Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'Изпит'.

Открити 4 резултата

  1. Ани

    09-03. ИЗПИТ

    3. ИЗПИТ През декември 1942 година една група от седем души решихме да отидем на екскурзия в Родопите, на връх Куркалето. Денят преди тръгването беше ясен. тих и топъл. Време чудесно за екскурзия. Събрахме се и решихме, че каквото и да е времето, ние ще изпълним обещанието си и ще отидем на екскурзия. Понеже пътят е дълъг, решихме да се съберем към полунощ в братския салон и в дванадесет часа да тръгнем от там с оглед да стигнем за изгрева на върха. Но за наша обща изненада времето още от вечерта се застуди и влоши. Задуха студен северен вятър, буря и виелица, Върхът, към който се насочвахме, бе далече, около двадесет километра. Докато дойде определеното време, вече земята бе покрита с бяла, снежна покривка, около двадесет сантиметра. Снегът продължава да вали и да замръзва. В уреченото време всички бяхме в братския салон, където си направихме обща молитва и 91 псалом и си казахме, щом Бог е пожелал да ни изпита, нека така да бъде, но ние знаем, че Той всичко ще превърне на добро. Тръгнахме с вяра и упование, без всякакво колебание. Излязохме вън - тъмно и мрачно. Бялата снежна покривка едва се забелязваше. Буря, студ, лапавица. Като че всичко бе се съюзило против нас, за да ни разколебае. Големи снежни парцали се лепяха по лицата ни и замръзваха, но ние следвахме своя път. След като бяхме изминали около три километра, стигнахме реката, на която мост няма и трябваше да се събуваме и да я прегазим. Прегазихме реката, обухме се пак и продължихме пътя. Краката ни бързо се затоплиха. След малко поехме нагоре с песни от Учителя. Северният вятър спря. Почна да духа южният вятър. Небето се разведри и снегът спря. Луната огря и стана по-светло. Затоплихме се. След шест часа път вече бяхме на планината, където стана още по- топло, толкова топло, че даже стана нужда да си събличаме горните дрехи. Намерихме една пещера. В пещерата - изворче и край него сухи дърва за огрев. Накладохме си огън, пихме топла вода до насита. Закусихме и благодарихме за добрите условия, които небето ни създаде. Играхме и паневритмия, и другите гимнастически упражнения. Пяхме и се веселихме през цели няколко часа - времето на престоя. След като бяхме стояли достатъчно, ние отново поехме обратно за към село. Дойдохме пак до реката и след като я прегазихме, вятърът отново се обърна. Задуха пак северният вятър. Пак почна да вали и да мръзне. Когато се върнахме по домовете си, ние всички бяхме бодри и вътрешно радостни, че бяхме издържали един малък изпит, без да се разколебаем пред внезапно влошилото се времена тръгване. Когато се прибрахме по домовете си и домашните ни видяха, че се връщаме всички живи и здрави, се чудеха как сме оцеляли при такова лошо време, при такава снежна буря. Ние мълком се радвахме, че имаше кой да ни пази и да се грижи за нас. Ние бяхме готови да се жертваме, затова Бог ни създаде условия и бяхме доволни, че издържахме изпита си без никакво колебание. Всичко да бъде за славата на Вечния. Разказал: Христо. П. Каратлиев
  2. 1. ИЗПИТЪТ ПО ФИЛОСОФИЯ Тодорка Кръстева Стоянова Родена съм на 20.12.1913 г. на Игнатов ден в град Плевен, в семейството на Кръстан Стоянов Паскалев - телеграфист и майка Иванка Николова Великова, начална учителка от град Шумен. Детството ми премина щастливо, понеже майка ми не работеше, а гледаше трите си деца. Пееше ни песни, четеше ни приказки. Баща ни наред с чиновничеството си купуваше ниви, овце, воденици, волове, коне и дядо ни от с. Воковлик ги гледаше и се грижеше за тях. През 1920 година баща ни закупи кашкавал и цяла мандра, загуби, износът спря, кашкавалът никой не го купуваше и той се притесни, и умря от удар на 44 години. Беше на 2.01.1922 година. Майка ми остана вдовица на 37 години с три деца. Големият