекна, мен са ме превеждали хора, за да мога да прекося улицата. И туй го правех за Христов, за да може да заздравее тази кост. Не го казвах на Паша, защото ме обичаше, щеше да й бъде мъчно за мен. Но и оня там в леглото? Та туй е било за Христов. Та туй богатство аз ще взема да го пропилея за една къща, нали? В.К.: Да. Г.П.: Е, няма да го пропилея. То ми е по-скъпо туй, което съм дала, духовно е по-скъпо, отколкото една къща, придобита по такъв начин. Аз си имам покрив. В.К.: За какво ви е тази къща? Г.П.: Това е Христов. В.К.: Значи накрая разрешихте проблема на Христов, защото добре, че разказахте подробно всички тези неща, защото аз не знаех. Това бях слушал от едно поколение, което вече си замина и което го няма вече. То ми разказваше: „Гена гледа Паша, понеже Паша й остави пари. Гена гледа Христов, понеже й приписа апартамента." Ха-ха-ха. Г.П : Ха-ха-ха. В.К.: Така аз съм слушал нещата. Г.П.: В апартамента живее сега синът на неговата племенница, Петър - електротехник. Не съм ходила оттогава, не съм ходила, мъчно ми е. В.К.: Вие знаете ли, добре, че сте разрешили по този безвъзмезден начин, щото той е една саможертва и една жертва. Г.П.: Ама как може да бъде по други начин? Ами аз не бях нуждающ се човек, за да тръгна да търся пари. В.К.: Имахте си пенсия вече. Г.П.: Ама всичко, бе. Ама всичко имам, как така? Защо ми е? Аз не съм тръгнала на такава служба, да служа. В.К.: Правилно. Г.П.: Не, те не могат да го говорят, защото всички знаят, даже се чудеха как може Гена да излезе от апартамента така. В.К.: Разрешили сте въпроса много добре. Отлично. Г.П.: Ами то другояче не може. В.К.: И сега след тези преживявания, какво следва по- нататък? Г.П.: Това са моите изживявания. Сега десет години ще направим помен на Христов. Той 1969 година си замина, 19 март, тогава ще се разделим с него. В.К.: Той коя година роден беше? Г.П.: 1900 година. В.К.: Той къде е роден? Г.П.: В Севлиево. В.К.: Понеже ние не можахме да резюмираме нещата, сега ето Учителят ви поставя на един изпит на времето: „Рекох, остани!" - на „Опълченска" 66 и вторият изпит вече е бил тука с Паша. Ето вижте сега оная Райна Георгиева ви предлага Академия, виж как ви дават примамка. Да отидете в Академията, т.е. тя е била причина, за да не си направите доктората, загубено време. Г.П.: Има го готово направено. В.К.: Има го готово направено. Тя ви вика, за да може да го публикува. От друга страна, ако отидете там, губите връзка с Паша. Г.П.: Ама аз го публикувах. Тя ми каза: „Публикувайте го", но не за докторат, и аз го публикувах. То е постижение, то с две думи може да ... Кой каза. че Айнщайн само с една формула... В.К.: Сега, вие го публикувахте това нещо. Г.П.: То е публикувано. В.К.: От вашия институт или от Академията? Г.П.: От Агрономическия факултет. В.К.: И което е най-важното, тя ви предлага да отидете там. Г.П.: То после стана, когато падна Лисенко. В.К.: Като падна Лисенко. Тя ви вика там, от другата страна Паша, Христов. От другата страна невидимият свят ви освобождава от съпруга ви и трябва този изпит да го издържите. Виж колко примамки има. Има такива примамки да отвличат.
×