Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'Мария Райчева'.



More search options

  • Търсене по таг

    Отделяйте таговете с запетая.
  • Търсене по автор

Тип съдържание


Библиотека- Беинса Дуно

  • Библиотека - Петър Дънов
    • Новости и акценти в сайта
    • Беседи в хронологичен ред 1895 -1944
    • Беседи в стар правопис
    • Книги с беседи издавани от 1920 г. до 2012 г.
    • Хронология на беседите подредени по класове
    • Текстове и документи от Учителя
    • Писма и документи от Учителя
    • Документални и исторически книги
    • ИЗГРЕВЪТ НА БЯЛОТО БРАТСТВО ПЕЕ И СВИРИ УЧИ И ЖИВЕЕ
    • Молитви, формули
    • Писма и документи от Братството
    • Вътрешна школа
  • Книги с тематични извадки от Беседите
    • Книги с тематични извадки от Словото на Учителя
    • Взаимоотношения между хората
    • Основи на здравето
    • Светлина в пътя
  • Паневритмия
  • Астрология,Каталози на беседите
  • Допълнителен
  • Последователи на Учителя
  • Списания и весници
  • Рудолф Щайнер (1861-1925)
  • Други
  • Допълнителен
  • Форуми за споделяне и общуване
  • Клас на Добродетелите

Календари

  • Беседите изнасяни на датата

Категории

  • Аудио записи
  • Словото на Учителя - Беседи
    • Неделни беседи (1914-1944 г.)
    • Общ Окултен клас (1922-1944 г.)
    • Младежки Окултен клас (1922-1944)
    • Утринни Слова (1930-1944)
    • Съборни беседи (1906 -1944)
    • Рилски беседи (Съборни) (1929-1944)
    • Младежки събори (Съборни) (1923-1930)
    • Извънредни беседи
    • Последното Слово 1943-1944
    • Клас на добродетелите (1920- 1926)
    • Беседи пред сестрите (1917-1932)
    • Допълнително- Влад Пашов-1,2,3,4
    • Беседи пред ръководителите
  • Текстове от Учителя
  • Документални и исторически книги
  • Книги с тематични извадки от Словото на Учителя
    • Илиян Стратев
  • Поредица с книжки с тематични извадки от Беседите
  • Последователи на Учителя
    • Пеню Киров (1868 - 1918)
    • Боян Боев (1883 – 1963)
    • Любомир Лулчев (1886 – 1945)
    • Милка Периклиева (1908 – 1976 )
    • Петър Димков Лечителят (1886–1981)
    • Стоян Ватралски (1860 -1935)
    • Михаил Стоицев (1870-1962 г.)
    • Георги Радев (1900–1940)
    • Сава Калименов (1901 - 1990)
    • Влад Пашов (1902- 1974)
    • Методи Константинов (1902-1979)
    • Николай Дойнов (1904 - 1997)
    • Лалка Кръстева (1927-1998)
    • Борис Николов
    • Невена Неделчева
    • Георги Томалевски (1897-1988)
    • Олга Блажева
    • Светозар Няголов
    • Олга Славчева
    • Николай Райнов
    • Михаил Иванов
    • Граблашев
    • Тодор Ковачев
    • Мара Белчева
    • Иван Антонов-Изворски
    • Теофана Савова
    • Емил Стефанов
    • Юлиана Василева
    • Ангел Томов
    • Буча Бехар
    • Елена Андреева
    • Иван Радославов
    • Христо Досев
    • Крум Крумов
    • Христо Маджаров
  • Вътрешна школа
  • Музика и Паневритмия
    • Дискове с музика на Паневритмията
    • Дискове с музика и братски песни
    • Книги за музика
    • Книги за Паневритмия
    • Филми за Паневритмията
    • Други
  • Други автори
    • Емануил Сведенборг (1688-1772)
    • Джон Бъниън (1628-1688)
    • Лев Толстой (1828-1910)
    • Едуард Булвер-Литон
    • Ледбитър
    • Рабиндранат Тагор
    • Анни Безант
    • Морис Метерлинк
    • Рудолф Щайнер
    • Змей Горянин
    • Блаватска
  • Списания и весници
    • Списание "Нова светлина" 1892 -1896
    • Списание “Здравословие“ 1893 -1896
    • Списание - “Всемирна летопис“ (1919 -1927г.)
    • Вестник Братство –(1928-1944)
    • Списание “Виделина“ 1902 - 1905
    • Списание" Житно зърно" 1924 -1944
    • Списание" Житно зърно" 1999 -2011
    • Весник "Братски живот" 2005-2014г.
  • Преводи
    • Англииски
    • Немски
    • Руски
    • Гръцки
    • Френски
    • Испански
    • Италиански
    • Чешки
    • Шведски
    • Есперанто
    • Полски
  • Огледално копие на сайтове
  • Картинки
  • Молитви и Формули
  • Каталози на беседите
  • Астрология
  • Фейсбук групата от 24.08.2012 до сега
  • Филми
  • Шрифт направен от почерка на Учителя
  • Окултни упражнения
  • Електрони четци
    • Изгревът
    • Сила и живот
  • Снимки на Учителя
  • Диск за Учителя
  • Друго
  • Програма за стар правопис
  • Презентации
  • Приложение за радиото
  • Мисли за всеки ден

Търси съвпадения в...

Търси резултати които...


Дата на създаване

  • Start

    End


Последна актуализация

  • Start

    End


Филтриране по брой...

