Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'Жената'.

Открити 7 резултата

  1. 2. Жената и нейната задача в живота На жената й е дадена от природата най-хубавият дял от живота и завидната роля - да бъде носителка и израз на това, което прави живота прекрасен и му дава смисъл. А жената не разбра тази своя задача и поиска да стане като мъжа. И заедно с това, тя измени на онзи велик основен принцип - Любовта. Тя започна да подражава на мъжа както в неговото облекло, така и в неговите постъпки и дела. С това тя помисли, че е придобила желаната от нея свобода и че е станала равна на мъжа. А тя отдавна е равна, още от времето, когато природата е създала двата принципа в живота - положителен и отрицателен, защото за проявата на живота са необходими колкото единият, толкова и другият. Природата даде на мъжа да бъде израз на мъдростта, а жената - на любовта. И сега, когато тя извоюва и външните права, както от самото начало на битието е имала вътрешните, тя трябва да се стреми не да подражава на мъжа и не да иска да стане като него, а да стане истинска изразителка на принципа, който е вложен в нейната душа. И тогава тя ще схване, че е равна и неделима част от онова цяло, което съставляват мъжът vi жената. Че, за да се развие правилен и хармоничен живот, тя не трябва да иска да има правата и възможностите на мъжа, а да развие в себе си онези качества, които най-много биха способствували да бъде верен изразител на великия принцип, даден й от пред- вечни времена. Защото, ако тя продължава да се стреми да прилича на мъжа, то тогава наистина в нея ще станат промени както в нейната душа, така и в нейната натура и тя ще престане да бъде жена. Тогава жената ще постигне своята мечта, но никак няма да бъде щастлива, защото тя ще изгуби това, което прави живота красив и смислен - Любовта. Тя не би имала любовта на мъжа, любовта, която превръща дните й в музика и нощите - във вълшебство. Ще загуби и дружбата на мъжа, защото той не може да обича жена, която прилича толкова много на мъж, както и жената за нищо на света не би могла да обича мъж, който се облича в женски рокли и прилича на жена. С всичко това не искам да кажа, че жената не трябва да се ползва от удобството на мъжкото облекло в планината, но когато това мъжко облекло, начин на живеене и принципи станат неин всекидневен живот, тогава тя наистина ще види, че искайки да постигне някакво желано щастие, тя се е отдалечила тъкмо тогава най-много. Време е жената да осъзнае своята задача в живота и правилно да поеме своя дял от работата, определена й от природата - Любовта. Тогава тя наистина ще бъде весталката на мира и служителката на любовта. Нейното присъствие ще носи красота и мир. Нейната ръка ще излекува разтворените рани на човечеството и със своето мляко ще закърми синове, изпълнени с любов, които ще внесат мир между народите. Тогава жената ще разбере, че най-красив дял природата е дала ней - стъпките й да носят мир, а усмивката й - красота и радост в живота. 1.II.1946 г. На тебе, когото обичам и ще обичам през всичките векове. Тази вечер е една година... а не е ли странно, че не е имало миг, когато да съм те чувствувала далече. Ти бе близко, много близко до мене - в моята душа, в моето сърце. Наистина понякога безумен копнеж ме обхващаше да те видя и жалех и плачех тогава... Но това, че не те виждах, не значеше, че не те чувствувах. Понякога се чувствувам страшно сама, защото ти си близко, но аз не те виждам, стаята е празна... а мен ми се иска да влезеш както някога при мене и да не съм така страшно сама... Защото аз знам, чети си, както и Бог е, но аз искам да дойдеш при мене, да ми говориш, да чуя гласа ти и да разбера думите ти... 8.IV. 1979 г. Колко години оттогава? Много. А ето, снощи те сънувах. Бяхме в някаква стая. Аз станах и ти казах, че искам да говоря с тебе - да сме наясно по някои въпроси. Мисля, че влезнахме в друга стая. Никак не помня как се намерих в прегръдките ти. Ти ме притисна плътно до себе си, а аз ти казах: - Ето, толкова години... аз зная за всичките ти... и въпреки това... аз не се промених към тебе. Ти ме притисна по-плътно до себе си и рече: - Съпруго моя. В същият момент си спомних, че ти очакваш някоя си Катя от друг град, на която си обещал да си съпруг. Аз ти казах това и ти рече: - Е, да Тогава аз те оставих, отдръпнах се от тебе и си рекох: «Е, така не може!»
  2. 4. За политическите права на жената В. «Братство», бр. 69, 14. X. 1933 2. Този, който иска - няма. И комуто се дава, може и да му се отнеме даденото. Днес жената иска права. Но кой може да даде право на някого, ако той го няма в себе си? И, ако го има, какъв смисъл има да го иска от другите? Та, какво може да иска жената, какви граждански и политически права трябва да иска тя - когато ги има? Защото самият факт, че тя иска права от мъжа, показва, че тя наистина го признава за нещо повече от себе си, че той има нещо повече, което може да й даде. Не права, а един по-бистър поглед ако има жената, тя ще види, че това, което търси и иска отвън, го има в себе си. Жената би трябвало да насочи своята дейност не навън, а навътре в себе си - в смисъл да работи за моралното и културно-просветно издигане, както на себе си, така и за ближните си. И за това не се искат политически права. Да бъде човек добър, благороден, интелигентен, не се искат признати права. И когато тя се издигне като една нравствена и сериозна личност, когато застане като високо издигната културна жена, която ясно да вижда и разбира нещата, тогава те сами ще я повикат и сами ще предложат да им помага в политическата и обществена работа. Защото, ако самите политически права можеха да помогнат за уреждането на една страна-то мъжете, които ги имат вече, те биха отдавна оправили света. А виждаме, че не права, а нещо друго липсва на хората - нещо по-съществено от самите права - Човещина, Обич помежду им - разбиране. И жената, вместо да се бори с мъжа, да хаби своите и неговите сили, трябва именно да насочи своята енергия в тая насока - да помогне да се събуди Човешкото у човека - Обичта към ближния, да знае, че това, което би искал да направят нему, може би и другите искат да бъде направено на тях. И само тогава жената би видяла, че Обичта е, която гради бъднините на човечеството и отделно - на народите. Невена Неделчева
  3. 3. Красотата и достойнството на жената Стремежът към красотата е вложен в самата същност на човека. Затова той навсякъде и във всичко търси красивото. Красотата радва окото, гали душата. Тя е един от най-големите стимули в живота, след любовта. Но в основата на любовта стои красотата. Ние обичаме красивото, хубавото, като същевременно искаме да сме красиви, за да бъдем обичани. Красотата е тясно свързана с любовта. Но какво е красота? Красотата е това, което събужда добрия подтик у човека. От тази гледна точка, красива жена е тази, която може да събуди, да вдъхнови околните си към доброто, благородното. Красотата на жената трябва да бъде като тази на изворите в планината, край които никога не се насищаш да стоиш, като вековните борови гори, които внасят тишина и спокойствие на този, който е всред тях, като цветните поляни, обсипани с цветя, като потоците, които внасят живот и радост, като високите върхове, които внасят стремеж към високите, още недостигнати върхове на науката. В природата и всред природата всичко е хубаво, красиво. Цъфналите карамфили в пазвата на висока, ронлива скала ни карат да се спираме и възхищаваме, пръснатите цъфнали цветенца между камънаците ни удивляват. Защо? Защото всичко в тях е естествено, непринудено. Оттам, естественото, непринудено държание на жената, в което няма двуличие и корист, я правят привлекателна и всеки допир с нея е приятен. Красотата като тази на природата трябва да бъде жива и да се превръща в извор.
