Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'Изгрева'.

  • Търсене по етикети

    Отделяйте таговете с запетая.
  • Търсене по автор

Тип съдържание


Форуми

  • Библиотека - Петър Дънов
    • Новости и акценти в сайта
    • Беседи в хронологичен ред 1895 -1944
    • Беседи в стар правопис
    • Книги в стар правопис
    • Книги с беседи издавани от 1920 г. до 2012 г.
    • Хронология на беседите подредени по класове
    • Текстове и документи от Учителя
    • Писма и документи от Учителя
    • Документални и исторически книги
    • Молитви, формули
    • Писма и документи от Братството
    • Вътрешна школа
  • Книги с тематични извадки от Беседите
    • Книги с тематични извадки от Словото на Учителя
    • Взаимоотношения между хората
    • Основи на здравето
    • Светлина в пътя
  • Музика
  • Паневритмия
  • Астрология,Каталози на беседите
  • Допълнителен
  • Последователи на Учителя
  • Списания и весници
  • Рудолф Щайнер (1861-1925)
  • Други
  • Допълнителен
  • Форуми за споделяне и общуване
  • Клас на Добродетелите
  • Преводи на словото

Категории

  • Словото на Учителя - Беседи
    • Неделни беседи (1914-1944 г.)
    • Общ Окултен клас (1922-1944 г.)
    • Младежки Окултен клас (1922-1944)
    • Утринни Слова (1930-1944)
    • Съборни беседи (1906 -1944)
    • Рилски беседи (Съборни) (1929-1944)
    • Младежки събори (Съборни) (1923-1930)
    • Извънредни беседи
    • Последното Слово 1943-1944
    • Клас на добродетелите (1920- 1926)
    • Беседи пред сестрите (1917-1932)
    • Допълнително- Влад Пашов-1,2,3,4
    • Беседи пред ръководителите
  • Аудио записи
    • Неделни Беседи
    • Младежки окултен клас
    • Общ окултен клас
    • Извънредни беседи
    • Клас на добродетелите
    • Младежки събори
    • Съборни и Рилски беседи
    • Утринни слова
    • Младежки събори
  • Текстове от Учителя
  • Документални и исторически книги
  • Книги с тематични извадки от Словото на Учителя
    • Илиян Стратев
  • Поредица с книжки с тематични извадки от Беседите
  • Последователи на Учителя
    • Пеню Киров (1868 - 1918)
    • Боян Боев (1883 – 1963)
    • Любомир Лулчев (1886 – 1945)
    • Милка Периклиева (1908 – 1976 )
    • Петър Димков Лечителят (1886–1981)
    • Стоян Ватралски (1860 -1935)
    • Михаил Стоицев (1870-1962 г.)
    • Георги Радев (1900–1940)
    • Сава Калименов (1901 - 1990)
    • Влад Пашов (1902- 1974)
    • Методи Константинов (1902-1979)
    • Николай Дойнов (1904 - 1997)
    • Лалка Кръстева (1927-1998)
    • Борис Николов
    • Невена Неделчева
    • Георги Томалевски (1897-1988)
    • Олга Блажева
    • Светозар Няголов
    • Олга Славчева
    • Николай Райнов
    • Михаил Иванов
    • Граблашев
    • Тодор Ковачев
    • Мара Белчева
    • Иван Антонов-Изворски
    • Теофана Савова
    • Емил Стефанов
    • Юлиана Василева
    • Ангел Томов
    • Буча Бехар
    • Елена Андреева
    • Иван Радославов
    • Христо Досев
    • Крум Крумов
    • Христо Маджаров
  • Вътрешна школа
  • Музика и Паневритмия
    • Дискове с музика на Паневритмията
    • Дискове с музика и братски песни
    • Книги за музика
    • Книги за Паневритмия
    • Филми за Паневритмията
    • Други
  • Други автори
    • Емануил Сведенборг (1688-1772)
    • Джон Бъниън (1628-1688)
    • Лев Толстой (1828-1910)
    • Едуард Булвер-Литон
    • Ледбитър
    • Рабиндранат Тагор
    • Анни Безант
    • Морис Метерлинк
    • Рудолф Щайнер
    • Змей Горянин
    • Блаватска
  • Списания и весници
    • Списание "Нова светлина" 1892 -1896
    • Списание “Здравословие“ 1893 -1896
    • Списание - “Всемирна летопис“ (1919 -1927г.)
    • Вестник Братство –(1928-1944)
    • Списание “Виделина“ 1902 - 1905
    • Списание" Житно зърно" 1924 -1944
    • Списание" Житно зърно" 1999 -2011
    • Весник "Братски живот" 2005-2014г.
  • Преводи
    • Англииски
    • Немски
    • Руски
    • Гръцки
    • Френски
    • Испански
    • Италиански
    • Чешки
    • Шведски
    • Есперанто
    • Полски
  • Огледално копие на сайтове
  • Картинки
  • Молитви и Формули
  • Каталози на беседите
  • Астрология
  • Фейсбук групата от 24.08.2012 до сега
  • Филми
  • Шрифт направен от почерка на Учителя
  • Окултни упражнения
  • Електрони четци
    • Изгревът
    • Сила и живот
  • Снимки на Учителя
  • Диск за Учителя
  • Друго
  • Програма за стар правопис
  • Презентации
  • Приложение за радиото
  • Мисли за всеки ден

Blogs

  • Тестов
  • blogs_blog_2
  • blogs_blog_3

Календари

  • Беседите изнасяни на датата

Намерете резултати в...

Намерете резултати, които съдържат...


Дата на създаване

  • Start

    End


Последна актуализация

  • Start

    End


Филтриране по брой...