ми брат, Владимир, на 14 години, аз, Тодорка, на 9 години и малкият ми брат Кръстан на 5 години. Моят чичо, който бе комунист в общината, назначи майка ми в сиропиталището в Плевен като възпитателка. Но след убийството на Стамболийски на 9 юни 1923 година през есента я уволниха. После я назначиха учителка в едно село. Аз преминах през немотия, завърших гимназия и факултет - философия през 1938 -1939 година. Един ден преди изпита Тодорка Кръстева Стоянова отива при Учителя Дънов на Изгрева за помощ. На следващия ден е изпитът по философия при професор Михалчев. Учителят я приема, а тя не могла нищо да проговори, само очите й се наляли със сълзи. Учителят я гледал, гледал и Тодорка вижда, че Той също се насълзява и тихо казва: „Е, иди!" Тя става, целува Му ръка и излязла от стаята. През нощта спала при сестра Енчева от Бургас, стара женица, но къщата й е храм на чистотата. През нощта се събужда и червата й пищят, сякаш свини колят, но нещо ги запойва и тя заспива. Сутринта се събужда и в 5 часа отива на беседа в Салона на Изгрева. Седнала пред масичката на Учителя и слушала. След беседа закусила и прочела 15 въпроса по логика и толкова въпроса по метафизика и тръгнала през Борисовата градина и право в Университета. Пред кабинета нямало никой. Чукнала на вратата, влязнала, вътре били професор Михалчев и Михаил Димитров. Седнала на една пейка, до нея на стол Михаил Димитров, а на бюрото - професор Михалчев. „На колко се явявате?" - „На четири изпита." Тя била ни жива, ни умряла. Професор Михалчев повдига очилата си да я огледа добре и добавя: „Хайде да почнем. Що е познание?" А тя се изненадва, че това е въпросът, който сутринта в 5 часа Учителят го разви пред нея и тя го е била запаметила. Разказва беседата на Учителя. Професорът сияе от удоволствие. Постепенно преминала през всички въпроси, като те й съдействували да се ориентира при отговорите, по логика, история на философията и метафизика. Накрая я попитали: „Това последните ли са изпити?" - „Да," Преминала ги успешно. На връщане от един магазин купила два големи грозда. Единият занесла на Учителя, за да благодари за помощта му, а другия занесла на сестра Енчева. След това е учителка по философия, а по-късно като възпитателка в училищата и се пенсионира 1969 година.
  3. Ани

    12. ГОЛЕМИЯТ ИЗПИТ

    12. ГОЛЕМИЯТ ИЗПИТ Г.П.: Паша в туй време поддържаше връзки с мен, аз поддържах връзки с нея, защото баща ми страдаше, болестта беше страшна, страшна бе, не исках да го измъчвам, чувствах се виновна, не можех да отстъпя и така се разделихме. Разделихме се физически, без да се разделяме духовно. И когато аз молех Учителя да му помогне, той казал на Паша: „Ще се опари! Ако остане, ще се опари, ще почне да преследва Учението!" В.К.: Първо ще се насочи към вас, да ви ограничава. Г.П.: Да. Да. В.К.:Значи по-добре да си замине. Г.П.: Не само мен, но ще преследва и Учението. Учението. Защото той не беше пасивен човек. Беше сила. И умствена, и обществена сила беше той. Той беше окръжен съветник. Въобще сила беше, макар че с второ отделение образование. Той е израстнал после сам интелектуално. В.К.: Значи, ако остане, ще се спъне. Г.П.: Ако остане, ще се спъне. В.К.: Вие бяхте писали писмо на Паша, за да пита Учителя. Г.П.: Да пиша, да поддържам връзки. И когато баща ми тук, в София почива, моята квартира в Търново пращи, пращи, гърми, ще се счупи таванът. Аз вече знаех, че баща ми си отива, без някой да ми каже. Така беше. В.К.: Значи вашият баща си заминава, вие се освобождавате от една страна, сега вашата връзка с Паша започва. Г.П.: Тя продължава, тя е почнала през 1920 година. Това е 1923 година. 