Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'Лъчите'.

Открити 2 резултата

  1. 30. ЛЪЧИТЕ НА ПАНЕВРИТМИЯТА В.К.: Ставаше въпрос за Паневритмията. М.Г.: А, за Паневритмията. Бях на урок при Паша. Не за Паневритмията, а за „лъчите" и Учителят като никога, просто така, много пъти мисля по тоя въпрос, това е голяма чест за мене, да дойде Той да ме повика мене, специално мене, като мина покрай Тамара, мина покрай Маринка някаква беше, идва мен да повика за това. И ми вика: „Елате, сестра, ще дам нови гимнастики на поляната." Там бяха Катя Грива, може би Галето, не помня точно които бяха. Елена, не помня Елена да е била, но Катя Грива помня че беше. Няколко души и в това време, когато аз отивах с Учителя към поляната, Тамара: „Учителю, да дойда и аз." Учителят мълчеше. „Учителю, да дойда и аз." Учителят пак мълчеше и третият път: „Учителю, искам да дойда и аз." - „Хайде, ела тогава" - каза Той. И тя дойде. Тогава Учителят даде упражненията, като Той ги играеше и ни показваше как, нали. И най-накрая, за което така коригирам Ина Дойнова, ето само това, че когато се правят в „Слънчевите лъчи" едни упражнения тука, десният крак отива полукръг върху левия, не се прави опънат крака. В.К.: Прекръстосан. М.Г.: Прекръстосан. Не се прави така крака опънат с права линия, а се лико подгъва и така и казвам, че така се прави. В.К.: Опишете го сега добре с думи. М.Г.: Десният крак подгънат леко в коляното се дава полукръг към левия така, и нали левият крак е подгънат леко и се прави така. В.К.: Прекръстосва. М.Г.: А, не. Не се опъва крака така. В.К.: Бедрото и подбедреницата, както в момента го опъвате. М.Г.: Както в момента го опъвам, това в никакъв случай. Не е така. И Учителят го играеше. И освен това то имаше и някакви други грешки, които не мога да си спомня, но това ми направи силно впечатление: в 10-то упражнение на „Слънчевите лъчи" ръцете накрая са ето така. Като когато лети птицата нали, цялата така, това се прави и накрая перата само те трептят, нали, това е накрая. В.К.: Значи накрая пръстите леко трептят. М.Г.: Накрая леко пръстите така трептят. В.К.: Като перата на птица и леко леко трептят. М.Г.: Като перата на птица и леко, леко трептят. А й казвам, а тя отговаря: „А, ние питахме Веса Несторова." Аз не си спомням Веса Несторова да е била тогава, на това, защото тя беше учителка, нали, както не си спомням и Пеню Ганев да е бил. И той беше учител, нали тъй. Но той го знае. Петю, синът му каза, че баща му казал, че верно, че е правено така. Има сестри, които са били с Учителя играли, които също така правят, а не само аз. А Мичето Златева пък го играе съвсем погрешно. Сега признай си, може да не можеш да си вдигаш ръцете, на възраст си нещо, нали, но не така, да махаш с целите си ръце. То е леко дадено така. В.К.: Както балерините дават. М.Г.: Както балерините дават тези упражнения, да. То леко се сгъва в лактите и се опъват и най-накрая така. Това е верното упражнение, което и Учителят го даде. Ако не съм била там, нямаше да зная, а знам, не само защото съм била, а защото съм играла с Учителя, не веднъж и не два пъти. Аз не знам дали съм разправяла един случай, искам, сега ми излиза в ума за екскурзии с Учителя. В.К.: Не. М.Г.: На планината. Обикновено Учителят вървеше нагоре, освен че някои братя отиваха да палят огъня преди това. Той вървеше напред. Но много интересно как Учителят вървеше. Аз искам да Го имитирам. Той казва ето така. На пръсти стъпваше, на пръсти, нагоре когато се изкачваше. На пръсти и ритмично върви и спира, да, на 100 метра. Той казва: „Трябва да си поемеш дъх." И пак продължава. Абе колко пъти съм се мъчила да го настигна Учителя - недостигаем, а пък млада бях. Аз бях двадесет и колко годишна тогава, за да не мога да го настигна. После ние вървяхме по един разнебитен път, сега е оправен пътя, нали така, а ние вървяхме пряко нанагоре, от втората чешмичка пряко нанагоре имаше един път така от полянката, така право нанагоре се вървеше. Сега е затворен. Сега е отворен само там, дето се... За последната поляна горе, дето се изкачваме. Една сестра каза: „Ех, Учителю, вървим по пътека, ама да има хубави пътеки, пък да има и пейки." - „Ще има и хубави пътеки, ще има и пейки." И така стана. Оказа се, с Кина Стратева късно, след Учителя, тази, на Йоанна леля й, вървяхме един път и ни настигна един господин, той се оказа лесовъд, който прави пътеките и казал: „ Абе оттука вървят много възрастни хора, я да им направим ние по-полегати пътеки." И тогава направиха тоя именно път. Че направиха изтичането на водата и т.