Регистриран

  • Start

    End


Група


Website URL


ICQ


Yahoo


Skype


Населено място


Interests


Отговорете на въпроса

Открити 6 резултата

  1. 11. СЪБОРИТЕ НА ИЗГРЕВА Вергилий Кръстев: Как ставаха първите събори? Тук виждаме някои маси направени, сервирани. Кой ги строеше тия маси? Георги Събев: Братята от провинцията идваха няколко дена преди да започне съборът, приготовляваха тези подвижни масички. Те бяха ниски масички, около 30-40 см над земята, тук както се вижда от самата снимка. Край тях насядвахме, младите хора разнасяха яденето, младите хора сервираха, те бяха като келнери така, между които бях и аз на времето. Бяхме в бяло облекло: бели панталони, бяла риза, бяхме боси тогава - нали лятно време. Така разнасяхме храната и се радваме. В. К.: Виждам тук едни големи бидони, грамадни чайници, с които наливат вода. Г. С.: Това са чайници за вечерно време, за чая. В. К.: Как преминаваше един събор тогава? Г. С.: Ами как? Сутринта започва с молитва, гимнастика, към 10 часа - беседа. През останалото време водят се разговори, разучават се песни по групи, хората се опознават. Много интересен живот беше. Най-интересен беше съборът 1927 година. Имаше много хора от София и провинцията. Но и нашите хора бяха добре организирани, не позволяваха да се влиза произволно на събора от външни хора. Ако познаваш някого, ще повикаш някого от братството и с него ще можеш да влезеш, да разгледаш събора и после да излезеш. Не позволяваха тъй да се влиза, като на панаир. Имаше постове. И аз съм бил поставен на някоя врата да пазя и денонощно съборите се охраняваха така. И през деня, и през нощта. Същото беше и в Търново. Например, да не нападнат, когато хората спят или да крадат и да направят някакъв смут и пр. и пр. От такива съображения се правеше това, като се поставяха постове. Брат Петко от Шумен, капитан Петко Христов от Шумен, той беше на военна служба още, той беше тъй да се каже оторизиран да се грижи за охраняване на събора и той нареждаше младите хора на постовете. Всеки пазеше там по два часа - кой колкото може и така. Понеже споменах името на Стоян Ватралски, ще кажа нещо за него. Стоян Ватралски е бил съученик на Учителя, състуденти в Америка, в Бостън и оттам се познават и когато дойде тука, в България, той издаваше вестник „Зорница" на евангелистите, евангелистите - методисти, Те са няколко категории - евангелисти - методисти. Няколко приятели го поканиха на събора и той присъства. Беше на гимнастиките и аз бях даже зад него, когато правим гимнастики. И той казваше, после пишеше във вестниците: „Бях в плен на Белите братя". Да, в такава форма го писа и изказваше своите впечатления. Но то в самата книжка е писано кои са Белите братя. Казва: „Г-н Дънов се радва на такова обаяние, на което малко хора са се радвали - казва - приживе. На такова обаяние. Всички, като споменат името на Учителя, с особен трепет го изговарят и това е много рядко явление, и отношенията между хората от братството са брат и сестра. Няма Иван, няма Драган. С една топлота, което нещо е много хубаво, дано се запази!" Така пожелава той. В. К.: Аз тази книжка съм я чел, но данните, които дадохте, че са били съученици, това никой не го знаеше. Затова са необходими тези неща. Г. С.: За Неделчо Попов да ви кажа, тогава той (1926/1927 година), това бяха първите години на въвеждането на Неделчо в братството. Той, дето четеше беседи, четеше наши книги, обаче на събрание не беше идвал и затуй се смяташе като външен човек. И на събора не го пуснахме да влезе. Той гледаше отвънка как ние, младите братя, разнасяме яденето и той просто със завист гледаше на нас. „Виж, те са вътре, а пък аз тука, вън от оградата!" Като пренебрегнат и т.н. Та туй го казваше Неделчо, де. В. К.: Къде преспиваха приятелите в ония години? Г. С.: Времето беше хубаво, бяха си направили временно такива палатки с черги, с одеала или пък платнища си бяха направили и всеки си спеше под покрив. Всичко беше нагласено - в случай на дъжд, за всеки да има покрив. Но времето беше хубаво. Значи това са първите събори на Изгрева. Лятото на 1927 година го почнахме (салона) и същата година го завършихме и проведохме събора. Ето на, тука, още незавършен салонът. Незавършен салонът, стъклата не бяха поставени, нито столове имаше, нито нищо и сядахме направо на дюшемето сядахме така. А пък тези са отвънка, на снимките, които показвате, които не се събираха вътре, отвънка са. В. К.: Значи вътре, направо на дюшемето. Г. С.: Да, в първите години така беше, още не беше завършен салонът. Обаче сложиха покрива и за 19 август 1927 година вече салонът беше в процес на работа. Обаче сложиха покрива и за 19 август 1927 година вече салонът беше готов и в това състояние както е дадено тука, на снимката. В. К.: Значи, това е салонът и съборите в първите години. Картината е от събора. Всички с бели рокли, това е лятно време. Г. С.: Да, лятно време беше. Ето, някои с черги, някои с одеала, разни работи - всеки според възможностите си. Бяхме бедни, бедни години. В. К.: Сега тука, това са други събори, насядали на пейки много хора. Това са други години, също събори. Снимки на други събори. Г. С.: Ето най-първото положение на Изгрева. Всичко беше угар. Ето борчета, бяха току-що посадени скоро борчета. Наоколо няма никаква къща. Беше голо поле, ниви на селяните от с. Слабино. Изгревът на хоризонта се вижда на тази снимка. Това са първите заселници на Изгрева. Тука ги виждаме с палатки, с бараки. Ето я Верка Куртева, моята балдъза, това е Изгрева в първите години. Това е слънчевият часовник. Това е Иван Кисьов, на сестра Иринка Кисьова мъжът й. Тука виждаме Борис до клетката. В далечината се вижда. Обаче другите двама не мога да ги позная кои са. Ето я Гръблашева - съпруга на Васил Гръблашев, който живее в Америка. Там отиде, струва ми се, с Учителя заедно, и след туй Учителят се връща, пък той си остава там. Продължава да си живее там. Той някои книги е превел, окултни книги, но не си спомням имената на книгите. Васил Гръблашев. В. К.: На тази снимка този тук се казваше Атанас Николов. Какво ще ми кажеш за него? Г. С.: Атанас Николов в Севлиево беше. Сава Калименов издаваше вестник „Братство". Той имаше издателство там. По едно време си разпредилиха работата. Печатницата беше в начало на Калименов, а пък издателството - на Атанас Николов. Той издаде и Есперанто-български речник. Същият издаваше и „Вегетарианска-есперантска библиотека" Беседите на есперанто ги превеждаше подзаглавие: „Нова култура". Това издаваше. В. К. : Атанас Николов. Той е, който издава на есперанто неща от Учителя. Може и други да са издавали, но той като библиотека, като серия ги издаваше поредно. Аз имам дори някои от тях, десетина брошури от тях имам. И други има, които са превеждали на есперанто. Брат Пампоров е превеждал на есперанто. Сестра Петра Шелингозова живее в провинцията. Той, брат й е женен, има деца. Има момиче, на коетозабравих името, 10-12 годишно. Тя не им се меси на техния живот и те не се месят на нейния живот, обаче момиченцето по своя инициатива става вегетарианка, а майката, като се отказало то да яде месо, майката изпада в тревога. И се върнала, и на кавга е готова така не само да избухне, ами така и на саморазправа, защо тя накарала дъщеря й да не яде месо. Пък сестра Петра й казала: „Бульо, нито съм й говорила - какво може да се говори на такова дете? Нито съм й говорила, нито нищо. Пък. като е решила, това е нейна работа." - „Ти си я убедила, ти си я накарала да не яде месо." - „Аз нито съм я накарала да не яде, нито ще мога да я накарам да яде", й казала Петра. Обаче родителите казали: „Сутринта ще заколим кокошка и ще и кажем да яде." И легнали с това решение. Тя, като се разтревожила - сега детето ще бъде подложено на тормоз и тогава вечерта до късно, като останала самичка, написала писмо на Учителя. Писала подробно как е изложено момиченцето на опасност. „И сутринта. Учителю, ще колят и ще я накарат да яде. Какво да правя, да й помогнем." И затворила писмото, и сутринта ще отива да го пусне на пощата. Преди да пусне писмото в пощата - писмото и до сега стои в нейната архива, не е пуснато в пощата - обаче сутринта никой не се сетил нито кокошка да заколи, нито да се занимава с детето. Всички отишли по работа, като че ли не е било въобще. И тъй се разминал случаят да. Писмото написано, обаче стои в архивата, а пък отговорът се получава, те забравили въпроса за този скандал. Писмото написано, мисълта заминала към Учителя и се получил отговорът и така момичето само станало вегетарианка. Друг интересен случай. Има един подобен случай с един брат на Изгрева, на Крум Няголов дядо му. Костадин се казваше, ама забравих презимето на дядо Костадин. Сетих се: Костадин Стойчев. Те са от Бургас. Жена му беше в болница. Тя работела в Бургас, в пощата. Било е много отдавна. Заболяла била от гърло, много тежко било положението. Просто лекарите не могат да помогнат и тогава той се е принудил да пише писмо на Учителя. Пише писмо на Учителя, какво е положението, какво са опитали, какво е, че не може да се помогне. Сега моли за бърза помощ. Написал писмото и сутринта отива на пощата първо да пусне писмото. Преди да пусне писмото, сутринта, като отива на пощата, получава телеграма - отговор на писмото, Писмото още в джоба му, пък Учителят му отговаря:" За жена ви така и така ще направите " И направили, и в скоро време тя оздравяла. А препоръчано щял да го праща. Това е ученикът, който има връзка с Учителя. Да, това е потвърждение на този закон. Ето, на снимката виждаме чешмата с надписи. Чешмичка хубава. Беше на ъгъла там, до боровете, имаше надписи, имаше и образи с един орел, една сърна, имаше и един човек така и т.н. Знам, че тях ги работи Борис Николов. Ама тези вътре кой е работил, може да е бил същият, А друга е чешмичката в елипсата. Имаше една елипса и около елипсата по кръгове на цимента фигури на зодиака. Чешмата е зодиакът. В. К.: Сега тука е тази клетка, астрономическата. Г. С.: Да, наблюдателница, метеоролическа. Има термометър, барометър и разни уреди, които само Георги Радев ги проверяваше. Георги Радев, той работеше там. Това е Изгревът по ония години. Представлява една поляна с насадени малки борчета. Да, туй е гората. Тази поляна се е казвала Баучер някога. Някога е била на някой си бивш американски консул. Казвал се Ваучер. От неговото име нарекли местността Баучер. Вилата на Баучер, на Баучер и така станало мястото на Баучер. В. К. : Това е първата сграда, която е построена, така ли? Г. С.: Това е първата сграда на Изгрева, която е жилище за Учителя. Дотогава Учителят квартирува на ул. „Опълченска" 66, у семейство Гумнерови, Петко и Гина Гумнерови. Те са мъж и жена, те са му дали прием, обаче след като се построява Изгрева и му се направя жилище, Учителят се изнася и напуска вече града. Напуска града, макар че там си има стая и т.н. Обаче той вече живее горе, на Изгрева. В. К.: Сега тука тази котва „Глава на Твоето Слово е истината", кой я прави? По идея на Учителя ли е ? Г. С.: Вероятно като символ е, но кой я е правил, не знам. Не мога да си спомня. В. К.: Искам да питам, това е сега балкона на Учителя, нали? Г. С.: Балконът на Учителя. Той там излизаше, салонът е отдолу, тука е стълбището. Тука е приемната. В. К.: Той излизаше ли горе на балкона? Г. С.: Някой път е излизал. В. К.: Какво представляваше тази сграда, солариум ли е била, какво? Г. С.: А, не, там имаше наблюдателница. Той имаше там астрономическа тръба, да наблюдава. Да наблюдава вечерно време звездите. Това беше построено по негова поръчка, то беше остъклена тераса. В. К.: Значи това е къщата на стенографките, „Парахода" - обикновени дървени бараки. Г. С.: Това са бараки, допълнително правени. Ето го и „Парахода", зад тази барака. Виж как е извит Параходът. В. К.: Разкажете ми спомена за д-р Иван Жеков. Г. С.: Д-р Жеков си беше ветеринарен лекар и беше облечен с бяла престилка и сестрите, които бяха дежурни около кухнята, и жена му беше между тях. Те се грижеха за кухнята, за уреждането там с големи казани, за около 1000-1200 души народ трябваше да се сготви ядене. Значи в няколко големи казана се приготвяше манджата и там същевременно имаше и големи бакърени чайници, да се сервира вода по всяко време. Всеки, който желае гореща вода, може да получи от там. Длъжни бяха да му дават. Един брат отива да иска гореща вода и пита: „Сестра Жекова, може ли да ми дадете една гореща вода?" Д-р Жеков, обаче, с всичката си сериозност - той обича да се шегува, ама онзи не знае това, не го познава - твърде сериозно го запитва: „А защо викаш на жена ми сестра, бе? Отгде ти е сестра на тебе, тя не те познава!" Той, оня, сконфузен се обръща към другите: „Тоз, кай, не е ли от братството?" Всички се усмихват. Д-р Жеков, такъв си беше той, обичаше да се шегува. Със сериозен тон говори и човек може да се смути.