1923 година аз свършвам. И сега ще искам да ви запозная с нещо и искам да го разкажете. То е отпечатано от Анина Бертоли, то е отпечатано в „Глен дьо бле" („Житно зърно") в Париж. Отпечатано е, аз не се страхувах от това. Значи вие, ако го оповестите, ще бъде второ. Не съм търсила листа, имам го на френски. През 1923 година аз завършвам гимназия с пълно отличие, обаче трябва да държа матура по български език, задължителна за всички, независимо от успеха им. Всички накрая трябва да се явят на матура по български език, но тя ще бъде някога, след много дни. В туй време хората си държат изпит по всички предмети, каквито има. Аз съм свободна и нашите приятели отиваме на разходка с тях, и попаднахме на едно поле с ягоди, диви. Ядохме, брахме, и те викат: „Гена, ти искаш ли да отидеш в София да занесеш на Учителя една кошничка ягоди?" - „Че как няма да искам?" Тръгвам. Идвам тука, нося му ягоди. „Рекох, останете!" Добре. Щото аз пък не обичам да притеснявам хората, много бях строга към себе си и към тях. Как тъй? На другия ден: „Учителю, да си отида!" - „А, остани!" Значи вие отивате втори път при Учителя. Г.П: За първи път. В.К.: Не, но първият път той ви казва да останете, така ли? Г.П.: Ама аз съм там у него, на ул. „Опълченска" 66 съм. В.К.: Вие му занасяте ягодите. Г.П.: Ягодите и оставам там, той ме задържа. В.К.: Там преспивате. Г.П.: Там преспивам. В.К.: При Гина. Г.П.: Преспивам при леля Гина. „Мър Марийке, как ти беше името?" Те всички за нея бяха Марийки, защото е името на света Богородица. „Мър Марийке, как ти беше името?" То беше мойто лесно, но както и да е. Вече наближава деня за матурата. Трябва да се явявам на български език. Викам: „Учителю, след четири дена е матурата ми по български език." - „Остани." В туй време той седи, там приятели има и правят оградата между него, между двата двора на Петко Гумнеров и двора на Георги Димитров, на сестрата. Те са съседни. И там правят нещо по оградата с наши приятели млади. На другия ден: „Учителю, да си тръгвам?" - „Остани." В.К.: Само една дума: „Остани." И никакви други обяснения. Г.П.: Става така, аз съм отлъчена от черква, аз съм клета пред цялото село. Всички вече ме гледат с четири, не с две очи. Какво правя, къде съм, какво е това, най-силната ученичка, най-скромната мома, какво излезе от нея? Ами сега, ще загубя и матурата. Ами после? Ами после? „Учителю, ами утре е матурата." - „Остани." - Разпятие. На другия ден казва: „Може да си отидеш." В.К.: Той казва. А вие през това време сте непрекъснато на ул. „Опълченска" 66, там спите. Г.П.: Там спя, там ям и там питам, да си тръгна. Тръгвам си. Аз си тръгвам, трябва да си тръгна. В.К.: Ясно, да. Г.П.: Хората няма да повтарят матурата зарад мен, кой... Каква матура бе, нали трябва да се записвам после? Нали трябва да следвам? Ами и срама, ами пред мама! Мама, която казва пред цялото село - „И аз съм с нея!" Как аз пред мама ще застана, да загубя правото си на следване! Да загубя една година за нашия дом, гдето всичкото е стегнат режим. „Иди си, вече може да си ходиш!" Отивам си в Търново, направо в Търново и там, близко до гимназията срещам моя съученичка. „Какво правиш, бе, от къде идваш? Знаеш ли, че матурата се отложи?" В.К.: Ха-ха-ха. Г.П.: „Знаеш ли, че матурата се отложи?" Кажете ми кой направи това? В.К.: И как се отложи? Г. П: Отложи се. И аз бях много земна. Хох, значи ще си взема матурата, значи ще следвам. Аз не помислих за същността на този въпрос. Не помислих за него. Това беше едно изпитание на Учителя към мен. Не казвам дали съм го издържала, щото аз бях много смутена, когато той ми казваше „Остани, остани!" и мина денят, аз бях много смутена. На кого служа? На здравия разум ли или на увлечение? Това, и чак сега аз разбрах кой ме освободи, кой накара съпруга ми Велизар да се отдели. Аз не съм се отделила от него, защото никой, да ме прости Паша, но така трябва да го кажа, никой нямаше да я гледа. Ами Христов*? Христов, към когото тя е задължена? Този всячески болен човек. Че сърце ли не беше, че бели дробове ли не бяха, че не виждаше добре, че нерви страшни, че този крак, когато трябваше да го умият, за да го закарам в Пирогов: „Гена, не се плаши, там има нещо, то нещо, то не е доброкачествено", рак вече на крака, то такъв - топчета сини, било кожен рак. Че после той си отиде от рак. Благодаря, Господи, че ми даде сили, това нещо да го понеса. Паша беше нищо пред него. Туй цялата ти вътрешност да излезе през ануса, какво значи това? Чер дроб. Той изгни тоз човек, разложи се, а живееше. Вие, лекарите, виждали ли сте такова чудо? В.