Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'Д. АНТОНОВА'.

Открити 10 резултата

  1. Clairyvalence

    СТИХОВЕ

    УЧИТЕЛКАТА Олга Славчева Поискам ли в скръбни часове на бдения В нещо да намеря утешения, Не спирам се пред образ на светия, Изписан по иконата, ни в тия, Що славят ги с похвали гръмогласни, Бойци прочути в боеве опасни. Не ме плени и бледа монахиня, Отшелница, избягала в пустиня, Но погледа отправям във простора, Където пред разплакани ми взори Едно лице съзирам озарено, Едно лице най-обично за мене, Което ми се мярва в далнините И прави да пресекнат ми сълзите. То вдъхва ми в сърцето чудна сила, Това е образът на дева мила, Коя далеч живее в планината На схлупена къщурка под стряхата. Събрала е децата на народа, По пътища ги кротко води. Във малка стая с покрив нисък, Где слънчев лъч едвам в прозора влиза, И тя в задимения въздух диша... Над бедните деца главица сниша, Показва им и учи, наставлява, И нежно им душите просвещава. Бегливий лъч разкрива вътре само, Че облак прахоляк е пълно тамо, И в този прахоляк, гълчава Последната си силица тя дава На младите просвета да им вдъхне И с чиста обич майчински да лъхне, Да ги научи за борба в живота. В сърцето си да найде всяко сила. Така, о дево, твоят образ драги Едничък мене в този час помага И учи ме и тихо наставлява. За жертва свята мене вдъхновява. Да бих могла, девице, нежна, млада Приживе теб светилище да сградя, Безсмъртен паметник в света прекрасен С образа ти ангелски, мил, ясен. ДУХЪТ Кажете ми, дали в света Живее някой цигулар, Па бил би той и най-велик, Преди да вземе на ръка Цигулка да засвири той, Не би си струни нагласил. Изпърво – всичко тури в ред; Тогава чак ще почне той По нея да изтегля лък И дивни звуци зареди. А може всичко да смени – И лък, и гриф, и ключове. И струни скъса до една, Кои били са дотогаз; Опъва нови от сребро, Или цигулката завчас Я хрясне, цяла я сломи; Отпосле слепи я добре, По-хубаво да зазвучи. Тогава чак засвири той... Така и ний, кога от век Очакваме да дойде в нас Светия дух да заживей, Не би ли първо той дошъл И своя дом да провери, Дали е в него всичко в ред? И почва да урежда той... Ту болести и тук, и там, Или беди безкраен рой. Па и с това щом не върви, Духът не жали, грабне чук И хрясне, спити ни завчас, Започва ново да строи, Тялото ни с нов строеж И чак тогаз се посели Духът във нашата душа, Започне радостно да пей. ТАЙНАТА ГРАДИНА Само слънцето знае моята малка градинка и Градинарят, Великият Градинар, който някога грижливо я оградил и посадил. И аз след Него я зная, защото тя е мое скъпо и единствено притежание. Само слънцето и Градинарят следят от високо, как се развива животът в нея. По-рано и по-добре от мене те знаят, какви семена са посети във всяка леха, във всяко кътче и търпеливо чакат семената да поникнат. Аз пък познавам само някои цветя, които са израсли вече и цъфтят. Познавам аз цветята в моята малка градина по чудните форми и багри, но най-вече ги познавам по тънкото нежно ухание, което излъчват. Макар и да растат под светлото лазурно небе на красота, макар и да цъфтят под знака на чистотата, най-често те са скръбни; затова ухаят. Защото всяка цветна пъпка крие в листенцата си свиден копнеж. Пространна и дивна е градината на човешката душа. Там над цветните лехи по всяко време като ефирно облаче се носи тъгата на цъфналите цветя – свидни незадоволени копнежи и блянове, които често се задушват в тежкия въздух на земята. S. МИЛУВКАТА НА СЛЪНЦЕТО Една ръка с безбройни тънки пръсти, Протегната от века е в безкрая, Една ръка на всички що раздава И радост, и блага, разкрива рая На тез, които я познават. Една ръка в света – и най-любяща! Еднакво нежно милва болни, здрави, Милувката ù възкресява, буди. Не може нея никой да забрави, Най-чистата и нежната в света. Една ръка като бездънен извор И мощна, щедра и вълшебна – свети Като емблема на обич необятна – Разкрила образ в милост над земята, За тез, които я разбират. S. ДАЙ МИ КАПКАТА ДЪЖДОВНА Д. Антонова Дай ми капката дъждовна, дай ми слънчевия лъч. В песен аз ще ги превърна, в песен те ще затрептят. Дай ми малката снежинка, дай ми бистрата сълза, в огън аз ще ги превърна, в жива, литнала искра. Дай ми капка от блатото, дай ми шепа от калта, върху нея ще разцъфне на нарциса бял цвета. Дай ми бурята в морето, урагана, що руши. В тих зефир ще го превърна, на цветята да шепти. Дай ми ти нощта дълбока, Аз из нейните недра ще извадя, ще покажа най-красивата зора. Дай ми ти сълзата детска! На невинната уста ще я сложа, да разцъфне, кат усмивка красота. Дай ми ти врага вековен, тоя враг от тоя свят, в брат за теб ще го превърна, в брат за теб, навеки брат!