  2. 3. НА ИЗГРЕВА Георги Събев: От 1930 до 1941 година живях на Изгрева. През това време съм имал срещи с Учителя, когато съм имал някаква нужда. Аз съм може би от ония хора, които са имали най-малко срещи с Учителя. Смятах, че сам трябва да разрешавам задачите си и няма какво да обременявам Учителя с това, докато всеки ден пред вратата на Учителя имаше цяла върволица, опашка имаше, да чакат за среща с Учителя. Аз съм отивал само в такива случаи, които са били много важни за мене. Един случай имах, когато през 1936 година завърших свободния университет, отидох при Учителя и му казах: „Учителю, по случай завършването на университета искам да дам една вечеря на братството тука. Може ли в събота вечер?" - ,.Не, рекох, отложете за неделя вечер, защото събота вечер съм зает." И така направихме вечерята в неделя вечерта. Беседата беше на обед, а вечерята - вечерта. На вечерята бяха към 120 души. Искам да кажа тогава колко евтино струваше. 120 души с половин заплата, 600 лева, можах да ги нахраня. Имаше сирене, халва, чай, такива работи. Много хубаво прекарахме. Тогава такава беше традицията: Който има някакъв весел случай в живота си, по тоя начин изразяваше своето отношение към обществото, като събере всичките на вечеря или на обяд и т.н. Така сме постъпвали. От 1930 до 1941 година аз съм бил на Изгрева. В разстояние на десет години съм бил на Изгрева, а там се печаташе Словото на Учителя Дънов. Словото се печаташе в печатницата на „Земеделско знаме" на ул. „Врабча" 2. „Житно зърно" мисля че печаташе друг печатар. Влад Пашов там работеше, мисля, че школните лекции се печатаха. Отначало ние си имахме печатница на ул. „Оборище" 24, там беше салонът и беше къща на брат Радославов Иван, който беше много известен като историк на времето. Един от най-добрите историци на времето. Вергилий Кръстев: Как се построи салонът на ул. „Оборище" 24? Г. С.: Аз отидох при заварено положение. Кой и как го постори, не зная. Наши приятели са го построили. В. К.: Значи това е било къща на Иван Радославов. Г. С.: Дворът на Иван Радославов, къщата си беше вътре и салонът беше до нея. В двора имаше барака и там беше печатницата. Знам, Влад и Сава Калименов отначало там са работили. Една сестра от Панагюрище, забравих й името, Виола ли беше забравих, тя работеше в печатницата, а аз тогава бях в държавна печатница. Това беше малка печатница, няколко каси там и тези необходими съоръжения - машини при избор на много букви - много малко бяха. Затуй отначало първите книги не са така добре технически издържани, защото нямаха условия приятелите. После така Влад беше самоук човек. По-нататък при братя Малджиеви в Русе са печатали. Не знам дали е бил наш човек или съмишленик, или пък като търговец просто е имал отношение към нашите хора, но нашите хора го предпочитаха. В Пловдив брат Стоицев - Михаил Стоицев. вземаше някои лекции, беседи отделни и ги печаташе на свои средства в Пловдив, в печатницата и след това ги раздаваше на приятелите, подаряваше ги - отделни брошурки. Туй правеше брат Стоицев и някои други хора са го правили. В Казанлък имаше печатница, обаче не успяха да я запазят и после държавата я взема.
  3. 23. ОБРАЗИ НА УЧЕНИЦИ НА ИЗГРЕВА Вергилий Кръстев (В.К.): Кажете нещо за Паша Теодорова. Милка Говедева (М.Г.): Много скромно си е дала спомените Паша. Нали в спомените й има там някои неща. И тя лично ми е разправяла. Но Паша беше малко така, как да кажа, въздържана. Тя, например, по време на бомбардировките се питам: „Къде да отида, къде да отида?" При Паша отивам, разбира се и лягаме на пода, слагаме дюшеци, туй, онуй. Цяла нощ ме завива и вика: „Моето дете, моето дете." Аз почувствувах майчина закрила от нея. Аз майка не помня, но ето от нея почувствувах майчина закрила. Това е едно. Второ, Паша беше иначе строга към мене. Нали, вика, ще четеш, ще учиш, д-то ти мазол трябва да хване. Така се учи, вика, не с разходки нагоре надолу. И, разбира се, послушах я. Аня също. Те ми се и караха, но бяха толкова благи и мили, каквито аз не съм виждала никъде, никъде. Защото аз съм расла в сурови условия. Към мене са били с ирония. Тонове, тонове подигравки и иронии, и омраза, и не знам какво да кажа още. Зли отношения към мен, но те не могат да кажат това. Те могат да ми се скарат, да кажат: „Ела, ела, Милке, има нещичко за теб." За хапване примерно или някой чаршаф, някой им подал нещо. Те и за мене мислят. Това е на Милка, това е на Милка. Хайде и на Милка да дадем това, хайде и на Милка... Това е било при Паша. За мене това е била и Аня за мене. Те бяха като две капки сестри, милеещи така, като че ли съм й дете, просто трепереха. Те много обичаха и Анина, защото и Анина я учиха. И на мен ми казваха: „Ти си мързелива. Анина учи по-добре от тебе." В.К.: Коя Анина? М.Г.: Анина Бертоли, която си замина. Или Йотка. И Йотка учиха по същото време. Те три тура ученици имаха. Първият тур е бил Иван Антонов и не знам кой друг е бил още. Вторият тур не знам кой е бил. Но ние сме третия тур. Аз, Колю Драгнев, Боянчо, Тамара, имаше една Маринка и Йотка. В.К.: Всичките с частни уроци, без да плащат. М.Г.: Всички частни уроци без да плащаме. Не само това, но ни хранеше. Па и някоя дрешка, па някой чаршаф и това, каквото има. Аз не съм получавала от роднини това, което съм получила от тях. Освен леля ми от Букурещ нещо, ако ми прати. А освен това отношението на Учителя към Паша бе така най-изискано, най-коректно, най-доброто, най-висше, за да й даде диплома на нея, само на нея, и да каже: „Ти най-малко си ми създавала трудности." В.К.: И какво представляваше тази диплома? М.Г.: А, не знам. Полицията я взема и ако могат сега да я вземат, да я издирят, хубаво ще бъде. В.К.: Но Учителят лично е написал за нея диплома. М.Г.: Учителят лично й е дал диплома на нея. А и тя има много писма от Учителя. Ама всичко взема полицията, милицията. В.К.: Вие виждали ли сте ги? М.Г.: Имаше много писма от Учителя. В.К.: Какво представляваше тази диплома? М.Г.: Не съм я виждала. В.К.: Като завършено окултно образование. М.Г.: Като завършено. Като ученичка добра. В.К.: А, като ученичка на Школата. М.Г.: Като ученичка на Школата. Тя е била. Тя ми разправяше един такъв случай: през 1923 година. Тя идва при Учителя още през 1914 или 1915 година, не знам. Била при Учителя и рязко казали двете с Аня, а този е бил слуга, Иван Антонов у тях: „От днес ние няма да ядем месо." И цялата пуйка я дават, пуйка ли било, какво, на Иван. „Иване, изяж я сам!" - „Как, госпожице, сам?" - „Да, сам да я изядеш, ние вече ставаме вегетарианци." Майка им, бащата вече починал, баща им много приличаше на Чайковски. Майка им казала: „Аз нямам нищо против, сега както решите, така. Иване, изяж я цялата пуйка." Така е била, ха-ха-ха. В.К.: Той слуга е бил при тях, така ли? М.Г.: Слуга бил, но те го учили. Те го учили и той завършил. Те го вземали от малко момче. Той мисля е такъв, без баща и без майка. Вземали го от малко момче и го изучават. Той завърши философия. И накрая той си отиде сърдит на тях. В.К.: Е, защо? М.Г.: Де да знам, нещо обидно. В.К.: Те са го учили от началото. М.Г.: Да, да. В.К.: И той заминава. Беше завършил гимназия и след това? М.Г.: философия. В.К.: Работеше ли някъде или не? М.Г.: Не, но вземаше много скъпо за астрологията, за хороскопите. Но за него знам такива случаи, казваха. За младежкия клас специално. Дойдат някои, казва: „Имаш приятелка - вънка, не може тука да влизаш!" Пазач, да. Викаха му „Иван Грозни", защото грозен беше той така малко. Възгрозничък. Но той на мене ми каза така, след тази екскурзия, която правехме със стомничките, аз там отидох и казва: „Ела, момиче, да ти кажа. Ти много хвърчиш, но теб решетки те чакат." - „А, ха, ха, ха" - аз се изсмях. И ми каза: „Ти идеш от Китай и ако искаш да се увериш, че идеш оттам, може да идеш и да си видиш развалините на твоя паметник. Току-така не си дошла в бялата раса. Направила си нещо добро за тоя народ там и затова си дошла в бялата раса." Това той ми го каза. В.К.: И кой паметник, не каза. М.Г.: Не каза, издигнали ми били паметник в памет когато съм убита ли, какво и що. И затова имам страх от насилствена смърт. Тъй и майка ми и баща ми, и двамата починаха, пък и аз, ако съм била в миналото тъй с карма. Това ми каза Иван Антонов, да, но после той ме намрази. Не ме поздравяваше. Ту-у. Така гледаше, не знам как, много лошо на мене. В.К.: Защо? Защото си била комунистка? М.Г.: Не знам причината, за която... Но аз си спомням, че и Иван се мяркаше там в тая партийна група. И после нещо се ядоса и напусна. Но беше в нея. Но не помня точно какво беше. Години оттогава, нали човек не може да запомни всичко, избледнява. С брат Боян Боев имахме много хубава връзка. Аз като каквато и да е мъка, тичам при брат Боев. Една от тези беше, нали, когато аз напуснах две години и се колебаех дали да вървя или да не вървя в Партията. А той ми каза: „Навсякъде трябва да се работи." Това ми отвори очите, навсякъде. И аз тогава се върнах в Партията. Но когато имах нещо мъчно, той казва: „Да, да, да." Слуша, слуша. Него си спомням един път когато дойде. Антов го би. Той беше много зъл. И дойдоха някои да му правят обиск. Имаше той Пентаграма над главата си така (на стената в рамка), от милицията сигурно искаха да я вземат нещо и той почна да вика: „Огън, огън, огън, огън, не пипай, не пипай, огън, огън!" И те не знам какво помислиха, но оставиха Пентаграмата. Брат Боев беше много скромен. Много тих, умерен, с ума си, разбира се. И сигурно няма да го забравя, който какво и да пита Учителя, ако се приближи, брат Боев винаги си носеше тефтерче и молив, и стенографираше всичко, всичко. Кой какво пита и какво отговаряше Учителят, той записваше. За всичко, за всичко. И спомням си веднъж една сестра ми казваха, нали по тая част бях. И казват: „Виждаш ли тая сестра Мери, французойка, той говореше на френски с нея." А той е следвал в Германия и доколкото знам от други съм чувала, сега доколко е вярно не знам, казали така. После ще кажа за тази сестра. Той като следвал там, там е бил Рудолф Щайнер и Влад Пашов имаше снимка на Рудолф Щайнер, аз не можех да издържам на погледа на тоя, на снимката на Рудолф Щайнер. Той имаше един поглед особен. И той като е говорил с него, той му казал: „Защо си дошъл при мене? Учителят е в България." Тогава научава за Учителя, тогава го потърся и аз не знам защо е окуцял той, във войната ли е била причината? За Мери, Мери й казваше той, но как се казва аз не знам, живееше в сестринските стаи, не тези, където аз, там, където брат Боев. Тя все говореше на френски, нещо искаше да го запита, той отговаряше. Но като че някакво приятелство имаше между тях, може да е било чисто, нали, но възрастни хора и двамата, някакво приятелство - предполагам аз, не знам, не си кривя душата, нали? Но тя често го забираше и казваше: „Брат Боев, това, брат Боев, онова." - „Да, да, почакайте малко, сестра, почакайте малко", той имаше такъв обичай - „Почакайте малко, почакайте малко, сега." Тъй че тая книга „Учителят за образованието" той я написа, тя е от него. Тя е една хубава книга. В.