  4. 9. НОВОТО УЧЕНИЕ ЗА ЖЕНАТА „Да възлюбиш Господа Бога Твоего с всичката си душа, с всичкото си сърце, с всичкия си ум и с всичката си сила." „Да възлюбиш ближния както себе си." (Матея 22:37, 38.) От десетки години насам в България изниква самобитно, мощно и величаво по форма, съдържание и смисъл - Новото учение - неподражаем, картинен и жив превод на Христовото учение, според езика на Разумната, Велика и Жива природа - език, който майсторски във форма на светлина, образи и картини в целокупния живот: ту в обществения и политически живот, като някой гигант държавник и общественик, който посочва забравените кодекси и правила, написани дълбоко в сърцето от мощната ръка на Великия Създател; ту в семейния живот, във форма на вечногорящ светилник и топло огнище, като условия за създаване на велики добродетели, които творят и отглеждат младото поколение; ту в религията и науката, чиито мъртви форми оживява и одухотворява, като прави от тях нещо цяло и неразривно; непримиримото от вековете примирява, като дава нови импулси за работа, за творчество, за нов живот. Наред с достойните за човешката личност професии - музика, художество, архитектура и ред още изкуства, този език прониква и в най-грубите човешки занаяти: първите от тях преобразява под действието на светлите игриви лъчи на Слънцето; тук ще чуете ритъма на душата и на духа, пулса на сърцето и на ума, стройно съчетани в нова Божествена песен на Любовта. Грубите човешки занаяти пък превръща в музика и наука, под чиито тонове обикновеният работник става одухотворен деец, зидар на новото, на вечното в света. Новото учение в България е създадено от Учителя Петър Дънов. Ново е само това, което Любовта носи. Това учение не е забравило и жената, майката, сестрата и девицата. На времето си и до днес още Христос работи за жената. И Учителят продължава великата мисия на Христа - да събуди жената, ако е заспала, да я повдигне, ако е паднала; да я възкреси, ако е мъртва и да й подаде ръка, за да я заведе при Онзи, от когото е излязла. Да се говори за жената, неразривно с това изпъква и мъжът. Затова ето какво казва Учителят: Мъжът трябва да служи на първия закон - любов към Бога. Жената - на втория закон - любов към ближния. С двата закона едновременно трябва да се занимава човекът. Това значи: Който има съзнанието на човек, той нито се жени, нито за мъж отива. Досега е било внушавано на жената, че сама, без мъжа, тя нищо не може да направи. Едва днес тя се пробужда и вижда, че силата - Любовта е в нея, но трябва да даде място на тази любов в себе си. Тази любов живее само в чисти, светли и високи места, влезе ли любовта в жената, тя е в сила вече да повдигне мъжа. Вторият закон - любов към ближния, на който жената служи, създава учреждения, създава обществения строй. Следователно, съвременният строй, както всичко в него се дължи именно на тази унижена жена. Тогава каква трябва да бъда целта на съвременното общество, на съвременната държава? - Подигането на жената. Подигнете жената на положението, в което някога се е намирала! Поставете жената на онова стъпало, на което се е намирала първоначално и ще видите, че в продължение на 25 години светът ще се оправи. Кой ще повдигне жената? - Любовта. Само любовта като велика, мощна сила е в състояние да повдигне унижените и оскърбените, падналите и грешните души, които лежат в дъното на ада. Днес жената е унижена, потъпкана. От кого? - От силните. Какво костува днес на самата жена, както и на всички хора да се заемат с нейното повдигане? Не се ли повдигне жената, всички средства за изправяне на човечеството са палеативни. Тази идея трябва да проникне в цялостния живот: между хората от една страна и между животните, растенията и минералите, от друга. Този велик закон трябва да обхване и човешките сърца. Ако унижи сърцето си, човек не може да се спаси. Спасението на човечеството се крие в повдигането на сърцето. Унижиш ли себе си, унижаваш сърцето си; повдигнеш ли себе си, повдигаш сърцето си. Какво по-велико педагогическо правило от това? Днес всички велики, всички учени хора, всички добри и напреднали същества - светии, ангели, работят за повдигането на жената. За тази цел се проповядва на всички хора да изменят коренно своите възгледи за жената. Ако имате другарка, приятелка, гледайте на нея като на ваша майка. На майка си гледайте, като че Бог е в нея. Само по този начин човек ще дойде до първия закон - до отношението си към Бога, а после и до втория закон - до отношението си към своя ближен, до отношението си към сърцето. Обичате ли Бога, обичате ли ближния си, никому не говорете за това, защото то е велико нещо. Ако мъжът е начало на правата линия, крайният предел на тази права непременно ще бъде жената. Мъжът и жената представляват два принципа, две части на едно цяло - на човека. Тези два полюса, две части, могат да живеят отделно, както мъжът и жената живеят отделно, в две физически форми. Жената, която живее на земята, не е нито като тази на небето, нито като тази в рая; тя е само отглас, отражение на възвишената, на благородната жена. Тогава само любовта е външно отражение на тази жена. Но любовта се проявява там, дето е жената. Отсъствува ли жената в човека, отсъствува и любовта. Ако хората знаят какво нещо е жената и я поставят на мястото й, светът моментално би се изправил. Да има човек душа, това значи да носи в себе си майката. Който носи майката в себе си, той е истински човек. Жената е тази, която спасява света; жената е тази, която държи ключовете на живота. Под думата „майка" се разбира душа, пълна с любов и светлина; под думата „майка" се разбира душа, която ражда и децата на която не умират. Жена, на която децата умират, не е майка. Майка е само чистата жена, девата, на която децата не умират. В този смисъл всички хора трябва да бъдат