Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'Методи Константинов'.

Открити 72 резултата

  1. 48. ВЕЧНИЯТ СТУДЕНТ Методи Константинов 10 години ходи с червена шапка на главата си- тогава всеки факултет има различен цвят на студентските шапки. Вечният студент- нито му се работи, нито му се учи, а само се разкарва насам-натам. И накрая се вижда, че той трябва някъде да завърши висше образование. А това някъде се оказало в Полша. А за да отиде в Полша, трябват пари и разрешение от Учителя. Учителят го завел на Изгрева, показал му нивата и казал: - Ако прекопаеш с мотиката това място, тогава ще идеш в Полша. Методи започва да копае. Ама, нали не е работил и не му се копае, трудно му върви копането. Копае, копае, па легне да лежи. Брат Ради го гледал, гледал, па взел правата лопата и отишел, па го прекопал. Помогнал му. После докладвали на Учителя, че е прекопано мястото. И Той запитал: - С какво го прекопахте: с мотиката или с правата лопата на Ради? Методи навел глава и мълчал. А брат Ради казал: - Учителю, важното е, че мястото е прекопано и готово да го засадим със зеленчук. - Добре тогава - заключил Учителят. Дава пари на Методи да замине за Полша и после му изпраща пари, за да завърши. И то - братски пари.
  2. САМОЗВАНЕЦЪТ Във връзка с културните инициативи на просветния съюз ще споменем бегло и за френския център, който претендираше да възглавява Михаил Иванов. Просветният съюз беше си турил за задача да изясни отношенията между Братството във Франция и Братството в България. Във Франция действува-ха три центъра. Единият център се направляваше от Михаил Иванов и Стела Белмен. Михаил Иванов замина за Париж през 1937 година за световното изложение. В последствие той остава там с проект да следва в Париж. Амбицията на неговата приятелка Стела беше да измести центъра на учението от София в Париж, тъй като тя смяташе, че българския народ не е дорасъл да стане разпространител на учението. Тази сектантска идея тя искаше да прокара, като издигне авторитета на Михаил Иванов до фалшивата поза да играе ролята на Учител. За този център по-нататък ще има да говорим по-подробно. Вторият център се образуваше от една група интелектуалци, които се наричаха „Екип дьо трамвай". Участниците в тази група, хора просветени, не можеха да паднат под влиянието на Михаил Иванов, който не притежаваше онези необходими качества, чрез които можеше да им импонира. Не след дълго се образува и трета груба, която се възглавяваше от брат Бертоли. Тя се оглавяваше от Niset. Брат Бертоли - един крайно честен и добросъвестен италианец, по професия занаятчия, в контраст на М. Иванов не търсеше онези импозантни пози и жречески предсказания и закани, а напротив, под една скромна форма се стремеше да изложи практичната страна на Учението. При така създадената обстановка във Франция, просветният съвет не можа да изиграе ролята на посредник, тъй като тези три центъра не само, че стояха на различни полюси, но всеки един от тях се стремеше да заеме пър-венствующо положение. Учението на Учителя минаваше в една решителна фаза - то трябваше да бъде популяризирано както сред българския народ, така и в другите народи и в цялото човечество. Беседите на Учителя, които са най-главният източник за идеите на учението, представляваха един безбрежен океан от знания, от методи за работа, затова мъчно можеха да се представят пред външния свят. Михаил Иванов смяташе, че формата, в която ги е дал Учителят била неподходяща да се представят пред крайно изискания поглед на Запада. Той смяташе, че чрез своите беседи, които не представляват подражание на Учителеви-те, но някаква пародия от смесица на западния окултизъм и тук-таме някои идеи от Безбрежния океан на знанието на Учителя, да разпространи учението на Учителя между романските народи. Разбира се правилно беше становището на просветния съвет, че един такъв не само несигурен, но даже и опасен начин, може да изопачи първичната чистота на учението на Учителя. В този човек беше вече сложена инжекцията на амбициозната мадам Стела да играе ролята на някакъв заместник. Просветният съвет в София в това направление не изигра никаква особена роля, освен няколкото престрелки във вид на писма, които се размениха между него и центъра на Михаил Иванов.
  3. Iskri4ka

    6.81. ВЪЗПОМИНАНИЕ

    81. ВЪЗПОМИНАНИЕ От редактора и съставителя Вергилий Кръстев С Методи Константинов се познавам от 1974 година. Бях попаднал на един свитък от резюме на неговата книга „Водолея" от Цанка Екимова. Прочетох я и ме порази с някои от извадките. Настоях за среща с автора на книгата. Срещата се състоя в дома на Цанка Екимова на ул. „Латинка", където тя живееше при рождения си брат Стефан. Разговорът протече напълно естествено, понеже аз в този период издирвах онези лица, които можеха да разкажат нещо за историята на Школата. След като изложих своя план Методи сподели, че има такъв материал. Аз направо му казах: „Кога започваме?" Методи се усмихна, огледа ме внимателно, след това се разсмяха заедно с Цанка Екимова напълно дружелюбно. Аз не разбирах нищо. Методи се обърна към мене: „Аз съм готов с този материал от 1966 година. В последно време се молих на Учителя да ми изпрати един сътрудник, с когото да свърша тази работа. Преди известно време сънувам Учителя и Той ми казва: „Този човек, когото искаш, е вече изпратен и можеш да почнеш работа с него". „И ето, вече един месец аз чакам да се яви този, който е изпратен. Като чух за твоята задача, която изпълняваш, разбрах, че ти си човекът, който е изпратен." Особено се радваше Цанка Екимова на това разрешение, че то стана в нейния дом. Определихме си среща за предстоящата работа. Когато отидох да го посрещна, беше началото на септември 1974 година. Беше много топло и аз бях излезнал по една ризка, летен панталон и сандали. Методи беше дошъл, облечен строго официален. Като ме видя, малко се разочарова от мен. Беше му неудобно да върви с мен строго официален. След малко извади един плик и ми подаде една сума пари, с които да си заплати магнетофонните ленти, защото знаеше, че аз ще правя магнетофонен запис. Аз отказах парите. Знаех, че всичко сам трябва да си финансирам. В този момент ние работихме в дома на моите родители, които бяха заминали за една седмица в провинцията. Когато след няколко дни съвместна работа вече завършвахме последните изречения не забелязахме, че беше се леко стъмнило и изведнъж небето се освети от ракети и салюти. Денят беше 9 септември 1974 година. Бяха изминали тридесет години от идването на комунистическата власт. Ние се усмихнахме и излезнахме на балкона да гледаме тази феерия от разноцветни илюминации на небето. Приехме го като добър знак. Ние също приключвахме с него историята на една епоха. Методи Константинов беше взел живо участие при свършека на предишната епоха и идването на Новата епоха. Методи Константинов бе донесъл един свитък листове, написан на пишеща машина от 129 страници, които бе написал през 1966 година. Уточнихме се как ще работим. Той четеше отделни пасажи от предварително написания текст и когато идваше време да бъдат поставени въпроси от мен за изясняване, ние спирахме записа, уточнявахме се, той разбираше какво аз искам и допълнително даваше обяснение, което записвахме към основния текст. Така се явиха много ценни