Регистриран

  • Start

    End


Група


Website URL


ICQ


Yahoo


Skype


Населено място


Interests


Отговорете на въпроса

Открити 19 резултата

  1. 33. ЗЛАТНАТА ЕПОХА (Казано в разговор на Витоша от Учителя) Ние сега сме в последната фаза на железния век. Има четири епохи: златна, сребърна, желязна и медна. Ние сме на края на желязната епоха. Новата епоха ще бъде ЗЛАТНА ЕПОХА - ШЕСТАТА РАСА. Всички вие трябва да бъдете готови понеже ще дойдат ПРЕДЦИТЕ. И тогава ще има радост, ве­селие и голямо знание и сили. Тогава всички мъртви от гробовете ще излязат. И живите ще се променят. Грозните ще станат красиви, а красивите ще станат още по-красиви. Глупавите ще станат умни, а умните ще станат още по-умни. И цялата земя ще бъде райска градина. Поздравявам ви с Новата епоха. Съберете багажа си в железния век, раздайте всички и се пригответе за Новия век. Това е възвишеното, благородното. Всяка омраза ще изчезне от земята и хората ще живеят, така както Христос е живял. Сега човек е половин животно, половин човек, а в бъдеще ще дойде съ­ществото на шестата раса и ще се съедини с човека и тогава ще работят двете души заедно. А животното ще бъде слуга. Хората ще живеят по благодат. Добродетелите, които има Бялата раса, другите раси ги нямат. В света ще влезе един нов елемент, който веднага ще внесе хармония. Хармонията ще дойде изведнъж. Онези, които са вече готови, за тях ще бъде това възкресение. Тези, които ще възкръснат, те са СИНОВЕТЕ БОЖИИ, те са носителите на НОВОТО УЧЕНИЕ, те са НОВОТО. ТЕ ЩЕ СПАСЯТ СВЕТА. ШЕСТАТА РАСА ИДЕ СЕГА, ЗА ДА СПАСИ СВЕТА. Когато дойде Христос, бе­ше една епоха на приготовление. Две хиляди години се приготовлява човечеството. Сега сме в началото на Новия период. Има нещо красиво в живота. Ние живота не сме го още опитали. Имаме предчувствие, но какво е живота още не знаем. Вие всички ще бъдете носители на една ВЕЛИКА КУЛТУРА. Единствените хора, които имат бъдеще, те са хората на шестата раса, те са учениците на Великата Божествена школа, служители на живия Господ в света. Сегашните са диваци по отношение на шестата раса. Жълтата и бялата раса дойдоха до известно положение и по нататък не отиват. Иде друга раса ШЕСТАТА. Най-развитите хора от бялата раса, най-напредналите личности, ще образуват ШЕСТАТА РАСА. Ще стане една промяна в земята. Ще видим земята такава каквато не сме я виждали. Светът има една велика цел. Когато се постигне тази цел на всички същества, които са на земята, ще бъде добре. Всички ще бъдат ра­достни и няма да има нито едно същество, което да е недоволно. Това е сми­сълът на живота. Великият океан сега се приготовлява за една бъдеща култура. Вие ще се пренесете в новия континент, който ще се издигне във Великия океан. Някоя земи ще потънат. Мнозина от вас очаквате времето, когато хората ще живеят добре. Еврейските пророци са писали за това време. Ние сега сме по-близо до това време, отколкото тогава. Земята ще се измени климатически и органически. Земята наближава пространството, в което ще дойде в съприкосновение с една друга слънчева система, която ще окаже грамадно влияние върху нашата система. Каквото и да прави гъсеницата, не може да подобри своето положение, но щом стане пеперуда, цветята са готови за нея. Гъсеницата, за да подобри своите условия, трябва да премине от едно състояние в друго. Хората от шестата раса ще бъдат свободни хора. На шестата раса ще й трябват триста хиляди години, за да се развие. Шестата раса е започнала вече в своето най-слабо начало. Представители на шестата раса са вече навсякъде, в Америка, в Европа и на всякъде другаде. Те са пръснати в разни народи и вече постепенно ще взе­мат ръководството в ръцете си. В света ще има оставени малко гъсеници. Те ще вървят по стария начин. Царството Божие е на пеперудите. От квакерите, които са много добри хора, ще излезат хора за шестата раса. Хората от шестата раса ще имат много правилен череп с 90 градуса камперов ъгъл. Хората в бъдеще ще имат правилни черти. Типът на шестата раса е почнал да се оформява вече. Навсякъде вече по земята се явяват та­кива типове. Те се отличават. . Хората на шестата раса ще имат ясновидство. Този Новият човек, кой­то иде в света, той е синтез на всичко, ще внесе хубавото и красивото, ще покаже пътя, по който светът ще може да се оправи. Те ще се различават по това, че техните радиостанции ще бъдат отворени. Радиостанциите на съвре­менните хора са затворени и затова те не могат да влязат във връзка с Невидимия свят. Бъдещите хора, на следващата раса ще стават видими и невидими. Не можеш да го затвориш. И десет пъти да го затвориш, той изчезва. Петата раса носи цигулката, а шестата ще Свири на нея. Шестата раса ще има това преимущество, че няма да има останки. Човек няма да ча­ка да го погребват. Като дойде време да заминава, той ще каже: „Аз заминавам. И ще си отида, ще стана невидим". В шестата раса няма да има гробища. Като живее човек 120-150 години, ще си отиде. И тъй един ден хора­та няма да умират. Това умиране е едно неестествено положение. Човек вместо да умре, ще стане невидим. В шестата раса хората ще се раждат по Дух. По този начин както сега няма да се раждат. Ще има тъй нареченото самовъплътяване. Светлите съ­щества сега идат и ще се вселят, за да изправят света. Шестата раса ще има съвсем ново разбиране за Любовта - не както бялата раса, а както СВЕТЯЩАТА - ШЕСТАТА РАСА. Сегашното човечество го финансират и това финансиране го наричаме идване на шестата раса, която носи новите форми, в които сегашните хора са призвани да вземат участие. Хората на шестата раса ще бъдат хора, ко­ито ще създадат в света братство и свобода. Те са хора, които ще бъдат но­сители на Истината, хора, които ще носят мир и порядък. Тогава много малко ще има страдащи. Техните страдания тогава ще бъдат нашите сегашни радости. Христос казва: „Давам ви власт". Тази власт на земята не е реализирана. И ще я даде на светиите. И когато стане това, ще има ли по ця­лата земя насилие? Няма да има насилие. Характерно нещо за шестата раса ще бъде, че национализъм няма да има. Ще има човещина, ще има един език. Ще има и други езици, но един език ще бъде общ за всички. Затвори няма да има. Ще дойде един човек и ще ти каже: „Има опас­ност да направиш едно престъпление след една година. Да внимаваш". Ще пътуват хората свободно, нали е казано: Вълкът и агнето ще пасат заедно, т.е. хората с различни характери ще се спогодят и ще живеят заедно. Новата култура ще дойде по вътрешен начин. Хората трябва да се родят вътрешно. Днешното право ще бъде заменено с друго нещо. Хората на Новата Култура ще бъдат със силна воля, разумни и добри. Бъдещото общество ще се състои от талантливи, гениални и светии. Шестата раса ще има за задача да изправи човешките мисли и желания. В бъдеще ще се ликвидира с готвенето. Новата култура ще бъде бездимна. Димът ще се премахне. Ще се въведе за всичко електричеството. Шестата раса е блудният син, който се връща при баща си. В Новата култура всички хора ще бъдат красиви. Грозни хора няма да има. Зазоряването на Новата култура ще дойде по-рано, но шестата раса в пълния си разцвет и красота ще бъде на земята след 2100 години. Господ е оставил хубавото за най-после. Такъв е закона.