деви, абсолютно чисти, ако искат роденото от тях никога да не умира. Под думата „жена" в прав смисъл се разбира чистата дева, свободна от всякакви криви и изопачени образи в ума си. Тя е независима и люби само Бога като първоизточник на нещата. Майка е онази, която носи любовта; майка е онази, която носи живота, а не смъртта, на свободата, а не на насилието. Следователно, ако майката каже на децата си, докато са в утробата й още, че не иска да воюват, да вършат убийства и престъпления, като се родят, тези деца ще носят идеите на своите майки. Тогава и децата ще бъдат проводници на новите идеи и ще работят за повдигането на човечеството. Следователно, възпитавайте децата си, докато още не са заченати. Децата - това са вашите желания. Възпитавайте децата си, докато са още в утробата ви. Работете за повдигането на своето сърце, на жената, на сестрата, на майката, на девата! Животът на сърцето е мелодията на песента. Животът на ума е хармонията на песента. Съединете хармонията с мелодията, да имате цялата песен. Докато хората пеят, мир ще има в света. Коя песен носи мира? - Песента на любовта, песента на душата. Днес светът пее тази песен. Жената ще унищожи войната и ще внесе мира. Когато жените се сплотят в едно и се откажат да раждат престъпници, те ще турят край на войната. И ако всички майки се откажат от своите синове убийци, войната ще дойде до своя край. Спасението на човечеството седи в съзнателното отказване на майките да раждат престъпници, както и в отказването на майките от синовете си убийци. Тази е задачата на съвременните майки, жени и сестри. Не изпълнят ли задачата си, те ще се държат отговорни за погрома на човечеството. И ако жените от хиляди години търпят бой, непоносими страдания, причината за това е великият закон на отговорност, който е неумолим, строг към тях. Защото жените имат сила да разрешат въпроса за спасението на човечеството, но не искат да употребят своята сила. Жените трябва да насочат силите си към целия свят и да кажат: „Долу войната! Долу заблужденията! Долу езическите учения!" Новата жена, новата Ева трябва да затвори пътя на Каина, да не се ражда. Светът не се нуждае от престъпници. Нека дойдат Авеловци и Ситовци. Светът се нуждае от добри хора. Само свободната майка може да роди добри и разумни деца. Така и всяко дърво, което расте на свобода, ражда добри и вкусни плодове. Жената трябва да бъде така свободна, както първоначално е била създадена. Тя е последното дело на Твореца. От последното дело, от резултата на нещата се съди за причините и последствията. Докато жената не разбере мъжа, т.е. ума си, тя не може да разбере своето сърце. Под думата „жена" се разбира жената, майката, девата. Сърцето е раят на земята. Днес всички търсят този изгубен рай. Жената, майка, дева, представят три степени на развитие, през които сърцето минава. Най-долната степен е сърцето на жената, а най-горната - девата. Девата е целта. Майката представя условията, средствата за постигане на целта, а жената е постижението. Казано е в Писанието: „Ако се не родите изново, не можете да влезете в Царството Божие." Ако раждането е важен процес, и за него се изискват нови, благоприятни условия, за да влезе Духа във вас и да ви новороди. 10. В ХАРМОНИЯ С БЕЗКОНЕЧНОТО Доста се колебаех да опиша ли тази картина или не, понеже е печатана. Най-после си казах: Да, но тази картина има отношение към моята работа и затова, колкото и несполучливо да я предам, макар и четена преди много години, ще се опитам да я опиша. Всяка душа, която е в хармония с безконечното, т.е. с Великото начало в света, представя обширна, необятна градина, с вход свободен за всяко живо същество. Влезеш ли в тази градина, чувствуваш рая на земята. От една страна бистри, кристални изворчета бликат, малки и по-големи поточета се откриват тук-таме из росната трева и напояват цветя и дървета, да се радват на живота, и те да се радват на аромата и свежестта на въздуха. Пчелички събират прашец и сладък сок от цветовете, а пъстри пеперудки с разперени крилца хвърчат, кацват от цвят на цвят, радват се на простора. Птички гласовите огласят въздуха навред и напомнят на човека за красотата в природата. Деца весели, засмяни, тичат и играят по тревата и радостта им се слива с песента и чуруликането на сладкопойните птички. Млади момци и моми дружно се разговарят и напомнят безгрижието в живота. Тук-там някой старец или старица, седнали под сянка да си починат, да се полюбуват на благата, с които природата щедро е наградила човека. И колко още красоти и богатства се откриват в онази човешка душа, която е в хармония с Безконечността, с онзи Велик Извор на живота, от който лъха истинския живот, красота и светлина, знание и свобода, простор, чистота и любов. Един ден, по особено стечение на условията, тази райска градина премина в ръцете на друг собственик, който напълно прояви правата си на абсолютен собственик. Първо, той направи висока ограда - цяла крепост, през която да не минава нито човешки крак, нито крак на животно. Той тури табела на входната врата и с едри букви написа: „Входът е забранен." От този ден градината започна да запустява и в скоро време се превърна в пустиня: изворите и поточетата пресъхнаха; не се чуваха вече сладкопойни птички, нито песните, нито веселите игри и смехове на децата. Цветята започнаха да вехнат - ароматът и благоуханието им изчезнаха. Не се чуваше вече говор и веселие на младите; не се видя нито един стар човек да си почива на някоя скамейка и да благодари за благата, които природата е дала така изобилно на човека. Градината беше пак така широка и необятна, но пуста, без живот, без радост и веселие. Нарушена е хармонията с безконечното. Човекът е лишен от единство между мислите, чувствата и постъпките си, нарушено е равновесието в неговия живот.