допълнения, които някои впоследствие се оформиха като отделни глави. Този предишен текст Методи го бе дал няколко човека и те бяха го изкарали на ксерокс и той се пазеше досега на много места. Но той не би могъл да се публикува в първият му вариант, защото има много неизяснени неща и дори на мен ми създаваше трудности при разчитането на текста, макар че съм запознат с много лица и събития. През юни 1995 година аз работих с магнетофонния запис и машинописния текст на Методи Константинов от 1966 година. Извадих всички допълнения, което бе една голяма трудоемка работа. Всяко изречение трябваше да се запише и нееднократно да се връща магнетофонният запис. Още по-трудно бе целият този написан текст с моя почерк да се продиктува на машинописен текст и да се отбележат по точки всички допълнения към кои страници от предишния текст се отнасят. Машинописният текст бе осъществен от Марийка Марашлиева и бе направен през юли и август 1995 година в нейният дом. При прослушването на текста на магнетофонния запис се оказа, че няма записа на една от пистите към един час и половина. Това бяха последните записи. Обикновено Методи имаше навик да ме спира и след това да му пускам, за да чуе как му звучи неговия глас, да види дали добре звучи. При един от тези опити аз съм забравил да включа клавиша на магнетофонен запис. Така че се лишихме от заключителните слова на Методи. Но магнетофонните записи са над двадесет часа. А това не е малък материал. Това е документален материал. Методи Константинов бе единственият човек, към когото изпитвам изключително уважение за това, че когато отидох при него за работа, той ми каза: „Аз съм готов и те чакам. Аз зная, че ти ще дойдеш, от Учителя". Никой от неговите съвременници не беше готов. Това трябва да се знае и помни. Аз се радвам, че успях с него да подготвя неговия капитален труд за Школата на Учителя. Този труд е негово второ издание, направено лично от него с моя помощ чрез магнетофонния запис. Този труд аз го поставям на най-високо място от неговите трудове. Запознат съм с онова, което той бе написал. Но това, което се изнася сега, е един поглед от висотата на едно просветено съзнание за Школата на Учителя. Разглежда се Школата с нейната проекция на личности от Лявото и от Дясното посвещение. Дава се картина, как представителите на Лявата и Дясна Ложа изпълняват своите задължения в присъствието и на служителите от Космичната ложа. На Методи Константинов съм направил няколко филма и негативи, които могат да дадат данни за френологическо изучаване на неговия образ и материал за онези, които познават хиромантията, да разчитат линиите на двете му ръце. Веднъж бяхме на Рила и той беше в своята палатка. Наоколо бяха разположени палатките на негови съвременници. Стана, посочи ги с ръка и каза: „Виждаш ли тези хора тук наоколо. Всички се смятат преродени апостоли на Новия и Стария Завет. Може и да е така. Но внимавай да не се заблудиш от тях и да не се подведеш от разни личности. Защото ние имаме един Всемиров Учител, едно Слово, което е на Бога, една Школа, която е Божествена и един образ на Учителя, който е свещен. А Неговият живот е образец и реализация на Неговото Слово." Това го запомних до днес. Методи Константинов имаше интересен живот. Имаше моменти, когато го прекарваха да изпита методите на обучение от Школата на Питагор. Тогава всеки нов ученик, който постъпва в Школата на Питагор бива подлаган на необикновени изпити. Заобикалят новопостъпилия ученик, започват да му се подиграват, хвърлят му обиди, прекарват го през унижения, за да се види дали той може да се справи с тези нови положения. Ако се справи - добре. Ако не се справи - отстраняват го от школата. В Школата на Учителя всички изпити за ученика идват съвсем естествено и те са в неговото ежедневие. Ще ви разкажа два случая, които ми е разказвал Методи. Методи Константинов е работник, мозайкаджия в бригадата на Борис Николов. Те са получили поръчка да направят мозайките на същото онова Министерство, в което Методи е бил навремето голям началник. Бил е директор на персонала на цялото Министерство. Един ден, като привършили работата, той решил да се качи по стълбите на Министерството до третия етаж и тайно е пожелал да види своя бивш кабинет, в който е работил някога като началник. Но понеже там има портиер и не би го допуснал с работническите дрехи да се разхожда по Министерството, той решил да си сложи един панталон и една бяла риза. Сложил едни сандали, захвърлил работническите дрехи настрани, но си завил гумените цървули в един вестник и ги взел под мишница, за да не му ги вземе някой. А мозайкаджиите работят с гумени цървули, защото газят много често във вода. Методи минава покрай портиера, който го познава вече и полека - лека се изкачва по стълбите и оглежда стаите, и си припомня за предишното време, когато е бил тук директор. Изкачва се на третия етаж и с голямо вълнение се запътва към своя бивш кабинет. По едно време от същия този кабинет излиза един невзрачен човек. Тогава комунистите назначава свои верни хора на големи постове, макар че нямаха образование. От вълнение Методи без да иска изпуска пакета със завитите гумени цървули и той пада на пода. Покрай него минава онзи невзрачен човек, спира се пред него и казва: „Ей ти, селяндур, цървулан с цървулан, къде си тръгнал с тия цървули? Да си прибереш цървулите и да те няма от тука." И му посочил с пръст изтърваните цървули от пакета. Методи погледнал към пода, видял цървулите и тутакси почувствал, че земята се разтваря пред него и той полита в бездната на унижението. Прибрал си цървулите, завил си ги във вестника, сложил си ги под мишница, заслизал надолу и се спрял пред работническите дрехи, окачени на един пирон. По-късно Методи разправяше: „Какво велико унижение. Този, който я имаше завършено прогимназиално образование, един човек, хванат от гората, да ми говори, че аз съм селяндур и цървулан, когато аз имам завършен Университет по философия и отгоре на туй докторат по философия, защитен в Полша и то пред онзи професор - Богдан Винярски, който беше 18 години председател на Международния съд в Хага. Велико унизение с още по-велик изпит". Методи Константинов беше издал две книги във Франция. Името му става известно. И от Франция идва някакъв професор, който минава през България, но иска да се срещне с автора на тези две книги - докторът по философско право Методи Константинов. Точно по това време Методи, който живее в една барака на Изгрева, решава да си прави пролетно почистване на бараката. А тогава най-трудното беше, след като си изкара багажа, същият багаж да се върне отново в бараката, поради големия му обем. Методи изважда навън стол, маса, печка, креват, разни тенджери и чинии и всичко поставя извън бараката. Картината е плачевна за описване, повече от грозна. Той взел една кофа и парцал и мие пода на стаята си. Излиза вън, изважда мръсния парцал, изпира го и решава да плисне мръсната вода от кофата. Точно в този момент пристига френският професор, който иска да се запознае с автора на тези две велики книги. За да дойде на Изгрева той е наел такси от града и шофьорът го довежда на посечения адрес. Излиза и пита случайно появилия се висок човек. А това е Гради Минчев: „Къде е д-р Методи Константинов?" Гради се обръща и с ръка посочва един