Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'Евангелието на Лука'.

Открити 1 резултат

  1. КОМПОЗИЦИЯТА НА ЕВАНГЕЛИЕТО НА ЛУКА Композицията на Евангелието на Лука е по-скрита и по-трудно може да се открие. За да я открием и дойдем до нея, трябва да направим един анализ, при каква обстановка се развиват събитията, за които се говори в това Евангелие. Различните обстановки имат различен характер. Така например, Палестина навремето се е състояла от три големи области - Юдея, Галилея и посредата между тях Самария. Това са три области с три различни природни характери и с три различно устроени хора. Юдея е повече планинска и пустинна област, в която се чувства един дух на строгост и суровост. А Галилея е една светла, слънчева страна, където хората са по-весели и по-разположени духом. Хората на Галилея са като пролетта, а хората на Юдея са студени и сериозни като късна есен и зима. Самария стои вътрешно и външно посредата между Галилея и Юдея. Както душата на човека е нещо средно между тялото, и духа, и чувството е нещо средно между мисълта и волята, така Самария стои в средата на трите палестински области. Юдеите са хора консерватори, фанатици, считат се за най-ревностните пазители на закона на Мойсей, най-правоверни, най-близко до Бога. Галилейците са едно смешение на много народи - елини, римляни и различни израилски племена. Те са хора по-прогресивни, по-свободолюбиви, с весел дух, докато юдеите са мрачни и сериозни. Народът на Самария заема средно място. Те са хора на чувството и настроението. Те са плод на една смесица на вавилонците, преселени при вавилонското робство в Палестина и се смесили с израилските племена, които живеели там. Така била създадена онази смесица от народи, които юдеите, които имали съзнание за своята раса, толкова много презирали. Между Самария и Вавилон е царувало едно вътрешно родство. И двата народа градят живота си върху чувствения елемент. В религиозно отношение юдеите считали самаряните като езичници. Тяхната душа е била в един още първоначален стадий на своето развитие, непречистена от чувствения елемент, и това е дало основите на техния религиозен живот. И когато Лука описва, че пътят от Юдея за Галилея минава през Самария, това означава, че пътят, описан от Лука, е Път на пречистване на душата. Защото голяма част от Евангелието на Лука е изпълнено с идеята за Пътя, като физическия път, който Исус изминава с учениците Си ни дава идеята за Пътя на душата, който тя трябва да измине в процеса на своето развитие. И затова характерната черта на Евангелието на Лука е характерът на Пътя. Така, между много пътешествия на Исус, описани в това Евангелие, е изложено голямото пътешествие от Галилея до Ерусалим, описанието на който път се простира от 9-та до 19-та глава. Докато за дейността в Галилея са посветени 5 глави и за дейността в Юдея - 5 глави. Характерно за Евангелието на Лука са първите две глави, които говорят за раждането на Исус. Самото Евангелие ни подготвя за сериозността на Пътя от начина, по който прави преход към него. В средата на 9~та глава започва голямото пътуване. Предидущите части на тази глава са сгъстени с една голяма, драматична динамика в едно малко пространство, които у Матей и Марко се простират в няколко глави. Така тук е дадено изпращането на 12_те, Ирод и Кръстителя, нахранването на 5~те хиляди, изповедта на Петър, изцелението на момчето в полите на Табор, спорът за първенството между учениците. След това, в 9_та глава, от 51-ВИ стих нататък почва описанието на пътуването. Според Емил Бок в гръцкия текст на тази част се чувства изобилието на мистерийните Слова, произнасяни при Посвещенията. Още от самото начало се показва най-точно пътевия характер на пътуването в думите към тримата мъже, които са готови да Го следват, но не са скъсали напълно с миналото. Тази сцена започва с намиращия се често у Лука израз "по пътя". Още от самото начало, при раждането на Йоан Кръстител става въпрос за Пътя - Пътя на Мира и накрая за случката в Емаус се казва: "Не гореше ли сърцето ни по пътя". Идеята за Пътя е подчертана и в двукратното изпращане на