Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'Живата природа'.

Открити 2 резултата

  1. 8. РАЗУМНИТЕ СИЛИ В ЖИВАТА ПРИРОДА Разумността, проявена в устройството на организмите - Свещеният закон „Всемирна летопис", Г. III, кн. 3 (XI. 1923) с. 55-57 Живата природа в своята целокупност е проявление на разумни сили от разни градации, които сили живеят в пълна хармония, общение и единение. Всичките те имат една висша цел, която ние наричаме Бог - т.е. безграничното, безначалното, в което всичко се движи, съществува и се развива. Животът в сегашното си проявление тоже спада към същата категория - разбира се, не земният живот, облечен в своите земни желания и стремежи, а животът на духовния човек, в душата на когото блика нещо Божествено и велико. Че у човека съществува великото, за това говорят всички поети, философи и писатели. Тия поети и философи съзнават, че зад сегашното видимо се простира нещо разумно, закономерно, в което всички действия са точно измерени, без никакви изключения. Противоречията в света съществуват само за невежествените хора. А качествата на невежествените хора са: тяхната ограниченост, жестокост и насилие. Те не знаят, че не може да се изнасили водата, защото колкото и да я биете, да я наказвате и каквито мерки да приложите върху нея, тя всякога устоява, неизменяема по своята същина: като намери изход, тя всякога излиза. Значи, водата не се нуждае от изменения, а от употребление. От въжето не може да искате да бъде право, да не се криви, а може да искате само качествата да бъде яко и гъвкаво: това са качествата на въжето; от скалата не може да искате да бъде мека и подвижна, а - да бъде устойчива. Следователно, когато ние говорим за човешкия живот, трябва да го сравняваме с водата: животът трябва да се употребява разумно, а не да се ограничава или да се изменя неговото естество. Туй е, което ние разбираме във висшата наука, живот. Никоя от миналите култури, колкото и да е била напреднала, не е била в състояние да измени естеството на живота: последният във всички епохи се е проявявал все по един и същ начин. Разликата е била само в степента на разумността. Разумността, която влиза сега в живота, го изменя в неговата добра насока. Онова философско схващане, че в живота има нещо лошо и зло, е едно криво схващане на самия живот, едно неразбиране. То произтича от малкото светлина, която имат хората, защото всяко зло се върши само в тъмнина. Туй, обаче, което е зло в живота, то е примес отвън. Доказателство за това служи факта, че свирепите животни обичат тъмните места и бягат от светлината. Животът изисква постепенно изчистване, филтриране, понеже в своето развитие той не може да избегне примесите отвън, в които губи своята преснота и яснота. Но както водата е едно необходимо условие за живота на земята, така и животът е едно необходимо условие за всички разумни същества; както водата можем да превърнем в течно и парообразно състояние, така и тия разумни същества, по същия закон, могат да трансформират живота от едно състояние в друго. Следователно и съвременните общества, които желаят да имат един порядъчен обществен строй и разумно държавно управление, трябва да изучават законите на тия разумни същества, които направляват всичко в природата. Тъй се обяснява и фактът, че още преди няколко холяди години Мойсей, видният държавник и законодател на евреите, е казал на своя народ закона-. „Да възлюбиш Господа Бога твоего с всичкото си сърце", а преди две хиляди години Христос е казал: „Да възлюбиш Господа Бога твоего с всичкото си сърце, с всичкия си ум, с всичката си душа и с всичката си сила". Разумността в живата природа ясно се очертава навсякъде. Да вземем, който и да е организъм, което и да е растение или животно, а най-после и човека. Като проучаваме тяхното устройство, ние забелязваме тая разумна проява и закономерност в устройството, и във функциите на живите организми. Разбира се, за тая цел се изисква отличен ум, прозорлив интелект, силни способности и наблюдения, за да се схванат тънкостите на разумното, което се проявява в природата. За пример, вземете дихателната система на човека и нейното устройство: процесите, които стават в нея, имат за цел пречистването на човешката кръв; вземете храносмилателната система - стомаха с неговото устройство и ще видите, че той изпълнява своята работа тъй разумно, тъй щателно и отлично, както и най-добрият