  2. Олга Славчева ДУХЪТ Живей духът и никоя несгода не го ломи; ни огън, нито меч, ни бурите в любещата природа, ни на война безмилостната сеч. Духът лети и никога не спира, не свежда се пред никоя беда, не пада той и нивга не умира, оставя път – светкавична бразда. Той следва и повелите безгласни на свръхчовешка воля и закон, кален е във страдания ужасни, в сълзи и във ридален стон. Духът е, който прави най-накрая на хоризонта – чакан от пред век, като от чук на майстор там изваян да гръмне светъл новия човек. Д. А-ва КОКИЧЕ Над снега се бяло знаме весело люлей. Знаменосец над земята радостно го вей. Бяло знаме – бяло цвете, първороден блян на живота безграничен, светло увенчан. Бяло знаме – пролетниче, казва с тиха реч, че пристига ново царство, че е близко веч. * * * Една усмивка тая нощ зове в далечината – с неземни красоти трепти на Сириус душата. Една усмивка – светъл взор – изпращат небесата: на всички скръбни – мир и радост – за сърцата. Не плачат в тая нощ очите притихва всяка грижа – Сънувам, греят в мойта хижа на Сириус лъчите. S.
  3. Олга Славчева ПОСЛЕДНА И ПЪРВА Аз чакам тук съдбата да отвори Вратата на заключения храм. Но с мене чакат още много хора, тълпата изпревари ме и там. Навсякъде последна във живота За даровете на тоз свят, а първа ме изпращат на Голгота За ударите, сипещи отвред. Там първа съм, и даже всички хора Оставят ме пред тях да мина аз Надварят се, кой път да стори, Навреме да ме стигне лобни час. 13. IX. 1940. Д. А. ИДЕ ТОЙ О, иде той – денят на красотата С потоци чудна светлина, далеч прогонил тъмнината, далеч за вечни времена. О, иде той – денят на светлината, разцъфнал в красота, донесъл със себе си живота, донесъл пролетта. О, иде той – денят на свободата, стопил вековни ледове, покрил земята със надежда, с безброй красиви цветове. S. ИМПРЕСИЯ Отзвучала е волната песен Над класилите ниви и полета. Над стърнищата морни се носи И тъга, и покой за земята. Отзвучала е волната пътен, Отлетели са птички на юг. След съня на вълшебното лято Есента разпилява злато. А. ИЗВОР Чистият планински извор блика тихичко без шум. И примамва изжаднели по прашасалия друм. Чашка, две и веч отново Всеки бърза в своя път, и в душата му остава Споменът за тоя кът.