човек, който стои пред една кофа с мръсна вода, държи един парцал в ръцете си, а отвън извадената покъщнина от бараката. От грозотия, по-грозотия. „Ето го д-р Константинов." Професорът се приближава към Методи, заговорва го на френски и не може да повярва на очите си. Идва да се срещне с автора на една голяма книга, а вижда едно нищожество. Методи разговарял с него и му казал, че след четири часа ще бъде в неговия хотел. Французинът си заминава обратно с таксито. Един час седи Методи пред бараката и не може да превъзмогне великото унижение. Да му дойде жив професора от Франция заради неговите книги и да го намери като най-голямото нищожество в София. Накрая събира кураж, измива се, облича официалния си костюм и заминава за срещата в хотела. Когато Методи се облече официално, той има вид и осанка на трима министри. Той е представителен, с изящни маниери. Този път в хотела професорът не може да го познае. Започва разговор на френски, но разговорът не върви. Методи разказваше: „Говорихме половин час, но през цялото време в очите на французина аз бях онова нищожество с кофата, парцала и с неразборията пред моята барака, в която живея. От разговора нищо не се получи. Разделихме се и двамата в едно сконфузено положение. Върнах се на Изгрева, застанах пред моята барака, гледах я и някой в мене скръбно, скръбно плаче. В мен плачеше и чувах гласа на моята дисертация. Вие чували ли сте да плаче у вас дисертацията ви, за която сте положили десетки години труд? Аз доживях да чуя и видя как тя плаче и ридае. Тя плака три дни и три нощи. След това си замина и никога повече не се върна при мен. Окончателна раздяла." Методи Константинов беше добър астролог. Той е правил моята небесна карта и неговите разбори бяха много точни. Той през 1945 година изпраща своите данни на един голям астролог във Франция - Андре Барбо. Получава един коментар от двадесет страници. Но накрая на живота си той премина през много изпитания. През 1974 година преживя автомобилна катастрофа. През 1975 година падна и си счупи дясната ръка в областта на рамото. През 1976 година претърпя операция на дясното око. През 1977 година беше отишъл на гости при няколко младежи във Варна, попадна под клопката на нарочно поставен агент в хотела, на когото започнал да проповядва и след това му бе направен обиск в София, и му взеха много ръкописи и беседи от Учителя. През 1978 година получи спукване на язвата на стомаха и последва операция. Тези дати той си ги беше записал собственоръчно и бе отбелязал дословно: „Годините 1974-1979 г. са години на трансформация на тежка карма." Да, наистина, от тежка по-тежка карма. Методи Константинов в началото на 1979 година постъпи в болницата „Пирогов" с поражение на черния дроб. Беше жълт като лимон. В този момент за него се грижеше д-р Янка Попова. Беше 16 февруари 1979 година и на последната среща с д-р Янка Попова той казва: „Ако ме задигнат сега, то заради мен ще се отвори война в Азия". След няколко часа той почина. А на следващия ден Китай нападна с войски Северен Виетнам поради спора им с Камбоджа. След няколко месеца войната спря. Пророчеството на Методи се осъществи. Изминаха двадесет години от направения документален запис на магнетофонна лента на д-р Методи Константинов, на неговия труд „Човекът по пътя на Космическата спирала". През 1995 година реших, че сега е времето да се публикува този документален запис, за да остане за следващите поколения. Прекланям се пред паметта на д-р Методи Константинов, защото той бе единствен от учениците на Учителя, който беше готов, беше си приготвил материала и чакаше само онзи, който да направи заедно с него второ преработено издание. Такъв готов човек в моя път аз не срещнах. Срещнах други. Но неговият устрем беше необикновен. Когато говореше за Школата на Учителя, той отправяше поглед нагоре и говореше в един изключително висок стил, като че ли той четеше горе на небето предварително написан текст. Затова той можеше да говори на „прима-виста", а неговата Деметра да записва на пишеща машина. Благодарение на това ние днес имаме една история, която ви предлагаме на вашето внимание. Магнетофонният запис бе направен от 6-ти до 9 септември 1974 година в дома на моите родители в град София. А машинописният текст от записа бе осъществен от Марийка Марашлиева и завършен на 6 август 1995 година в София.
  4. Iskri4ka

    6.80. СЪТРУДНИЦИТЕ

    80. СЪТРУДНИЦИТЕ През 1939 година в София пристигна една голяма група французи, които бяха заинтересовани от Бертоли за Учението на Учителя. Като дойдоха тук, те подариха една бяла връзка на Учителя. Той не носи връзки и взе, че тази връзка я подари на мене. И какво беше моето учудване, когато видях как едно малко действие от Него, какво силно влияние упражни върху мен в далечното бъдеще. За мен Франция е една от най-либералните страни в света. С нея не може да се сравни никоя държава. В международната политика играе ролята на медиатор. И тя е, която сега държи връзката между Изтока и Запада. В тяхната история, ако проследим ще видим, че те са петелът, който пее в зората на всяка култура. За мен бе естествено, когато българите - богомили са изгонени от България, да намират добър прием във Франция под името албигойци. Във Франция са представени трите школи: Лявото посвещение и Дясното посвещение. Но там се намира и Космичното течение. Тези три центъра съществуват там. Какво стана с бялата връзка на французите, която ми подари Учителят? Аз я носих известно време и тя ми отвори пътят на моите книги към Франция. Имам две сътруднички, които са изиграли много голяма роля при оформяне, при редактиране на книгите и при изглаждане на стила. Колкото и да бъдат добре преведени, те трябва да бъдат аклиматизирани към даден език. Там има тънки нюанси и само тези, които са родени с този език, могат да го изразят. Едната се казваше Амрика Ханизе. Тя е един много интересен тип. Тя не е французойка. Има славянски произход. Тази жена просто ме е поразявала. Този устрем, който има, този естествен интелект и този естетичен вкус ме удивлява. По професия е балерина, но туй, което е направила в своя живот, то е един голям пример за подражение. Тя не е само мъченик при тези трудни условия, да живееш в една страна като Франция със своята професия, но и същевременно е един герой, който може да отстоява и да преодолява всички пречки. Тя е била една от големите ми сътрудници. Тя имаше една приятелка, която се казваше Жанин. Тя е една писателка, която преди 15 години бе издала приказки за инките. Тя имаше особено виждане за светлините. Един крайно надарен човек, романски тип. Още като я видите - главата, нейната стройна фигура, нейното овално лице, нейните тънки черти, всичко това показва един изтънчен вкус. Родена е като творчески тип, макар че милосърдието е силно застъпено у нея. Тези две сътруднички играят голяма роля в моето творчество. Ще спра вниманието ви към един човек, който има моята благодарност. Това е издателят на книгата: „Новата култура в ерата на Водолея". Оригиналът на този мой труд носеше името „Мъдростта". Но след френския превод и след редакцията, която претърпя, издателят решава и слага горното име. Така че има разлика в текста на френския превод и българския оригинал. Има някои съкращения. Аз останах доволен от изданието, както и от