К.: Да. Виждал съм. Разкапан, но живее. Г.П.: Всичко се разложи вътре в него. Уж кожен рак. Все пак той получи помощ, щото аз имах близък лекар - д-р Крум Юруков. Той е гинеколог. Той ми е много, много, много близък тоз човек. Той работеше там в Онкологията. Аз отивам при него и викам: „Помощ сега имам такъв болен човек. Какво да го правим?" И той казва: „Виж, аз за теб мога само да измислям какво да правя, защото на нас ни е забранено да заемаме легла с възрастни хора, докато млади хора работливи се нуждаят от тези легла. Обаче аз ще го вземам всеки ден в болницата." И това го правеше. Защото се явиха много усложнения. Запозна ме с тази дерматолог - жена беше, не знам какво. В.К.: Той е отивал за нагревки. Г.П.: Каквото правеха, правеха. Всеки ден той се връща. Когато стана вече невъзможно и това пътуване, той си остана в къщи в леглото. В.К.: Сега аз искам пак да се върна по отношение на вашата опитност. Аз тази опитност съм я слушал разказана. Но ставаше въпрос за финала, когато отивате в Търново, нали, така съм слушал, че била се състояла матурата, но понеже някой преписал не знам какво от София, отложили матурата. Г.П.: He. He. He. В.К.: Добре, но датата на матурата е обявена и да се отложи отново трябва да има причина. Г.П.: Матурата отложена. В.К.: По какви причини беше отложена? Г.П.: Не мога да си спомня по какви причини. Цялата матура отложена. В.К.: Да, с една седмица. Колко време беше отложена? Г.П.: А, не знам, не помня това с колко, но нали аз ще се явя на изпит? В.К.: Ха-ха. Г.П.: Виж къде е невежеството на начинающия. В.К.: Да. Г.П.: Нали аз ще си взема матурата, вече не ме интересува Силата, която направи това. Как може един Учител, Той, Който поощряваше всичките наши хора да учат, поощряваше. Как Той може, един кадърен, негов последовател да го направи за смях и т.н., да му пресече пътя на растенето. Това е противоречие, бе, не можеш да го асимилираш това нещо. И аз не го разбрах. Не го разбрах, аз много късно го разбрах. Както сега чак разбирам, как той ме освободи от мъжа ми Велизар, за да мога да гледам Паша. Ето това. В.К.: Вие казахте, че сте била отлъчена от черква. Защо бяхте отлъчена? Г.П.: Като дъновистка. В.К.: Като дъновистка. И как ставаше отлъчването от черква? Г.П.: Че аз да не съм присъствувала! Те ме викат и аз не ходя. Викат ме и аз не ходя в Синода в Търново. И им пиша писма, че ако е въпрос за отлъчване, и вие сте отлъчени от гръцката черква. В.К.: Значи, ако е въпрос за отлъчване и вие сте отлъчени. Г.П.: И вие сте отлъчени от Вселенската патриаршия. А какво е важното, да търсиш Истината. И т.н. Така им отговарях. В.К.: И те как, от амвона или от църквата ли са ви отлъчили? Г.П.: Тогава, в село Дебелец, в черквата четат отлъчването ми. Попът го чете пред цяло село. В.К.: Отлъчен от църквата. Г.П.: Отлъчен от черквата. В.К.: Това нещо на времето е било голямо нещо. Г.П.: Че как да не е голямо! Че как да не е! В.К.: За сегашното поколение е смешно, Но... Г.П.: О-о, сега е смешно, защото комунистите управляват и те са атеисти. А там, кураж трябва да имаш. И сега можеш да си представиш, едновременно с туй пък, всички мои съвипускници, така близки които са, аз им бях за пример, като силна ученичка. Силна ученичка, а дъновистка. Противоречие за умовете им. Дъновистите ги смятаха за откачени хора.