н. Той, лесовъдът, не знам как се казваше. Той се присъедини към нас и ние ходихме ей чак горе на Къркъма, дето се казва натам. В.К.: Къде е това нещо? Как се казва? М.Г.: Къркъма, дето сега ходят. Къркъма е там местността над... В.К.: На Пресоите или не? М.Г.: Не. На Пресоите. В.К.: На Пресоите или на Бивака? М.Г.: Не нашият бивак тука долу където е, нали. Нагоре, нагоре. Къркъма го викат. Не знам защо го викат Къркъма. Една поляна има там и оттам нанагоре се излиза под „Чушката". Да, така местността. Та тогава на времето с Кина много сме ходили по екскурзия, лелята на Йоанна. След Учителя, разбира се.. Не съм ли го разправяла тоя случай с този, гдето свиреше на арфа, как се казваше, Асен Арнаудов. Асен Арнаудов пристигна от Германия. И сега Учителят е на Мърчаево и някой трябва да го заведе. Аз бях там. Никой не отива на Мърчаево, а пък аз бях решила да отида на Мърчаево. И казват: „Хайде бе, Милке, заведи Асен на Мърчаево." Той един елегантен, изтукан, дето се казва, целият така облечен. В сравнение с мене де, която бях така много зле облечена по него време. И тръгвам с него, той така сакън да се не доближиш до него, така правеше с дрехите си, отърсваше се от прахта. Такъв един беше, иска да види Учителя. И вървим, мълчи той и аз мълча. Тогава нямаше рейс. Вървеше се от Владая нагоре пеш, нали. И вървяхме пеш нагоре до Мърчаево, до Темелко, където беше Учителят, завеждам го аз там. Но мисълта ми беше това, че той през цялото време мълча. Как не ме попита нищо, коя си, как си, що си, нали, или въобще нещо така да каже, нали. Или нещо за Учителя, или нещо за себе си. Цялото време беше така. Отидохме там. И това беше. Учителят го посрещна много сърдечно, извънредно много сърдечно. Говориха там, какво говориха. Аз това не знам. Другият случай е с брат Боев. Вървим за Мърчаево. И брат Боев ми разправя и ми казва: „Един ден, казва, Учителят каза, на тези места, на планините, всеки ще си има своя летателен апарат, който ще си го слага на гръба и ще отива. А ще има, вика, един, който да управлява и да върви, ще взимаш „вдишките" сутрин на Мусала, на обед може да си на Пирин, вечерта не знам къда и това." А пък аз имах много голяма слабост към авиацията. Вуйчо ми беше авиатор, дали затова, не знам. Тук мога да кажа, един случай ще разправя за тази авиация и казвам: „Брат Боев, и аз ще бъда авиаторът, нали, който ще ги карам:" - „Добре де, добре." И така вървяхме с брат Боев, той малко мъчно вървеше с крака си. В.К.: Той с кой куцаше, с десния крак ли? М.Г.: Като че десния беше, не помня. Но друго си спомням с брат Боев. Той се печеше на полянката, сутрин след гимнастиките, нали, отиваше. Правеше си една кошарка и си печеше крака там. Когато чуе, че някой иде, вика: „Там стой, там стой!" Щото той се е разголил да си.пече крака, нали. „Кой си, кой си, стой там!" - „Бъди спокоен, брат Боев, няма да дойда до тебе." Някой път, така нали, се обаждаше някой отдалече. Или пък викаше: „Пашо, Паша, не пускай!" Така или Еленка, ако беше близо до него, нали, който глас чуеше. В.К.: Казвате някакъв случай за авиацията. М.Г.: А, аз бях работничка фризьорка и работех в „Анани", най- големйя физьорски салон и идваше при мене Бойдева да й правя косите. На генерал Бойдев жената. И аз тогава, нали от тая слабост и влечение към авиацията, й казвам: „Г-жа Бойдева, моля ви се, попитайте г-н Бойдев мога ли да стана парашутистка." Вика: „Добре, ще го питам." И на следващия път ми казва: „Жени не приемат, каза, само мъже." А-а, аз съм отчаяна. Идва 9.09.1944 година, аз тичам при нашите другари: „Искам да стана парашутистка!" - „На колко си години?" - „На трийсет." - „А, остаряла си вече. Не може." И така се разминах с това нещо. Та такива бяха.