  2. 32. ТЪРПЕНИЕТО Веднъж бях отишла при Учителя, за да се посъветвам с Него дали да направя решителна крачка в живота си, за да се отърва от едни тежки условия, от които се измъчвах вече 26 години, поради несполучливия ми брак. Отговорът му беше: „Ако виждате, че нямате търпение, направете го". „Търпение ли, Учителю? Ако е въпрос за търпение, имам, имам търпение, още много търпение имам". И последваха още 16 години живени при същите условия, които през последните години станаха още по-тежки. Но за щастие и силите на търпение ми стигнаха до край. Ето сега съм на 84 години, пиша тези неща разбирам, че за да си разреши човек своята семейна, родова и лична карма са необходими знания. И методи. Един от тези методи ми бе да­ден от Учителя. Трябваше да уча урокът си за търпението цели 42 години. Научих го. И благодаря на Учителя и на Бога, че всичко изтърпях.
  3. 31. ОЖЕСТОЧЕНИЕ Непосредствено след 9.1Х.1944 г. комунистите като дойдоха на власт започнаха да издирват своите врагове от предишната власт. Започнаха арести. Бяха арестувани две лица, а предстоеше арестуването на трето, ко­ето бе силно оклеветено в пресата. Отидох в Мърчаево при Учителя, за да го питам за тримата, които бяха мои познати и освен това и тримата посещава­ха беседите на Учителя. За първото лице ми каза: „Той е практичен, той сам ще си помогне". За третото лице ми каза: „Той нека да седне и да напише всичко каквото е правил като шеф за учреждението си." А за второто лице ми : „Той сега ще научи, ще разбере какво нещо е ожесточението". Всичко се изпълни според думите на Учителя. Първият си помогна сам. Казах на третия и той си написа изложението, което му помогна да получи оправдателна присъда. Вторият изчезна безследно и никой не го видя, нито чу. Жестокостта го погълна. А този вторият беше едно мило, добро, сърдечно дете като малък. Но условията на живота му по едно време бяха такива, че опропастиха много не­ща в него. Бях попитала веднъж Учителя за него. „Как може такъв човек да се върне отново в пътя на Доброто?" Отговори ми: „Само по пътя на Страданието". После се яви жестокостта, както я беше предрекъл Учителя, защото той сам си я беше извикал, чрез действията си.
  4. 30. МОМЕНТАЛНОТО ИЗЛЕКУВАНЕ НА СТОМАХА МИ През 1948 г. имаше голяма суша. Паради липсата на жито примесваха хляба с много царевица. При това го даваха на много малки дажби. Принудени бяхме да допълваме храната си с това, което тогава се намираше - варени и печени царевици и качамак. Бях на 60 г. и дотогава се бях отлича­вала с много здрав стомах и със състрадание си мислех за онези хора, които имат слаб стомах и не понасят царевицата. Обаче след време и в моя стомах се появи една тежест, която скоро се превръщаше в болки придружавани често с повръщане. Болката се уталожваше само нощем при легнало състо­яние и то след заспиването. Сутрин се събуждах без болки, но само няколко минути след ставането тежестта в стомаха наново се появяваше и пак се превръщаше в болки и повръщания. Всички се уталожваше само когато легна. Обаче работата ми изискваше да бъда вън от къщи през по-голямата част от деня. Болките се появяваха, когато бивах права или седнала. Сега бя­ха по-силни. Започнах да повръщам и през време на работата си в Института където преподавах, а даже и на улицата. По това време вече познавах доста­тъчно Учителя и знаех с положителност, че Той може да ме излекува в един миг, но Той си беше вече заминал и беше погребан на Изгрева под лозичката. Видях се принудена да потърся лекарска помощ. Започнах лече­нието си при най-известния тогава лекар-интернист професор. Въпреки рент­геновите снимки и продължителните изследвания точната диагноза не може­ше да се установи. Колебанието беше между гастрит и начало на язва. Лекарят ми даде лекарства, постави ме на диета и каза, че сега трябва да ча­каме да развие болестта, за да може да се определи точно диагнозата и то­гава вече ще може да се лекува. Съпоставих неволно това лекуване с лекува­нето на Учителя. Спомних си три случая, при които Той прекъсна болестта в момент, без да чака тя да се развива. Спомних си и думите Му при излекува­нето ми от тримесечната температура: „Можете и да се обърнете към лекар, но тогава ще се натъкнете на други противоречия". И наистина те не бяха малко сега: Трябваше да седя седнала на корав стол в чакалнята у доктора, при което болките се усилваха, като бъда при това всеки момент на щрек да не почна да повръщам в чакалнята; трябваше по 500 тогавашни лева да пла­щам да всяка визита и да изгубвам по няколко от частните си уроци с учени­ци за ходете си при доктора, като при това отслабвах от наложената ми диета. Хляб на можех да ям, защото го примесваха с царевица. Докторът ми предписваше тестени храни, но тях ги даваха само с рецепта от доктора, каквато той не можеше да ми издаде, докато болестта не е определена. В ре­зултат се стигна до там, че не можех вече да ставам от леглото, не можех да давам частните си уроци и да гледам домакинската си работа. А за ходене на беседи и Паневритмия на Изгрева не можех и да си помисля. Два месеца мъ­жът ми ме гледа на легло, а изгледи за оздравяване никакви нямаше. При то­ва положение на нещата мисълта ми се обърна пак към Учителя, който от че­тири години вече не беше между нас на земята. Казах си така: Ако Учителят в 1940 година в 3 часа през нощта чу като извиках от мъка и