  5. ОБРАЗЪТ НА ЖЕНАТА В ЕВАНГЕЛИЕТО ГЪРБАВАТА ЖЕНА Ето ония стихове от евангелието на Лука, в които е предадено излекуването на гърбавата жена: „И една събота Той поучаваше в една от синагогите; и ето една жена, която имаше дух, що ù бе причинявал немощи цели осемнадесет години; тя беше сгърбена и не можеше никак да се изправи. А Исус като я вид повика я и рече ù: Жено, освободена си от немощта си. И положи ръце на нея; и на часа тя се изправи и славеше Бога." Ако такова едно необикновено събитие, такова чудо – за да се изразим на религиозен език – се случеше в наши дни, при това на такова публично место, каквото е един храм, вестта за него щеше сигурно да се разпространи със светкавична бързина по цял свят. Вестниците щяха да му посветят цели колони с дълги и широки описания, а радиото щеше да го разнесе – този път в буквалния смисъл на думата със светкавична бързина по всички краища на света. Може да се предположи дори, че всред многобройната тълпа не ще да липсват и фоторепортери. В такъв случай това необикновено събитие щеше да бъде скрепено и на редица снимки, които щяха да му придадат още по-голяма достоверност. Всякак, с една реч, това сензационно събитие – да се изразим този път вече на модерен журналистически жаргон – щеше да бъде богато засвидетелствувано с факти. А каква достоверност може да има за нас едно събитие, станало преди около 2,000 години – в ония времена, когато не е имало ни преса, с нейните вездесъщи журналисти, ни фотографски апарати, с които така бързо и ловко боравят фоторепортерите? Както и да е, но аз нямам намерение нито да утвърждавам достоверността на това събитие, нито да го обяснявам. Искам само да споделя с читателите някои размишления, някои интересни сравнения, на които ни навежда тоя разказ, разгледан символично. Преди всичко, няколко думи за езика, звучащ някак странно за ухото на съвременния човек, на който е предаден този разказ. Един от стиховете гласи: „И ето една жена, която имаше дух, що ù бе причинявал немощи цели осемнадесет години". А друг един стих, в който Христос възразява на еврейските свещеници, които го укоряват, че нарушил закона, като изцелил гърбавата жена в съботен ден, гласи така: „А тая, като е Аврамова дъщеря, която Сатана е държал цели осемнадесет години, не трябваше ли да бъде развързана в съботен ден?" Христос е говорил на тогавашните хора на техен език, служил си е с ония представи и понятия, които са характеризирали мирогледа на хората от онази епоха: тази сгърбена жена – „дъщеря Аврамова" – е страдала, защото е имала „дух, който я мъчи", бидейки „вързана от Сатана". Обикновените хора са разбирали буквално тия думи, като са ги обличали в конкретни представи. За един посветен, обаче, тия думи се превръщат в символи, които крият други реалности, коренно различни от ония образи на фантазията, които хората си създават. Не става ли същото, впрочем, и днес в науката? Ако един горе-долу образован съвременен човек, който обаче не е посветен в езика на висшата математика и математичната физика, чуе някои от твърденията на Айнщайновата релативна теория, формулирани чрез редица математични символи, какво ще разбере? Да допуснем, че той чуе или прочете следния израз: „Кривината на четириизмерния време-пространствен континуум е един инвариант. Това е така нареченият „интервал". Ако допуснем дори, че разбира латински и се помъчи да схване смисъла на думите: „континуум" „инвариант", „интервал", той ще ги сведе към следните общи понятия: „непрекъснатост" (континуум) „нещо, което остава неизменимо" (инвариант), „междина, разстояние" (интервал). Особено непонятна би останала думата „интервал", която в Айнщайновата теория се явява един технически термин, един символ, зад който се крие цял един свят от представи из областта на неевклидовата геометрия и висшия анализ, цяла една система от сложни математични операции. Най-многото, което може да му каже тази дума, то е „разстояние по време или пространство" или, като музикален термин, „разстояние между два тона." Очевидно, това твърдение на Айнщайновата теория е облечено в познати думи, свързани с представи и понятия, присъщи на нашия мироглед и, все пак, то крие в себе си една гледка от една отвлечена математична картина на света, достъпна само за погледа на посветения в математиката. Така е негли и с приведения по-rope стих, който съдържа окултните величини „Авраамова дъщеря", „Сатана", „вързана за осемнадесет години". След това малко отклонение досежно езика на този разказ, който е изобщо език на евангелието, да се спрем на някои моменти от него. Имаме една гърбава жена – толкова сгърбена, че не можела никак да се изправи. Ще рече, у тая жена гръбначният стълб, който у нормалния човек е насочен перпендикулярно на земната повърхнина, така че главата на човека сочи винаги към небето, е претърпял известно изкривяване. Като си спомним, че гръбначният стълб на животните е насочен по тангентата към земната повърхнина и че е, следователно, перпендикулярен на гръбначния стълб на човека, явно е, че гръбнакът на тая жена се е превил по посока на животинския гръбнак, като клони постепенно да се слее с него. Едно такова сгърбено човешко същество се намира, следователно, под силното влияние на животинския принцип. То представя получовек, полуживотно. Ние не можем да кажем на колко градуса е бил отклонен гръбнакът на тая жена от нормалното направление на човешкия гръбнак, защото нямаме никакви данни. Аз ще си позволя да предположа, че това отклонение е било около 23½ градуса – толкова, колкото е наклонът на земната ос относно еклиптиката. Разбира се, това е едно предположение, което не задължава никого. То, обаче, ни навежда на една смела аналогия: в образа на тая гърбава жена е символизирана земята, чиято ос е също отклонена от перпендикуляра. Не е ли тя – по-специално човечеството, що я населява – оная „гърбава" жена, на която Христос трябваше да положи двете си ръце, за да се изправи нейната „гърбица"? Христос простира над жената двете си ръце, които имат десет пръста. За ония, които са запознати с