  2. 27. КАК СЕ РАЗУЧАВАХА „ЛЪЧИТЕ" ОТ ПАНЕВРИТМИЯТА В.К.: Сега тука вие ми показахте една снимка - тука пише 20 септември 1933 година. Пише: „Спомен от Борисовата градина". Тогава така сте били, когато отивате при Учителя. М.Г.: Когато бях при Учителя, бях така, в тоя си вид. В.К.: Значи това е в Борисовата градина. М.Г.: Не, това е входът. Тука, гдето се отива към Учителя, тая голямата алея, широката, нали, гдето отдолу сега има тунел. Та така беше. В.К.: Да. Тука виждам една снимка, вие сте седнали. Това са от ония, младежките години, 1932-1933 година преди затвора. В.К.: Преди затвора, да, преди затвора. М.Г.: Един имаше, казваше се Сугарев, но кой беше, не виждам без очила тука. Това е една нелегална група. Тука е и Копчев. Тука е генерал Копчев, тука е брат му, аз съм тука, те понеже искаха да ме правят снаха на генерал Копчев, пък аз не се съгласих, че нещо окото му беше ранено и т.н. Но това е партийна снимка. В.К.: Това са от първите години. Да. Ясно. М.Г.: Един път отидох при Учителя, видях го навънка и Го попитах. Гонеха ме като комунистка. Казвам: „Учителю, докога ще ме гонят като комунистка? Дотука ми дойде!" - „Ами да ти кажа, ти едно време гонеше богомилите. Затова те гонят сега като комунистка. Нищо, ще мине и това." И действително това ми е на главата, за съжаление ще кажа още нещо. После започнаха да ме гонят като дъновистка. А сега пък нашите братя за съжаление пак: „Ах, остави я тая комунистка, какво имаме общо с нея?" Въпреки че си хвърлих билета, пак не ме приемат. В.К.: Значи през времето на Учителя те гонят като комунистка. След заминаването на Учителя комунистите те гонят като дъновистка и сега като си отидоха комунистите и тези нашите не ви приемат, защото сте комунистка. Нито при едните, нито при другите. М.Г.: Много неприятно, да, много. Просто как да кажа, така ме боли сърцето за това. Е, сега не ми трябват мене помощи, които дават. „А, остави я тая комунистка." Боли ме. В.К.: Боли те. Болезнено е, разбира се. Вие знаете ли, понеже и аз също не съм от братски среди, мен също ме възприемат като чужд, макар че аз им върша работата. М.Г.: По-добре от тях. В.К.: По-добре от тях, сто пъти по-добре от тях, но те но те ме възприемат, че аз съм чужд и това ме много дразни. А от друга страна това ме амбицира, да я свърша работата, ха-ха-ха. М.Г.: Може би и така е правилно. Не знам. Сигурно. В.К.: Имам усещането, че ви разбирам. М.Г.: Че ме разбирате и мене. Да. В.К.: И мен също много ме боли и много ме дразни. М.Г.: И после нещо, което ме дразни, която съм била и дето се вика и пребила с Учителя. Паша като отиде при Учителя и се върне и казва: „Учителят тъй каза, тъй каза." Тя говори на сестра си, ама аз съм отишла на урок и слушам тия неща, нали? Значи знам много неща от дето е казал Учителят, те не са го и виждали даже, а сега се бият в гърдите, че са били и пребили. А пък, мислех си днеска точно това, нямам против никой и нищо, и не искам. Искам всички хора да обичам, но се пишат вегетарианци от рождение. Абе как си вегетарианец от рождение, когато аз съм идвала например при Гита в къщи и съм виждала, нали така, как е хранила децата си с кюфтета или не знам какво им е правила там, а сега казва от рождение. Виж като си дошъл на Изгрева като мене, макар че аз по-голяма, а те може би по-малки, тогава де, то е редно. Ама да кажеш от рождение, това е лъжа. В.К.: Да, лъжата си е винаги лъжа. М.Г.: Лъжата си е лъжа. В.К.: Вие спомняте ли си нещо от Паневритмията? Сега разучаваха Паневритмията и ми казаха, че вие нещо сте казали за някое упражнение. М.