  4. ЖИВОТЪТ Ту плавен и спокоен, ту буен и пенлив, Той все тече неспирно, потока слънчев, жив. От где и накъде? Не зная и не питам, Във тайна непрогледна началото му скрито. Разлива вечно струи, съгражда и руши, В безбройни форми вплита незнайната си мощ. За него няма спънки, прегради и умора, Той вечна е стихия, вселената що движи. Загадъчен и странен, но светъл и красив, Еднакво скъп, любим, той благо е велико, Потокът на живота безкраен, безначален. Победна песен пее към вечността запътен. А следва неизбежно след него тъмна сянка, В хармонията стройна звучи и дисонанс, Животът и смъртта преплитат се в безкрая, И все пак светлината по-силна е от мрака. S. СТАНИ В ЗОРИ Стани в зори, когато още греят Далечни светове лъчисти, Стани в зори, когато тихо пеят Просторите сребристи. Стани в зори, когато в тишината Деня разкрива ведър лик. Пред вечния, красив и светъл извор И ти си освежи душата. Стани в зори, че друм неравен чака Отново твойта бодра стъпка – Далече връх планински се възправя, Зареял поглед в небесата. S. Димитрина Антонова ОКЕАН Защо роптаеш ти? Или са тесни бреговете за твоята разляна шир? Или дълбочина ти не достига, океане, та се вълнуваш ти безспир? Кажи, не се ли крият чудни перли във твойте тихи дълбини? И кораби не се ли плъзгат по твоите вълни? Защо реве, защо се мята таз твоя кипнала душа? О, сякаш птица в клетка тъмна, заблъскала за свобода? Кажи, във дни на слънчево сияние, ти сам не литваш ли на вис чрез твойте капки милиарди, достигнали простора чист? Нали във тях ти сам запяваш, ти сам, о чуден океан? Нали сам знаеш, как красив си, кога спокойно си разлян? ЩЕ СТИХНЕШ, СКРЪБ! Ще стихнеш, скръб, в браздите на сърцето при пролетната оран разорано. Ще бъдеш там до твоя час уречен, ти, семе – скръб, до днеска не посяно. И песен златна ще ти бъде дъжда благословен отгоре. И бурята през тишината най-сладка реч ще ти говори. И ти ще слушаш и ще чакаш часа на слънчево сияние, когато, скръб, ти в ново одеяние лице ще дигнеш към небето . И не една, безброй усмивки и диамантени искри ще заблестят по цветовете на твоя празник във зори. Но как ще бъде твойто име о, скръб, посята, дала плод в часа на твоя слънчевпразник, в часа на новия живот?
  5. , Д. Антонова КАКВО СЪМ АЗ БЕЗ ТЕБ, ЛЮБОВ Какво съм аз без теб, любов, без тебе, слънце, разпръснало лъчи, събуждащи живот? Какво съм аз без теб, живот, покълнал в мъничкото зрънце, без тебе, топлина, родила златен плод? Какво съм аз без теб, любов, без тебе огън неугасващ, когато зима е отвън? Какво съм аз, и моя дом, и мойте песни и надежди, без теб, божествений огън! МОЛИТВАТА НА МАЛКОТО ПЛАНИНСКО ЦВЕТЕ Прати ми, Господи, росица, прати ми топлина, за да се радва сърчице ми на Твоите блага. За Тебе аз ще се обличам, за Твойта светлина, със багри, взети от китежа на светлата дъга. И който мине покрай мене, във този чуден миг, ще го приветствам в Твое име, О, Господи велик! ЗАЩО КОКИЧЕТО Е БЯЛО Учудено в снега надникна Със бузи алени дете, Наведе се и в миг с усмивка Повдигна беличко звънче. Кокиче! викна в буйна радост, Кокиче! Иде пролетта! Защо ли пък в одежда бяла То се облякло във студа? Разтвори се звънчето нежно И думи тихи прозвъни, В душата на детето трепна От друго царство светлина. „Ще идват после в изпревара Цветя след мене не едно, Ще ти разказват за сърцето, За чудните му дарове. Едничко само аз избързах Да кажа рано в пролетта, Че дверите на обич светла Градят се само с чистота. Затуй е мойта дреха бяла Всред тия бели светове. Във нея ангел чист втъкал е Най-чистите си блянове". S. КАКВО ИМА ПО-НАТАТЪК Всеки път, когато погледът се спира по равната, или вълнообразно извита, или неправилно начупена линия на хоризонта, той пита мълчаливо: какво има по-нататък? Защото тази линия, дори и когато се губи нейде в дълбочината, е само илюзорен предел между нашия малък свят и друг по-голям, незнаен, който примамва погледа и ума. И никога окото не предвижда, колко нови картини и панорами ще му открие тази линия, когато се мени и пътува в безкрая. И никога умът не ще обхване неизмеримото богатство от впечатления, което се разкрива за него в пространство и време. Като мираж в пустиня вечно бяга от очите тази разнообразна линия на хоризонта и увлича в следите си копнежа на сърцето и ума на човека по незнайното, непостижимото. Какво има по-нататък, пита той загледан далече пред себе си. S.