сполучливото заглавие. Каква се Жерард Низе. Този човек съм го виждал само на снимка. Познавам му Небесната карта. Има слънчево чело. В него вътрешните интелектуални богатства са чрезмерно добре изразени. Особено причините (каузални) центрове. Аз разбрах, че той ще играе голяма роля в бъдеще, още в самото начало, когато Боян Боев ме заинтересова за него. Той получаваше прекрасни писма от него. Аз влезнах в контакт с него като му изпратих преведения на френски мой ръкопис. Той написа един предговор към книгата, който заслужава аплодисменти. Там той например казва, че „ние, французите, не мислим да ставаме славяни, но не можем да не вземем красивите черти на славяните за тяхната всеотдайност и пожертвувателност". Той издаде и втория том от книгата „Учителят" („Универсалната Любов"). Бившата жена на Жерард Низе се казваше Ася. Тя е управителка на библиотека. Беше идвала в България. Тя е енергична жена, занимаваща се повече с пласмента на книгите. Заинтересува се от книгата ми и ми съдейства за издаването й. Книгата, която бе издадена, разноските се поеха от издателя. Той беше съобщил по радиото, че ще излиза такава книга. А Михаил Иванов беше изпратил две жени при него, за да го подкупят да не издава тези книги. Но издателят беше чел всички тези книги за Учителя и беше разбрал историческата роля на Учението. Освен това той отначало е бил около Михаил Иванов, но вижда целия фалш около него и се отдръпва. Михаил Иванов се опитал да го заплаши. Написаха ми писмо, че тази бълха не е успяла дори да го ухапе. Може и да е така. През 1972 година в Париж излезе книгата ми „Световна астросоциоло-гия". За да излезе тази книга голяма е заслугата на българския художник Васил Иванов, наш приятел, който живееше във Франция от дълго време. По това време Димитър Грива беше на посещение в Париж. Той заинтересува няколко човека и те се включиха в издаването на книгата. Васил Иванов нарисува корицата на книгата, една картина, на която се вижда, как човешката душа се издига от миналото към бъдещето. Васил Иванов даде няколко хиляди франка и депозира излизането на книгата. Обработването на материала бе осъществен от двете мои сътруднички Амрика и Жанин. Уводът бе направен от Маршосо, биолог - преподавател в Сорбоната. Най-важният сътрудник в България бе Димитрина Захариева (Деметра). Аз разказах за нея. Тя, от една работничка, завърши музикална академия и стана след това гимназиална учителка по пеене. Разбира се аз бях онзи благодетел, който я издържаше. Но дойде време тя да се отблагодари. Тя се научи да пише на пишеща машина и аз й диктувах на „прима виста" моите трудове. Всичките мои трудове излезнаха под нейните пръсти. То е едно същество, което бе така предано към Учението на Учителя, че стигаше до фанатизъм. В нея имаше чистота, въздържателност и преданост. Тя е играла роля не само за моето творчество, но и спираше всички околни домогвания към мене. Тя ме ревнуваше и пазеше. Втората сътрудничка е Цанка Екимова. Един закръглен характер. Радваше ме нейната точност, постоянство, трудолюбие и честност. Тя беше направила много извадки от беседите на Учителя с най-съществените неща. Тя ми ги предаваше и те много ми помогнаха. Третата под ред е д-р Янка Попова. Тя е сътрудничка, която бе много критична към моите книги. Тя прочиташе материала и правеше известни забележки, които съм вземал под внимание. Челото й издаваше една научна стойност, конструкция, маниер и излъчваше живот, който е подходящ за един сътрудник. Обичаше свободата и красотата. Когато напиша нещо, аз й го давам да го прочете. Винаги ми е била огледало, в което съм се оглеждал. Не мога да не се възхитя от нейното търпение и постоянство. Тя се яви накрая в моя път. Беше като редактор на това, което пиша. Надя Гръблашева бе дъщеря на Мария Гръблашева. Тя е един светски човек с голяма култура и знаеше много добре френски. Тя винаги ми помагаше със своите преводи. В нея имах необикновена вяра. Благодаря ти, Надя! В заключение ще кажа следното: Ложата на лявото посвещение търси две категории хора - обожатели и почитатели. Дясното посвещение - Бялата ложа, търси последователи. А Космичната ложа търси приятели. Когато виждаме и срещнем известни хора, които манипулират в обществения живот със съзнанието на хората, с цел да изтъкват себе си и искат да бъдат поставени на онзи пиедестал като търсят почит, уважение и преклонение, то знаем, че са представители от Лявото посвещение. Онези, които търсят последователи и издигат един висок Идеал за подражание и търсят реализация на една висша Идея за реализация в живота си, то това са представители на Дясното посвещение. Третата група искат да имат интимен, директен контакт с Космичното начало. Те не търсят образи и посредници между своята душа и Космичното начало. Това са души, които помагат на човека в името на Мировата любов и Космичната обич. Това са приятелите на това Космично Братство. Когато правят добро на другите, те култивират в себе си своите добродетели. Когато направят най-малкото добро, те се обръщат към Космичното начало и се вли-ват в Него чрез Космичната обич. А чрез Мировата Любов те носят и реализират чрез живота си като най-малкото добро. Това са приятелите, това са учениците в Големия път. Големият път е пътят на ученика. Той е даден в Словото на Великия Учител - Беинса Дуно.
  5. 79. БОРБИ И ИЗПИТАНИЯ Като разлистим историята ще видим, че винаги съдбата в един или друг вариант се е повтаряла при създаването на една религия, на някаква научна теория, философско схващане и социално движение - явяват се борби, идео-логични стълкновения, особено в средите на първите пионери, които често водят до големи изпитания. Сектантските центрове, които се образуват около дадено учение или религия винаги признават големият авторитет, който е родоначалник на тази идея, но като се дойде до нейното приложение следствие различната културност, различното духовно ниво на тези групи души, дават своя отпечатък. Знайно е още от дълбока древност, че всяка окултна школа, особено след заминаването на нейния създател, след като е напуснал физическото си тяло, силите на Злото и силите на Доброто в тези окултни центрове са активизират. И двете сили от лявото и от дясното посвещение започват да проявяват своето истинско естество, чрез своята пълна характерност. Омразата се проявява в своята разрушителна стихийност, а любовта се разгаря в своята творческа пълнота. Тази борба се явява като резултат на тези две течения за надмощие. Така е било и след заминаването на Христа от тялото на Исуса. Лютите борби, които са се явили между апостолите, които са резултат на тези две космични сили, специално са се разразили между последователите на гностицизма и агностицизма. Апостол Павел се явява като представител на вярата, изобщо на религиозния свят; Йоан - любимият ученик на Христа, представител на дълбокия мистицизъм и двамата се обявиха срещу апостол Павел, който се явяваше като представител на езическия свят на гностицизма. Тези борби, тези същите борби се разразиха и по-сетне между отците в непрестанните събори, които ставаха особено в първите векове. Тази религиозна ярост на един тесен и ограничен фанатизъм идваше да постави своите противници в пламъците на кладите. Христос чрез Своето Слово даде основният тон на учението, което