в миг прекрати болките на момиченцето, Той и сега е толкова досегаем за моята мисъл кол­кото беше и тогава. Реших да помоля Учителя да ми помогне, като обещах четири неща, като оздравея: да водя сляпата си другарка всяка сряда и неде­ля на Изгрева за беседа и Паневритмия, както правех това преди да се разболея; второ - да постя всеки петък, нещо, което бях спряла да правя поради крайно трудните ми тогавашни условия; трето - никога вече да не хап­вам царевица в какъвто и да е вид и четвърто - да употребя в специално нап­равление останалата част от живота си. Молитвата си направих в петък вечерта. В събота телефонирах на приятелката си да се приготви на другия ден в неделя заранта в 4 часа, че ще се опитам да отида да я взема и я заве­да на Изгрева. Знаех, че вкъщи ще сметнат това за невъзможно безумие тъй като от два месеца не мога дори да седна в леглото си. Но аз казах, че съм изгубила вече всякаква надежда и че сега искам да ме оставят свободна да се лекувам по духовен начин. Помолих да не ми препятствуват. Казах, че не знам дали ще мога да го направя, но че ще се опитам-за което преди всичко ми е необходимо да отида на Изгрева. Понеже и домашните ми бяха изгуби­ли вяра в лекуването на професора, оставиха ме да правя каквото искам. В неделя три и половина заранта по тъмно се събудих и се опитах да седна в леглото си. Очаквах всяка минута да се появят тежестите и болките, без да подозирам, че аз още във време на молитвата си съм оздравяла. Постоях седнала, но за мое учудване тежестта и болките не се появиха. Съзнах и почнах да се обличам. До четири часа докато се приготвих пак ни­що не ми стана. В четири часа, докато се приготвих пак нищо не ми стана. В четири часа тръгнах за приятелката си, която живееше в Лозенец, на около половин час от моя дом. И дотогава нищо не ми стана. Взех я под ръка и тръгнахме. От нейната,къща до Изгрева вървях още три километра и полови­на и пак нищо не ми стана. Там седях седнала в салона от 5 до 6 часа да слу­шам като четоха беседата. В 6 часа отидох на полянката за Паневритмията. От 6 до 7 ч. изиграх всичките упражнения и пак нищо не ми стана. Като се връщахме през гората с Еленка, казах й: „Еленке, ако това не е чудо, тогава няма чудеса на този свят". Жилището ми беше между инвалидния дом и Александровската болница, което прави от Изгрева до дома 3 км и половина и до дома нищо не ми стана, нито пък ми прилоша до вечерта вкъщи и така не стана нужда и да легна. На другия ден чаках перачка. Станах в 5 часа и прекарах целия ден в движение, като разтребвах, готвих и помагах на перачката. Седнала бях само през време на закуската и обяда и докато да­дох два урока. След като си отиде перачката още до 11 часа извивах и прос­тирах прането, чувствувайки се съвършено здрава. Не ми е станало лошо и още 18 години от тогава до сега, нито пък и до днес когато преписвам споме­ните си и съм вече на 84 години. Тежестта, болките и повръщанията изчезнаха, въпреки че спрях всяка диета и ядях даже фасул с люспите му. Чувствувах стомаха си така здрав, като че ли никога не е боледувал и като че ли болестта е била само сън. Кой беше Учителят? На този въпрос Той даде следния отговор в една беседа: „Трябва ли пиленцата да знаят кой е този, който им хвърля зрънца?"
  5. 29. БОЛКИТЕ В ПЕТАТА Беше около 1939-1940 година. 14-годишно момиченце заболя от болки в петата, без да има някаква външна, видима причина. Не беше нито зачервена, нито подута, нито наранена. Гледаха го няколко лекари. Болките станаха толкова силни, че бяха непоносими при най-лекото докосване до петата. За да не се допре тя до нищо, трябваше по цяла нощ да държим кра­ка му нагоре и да пазим да не се допират завивките до нея. Болното място изглеждаше съвършено здраво, не беше нито зачервено, нито подуто. Тази вечер, за която разказвам, лекарите се събраха на консилиум. Те употреби­ха някакво приспивателно средство, за да може детето да заспи. Това обаче отекчи и влоши повече положението, защото тялото отпадаше за сън, а бол­ките надвиваха и не го оставяха да заспи. През тази нощ останах при майка му да й помагам да държи крака нагоре. Въпреки, че кракът не се докосваше до нищо, към 3 часа през нощта болките станаха толкова силни, че детето викаше и се превиваше на всички страни. Майката изкокна от стаята от уплаха. С мъка удържах крака да не се докосне до завивките при движението на детето. При тези негови страшни страдания, сълзите ми потекоха и в голя­мата си мъка извиках: „Учителю! Какво да правим?" Помогни, помогни". Думите ми бяха по-скоро стон, отколкото някаква молба с надежда за резул­тат от нея. Детето отпусна глава на възглавницата си и затвори очи. Не разб­рах какво стана и се уплаших. Но понеже то беше спряло да се движи, аз на­местих завивките под крака му така, че петата да не допира до нищо. То зас­па към 3 часа и спа непробудно до 9 часа, цели 6 часа, след което Се пробуди без болки. Майката седеше, гледаше и не можеше да повярва на очите си. Разказах й всичко. На следващия ден тя с мен отиде при Учителя и му благодари.
  6. 28. ВАРТА В ОКОТО МИ Беше около 1926 година. Измазвах стаята си с баданарка. Една капчи­ца вар падна в окото ми. Беше след обяд. Бях чувала, че Учителят препоръч­ва да се промива окото с руски чай, когато падне нещо в него. Промих го ня­колко пъти, но не помогна. Сълзите ми се лееха от двете очи. До заранта око­то ми се поду така, че съвсем се скри в отока. Не се решавах да го поверя на лекар, като имах пред себе си случая с Еленка Иванова, която професор-офталмолог погуби двете й очи в един ден поради някаква негова грешка, преди да беше почнала да ходи при Учителя. Реших да отида при Учителя. Като ми­навах покрай къщата на приятелката си, позвъних на вратата да й се обадя. Тя се уплаши като видя лицето ми. С голяма мъка извървях пътя до „Опълченска" 66, поради сълзите, които течаха от двете ми очи. Там в гра­динката чакаха много хора. Отидох под вишната до стобора да чакам своя ред, измъчвана страшно от окото си. По едно време Учителят излезе от къ­щата и тръгна да прекоси двора. Като ме видя още от далеч, отби се при ме­не и ме попита какво ми е. Пита ме не съм ли го промивала с чай. Казах, че съм го промивала. „С какъв чай - топъл или студен?" „Студен." „Там е грешка­та на всички, че когато попадне нещо в окото им, тичат да го измият на чешмата. Окото не търпи нито студена, нито гореща вода. Водата трябва да има температурата на тялото". Той поиска да Му дадат топъл чай от кухнята, нагласи топлината му и ме накара да промия окото. После поиска да Му да­дат зехтин и намаза с него клепача, като обясни, че това се прави, за да не настине окото след промиването. Поръча ми да го промивам така и вкъщи. Промивах го до вечерта, но капчицата вар не падна. Преди да си легна поста­вих чая в електрическия чайник до леглото си и си легнах. По едно време през нощта окото ми засмъдя нетърпимо. Промих го и варта падна. След ня­колко дена то съвсем се оправи и оздравя. След няколко дни отидох отново на беседа. Учителят ме погледна отдалече и се усмихна.