  4. 7. ГОЛЕМИЯТ ИЗПИТ НА СЪВРЕМЕННИЦИТЕ НА ПАША Г.П.: Да ви разкажа, в последните й години тя трябваше да помисли за някой, който да я изгледа. Искаше да намери човек, както Станка у Борисови, при Мария и Борис. Свой човек, предан. И тя на него и той на нея. И почна да пише в провинцията, на някой така да търси подходящ за случая човек. И всички й отговаряха отрицателно. Или заети, или стари, ала и бяха вече други времена. Обърна се и към тукашни хора. Имаше Катя Грива, имаше Буча Бехар, имаше свободни, без семейство, наши приятели, които можеха да дойдат при нея. Не дойдоха. Идват на гости, донесат някакъв сладкиш, поприказват и си тръгнат. В.К.: Не поемат ангажимент. Г.П.: Никой не поема ангажимент. Но аз трябваше да ви говоря и за тази Катя Грива. На Митко Грива сестра. После ми напомнете да ви говоря за нея, защото за нашите нещо трябва да кажа, кажете ми, ще ви говоря. И тогава тя писа измежду другите и на съпругата на Петър Камбуров, на този, учителя по биология от Стара Загора. Той беше вече покойник. Тя имаше двама сина, които са били оженени вече. Тя беше свободна, единият син тука, в София, другият вън от Стара Загора, а тя в Казанлък. Тя в Казанлък, а синът й не знам, някъде другаде беше. Значи съвсем свободна. И Паша й пише, че е писала на други хора в провинцията и винаги й отговаряли: „Имай ме отречен." Това е един стих от Евангелието. „Имай ме отречен!" И оная й отговаря: „Имай ме вречен!" В.К.: Имай ме вречен. Г.П.: И пристига Мара. Хем учителка, интелигентна, поетеса. В.К.: Мара коя? Г.П.: Мара Камбурова. В.К.: Тя се пада снаха на тия Марин и Петър Камбурови? Г.П.: Не. На братовчед им. На Никола. Снаха на Никола Камбуров, а не на Стефан Камбуров, а другия. И Мара пристигна и аз бях много доволна, че един човек на равен ранг интелектуален е при Паша. Обикнахме се, посещавахме се, въобще станахме три. Това трая няколко месеца. И тя не можа да издръжи, Мара. В.К.: Психически ли? Г.П.: физически. И казва така: „Аз дойдох при Паша, а тука толкова много хора идват, аз само посрещам и изпращам, и гощавам." В.К.: Тя не може да издържа на това движение. Г.П.: Да. И си отиде. Ами сега? В.К.: А през това време вие, Паша и тази къде живеехте? Г.П.: Аз съм си тука. В.К.: А Паша си е в къщата на ул. „Карл Шведски". Г.П.: Като от Изгрева вече ги изпъдиха. Оная къщичка там е заета от Юзината. Пък тя и да беше свободна, Паша не може там да бъде сама. Тя не може да бъде сама. И Христов, той си е болен човек, и лежи в горната стая. Него го чуваме само когато пъшка, когато има криза. Защото той страдаше от много болести, между другото и ангина пекторис. Тъй че те си бяха долу, в голяма стая и голяма кухня, и аз ги посещавах, и то редовно. И Паша да се определи. Болният Христов трябваше да поеме нейния проблем. Можеш ли да си представиш? Затуй имаше едно лице с един апетит, няма да ви кажа кое лице, не е наше лице, но е свързано с наши хора. И когато аз склоних Паша да завещае на това лице къщата, Христов възстана. „Ти нищо не знаеш, ти нищо не знаеш." Той следи отношенията им. „Ще уморят Паша." Свърши се този въпрос. В.К.: На кого искаше да завещае, Паша на кого искаше да завещае? Г.П.: Аз я съветвах да завещае на това лице с големия апетит за апартамента й. Не искам да ви кажа името му. Не е от нашите среди, но е свързано с нас. В.К.: Да. Г.П.: И мисля го за нормален човек. Христов там и той седи и знае, значи отказахме се и от него, и Паша си остава на Христови ръце, и на мои ръце. Тогава Христов си направи апартамента и трябваше да вземе и Паша. Как стана това ще ви разкажа, когато говоря за себе си. В.