Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'Любомир Лулчев'.

Открити 5 резултата

  1. 9. Защо ме заведоха при Учителя Били започнали бомбардировките над София. Населението се евакуира. Преди това Учителят е ходил 40 дни на екскурзии до Симеоново и се е връщал вечерта на Изгрева. Но понякога са преспивали там. Намерена е една постройка, която е била дам, т.е. преди това е била обор - място, където са нощували говедата. Престояла е няколко дни, но нямало никой наоколо. Седи и плаче, няма никой. Тогава се задава Йордан Андреев, който са наричали Аню и който се е водел като адютант на Любомир Лулчев. Най-приближен до него. Заговорва се с нея и казва, че трябва утре да приготви раницата си, за да я заведе до с. Мърчаево, където е отседнал Учителя. Тя се изненадва много. Значи има разрешение. На следващия ден те се срещат и Аню предлага да вземе тежката й раница, и да я сложи на гърба си. И така тръгват пеш от София през с. Владая до с. Мърчаево. Той я води, носи раницата, но през цялото време мълчи. А това са часове на преход. Накрая пристигат при Учителя, който я посреща усмихнат, а Аню отива при Лулчев, за да му се оплаче, че Учителят не му е обърнал внимание. Обяснява му, че е довел човек за някаква работа при Учителя. Чак през 1972 г., след 28 години те се срещат, Аню и Весела, на улицата. Тогава той си признава: "Сестра, да не мислиш, че тогава аз току така дойдох в Симеоново, взехте и носих тежката раница до Мърчаево. Да не мислиш, че съм проявил братска любов. Не-е. Учителят ми нареди да дойда в Симеоново, да ви взема и да ви заведа в с. Мърчаево. И беше ме много яд, че Учителят обръща внимание на теб, а мен все едно, че ме няма. Но ме има, защото аз ви заведох при него." Тогава Весела разбира, какво означава това, че първо трябва да те има на този свят. И второ, че трябва да си нужен на този свят, за да ти изпратят човек и да те заведат при Онзи, Който управлява този свят Ето това е най-важното. Да си нужен някому и да му свършиш работата.
  2. 21. ТРИТЕ ЯДРА НА ИЗГРЕВА Идва един брат на Изгрева. Учителят го посреща пред салона, застава строго и с висок глас вика: - Вие, младите! Вие, младите! Вие, младите! Повтаря го три пъти. Братът изобщо не може да разбере за какво става въпрос. А Учителят продължава: - Аз ще ги изгоня! Аз ще ги изгоня! Братът мълчи, не може да разбере нищо. Учителят продължава: - Три ядра има тука, които си правят каквото си искат. Други приказки няма. Само това. След малко Учителят ги посочва тия три ядра. Първият е Любомир Лулчев. По това време той събира младежите около себе си, прави се на проповедник, на ръководител, и така създава една група от около 20-30 души, които нарекли «Упанишади». И така тези 30 души се отклоняват от Учителя. Вторият е Симеон Симеонов. Той е имал около себе си антураж от братя и сестри. Всеки е искал да има група и да бъде ръководител. Аз съм живял в неговата къща като наемател. И там, при него, се събираха и той им четеше беседите на Учителя, свиреше им на цигулка и пееха песни. Но това беше като затвориха салона през 1958 г. А преди това, от 1945 г. до 1958 г. той ръководеше тези събрания в салона, казваше какво да се чете, какви молитви да се казват и какви песни да се пеят. А той им свиреше на цигулката. Третият бе Христо Цонзоров. Той завършва агрономство, дават му работа в провинцията като агроном, но не отива да работи, а седи на Изгрева. А на Изгрева някой трябва да го издържа, да го храни. А кой го издържа? Намира се една сестра да го храни. А той се правеше на светия. Живееше в една барака на една сестра. Та те нямаха жилище, къде да живеят. Може ли да се направи тука жилище? Онази обстановка е такава - тука са ниви. Тоя направил и сковал барака, друг сложил палатка. Накрая имаше брегове, където бяха тоалетните. Но никой не иска да отиде надолу, а всеки иска да бъде близо до салона. И са взети местата близо до салона, а другите бяха свободни. Та, бяха поникнали бараки напълно безразборно. И така, този брат, към когото се бил обърнал Учителят, да му каже за трите ядра, е бил Игнат Котаров. Той отива до бараката, гдето живее Христо Цонзоров, оглежда я отвън, вижда една тенекия, пълна с газ. А с газ се наливаха тогава газените лампи за осветление вечер. С нея се пълнеха газовите примуси и с тях се готвеше, те бяха много практични за всички. Игнат взима тенекията, полива с газ бараката отвън и я запалва с клечка кибрит. Бараката изгаря. Та, така Христо Цонзоров остана без барака и трябваше да напусне Изгрева. Та, имаше някои, които можеха да живеят на Изгрева, а за други не бе позволено. А Цонзоров беше добър човек, не е лош човек. Но с поведението си беше създал ядро, което работеше срещу Учителя.