К.: Кажете нещо за Тодор Стоименов. М.Г.: Той бе не особено така ласкав. Сега по едно време нали разбраха, че съм комунистка и решиха да ме гонят от Изгрева и като ме гонят сега, рекох къде да ида? Реших да ида у Тодор Стоименов, щото там отиде една Димитрия, която аз доведох, една моя състудентка, която после стана на ОФ там председател. Аз я доведох на Изгрева. Но нея я приеха и тя е комунистка, но мене не ще. И Тодор Стоименов като се научи, вика: „Тая да я гоните, да я махате." Бях при негова племенница, забравих как се казваше - Мара, но коя беше, забравих. Стоях няколко дена и ме изгониха. Тодор Стоименов знам, Учителят много държеше на него и знам, че беше болен, слаб и т.н. Мария, една негова племенница, му помагаше, тя жива мисля че е още, не знам. Но Василка, която переше дрехите на Учителя още от „Опълченска" 66, дойде отдолу, тука дойде в една барака и един ден каза: „Брат Стоименчо е много тежко болен, трябва да ида, да му се помогне." Пък горката, тя си замина, а пък той остана. Нали, Василка, която беше едра, така, та доста време стоях, но не ме харесваше, че съм комунистка. В.К.: Балтова? М.Г.: Балтова с тоя Неделчо изглежда имаше връзка. И аз, когато живеех в Стефова горе, в хубавата стая... А даже и тук имам един случай с Учителя. Аз като се настаних там, Паша ме настани там, като дойдох и отивам с едни ябълки, не знам кой ми беше дал, при Учителя. И Той гледа една по една хубави, хубави такива, и каза: „Е, хубаво, сестра." Викам: „Много хубава стая, благодаря, Учителю." Тука те отвориха, кой ми отвори, не знам, беше заключена стаята. „Но сега гледайте, сестра да не се карате!" Пък аз викам: „С кого да се карам?" Не знам с кого да се карам. „Рекох, да не се карате!" - Повтори. Да, а то какво се случи. След три месеца ли, пет ли, колко стоях там, дойде Стефова. Тя е от Хасково ли, от Сливен ли, не знам от кой, оттам някъде. Дойде и каза: „Кой те пусна тебе тук в стаята ми? Веднага вън!" В.К.: Тази стая чия е? М.Г.: На Стефова. Тя е на най-горния етаж и прилича също, те направили също като на Учителя както е стая и балкон такъв в полумесец и тука същото нещо. И аз там като пеех, ме чуваше тази Капитанова, беше жива още и дадоха ми срок да напусна. И аз казвам: „Учителю", а той каза „Гледайте да не се карате!" - Викам: „Кани ме тази Капитанова." - „Ех, както решите." И аз отидох при Капитанова. Но беше много интересно, когато отидох втория път. Аз нали съм месоядка и съм отишла при гърнетата, масата с гърнетата, кърнаци, разни неща, такива пълни, суджуци два. И една по една върви и казва: „У, сестра, тук мирише на месо! Учителят не дава." Днес тъй, утре тъй и аз повиках сестра ми и: „Я обирай тия работи, да ги няма." А по едно време сестра ми, когато стачкуваха и когато чупеха прозорците на германската легация, дойде при мене да живее. Но тъй като аз се разполагах, а тя обичаше и тя да командва, един ден си прибира багажа и отива в общежитието във фабриката и ме напусна, Па и не беше удобно, ставаше сутрин рано в тъмно, минаваше през цялата гора, покрай линията, за да отиде до фабриката там. Та така стана. Та и тоя случай го има. Но Балтова идваше, нали, и чакаше на вратата, понеже вратите така, едно до друго така, малко антре. И аз имах чувството, че на моята врата се чука и отварям. Тя вика: „Пуле, пуле, пиленце" - викаше на Неделчо Попов. А той беше казал: „Аман от тука. Аман от нея." И така. Това знам за Балтова. В.К.: За Неделчо Попов да си спомняте нещо? М.Г.: Неделчо Попов беше с Методий Константинов, когато казаха, нали, войн?.1а че се отваря. Това бяха. Неделчо беше болен от цироза и така си замина. Брат Ради поддържаше братската градина нали изцяло и тая Ганка, гдето е сега на Черни връх, му помагаше. Знам това, че Учителят, когато някой се разболее: „Рекох, идете в санаториума!" А санаториумът беше братската градина и да покопаеш там, за да се излекуваш. „Идете в санаториума!" И това, пращаше ги да копаят. Или на лозето, Или там. А за лозето се грижеше този Колю Каишев, на Миката Каишева брат й. Той разбираше от пчели. Там имаше и кошери, и лозе, и той се грижеше за това. А имаше една череша, Паша ми разправяше, там до самото лозе накрая. И аз от нея съм вземала издънки. От Ангел взех, той ми даде две издънки от череши от братската градина и си ги насях, но то трябвало да се ашладисат. Аз не съм знаела за това и те раждат сладки, но мънинки, дребни, такива, толънки. Та едната ще я махна. Та на тази череша, която беше в градината, хубава, розова. И Паша ми казва: „Един ден отивам при Учителя, не ме среща Учителят в приемната и аз го намерих в градината. И аз така погледнах към черешата и Той каза: „Рекох, може да си откъснете, но само трички череши", нали. Можем да си откъснем само трички с позволение от черешата, разбира се. Значи казва, когато искаш да вземеш плод от някое дърво, ще му искаш разрешение, да ти даде и тогава ще вземеш. Но семките трябва да посееш обезателно. И един ден по тоя повод сме при Елена, след Учителя. И Томалевски идва и носи една шепа семки - ябълки. Вика: „Елена, нали Учителят вика семките да ги посеем. Я виж тука в Ганкината градина, посей ги някъде, каза, че нямам къде." Това е. В.К.: Георги Тахчиев? М.Г.: Тахчиев, да. Той искаше да остане неоженен, не можа да издържи на една певица и се ожени за нея, нали. И после смята може би, че тя е причината, че се е разболял, така чух в Стара Загора като бях и си е заминал. Той беше много предан брат, извънредно много предан брат. философия той беше завършил. Учител беше. Той много неща ни е разправял за Учителя, така хубави неща. За прераждането, как ще се виждаме в другия свят, ако отидем в друга някоя си планета, как ще бъде. Той ме е просвещавал. То и Веса Несторова. Те са ми като, аз наричам, кръстниците. А пък духовната ми майка е Паша. Нали от нея съм получила духовното, щото аз тука със стихотворението ще кажа, но тя когато отидох там, да се укрия, примерно, когато ме гони полицията, да се укрия след тая случка с легацията, тя каза: „Не бой се, каза, не бой се." И тогава те ми намериха стаята у Стефова. Те ми я намериха тая стая. Те отвориха, като смятаха, че Стефова няма да се сърди на Паша, че те са я отворили, но после вече се преместих там. А пък за бай Ради. Бай Ради беше, как да кажа - да кажеш куче вярно е малко. Не може да опиша човек по-верен от брат Ради на Учителя. Когато отиваха на езерата, Учителят каза: „Тука трябва да се пази. Ради!" Бай Ради спеше долу на земята, направо на земята, пред стълбите на Учителя. Че Елена каза: „Не може така, бе бай Ради!" Трябва, чакай, имаме дюшеци братски, имаме такова, завивки, как може така?" Че му дават дюшек, че му дават завивки, да не спи така на цимента. Бай Ради е бил семеен, имал деца, умряла ли е другарката му, не знам, как той е дошъл в Братството. Някъде от Добруджа ли, Елена ми разправяше това. Щото в един разговор Елена разправяше, че бай Ради се бил разболял и Елена взела да го разтрие. А той й рекъл: „Абе, Елена, не си била женена, пък виж как знаеш да се справиш с един мъж, да го разтриеш, да му помогнеш, когато е болен." И така А бай Ради беше много верен, много предан. По-предан човек от бай Ради не съм видяла. Вярно, възпростичък така, но нали бай Ради ми донесе апарата на гръб тъй през градината, за къдрене на косите. Нали, щом каже Учителят, изпълнителен до немай къде. А бай Ради поддържаше освен това градината, поддържаше лозето. Ако трябваше нещо, живееше до кухнята. Трябваше да се купуват продукти. Голяма част от градината се изкарваше, която той работеше. Но и когато трябваше нещо да се купува, дори когато трябваше въглища или когато трябваше да се пренася, или това в мазето продукти, все бай Ради беше. Може друг да е давал парите, но бай Ради беше изпълнителният човек. Учителят имаше пълна вяра в него, пълна вяра в него. По времето на Учителя се създаде един братски хор. И после Учителят даваше песни във време на беседите. Нали и като изпееше Той едната песен, тези, които разбираха от ноти и композиция, нотираха това нещо. Но спомням си Мария Тодорова все беше там. Имаше един хармониум и тя стоеше на него и веднага почваше да свири. А много често Учителят използваше Кисьова. Кисьова умееше много да хармонизира песните и разбира се Кирил Икономов, който беше учител в гимназията по него време. Кирил Икономов също така, той пък ръководеше хора. В тоя хор пеех и аз. Мичето Златева беше цигуларката, нали, беше известна цигуларка, предаваше уроци, но тя и пееше. Аз даже когато взимах уроци така оттук, оттам, защото нямах пари да плащам, като я слушах. Аз живеех в Капитанова, а тя над мене. Като я слушах да пее, аз я имитирах. И тя ме пита от кого вземам уроци. „Слушам те тебе и те имитирам." И се чудеше, че можех да я имитирам. Мичето беше една добра цигуларка и си спомням даже по езерата като ходехме, сутрин рано ставаше и с цигулката с една мелодия, не помня коя беше, събуждаше палатките - хората, нали. А Галилей беше един много добър цигулар също така. За композиция имам тука нещо в Паневритмията, малката Паневритмия, той е поизменил малко нещо. Нашите хора не го одобриха за това, което е направил. Но е помагал. Друг цигулар е този Филип Стоицев. Много добър цигулар беше. В.К.: Симеон Симеонов? М.Г.: Симеон Симеонов си спомням. Той, винаги той свиреше на беседите. Той свиреше. Това му беше приоритет на него, той да свири. „Аз съм най-добрият цигулар сред адвокатите" - той така се изказваше, нали, за себе си. Той свиреше на беседите. И когато Учителят даваше някоя песен, той я изсвирваше. А Учителят често ни събираше. Горе имаше така като амфитеатрално, където играеха, свиреха или пееха на подиума и там имаше едно пиано и там даваше песни да разучаваме. Аз за това казах вече как. Много песни даваше. А когато даваше някоя песен на беседа, казваше: „Ха да видим сега кой ще я изпее." И винаги тоя Пеню Ганев. Той не беше срамежлив. Ама може, не може да пее, той става и я изпява. Учителят казваше някоя сестра ние туй, онуй. Ние бяхме все свити, такива едни. Аз тогава се учех да пея, имах глас, но така когато сме целият салон, не смеех да стана да пея. А другите, тоя Пеньо Ганев, той най-много се проявяваше. Важен човек бе той. В.