К.: Сега един друг въпрос. Знам, че по едно време Паша е била при Мария и при Борис Николов. Кой е периодът? След като ги изгонват от Изгрева ли? Там една стаичка са направили и тя е била известно време там. Г.П.: То беше, Христов редовно водеше Паша там. Те й бяха вързали една връв, да се разхожда из градината, по връвта да върви. Но къщата беше презаета. Там живееше Надка, една пак бездомна, жена от Трявна, болна. Някакви средства е имала там от родното си място. Борисови й позволяват да си пристрои към къщата им стаичка и тя беше там. А Паша им гостуваше. Паша им гостуваше там. В.К.: Да. Г.П.: Сега не знам дали тя и не прекара след смъртта на Надка. В.К.: Знам, че тя е прекарала шест месеца. Г.П.: Така. След смъртта на Надка, дали Паша не остана там, в Надкината стаичка. Дали не остана, това не твърдя, защото трябва човек да си спомни. В.К.: Знаете ли защо? Аз си спомням едно нещо, което ми разказваше Мария Тодорова, мир и светлина на душата й, и тя казваше: „Когато Паша обяви пред целия Изгрев, че иска някой да я гледа, ще й даде сума и пари да купят един апартамент и т.н. И тогава Паша дойде при мене и казва: „Виж какво, аз понеже не познавам хората и искам твоето мнение и на Борис, кой да избера." И което беше най-интересно, каква беше нашата изненада, никой не се яви. Никой не пожела. Единствено Гена пое ангажимента." Това го знам от тях. Г.П.: Ама аз не съм поела. Аз ще ви разкажа другото. Защото много неща ние ги разбираме късно. Сега Учителят й казва, запишете го това: „Само ти не си ми създала неприятности." От всичко, което го обикаля. „Само ти единствена не си ми създавала неприятности." В.К.: Това е много нещо. Това не е малко. Г.П.: Ето, това беше тя. Ето, това беше тя. Когато страдаше, то беше такъв дух неин, необикновен човешки дух, идваха различни хора, срещахме ги, гощавахме ги, аз го правех това, защото Христов беше в легло. И като ги слушам, някога й казвам: „Вий сега не чувствате ли, че ви лъжат? Не чувствате ли, че лъжат?" - „Гена, аз уча." За всяко нещо, всеки посетител, всеки - „Аз уча." Тя просто знаеше, че това е ученикът, дошла да види изопачените страни на човека. И положителните, и отрицателните. Аз го сложих в кавички, защото това бяха обикновените „Аз уча." Сега искам да ви говоря по някои материални въпроси, които само частично са известни на Борис, а как братството ги разбира, това не знам, не ме интересува, но искам да ги знаете и да ги запишете. В Казанлък е имало семейство наше, Дукови, богати хора. В.К.: Слушал съм за тях. Г.П.: С къща. Да. Каква е била, не знам, изглежда че е била голяма. Когато се обръщат към Учителя и питат: „Ние сме възрастни, заминаваме, на кого да оставим къщата?" Той казва: „На Паша." Тази къща на Паша й струваше много неприятности, защото една къща иска стопанисване. В.К.: Те прехвърлиха ли я, оставиха ли я на Паша? Г.П.: Оставиха я на Паша юридически. Обаче тя трябваше там да търси местен човек да се грижи за ремонти, за наеми, за всичко. А пък и да ви кажа, не знам въобще каква беше тази къща, защото когато трябваше да се продаде, половината я взе съветът. Каква беше тази нейна къща? В.К.: Да не е била някакъв културен паметник на възраждането, че я взимат? Г.П.: Не знам, приятелю, не знам. Това беше само истината. В.К.: И от тази къща взеха ли някакви доходи? Г.П.: Сега тази къща, когато беше по-рано преди, ами преди девети септември 1944 г., и след девети, Паша получаваше наеми, тя ги даваше на брат Боев, а брат Боев подпомагаше нуждающите се. Когато брат Боев се помина, се разпръснаха хората, останаха тези, които са работили за Учението - Еленка и Паша. Паша делеше с Еленка. Какво е било, не знам, на мен такава сума в ръка не е попадала. Какви са били наемите, не мога да знам, но такива пари у мен не са попадали. Когато Паша се разболя, това беше края, вече в последните й години, тя трябваше да ликвидира тази къща. И при нея, да видите какви хора има, бе, дойде Колю Владимиров, учител и директор на гимназия и тука и другаде. Върти се така край нея и т.