трябваше да бъде предадено на човечеството. Този тон беше подчертан от срещата, която е описана в Писанието между Него и сатаната. Христос се обърна към сатаната и му каза: „Сатана, махни се от мен!" Епохата беше такава, Христос отвори вратата на мистичността, обаче вратата на знанието остана заключена. Този тон, който даде Христос, беше запазен в първите християни и то на Изтока. Даже до известна степен даде своите отражения и в ортодоксалните християни, докато католицизмът, по пътя на схоластиката и инквизицията, постъпваше по старите методи на езическия свят - свят на догматизъм и йерархически деспотизъм. За тези кървави, фанатични борби, за тези отклонения от чистотата на мистичния свят, която Христос провъзгласи чрез Своя живот и чрез Своето Слово, има много написана литература, заради това няма да отделяме място в настоящото изложение. Ще се спрем специално върху положението на Братството след физическото заминаване на Учителя. На много места вече подчертахме, че обществото около Учителя представлява един миниатюр на цялото човечество. В това общество бяха представени и трите категории сили: представители на лявото посвещение, представители на дясното посвещение или на Бялото братство и най-сетне - представители и на Всемирното братство. Тези три категории сили бяха изразени чрез трите вериги души. В категорията на лявото посвещение се въплътяваха душите, които идваха на земята за изкупление на своите минали прегрешения. Във втората категория от дясното посвещение слизаха, за да следват пътя на усъвършенстване. Третата категория души, които бяха представители на Върховното Космично братство, това са душите, които идват да помагат на човечеството. Във веригата на своите прераждания те са се прераждали почти във всички народи. Когато те видят един човек, те винаги виждат в него едно свое минало прераждане, те обичат всичко, защото във всичко виждат себе си, своята душа. В тази трета категория души е пробудено Космичното съзнание, което вижда живота като единство в живота като множество. В предшестващите глави ние се спряхме надълго върху трите вълни на Любовта, Мъдростта и Истината. Всички главни актьори, които взеха участие в тези три вълни на посвещение, всички тези адепти, след като си изиграха своите роли, един след друг си заминаваха за Невидимия свят. Тяхната енергия, акумулирана през съзнанието на Учителя, трябваше да се разпростре по целите вериги души, на които те бяха представители в Школата. Едни от тях си заминаха преди, а други - след заминаването на Учителя. Въпреки тяхното заминаване в Школата останаха цяла серия от души, които имаха да играят роля след заминаването на Учителя. В братството беше избран от Върховния съвет на ръководителите на кръжоците един изпълнителен орган, наречен братски съвет. Точно в този братски съвет и трите сили имаха свои представители. Този братски съвет не представляваше някакъв идеологически фактор, но имаше скромната задача да бъде един администратор, една техническа комисия, която да се занимава с материалните въпроси на братството и връзката й със задълженията, които имаше братството към държавата. Интересно е, че отначало животът в братството в София и в другите братства запази своя външен вид, тъй както беше го оставил Учителят. Започнаха да се четат беседите в хронологически ред, както следват в общия и специалния окултни класове и двете неделни беседи. Празнуваха се традиционните годишни празници, извършваха се годишните летувания на Рила, и също се играеха музикалните окултни упражнения на Паневритмията. На първо време всичко вървеше мирно и тихо, но както изтъкнахме и в началото на тази глава, двете сили на лявото и на дясното посвещение се активизираха, явиха се на сцената новите актьори. Както Бялата ложа има своите йерархии, тъй също и Лявото посвещение има своите съответни йерархии. Главните йерархии на Лявото посвещение са следните: Луцифер, който представлява инволюционното знание, Велзевул, чиито изразители на земята са дипломацията, папските нунции и пр., изобщо йерархическият ред на клерикализма; Белиал, който се изразява на земята чрез милитаризма и неговите йерархически функционери. И най-сетне, четвъртият - Сатана, или нечестивият, който съчетава всички отрицателни качества, в които е потопено цялото човечество, той разнася клюката, ненавистта, съмнението, подозрението, ревността и користта. Тези четири категории представители на лявото посвещение са господствали и управлявали света от незапомнени времена. Те са използвали светлите енергии на Бялата ложа за свои користни цели, за подтискане народите, да ги държат в тъмнина и заблуждение и по този начин да ги използват за своите цели. Великата формула, която Учителят ми каза тихо на ухото преди своето физическо заминаване, която аз няма да забравя никога, тя имаше точно отношение към тази развръзка: „Доброто да господства над злото, а злото ще прави пътища на доброто". В Братството и двете ложи се подготвяха за едно генерално сражение, което ще определи съдбата на човечеството за хилядолетия. Тези две сили най-напред бяха представени в братския съвет, после - в цялото братство. Тук е мястото да изтъкна една много силна характерност между двете ложи, която характерност може да я схване само погледът на посветения. И двете ложи си служат с енергиите на колективното, на общото, на народното и на общочовешкото. Разликата е само тази, че Лявото посвещение, по-скоро неговите представители, използват общите енергии за своя лична полза, докато представителите на Бялото братство ги използват за другите. Само деянията на представителите на Космичното братство са насочени изключително за живота на цялото. Тези неща изтъкваме, за да видим откъде започва страшната битка в братския съвет. Тази борба, която отначало беше подмолна, се разрази особено след заминаването в отвъдния свят на председателя на братския съвет брат Стоименов. Той играеше в съвета ролята на катализатор. Този човек наистина представляваше интерес за проучване. На ръст беше висок, слаб, с добре оформена глава и едни черти на лицето. Видът му издаваше едно фино благородство. Веднъж Учителят ми каза, че той е крайно честен човек, като че ли съчетава най-хубавите качества, докъдето е достигнала бялата раса. Той винаги придружаваше Учителя, когато отиваше в провинцията. Брат Стоименов беше един от най-първите последователи на Учителя. Мястото след заминаването на брат Стоименов беше заето от брат Борис Николов. Брат Борис Николов наистина се ползваше с един голям морален кредит, както между старите братя, а така също и между младите. Никой не се съмняваше в неговата честност, в неговата интелигентност, неговия мълчалив характер и до известна степен изолацията му от широките братски среди, или по-право - неговото индивидуализиране събуждаше в някои известна доза от неприязненост, почиваща на известна доза завист. Основният тон за борбите в братството бяха сигнализирани от Михаил Иванов, който беше представител на братството на тъмните сили на Луцифер. Михаил Иванов даде първия сигнал на староезичния свят да се надигне и както в началото на християнството е взел надмощие, отново да продължи да държи човечеството в своите ръце, особено след като заграби духовните богатства, които Учителят остави за всичките народи.