химик не би могъл да я извърши; вземете предвид кръвообръщението на човека, с неговата артериална и венозна система; вземете устройството на неговото око, на неговото ухо, устройството на неговия език; най-после, вземете човешкия мозък в неговата отлична организацаия, тъй идеална и практична. От всичко това човек всякога се замисля за онова, разумното, което седи скрито зад проявеното, зад видимото. Всички ония органи, центрове и сетива, необходими за проявление на разумното, са вложени в човешкия мозък, разпределени и наредени по неговата повърхност, в разните области, наречени от съвременната анатомия и физиология „лобове", в неговото дясно и ляво полушарие, в предната и задната част на мозъка, в страничните му области и в корбнната част на главата. Всички тия области са снабдени с ред жички, които излизат от центъра на мозъка и чрез които се предава двигателната и разумна сила на клетките, които се занимават с функциите на висшия разумен живот на човека. Даже с математическа точност можем да определим с каква енергия е снабдена всяка от тия области за своята временна служба. От малкия размер, в който се проявява разумността, не трябва да заключаваме, че тя не съществува. Ако вземете една философска книга, произведение на най-отличния философ на човечеството, написана най- щателно, то питаме: самата разумност вътре в книгата ли е? Разбира се, не: тя е извън това съчинение. В последното са вложени само символите, образите, характерите, чрез които можем да се домогнем до онази велика истина, която е извън книгата. И ако вие заличите тия символи, образи и характери вътре в книгата, какво ще остане в самата нея? Мислите ли, че тя ще изгуби от своето тегло? Действително, претеглена с едни везни, с който се теглят всички Божествени неща, ние ще намерим загуба на една хиляда-милионна част от милиграма, но туй ще покаже липсата не на действителността, а на символите, образите и характерите. Следователно, по същата аналогия ние считаме човека като една жива книга или като една жива вселена, в която разумното се проявява в един малък мащаб. Когато организмът направи някаква малка грешка, охлузи например своята кожа, той ще почувствува една малка болка, която е признак на езика на живота природа и показва, че организмът е погрешил и се отклонил от правия път на природата. Тя ни най-малко не спъва тоя организъм, като го тури в някой затвор или изпрати някои свои служители да му четат морал, или да го налагат с бой, или да го убиват, защото се отклонил от правия път, но тя му казва само: спри се и тръгни в противоположна посока. А, при това, на повреденото място тя изпраща всички най-добри работници, които започват да поправят сторените повреди и може би, след един час, един-два дни или една година всичко е в ред и порядък: живият организъм продължава своята работа безспир. Разумността, следователно, макари да се проявява в едва забележим размер, управлява целесъобразно живота на тоя организъм. Тази висша разумност е самият Бог, който действува. Ако вземем устройството на човешкия мозък, в състава на който влизат 3 билиона и 600 милиона клетки, тия последните се различават по степента на своята интелигентност. За пример, клетките, които образуват органите за наблюдение, схващане на формите, величините, тяжестите, числеността и реда, имат способността да наблюдават, отбелязват и хроникират всички отношения, които съществуват между нещата на външния свят. Според степента на развитието си, те се намират в предната част на мозъка и са в най-низша степен на интелигентна проява. Над тях се намира друг ред клетки, които стоят на по-висока степен на интелигентност: те отбелязват звуковете, цветовете и продължителността на времето - способности, които всички одушевени същества имат. Над тях се намира друга една група от клетки, още по-интелигентни, които разсъждават, сравняват и заключават за причините и последиците от фактите, които стават и доставляват знанието на тия факти на човешкия ум. Над тях се намира още една група от клетки, най-интелигентните, които се занимават с отвлечените и невидимите неща в природата: те хроникират явления, мисли и чувства, които обикновеният човешки ум не може да схване, и ги предават на човешката душа. Всичко това се определя от съвременната наука с думата интуиция, която произлиза от представката „ин", което значи вътре, и корена „тао" - корен от