  3. 41. ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ Сега аз мога да кажа и нещо друго, което се случи пак на Рила. През 1932 г. най-напред отидохме на Рила седем души, само братя. Нито една сестра. Тези хора бяха: Учителят, Боян Боев, Петър Шишков, Йордан Савов и още няколко, 7 души. Аз отговарях за домакинството, понеже нямаше сестра. Иван Дойнов беше готвачът. Отидохме и над Близнаците, чак на равното горе. Там набрахме много гъби печурки. Иван беше готвачът и седна да ги готви. Учителят най-приятелски отива при него и казва: „Иване, я да видим ще направиш ли хубава манджа от гъбите?" А Иван Дойнов беше майстор по гъбарството. Той даже в дома си зимно време отглеждаше гъби печурки изкуствено, в сандъци. Казва: „Ще направя, Учителю!" Така си приказваха, приятелски. А пък аз имах друга грижа: да стопля една тенекия вода преди обед, Учителят да се изкъпе (до обед всякога Той се къпеше), да поднеса тенекията на мястото, дето беше определено за баня и да поканя Учителя да отиде да се изкъпе. Така направих. Учителят влезе да се къпе. На изхода на просеката, в която Учителят се къпеше, стоеше Любомир Лулчев и чакаше Учителят да излезе от банята, за да Го пита нещо. Дълго време Любомир нервничи, че Учителят не излиза от банята Си. Даже и аз се зачудих защо Учителят се забави много. Викам си: една тенекия вода, колкото и по малко да я излива, Той я е излял вече, ама да ида да видя защо Учителят не излиза от банята. И когато отидох, намерих Го, че Той не доизлял всичката вода, ами клекнал и със сапун Си търка долните дрехи и ги пере. Аз, като Го видях, казвам: „Учителю, моля Ти се, аз ще изпера дрехите, оставете!" Той каза: „Че, и аз мога да пера." - „Макар и да можеш да переш - казвам, - Учителю, моля Ти се, аз ще ги изпера." И Учителят ме остави аз да ги изпера и тръгна. Като излезе на изхода на просеката, където Го чакаше Лулчев, отдалеч още Учителят повиши нервното Си състояние и с жестове започна да се кара на Любомир Лулчев. Каза му така: „Ти си една горда душа, трябва да се поправиш! Пътят, по който вървиш, няма да те изведе на добър край. Да помниш това!" Той искаше да Му възрази, но Учителят го пресичаше и не му даде да каже нито дума. Пак повтори много пъти същите думи и така се привърши този инцидент там. Впоследствие започнаха да идат вече братя и сестри от София и лагерът за късо време се напълни, станаха много. 200 - 300 души се събраха горе, на 7-те езера.
