Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'Заминаването'.

Открити 2 резултата

  1. 23. ЗАМИНАВАНЕТО НА ПАША 12 февруари 1972 година, събота, 8,30 ч. сутринта ПАША Братя и сестри, Паша си замина. Тези думи ни карат да си припомним онзи път, който извървяхме с нея заедно, рамо до рамо, повече от половин век. Това беше път на служене на една Свещена идея - Нея ние носим. Ние казваме на човеците: Вие сте братя, живейте в Мир - благополучие и радост ще ви съпътствуват. На тази идея Паша беше посветила живота си. За нея тя работеше всеотдайно. И какъв отличен работник беше Паша - честен, безкористен, готов винаги на всички жертви. Сега пътят е извървян. Работата - завършена. Тази работа ще принесе плод за благото на всички човеци - да, сега може да се даде почивка. Ние знаем, че животът е непреривен и вечен, ние пак ще се срещнем с нашата обична Паша. Ние знаем, че Онзи, Който е устроил тази наша среща, ще устрои и бъдещата. И тъй, на Паша казваме: Сбогом, до следващата наша среща, до следващото наше виждане. Днес нашите хубави мисли и чувства ще я съпътствуват до „Дома Господен", където я очакват онези, които я обичат, защото Любовта е, която устройва срещите между душите. Братският съвет. СЪОБЩЕНИЕ Известяваме на всички братя и сестри, приятели и близки, че на 12.02.1972 година нашата обична сестра ПАША ПЕТРОВА ТЕОДОРОВА На 84 години се пресели в отвъдния свят. Нека душата й да намери мир и светлина в ония небесни селения, в които тя твърдо и неизменно вярваше. Отиде си един безпримерен труженик - работил неуморно дълги години на духовната нива. Следата, която остави в земния си живот, е светла слънчева пътека. От братята и сестрите и близките й. 12.02.1972 година. СЛОВО от сестра Стоянка Илиева при погребението на Паша Теодорова Един узрял плод се откъсна и падна, но не на земята. Две светли ръце го поеха, те ще го отнесат нагоре към Слънцето, откъдето идваха живителните струи през дългите години, докато той зрееше. А той растеше, наедряваше и къпан от росата на ведрите пролетни утрини, той зрееше под зноя на спокойните летни дни. Той зрееше под напора на бушуващи бури и ветрове, които геройски превъзмогваше, но той зрееше и под тихите звуци на една небесна слънчева музика, която го обливаше с хармония и благодат. Затова и тъй добре узря и се наля, и насити с ухание и сладост. И сега, в мига на неизбежната и временна раздяла, отнасяме, за да съхраним дълбоко в сърцата и душите си светъл и сублимен спомен за узрелия плод в живота и душата на нашата обична сестра Паша. Поклон пред паметта й. 13.02.1972 година, София. ПИСМО до Цанка Екимова от Гена Папазова и Димитър Христов 24.02.1972 година Мила Цанке, Пиша ти малко късно, защото след изпращането на с. Паша заболяхме и двамата - безсъние, главоболие, температура, хрема, малко кашлица и силно понижен дух. Когато сме само двама, мълчим, а пред гостите едва говорим, повече лежим и почти не ядем. Бавно се възстановяваме. Липсва ни централната личност, а и самата раздяла е тежка. С. Паша ни напусна на 12 т.м. в 8 часа и 25 минути. Събуди се бодра. Направих й редовния сутрешен тоалет, смених личното й бельо (което ставаше всяка сутрин), смених чаршафите, настаних я на обичайното й място и докато да й предложа закуска, тя сама каза: „Няма ли да закусваме?" Изненада ни това й желание, защото тя през последните дни рядко приемаше храна. Затоплих й малко тутманик, който беше донесла Мика и й дадох три залъка с чаша чай. Пет- шест минути след това, тъй както беше полулегнала на възглавниците, съвършено тихо и безболезнено се отдели. Изпратиxa я над 100души при един хубав ред от молитви и песни проведен от Борис. Тя беше изцяло в бяло, със сериозен израз на лицето. Това е външната страна на раздялата. Другото е по-съществено, но то и по- мъчно се предава. Непрекъснато в молитва, връзка с невидими за нас същества, голямо търпение и непоклатима вяра. Ние с Димитър прекарахме специална школа, за която благодарим. При среща има какво да чуеш. Сърдечни поздрави на теб и на Йордан. Гена и Димитър. ТРЕПЕТЛИКАТА На моята обична сестра и съученичка - Паша Теодорова, По случай 40 дни от нейното заминаване Денят