един стар език - което значи Бог, висше разумение, висша хармония, която работи в човешката душа. „ Интао" значи Божественото в душата на човека. Трудно е да се предаде на съвременните хора действителността на тази висша разумност, по причина, че те още живеят в един свят, дето прониква малко светлина. Затова тия области се представляват за тях като далечни мъглявости или тъмни петна. И наистина, толкова мъчно е да се предаде на съвременните хора тази велика действителност, колкото е мъчно да се предаде на една културна мравя разумността на човешкия живот във всичките му прояви. Причината на това е, че у мравята няма ония органи, с помощта на които тя да се домогне до същата висша истина, чрез която човек схваща нещата. За нея, мравята, човек съществува като една отделност, съставена от хиляди частици: ако тя се движи по него, всяка частица от тялото му даже всеки косъм, тя счита като отделен предмет. И ако мравята би изследвала човека, тя би го изследвала така, както човек изследва сега земята! На това може някой да ни възрази: що ни интересува това отвлечено знание, което няма никаква връзка с настоящето. Там е най- голямата погрешка. Разумното в света е вечното настояще, което прониква нещата живите организми и съществата, и напълно контролира живота им. Ако ние запитаме някой съвременен културен човек, защо трябва да яде, той ще ни отговори: „за да живея". Но ние казваме, че животът е едно условие за проявата на разумното в света, и тогава ние задаваме втория въпрос: защо човек трябва да живее? На тоя въпрос мнозина си повдигат рамената и отговарят: „трубда да се живее, но не знаем защо". А ние отиваме по-нататък и казваме: трябва да се живее, за да се прояви разумното, Божественото в нас. А Божественото е, което осмисля живота, то носи висшето благо, в което се намира постоянното доволство за душата. Следователно, от това гледище, ние трябва да дадем на съвременния живот една разумна насока. От същото гледище, ние обясняваме съвременното общество като един съсъд, в който трябва да се вложи живота, а в тоя живот да се вложи разумното, което ще осмисли самото общество. Или, казано на обикновен език, всякой един съсъд добива своята ценност от съдържанието, което е вложено в него. Туй съдържание е разумният живот. Още един въпрос, накрай, може да се зададе: как мислят съвременните общества да подобрят своето положение? Мислят ли те, че чрез отричане на гореизложената велика истина животът може да се осмисли? Те ни проповядват култура, но коя? - културата на насилието, убийствата, затворите и другите ограничения; те ни проповядват религия, но коя религия? - оная на формите и заблужденията. Ако религиите са основани на великия, разумния принцип, то защо да не се приложи той като едно упътване на душата към великото, Божествено благо, за да извършва човек волята Божия? А волята Божия е: да проявява човек любов към Бога и любов към ближния си. Нам ни казват, че във всяко общество трябва да има ред, порядък и власт, и че всяка власт е от Бога. Но власт съществува само в разумното, а вън от него, тя е насилие. Насилието, което отрича разумното, само по себе си е осъдено на смърт. Преди хиляди години е казано в една от най-старите свещени книги, че в онзи ден, в който престъпиш разумния закон на любовта, мъдростта и истината, непременно ще умреш. И съвременните хора и общества умират, по причина че всичките те престъпват този свещен закон. Не е ли време за съвременните общества да се обърнат и потърсят висшето, разумното, да потърсят Бога, който се проявява в живота? Да, време е, крайно време е, защото Бог е Любов, Мъдрост и Истина, а любовта внася живот, мъдростта носи светлина, истината - свобода и простор за човешката душа. Вън от тия условия, душата не може да живее. Прочее, разумните сили в живата природа или проявеният Бог, това са: Любовта, Мъдростта и Истината. Х.Х.Х.