  4. Ани

    25. ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ

    25. ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ В.К.: За евреите. М.Г.: Спомням си, че дойдоха във връзка с това, нали Лулчев държеше връзка с Учителя, с двореца. Той някак-си, мое впечатление за Лулчев, не знам, понеже аз отблизо го познавам, ходила съм при него, имам един случай не особено приятен с него и казах ли аз за калта, за локвата и за това? В.К.: Не. М.Г.: Не съм ли казала? Добре. Тогава ще разкажа. Аз така понаучих малко от Учителя, че големият нос е култура, че голямото ухо е мъдрост, че туй, че онуй, и почвах да се влюбвам, в мойте млади години, в хора с такива носове. И отивам един ден и му казвам: „Брат Лулчев, аз не знам защо, на, влюбвам се." Тоз носът му голям, пък аз нямам голям нос. А пък един ден, как стана така, не знам. Но Учителят беше казал, че трябва да пиете вода от извора. А не от локвата. И аз казвам, казах и на Учителя, но Той ми каза, че много се занимавам с любовните работи. Пък Лулчев каза: „Ти си била при извора, а сега идваш при локвата." И аз се стреснах изведнъж и казвам: „Как? Той локва? Ами щом е локва, аз какво търся? Аз искам извор, не искам локва да пия." И това беше. И това е останало в съзнанието ми. И сега един ден идват от двореца да питат. Нещо ставаше дума, ама аз дочувах, нали, така между братята и сестрите, говореше се, че на царя му искали войска за Източния фронт и Хитлер настоявал на всяка цена да се пратят български евреи там, пък даже и войска да се прати на Източния фронт. Даже имах една братовчедка, не знам дали трябва да кажа случая, която отиваше, караше хората да бият барабан, да събират техници, инженери, за да се пращат. Даже и мен ме беше помолила. В.К.: Къде да се пращат? М.Г.: Да работят в Германия. Даже мен ме беше подредила да заминаваме. Тоя случай не знам дали съм го разправяла. В.К.: Не. М.Г.: Че тя дойде при мене горе на Изгрева с майка си и казва: „То, аз, за други две братовчедки наредих, ще дойдеш ли и ти? Иди питай Учителя." - За да отида в Германия. Пък аз казах: „Ако ме пратиш на Източния фронт." Тя каза: „Е, много искаш. Иди, иди питай Учителя." Интересно, че Учителят ми каза да ида. Но моята мисъл е, за Виена беше тогава. Защото майка ми може би е учила там пеене, дали заради това Учителят е искал да ме прати. В.К.: А тя събираше хора да работят? М.Г.: Тя събираше хора, по линия на Дома на техниката я пращаха по западни покрайнини, надолу към Солун, към Бяло море. Който иска, да отиде да работят там. Нали тя беше завършила вече инженер-химик и я пращат. И аз никак не одобрявах нейното. Щото комунистка бях, нали? Учителят знае, че съм комунистка. В смисъл как ще отида аз там? И затуй на нея й казах тъй: „Ако ме пратиш на Източния фронт." Тя каза: „Много искаш." И така с тоя случай. Но тогава дойдоха при Учителя, нали някои. Казаха, от двореца са, от двореца са. Ама кой каза, аз не помня. Да питат, да пратят там едни в Германия. В.К.: Къде да пратят? М.Г.: Да пратят там евреи в Германия. В.К.: За концлагери? М.Г.: Не за концлагери, а за пушечно месо, сигурно и за концлагерите, где да знам, да пратят. Не зная. Нали ги събираха евреите отвсякъде. Учителят казваше: „Не само евреите, но и никакъв български войник няма да се праща за Германия. Като им пречат тука, да идат, да ги пратят да поправят шосетата." Нищо. Туриха им тия значки жълти, какви бяха звезди и ги пратиха да поправят шосетата по България. И така евреите бяха спасени, не от другарите, които сега си пишат това, че те понеже дигали митинги, че туй, че онуй, та спрели, въздействували на царя, за да не ги прати. А защото Учителят каза това, да не ги пращат, нали. Та според мене е дело на Учителя това. Това е, което зная. В.К.: Да. За Звездински. М.