  6. 78. СПАСЯВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В Германия Хитлер дойде на власт и неговата нацистка партия. Като най-големи врагове Хитлер смяташе, че това са комунистите и евреите. С комунистите се справи. Някои от тях изпрати в концлагери и затвори, други изби, а трети побягнаха в чужбина. Останаха евреите, а те бяха с голяма икономическа мощ в Германия. Голяма част от финансовия капитал беше в техни ръце. Някои от тези среди Хитлер привлече на своя страна още в самото начало и те му помогнаха с пари да вземе властта. Други среди от финансовия капитал бяха принудени да се откажат от своите капитали. Трети бяха принудени да се откупят, да оставят своите капитали на Хитлер и получаваха паспорти за изселване в чужбина. Така тези, които пожертваха парите и богатствата си се спасиха. Това се отнасяше за едрия финансов капитал. Но другата останала маса трябваше да плати с живота си. Бяха изпращани в концлагери и избивани. Следващият етап бе, да се приберат евреите от окупираните области от Германия по време на войната и също да бъдат ликвидирани. България също бе поставена в едно такова положение. Бяхме се присъединили към Германия във войната. Германските войници минаха през България и отидоха да воюват в Гърция и Югославия. Българското правителство тук изпълняваше волята на цар Борис, който се стремеше да се укрива зад правителството и министрите и да се оправдава, че решенията се взимат от Правителството, а не от него. По това време аз работех в Дирекцията на пропагандата и заемах важен пост. Един ден ме извиква по телефона министърът на вътрешните работи Габровски в неговия кабинет. Отивам там и той ми връчва една заповед, в която е написано моето име, и че аз съм определен да придружавам всички евреи, които ще бъдат изпратени на еталони в Полша. Питам го, защо аз съм назначен за тази работа, а не някой друг? Отговори ми, че аз съм висш служител в Дирекцията на пропагандата, че тя се приема със симпатия от германците, че в мен имат доверие и накрая, че аз съм учил в Полша и знам полски език. Бях не само изненадан, но и шокиран и не можах да кажа нито една дума повече. Взех заповедта и уплашен забързах на Изгрева при Учителя. Като служител в тази дирекция през мен минаваха всички новини от 120 чужди радиостанции. Аз узнах, че германците избиват евреите в концлагери в Полша. Значи аз трябваше да заведа всички български евреи да бъдат избити там. Целият разтреперан, пристигнах на Изгрева и предадох заповедта на Учителя, с която съм назначен да придружавам евакуацията на българските евреи в Полша. Учителят ме попита: „Какъв е въпросът?" „Учителю, вече няколко години всички евреи от окупираните територии от Германия се изпращат в концлагерите в Полша, където ги избиват." Учителят хвърли на земята моята заповед, стана изключително строг и ми нареди: „Веднага иди и извикай Лулчев!" На бегом аз пристигнах в бараката на Лулчев и го намерих там да чете някакъв вестник. Предадох поръката на Учителя и по пътя му разправям какво се е случило с мене. Заставаме двамата с Лулчев пред Учителя. Учителят е ядосан и се движи наляво и надясно в стаята си. Спре се, огледа ни и изрече към Лулчев: „Иди и намери царя и му кажи, че ако изпрати дори един евреин в концлагерите, от него и династията му помен няма да остане!" Лулчев каза само: „Слушам!" Обърна се по военному и напусна стаята. Аз го последвах. Лулчев отиде в бараката си, облече се и тръгна да търси царя, за да му предаде съобщението на Учителя. През това време аз посещавам службата си и следя всички новини, които се отнасят до евреите. Нито съм жив, нито съм умрял, такова страшно напрежение. На третия ден Лулчев се връща. И заедно с него отиваме при Учителя. Обръща се към Учителя: „Учителю, бях във всички резиденции на царя - на Враня, Чам Кория, но никъде го няма. Скрил се е някъде, за да не го открием." Ние сме пред вратата на Учителя, а Той е застанал на прага на вратата. Огледа ни и каза: „Почакайте малко." Влезна в стаята си и затвори вратата. След една минута вратата се отваря, Учителят се появява в целия си ръст и казва само една дума: „Кричим". Лулчев казва: „Слушам". И отново се обръща по военному и напуска Изгрева, за да търси царя в Кричим. Лулчев отива в Кричим и намира царя, който се укрива там. Царят го пита: „Кой ти каза, че аз съм тук?" А Лулчев, целият напрегнат, изрича следното: "Изпрати ме Учителят Дънов да ти предам, че ако изпратиш дори един евреин в Полша, от теб и династията ти помен няма да остане." Като изрича това, Лулчев се успокоява, а царят се разтреперва. Отронва само една дума: „София". Излизат навън, качват се в автомобила на царя, запрашват по прашния път за София и пристигат в кабинета на министър Габровски. Царят нарежда на Габровски: „Дай указа за евреите!" Габровски го изважда от желязната каса и го подава на царя. Царят с разтреперани ръце взема указа и го скъсва на парчета. После се обръща към Лулчев и казва: „Ти видя, че вече няма указ за евреите". Лулчев се навежда, взема едно крайче от скъсания указ и го слага в джоба си. Пристига на Изгрева, намери ме и разказа всичко какво е свършил. И за доказателство ми показа парченцето от скъсания указ. Казах му: „Да отидем и да го покажем на Учителя." Двамата сме пред Учителя и Лулчев разправя всичко подробно. Накрая Учителят казва: „Не разрешавам пред лицето на Бога да се извърши това престъпление!" После ни отпрати. Така евреите бяха спасени, а царят намери начин да излезе от туй положение за скъсания указ пред германците. Мнозина от евреите в София знаеха кой ги спаси. Но не смееха да го казват открито пред старата власт. А когато дойдоха комунистите на власт, те също не смееха да го разказват, защото тогава властта им беше дала право да се изселят евреите в Израел. И при едната, и при другата власт евреите мълчаха, макар че знаеха кой ги спаси. И сега мълчат, и утре ще мълчат. За това си има обяснение. А онези евреи, спасили се и изселили се в Израел, още повече мълчат. Причината е там, че еврейският народ и досега не признаха своят син Исус от Назарет за Христос. Те Го отричат. За тях съществува само Мойсей, защото агрегорът му още не е разбит. И тези страдания сега, през които преминава еврейският народ, това е ехото от онази карма, която те доброволно приеха с разпъването на Христа. Учителят е говорил много за еврейската карма и за причините за разпръскването на евреите по света. В нашите среди имаше няколко души евреи. Но вместо да съберат и извадят онези мисли на Учителя за еврейския народ, че да ги изпратят в Израел и там да ги публикуват, та да видят евреите къде е пътят на тяхното спасение, то това не го правят. Учителят казва: „Евреите търсят правото си днес. Но ако търсят своето лично право, няма да го намерят. Ако търсят своето Божествено право - ще намерят своето лично право. Затуй сега ще им помагат християнските народи. Те разпънаха Христа и капиталите на Христа влезнаха в онези народи, които приеха християнството. И сега евреите ще ходят там, където са капиталите на Христа, за да се молят за помощ". Ето едно кратко изложение за спасяването на евреите по времето на Учителя. А евреите ще трябва да си направят труда, за да намерят и извадят всичко, което Учителят е казал за тях и да го възприемат. Докато не го сторят това ще бъдат заобиколени от един враждебен арабски свят. Учителят бе казал: „Евреите докато не приемат Учението на Христа, няма да могат да решат своята карма". Аз съм един от свидетелите и бях един от участниците за спасяването на евреите. Видях величието на Учителя в думи и дела.