К.: Начо Петров? М.Г.: Начо Петров беше важен, той като комунист и за властта, и така, и с Учителя работеше. В.К.: Казваха, че бил германофил. М.Г.: Не знам да е бил германофил. Аз го знам, че е бил комунист. В.К.: Защото Учителят в Мърчаево бил казал на него, на Начо Петров и на Митко Грива да отидат и да бъдат представители пред властта. В.К.: А, да, Митко Грива също беше музикант, също. Не знам. В.К.: Петко Епитропов. М.Г.: Тоя с брадата. Той непрекъснато се караше с тоя Жеков. Не мога да разбера защо се караха. В.К.: Имаха проблеми за оградата. М.Г.: За ограда, за туй, за онуй. Учителят им каза, че това не е никак хубаво и че ако вие продължавате така, не зная какво щяло да бъде другия живот. Това помня за тях, че се разправяха. Щото Епитропов вдигна една голяма къща, най-голямата къща беше неговата - на три-четири етажа, а пък Жеков живееше до него в една малка къща такава. А по-късно един случай ще разправя с мене. Имаше една сестра, Каролева се казваше, от Самоков, която е леля на моята мащеха. Аз реших да си продам ливадата и тя ще я купи. В.К.: Коя ливада? М.Г.: Ливадата си в Самоков. Обаче аз не знаех, че когато съм продавала имота си, за нелегалните печатници и пр., понеже продавах къща и дюкян. Мислех, че ливадата е останала. А аз съм писала, че продавам частта от имота си от баща си на чичо ми, той да ми даде парите, а не съм изброила, че е само дюкян и къща. А ливадата не влиза. И когато стана това, аз знам, че ливадата не съм продала. Ще я продам на Каролева. И Каролева ми даде 200 лв. или 300 лева, ония пари стари, най-старите и исках сега да й я додам, обаче братовчедите ми се намесват, чичо ми е починал и в това време сестра ми става пълнолетна, тая преродената и въпреки че мащеха ми е взема частта нейната и на сестра ми като малолетна сега, понеже аз съм писала и сестра ми, така че продаваме частта си, без да изброяваме, каза братовчед ни: „Виж бе, Роза, Роза се казва сестра ми преродената, а ние знаем, че сестрите ти не са вземали ливада. Че са продали само дюкяни, но понеже ти искаш втори път да взимаш от нас имот, ето те са писали така, ние пък ще ощетим сестрите ти." А тя казва: „Малко искам да знам за сестрите си." И взима втори път това и сега понеже аз не знам този случай и Каролева дава зор за онези пари, а те са спирали ливадата и тя ще ме дава под съд. И аз отивам при Учителя и казвам: „Учителю, сестра Каролева ще ме дава под съд." И разправям тоя случай. „Идете и кажете на сестра Каролева, че сестри не се съдят. Сестри се разправят с добро." И аз отивам и й казвам: „Сестра Каролева, Учителят ме прати и ми каза така и така." - „Той трябваше на мен да каже това." - След като Учителят я е излекувал нея един път. Тя е страдала от глава. „Ами, викам, сестра, ако на мен не ми вярвате, елате питайте Учителя." Пък тя цели улици дюкяни има и сега за моята ливада останала. И казвам: „Елате и питайте Учителя." - „Ех". И й казах това нещо. Но тя почина и не можа да ме осъди. Нещо такова стана. Не можа да ме осъди, не се яви на делото. В.К.: А как Учителят я е излекувал от главата й? М.Г.: Държал си е ръката над главата й, тя самата го е казвала, така и тя станала отново, и главоболието е изчезнало, и по тоя начин я е излекувал. Да. Разправих тая история заради материални неща между духовни хора. В.К.: За Савка Керемидчиева. М.Г.: За Савка си спомням като идваше, нали, носеше една такава чиния, излизаше от Учителя, тя много често беше при Учителя, почти все там и носеше една продълговата голяма чиния, пълна със залъчета, най-различни залъчета и ме среща мене, аз отивам при Паша. Цял ден киснех там. И казва: „Милке, вземи си, това е от Учителя. Виж хапчета, туй, онуй. Ял, оставил, това онова - за благословение." И аз си взимам едно. „Вземи си още едно." До трички. И така. Разправих аз това с палачинките, щото тя ми каза тогава де: „Учителят ми даваше от всичко, а пък виж сега от твоите палачинки не можах да хапна." Савка се разболя 40 дена след заминаването на Учителя. И се разболя тежко - рак на дебелото черво, нещо такова мисля беше. И Милка Аламанчева ми казваше, те бяха много близки приятелки, Милка е виждала как коленичи Савка пред Учителя, когато Учителят й диктува да пише тия „Свещените думи". И сега Савка ми даде една Библия, за която Мика Каишева ми я задържа, подвързана с кадифе и „Свещени думи", подвързани с кадифе и „Пътят на ученика", подвързани с коприна, много ми е мъчно и от други беседи късани отвътре, отгоре, отдолу, отзад, отпред, нали ей така, а неразрязани томове бяха. Аз не знам дали разправих защо тя ги къса? Когато вземаха книгите на Братството, аз ги дадох на Паша, защото вземаха на Паша всичката литература. Викам: Кой ще жали най-много? - Ще жали Паша, защото всичкото е минало през ръката й. Викам: „Сестра Паша, реших да ви подаря моите книги, цялото течение на вас, щото ваши са в края на краищата, вие сте ги работили." - „Милке, занеси ги при Мика Каишева, защото може да дойдат пак тука и да заварят." И вързопи цели ги нося аз там. И минава време и пак ще кажа. „Милке, виждаш, че не виждам вече, вземи си ги обратно." И отивам да си ги взема - разпарцальосани. И не ми дава. „Хайде комунистко, и това ти е много" - ми казва Мика Каишева. В.К.: А тя знае, че вие сте ги занесли. М.Г.: Ама знае, разбира се. В.К.: Защо ги е късала? М.Г.: За да дава на други. След като тя има цели две течения. Тя има за двете си деца по едно течение. В.К.: И тя къса отделни коли или? М.Г.: Не, който му давала да чете, някой му харесало нещо, скъсал, кой отзад, кой отпред, кой от средата, хей така, парцальосани. А неразрязани томчета бяха. И ми стана много, много мъчно и когато ги видях, й казах: „Ама може ли така, сестра Каишева?" - „Хайде, комунистке, и това ти е много" - ми каза тогава и много ме заболя, много ме заболя. В.К.: Не ви ли върнаха Библията? М.Г.: Не, нито Библията, нито друго. Библията беше на Савка. И Учителят е ръководел Савка, да си отбелязва кое е важно. Тя се е учила по тая Библия, нали, и тя все казваше: „Като я прочетеш, Милке, ще ми я дадеш." Когато се разболя, аз така мислено се молех, дано остане при мене. А пък то не остана при мене, Миката я взема, нали и „Свещените думи" и ... Да свърша със Савка. И Савка се разболя. И един ден заварвам там Милка Аламанчева при Савка в къщи. Отивам и казвам: „Абе ти си отслабнала, ма." Тя имаше така дебели крака, ханш. „Още, още трябва да отслабна, докато си замина." Така ми направи силно впечатление това, че тя трябва да отслабне, преди да си замине. Нали и така я видях, лежеше на кревата и това ми беше последното виждане. Те, нейният гроб беше на Редута, там тогава погребваха. После майка й почина. Например за Аламанчевите: Когато Антов ме би, тогава за тоя случай, за който разправяха, аз къде да отида, къде да отида, освен при тях. После отидох при Борис Николов та плаках, най-после при Учителя на мястото, нали? На тях майка им беше жива. Майка им беше много такава добра жена. Добра и милостива и към мене. За Милка Аламанчева си спомням, че тя ми е разправяла, не знам имам ли право аз да го разправям, тя имала връзка с този Иванов, в Париж. В.К.: Михаил Иванов. М.Г.: Да. И си спомням един ден, че тя ми чете едно стихотворение, нали, едно с което казва, тя пишеше хубави стихове, че за любовта си жертва и Бога ли, нещо от тоя род. Не помня, ще сгреша, ако кажа. Но беше в такъв вид, и аз казвам: „Много е силно." - „Ами видиш ли, аз страдах по тоя човек." А той мисля, че с малко ирония към нея беше, защото от Париж й праща, тя ми показа, някакви си дребни бонбончета, някакви-си мъниста. Той, милионерът там. Викам: „Милке, аз, ако бях на тебе, щях да му ги върна в плик обратно." Но тя беше много развълнувана от това. И тя каза, че сънувала един сън, тогава ми разправя: „Аз, каза, сънувах един сън. В миналото съм била някаква принцеса и съм била жена, която блудствува с тоя, с оня, и се видях в това си състояние, видях." И тя си замина. В.К.: А нейната сестра? М.Г.: Сестра й си замина, нали? В.К.: Нещо да си спомняте? М.Г.: Голямата им сестра, тя имаше връзка с този Богомил Малджиев, нали? Те бяха годени. Но интересното беше, че те отишли да питат Учителя, когато да се оженят. Той казал: „Вие последни ще се ожените." Какво значи? Значи да не се женят. В.К.: Значи последни ще се оженят. М.Г.: Значи да не се женят, нали, в тоя смисъл, не знам. А пък другата им сестра, те имат последната една сестра, тя беше женена. Женена и бяха й взели апартамента. Нея комунистите бяха я изселили, това, та и тя беше и накрая тя живееше на тавана на Савата. Имаше право, защото на това място на двамата, на мястото на Жеков и на тяхното се направи тая голяма къща. Но преди да си замине, слезе долу при един от синовете си и си замина, така - Цеца. В.К.: Сийка Каназирева? М.Г.: Банкова чиновничка и даже по време на едни бомбардировки спират асансьора. Тя останала в асансьора. „Учителю, колко се плашех!" Тя казва: "Учителю, сънувах един сън, че съм си отишла горе и виждам майка ми и викам: Мамо, мамо, мамо!" Пък тя много обичаше майка си. Казва: „Аз не съм ти майка, аз съм ти сестра тук." - „Да, казва, там не са вече майка и дъщеря, там сте сестри всичките", казва Учителят. Тя пееше също в нашия хор. И това. Тя така винаги любезна, винаги усмихната. Тая пружина оттатък в кухнята е от нея, от майка й е останала. В.К.: Катя Грива. М.Г.: Катя Грива беше може би така любимка на Учителя ли, аз не знам, как да кажа. В смисъл такъв, че Катя е завършила в Италия пеене. Тя е правила опити там да се излъчва. Не знам дали знаете за този случай. И като е правила тия опити и един път насмалко е щяла да остане, да остане отвън и да си замине. И тя казала това нещо на Учителя и Учителят казал: „Това нещо да не го правиш." Катя Грива, Милка Периклиева, не знам, те ми бяха приятелки, близки бяхме и аз понеже от моя занаят знам и масажи, и за това, и за онова, и един ден масажирам Катя Грива. Тя хубаво тяло, чудно има и болна беше. И отивам при Учителя да го питам каква да прави. Учителят каза, ще й кажете супа гореща, картофена, с една, две люти чушки вътре в нея, да може да се изпоти и да я разтрия. И аз отивам по тоя повод, в една барака зад Паша живееше, и това е. Та Катя беше в тоя смисъл, тя пееше хубаво. Тя разправяше един случай с Учителя, когато й дал - на Паша разправяше и аз бях там - „Запали се огънят". Учителят играл пред нея с движение, как да го направи и е пял, нали. И тя вика нямаш представа с каква красота, с какви жестове красиви, нали така, както е дал така „Запали се огънят", сложи се трапезата, както се е дала песента. А тя също разправяше един случай пак при Паша, защото и тя киснеше при Паша, както и аз цял ден, и казва: „Дойде една светска дама при Учителя. Учителят с цялата етикеция на такъв светски човек я посрещна и аз, каза, се почудих как Учителят може да бъде кавалер, такъв, каквито са, казва, в света." И такива случаи разправяше. Аз съм я виждала... После тя по едно време не искаше да работи. Нямаше работа ли, какво. Най-после си намери работа в Трън ли, къде беше. В.К.: В Трън. М.