  2. 14. КАК ЖИВАТА ПРИРОДА И РАЗУМНИЯТ НЕВИДИМ СВЯТ ГОВОРЯТ НА ЧОВЕКА И ГО ПОУЧАВАТ От многото случаи, които всички хора имат като опитности в това отношение, аз ще изнеса само няколко: 1. Един хубав летен ден се връщах от Изгрева у дома. Реших да мина през Семинарската гора, която тогава беше много гъста и без очертани пътеки. Като навлязох навътре, веднага се изгубих. Оттук да изляза, оттам да изляза на пътя, все повече се обърквах. Спрях се да мисля, накъде да поема, но никъде не виждах път. Погледнах надолу в тревата и виждам едно малко цветенце, беличко, с дълга дръжка. Реших да се обърна към него за помощ. Вслушах се и не чух нито човешки стъпки, нито шумолене на листа, нито вятър - тихо, съвършено тихо. Тогава обръщам се към бялото цветенце с молба: Моля ти се, покажи ми пътя. Но как? Доверявам се напълно на тебе. Затова наклони се на посоката, към която мога да се отправя. Там, където се поклониш, натам ще тръгна. Постоях малко време, чакам отговор. Наистина, малкото цветенце като че някаква ръка го хвана, наклони се в една посока и пак се изправи. Чакам да проверя, дали не е случайно. Повече цветенцето не се мръдна. Пак тихо, пак никакъв ветрец. С доверие тръгнах по посоката, показана ми от цветенцето. Вървях известно време, не гледах по часовник, но за чудо и за благодарност към цветенцето, аз се озовах на пътеката, която направо водеше към изхода. 2. Живеех вече на Изгрева, на Парахода. Един ден ставам рано сутринта и като продължение на няколко предишни дни, нося в себе си една крива мисъл, която съзнавам като крива, но не мога да я изправя, сама не мога да си помогна. Седнах вън от Парахода на едно малко столче и размишлявам, но кривата мисъл си е пак в мене, мъчи ме. След малко над главата ми се завъртя някакъв бръмбар високо над мене с остро, силно бръмчене. Познах го - стършел, от който изпитвам ужас. Стършелът ту слизаше близо над главата ми, като че да ме ужили, ту се издигаше. Тръпки ме побиха. Стършелът неумолимо бръмчеше над главата ми, извиваше надясно-наляво, слизаше близо до мене и се издигаше нагоре, като че бе изпратен да извърши някаква работа. От тръпките, които побиваха цялото ми тяло, от ужаса, който преживях, аз се напрягах, и като резултат лошата мисъл ме напусна. Щом се изправи мисълта ми, стършелът литна някъде далече, изгуби се, не чух вече бръмченето му. Аз се усмихнах, зарадвах се и промълвих: Колко било лесно, с дни носех кривата мисъл в себе си, един стършел в няколко минути ми помогна да я изправя. Благодарих му и от този момент го ценя като проводник на някаква работа, дадена му отгоре. Все пак и до днес се страхувам от него. 3. Отиваме с Учителя и голяма група братя и сестри на Витоша, на Бивака. Стигнали вече до първата поляна, аз тръгнах напред да се опитам сама да вървя, но уви, скоро по обикновен навик пак се загубих. И вместо да вървя по пътя, отклонила съм се доста надясно и вече не се качвам, но слизам все надолу и по- надолу, дойдох до някаква река. Разбрах, че съм се объркала и започнах да се качвам нагоре. Накъде нагоре, не зная. Попаднах в една гора, поех пак надясно, но не намирам познат път. Спрях се и прочетох „Отче наш", дано си намеря пътя, но не можах и продължих да вървя. Загазих пак в някакви храсти, почти непроходими. В това време виждам едно малко кученце, познах го, изгревско кученце и то съвсем само. Как дойде, защо дойде, не зная. Знаех му името - Роска. Тогава аз го извиках и му казах: Роске, аз съм се объркала, загубила съм се, но ти ми покажи пътя. То спря, погледна ме много съзнателно като човек и се втурна в шубраците. Върви и ме поглежда, следвам ли го. Аз го следя и му казвам: Роске, ти си малко кученце, дребничко, навсякъде можеш да се мушнеш, затова аз ще вървя вън от шубраците и ще те следвам. Тръгнах подир него, то върви, обръща се и ме поглежда. Така вървях с него около половин час. Изкачваме се все негоре и нагоре. По едно време се озовах на поляната пред скалата на Бивака. Как стана това, не зная, и то по съвсем непознати пътеки за мене. Тук вече се ориентирах и можех сама да продължа до Бивака. Погледнах за Роска, никъде не я видях. Тя свърши работата си и слезе надолу сигурно да търси господарката си. На Бивака имаше само един брат, който кладеше огън. Спрях се, благодарих за помощта и седнах да си почина. След десетина минути пристигна цялата група - никой не разбра, че съм се загубила и че съм пътувала с Роска. По всичко разбрах, макар и загубена, че съм вървяла бързо, усилено, за да мога да изпреваря групата, която върви по свой определен път. 4. Още първата година при влизането ми в обществото и срещата ми с Учителя, ми се представи важен въпрос за разрешаване. Видимо сама, без външна помощ, аз се лутах насам и натам в мисълта си как да разреша правилно въпроса. Ту бях на права посока, ту на крива, но въобще не можах да изляза от лабиринта на своята мисъл. Един ден, връщайки се от Учителя, който беше на „Опълченска" 66, вървях пеша. Дойдох до улица „Велико Търново" и на средата на пътя нещо ме спря определено, категорично и решително. Замислих се, съсредоточих се и ясно чух глас: „Нямаш право да злоупотребяваш с Божествената енергия." Гласът беше категоричен, строг и неотменим. Така спряла се, продължих да мисля и въпросът беше решен. Мисълта ми взе обратна посока, почувствувах правата мисъл, взех правилно решение. Въпросът беше назрял, чакаше само едно малко бутване и повече светлина. Оправих се, зарадвах се и се върнах у дома си успокоена и без никаква борба в решението си. Гласът ми беше познат. Кой е, не казвам. 