  6. Д. Антонова НА РИЛА От туй небе се сипаха лъчите, по езерото пламваха искри. И тих ветрец прибягваше минутно и къдреше блестящите води. Тук сипеи се спускаха надолу, и преспи сняг, кат бели цветове, ограждаха челото на водите, запели химн от векове. На този връх цъфтеше под лъчите благоуханен цвят. И странници отбиваха се тука да дишат аромат. Край тез води докосваше ги слънце, и в техните сърца, под преспите стопяващи се вече поникваха цветя. * * * На твърдата скала самотно израсло видях нeжно цвeте. Намерило там пръст и влага, извило крехко стъбълце, в обилна, мека светлина то къпе своето лице, и цялото трепти доволно. Замислена се спрях край него и дълго гледах насълзена; и сетих в себе си смирена скръбта, що мълчаливо нося. На себе си аз казах: чуй, и виж и разбери, че има за всичко живо мила грижа. S. Разбий веригите хилядолетни на робството, живота що гнети. Разбий ги, само ако знаеш как – с един замах, ил с вяра търпеливо. Какво от туй, че ти си волен друмник по ширните полета на духа? И в тайните градини на сърцето отглеждаш дивни плодове, цветя? Не си ли все пак прикован неволно в една мечта, с един призив във душата? Не виждаш ли в мираж и в сън години заключения свят на свободата? Разбий веригите хилядолетни, герой бъди и в светло царство – цар! И сам сложи на своята корона най-бляскавия камък – скъп кристал от всички сълзи в робството проляни. S. О. Славчева Птичка пей на Рила тихо, нежно, малка, сива над скали прелита, кацва върху преспи белоснежни, незабравката умилно пита, Що е цъфнала край снеговете, синя като сините лазури: – Незабравке, мое мило цвете, Още жива ли си подир тия бури, гдето вяха ветри многогласни? На ламя небето се обърна, Гдето молнии светкаха опасни, где градушка ля се едрозърна. Аз едвам се скрих из камънака; Там с краченца слаби се катерих, страхъ ме беше, незабравке, плаках, ужасена зъзнех и треперех. Но огря ли слънцето, веднага скокнах, литнах леко със крилцата. Ти що стори, незабравке драга, как можа да си спасиш душата? – Ази, птичко, ето що направих: Взех че си главата понаведох, в Божии ръце се аз предадох, Той нали над всички нази гледа? Ето ме, след бурята съм жива, не умрях, че Бог това не дава; даже станах още по-красива, тук цъфтя за Неговата слава.