Г.: И отиде учителка там в Трън. Та така. А за Милка Периклиева, това ми направи много силно впечатление. Ние бяхме много близки с нея. И нея съм фризирала. И тя много хубава. Тя беше силно влюбена в тоя Милко Костов. А пък той малко търчи-лъжи ми се видя, защото на мен той ми извади два, три здрави зъба, че стигнах до мостове и после до протези, но както и да е. Митко не беше само с нея. Тя искаше на всяка цена с него да се ожени, но Учителят един път я смъмри и каза: „Ти не разбра ли, че на земята имаш карма само с баща си?" И тя в нейните спомени го е отразила това нещо. В.К.: Значи само с баща си. М.Г.: Само с баща си и според мен, значи тя приключила тогава на земята. Милка беше много хубава. Тя имаше едно голямо изпъкнало хубаво чело, после тя пишеше много хубаво. Някъде аз имах стихчета за децата - песнички, нали, с игрите, как да играе, как това. Свиреше и на пиано хубаво, композираше някои песнички. В.К.: Спомняте ли си? Защо не можаха да приложат Паневритмията? Казвала ли ви е тя? За Паневритмията? М.Г.: В училищата ли? Беше забранено. Понеже тя провеждаше някои неща така, песнички, това, онова, нали, стихчета в тоя дух. Забранено беше, забранено. В.К.: Георги Томалевски. М.Г.: Да, Томалевски беше един много умен човек. Той идваше при Паша, но повечето при Елена ходеше. Може би защото Елена е македонка и той македонец, и аз после се прехвърлих малко при Елена, защото там научаваш - връзка на науката с учението на Учителя. И Илиян идваше там, но той по-рядко. Илиян се криеше малко от мене, защото знаеха, че съм комунистка, но Томалевски много често ми е казвал: „Хайде, Милке, защо не им хвърлиш билета, де?" Казвам: „Ще дойде това време, ще го хвърля и искам да го хвърля." - „Ти, казва, си наша, бе, какво търсиш там?" А той имаше брат комунист, който е убит - Томалевски. После Томалевски имаше много хубаво дар-слово. Той много умно говореше. Така и есетата, които пишеше де, той е известен като писател и т.н. Но той е много добър и като физик и жена му много му се сърдеше, че той можеше да стане професор, а не стана. Той беше секретар при професор Драмлиев. А Драмлиев ми е на мене роднина. Драмлиев е първи братовчед с моя първи братовчед. Той по баща, пък ние по майка с мен. И моят братовчед е син на тая ми леля, при която аз бях в четвърто отделение, гдето в Кюстендил, гдето разправях. А когато Георги беше секретар при Драмлиев, аз бях студентка втора година. И Георги казваше: „Абе Милке, мога стипендия сега да ти издействувам за Бърно." - „О, викам, чешки език." Аз не обичам тоя език. „Абе там немски се говори." И до ден днешен съжалявам, че не отидох, за там съжалявам и после съжалявам за Италия. Не знам дали съм разправяла този случай. В.К.: Не. М.Г.: Бях. Първият път, когато отидох, имах писмо до д-р Мичев да бъда приета от него, той беше пълномощен министър в Рим. И аз, минавайки оттам, тогава имах да вземам един изпит, това е физико- химия проклета, за да се вземе държавния изпит, и той ме прати с една лекарка до тяхната Сорбона ли, факултета там, един прекрасен факултет с една градина, за да се провери какво може. Тя, те й казват там: „Тя може да изгуби само една година заради езика, ще й възстановим останалите изпити и по-нататък ще продължи." Какво ще продължа? Вземам може би един-два изпита и ще се дипломирам, и ще се върна с докторат - доктор-химик. А Томалевски гдето ме пращаше, там щях да бъда инженер-химик. Гледай - в Бърно, там инженери стават. А и в Букурещ леля ми ме викаше. И там можех да бъда инженер, ама аз дебела глава. И тука като отидох при този, д-р Мичев, той каза: „Вижте какво, аз ще ви намеря и някаква работа тука, нали? Поемам отговорността." А пък аз, а, как ще счупя партийната линия! Ще кажат другарите - във фашистка Италия остана. Тогава и в Париж ме караха да остана, и не останах. Тогава и в Хамбург ме канеше братовчедка ми и не останах. И във Виена ме канеха, и не останах. Въобще глупости колкото щете направих. В.К.: Славчо Печеников. М.Г.: Спомням си така, той беше богатият човек, той подпомагаше един вид Братството, той организираше, когато се ходеше на Рила, той докарваше камионите, денковете, това-онова. Една година и аз ходих и тогава с тия камиони ни стоварваха на Гюлечица и то Гюлечица пеш да Вада и нагоре. То беше много. Нощувахме там на Гюлечица, през нощта спяхме по денкове, по това. Такива гъби манатарки грамадни знам ставаха там и тръгвахме нагоре. Но Славчо подпомагаше понякой път и стола. Такива бедни като мене, хранехме се без пари, нали? Впрочем, какво, там всеки слагаше колкото иска в касичката, нали? А много хора идваха и студенти, и се хранеха без пари на тоя стол братски. Много хора. Пък Славчо така си го спомням, като днес. Знам за него, де, как се е оженил за Люба Славянска. Те са имали връзка така дълбока преди това. Тя забременяла и той искал да я остави, но отишъл при Учителя и казал: „Аз ще я оставя!" - „Ти трябвало да мислиш преди това. Сега няма да я оставиш, сега ще я вземеш!" И така се наложи и се оженил за Славянска. Знам децата - Бубата, голямото момиче, добра цигуларка, излизаше и свиреше, както и Желю Ганев - преди Златка. Тя сега е в Мароко. Те двете се състезаваха и излизаха на сцената. Свиреха и пред Учителя. Ирина Кисьова и тя, също тъй добра сестра, която бе много изпълнителна така към Учителя беше, но тя бе музикална, пееше добре, и свиреше, и композираше, нали? Тя аранжираше много песни от Учителя така, за разлика от Мика Тодорова, която не я одобряваха много нашите хора, както аранжираше тя. Макар че и тая, цигуларката Ружа Кисьова, дъщеря й с нея, беше по-друго. Свиреше и на цигулка и така беше по-хубаво. Но аз имам един не много хубав спомен от нея, че когато от Белчева се махнах, отидох при нея за уроци, пък тя ми предаде един- два урока, пък после каза: „Аз повече не мога." Искаше да се плаща, а пък аз нямах възможност. Същата история беше и с Митко Грива по пианото, нали? А иначе какво. Тя добра беше, Ирина Кисьова. Тя идваше винаги на нашите песни, когато Учителят даваше нова песен, разучавахме я с нея. Добре. В.К.: Боян Златарев. М.Г.: Боян, той беше много изпълнителен брат, много тих и скромен, тих и изпълнителен към Учителя. Каквото казваше Учителят, изпълняваше го. Той завърши гимназия заедно с мене. Един от честните, почтените, скромните братя беше той. И Гради Минчев, мога да кажа, нали, но Гради беше малко така по-инак, изпълняваше задачите, които му се възлагаха. Аз с него нямам добър спомен, със Стефан кога работеха. Той се плашеше от Стефан, щото като партизанин, да не го измести като бригадир, нали, и там този, Петър Филипов, нали работеха заедно мозайките и те все се включваха, ако дойде някой журналист. Стефан го елиминираха. В тоя смисъл нямам добър спомен. А от Петър нямам добър спомен това, че той ни свърза с един Желю, какъв беше не знам, от Пловдив, нали, който уж да ни помогне да се съберем, пък оня прави магиите. Та Стефан си замина. Ха-ха. В.К.: Със Стефан кой? М.Г.: Стефан Тафраджийски. В.К.: Вие не бяхте женени. М.Г.: Официално не успяхме. Той водеше разводни дела, не успя да се разведе и така остана. В.К.: Е, каква беше целта и задачата на тоя Желю? М.Г.: Желю щеше официално да го разведе и да се съберем ние. Ама, каза, дай 5000 лева. И тук Стефан малко сгреши, Бог да го прости. Взема от Борис Николов 5000 лева уж за братски нужди и ги даде на Желю. А Желю каза, че му трябват, за да си довършил къщата. А тоя същият Желю после 500, 300, 200 лева взимаше от мене, по колко пари вземаше, не знам. В.К.: А той какъв беше? Адвокат ли беше? М.Г.: Не, работник, тоя Желю. Петър го знаеше. Петър Филипов ни свърза с него. В.К.: Няма ли адвокат? М.Г.: Ама адвокатите отделно парите взимаха. В.К.: А, той да прави магически операции. Че и с такива работи ли се занимаваха? М.Г.: Ами хайде де! Петър ни свързва. В.К.: Значи такива ми ти работи. М.Г.: Да. Та затова аз към Петър нямам хубаво чувство. Бог да му прости, но... За съжаление, например, в младежкия клас трябваше да влизат само хора чисти, като Паша, нали, девици. Обаче в младежкия клас влизаше и Илия Узунов, който беше близък с неговата там, Стоянка Илиева и Борис Николов, който казват че бил също така живял с Мария, и Тодора и Ангел, не ги знам още кои бяха. И аз тогава си казах: аз съм разведена. Сега в момента нямам мъж. Защо да не вляза в младежкия клас? И по този повод аз казах, сънувах Учителя, той ми отваря вратата, но не ми казва „Влез." И аз не влезнах. И аз не влезнах. Но по-късно Той ми каза това: „Занимават те много тия любовните работи." И аз изтръпнах, когато ми го каза. Така щото на Изгрева имаше такива неща. Имаше и се говореше. Ето например Митко Грива с Райна на Дякона. Дяконът с Весела Несторова. Там вече какво е, не знам, но връзки такива има.
  4. 14. ПЕВИЦА НА ИЗГРЕВА Милка Говедева (М.Г.): Друг случай. Аз се прочух като певица. Но преди това, чу се вече, че пея. Една имаше Белчева, една сестра там и ми предаваше уроци безплатно. Казва: „Като умра, поне една свещ ми запали." До днес не съм й запалила на тая жена. „Но искай от Учителя да ти разреши на братското пиано да учиш, защото да можеш да си акомпанираш." Един ден Учителят е долу и аз го питам: „Учителю, аз вземам уроци при сестра Белчева по пеене, бихте ли ми разрешили пианото да вземам?" - „Е-е, хайде де!" Ама баш така с ръцете - „Хайде де". Аз останах изненадана какво искаше да каже. Вергилий Кръстев (В.К.): Какво значи това „Хайде де"? М.Г.: Не знам, и до ден днешен не знам. В.К.: Хайде, почвайте? М.Г.: Да, да, нещо от тоя род. И така стана. Почнах аз да уча пиано, Митко Грива ми предава. Но Митко Грива ми предаде 58 урока и каза: „Търси си друг филантроп! Повече не мога." А аз живея от подаяние. Аз нямам възможност. А какви подаяния? Един ден аз отивам при Учителя и казвам: „Учителю, аз съм фризьорка. Ще разрешите ли да си донеса апарата на Изгрева, защото това ми е препитанието, пък и бомби падат да не го ударят." - „Кажете на бай Ради да ви помогне, да дойде с вас, да вземете апарата." Тогава нямаше трамвай през гората. Казах на бай Ради. Бай Ради дойде и на гръб ми донесе апарата в квартирата на Изгрева, там, където живеех у Капитанов в мазето. Сега донесен апарата, отивам втори път при Учителя. „Учителю, ще разрешите ли тука да работя? Знам, че вие казвате, че не трябва да се горят косите, защото това са антени на мисълта." - „Ами на тебе това занаят ли ти е?" Казвам: „Да, Учителю." - „Ами тогава ще работиш." Трети път отивам при Учителя: „Учителю, ще разрешите ли стенографките да ги накъдря?" - „Ами това е тяхна работа." Отива Елена. Паша казва: „Не, аз в никакъв случай." В.К.: Ха-ха-ха. Паша не иска. М.Г.: Отивам при Савка. Савка казва: „Ще питам Учителя." - „Ти може да не се къдриш" - казва Учителят. Отивам при Елена. Елена казва: „Ще питам Учителя." Той й казва: „Когато всички се накъдрят, ти последна." В.К.: Ха-ха-ха. М.