5. Връщам се пак от Учителя, още беше на „Опълченска" 66. Тъкмо на завоя на „Чепино" - „Оборище", където живеех, същият глас ме спря и ме запита: „Къде отиваш?" - „У дома." - „При кого?" - „При сестрите си." - „При кои сестри?" Тук вече аз не отговорих нищо, защото е ясно при кои сестри отивам. Ясно за момента, но не и за следващите дни, месеци и години. През това дълго време разбрах и научих, че една е сестрата и трябва да работя за нея, да изработя вътре в себе си широкото, велико понятие сестра и брат. Не само по кръв, нито по нация, а широко безименно и без граници. Задача! 6. Бях в град Русе по работа. Там се печатаха беседи. Връщам се от печатницата, прекосявам един дълъг диагонал и пак същият глас ме спря и ме запита: „Къде си?" - „В Русе." - „Какво е Русе за тебе?" - „Град от България." - „А какво е България зе тебе?" - „Мое отечество." - „Отечество ли?" И тук спрях, нищо не отговорих. Отговор не дадох, но се замислих и то дълбоко. Върнах се в София и не след много време имах следната опитност: Сама съм в къщи, но изпитвам неизказана, нечувана носталгия за отечеството ми. За кое отечество, нали съм в България, нали България е мое отечество? Обаче носталгията не ме напуща, разкъсва ме и аз чувствувам нужда да късам връзки, да се освобождавам от нещо, да литна някъде, да отида - почувствувах вече истинското си отечество. И след като си отговорих, че едно е отечеството на душата, носталгията постепенно ме напусна и аз се върнах в първото си положение. Задача! 7. Духовният прожектор. Това се случи още втората или третата година след влизането ми Братството. Бях нещо недоволна от себе си и реших чрез по-дълъг пост да се справя с недоволството си. Предприех шестдневен абсолютен пост през есента. През време на поста ми беше леко, приятно, хубаво, като че заедно с поста изгоря недоволството и причината за него. Дойде денят да отпостя. Пих картофена чорбичка, хапнах една хапка хляб и организмът ми напълно се задоволи. Така успокоена тръгнах в гимназията, дето бях учителка. Погледнах към колегите ми, всички ми се виждат светли, отворени, сърдечни, а за себе си да не казвам - вътрешно хвърча. Доволна и предоволна много естествено, справих се с едно недоволство. Разговарям се с колегите си весело, сърдечно. Свърших си часовете, тръгвам за в къщи. Вървя по „Цар Освободител" - там ми беше пътят за у дома. Дохождам до военния клуб и продължавам по булеварда и поглеждам към хората натук-натам. Движение голямо, едва си побивам път. По едно време и аз не зная как, нещо ми напомни за недоволството и за причината му. Какво изпитвам? - Ужас! Нито недоволството, нито причината са изгорели. Те са живи, каквито бяха по-рано. Запитах се: Нали постих? В това време един силен прожектор с необикновена светлина започна да ме осветява: отгоре, отдясно, отляво, отпред, обикаля ме и то безпощадно. Огледах се наоколо към хората, към съседните улици, дали този прожектор осветява всички. Уви! Той осветяваше само мене, да ми покаже, че онова, за което предприех поста, е живо и нито умира, нито изгаря. Засрамена в себе си се обърнах към прожектора с думите: Моля, моля, достатъчно, виждам, разбирам. Обаче прожекторът продължава да ме осветява. Така ме обиколи няколко пъти и леко, незабелязано се издигна нагоре без никакъв шум и изчезна. Останах сама в размисъл в себе си и си казах: Благодаря, много благодаря за тази светлина. Не само пост, не само молитва, но много работа е нужна, Паша, за да се справиш с известни мъчнотии, недоволства и т.н. И днес в заключение си казвам: Тази светлина от духовния свят работи и върху цветенцата, и в стършела, и в кученцето, и в гласа, който иде от високо място, за да научи човека на това, което му е нужно. 5 юли 1963 г., София
×