  7. 27. КРАСТАВИЧКАТА Веднъж прекосявах полянката, за да си отида. Учителят беше с група сестри в градинката зад лозето. Чух, че викат: „Сестра, сестра!", но не се обърнах, като мислех, че не викат мене. Тогава някой извика: „Сестра, Учителят ви вика!" Върнах се и отидох при тях. Учителят ми подаде една малка, току-що откъсната краставичка. Взех я и благодарих. Какво беше вло­жил Учителя в нея? Чувствувах я като някакъв акумулатор на радост и блаженство. Изпълни ме такъв подем на положителна енергия, че не разби­рах какво става с мене. Това беше от оная сила, която Учителят ни предава­ше по някога по най-различен начин. Но кога, защо и към кого от нас трябва­ше той да постъпи така, това знаеше само Той. Даваше ни подтик, повдига­ше ни в онзи момент, в който се нуждаехме от помощ без да осъзнаваме това. Това го разбирахме по-късно, когато идваха премеждията ни и с тях изпитите. Само с Неговата помощ можем да се справим с тях.
  8. 26. ЗАБРАВИЛА ДА ПИТА ЗА КОГО ДА СЕ ОЖЕНИ Една млада сестра й дошло време за женитба. Отишла на Изгрева, за да пита Учителя кого от двамата си кандидати за женитба да избере за же­них - единият или другият. Единият имал едно, но нямал друго. Вторият имал другото, но нямал третото. А първото, второ и третото, както и Четвъртото и т.н. са ги била набелязала като неотменими изисквания и не трябвало да отс­тъпи от тях. Качила се на Изгрева, но пресрещнал я този и онзи, разприказвала се, повикали я на гости и на сладки приказки и тя забравила за какво отишла. Като се върнала у дома, чак тогава се сетила, че е ходила на Изгрева да пита Учителя. Тогава решила да хвърли чоп, жребий и на кой се падне той да бъде жених. Така и направила. След женитбата започнали големите й страдания. Не посмяла да отиде при Учителя от срам. Изпратила една своя близка при Него. А той казал: „Тя не трябваше да се жени нито за него, нито за другия". Получила отговора и решила да си носи страданието. И до днес го носи.
  9. 25. ГОЛЕМИТЕ СТРАДАНИЯ Още през първата година, когато започнах да посещавам беседите на г. Дънов около 1915-1916 година и когато бях още момиче, поставяше ме в мъчително недоумение това, че Учителят в беседите си постоянно повтаряше: „Гответе се, идат големи страдания за цялото човечество!" Просто се бях уморила да слушам това особено при тогавашните мои безг­рижни условия на живота ми. Не можех да си представя какви могат да бъдат тези страдания, че да обхванат цялото човечество. Ако е война - при тога­вашните условия за воюване и тогавашните международни отношения, тези страдания можеха да обхванат само един континент. Земетресение, наводнения, изригвания на вулкани са също локални явления. Дори испанска­та болест като епидемия обхвана цял континент и взе милиони жертви. Обаче след Балканската война личните и обществени страдания така изпълниха света, особено сега, когато човечеството е изтръпнало от опасенията за ед­на нова война, която със сегашните средства за воюване по въздуха, които дават възможност да се прехвърлят войски от един континент на друг. През 1954 г. когато пишех тези редове светът се беше разделил на две: армии сре­щу армии и тези страдания вече наистина можеха да обхванат цялото човечество. Само не ми беше ясно: как трябва „да се готвим" за тях. Малко по-малко и това ми стана ясно. Това ме кара да си спомня отговора на въпроса,който Учителят даде на една сестра при започването на бомбардировките над София, когато тя го попита: „Учителю, в кое село да бягаме?" Той й отговори: „В селото на Любовта!" Преди още да започнат бомбардировките над София, един лекар бе из­пратил жена си и двете си деца извън града в едно село. Когато пристигали първите самолети към София, при прелитането си, пуснали над това село бомби и убили жената и двете деца на лекаря. Другите от селото останали читави. Не се укрили дори и на село. Единственото спасение на човека, не само от бомбите, но и от всякак­во зло е, да изпълни душата си с Любов към всички и към всичко - към хора, животни, растения, минерали, към всичко живо в света. Христос се пожертвува от любов към хората и за да им покаже любовта като път към спасението. А как приложиха хората неговите думи? Създадоха инквизицията, кървавите войни между католици и протестанти и какво ли не още не направиха и то все в Негово име! Безлюбието е пътят към страданието. Единственото спасение на Човека е Любовта.
  10. 24. ВЪЗБРАНАТА Една сестра в мое присъствие попита Учителя дали не греши като крие от мъжа си, че дохожда на Изгрева. Той отговори: „Когато една майка отива там, където детето й не трябва да иде и да знае и то плаче подире й, тя тряб­ва ли да му каже къде отива?" По-късно същата сестра се оплака на Учителя, че както мъжа й, така и родителите й непрекъснато я спират, за да не ходи на беседи на Изгрева. Тогава казал: „Тези хора трябва да разберат, че ако вие престанете да ходи­те на беседи тук на Изгрева и да слушате Словото на Бога, то баща ви тряб­ва да си замине от този свят". И стана точно така. Нейният баща се помина точно в такъв период от време, когато сестрата беше абсолютно възпрепятствана да посещава Изгрева от домашните си. По това време тя също .не обърна внимание на това. В един момент при повторна забрана си замина мъжа й. Тогава тя си спомни думите на Учителя. А разказа ни това 20 години след като се бе из­пълнило всичко, което бе казал Учителя. Законът работеше безотказно.