учениците - това на 12-те и това на 70-те. И винаги става дума за Пътя: "Не вземайте нищо със себе си по пътя" и "не поздравявайте никого по пътя". И на много други места ние намираме това характерно загатване на Лука за Пътя. Друго характерно за Лука е това, че всички притчи, от първата до последната, принадлежат на големия раздел на Пътя. Преди тръгването на път, в Галилея, Исус дава на народа притчата за Сеятеля, която изцяло е изпълнена със светлото настроение на галилейското небе. След завършването на пътуването в строгата Юдея, в Ерусалим, Исус дава на народа притчата за лошия лозар, за да им отвори очите за неговите врагове и техните цели. Тези две притчи стоят една срещу друга както радостта на сеитбата и сериозността на жетвата, както пролетта и есента, обгръщайки като в рамка Пътя. Интересно е да сравним притчите на Матей с тези на Лука. У Матей почти всички притчи имат един строго съдийски характер, чувства се близостта на Стария Завет. Лука, напротив, не чете морал, но изнася пред нас конкретни образи, които ни говорят сами по себе си. Така например, показва ни се не само милосърдието на самарянина, но и коравосърдечието на свещеника и на левита. Фарисеят е противопоставен на митаря, блудният син, така да се каже тържествува над големия си брат. Навсякъде виждаме един елемент, който иска да разшири хоризонта над този на Стария Завет. Можем да различим определената структура на притчите на Лука, когато вземем под внимание разликата, съществуваща между притчите, отправени към народа и тези, отправени към учениците. Притчите към народа не трябва да се разбират като тези към учениците. Притчите към народа са образни, които се разкриват на пръв поглед. Притчите към учениците са от друго естество. Ако ги разберем в буквален смисъл, те ще произведат едно недобро въздействие, в религиозното чувство би се примесил един твърде земен характер. Притчите към учениците не са образни, както тези, отправени към народа, а те представят притчи-загадки. Те са отправени към хора, които веднага след слушането на притчата желаят да имат едно разбиране чрез мисълта. Чрез душевното устройство на тези, за които са предназначени притчите, е изключена възможността за едно криво разбиране, което би се състояло в това, образите, взети от земния живот, да се схващат като такива в близост до земните факти. В богата верига от притчи, разказани от Лука, са включени пет притчи към учениците, които образуват от себе си един организъм. Те са следните: 1. Притчата за молещия се приятел - н-ma глава 2. Притчата за будния слуга - 12-та глава 3. Притчата за нечестивия домоуправител - 16-та глава 4. Притчата за молещата се вдовица - 18-та глава 5. Притчата за поверените таланти - 19-та глава Тези притчи представят един екстракт и квинтесенция на целия Път, даден в Евангелието на Лука. Встъпителната част към тях образува молбата на учениците: "Господи, научи ни да се молим". На тази молба Христос отговаря, като им дава молитвата "Отче наш" и веднага прибавя притчата за молещия се приятел. От това може да се види, че в притчата към учениците се касае за степента на едно поучение за духовна работа над себе си по пътя на молитвата и медитацията. Тази е особеността на Евангелието на Лука, че то често показва образа на молещия се Христос. Там често се казва: Той отиде на планината, за да се помоли. Понеже Евангелието на Лука носи характер на едно Евангелие на Пътя, затова от него лъха едно молитвено настроение. Към притчите, отправени към учениците, е необходимо да бъде приложено едно тълкуване близко до алегоричното, за да не бъдат разбрани в материален смисъл, защото те говорят за духовни процеси в процеса на развитието на душата, в процеса Пътя на Ученика. Така че, смисълът на притчите към учениците не трябва да търсим на физическото поле, а на духовното поле. Душата трябва да прояви вътрешна активност, за да развие вътрешните си сили, които ще я свържат с духа. Такава е идеята например, на притчата за молещия се приятел. Защото във всеки от нас има един, който спи и един, който се стреми да събуди спящия. В нас има нещо