  7. Олга Славчева ЩЕ ВИЕ ДЕН, ДВА След тази буря ветри ще утихнат, Ще спре зловещи ураган да вие, След тази буря пак ще се усмихне, Небето светъл образ ще разкрие. Ще вие ден, два. три или неделя, Но повече не може да изтрае – Че щом дочуе слънчева повеля, Ще се отвее и да не желае. Затуй, треви, цветя, фиданки нежни, Не бойте се от тази буря страшна! Не гледайте небето безнадеждно От туй чудовище сърдито, прашно. Но тихо си главички наведете! Той нека духа, колко ще да блъска. Вий нищо му не казвайте, мълчете, Като мълчите, той от яд се пръска. След него всичко пак ще се умири, И слънцето ще грей по-силно, Ще лъхнат вредом пролетни зефири, И птичките ще пеят по-умилно. *** Д. Антонова ГРЪНЧАРЯТ Буен огън е разпален, весело летят искри, сенки тъмни плахо бягат, огънят в пещта гори. – Ей, грънчарю, що ти правиш там надвесен във нощта? Свойте грънци аз ще слагам да се опекат в пещта. Гонят се и пят дружно буйни пламъци, искри, огънят далеч се вижда – как красиво той гори! – Ти усмихваш се, грънчарю, – звуци чудни тук звучат. – Хубави гърнета, братко в тоя огън се пекат. ЧУЧУЛИГА Ранобудна и игрива, работлива птичка жива хвръкна бързо към небето, към простора ведролик и разпуснала крилата, като лодчица платната, тя заплава над земята със звънливи чуролик. – Ей ти, друмнико, излязъл из полето утрината, ах, не би ли като нея хвръкнал волно и запял? И не би ли ти танцувал като нея в синината, своите крила ефирни нашироко разпрострял? Ранобудна и игрива, работлива птичка жива, чучулигата мъничка, своя чист отпусна глас, и танцуваха крилата всред сиянието златно, гдето Бог разгъна сцена от лазурно-син атлас. – Ей ти друмнико, пробуден до кога ще чакаш още, та не хвръкнеш като нея към простора ведролик? И душата ти свободна, чучулига вечно будна, да танцува и излива своя весел чуролик. КАМЪКЪТ Издигай Твоя тежък чук, Аз няма да ти кажа: стига! И нека следват удари безброй По мойта каменна снага. Издигай Твоя чук, ломи! И после с тънко длето ме дълбай, На малки късчета ме направи, Но в Сградата ми място дай. Не ме захвърляй Ти, ломи. И всички остри върхове махни, Във гладък камък превърни ме, Но в Твойта сграда ме сложи. О, тоя мирис на жита, що зреят И дъх на юнско слънце, Каква невинна, свята радост будят. За нея нямам думи! И нежен лъх на звъннали ливади, В зори по тях елмаз блести, В блажен, в красив захлас мълви сърцето: Аз нямам, нямам думи! А първата молитва – песен тиха На подранили птички – На ранина да дирим Бога, шепне В душата на човека. О, тоз поток неспирен на живота, Разлян в безбройни струи, Безкрайна благодарност само буди! За нея нямам думи! S.
  8. Олга Славчева БЕН АМИ Веднажди Бен Ами отиде при моллата И го помоли да му каже право, Коя религия под небесата Е най-добра, най-истинска и здрава. Дали еврейската с пророк Мойсея, Или учението на Гоатама Буда; На турците ли ще е архиерея Или Христос – Месията на Юда. Тогаз Моллата със ръка поглади Си бялата брада, очи възведе към свода син и къмто госта млади Приведе се и почна таз беседа: Една е истината свята в тия вери, Но само в разни времена родени. Различие в тях не мога да намеря – От Бога всички са благословени. Не виждаш ли, че във всичките учения Законът е еднакъв: люби Бога И ближния! Тук има ли съмнение? Различие в тях да видя аз не мога. Която щеш от тях си ти избирай Но тия заповеди само не забравяй! Във буквата се много не зазирай, Духът търси и него не оставяй. И Бен Ами възихтен се изправи Понечи да си тръгне, но застана, Дълбоки теманета кат направи, Туй слово в отговор захвана: – И аз така си мислех на сърцето, Но рекох си, да питам и Моллата, Дали едно се знае под небето, Че истината скрита е в душата. Възрадван Бен Ами си тръгна, Сияние огрея му лицето. От устните му песен се изтръгна Извираща дълбоко от сърцето. – О, Господи, мой Татко вековечни! Гласът ми чуваш ли как блика? Това е обич сладка, неизречена, Която слаб е да мълви езика... И утринните пролетни зефири Подзеха песента с шеллата , Подкарани от златострунна лира Разляха