  7. 77. СЛУЖИТЕЛИТЕ НА ДВЕТЕ ЛОЖИ На Изгрева бе мястото, където бе открита Школата на Всемирното Велико Бяло Братство. Тук бе Космичният Учител Беинса Дуно, който ръководеше Школата и чието Слово ние слушахме, а стенографите записваха, дешифрираха и след това дойде време за печат. В началните години тук бе голяма оскъдица. Тук бяха хора и то много бедни. Тогава беше такава неописуема немотия. Когато отивахме на Витоша, нямахме обуща, с които да отидем. Обличахме стари, износени дрехи. Беше период, когато около Учителя кръжеха хора бедни, които имаха нужди и не бяха материално осигурени. Храната ни беше слаба. Когато ходехме на Витоша дъждове ни брулеха, а ние, окъсани и измокрени, се гушехме около запаления огън и Учителя. В един такъв момент Учителят ни каза: „Вие сте наследствени принцове на беднотията." Беше голяма мизерия. Имаше някои по-заможни, но те гледаха повече себе си. Постепенно с годините жителите на Изгрева се сдобиха с някой и друг занаят и така си изкарваха хляба. Затова много трудно се намираха пари за печат на беседите и когато се отпечатваха, трудно се намираше пласмент за книгите в нашите среди. Причината беше беднотията. От друга страна Изгревът беше Школа и всеки участник в тази Школа бе поставен от Учителя да играе известна роля на сцената на живота. Затова тук имаше представители и от едната ложа на Лявото посвещение, така и представители на Дясното посвещение. По време на Учителя трудно се различаваше кой каква роля играе и изпълнява. Но след заминаването на Учителя, с образуването на Братския съвет, с някои инициативи и печатането на беседите, постепенно се откроиха и едните, и другите. Едните отидоха в ляво, а другите в дясно. И започнаха големите борби, което доведе до унищожението на Изгрева. Сега ще ви представя два примера, за да видите как едните и другите действат. Случи се така, че Никола Антов, който бе представител на едното посвещение и Боян Боев, който беше представител на дясното посвещение, се договорят по един проблем и вземат решение как да се действа. Но след ня-колко дена Боян Боев си променя решението под влияние на онези, които бяха около него. Никола Антов отива при него и търси обяснение по въпроса. Боян Боев му казва: „Принудиха ме да си променя решението". Антов побеснява и започва да го бие с юмрук по гърдите и главата. През това време там е имало една сестра, която наблюдава целия случай. Избягва и вика за помощ. Антов продължава да го налага, а Боян Боев вика: „Стига бе, Антов, утрепа ме!" А Антов вика: „Това ти е за урок, друг път да не се изметваш." А Боян Боев по това време беше болен, беше го свила артрозата и не можеше да ходи. При мен беше един гимназиален учител и като дотърча онази сестра и разказа всичко, в мен се надигна един гняв. Излязох вън и се упътих към Антов. Срещнах на Манол Иванов жена му, която беше заедно с Антов и го поддържаше. Казах й: „Това змийско гнездо ще бъде изчистено от Изгрева. Тя ме нагруби много жестоко и избяга. И накрая изсъска: „Ако не си опичаш акъла, всички ще изгорите и няма да ви има!" Отивам при Боян и го виждам - едвам се държи след нанесения побой. Отивам към Антов и казвам: „Ела тука да се обясним! Защо би този безпомощен човек?" „Той знае защо?" и избяга. На следващия ден се качих на Рила, всички бяха на езерата и разказах целия случай. Всички бяха потресени и възмутени. Накрая реших да питам Борис какво решение е имало между Антов и Борис, че после са накарали Боян да го промени. Той ми каза какво е. „Бива ли за такова нещо да се утрепе един човек?" И което е най-интересното, след време се видя, че туй решение, което бе проведено, и за което Боян Боев яде бой, беше напълно погрешно и то доведе до там - да бъде като една от причините за процеса. Ако бяха спазили решението, което бе взето между Антов и Боян Боев, събитията щяха да вземат друга посока. Ето ви един пример как действа едната ложа и другата ложа. И накрая се вижда, че и двете ложи изпълняват свои задачи, които се ръководят от Оня, Който ръководи и двете ложи. А това е Мировият Учител. На Рила съобщих и една приятна новина. Бяха дошли от Франция една съпружеска двойка музиканти. Тръгнали по света в името на един висок идеал - да разнасят своето музикално изкуство. Бяха ги насочили към Изгрева и ние ги качихме на Рила. Започнаха незабравими вечери на Рила. Жената се казваше Франсин, която бе цигуларка, а мъжът Стефан, който свиреше на китара. Тя беше много голяма цигуларка. На Рила изнесе чудни концерти от нейния класически репертоар, а когато слязохме есента на Изгрева, в нашия салон бе изнесен голям техен концерт. От града дойдоха всички големи музиканти. След като я чуха, те онемяха. Те смятаха, че това са двойка трубадури, които са тръгнали да се разхождат. Онова, което те предложиха на слушателите като репертоар и цигулково изпълнение, в София до този момент не беше изпълнявано. Всички големи музиканти от града бяха единодушни от тази оценка. Те престояха на Изгрева, запознаха се с песните на Учителя, дойде време и ги изпратихме, и те тръгнаха по света, да разнасят песните на Учителя. Ето ви пример как работят служителите на Учителя от дясното посвещение. Борбите при нас продължиха. Имаше хора, които бяха против така нареченият "избран пожизнено Братски съвет от седем човека". Но политическата власт прие друг курс и въведе диктатура и цензура. По този начин се спря дейността на този пожизнен Братски съвет. Няма нищо вечно. Един след други си заминават тези ръководители и някои едва ли ще оставят някаква следа, ако не споменем нещо за тях. Остава вечно Словото на Учителя. Учителят веднъж бе казал: „За да се поддържа стремежът на някои съзнания на някои хора, необходима им е формата." Учителят беше дал за това някои форми, които днес ги имаме, и които ги спазваме. Това са различните наряди за различните братски празници, наряди при общите събрания за четене беседите на Учителя и всичко онова, което Той е дал в Словото. Но беше ни предупредил: „Не се обличайте в други форми освен тези, които съм ви дал, защото животът на човека е кратък на земята." Някои се придържаха към това, но други не. Всеки според степента на развитието си. Ето, сега Изгревът е разрушен. Изчезнаха салонът и бараките. Спря се Паневритмията от властта и се спряха летуванията на Рила. Може ли това Учение да изчезне? Представете си, че имате едно езеро, водите на което ще се изпарят при една голяма суша. Езерото изчезва, изпарява се. Водата не е изчезнала, но е отишла в пространството. След време тя ще падне като дъжд там, където е нужно и там, където Бог съизволи. Така е с Учението на Учителя - ще отиде там, където имат нужда от него. Ето тук, голяма част от тези актьори на сцената, по време на Учителя, вече ги няма. Останаха още неколцина, на които гърбовете им са още силни, за да изнесат товара. Но тези, които са останали, са с една религиозна постановка. Те са статистите в една опера, които носят декорите. А главните актьори ги няма, защото представлението е приключило. Езерото е изсушено, водата отиде в пространството, физическият Изгрев е разрушен. Но Духовният Изгрев съществува. Той е в Словото на Учителя. Тези идеи на Учителя ще отидат в пространството и ще принесат плод като летен дъжд. Посетите семена от Словото на Учителя ще възрастнат, житата ще натежат с житни класове и ще дойдат онези жетвари, които небето ще изпрати за жътвата. Но това е за едно друго поколение. Беседите на Учителя са свързани с космическия ритъм на Битието. Служителите на Лявото посвещение повдигнаха въпроса за създаване на устав и регистрация като Духовно общество. Могат ли седем хиляди и петстотин беседи на Учителя да се вмъкнат в един устав и в десетки членове и параграфи? - Не могат. Друг въпрос: Могат ли да вземат на Тихия океан водите, да го канализират и да го поставят в някакви съдове? Има ли такива съдове, които да поместят водите на Тихия океан? - Няма. Същото е и с Учението на Учителя. То е толкова свободно и толкова необятно и велико, че държи целия живот в себе си на земята, в Духовния свят и в Божествения свят. И онези, които се опитаха да Го ограничат, смажат и унищожат, усетиха силата на туй Учение, защото те предопределиха съдбата си. Когато споменем за песните на Учителя, трябва да кажем, че след време ще дойдат онези велики музиканти, които ще направят велики симфонии от онези музикални упражнения, които даде Учителят. Той даде само основните подтици и даде началото на един нов мироглед. Той никога не довършваше нещата и не ги оформяше до края, защото ония талантливи души, които ще дойдат от Невидимия свят след време, ще се срещнат с музиката на Учителя и ще работят с Нея. Тук на Изгрева най-големите амбиции и най-големите стълкновения станаха между музикантите. Те бяха представители на различни окултни школи от миналото, имаха различни разбирания и много трудно можеше да се дойде в унисон, до едно общо разбиране. Мен това не ме изненадва. Не ме изненада и другото, че те като представители на лявото и дясното посвещение дадоха едно генерално сражение на Изгрева за песните на Учителя. Да благодарим, че излезе сборникът с „Песни на Учителя". И от едната, и от другата страна се дадоха жертви, но сборникът с „Песни на Учителя" излезе. Какъв е изводът? Всички хора работят за Истината.