преваляше. Последните слънчеви лъчи предвещаваха настъпването на здрача. В стаичката е тихо, всеки е зает със своята работа. Тя, сложила болните си вече крака на малкото столче, подпряла гръб и глава на пухените възглавници, седи, неподвижно затворила своите невиждащи вече очи. „Ах, тогава, на младини, в малката къщичка с дворчето. Вървеше Той там с тихата си походка, а сякаш всичко грееше наоколо. Аз пиша с трепет до прозореца в голямата източна стая. Копчетата на машината бързо тракат, пишат се редове от чудното Слово на Учителя. Вратата тихичко се отваря. - Върви ли добре работата, Паша? Не срещаш ли затруднения? - Добре върви, Учителю, благодаря. Очите Му, като светъл лъч ме обгръщат цяла. Топла радост изпълва сърцето ми. Вратата пак тихичко се затваря. Аз не пиша вече, аз пея и пръстите ми хвърчат по клавишите на машината... Скъпа малка къщичка, какво не бих дала да съм там сега. И у дома е топло, уютно. Аз пиша, пиша, а Надя готви с любов и лекичко си тананика песничка. Средствата са малко, но трябва да се приготви повечко храна, защото ще имаме гост. Бездомен брат е дошъл, пък може да ни изненада и друг някой. Ще имаме и ученици, хора бедни, неустроени в живота, които трябва да завършат училище, трябва да стъпят на краката си. Да, след малко ще оставя Словото на Учителя и с моята сестра Аня ще отворим учебниците... Колко са мили тези братя! Всеки си има свой път, свой живот. Аз крача с крачката на всеки един, трептя и преодолявам мъчнотиите с него. А каква радост е, когато дойде хубавият резултат! Нали и аз участвувам в него? Параходът. Бяхме там трите стенографки, всяка потопена в своя път и своя живот. Красиви моменти изживявахме често, когато Той идваше на гости при нас, като при свои деца. Колко интерес проявяваше към живота ни, колко Слово изливаше! Ние слушаме, слушаме. Аз цяла трептя. Боже, какво съм направила за Тебе, за Твоето велико Дело? Материалът е тъй огромен, трябва много, много да се работи. Нощ е. Савка и Еленка спят. Моето перо скърца, скърца. Минават часовете: десет, единадесет, дванадесет, един... Наоколо пълна тишина. Целият Изгрев спи. Внезапно се почуква тихичко на вратата. Стряскам се. Кой може да бъде в този късен час? - Сестра, отвори, шепне гласът на един брат. - Какво има? - Много съм разтревожен, искам да поговоря с теб. - Влез. Разтваря се пред мене една измъчена душа - моето сърце трепти заедно с нея... Сега съм в преклонна възраст и загубила зрението си. Не виждам вече моите братя и сестри, но как всички ми са мили. Живея с всичко, което научавам за тях. Скърбя с тяхната скръб, радвам се с тяхната радост. Обичам ги. Колко много бих искала да направя за тях! Цялата трептя, трептя! Аз съм Трепетлика, се извиква в малката стаичка на висок глас. На гроба ми напишете само едно име: Трепетлика." Предава спомена на Паша: сестра Мария Тодорова. 40-те дни са на 22 март 1972 година. Забележка на редактора: За 40 дни на Паша Теодорова на Изгрева, който още не беше разрушен, се бяха събрали нейни приятели и съвременници в един дом. Но някои от платените доносници на полицията докладва, те дойдоха и разтуриха предстоящото събрание и почитта на паметта й. Това не учуди никого, защото същата полиция беше конфискувала от нейната барака всички оригинални беседи и лекции на Учителя. След 22 години те бяха свободни за достъп в Държавния архив. Днес може да се прави справка на оригиналите с издаденото отпечатано Слово на Учителя Дънов. Изводите? Всеки сам ще си ги направи. ОСВОБОДЕНАТА СЕСТРА стихотворение Сега си свободна, свободна, И будната мисъл лети, оставила тук на земята строшени вериги със подвиг. Ти следваше светлия пример на Тоя, в когото позна Велико присъствие, вечно, небесно и земно в едно. По пътя изминат в години аз често се връщам назад и пламък, усилия виждам, и полет към стръмния връх. Похвали оскъдни получи и слава не диреше тук, за рани от земни неправди в мълчание диреше лек. Доколкото вникнах у тебе в сърцето си носеше скръб, а весела бе, примирена, бе светлия пример пред теб. В душата ми скътан е спомен и обич към близка сестра, която вървеше и в служба и вяра по стръмния път. От с. Стоянка Илиева София, 9.12.1978 година.
