Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'КОмунистически'.

Открити 1 резултат

  1. 2. КОМУНИСТИЧЕСКИ КНИГИ МЕД НЕ ВАДЯТ М.Г.: И така стана, че те се ожениха, раждам се аз първата, най-голямата. В.К.: На коя дата сте родени? М.Г.: Сега за моята дата има две съмнения. Една леля Маричка казва, че съм родена в същата нощ ли, вечер ли, с нейния син. Той е 1912 година, на 6 септември по стар стил, 2 часа на обед в град Самоков. А другата ми дата е 13.06.1913 година, официалните ми документи всички са на тая дата. Кое е загубеното свидетелство, кое е вярно? В.К.: С една година разлика. М.Г.: Разлика, разлика, което аз не съм много сигурна. Правиха ми хороскоп и на едното и на другото - горе-долу попада, даже Николай Дойнов на първата дата го е правил. А пък разбира се, първите години докато беше майка ми и баща ми, беше хубаво. Спомням си големи зими и т.н. В.К.: Живеехте къде? М.Г.: В Самоков, в Самоков. Но по-късно разбрах, пак от лелки разни, че ние сме били много грозни като деца и аз съм страдала от това. Вярно е, че чувството, че не съм хубава, ме е подтискало, щото онази ми братовчедка е много красива, гдето е в Хамбург. Ние не сме така. Нито аз, нито сестра ми и мама казала: „Ех, тези грозни деца." А имах след мене една сестра, имало е нещо, което е починало, друго, а освен това имам брат, който баща ми го кръщава Ленин. А и за моето кръщение баща ми казва, че съм Людмила, но поповете казали: „Такова име, какво е то?" Нали той вече като комунист, ориентиран, иска нещо революционно. И тогава баба ми се обадила и казала: „Милче, Милче" и станало Милка. Та истинското ми име е Людмила, но не ми го приеха... А другата ми сестра е Вера и братчето Ленин почина на три години. То беше нещо рахитично. Мама сигурно е взимала разни лекарства, за да го махне и не е успяла, и то се ражда увредено, почина там. Баща ми взимаше пчелин, да гледа чужди кошери, щото нали там ходехме лятото. Там сме расли, там идваха лелите ми от Букурещ и тука от София, вуйчо ми и т.н. И щом дойдеше вуйчо ми като офицер, полицията бягаше. Щом си отиде вуйчо ми, баща ми го арестуваха. Ей такова нещо беше и това беше непрекъснато три години. В.К.: Вуйчо ви, защо? М.Г.: Вуйчо ми е офицер, авиатор, нали? И като той дойдеше, полиция не идваше. Щом вуйчо ми си отиде, полиция дойде, арестува го. И даже чорбаджията един ден дошъл, и видял книги политически и казал: „Петре, Петре, тия книги мед не вадят." Демек ако ги четеш. В.К.: Мед не вадят, да. М.Г.: Мед не вадят - книги, да. Та така. Това беше до годината 1923, но разбира се, размирни времена бяха. Аз си спомням даже мама още докато беше жива, 1917 година, тя ме хващаше за ръчичка и ние ходехме, крави се губеха по полето и скритом от мене тя си бършеше сълзите, защото тя нали така, можеше да бъде певица известна и т.н., а дошла тука краварка да става. И то нощно време по луна и аз гледам така, пък тя висока, стройна беше и викам: „Мамо, що плачеш?" - „Ти недей..." Когато умря братчето ми, пак така виждах: „Ти недей, вика, иди си играй" и т.н. Нали майка. Но аз не помня така милувки, целувки майчини или бащини. Само един път, след като мама почина 1920 година. По това време беше железничарската стачка. Не можаха да дойдат с влака моите лели и т.н. И то беше погребение голямо. Но Васил Коларов беше казал на леля ми в Букурещ: „Как можахте да изпуснете една такава добра наша другарка? Ценна, умна и..." Мама предаваше уроци по немски, въпреки... Там, в града, имаше сиропиталище. Тя ме пращаше да нося с котленцето храна за тия стари жени, стари мъже, които там наблизо бяха. А пък баща ми беше избран помощник-кмет на Самоковската комуна на два пъти. Той пък правеше чешми, защото не беше канализиран града пред тези именно богаташите, да им е по-лесно на тях и пред бедните, разбира се, но не пред нас. Ние надалече отивахме за вода, за да не кажат, че виж, понеже е на власт сега, прави си чешма. И един лът даже му казаха. Той мереше нивите и ливадите на богаташите, и помня му се полагаше някакъв процент, и колко честен е бил и му викат: „Бай Пешо, ела да си вземеш проценто." - „Мен чорбаджишки пари не ми трябват", казваше той и се отказваше от тия добавки може би към заплатата и т.н. Спомням си също така мама като артистка и аз като мънинко дете, как сме ходили. Даваха се вечеринки. И тя играеше така важни роли, а мен ме поставяха да казвам някакво си стихотворение, не го помня вече, някъде бях записала една строфа, имам спомени, писани в „Работническо дело". Като ме хванат, че не работя или нещо такова, понеже не искам да им работя, напиша някоя статия, за да кажа какво е било в затвора или има ли нелегални печатници и с това се отървавам. Да не ме товарят със задачи. Макар че много от Братството смята, че аз съм имала много задачи против Братството. Никакви задачи не съм имала. Ако ви кажа, че повече от ... , откакто си е заминал Учителят, аз не съм се занимавала абсолютно с никакви задачи, т.е. да ми поставят от МВР или нещо, та аз да отида. Дума да не става, дума да не става. Пред мен е образът на Учителя и аз съм мислила винаги за Него, че аз не изпълних задачата, която трябваше да я изпълня. Когато още ми беше казал, на времето, нали в смисъл такава, когато смръщи вежди, за да се откажа от това да членувам в Партията. Между впрочем малко напред отивам, но след Учителя аз не исках да ходя на партийни събрания. Не исках да ходя и две години аз не ходех на събрание. А в това време събираха, за да пращат студенти да следват в СССР. Прескачам малко, ама няма как, трябва да кажа това нещо. И бяха към 200 души. И в тях аз бях. С една много кратка автобиография. От тая година до тая това, от тая година до тая - това. Един, Александров се казваше: „Абе вие знаете ли тая другарка какъв голям актив има, вижте какво е писала." И мина Узунова, ако сте чули лекарката по очни болести, и на професор Узунов жената. Тя беше в Българо - съветското дружество и казваше: „Ами разбира се, че ще върви в Съветския съюз." Но аз не отидох от други съображения. Едно казах на другарите, а други бяха съображенията. Аз бях запалена за Библията, за свещените думи, за беседите на Учителя, как без тях? Как без тях? Как мога? Те казват: „На границата ти не можеш да минеш с това. В никакъв случай не можеш да минеш с това." Даже когато по-късно бях в Париж, то на Солженицин купих книгите и и тя ми каза, мадам, при която аз бях, един професор: „Ще ви направят за зелен хайвер, недейте, вика, с нея да пътувате." И аз я оставих. Така и тука. Беседите станаха причина да не отида. Мен ме обвиняват сега като комунистка от Братството. А те не знаят в душата ми какво е било. Просто понякога ми се плаче за тия обвинения тяхни. Та това стана причина аз да не отида в Съветския съюз да следвам. И останах тука. А на другите казах, че другарите уж казали: „Ами, ще харчим държавни пари", затова. А всъщност това не беше причината. И тъй.
×