н. и т.н. И Паша каза: „Той е окумуж човек, Него ще натоваря официално да продаде къщата." Когато Колю продаде къщата, дойде и каза, че така е наредил, че да остане за Паша хубавата половина на къщата. А другата половина я взема съвета. И че я е продал за пет хиляди лева. А Еленка от тамкъшни хора научава, че я е продал за седем хиляди лева. В.К.: Две хиляди лева слага в джоба. Г.П.: Така. Не само в джоба две хиляди лева, а той взе всичките, защото тези пари останаха за Христов, а Христов му беше приятел. И след Паша той ни събра, но ще ви кажа по-нататък, преди това трябваше да ви кажа нещо. Каза: „Няма да ги дам. Няма да ги дам." В.К.: Е защо? Г.П.: „Ами не ща да ги дам." В.К.: Хе-хе, какво нещо. Г.П.: Но вика: „Поемам ангажимент да дам 1000 лева за паметник за Учителя." Викам: „Вижте, Владимиров Учителят паметник не иска. Учителят казва, че „ако ми съградите паметник, аз ще го съборя." Туй, което е направено като белег на мястото, където са неговите останки, е достатъчно. Ако е въпрос да се издигне паметник, няма ти да издигаш на нашия Учител паметника." Но както и да е, той взе парите. От нея къща, от тях пари нищо не се видя. Това нещо знае само Борис и брат Шаров, покойният, на които Христов каза: „Аз понеже ни съм взел, ни съм дал, ни съм взел участие в тази сделка, аз нека ме обвиняват, но аз нито се оправдавам, нито твърдя обратното. Нямам пръст в тази сделка." В.К.: Всичко остана във Владимиров. Г.П.: Всичкото го взе Колю Владимиров. В.К.: Който ужким щеше да гледа да помага на Христов. Г.П.: Той не може да му помага, защото той самият беше болен. Имаше язва и беше слаб и нервен. А, помагаше му. Чакай сега. Помагаше му, защото лятно време Христов е ходел там, в Дъбово. Другаде е гостувал, наем е плащал, но все пак Колю Владимиров го е завел там и му е показал, че е кавалер, Колю е там, нали? Не че му е помагал, но е до него просто. В.К.: Съдействувал. Г.П.: Да има един човек там познат. И той обра Христов. В.К.: Дуков откъде беше, от кой град? Г.П.: Казанлък. В.К.: Хе-хе, Боже, какво нещо, добре че го разказахте това нещо, за да се измие това нещо от Паша, да не остане върху Паша. Г.П.: То може да остане и върху мен, аз не съм сигурна върху кого остава. В.К.: Няма. Г.П.: Но ви казвам: аз нито се оправдавам, нито обвинявам. Аз само констатирам. В.К.: Интересно. Значи накрая нищо не остана. Да. Г.П.: Тази мъка на Паша по поддържането на къщата в Казанлък, тя там се смениха доста наши приятели да помагат на Паша, да вършат тези домакински задължения, но аз другите не ги познавам. Зная само писмата на Донка Кошева. Тя беше една жена, мисля само с дъщеря ли, с дъщери, но нямаше съпруг... Ще ме фотографирате ли? Недейте. He. В.К.: От време навреме искам да ви помоля, защото имате хубав израз, нали, ще фотографирам, просто така да остане. Г.П.: Ах, израза ли го искаш? В.К.: Понеже в момента се вълнувате, излиза много хубав образът. Г.П.: Та тя, Донка Кошева, се оплакваше на Паша от това, че не е успяла, не може, трудно й е. Изобщо къщата беше бреме на Паша. Никакви облаги тя не е имала. Имала ли ги е, те отиваха чрез брат Боев. Ако брат Боев е харчил за себе си, иначе всичко се е давало на Братството. Паша не е обсебвала пари от тази къща. Сега, не знам, тук ли да ви кажа или на друго място, когато говоря за себе си, понеже искахте и от мен някои сведения, да ви кажа как отидох у Христов. Как отидох да гледам Паша.
×