Г.: Брат Звездински, Димитрий Звездински. Той беше много мил човек. Аз нали след като напуснах де и ме подгони полицията, напуснах Изгрева и ме подгони полицията, първата вечер вече нито можеше да се спи в къщи. Аз станах готвачка, перачка, чистачка, каква ли не, джамджийка. Всички професии, каквито може вън от фризьорството да се работи, ги работих и един ден няма вече къде да се крия, отивам при брат Звездински, когото познавам, щото той ми каза: „И аз съм бил по твоя път комунистически. Но после познах Учителя и разбрах, че тука е истината." Той живееше с брат си, Милчо ли се казваше, забравих. В брат Стоименов там. И отивам там и той казва: „Не бой се, сестра, не бой се." А брат Стоименов живееше близо до гората тогава, нали. „Не бой се." Вика: „Аз имам едно легло и брат ми има едно легло. Ама тука на масата ще ти постелим, по средата." И аз се оглеждах, ако дойде полицията през вратата може ли да се скача из прозореца. Ха-ха-ха. Нали човек в такъв момент се оглежда къде да бяга. И виждаш, дума да не става за спане. Цяла нощ прекарах така. Та първото ми укриване и идване на Изгрева за спане беше там при брат Звездински. Това е, което мога да кажа. В.К.: Значи той е минал по същия път? М.Г.: Той е минал по същия комунистически път. В.К.: За Лулчев? М.Г.: Невена Неделчева беше близка с него. Аз от нея научих, че и тая, моята малката сестра, преродената, е била интимна с него. Щото той имаше такива връзки с млади момичета. Друга една сестра, която стана комунистка и редакторка в „Работническо дело", няма да й кажа името, специално ме помоли да не кажа. И тя беше близка с Лулчев. Изобщо той имаше контакт така с доста хора, нали? С мен се опита един път, сложи ме на коленете си и аз казвам: „Какво искате, да ми предадете някакви влияния ли?" Казва: „Не." - „Тогава ме освободете." И така беше, посягаше така, някак си, не знам. В това отношение не стана. После видях един път как той бий Йордан шофьора. Жестоко го би. За какво го би, не можах да разбера. Нали той имаше „Упанишада" там някаква, но един ден Учителят му каза в една беседа, ама не се обърна лично към него, ама то се разбираше, че е за него: „Какви са тия групи и групички, които сте ги създали? Ако трябваше, аз сам щях да ги създам." Рекох си, това ако не се отнася за Лулчев - на. И действително после той искаше да се... За тая Упанишада там. Ами след всяка лекция и аз питах сестра Паша. Викам: „Сестра Паша, след лекцията с Учителя една група се отделя с Лулчев и отиват там." - „Милке, това са хора, които не разбират Учителя. И знаеш ли какво, както на едно малко дете, което не може да яде, майка му дъвче храната, пък после му сипе, тя направо не може да яде, и после му слага в устата, така той предъвква беседата на Учителя и им я казва." И така някак си ми се видя малко странно, не знам как. Там беше д-р Борова, Невена Неделчева, отчасти Елена Андреева, аз Елена по-късно не съм я виждала, де, ама то в младите години е била тя. Елена беше също негова приятелка. И кой още ходеха. Най, как да кажа, привързани към Учителя бяха Савка и Паша. Паша в никакъв случай не допускаше такива неща. Не. И често казваше: „Ревнива съм, Милке, за Учителя, ревнива съм. Не давам лошо да се говори. Не давам неистина да се говори." И права беше. И затуй и аз приех това нейното. Ревнива съм за Учителя. И като гледам сега някои, които защитавах и се бутат по ръководството, които не са заслужили, които имат такива... В.К.: Да, човешки истории. На какво се дължи това, че след заминаването на Учителя тази власт, новата комунистическата власт се настрои срещу братството, срещу Учителя и срещу привържениците? М.Г.: Той Лулчев каза така. Те го питаха, той ли ви научи така да говорите ли, не знам какво беше. Пък той вика: „Господа, казва, ако аз бях слушал думите Му, които Той говореше, аз нямаше да съм сега пред вас тука!" Значи той си призна, Лулчев си призна. „Аз нямаше да бъда тука пред вас сега на тази скамейка." В.К.: Това го каза на съда. М.Г.: В съда го каза и това му прави чест. Но Невена, доколкото знам и които там близки, искаха да го спаси Учителят. Учителят каза: „Ако аз сега го спася, следващият живот кармата му пак ще бъде." Тогава отидоха и му казаха, и тогава той се съгласи да не се отменя кармата му. Такъв е случаят. В.К.: А после как се развиха нещата, че започнаха да гонят Братството? М.