Кабалата, числото десет е изпълнено с дълбок смисъл. То е свързано с ония първични творчески йерархии, които са сътворили и направляват целия космос, целия видим и невидим свят. Десетте пръста на Христа – фокуси на тия десет „Числа" – са били проводници на тяхната енергия. Разбира се, да изправиш един гърбав човек само с едно простиране на ръцете си върху него, не е едно обикновено явление. Поне съвременната медицина не познава такава лечебна процедура. В евангелието, обаче, това се хроникира като действителна случка. Явно е, че Христос е упражнявал с ръцете си едно рядко изкуство, което не всекиму е достъпно. Та нима всички ръце са така музикални, каквито са били ръцете на Паганини – за да споменем един класически пример на първостепенен виртуоз? Всякой може да вземе в ръцете си цигулка и лък, но не всеки може да свири на нея. Ала когато един Паганини грабне цигулката, чийто гриф – „гръбначен стълб" – лежи хоризонтално на земята и впрегне на работа десетте си пръста, цигулката мигом „ще се изправи*, ще прозвучи и ще издаде дивни мелодии. Така се е изправила и гърбавата жена, за която се говори в евангелието, след като Христос – божественият виртуоз на живота – е прострял ръцете си над нея. Изправила се е и е почнала да издава дивни звуци, да пее величествен химн – прослава на Бога. С изправянето оста на гърбавата жена, „свързана за цели 18 години" от Сатана – една мощна концентрация на животинска енергия, която е отклонила не само оста на „жената", а е внесла известни пертурбации и в движението ù по нейния път около Слънцето – тя отново тръгва по своята първоначална орбита, по своята първоначална „мирова линия". И тогава тази жена започва да слави Бога. „Като се е изправила, казва Учителят в своята беседа „Гърбавата жена", тя се е намерила в един мъдър свят. И тогава е започнала да слави Бога, т.е. да се учи и да разбира живота" . В цитирания не веднъж стих от евангелието се споменава числото 18 – „18 години". Разложено, това число ни дава 3 шесторки: 18 = 3.6 = 6+6+6. От друга страна 18 = 2.9 = 9+9. Като припомням на ония, които са чели Откровението, какво означава там числото 666 = 3.6=18, без какви да било по-нататъшни обяснения, ще направя, изхождайки от кабалистичното тълкуване на горните две разложения на числото 18, следните изводи: гърбавата жена е минала през тия „18 години" през всички илюзии на трите свята: физически, сърдечен и умствен. В резултат на това тя е добила два плода на горчивия опит и е изплатила две полици на „Сатана". Едва тогава тя е могла да бъде развързана от връзките на съдбата – освободена от веригите на Сатурн в „съботен ден", т.е. в деня на Сатурн, от Сина Човешки, който е „господар и на съботата". Още един последен извод: Само оня човек, който ходи прав, който е без гърбица, може да „слави Бога", да разбира живота и дълбокия му смисъл. Всички ония груби материалисти, в които животинският живот с неговите елементарни нагони и груби желания има надмощие, са все „гърбави". За тях съществуването на едно разумно начало в Битието, на един мъдър всеобщ план, по който живота се развива, е нещо хипотетично. Мнозина дори явно отхвърлят съществуванието на това разумно начало. Очевидно, аз не говоря тук за онова словесно отхвърляне разумността на Битието, а за едно отрицание на тая разумност в живота и чрез живота на тия люде. Ето защо и житейската философия на тия „гърбави" хора е също тъй „гърбава". Ония, които почувствуват двете ръце на Христа, които той днес пак протяга от „Слънцето", да се възправят и да започнат да „славят Бога". Защото днес чудото с изправянето на гърбавата жена многократно се повтаря. Г.
  6. ОБРАЗЪТ НА ЖЕНАТА В ЕВАНГЕЛИЕТО КОДРАНТЪТ НА ВДОВИЦАТА Само един тънък наблюдател като Исуса можеше да открие в лицето на вдовицата, която пуска последния си кодрант в съкровищницата на храма, един истински скъпоценен камък на жертвата. Този скъпоценен камък е бил така дребен на вид, тъй невзрачен и нешлифован отвън, тъй овалян в черната пръст на сиромашията, че само прозорливото око на един опитен познавач и ценител на скъпоценни камъни е можел да открие в него рядка скъпоценност, с висока стойност. Пред погледа на Христа, седнал срещу съкровищницата на храма, се нижат един подир друг богомолците и пускат пари. Между тях, без съмнение, има и богати хора, и хора средна ръка, и бедни хора. Мнозина от богатите, както свидетелствува евангелието, пускали много. Исус, очевидно, ги е забелязал. Ала неговото тънко око е видяло в мнозина от тия пищно облечени богаташи фалшиви камъни на благочестие и благотворителност, издаващи нетърпимия блясък на суетата и тщеславието, на външния показ. И затова погледът му ги отминава с безразличие. Още повече, че не преди много, поучавайки народа в същия храм – както се повествува в същата тази, 12 глава от евангелието на Марка – Христос изрича горчиви, ала правдиви думи, за тогавашните големци: "Пазете се от книжниците, казва той, които обичат да ходят пременени и да приемат поздрави по пазарите, и първите столове по синагогите, и първите места при угощенията – тия, които изпоядат домовете на вдовиците, даже когато за показ принасят дълги молитви. Те ще приемат по-голямо осъждение". Всички тия, които минават пред погледа на Исуса, той сякаш ги не забелязва. Ала когато пред съкровищницата се спира една бедна вдовица, като тъмно петно всред тия бляскаво пременени люде, и пуща своите скромни две лепти, сиреч един кодрант, Христос тутакси я забелязва, повиква учениците си и им казва: "Истина ви казвам, тая бедна вдовица пусна повече от всичките, които пуснаха в съкровищницата. Защото те всички пускат от излишъка си, а тя от немотията си пусна всичко що имаше, целия си имот". Тия думи, разкриващи същината на истинската жертва, са така яни, че не се нуждаят от тълкуване. Спирайки се на тях, обаче, искам да изтъкна един съществен елемент в наблюденията на Христа, който го отличава от наблюденията на обикновените хора и им придава особена пълнота. Именно, Христос изрично отбелязва, че вдовицата пуснала в съкровищницата "всичко що имала, целия