неподвижно, спящо, спрямо което трябва да бъде употребено енергично усилие, за да го раздвижим. А това става по пътя на молитвата и медитацията. При втората притча към учениците, притчата за будния слуга, се загатва за второто идване на Христос. Тук самото Евангелие ни показва много ясно разликата между притчите към народа и тези към учениците. Петър запитва: Господи, тази притча казваш само на нас, или към всички човеци? Обаче Христос не му отговаря а просто продължава с разгръщането образа на будния слуга. Особено трудна за разбиране е притчата за нечестния домоуправител. Ако отнесем притчата към физическото поле ще излезе, че Христос насърчава кражбата. Но тази притча има отношения към Духовния свят, към света на Душата. Когато човек живее за другите, той до известна степен се изразходва. За да може да служи безкористно на другите хора, човек се нуждае от един вид усамотяване, през което време да възстанови изгубените си сили. Той трябва, тъй да се каже, да краде от времето, което посвещава в служене на хората, за да се уедини в себе си, за да може да възстанови изгубените си сили. Това е дълбокият смисъл на притчата. В заключение на тази притча е казано: Никой не може да служи едновременно на Бога и на Мамона. Това са два противоположни свята. Мамонът е символ на всичко външно, на всичко станало, дължащо се на миналото. Противоположно на него е духовния и вътрешен живот като извор на всичко в бъдеще. Миналото и неговите произведения, даже и тогава, когато са Свещени предания, трябва да служи на вечно новото настояще и бъдеще, и не трябва да си присвоява една себестойност. От този Мамон ние трябва да си създадем приятел, т.е. помощник на бъдещето. Притчата за молещата се вдовица, както и всички притчи, имат преди всичко вътрешен характер, имат отношение към вътрешния живот на човека. Кой е съдията в човека? Това е човешката съвест, а молещата се вдовица, това е човешката душа, която се стреми към Бога. В притчата за поверените таланти се загатва за второто идване на Христос. Поверените таланти са вътрешните душевни сили, които всеки трябва да развие, което става чрез процеса на вътрешното себеотдаване и молитвата. Когато човек е небрежен към развиването на вътрешните си сили, той е този, който е заровил таланта си в земята, за което ще бъде наказан, ще му се отнемат тези таланти. В тези притчи към учениците, описани от Лука, се очертава Пътя на Ученика, Пътя на развитието на вътрешните сили на Душата, чрез което Душата се свързва с Бога, расте и се развива. Евангелието на Лука почва с един пролог, който не е само литературна особеност, а има дълбок езотеричен характер и ни показва какъв е произхода на Евангелието на Лука. Текстът на пролога е следният: "Понеже мнозина предприеха да съчинят повест за събитията, които са известни между нас, както ни ги предадоха тези, които отначало са били очевидци и служители на евангелското Слово, счетох и аз за добре, след като проучих усърдно всичко отначало да ти пиша за това, почтени Теофиле, за да познаеш достоверността на Учението, в което си поучаван". Прологът ни дава ключа за произхода на Евангелието на Лука. Името Теофил, ако се преведе, означава Божи приятел. И затова може смело да се каже, че то не е отправено към даден човек, а въобще към Божиите приятели, т.е. към всички, които следват Пътя на Христос. Приятели на Бога са онези, които са съзнателни участници в Божествената Мъдрост чрез своето отворено сърце. Чрез своето сърдечно отношение към Духовния свят те са свързани с Бога. Така за Авраам се казва, че е бил приятел на Бога. Други важни думи в пролога са думите "очевидци" и "служители на Словото", от които Лука е приел, така да се каже, Евангелието. Кои и какви са тези очевидци и служители? На пръв поглед изглежда, че тези очевидци са били апостолите, които по външен начин са разказали на Лука тези неща и той ги е записал, но ако приемем нещата така, то как те са видели изкушението на Христос от дявола, когато Той е бил сам? Това ни навежда вече на идеята, че Евангелието на Лука и въобще Евангелията имат свръхсетивен, т.