  11. 23. ГНИЛИЯТ ПЛОД Оплаках се веднъж на Учителя, че не мога да обичам едно лице, което има някои много отрицателни черти в себе си като характер и постоянно ги проявява. Той ми отговори: „Можете ли да обичате един гнил плод?" Много съжалявам, че не ми дойде тогава на ума да Го попитам: „Ако не можем да обичаме плода, не трябва ли да обичаме костилката му, душата в него?" Съжалявам, че не изчерпах тогава този въпрос, който остава и досега нераз­решен за мене, който има широко практическо приложение в живота. Аз имам своя отговор за него, но истинен щеше да бъде този на Учителя, докато моя може да бъде погрешен.
  12. 22. ХИТЛЕР . Бях при Учителя. Разговаряхме сами. Изказвах учудването си и разо­чарованието си от това, че Хитлер, за когото казваха, че водел чист живот и даже бил вегетарианец, започна това жестоко гонение против евреите. Учителят каза: „Хитлер изпрати хиляди свои съотечественици на фронта, ко­ито останаха без ръце, без крака, без очи или бяха убити. Той не изпрати там евреите. Разберете, че това е второ пришествие". Тълкувам думите на Учителя „второ пришествие" - ликвидация на века, ликвидация на вековна карма. Едни ще я изплатят по един начин, други по друг. Дали не беше казал Учителя някъде, че Хитлер бил бич Божий в ръцете на Христа? По-късно след войната и след 1945 година чух и някои други из­казвания на Учителя, разказани от братя и сестри. Те се допълваха.
  13. 21. ПОМНЕТЕ, ЧЕ КОГАТО СТЕ В МОЛИТВА... Беше през 1923 година, през един много горещ неделен ден. Отивах при Учителя и понеже бързах, реших да не вървя по шосето, а да мина пок­рай Семинарията през гората, където предполагах, че неделен ден ще има много хора да се разхождат там. Гората обаче се оказа съвършено пуста. Широкия път, който води от Семинарията направо до Изгрева не беше още прокаран и аз трябваше да мина през стария път, зашумен от двете страни от млади храсти на акации. Когато навлязох в него изпитах такъв страх, че ми идеше да се върна назад. Но това щеше да бъде безпредметно, защото пътят, който бях извървяла до тука беше все толкова дълъг и пуст, както и този, който ми оставаше до Изгрева. Вървях безпокойно по зигзаговидните зашумени пътеки. Чух стъпки. От завоя срещу мене се подадоха две босички момиченца, които носеха на раменете си котле )надяното на пръчка. Попитах ги къде отиват. Без да забавят стъпките си или да извърнат глава, те отговориха, че отиват в града за занесат храна на баща си. Засрамих се пред куража на тези беззащитни дечица, с който те изпълняваха дълга си. Като отидох при Учителя, разказах Му това. Той ми каза: „Помнете, че кога­то сте в молитва, не може да ви се случи никакво зло." Тези думи на Учителя ми се врязаха в паметта и ми дадоха силно оръжие в ръката за други случаи след това. Ето един такъв случай: четири сестри отивахме на беседа една заран в непрогледна тъмнина към четири и половина часа. Водех под ръка една сестра, която беше напълно сляпа. Изведнъж в тъмнината срещу нас се очертаха силуетите на трима мъже, единият от които неизвестно защо изк­рещя с все гърло. Едната от двете сестри, които вървяха пред нас извика: ,91. псалм!" и се хвърли с другарката си в зашумения с акациеви храсти хендек. И досега не мога да се начудя как можах и аз да се намеря в миг в хендека с безпомощната си другарка. Безделниците минаха покрай нас и не ни видяха. Може и да са ни търсили по-долу, но не ни намериха. Първите две сестри продължаваха да произнасят на глас 91.псалм. Втори случай: Отивах с една сестра за Паневритмия. Беше вече съв­сем светло, но по шосето нямаше още никакви хора. Като наближаваше ши­роката алея, където сега е телевизията, от дясната страна на шосето свърна­ха към нас 5-6 души млади хора, двама от които бяха войници. Те вървяха в редица, като с това заемаха ширината на пътя, по който трябваше да се разминем, като се блъскаха и кряскаха. Другарката ми каза изплашено: „Миче, ами сега накъде?" „Върви напред и моли се!", предадох й аз оръжието, което ми беше дал Учителя и самата аз тръгнах напред с молитва. Като наближиха една-две крачки пред нас, сякаш някой им извика: „Мирно!" Те млъкнаха, престанаха да се блъскат и да крещят. Ние минахме през тях необезпокоявани. Те стояха като дървета. Една-две крачки след като отми­нахме те отново продължиха да кряскат и да се блъскат. Кое беше това, което ги накара да спрат, да престанат да крещят и да се държат прилично, да стоят изправени и неподвижни като дървета от гората, докато се разминем? Въпросите са ваши, а отговорът е наш даден с тези преживявания. Трети случай: Отивах пак на Паневритмията към 6 часа заранта, този път сама. Беше съвсем светло, но по пътя нямаше никакви хора. Като набли­жавах същата тази широка напречна алея при телевизията, видях един човек, който вървеше по нея, пресичайки шосето, по което вървях аз. Той бе­ше още далеч и щеше да отмине много преди аз да достигна пресечката. Обаче, той като ме видя, вместо да продължи пътя си, обърна се към мене, спря се и почна да чака. От града долу при моста до тука не бях срещнала нито кола, нито човек, а и напред до където стигаше погледът, нямаше жива душа. Ако не исках да издам страха си, трябваше да не отклоня правата по­сока на хода си и да мина точно до него, а ако почнех да бягам назад той щеше да ме стигне за две минути. Не ми оставаше нищо друго, освен да продъл­жа пътя си с молитва. Започнах 91.псалм. Той не мърдаше от мястото. Колкото се приближавах към него, страхът ми се увеличаваше. Когато се изравнихме, той тръгна рамо до рамо с мен, без да продума. Правех големи усилия да не изтърва нишката на молитвата си, както и да не го погледна, а той изведнъж изостана зад гърба ми, напрегнах последните сили на волята си да не се обърна и да не прекъсна молитвата. Краката ми се подкосиха, но за щастие издържах и едното и другото, а в това време човекът изчезна, из­пари се като мъгла, не разбрах къде отиде. Когато стигнах на Изгрева, Паневритмията беше вече започнала. Включих се в кръга. При играенето ми стана топло. Играейки свалих жакетчето си и го метнах извън кръга, край лозето. Когато упражненията свършиха, бях на противоположното място от жакетчето си, завтекох се да пресека кръга, за да си го взема, докато в това време братя и сестри от кръ­га тичаха към центъра при Учителя да Му целуват ръка. Той ги отминаваше и за голямо мое учудване, вървейки към мене, подаде на мене ръка. Засрамена и смутена аз Му целунах ръка. Бях първата. Другите чакаха. Много дълго време още след това бях в голямо недоумение как и защо стана това. Като възможно обяснение допуснах, че Учителят е видял успешното прилагане на Неговите думи: „Помнете, че когато сте в молитва не може да ви се случи ни­какво зло". Избавих се чрез метода даден от Учителя с молитвата. Искаше да ми покаже одобрението Си и ме поздрави с изпълнената задача. След то­ва останалите се наредиха в редица и всеки чакаше своя ред да му целуне ръка.