си имот" – разбира се, в дадения момент. Тази важна подробност, която тъкмо определя постъпката на вдовицата като акт на истинска жертва, не е могла да бъде узната от него по външен път. Христос, който е виждал не само външната форма на хората, но и тяхната душа, не само постъпките, а и техните истински мотиви, е узнал тази подробност по вътрешен път. Той не само е наблюдавал точно отвън, а същевременно е съзерцавал вътрешната, скрита страна на нещата. Това е истинското, пълно наблюдение. Очевидно, то става в две "полета", то обхваща нещата и събитията както "отвън" тъй и "отвътре* – една от особеностите, по които се отличава възприемането в четириизмерното пространство. Ако епизодът за водицата ни разкриваше само тънката разлика, която съществува между жертвата, скрита по естество и явната благотворителност, така както тя се практикува от край време в човешките общества, надали би имало нужда да се спираме подробно на него. Не защото благородният образ на тая безименна вдовица, която е имала привилегията да бъде оценена и постъпката ù хроникирана от най-великия познавач и ценител на човешката душа, не заслужава припомняне. А най-вече затова, защото поменатата по-горе разлика е формулирана по един толкова кратък, но изчерпателен начин в последния стих, с който завършва този епизод, че няма какво особено да се разисква по нея. Още повече, че и за благотворителността, която днес в много страни е дори организирана в едно, колкото доброволно, толкова и принудително обществено подпомагане, има много писано в литературата, третираща социални въпроси. Като един обществен институт, който се явява плод на религиозно-нравственото съзнание на човешките общества, така хубаво символизирано в евангелието чрез храма, той съществува доброволно поддържан, така както съществува и се поддържа доброволно и "съкровищницата" в храма, която се явява именно символ на този институт. В човешките общества, чиято вътрешна структура, дълбоко погледнато, си остава от край време все една и съща, все предхристова, старозаветна, защото такова е и съзнанието на хората, този институт, принадлежащ на Юпитеровата сфера, е безспорно полезен. Той отчасти смекчава онова остро различие в социалното положение на богати и бедни, на имотни и безимотни, което е и ще бъде неизменна черта на всички човешки общества с поменатата структура По общо признание, обаче, на всички дълбокомислещи социолози и моралисти, благотворителността, дори и в най-високите ù форми, е все пак един палиатив, а не радикално средство за разрешаване на социалните противоречия. в това отношение мислещите хора се издигат до онова становище, от което Христос е преценил постъпката на вдовицата, пожертвувала едничкия си кодрант и благотворителната дейност на богатите, мнозина от които "пущали много". И ако съвременните хора идват до този възглед, то е защото Христос е бил вече в "храма", разгонил е с бич търговците на жертвени приноси и среброменителите, произнесъл е своето слово за книжниците, фарисеите и първосвещениците, преценил е истинската социална стойност на подаянията, които богатите пускат в "съкровищницата" на храма и е изтъкнал могъщата динамична сила, що крие в себе си акта на жертвата, извършен от вдовицата. В процеса на вътрешното преобразование на човешкото съзнание, Природата започва с най-малката величина – "кодрантът на вдовицата". Тя, обаче, е като житното зърно, което крие в себе си мощната сила да расте и да се размножава. Да се спрем сега на един чисто практичен момент, който се съдържа в идеята за "единия кодрант и който може да се използува за чисто практична обществена работа. Всички общества, в това число и свободните духовни общества, които имат по-особена структура, се нуждаят за своето физическо съществувание от материални средства. Тия средства, в различните общества, различно се събират. Освен доброволните подписки за временни цели или редовните членски вноски, много често в свободните общества, особено в ония, които носят формата на братства, се очаква, най-вече при по-значителни предприятия, известна доброволна жертва от по-заможните членове на обществото. Такива случаи на доброволна пожертвувателност не са редки, но те не могат да бъдат и систематични. Не може и за най-дребни, текущи нужди, които естествено възникват в едно общество, което се разраства, да се разчита само на щедростта и благотворителността на богати негови членове. Това, от една страна, създава известна пасивност у голяма част от членовете на обществото, а от друга – чрез натрапчивата мисъл, че "богатите" са някак морално задължени да дават и само да дават, се упражнява едно тънко насилие върху съзнанието на тия хора, което често има отрицателни резултати – вместо да отвори щедро ръката им, затваря сърцата им. Най-добре е, когато у всички членове на едно общество, бедни и богати, се събуди чувството да дават, чувството на вдовицата, нейния порив за даване, макар това което ще дадат да е "един кодрант". Чисто психологически погледнато, това има голям възпитателно значение, преди всичко за ония, които разполагат с ограничени средства. То ги прави дейни участници в едно колективно дело, то повдига тяхното достойнство, изравнява ги морално с ония техни по-богати братя, които външно, по материална сила, седят по-горе от тях. Същевременно то освобождава съзнанието от оная робска психология на пасивно очакване от другите, по-богатите, на прекланяне пред силните материално, които се считат за единствено способни да помагат при по-крупни предприятия. Когато всички дават, свободно, непринудено, границата между бедни и богати се заличава – всички стават равни в даването. При това, една грамадна сума, подарена от някой богат благодетел, която ще го отдели като нещо особено в съзнанието на другите, може да се събере колективно от една група хора. Един такъв съзнателен колектив, чрез своите малки жертви, може да се изравни по материална мощ, с един отделен, богат човек. Тъкмо тук, в развитието на колективното съзнание, двигател на което се явява волята за жертва, за даване у отделните индивиди, участвуващи в тия колективи, седи неговата освободителна мощ от "силните", от "богатите". След тия бегли бележки от чисто психологично естество, които отчасти само разкриват вътрешната страна на колективното даване, ще се спрем да конкретизираме метода на "единия кодрант". Нека тоя кодрант се равнява на един лев, за да придадем определена числена стойност на това алгебрично число. Ако всеки член на едно общество се задължи пред себе си, не пред някакъв писан устав, пред някакъв "управителен съвет" и т.