  2. 23. В ПОЛЮСИТЕ НА ЖИВОТА Размишления по случай 22 години от заминаването на нашия обичен Учител. Човекът на земята живее, расте и се движи в полюсите на живота. Той се пробужда в деня на живота и започва да се труди, да работи и да придобива богатства. Той и до днес още стои пред дървото за познаване на доброто и злото, опитва плодовете му и изучава закона на различаването. Така той постепенно навлиза в полюсите на живота и започва да различава доброто от злото, истината от лъжата, светлината от тъмнината, безкористието от користта, алтруизма от егоизма, любовта от безлюбието и т.н. Човекът на земята се пробужда в деня на живота, използува светлината на деня, работи и придобива, чертае пътя на своето движение, а когато влезе в нощта на живота, заспива, почива и обработва придобитото. Човек се ползува от всичко, каквото срещне на полюсите, смело пристъпва към всичко, обаче със страх пристъпва към един от полюсите - към последното място. От първото място не се страхува много, но последното място избягва съзнателно. Видяла красотата, смисъла и цената на последното място, казвам първо на сабе си: Не се страхувай, човече. Последното място ще ти осигури истинско спокойствие, мир и тишина в бурния и хаотичен живот. Не мисли, че ще бъдеш сам. Последното място не е едно единствено. То представя дълга, безкрайна линия, която опасва земята в най-голямата й широчина. На тази линия има безброй места за ония, които доброволно заемат последното място. Тази линия се извива спиралообразно; горният й край води към северния полюс на живота - към Истината, а долният й край се извива към южния полюс на живота - към Доброто, към Добродетелта. Ония от последните места, които постепенно, правилно са вървели към северния полюс, т.е. към Истината, те придобиват външен мир и заемат едно от първите места на линията. Те говорят за външен мир и го прилагат, защото живеят в закона на Истината. Ония пък, които са от последните места, са научили уроците на последното място и вървят правилно към южния полюс на живота, отиват към Доброто, към Добродетелта и придобиват дълбок вътрешен мир в себе си. Стигнали северния полюс на живота и южния, и едните, и другите продължават да се движат пак по спиралната линия, като първите слизат в южния полюс, а вторите отиват в северния, сменят местата си, докато и едните, и другите трябва да овладеят законите на Истината и Добродетелта. Човекът на земята не обича последното място и го избягва. Той се срамува и страхува от него. Да седне на последно място, става му горчиво, обидно му е някак. Той не знае, че на последното място срамът го краси, превръща се в свян. Обидата се стопява, горчивината става сладка, а страхът се превръща в топло чувство поради завета, който го предпазва от бури и ветрове. Макар и на последно място, дето и да се обърне, той ще види Учителя около себе си, да свети и да осветява пътя и на последните. Той е образец и там, доброволно и съзнателно седнал на това място. Него да следваме. И ти, човече, като минаваш по този път доброволно и съзнателно, и ти ще светиш, макар и с по- слаба светлина. Ще светиш и ще се учиш на тази светлина. Помни, че не си сам. От последното място с придобит вътрешен мир, ти постепенно ще се качваш от стъпало на стъпало, със смирение и любов, докато стигнеш на онова първо място, определено вече само за тебе и за никой друг. И първите места са много, както и последните - никой не е сам. Такъв е пътят. Помни, че и последното място, съзнателно извоювано, се постига мъчно, както и първото. И там ще срещнеш Учителя, седнал на най-високото първо място, не по свое желание, но по желанието на всички ония, които Го познават от земята, както и от ония, които Го познават от небето и от високите светове. Ти, човече, седнал на твоето първо място, не се забравяй, помни, че и тук ще имаш нужда от Учителя. В заключение, казвам: Ние обичаме и ценим нашия Учител, чествуваме Неговите светли дни, защото е светлина в живота ни, защото носи в себе си онези добродетели, които определят Неговото място, и ние не се заблуждаваме, знаем къде да Го търсим и лесно Го намираме. Намерим ли Го, познаем ли Го, искаме завинаги да Му служим. На себе си казвам: Съжалявай, ако не знаеш да сядаш на последното място. Съжалявай, ако другите не те поставят на твоето първо място, което съзнателно и с любов си извоювала. На последното място ще се радваш на вътрешния си мир, а на първото място - на външния мир. Колкото и да говориш за мира, ако не си придобил вътрешен и външен мир, самата дума мир е мед, що звънти и кимвал, що дрънка. 14 декември, сряда, 1966 година.
×