Г.: Аз реагирах, защо ли? Защото - ще ви кажа и това. Когато беше Учителят, когато аз вземах уроци при Паша, нали частна ученичка бях, така, даже и в университета ми помагаше, дойде Учителят един ден там, бяха няколко души на поляната, дойде и каза: „Елате, сестра, ще дам нови гимнастики - за лъчите." В.К.: Ама казва и на вас. М.Г.: Дойде лично да ме покани. „Елате, сестра, ще дам нови упражнения, да се научат." Мисля, че беше Катя Грива, може би Елена Андреева е била, не помня за Веса Несторова. Ще кажа защо заради Веса, макар че Учитеялт имаше хубаво отношение към нея, и не знам кои други още бяха. В това време Тамара на този Атанас Николов: „Учителю, да дойда и аз." Учителят мълчеше. „Учителю, да дойда и аз." Учителят пак мълчеше. И накрая: „Учителю, искам да дойда и аз." - „Ела", каза. Та да направим една група от десет души за единия лъч. И така аз отидох и аз знам много добре „Слънчевите лъчи", че накрая на 10-то упражнение, нали се прави „летенето" така и накрая само с китките се махаше така, прави се трептене на китките. Аз твърдя това, защото го помня така, нали когато затихва летенето, трептенето на перата на птиците, то почва накрая само така. А сега ми говорят: „Не, не е било." В.К.: А те как го правят?" М.Г.: А те го правят без това трептене. И аз казах на Инчето, Ина Дойнова, защото тя се самоизтъкна там да предава гимнастиките, и казвам: „Инче, това не е правилно. Учителят дойде и ме повика и ми каза така и така." Ина: „Ние питахме леля Веса и леля Веса каза, че не е вярно." Връщам се в къщи и звънвам на Веса Несторова и викам: „Весе бе, защо ти така си казала?" Веса: „Така е." Викам: „Не е така. Дойде Учителят, лично ме покани и мене на гимнастиките тогава, когато ги даваше и това е." - „Така е." И телефонът се затвори и аз повече какво сега. Веса Несторова е авторитет, аз не съм авторитет. В „Слънчевите лъчи" 1942 година, в която е взела участие, няма описано трептене на ръцете. Не са го описали точно. Виж, Веса не е била комунистка. Аз съм била комунистка, не съм авторитет значи. Така го изтълкувах аз. Дали е по тая линия или как, не знам, но сигурно е по тая линия. И затова така стана. И затова направих бележка на Ина. „Не, ние Веса Несторова." Викам на ума: „Сега търсете си авторитетите тогава за тия гимнастики, щом смятате, че Веса ви е авторитет." Но и Веса преживява горката сега много тежки моменти в Грузия. Тя е там. В.К.: Да. Не трябваше да ходи там, но отиде. М.Г.: Това е то любовта. В.К.: Разкажете ми колко снимки имате вие от Школата. Тази снимка с Учителя. М.Г.: Ама много са снимките. Ама аз не мога да ги намеря. Няма да крия. В.К.: По вашия образ от едно време ще ги търсиме. Аз виждам вече как изглеждате и представлявате през времето на Учителя и ще ги търсиме. Вие казвате, че в Мърчаево имате една снимка. М.Г.: В Мърчаево видях една, видях я, как държи в салона лекция Учителят. Но не знам дали не бях така с ръката, щото се криех аз, нали, от това да не ме видят. В.К.: И ви има на някои снимки на Паневритмията, така ли? М.Г.: И на Паневритмията ме има, и на езерата ме има, ама след Учителя. А във време на Учителя на Паневритмията ме има, ама где са тия снимки, не ги знам. В.К.: Да, ясно. Да. Значи от ония години. М.Г.: Исках, на Николай Дойнов му казвах: „Абе, Николай, искам да видя някои снимки от Учителя. Ама не ми дава Йоанна, викам. Как да стане?" - „Ех, вика, ще видя." Аз купих от него една снимка с Учителя.
×