е. духовен произход. Апостолите са видели всичко с духовните си очи и го предават на Лука, и той го описва. Значи, тук не става въпрос за физически очевидци, а за духовни очевидци, т.е. ясновидци. Като вземем в съображение и факта, че Лука е бил ученик на Павел, а Павел не е видял с физическите си очи Христос във физическо тяло, нито пък е присъствал на неговите проповеди и дела, значи това пак потвърждава твърдението, че тези очевидци са видели с духовните си очи това, което описват. А пък под служители на Словото, на Логоса се разбират тези, които са слушали Словото в Духовния свят и са го предавали на обикновените хора. Това са два вида посветени - едни, които само виждат, и други, които виждат и чуват или пък само чуват Словото, което се предава в Духовния свят. Ако вземем израза на Лука: "След като го проучих усърдно отначало", думата отначало, която на гръцки значи анотхен, всъщност означава отгоре. С това Лука сам се поставя в редиците на учениците или самовидците и служители на Словото, на Логоса. Той се е постарал да проследи събитията в живота на Христос отгоре, възприел ги е с духовното си виждане и ги предава на своя майчин гръцки език. Емил Бок превежда пролога свободно по следния начин: "Мнозина вече си поставиха задача да опишат в правилна връзка и ред пътя на събитията, чрез които Божествената пълнота се изявява между нас. Знанието за тези важни събития се разпространява между нас чрез тези, които чрез пробуждане на душата са станали самовидци и служители на Словото. Сега и за мен възниква духовното поръчение, след като преминах степените на този път, да ги опиша за тебе, благородни приятелю на Бога, най-точно и в тяхното правилно редуване, за да можеш чрез познанието да добиеш непоколебимост на душата във всичко, което си получил като учение". Композицията на Евангелието на Лука не е така открита и ясна, както тази на Йоан и Матей. За да разберем строежа на Евангелието на Лука, трябва да го разгледаме като едно цяло, а не всяка част сама за себе си. Като го разглеждаме така ние ще разберем, че пътят на живота на Исус е Път на Душата. Външни спирки в този път стават вътрешни спирки, редуването на които ни разкрива голяма вътрешна последователност. В голямата средна част на Евангелията пътят, който Лука описва, е "Пътят на Учението", където Христос говори на хората като ги поучаваше, било че раздава богатство от притчи, било че изказва направо духовни Истини. Тази средна голяма част започва в края на 9~та глава там, където започва голямото пътешествие за Ерусалим, което е един Път на Душата. В това пътешествие не са отбелязани почти никакви събития, а само поучения, които Христос дава. Следователно, външното пътуване е само един вид потвърждение на съдбата или на образите на вътрешния Път, на Пътя на Учението. Евангелието на Лука е така построено, че се разделя на три части. Първата част обхваща началото до 9-та глава. В нея се говори за детството на Исус и за чудесата Христови. Втората част, която започва от средата на 9-та глава и се простира до 19_та глава, ни разказва за пътешествието към Ерусалим, описва Пътя на Учението. Третата част, която обхваща от 19-та до 24-та глава ни описва страданието, умирането и Възкресението на Христос. В първата част ни говори повече образът, във втората част се разлива Словото, което ни разкрива Учението и в третата част ни говори съприкосновението със Същността. В Евангелието на Йоан Христос седем пъти казва: "Аз съм": 1. "Аз съм Хлябът на Живота" - 6 гл. 48 cm. 2. "Аз съм Светлината на света" - 8 гл. 12 cm. 3. "Аз съм Вратата" - 10 гл. 9 cm. 4. "Аз съм добрият Пастир" - 10 гл. 11 cm. 5. "Аз съм Възкресение и Живот" - 11 гл. 25 cm. 6. "Аз съм Пътят, Иистината и Животът" - 14 гл. 6 cm. 7. "Аз съм Истинната Лоза" - 15 гл. 1 cm. Можем да кажем, че всяко "Аз съм" от Евангелието на Йоан отговаря на една поредица от блаженства в Евангелието на Лука, четири от които следват непосредствено едно след друго, а останалите са разпръснати както думите "Аз съм" в Евангелието на Йоан, на разстояния, които външно са много големи по големина, но все пак означават една степен в Пътя на Учението. Думата "блажен" на гръцки значи макариос, което означава "изпълнен с Бога". А именно Евангелието на Лука говори за Божественото в човека, за "приятеля на Бога". Докато в Евангелието на Матей срещу 9"те блаженства стоят девет "горко", то в Евангелието на Лука срещу четирите блаженства стоят четири "горко". За да се разбере вът-решния смисъл на блаженствата трябва да се помни, че и в двата случая те са отправени към учениците, а не към народа. В Евангелието на Лука е казано: "И Той подигна очите Си към учениците и рече: Блажени сте вие бедните, гладуващите, плачещите, мразените. Горко на богатите, на ситите, на смеещите се, на прославените". И блаженствата, и "горко"-то се отнасят до учениците. Блажен е този, който иска да тръгне в Пътя, понеже е беден, гладен, плачещ и мразен. Нещастен е той, горко нему, ако е богат, сит, радостен и ако хората го хвалят и славят. Тези четири блаженства и четирите горко имат отношение към четирите члена на човешкото същество. Блажени бедните, има отношение към физическото тяло. Блажени гладните, има отношение към жизнената сила, към етерното тяло. Блажени плачущите, има отношение към душата, а блажени преследваните има отношение към човешкия аз. Петото блаженство е казано от Христос по повод питането на Йоан, Той ли е Христос. И Той казва: "Блажен е, който не се съблазни в Мене". На него отговаря горкото, казано по повод на съблазните: "Невъзможно е съблазните да не дойдат, но горко чрез когото дойдат". Това блаженство има отношение към раждането на висшето Аз в човека - превъзмогване на низшето аз и раждането на висшето Аз, което е Христос. Следните блаженства тогава могат да ни покажат степенуваното развитие на висшето същество в човека. В следващото блаженство се казва: "Блажени очите, които виждат това, което вие виждате. Казвам ви: Мнозина пророци и царе биха искали да видят това, което вие виждате, но не го видяха и да чуят това, което вие чувате, но не го чуха". От тази мисъл се вижда, че в учениците на Христос се събужда едно ново ясновидство, което ги прави способни да виждат Бога в човека, докато древните пророци и ясновидци виждаха възвишените духовни Същества, но не виждаха Бога в човека. На жените Христос казва: "Блажени тези, които слушат Словото Божие и го пазят". Това са тези, които са дали място на Словото Божие в душите си и които чуват Словото Божие, което говори на човешките души. Следващото блаженство е едно тържествено поучение на учениците и се отнася до второто идване на Христос, което изисква будност от страна на човека за духовните явления в света и да различава духовете. Блаженствата са така групирани, че в своята цялост очертават Пътя на развиващия се човек. Така те образуват общата рамка, в която се развива строежът на цялото Евангелие. 1. Първото блаженство е отправено към Мария - първообраз на Душата. 2. Второто блаженство, блажени бедните, се отнася до земно-телесното и ни казва: "Бъди винаги вътрешно свободен". 3. Третото блаженство е блажени гладните, отнася се до областта на жизнената сила и ни учи да бъдем възприемчиви. 4. Четвъртото блаженство, блажени плачещите, блажени сълзите, се отнася до областта на душевните вълнения и ни учи да бъдем готови да понасяме скърбите и страданията. 5. Петото блаженство е блажени преследваните: отнася се до областта на личния живот, събуждането на аза и ни учи - търсете Основата на Живота в самите себе си. 6. Шестото блаженство е отправено към жените, блажени духовните зародиши: не оставяйте да бъде разклатен вашия духовен зародиш, а го укрепвайте чрез Христос. 7. Блажени очите, които виждат: това показва, че висшето виждане започва и се разкрива светът на образите. 8. Блажени ушите, които чуват: това показва, че духовните уши са отворени и започва слушането на духовното Слово. 9. Блажено будното сърце: това показва събуждането на духовното сърце на човека, чрез което се възприема идващия Христос. 