Г.: А след това, пред вид на това, че Лулчев е имал връзка с царя, обърнаха се против Учителя, като казаха, че ето, съветникът, който е бил, един вид подстрекател и виновен е Учителят. Ето това. А всъщност Учителят много добре каза, аз и миналият път го казах: „Царят си замина затуй, защото не слушаше моите съвети, но и тез, които му ги предаваха, не ги предаваха така, както аз съм ги казал!" И това беше истина. Това се отнасяше за Лулчев. Учителят няма да го каже пред цяла аудитория това, ако не е истина. Първо Учителят никога не лъжеше. Учителят говореше винаги истината, нали? „Аз съм отговорен, каза, да ви говоря истината. После аз не говоря само на вас." Много пъти го е казвал. „Аз не говоря на вас, а моите ученици не са тук. Те са в света." Така казваше. И ние сме един вид парлама, ли, какво ли да го кажа аз, на когото говори той. „В света са, казва, моите ученици." И на мене ми направи впечатление, гледай пък ние уж се смятаме за ученици. Аз не можех да разбера, защото мислех, че са ученици само тез, които са в младежкия клас. Аз така разсъждавах. Те са чисти, те са светци, макар че виждах Тодора, Ангел, тия, ония там, нали, не са така абсолютно чисти. Но где да знам, те може да имат повече знание от мене. Така преценявах аз. Имах чувство на малоценност. Пък може и да не съм била заслужила. Аз и сега още не се смятам ученик, въпреки че изпълнявам много неща, които, ех, много неща, колкото мога. Това Учение е за вековете, то не е за един живот. В.К.: И за последните дни на Учителя. М.Г.: Учителят много интересно, че Той си замина в кой ден беше? - В сряда. Чакаха разрешение за погребението. Чак след неделя мисля дойде. И това беше в надвечерието на Новата година. Аз искам да разправя един случай, как сме посрещали Новата година. Това беше в надвечерието на Новата година. И тогава... Аз забравих за какво говорех. В.К.: За тия, които са идвали да го арестуват. В.Г.: Най-напред идваха да го разпитват. Аз този случай го казах. Нали, че единият беше такъв, зле настроен към него, а другият беше добре настроен към него. Злият е разбойникът от лявата му страна, а тоз, добрият разбойник е от дясната му страна. Учителят така ги окачествяваше, като ни разправяше на нас. Но после те не се съгласиха само с това другарите, те решиха, вероятно сметнаха, че Той е. виновен, че и Той е от тоя тип като Лулчев или какво, може би, и издават заповед за арестуването му и заповедта идва в момента, когато Учителят си заминал. Учителят си замина в 5 часа и 45 минути сутринта, и в осем те издават заповед за арестуването му. Да го арестуват, нали, така нахвърлиха се на Борис Николов и казаха: „Къде е вашият Учител?" - „Елате, ще ви заведа." Беше изложен в салона там. И те викат: „А, самоубил се!" - „Никак, защо? Пневмония имаше." Д-р Овчарова, мисля беше оная, която идваше тогава. Та така протече тоя въпрос. А аз не знам дали казах - всички влизаха вечерта, преди да си замине. Аз пък ходех тогава, другарите ме пращаха по укрепване на властта, та нямаше как, не знаех какво да правя. Побързах да се връщам, ходех до близки села и бързах да се връщам, да видя как е положението с Учителя. Спомням си, че от Кумарица Му носех мляко, биволско мляко, но вечерта, когато дойдох и когато бях, всички бяха там вътре. И аз исках да вляза вътре, пък те не ме пускаха. Викам, поне в антрето да го видя, и аз го видях, вече той бе с отворени уста, хъркаше, беше в безсъзнание. Излезнах и като видях пред себе си така жици, жици, жици и такива едни като пликове на върха закачени: „Петър Дънов почина, Петър Дънов почина". И аз си търкам очите и казвам: „Не, това не може да бъде." Но нали? И пак като погледна, пак жици, виждам пред себе си жици, жици и на тях жици до едно като телеграма. Това, с такова впечатление останах. Това ми беше последното виждане с Учителя на живо.
  5. 8. ПИСМО ОТ ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ 13.05.1929 г. Драги Брат, Не зная къде ги изнамираш тия картички, които изпращаш - но особено последната е отлична. Тя за мене бе „добре дошла" - добави ми нещо, което не ми достигаше. Сърдечно благодарско за таз твоя грижа и хубава картичка. Много най-искрени поздрави от Любомир Лулчев
×