н. да отделя всеки ден по един лев, в края на годината той ще събере 365 лева. Ще ги събере неусетно, непринудено. Хората всеки ден харчат сума пари за вестници, за разни удоволствия и дреболии, без дори да съзнават това. Следователно, няма да им коства нищо ако съзнателно отделят ежедневно по един лев за общи цели. Ако допуснем, за да боравим с конкретни цифри, че такова едно общество се състои от 100 души, те ще разполагат в края на годината с една сума от 36,500 лева. Ето ви един значителен капитал, който може вече да се използува за обща работа. Така че, вместо да се очаква от случайни подписки, от някак външно шокиращите със своята принудителност членски вноски; вместо да се разчита на благотворителността на богати членове от обществото, ще се разчита на малката, но съзнателна жертва, на единия лев, отделян от всички членове на това общество всеки ден. Един лев – това е в случая най-малката величина: "един кодрант". Него може да отделя и най-бедният, сиреч всеки, който с честен труд си изкарва прехраната и разполага с един екзистенц-минимум. За мнозина по-заможни този 1 лев, този "кодрант" може да бъде 10, 100 лева, а може да приема променливи стойности всеки ден. Туй е въпрос на свобода, на вътрешна готовност за жертва. Каква е практичната стойност на тоя невинен на пръв поглед метод на "кодранта", всеки може сам да предвиди. Всъщност той и днес се прилага от много хора в най-различни форми като начин за спестяване, но частично, случайно и повечето за лични цели. Ако той се приложи свободно и съзнателно от един колектив за общо благо, ще донесе ценни резултати, както от психологично, така и от материално естество. с този метод би трябвало да се започне преди всичко в училищата, където винаги се явява на дневен ред въпросът за подпомагане на бедни ученици, за устройване на трапезарии и пр. Поставен както трябва, той може да изиграе една хубава възпитателна роля. На тия мисли и насоки ни навежда "единият кодрант" на бедната вдовица от Йерусалим, която преди около 2000 години привлече погледа на най-великия Човек, който някога е посетил земята. Г.
  7. ОБРАЗЪТ НА ЖЕНАТА В ЕВАНГЕЛИЕТО САМАРЯНКАТА Ако рече човек да се спре върху всички ония проблеми, които буди разговорът на Исуса със Самарянката при Якововия кладенец край Сихар, трябва да напише цяла книга. Аз няма да привеждам изцяло този разговор – всеки може сам да го прочете в евангелието на Йоана, четвърта глава. Ще припомня само някои моменти от него, богати по проблемите, които повдигат, за да покажа, че горното твърдение е наистина основателно. Ще отбележа, преди всичко, обстоятелствата, които предхождат разговора и обстановката, при която той се води. Исус, подгонен от враждата на фарисеите от Юдея, тръгва да пътува през Самария за Галилея. След дълго и уморително пътуване, той спира – морен и прашен – край самарянския град Сихар и сяда да си почине на Якововия кладенец. Ако си припомним, че според окултната символика на евангелието, Юдея означава сърцето и стомашната система, Самария – белите дробове, дихателната система, а Галилея – главата, нервно-мозъчната система, ще имаме един ключ за езотерично разбиране на известни моменти от разглеждания разговор. С помощта на дадения ключ ние бихме могли да си изясним някои тънки връзки между съзнанието на човека с неговата умствена, емоционална, витално-инстинктивна сфери и техните физически съответствия: нервно-мозъчната, дихателната и стомашната системи. А с това ние бихме навлезли в областта на психологията и, по-специално, в твърде заплетената област на биопсихичните проблеми, където си дават среща две млади съвременни науки – биологията и психологията. В същата област би ни въвел един друг момент от разговора на Исуса със Самарянката. Ще предам този откъс от разговора така, както го срещаме в евангелието: "Дохожда една Самарянка да си начерпе вода. Казва Исус: Дай ми да пия. Самарянката му казва: Как ти, който си Юдеин, искаш вода от мене, която съм Самарянка. (Защото Юдеите не се сношават със Самаряните). Исус в отговор ù рече: Ако би знаела Божия дар и кой е оня, който ти казва дай ми да пия, ти би поискала от него, и той би ти дал жива вода. Отговаря му жената: Господине, нито почерпало имаш, па и кладенецът е дълбок; тогава отде имаш живата вода? Нима си по-голям от баща ни Якова, който ни е дал кладенеца, и сам той е пил от него, и чадата му и добитъкът му? Исус в отговор ù каза: Всеки който пие от тая вода ще ожаднее, а който пие от водата, която аз ще му дам, няма да ожаднее до века; но водата, която ще му дам, ще стане в него извор на вода, която извира за вечен живот. Казва му жената: Господине, дай ми тая вода, за да не ожаднявам, нито да извървявам толкова път до тука да изваждам". Ако си спомним, че на езотеричния език на Писанието, Яков с дванадесетте му сина означава продълговатия мозък с дванадесетгв чифта нерви, които излизат от него; че "Якововият кладенец" означава в случая гръбначния стълб, който играе такава важна роля в душевния и телесен живот на човека и животните, ("сам Яков е пил от него, и чадата му, и добитъка му"1), ясно е на какви дълбоки проблеми за развитието на съзнанието у човека и всички живи същества, както и за изворите на познанието по пътя на виталните усещания и сетивата, ни навежда приведеният откъслек от разговора. Той същевременно ни загатва за един друг извор на познание – познанието на живата, вечно течуща вода, чийто източник е вътре в човека. Носител на това познание, именно, се явява Исус. То ще бъде достояние и на ония