радост, щастие на земята. * * * МЛАДОСТ Още са светли багрите дивни, Младост в живота ми, младост! Още са звездни и звучни нощите, Песен и блян се преплитат. Още извива низ стръмнините Пътя ми – ручей планински, Мамят красиво там далнините Будният поглед за всичко. Още са силни жажда и порив, Вечното слънце зове ме В житни полета и плодни градини – Крепки за труд са ръцете. Още далеч е там в низините Равния път на отмора, Младост разцъфнала, спри и попей ми, Дивна е твоята песен! S. * * * ТИ От далече идеш Ти и тръгнал си отдавна, Вековете дълги шепнат спомени за Тебе. С флейта златна тихо свириш, будиш Ти душите И вървиш и с поглед сочиш пред тях далнините. От далече идеш Ти и носиш мир небесен, Руùни вековни падат в стъпките Ти светли; Като слънчев изгрев носиш радост и надежди И събличаш и отнасяш старите одежди. От далече идеш Ти, разливаш дар обилен, И роси в сърцата влага, семена поникват; Като майка с необятна обич към децата, Търпеливо Ти отглеждаш цветя във душата. S. * * * ПЕСЕНТА НА ВОДНИТЕ КАПКИ Слънчев лъч целуна капчиците водни, капчиците чисти литнаха с крилца. Светлите простори срещнаха ги с радост, и запяха дружно чистите сърца. И запяха дружно капчиците водни: „О, велика радост, радост след тъга!” Трепна на небето арфа седмострунна, трепна и засмя се светлата дъга. „Ний сме на земята кротката надежда, ний ще украсиме нейната печал. Всеки цвят ще види нашата усмивка, всеки лист копринен – чистия кристал." С тази песен нежна капчиците водни слязоха надолу рано сутринта, с тази песен чиста влязоха в земята, с тази песен тиха срещнаха скръбта. И вървяха дружно капчиците водни, скръб след радост светла сещаха сега. Но в мрака запяха: „Извор ще намерим и ще пеем всички в светлата дъга!” Д. Антонова
  9. Д. Антонова ЦВЕТНАТА ПЪПКА Иде вече твойто време, твоя топъл слънчев ден, Малка пъпчице, родена на пробудения клон. Ти ще цъфнеш, ще разтвориш твоят ароматен цвят, Иде вече на разцвета твоя ден благословен. Ябълков ли цвят ще бъдеш, ароматен и красив, Или вишнев, нежно китен, белоснежен и светлив. Ти ще цъфнеш и ща пееш на усмихнатия клон. Със лъчите светлоткани и със вятъра игрив. Прасковен ли цвят ухаещ, плод разкошен обещал, Или малък храст в гората на пчелици обед дал, Ти ще пееш химн тържествен в едно със цялото небе Малка пъпчице невинна, брулена от ветрове. Ти ще цъфнеш под лъчите на събудения клон, И нюанси ще преливат и ще бъдеш пеещ тон във дъгата многоцветна на която пролетта Кат на арфа многострунна ще запее песента. КОКИЧЕТО Ти крехкото, ти нежното кокиче, Проби снега с листеца си кат меч. Тъй както се във приказката казва, Дошъл юнак вълшебен отдалеч, Дошъл юнак и имал сила чудна, И реч една, щом трижди промълвил, Изскочили пленените девици – За нов живот след сън ги възкресил. Ти кроткото, ти нежното кокиче, Проби снега и пролет възвести. Събудени, зарадвани, след тебе Цветеца цвят преварва и цъфти.
  10. valiamaria

    СТИХОВЕ - Д. А-ВА, S

    Д. Антонова КНИГАТА Ти виждаш триста шестдесет и пет листа на книгата — година, и всеки ден в там един неписан лист. С езика си, делата, мисълта, перото ще пишеш ти по тоя чуден лист. Неспирната стрелка на вечния часовник севщ ритъм ще звучи, земята – друмник неуморен по пътя слънчев ще върви. И всеки миг от тоз живот ще бъде един изписан ред, и всеки ден – една страница чудна, един изречен твой завет. Звездите шепнат свойто слово, отгоре гледа вечността, очи невидими, красиви следят ти, братко, повестта. Чети разтворената книга – над тебе светнало небе, пиши, звездите както пишат, пиши безсмъртни редове. РАЗДАЙ Раздай ти доброто в сърце си на всички, Тъй както раздавам живот аз навред, Тъй шепнат лъчите на мощното слънце. Раздай си сърцето на всички по малко, Тъй както раздавам аз чисти води, Тъй пее от века планинския извор. Раздай си сърцето на всички по малко, Тъй както раздавам аз златни зрънца, Тъй шепне под зноя класилата нива. Раздай си сърцето на всички по малко, Тъй както предлагам аз плодове сладки, Тъй шепнат доволни градините плодни. S.
×