  14. 20.ДЪНОВИСТИ Бях на разговор с Учителя. Споменах думата „дъновисти". Учителят ме поправи като каза, че дъновисти не съществуват. „Мога да ви докажа, че и Христос не е бил християнин. Какво значи християнин? Последовател на Учението на Христа. Христос никъде не е казал, че това Учение е Негово. Това е Учение на Бога, както преди 2000 години така и сега. Днес Бог твори и дава Словото Си."
  15. 19. ИЗЛЕКУВАНЕТО НА СЕСТРА МАРА АЛФРЕД БОНЧЕВА Във връзка с този случай ще разкажа едно друго излекуване, за което по преди казах, че ще го разкажа по-нататък. Беше срещу новата 1962-1963 година, която посрещах на една братска среща в Търново. Между другите братя и сестри от провинцията срещнах там и едно 15-16-годишно момиченце. То беше дошло с една група от Димитровград. Като узнах, че майка му била от много години в Братството, казах му, като се върне, да я помоли да ми пише каквито спомени има от Учителя. Майката ми писа интересен случай: Поради крайно тежки преживявания тя се разболяла и в последствие била толкова изтощена, че едва имала сила да повдига капака на тенджерата. Струвало й се, че кръвта в жилите й е станала на бучки. Голямата й дъщеря имала тримесечен отпуск поради раж­дането на детенцето й. След изтичане на отпуска й сестрата трябвало да по­еме гледането на детето, а това било невъзможно. Отпускът изтичал в неделя и в понеделник дъщерята трябвало да отиде на работа. Сестрата се чудела какво да прави. В съботата й дошло на ума да отиде в Стара Загора при ня­коя от старите сестри да попита не знаят ли нещо от Учителя, което да й по­могне в случая. Като пристигнала не им казала защо е дошла, а само казала, че на другия ден, в неделя, трябва без друго да бъде в Димитровград. Те я по­питали къде иска да я заведат на заранта - в кръжок ли, дето ще четат бесе­да от Учителя или иска да дойде с тях на екскурзия на братското място. Тя казала, че иска да отиде с тях. Като стигнала до мястото, 'извадили да четат беседа, резюмета от беседи и моите спомени от Учителя, които бях изпрати­ла няколко години по-рано на един брат в Стара Загора. Когато те започнали да четат, те не започнали нито от беседите, нито то резюметата, а от споме­ните ми. Според писмото, което ми писа сестрата, като стигнали до страницата, където казвам на Учителя, че имам непрекъсната температура и че не знам дали нямам нещо в кръвта, а Той ми казва: „А! Какво можете да имате в кръвта?" Тъкмо при тези Негови думи и сестрата изпитала като мене една радост, която видяла в себе си като силна светлина и в същата минута оздравяла. Завърнала се здрава в Димитровград и болестта й не се е повторила. Това е станало 24 години след моето излекуване и 18 години след смъртта на Учителя. Правят впечатление в този случай следните 4 неща: че на сестрата й дошло на ума да отиде в Стара Загора, сякаш че ли за това защото там я ча­кат моите спомени; второ - въпреки отпадналите си сили е предпочела да отиде на екскурзията вместо на кръжок; трето - че сестрите тогава са носели със себе си и моите спомени и четвърто - че са започнали да четат от тях. Ако бяха започнали да четат от беседите или резюметата нямаше да им стиг­не време да дойдат до спомените ми. Като че ли Небето е наредило всичко така, че сестрата да чуе това място, при което моментално съм оздравяла, за да оздравее и тя. „Хлопайте и ще ви се отвори, искайте и ще ви се даде." Това значи, че за да получим, първата крачка трябва да бъде направе­на от нас.
  16. 18. ТРИМЕСЕЧНАТА ТЕМПЕРАТУРА Беше през март, около 1936-1937 г, когато започнах да правя една пос­тоянна субфебрилна ниска температура от 37,2 - 37,3 градуса. В началото не й обръщах внимание, но с изминаването на седмици и месеци отпаднах мно­го и видях, че е наложително да взема мерки да се излекувам. След като бях посещавала вече толкова години беседите и бях опознавала все повече Учителя аз вече знаех, че Той може да ми помогне, но не исках да го безпокоя, нито пък да използвам ходенето си при Него за разни неща. Преди всичко виждах, че ние сме хиляди ученици около Него и можех да си предс­тавя какво щеше да бъде ако Той трябва да отделя по толкова време и сили за всекиго от нас. Освен това исках да бъда уверена и в себе си, че ходя на беседите и при Него не за някакви облаги, а изключително за духовното си повдигане. Обаче от ден на ден отпадах все повече. Изтощението ми пречеше на работата ми с децата като лекторка в курсовете при първоначалните училища, която е уморителна и черпи много сили. Започнах да се опасявам, че силите ми няма да стигнат да довърша учебната година. Виждах, че е на­ложително да се обърна към доктор, щом като не искам да се отнеса към Учителя. Обаче не можех да го направя веднага поради липсата на време през учебната година при училищните си занятия, много частни уроци, свръх семейните си задължения. Независимо от всичко това имах едно вътрешно предубеждение към лекарите и недоверие към тяхното лекуване. Струва ми се, че те няма да открият истинската причина на температурата и може да ме объркат още повече с някое погрешно лекуване. При това нямах никакви връзки с лекари и не знаех към кого да се обърна. Чаках с нетърпение края на учебната година за две неща: за да се занимая със здравето си и да отида при Учителя. Имах като правило да ходя при Него в края на всяка година да ми обяснима разни неща, които не съм разбрала. Исках първо да отида при Него. Тогава нямаше още превозни средства до Изгрева, където живееше Той - до там ходехме пеша. Докато вървях по шосето до там, през всичкото време си повтарях: „Ти ще отидеш при Учителя, но с болестта си няма да Го занимаваш! За температурата си няма нищо да кажеш!" Отидох при Учителя. Прие ме в долната стая. На пейките под лешниците чакаха и други хора. През всичкото време на разговора не преставах да си