Г.: Всички, значи целият свят, последна. Не разрешава. Отивам пак при Учителя. „Учителю, ами аз разбирам от подстригване. Може ли да ви подстрижа аз косите?" - „Аз много добре си върша работата сам." А отива при Паша, която съм подстригала и я скуби. „Това що е, това що е?" Демек не одобрява както съм я направила, нали? Не ми одобрява работата, искам да кажа. Аз знаех, че там Панталей ходи, Галито, Галилей ходеше да ги подстригват, както и да е. Един ден, аз като певица вече, Паша отива при Учителя и казва: „Учителю, абе Милка нещо глас има, тука пее в братския хор, който Кирил Икономов ръководи. Ето той казва: Имала злато в гърлото, не знам какво си." Той на мене така ми каза: „Ти знаеш ли какво имаш в гърлото си, злато имаш в гърлото." Пък аз не можех да го разбера какво значи това. И един ден Паша казва: „Да я пратиме при Прокопова, Учителю, Милка, да й чуе гласа." - „Рекох, при Мамберг да отиде!" Мамберг. Имаше една сестра, Дарлинг й викаха. Дарлинг, да. Тя нали Доспевска се казваше. Нещо от Самоков, едни са Доспевски. Та тя вземаше уроци при тая Мамберг. Тя беше колоратурка. Беше на моите години, ама такива хубави горе високи тонове имаше. „Там, там рекох да отиде, при Мамберг." Паша пак: „Ама Учителю, ние имаме връзка с Прокопова. Така тя е капацитет." - „Рекох, при Мамберг да отиде, при Мамберг." Учителят пак повтаря. А и аз съм там. Накрая Паша казва: „Ама Учителю, ние даже, мъчно се ходи при тази Прокопова и успяхме да вземеме бележка за при нея да я изпита, нали, може и пари да не й вземе." - „Рекох, при Мамберг, при Мамберг да отиде." Учителят пак настояваше на своето си. Добре, ама тогава аз уж питам Учителя, пък слушам Паша и взех тая бележка. Беше една сряда и из гората разпявам се, тогава нали няма трамвай, няма автобус, и минавам, и вървя. И точно там, гдето играем гимнастики така, оттам се задава един младеж и Халачева ми беше казала, че я нападал един бранник. А аз казвам: „Че не можа да му удариш два шамара, викам, да беше на мене, аз щях да се разправям с него." - „Как бе, то високо момче, как ще му удариш два шамара?" Той й бе обрал чантата и на много други. На немци и не знам си какви. А се беше чуло, че не само чанти, а и кожени палта обирали и по входове влизали и така. Не щеш ли това момче среща мене. И понеже кална пътеката и то крачи голямо така, високо. Рекох да му направя път да мине - така казва Учителят - правете път на врага. Добре, ама той като се изравни с мене и ме прегърна. „Ха, рекох, какво искаш сега?" - „Искам да те целуна." Таман да кажа „Хлапак" и той ме удари тука и пипна чантата, носех я така под мишницата си и ми заплете крака и ме събори и грабна чантата. Аз таман да кажа „Ти ли си чантаджията", и хукна да бяга по диагонал. А горе имаше пост, накрая на гората - полицай. И аз както пеех А-а-а, колкото ми глас държи - пищя. Писъкът се чува чак там горе от полицая. А той като бяга из гората по диагонал близо до полицая и чантата беше от едната страна червена от другата синя и както я хванал червената, полицаят я вижда и стреля във въздуха и тоя страх го да не го убият. „Ама аз само чанта съм взел." - „Твойта кожа, твойта мама" и го завежда в подучастъка там и го били, били, и накрая го завеждат в 4-ти участък. Но аз не знам. И казвам си: „Да, сега ако кажа, че комунист се крие тука в гората, веднага ще го хванат, ама нали е крадец, никой си не мърда пръста." В това време идва Генчо, един художник от Бургас, много хубави картини рисуваше и Учителят казваше: „Много слънце има в неговите картини." И казва: „Какво стана?" - „Така и така." И се връщам с него. И отивам под прозорците и плача. Не, най-напред се качвам горе. А Учителят имаше едно стъкло така на прозореца и виждаше кой е на вратата, нали. И аз видях през прозореца, че той си извадил кърпата и се смее, и се смее. В.К.: Кой е това? М.Г.: Учителят. В.К.: Защо се смее? М.Г.: Ами аз чукам, нали, за какво, той знае за какво е и се смее. Защото не съм го послушала. Отивам при Прокопова. Най-напред отивах при една германка, да й правя ноктите и след това щях да ида при Прокопова. И той не ми отвори. Слизам долу. Пак не ми отвори, но на обед сме в трапезарията. И аз отивам и Олга Славчева: „Учителю, Милка обраха!" - „А, така ли? Аз колко пъти съм казвал на сестрите?" И пак извади кърпата и се смее. „Аз колко пъти съм казвал на сестрите да си носят лют червен пипер в джобчето, че като наближи, хвърли в очите и си свободен нататък", нали да се освободиш. Тогава Иван Антонов се обади и каза: „Учителю, аз идущия живот искам да бъда цар." - „Ще бъдеш, Иване." В.К.: Цар, ха-ха. М.Г.: Да. А тя каза: „Учителю, а аз ще стана ли директор?" Учителят мълчи. Олга: „Учителю, аз ще стана ли директор на училище?" - Два, три пъти попита. В.К.: Кой е това? М.Г.: Олга. В.К.: Олга Славчева. М.Г.: Учителят не потвърди това нещо. И накрая аз отидох да питам след храната, там полицая. „А, ти ли си Милка? А иди в 4-ти участък." Аз съм полулегална, аз се крия, как да отида сега там и отивам долу, но се забраждам с една кърпа така и казвам: „Аз съм от Братството, аз това, аз онова." А един полицай: „Ела бе!" и като с идването си така си подвижва крака, че го удря тука онзи в брадата. В.К.: Кого удря? М.Г.: Той, дето го е хванал. В.К.: Да. М.Г.: У-у, викам, така жестоко биете. „Такива християни като вас, във вас се навъдили апаши." Ах, аз си отдъхнах, нали не съм християнка, нали съм комунистка. Чантата ми дадоха, обаче откраднали ми там част от ножичките, парите, купоните, нямаше ги, може и полицаят да ги е вземал. Но, колко съм упорита. След тая случка отивам при Прокопова а глас никакъв нямам от преживяната случка. И тя казва: „Какво ще изпееш?" Почва да ме разпява. Както почна, казва: „Ами я ми изпей някаква песен. "А там при нея всички оперни певици преди да излязат на сцената идват да се разпеят и после отиват да пеят. Много просто облечена бях. Много скромно, много сиромашко и тя: „М-м-м, кариера ли искаш да правиш с тоя глас?" - „Мен ме нападна един крадец." Прокопова: „И утре да дойдеш, пак тая история." И така, нищо не стана с Прокопова. И се връщам. И минаха години, Учителят си замина и тогава се сещам за Мамберг и отивам. „Ама вие не знаете ли, ами тя катастрофира, тя е в болница." Пак минаха години и пак отивам. „Ама вие не знаете ли, тя почина." Тъй че аз не можах да изпълня това, което Учителят ми беше казал. То бях още като ученичка един ден. Аз обичах да чета на полянката, на мястото, където сега е Учителят, където е погребан, мястото. Там имаше една лоза с пейка и масичка. В.К.: Тази масичка е там преди да си замине Учителят? М.Г.: Преди, преди. Преди, на мястото, на мястото, където е погребан. В.К.: Преди да замине, преди там да му е гробът. М.Г.: Да, да. Аз искам да кажа и за погребението. Та, но преди това за зайчетата ще кажа. Един ден аз отивам да чета на поляната и обикновено ходех там да си чета, така. Гледам, имаше един зодиак преди на поляната - зодиак с чешмичка и там Учителят така като си махнал жакета, по жилетка и като гони едни зайчета, а в съседство имаше една бакалница и тоя, който държеше бакалницата, гледаше вероятно зайци и те пуснати на свобода. А имаше един триъгълник пред салона на Учителя, то по- право към зодиака така триъгълник от лалета. Триъгълник, така продължителен триъгълник от лалета - червени, всякакви, много красиви. И тия зайчета, ама такива хубави зайчета, красиви зайчета бяха и Учителят като ги гони, като ги гони, то щото бодлив тел, те минали, дошли отсам. Ама така намръщен към тях. И аз викам: „Колко хубави зайчета, Учителю." А той продължава да ги гони. И аз в тоя момент казвам: „Щом Учителят ги гони, трябва и аз да ги гоня." Почнах и аз да ги гоня заедно с него. И ги изгонихме оттатък да минат в другия двор. „Оплакаха ми се лалетата, че им ядат главичките тия зайчета." Лалетата му се оплакали, че им ядат главичките зайчетата, на лалетата главичките. Значи защо ги е гонил Учителят. Защото те яли главичките на лалетата. И това ми направи много силно впечатление, че лалетата са се оплакали на Учителя. Друг един път видях тоя Симеон, дякона му викат, знаете го. В.К.: Да. М.Г.: Седи на Учителя на пейката, там, където е мястото с Учителя и разговарят. Между впрочем аз знам тия истории де, на Веса Несторова със Симеон Арнаудов, на жената на Симеон с Митко Грива и т.н. Казват, че Учителят ги бил създал тия връзки, за да могат да творят. Симеон да пише стихове и певец беше той. Аз ще кажа и за певеца. А пък Веса да пише стихове, а и Райна Арнаудова да вдъхновява да пише композиции Митко Грива, на морето ходиха и т.н. Учителят е създавал дружба между хората така, но те са си виновни, че тая дружба е задълбочавала в други отношения. И така един ден, седят те, Симеон с Учителя там и аз щом станаха грабвам си книгите и отивам там да седна на същото място та да получа еманациите от Учителя. Нали, че ще мога да запаметявам, Учителят е седял. Гледам на същото място да седна, гдето е седял Учителят, да ми влезе в главата това, що уча. И по тоя повод, понеже мъчно ми влизаше в главата това, що уча, аз имах една връзка, но да не отплесвам за връзката - по-после мога да кажа. Гледам Симеон идва към мене и му казвам: „Какво толкова си приказвахте с Учителя? Че се смееше ти и Учителят леко се усмихваше?" - „Ами питах Учителя какъв полов контакт да имам с жена си. По колко пъти на месеца да има контакт. И той почва да ми разправя за животните. Ами кравата - един път в годината. - Това е много малко, Учителю. Учителят почва да намалява, казва не знам кои животни - шест месеца на годината. Не знам кои животни три месеца на годината. И не знам кои животни един път в месеца и дотам спира Учителят. Учителят казва: „А-а-а" и Симеон се смее: „Ха- ха-ха." Нали така гласно се смее. Това е, казва Учителят. По Божествено това е, а пък хората как са го изнамерили, то е вече друго. Това беше със Симеон. И Симеон ми разправя за Веса. „Не дава да я пипна, казва. Не дава да я пипна. Тя, вика, все за Учителя ми разправя, все това, все онова. А пише, вика, такива стихове." Но един ден Веса и той са в салона. В.К.: Симеон, дякона. М.Г.: Дякона. Веса на пианото, Симеон ще пее, а Учителят е до края на салона, имаше малка врата, която е близо до стълбите и отиваше се горе и до маси имаше там, бай Василчо, имаше един бай Василчо, продаваше книги на Учителя там. И аз като видях Учителя, и аз влязох вътре, и застанах права така до Учителя. Тогава бях аз певица. И Симеон се разпява и скъсва горе нещо. И аз: „Ха-ха-ха." Той се обърна и видя, че съм аз. В.К.: Учителят. М.Г.: Не, Симеон. А Учителят се обърна към мене, аз бях от лявата му страна. „Рекох, светът ще дойде тука да учи пеене." В тоя момент Симеон пак скъсва някаква височина и аз пак не можех да се въздържа: „Ха-ха." - „Рекох, светът тук ще дойде да учи пеене." И аз малко така като скандализирах се от това де, че няколко пъти ми повтори и аз не разбирам, че Учителят ми го е казал това нещо. В.К.: Какво е вашето тълкуване, в какъв смисъл го казва? М.Г.: Светът ще дойде да учи музика от окултната музика. В.К.: А, в такъв смисъл. М.Г.: Това е смисълът, но аз тогава го разбрах, че в салона ще дойде да учи. После разбрах, че окултната музика ще диктува в света. Един ден с Учителя сме се събрали да разучаваме една песен. „Аз мога да любя, добър да стана" или „Мога да постигна що желая", нещо такова. Може би и за двете песни. Маргарита Мечева и не знам още кои бяхме там, Кисьова на пианото. Но в това време Учителят я изпя, Кисьова я аранжира, изпя я тя и казва: „Хайде сега всички." - „Не, хайде сега да я изпее някой друг." И аз сега нали съм певица, перча се така. Какъв урок ми даде той. И викам: „Сега да ще да каже аз да я изпея", обаче Учителят ми обръща гръб. Обръща си гърба и казва през мене на тази Маргарита Мечева. „Как, викам пък аз на ума си, тя какъв глас има, тя е нищо..." Но тя я изпя сравнително хубаво. „Ех, хайде още някой да я изпее" - Учителят. Аз викам: „Мене да избере." Той пак си обръща гърба и даде на тази Сийка Динева. „У-у, викам аз на ума си, тая с треперливия си глас." Критикувам. Викам: „Е-е, той не ще мене да ме избере." И изведнъж се обръща към мене: „Ех, хайде, рекох, и вие да я изпеете." В.К.: Ха-ха-ха-ха. М.Г.: Ха-ха-ха. Ама ми каза: „Е, хайде и вие да я изпеете." И като реших да си отворя устата и гърлото: „А, а, а, а", тон не мога да извадя. И погледнах умилително към него, провикнах се на едно място, пак А, а, а, а, тон не мога да извадя. Същото нещо беше, както там при Прокопова, така и тука при него. Аз, която пеех така на всеослушание, на сила, не можах, от което разбрах: Не се смей на другите, защото по-лошо ще се смеят на тебе. И така се получи.