10. Блажени безплодните: това подсказва за изпитанията на изпълнения с Бога човек. Такъв един обзор ни показва вътрешния строеж на Евангелието на Лука, което е Евангелие на Пътя, на вътрешното окултно развитие на човешкото същество. От това се вижда, че всичко до шестото блаженство е подготовка, след което започва разгръщането на висшия човек. Между шестото и седмото блаженство се намира началото на пътуването за Ерусалим и всичко, което се намира до това пътуване, е само подготовка за това. След това се казва: "Случи се, обаче, когато се изпълни времето да бъде отнесено оттам, Той обърна лицето Си и се насочи направо към Ерусалим" (9 гл., 51 cm.) . И оттам нататък в същия "Път на Учението", висшият човек се разгръща постепенно в Светлината на Христос. Ако проследим вътрешното описание, което Лука дава на живота на Исус след Кръщението в Йордан, ще видим навсякъде да се загатва, че Исус не се издига веднага до пълната сила на Христовото действие, а остава първоначално на степента на Ангела, на Илия. Той сега действа от степента на Илия, от степента на Ангела. Защото Христос, слизайки отгоре надолу, предизвиква същевременно в съзнанието на Исус едно движение отдолу нагоре и затова не изязява изведнъж всичката си сила, а постепенно. Най-първо той действа от степента на Ангела, на която степен се намираше Илия и постепенно се издига нагоре през Архангелите към Своята собствена сила и мощ като Бог. Първата проповед на Христос е в синагогата, в родния му град Назарет. Това е една Илиева проповед. Той казва: "Имаше много вдовици преди времето на Илия в Израил, когато Небето беше затворено за три години и шест месеца, когато настана голям глад в цялата страна, но нито при една не беше проводен Илия, а тъкмо в Сарепта, в страната Сидон при една вдовица. И имаше много прокажени в Израил през времето на пророк Елисей, но нито един от тях не бе очистен, тъкмо само сириеца Нееман." И Христос върши дела, които достигат своя връх във възкресението на момчето от Наин. Но това е подобно на делото на Илия в Сарепта. И Илия така възкреси сина на вдовицата от Сарепта, както сега Христос възкресява сина на вдовицата от Наин. Така че, проповедта на Илия е последвана от делата на Илия. Възкресения на "синове на вдовици" са били извършвани във всички Храмове на древността. "Син на вдовицата" бил наричан онзи, който се е стремял към Посвещение. Затова Христос казва, че много вдовици е имало в Израил, но Илия беше изпратен при вдовицата в Сарепта, т.е. при един, който се е стремял към Посвещение. Едва след като Христос се изяви на тримата ученици при Преображението, издигайки се над степента на Илия, на Ангела, пристъпи към Своите собствени дела. След започване на голямото пътуване за Ерусалим, в своите проповеди и действия Христос се издига над степента на Ангела. Лука предава началото на тази степен по следния начин: "А когато се изпълни времето да бъде въздигнат от тях, Той обърна лицето Си и тръгна направо за Ерусалим. И проводи пратеници пред Себе Си, т.е. пред лицето Си, които тръгнаха и стигнаха до един град на Самария, за да Му приготвят място. Но те не Го приеха, защото беше обърнал лицето Си да отиде в Ерусалим". В Стария Завет под "Лицето на Бога, на Яве" се е подразбирал Архангел Михаил, който е външно изявление на Бога. Но сега вече Михаил не е "Лице на Ехова", а е станал сега "лице на Христа". В три пъти произнесената образна дума "лицето на Христа", Евангелието ни кара да почувстваме, как Христос се издигнал над ангелското естество и събужда в себе си неумолимата воля на Архангела, волята за борба. Както Илия е "Ангелът на Христа", така Михаил е "Архангелът на Христа". Отсега нататък вече Михаиловото естество действа в Христос. Дотук Христос беше подобен на Ангела, проявяваше се като Ангел. Сега вече Той проявява своето архангелско естество и затова казва: Той направи лицето Си твърдо, силно. Сега започваше суровото минаване Пътя на Учението, на пътуването нагоре за Ерусалим, където се издига Голгота. Сега вече е станало неотменим факт - тук има нещо повече от Илия. С напускането на Илиевата степен е започнала суровата, строго Михаиловска строгост на Христовия Път. Сега вече няма никакво връщане назад. Сега има само напредване към Ерусалим и Голгота. Така първата част от Евангелието на Лука преминава във втората.
×