повтарям: „Внимавай да не кажеш нищо за температурата си!" Изкушението беше голямо, но аз издър­жах до края. Станах да се сбогувам. Стана и Учителя. В момента когато Му подавах вече ръката си, изрече ми се мисълта: „Ти нищо не каза за темпера­турата си, но специално за това ти никога няма да дойдеш и горчиво ще се разкайваш". И като че ли не аз, а устата ми сами проговориха: „Пък, Учителю, не знам какво ми е, но от три месеца правя една постоянна ниска температура. Не знам какво имам". „Какво можете да имате?" „Не знам какво, нещо в кръвта ли...?" „А! Какво можете да имате в кръвта?" „Не знам какво, но много отпаднах и виждам, че трябва да се посъветвам с лекар." „Е, може да се посъветвате и с лекар, но тогава ще се натъкнете на други противоречия." И досега не мога да си обясня как и защо разбрах от тези ду­ми на Учителя, че Той е готов да ми помогне. Една небивала радост, която ся­каш видях като ослепителна светлина да блесне в мене, ме изпълни. Аз поч­нах да се смея и да викам: „Не! Не! Не ми трябват никакви лекари! Благодаря! Благодаря!" Аз не знаех, че в този момент съм била излекувана вече. И без да чакам да ми даде някакви наставления изкокнах от стаята. Тогава не разбрах защо блесна като светлина тази радост в мен, не разбрах кога се надявах и изобщо надявах ли се да ми даде Учителят някакви настав­ления за лекуването ми. В този момент нищо не мислих и на нищо не се надя­вах - просто действувах под влиянието на силната радост в душата си. Едва на другия ден вкъщи, когато се бях успокоила, усетих, че ми е някак особено леко. Пипнах дланите си - не са ми топли. Сложих си термометъра. Извадих го - не смея да го погледна да не би само така да ми се е сторило и да се разочаровам. Погледнах го - 36,6 градуса, за пръв път от три месеца насам. Ла не би пък Учителят?..." „Хайде, хайде! Учителят още нищо не ти е казал как да се лекуваш и ти вече оздравя!" Мислех си, че температурата ще дойде до вечерта или на другия ден, но тя вече не дойде нито на другия ден, нито до ден днешен. Няколко месеца след това като вървях през гората от Изгрева за София изведнъж се спрях и се ударих по челото: Как съм могла в продълже­ние на цели 25 години да не се сетя, че и онова внезапно прекратяване на болката при падането ми от стола е било дело на Учителя! А Учителят в Неговата достигаща до святост скромност с нищо не ми даде да се досетя, че Той ме е излекувал. Това е моето второ моментално излекуване, за което споменах, че ще го разкажа впоследствие.
  17. 17. ТЕЗИ ГЛУПАЦИ, ТЕЗИ ИДИОТИ! Бях седнала в салона. Събирахме се за беседа. Трябваше, естествено, да изпълняме салона с добри, чисти и красиви мисли. Вместо това, моята ми­съл по едно време се отправи с негодувание към един от братята, който в то­зи момент влизаше в салона и чийто начин на разбиране и прилагане на Учението в своя живот смятах, че излагат пред външния свят и Учението и Учителя. Мисълта, която ми мина тогава беше: „Тези глупци! Тези идиоти! Само излагат Учителя и отблъскват външния свят от Учението!" През това време Учителят беше горе в стаята Си. Той слизаше в сало­на точно в 5 часа. За точността Той казваше: „Нито минута по-рано, нито ми­нута по-късно!" В 5 часа Той влезна. Пяхме, казахме молитвата, седнахме. Седна и Учителят. Той отвори Библията, изгледа ни бавно-бавно от единия край на салона до другия и започна беседата с думите:'„Тези глупци! Тези идиоти!" - не се говори така!" При тези думи Той поклати леко неодобрително главата си. Тонът Му беше сериозен, почти строг, но без да бъде сърдит. Това обаче ми стигаше да потъна в земята от срам и да си взема веднъж за винаги урок от думите Му. Естествено, че аз бях единствената в салона, която разбра защо Учителят започна тъй странно беседата си с тези думи.
  18. 16. ЦЪФНАЛАТА ПРАСКОВКА През май 1944 година ми предстоеше да замина за село Долни Раковец. Отидох в Мърчаево да се сбогувам с Учителя. Оплаках Му се, че съм недоволна от себе си, дето изпитвам страх от бомбите и се крия. Казах му: „До нас в двора има у едни съседи цъфнала една прасковка. Разперила розовите си вейки към небето,стои на открито като че ли вика: „Ето ме, Господи! Ти ме постави тук да цъфтя. Ето ме! Аз изпълнявам Твоята воля. Тук съм, не бягам!" Учителю, срам ме е пред това малко дръвче. Аз бягам и се крия, а то стои и не бяга." „Не бяга, защото няма крака", беше отговорът на Учителя. Не знам правилно или не, но си обясних отговора на Учителя с примера от една беседа за отшелника, детенцето и кобрата. Отшелникът е бил свър­зан с обет да държи ръцете си нагоре. Една майка е била принудена да оста­ви детенцето си самичко за малко. Като за най-сигурно място тя го оставила при нозете на отшелника. Една кобра се приближила, ухапала детето и то умряло. Отшелникът казал: „О, Буда! Ти създаде детето, ти създаде и кобрата. Защо допусна тя да го ухапе?" Буда отговорил: „Аз създадох детето, аз създадох и кобрата, но аз създадох и твоите ръце. Ти трябваше да го запазиш". Предавам само смисъла на този пасаж от беседата без да го цитирам точно. Заключението, което вадя за себе си с примерите за прасковката и отшелника е, че трябва да се обръщаме към небето само след като сме из­черпали всичките средства, които то ни е дало, за да си помагаме сами. На същата мисъл ме наведе и въпросът, който Учителят ми зададе, когато Му разказвах за прасковката. Той ме попита: „Къде се криете през време на бомбардировките?" Казах Му, че слизаме в зимника. Тогава Той ме попита: „Нямате ли по-добро скривалище?" „Нямаме." Той замълча. След малко до­лових с обонянието си дъх от цъфнали праскови. Разбрах, че трябва да бягам от този ден. Така и направих - евакуирахме се на село тутакси.
  19. 15. МАГАРЕШКИЯТ БОДИЛ Беше студено утро. След Паневритмията много от нас отидохме на топ­ло в салона заедно с Учителя. Започнахме да разговаряме."При едно кратко затишие на разговора една възрастна сестра, каза: „Учителю, аз нощес ви сънувах. Вие бяхте на едно високо място, а ние в долината. Една вода изтече от вашето място и заля цялото поле. И вие ни поляхте". Учителят нищо не каза. Настана стеснително мълчание. Сестрата продължи: „Учителю, вие ни поляхте, това е хубаво!" Тогава Учителят каза тихо и спокойно: „С едно поли­ване от магарешки бодил роза не можеш направи".
×
×
  • Създай нов...