бъдни човеци, които по думите на Галилеянина, няма да се кланят Богу ни в Иерусалим (догматичните религиозни системи с техния фанатизъм и верска нетърпимост), ни в Самария (традиционализма, култа на праддите, авторитета на човешката наука, морал, обществен и държавен строй), а ще служат Богу в Дух и Истина. (Един друг, величествен по перспективите, които разкрива момент от разговора на Исуса със самарянката). Без съмнение, тази жена далеч не е била в състояние да схване всички тия проблеми, които се крият в разговора ù с Исуса. Потомка на Якова, и тя "пие като него, като чадата му и добитъка му" от Якововия кладенец на сетивното познание, и тя, като другите самаряни, се кланя на оня "хълм", на който нейните деди и прадеди са се кланяли. Заразена от оня тесногръд национализъм или по-скоро шовинизъм, както и от нетърпимостта на оная фанатична верска вражда, която е съществувала между юдеи и самаряни – нещо което е характерно за всички, които "се кланят Богу" в "Йерусалим*, или .Самария" – тя се учудва, как така Исус, в чието лице тя вижда един юдеин, благоволява да иска вода от нея, една самарянка. И когато Исус ù заговорва на своя символичен език за живата вода, тя недоумява, откъде ще може да я почерпи той, като е тъй дълбок кладенецът, а няма "почерпало". Тя сякаш не може да си представи, че може да има и други източници на "вода",освен познатия ней "дълбок" Яковов кладенец, от които източници може да се черпи "вода" и без "почерпало", сир. без външни средства и инструменти, каквито са впрочем и сетивните апарати, та го запитва малко скептически, нима той е по-голям от праотеца на самаряните, Якова, който сам се е ползувал от "кладенеца”, па го е завещал за вечна полза и на своите потомци? Все пак, узнала от думите на Исуса, че който пие от живата вода, за която той говори, няма никога да ожаднее, Самарянката пожелава да получи тая вода, »за да не ожаднява, нито да извървява толкова път до тук, да изважда вода от кладенеца". Очевидно, със своя практичен ум, тя е схванала чисто утилитарната страна на Исусовите думи. Да беше се свършил до тук разговора, Самарянката не би разбрала, само по символичните думи на Исуса, криещи дълбок, неуловим за нея смисъл, кой е той. Ала Исус ù казва да отиде и повика мъжа си. Това става повод да открие тя, че той е пророк, че познава най-тайните гънки на човешкото сърце, най-скритите пътеки на човешкия живот и съдба. Засегната в едно от най-чувствителните места на своя интимен живот, нейното съзнание се пробужда за миг, интуицията ù заговорва и откровенията на пророческите книги, звучащи дотогава като мъртви думи за нея, мигом оживяват и въстават като свидетели на истината в нейния ум: "Зная, че ще дойде Месия, и че когато той дойде, ще ни яви всичко”. Проникването на Исуса в съкровената страна на нейния живот, това че той ù "явява всичко", както е казано и за Месия, пробуждат у нея смътната интуиция за скрития смисъл на Исусовите думи и за неговата необикновена личност. В този смисъл тя свидетелствува и пред Самаряните за него: "Дойдете, казва им тя. да видите човек, който ми каза все що съм сторила. Да не би да е той Христос?" В образа на Самарянката ние имаме не само един тип на жена, а и един тип на човешко съзнание, на човешка психика. Корените на това съзнание се спущат дълбоко в почвата на виталните нагони, отдето черпят соковете на елементарните познания за живота и света. Най-висшите му апарати – това са петте сетива ("петте мъжа на Самарянката"), чрез които се разкрива действителността за обикновения човек. Хората от типа на Самарянката живеят в затворения свят на личното съзнание. Общочовешки проблеми, философски или метафизични въпроси, копнеж за едно по-високо, свръхсетивно познание, тях не ги вълнуват. Те не могат да се издигнат до ония високи полета на духовна дейност, където да общуват направо със съзнанието на другите. Роби на известни религиозни, научни, морални, племенни и класови предразсъдъци, те, поклонниците на Бога в "Иерусалим" или "Самария", не могат да се извисят до оная област, където оперира човекът като същество с космично съзнание (служителите на Бога, който е Дух, в дух и истина). Онова, което може да затрогне и пробуди донякъде спящите висши слоеве на тяхното съзнание, не са свръхличните проблеми, а личните въпроси на техния живот и съдба. Самарянката остана равнодушна към думите на Исуса за .живата вода*, символизираща безсмъртния живот и висшето познание. Тя не биде особено засегната и от опита на Исуса да я освободи от ония религиозни и племенни предразсъдъци, пораждащи толкова вражди между хората, говорейки ù за истинските служители на Духа. Ала тя стана особено отзивчива към думите на Исуса и неговата необикновена личност, когато той засегна най-интимните страни на живота ù – нещо, което веднага го озари в пробуденото ù съзнание с ореола на Пророк и Месия. Живеещи в низшите слоеве на човешкото съзнание, типовете от рода на Самарянката нямат в себе си нищо устойчиво, на което да се опрат. Те нямат един твърд, неизменен принцип, един постоянен положителен център ("Нямам мъж", казва Самарянката на Исуса), около който да се върти съзнателният им живот. Те постоянно менят своите убеждения, своите основни възгледи. ("Пет мъжа" е променила Самарянката). По-устойчиви, за съжаление, остават у тях известни предразсъдъци и вярвания, завещани тям от традицията ("хълмът" от натрупани вярвания и традиции, на които се кланят "самаряните"). Пробудят ли се, обаче, по начина, който е така характерен за тях, по-високите слоеве на тяхното съзнание, събужда се тутакси и интуицията, в противовес на консервативните традиционни разбирания, и вярата, в противовес на суеверието. По пътя на интуицията "Самарянката” най-сетне намира оня "мъж", оня вечен принцип, на който може да се опре – "Месия" – Христос, а по пътя на вярата в него, живо въплъщение на Висшия Мъж, чрез капката .жива вода", която той ù дава, започват да се извършват ония бавни алхимични превръщания на нейното съзнание, които ще я приближат най-сетне към жадувания извор на Живата Вода.
×