  5. 12. ПАРТИЙНАТА ГРУПА НА ИЗГРЕВА Вергилий Кръстев (В.К.): Сега искам да ви питам. Аз понеже съм слушал, как стои въпросът с партийната група след 9 септември 1944 г. на Изгрева? Милка Говедева (М.Г.): След 9 септември.09.1944 г. В.К.: Партийната група. М.Г.: Тя се разтури. В.К.: Тя се разтури в 1945 година. Там участвуваха много хора. М.Г.: Аз когато участвувах, всичките не ги помня. Знам, че Тодор Михайлов беше секретар. Знам, че Антов се напира при нас, а ние после го изхвърлихме. Особено тогава, когато той взема да издава чии са местата на Изгрева. Имаше един Василев от Градския комитет, който отговаряше за строежите и аз му казах: „Защо не дойде мен да питаш, комунистката, бивш член на ЦК, ами си отишъл да питаш Антов кои са местата. Че Антов ти казва места, които са собствени на братята и сестрите там. Гита беше купила там една барака, не знам кои бяха купили и ти ги обяви, викам, тия за братски и ги взема. Това не е вярно, той обяви, казвам, за братски и вие ги вземахте. Това не е вярно." - „Е да, ама ти държиш за Братството и заради това нямаше да ни кажеш истината. А пък той ни ги даде всичките места." Оттогава го намразиха. Да не говорим за побоищата. Че той ходеше с бастун и наляво и надясно биеше. Първо с мене почна, нали. Защото въпросът беше такъв. Бях на квартира у Капитанов и ми каза: „Недей, за да не ти купувам разписки, да ти давам бележки за наема - 3 или 5 лева." Там живеех. „Все едно ще кажеш, че живееш без наем." И аз като го смятам Антов за брат, казвам. Пита ме, ама не ме пита, а така стреснато: „Колко?" А той бирник. „Ти ще лъжеш Партията?" Прас, прас. Викам: „Как биеш? Ти брат, ти комунист! Как си позволяваш да биеш?" Хайде още един, хайде още един. И аз пребита. Насреща Борис Николов. Отивам и му казвам. Пък отдолу Аламанчеви ме виждат разплакана и казвам: „Не ми е за ударите, ама как може така да ме унижава, как може това? Аз, ако отида сега в Партията, ще го направя на мат и маскара." А Борис казва: „Недей, Милке! Премълчи. Недей със зло." И отивам на мястото на Учителя и толкова плаках и така горчиво и как да кажа, за неправдата, нали. Така. Това беше. А искам да кажа нещо за погребението на Учителя. Аз съм грабната вече от Градския комитет за укрепване на властта от като съм студентка и отивам, а малко преди това...
  6. 10. КОМУНИСТИ СЕ УКРИВАТ НА ИЗГРЕВА Милка Говедева (М.Г.): И колко пъти си спомням аз, тука искам да кажа за Учителя. То беше по-късно де, ама когато той смръщи вежди. Вергилий Кръстев (В.К.): Я го разкажете точно тоя случай. М.Г.: Един ден с Учителя говорим, а и друго за зайчетата ме подсетете. Говорим с Учителя така и Той казва: „Не делете хората на такива и такива, на фашисти и това." И това точно пред стаята му, така малко встрани. „Всички са, казва, Божии хора, сред всички трябва да се работи. Бог ги е пратил на земята всички да се усъвършенствуват. Да работят." Аз така помислих, помислих, викам: „А, сред фашистите. Аз не искам сред фашистите. Аз, Учителю, ще работя сред комунистите." Учителят смръщи вежди, но нищо не каза. Но аз бях така рязка някак-си. Че аз викам: „Учителю, обичам комунистите и ще работя за тях." И тук искам да добавя. Когато Учителят си замина, аз две години прекъснах да ходя в Партията. Аз бях студентка вече. И не исках да ги виждам. Мислех, че те са виновни за смъртта на Учителя. Щото се получи такова нещо. Дойдоха на другия ден след смъртта Му да го арестуват. Толкова съм плакала, така ридала. „Учителю, прости ми, Учителю, прости ми." И отивам при брат Боев и казвам: „Брат Боев, не искам да работя с комунистите. Какво да направя? Кажете." - „И там трябва да се работи. И сред тези хора трябва да се работи", ми каза брат Боев. И аз тогава отдъхнах и казах. А две години аз се мотая и при тях не ходя. И вече ме поставят за изключване. Да бях отпаднала от Партията тогава, ама къде? И казват: „Абе тя не идва на събранието." Един казва: „Абе тя живее далеко, ей там при дъновистите, къде ще идва на събрание?" - Защитават едни. Други казват: „Абе оставете я, бе, тя такова едно минало имаше." Но като ми каза така брат Боев и като се донесе това съобщение до Българо-съветското дружество, беше по повод на заминаването там на студентите, но това друг път ще го разправя. „Ами, казва, ами ние си я водим, бе, на партиен отчет." Един Раковски имаше и още един. „Тя си е наша добра другарка, ние си я водим, тя фигурира." Макар да беше отнесен въпроса до горе, до Районния комитет. И така почнах аз да ходя отново, поради приказките на брат Боев. Иначе нямаше да ходя. Мислех, борба в себе си, да вървя или не, да бъда или да не бъда, много голяма борба и ако щете оттогава към другарите имам още едно „не". Оттогава, това са четиридесет и колко години. Аз не взимам вече участие. Аз съм вземала участие само там, тука никак, абсолютно никак, макар че Дойнов ме обвинява. Тука искат да ме направят партиен секретар. Казах, че съм болна и отказах - излъгах. Турих си разни лепенки на гърдата, че уж имам някаква мастна тъкан, ама представих случая страшен. За операция и т.н. Отказах. Тук пък се намериха завистчии, че отидоха да ме питат и казаха, че там съм конфликтна личност. Защо? Защото им насъбрах всичките такива документации, кое и кои са, а те навързани като черва, мисля, че го разправих тоя случай. В.К.: Да. М.Г.: Тя е много, тя е обширна работа. В.К.: Значи Учителят смръщи вежди и не одобри. М.Г.: И не одобри Учителят. Това е, и като не го одобри, аз се отказах. Но когато Боев ми каза, така аз се възстанових. Възстанових се, обаче тия вежди ми бяха винаги пред очите. Винаги пред очите и когато на събрание се е говорило нещо за изселване на еди-кой си, да се гласува туй, онуй, аз не гласувах. Правя се на разсеяна. Не гласувах. В.К.: Сега, слушал съм, че на Изгрева имало голяма партийна група. М.Г.: Създаде се тая партийна група. В.К.: Как се развиха нещата, искам да ми разкажете отначало. М.Г.: Непосредствено след 9.09.1944 г. се създаде, една партийна група беше. В.К.: През време на Учителя. Там имало печатница нелегална, са ми разказвали. М.Г.: Имаше нелегална печатница, да. Имаше. Циклостил. То беше в къщата, където и аз живех, на таван, а пък долу в мазето живееше, и-й, как се казваше тази, забравих. Тя беше готвачка в съветската легация, забравих вече имената, нали. Единият й син, Иван, беше в затвора в Скопие. Палецът му беше отрязан, помня го по това, а другият, вторият й син беше скаут станал, а третият й син не помня какъв беше. Три сина имаше тя. Как се казваше? В.К.: Сега печатницата. М.Г.: Там беше циклостилът. В.К.: Печатницата. М.Г.: Печатница. Там работеше Бабев, който стана полковник ли, генерал ли, не помня - полковник, мисля, Бабев, с този циклостил. Там слушаше се радио Лондон, радио Москва, нали? Но те доста прикрито бяха. Руска, Руска се казваше жената. Бай Иван се казваше той, мъжа й, който беше в контролната комисия и ми викаше на мене: „Ти премного плуваш във водите на дъновистите!" Щото бях много близка с Паша, тя ме учеше, нали. И Учителят му каза: „Вие нали сте от Бургас?" Учителят дойде и му каза. А негов брат, Тодор Михайлов, беше секретар на партийната група, не Иван. И после те се преместиха в Княжево, напуснаха. В.К.: Учителят какво му каза? М.Г.: „Нали сте от Бургас, защо не си отидете в Бургас?" - „Това е моя работа." Така акцентирано. „Рекох, защо не се върнете в Бургас? Върнете се в Бургас, нали сте оттам?" Учителят не искаше да се създава такива с държавата конфликти или нещо, да го замесят с комунистите. Той беше уважаван, той беше изправен, аз мисля така. Не знам. Това е мое мнение. Но знам, че му е казал. Там живееше и една Стефанка, куцичката, до него в една барака. А до друга една барака пък беше тая, която ме питахте за снимката, една поетеса, не знам как се казва, забравих. В.К.: Сега, Учителят знае че има такава комунистическа група и че те са на Изгрева. М.Г.: Знае, че слушахме и радио Лондон. В.К.: Той ги прикрива, защото те ще докарат и полицията. Да дойдат, ще се разкрие. М.Г.: Може би и това да е била причината, но имаше и друго. Учителят сам е укривал, например членове на ЦК. В.К.: Например? М.Г.: Ама кои бяха? Аз забравих имената. В.К.: Е, как така на всичките ще забравите? Кои бяха? М.Г.: Случката беше такава. Там е била и Цола. До мене. В.К.: Цола Драгойчева. М.Г.: Да. До мене Игнат Котаров беше там, Бабев беше там и кой още живееше, не си спомням. В.К.: И какъв е случаят с Учителя? Каза, че ги прикривал. М.Г.: А, да. Идват, сега търсят нелегални, нали. Търсят ги и този куцият обущар, как са казваше, Божем скоро почина той. А, Колю обущаря, дето е сега кооперацията на ЦК, дето Рада Тодорова живее. Там живееше, на него място беше там неговата къща, на този обущаря и те го търсят него, нали, за да се скрият. Той отива - Учителят разположен към него и му казва: „Аз излизам, да се качат!" А Учителят излезе от стаята си. И те се качват. Идват полицаи и търсят, и казват: „При вас тука някакви нелегални комунисти да са се укрили?" Учителят казал: „Търсете. Ако ги намерите, търсете!" Но не казва: „Те са." Той казва: „Аз излизам." Демек не иска да лъже. „Аз излизам." Ама кои бяха, бе - секретар на партията беше. В.К.: Както и да е. Значи такива случаи има доста. М.Г.: Има, има. Там много комунисти са се крили. Не само аз. Много комунисти. В.К.: И после какво им беше отношението към тази работа? След като са били спасени, след 9.09.1944 г.? Забравиха ли тия неща или не смееха да ги признаят? М.Г.: След 9.09.1944 г. едната аз, която останах там да живея още, дойде една, с която бяхме в затвора и ми каза: „Докато си ти тука, - Христина Брадинска се казваше, - ти няма да си намериш работа. Слизай в града." И като слезнах от Изгрева, започнаха големите страдания. Отидох при една учителка по немски език, която идваше да се разхожда там и ме виждаше, че пея из гората и ми каза: „Момиченце, ела при мене, аз няма да ти вземам наем. Само ще ми почистваш и аз с удоволствие ще те слушам да пееш." Бях 25-26 годишна, най- много да съм била, нали? И отидох там, но тя после ми стана враг голям. Изгони ме, изхвърли ме и точно студентка бях вече, и знаех я от института, образователния институт - вечерния институт, където аз вечерна гимназия карах. А после ми изхвърли багажа, няколко дена преди изпита и аз се лутах насам-натам, отидох при една, беше получила двойка по химия, наш другар, който преди 9.09.1944 г. си слагаше масата и последните си залъчета, и хапки даваше да се храним, а сега каза да спася дъщеря му от двойката и като получи от двойка на петица по химия, ми изхвърли багажа - той и жена му. Аз бях в партийното бюро и нямаше къде да спя, и цяла нощ по улиците. Не трагедия, е, не искам да говоря.
×
×
  • Създай нов...