  8. Iskri4ka

    6.76. НЕДОРАЗУМЕНИЯ

    76. НЕДОРАЗУМЕНИЯ След революцията в Унгария секретарят на Бела Кун беше избягал оттам и пристигна в София нелегално. Цели две седмици аз го криех в гората и му носих храна. Само аз и Учителят знаехме за него. А това бе голям риск, да криеш нелегален и то от чужбина. Ако бяха ни разкрили, мен щяха да ме разстрелят. Такива бяха времената тогава. Но аз слушах Учителя и изпълнявах Неговите заръки. Но после, този млад човек, уплаши ли се, или нещо друго стана, но го намериха обесен в гората. Каква беше причината, не зная. Обесиха ли го други, или той сам се обеси. Питах Учителя и Той ми каза: „По този въпрос нито дума!" Още по-куриозен случай на Изгрева. Аз стоя горе на поляната и съм в палатката с едно кученце. А на Жечо Панайотов майка му беше стара и дошла там нещо да си прави. Но два дни преди туй Учителят ми беше дал достатъчно храна за преживяване, защото аз нямах пари и рядко слизах в града. По едно време виждам, по селския път вървят двама души. Познах ги двамата, единият - мой приятел, бе комунист, а също и другият бе бетер комунист. И двамата осъдени на смърт. Срещат ме и плачат: „Гладни сме!" „Ето ви половината на вас от храната и половината на мен". "Къде живееш?" - ме питат те. „Живея горе на една поляна, в една бяла палатка." След два дни виждам как двамата търчат към поляната. Единият държи бомба, а другият пистолет. Викат: „Скрий ни!" Казвам им: „Ще ви скрия. Но ако решите да проливате кръв на това свещено място, аз ще взема пушка и сам ще ви разстрелям. Обещайте ми." Те обещаха. Аз ги скрих в една яма. „Жадни сме". Дадох им вода с една лейка. Видя ме само майката на Жечо. След това пристигна пехотинска стража и стражари на коне. Те са ги гонили. А те са млади хора и са избягали. Аз ги скрих. И сега цяло чудо стана. Те, като видяха бабата, насочиха пушките си към нея. „Стой, горе ръцете!" И тя припадна от страх. Ако не беше припаднала, тя щеше да ги издаде къде съм ги скрил. Припадна бабата и стражарите я подминаха. Отидоха в моята палатка и я направиха на перушина. Аз си раз-чорлих косата и започнах да пея високо на глас, колкото ми държи гласа. В този момент вървят двама души - агенти и съм заобиколен от конници и стражари. Единият агент му казва: „Дай да го питаме тоя". А другият: „Остави го тоя, не го ли виждаш, че е залисан дъновист". Не ме питат. Аз си пея. Аз реших - няма да излъжа, но няма да кажа истината. Каквото искат да правят с мен. И стана просто невероятно. Стъмни се, те изсвириха с тръбата, дадоха „отбой" и си отидоха. Аз постоях още, защото се опасявах, че са оставили хора да ме наблюдават. Като стана още по-тъмно, аз отидох към скривалището на моите приятели. Нямаше ги, те бяха избягали на Витоша, а оттам към Цариград и след това в чужбина. Станаха големи комунисти и получиха големи постове. За моя голяма изненада, в тъмното идва Учителят сам. Аз Му разказвам всичко. Той ме изслушва внимателно. „Ела с Мен. Ще спиш на ул. „Опълченска" 66." Аз целият треперех, бях целият възбуден. Страхувах се на поляната да не стане сражение и след това исках да изпълня един другарски дълг и да ги спася. Но Учителят с такава любов ми предложи да отидем долу в града. Вървяхме без да говорим. Заведе ме у дома Си и нареди на кака Гина да ми сложи постеля долу в кухнята. По онези години на ул.„Опълченска" 66 от едната страна на къщата живееше баба Парашкева. Синът й Георги Димитров беше избягал в чужбина. Неговият брат беше арестуван и след това убит. Сестра му Елена беше останала сама, а баба Парашкева я нямаше. Аз живеех там и преспивах долу в сутерена. Тя, Елена се прехвърли през тарабата и поиска Учителят да я спаси. Учителят се концертира и с мисълта си закова онзи стражар, който стоеше пред къщата. Той стана неподвижен. Елена ни подаде архивата и Василка я сложи в плетачната машина. Облякохме я в дрехите на Гумнерова, която я нямаше в момента. Сложихме й една бяла кърпа на главата, а Василка я взе под ръка и я изведе. Учителят пак насочи погледа си към стражаря и той се размърда. Докато извеждахме Еленка той стоеше като статуя и не мърдаше. Елена беше спасена от предстоящия затвор. Изминаха години и комунистите бяха дошли на власт. Това беше тяхното време. Елена беше взела голям пост и беше директор на партийната школа. В туй време бяха наели бригадата на Борис Николов да направи мозайки в сградата на партийната школа, която преди това беше френски пансион. По едно време аз я срещнах, облечен в работнически дрехи, изцапан, окъсан. Тя ме поздрави. „Другарко, аз съм взел много важно участие във вашия живот, помните ли ме?" Тя ме погледна и попита: „От Юч Бунар ли се познаваме?" „Като свършим мозайките, тогава ще дойда да Ви кажа." А Юч Бунар се казваше кварталът, в който се намираше техния дом. И какво става по-нататък? Ние правим черна мозайка. Решили сме да приложим един окултен закон за школата на комунистите. Понеже знаем от Учителя, че на десет представители на Черната ложа има един представител на Бялата ложа. Знаем също, че на десет бели братя има един черен. Затова решихме, че тия са от Черната ложа и можем да направим следното: на десет черни камъчета от мозайката прибавяхме едно бяло камъче. Или, на десет черни представители от Черната ложа да има по един бял брат. Наслагахме тези камъчета, но като изтъркахме с машината мозайката, те се виждаха. На черната мозайка имаше тук - там бели камъчета. Грозно от по-грозно. Идва тя, оглежда работата ни и побеснява. Тя искаше само черна мозайка, а се получи шарена - грозна. Приближава един работник - бай Илия, и обяснява: „Абе, другарко, то камъчета са изцапани и са в прахоляк, някой път не можем да видим, че между черните камъчета е попаднало някое бяло." Тя беше страшно ядосана. „Ако сте го направили нарочно, аз зная къде да ги изпратя. Направо на концлагер в Белене." И щеше да ме изпрати мене на лагер, защото аз ги поставях. Едвам се спасих. Затова аз реших да не ходя при нея и да не й припомням онзи случай, когато я спасихме от полицията, защото щеше да разбере кой съм и ще се досети, че нарочно сме го направили. Едвам, едвам се отървах. След време, като го разправях този случай, един ми се присмива и казва: „Окултните закони се направляват и регулират от адептите. Аз досега не съм чувал, че мозайкаджия може да бъде адепт. Ако беше адепт, щеше да отидеш при нея, да припомниш миналата си заслуга и можеше от мозайкаждия поне портиер да те направи на партийната школа." Този приятел се шегува с мене, но като свърши шегата, ми се довери: „Още треперя за теб. Чудя се, как си се разминал с концлагера." Да, приятели, големи недоразумения срещнахме по пътя и с големи недоразумения се разделихме.
  9. Iskri4ka

    6.75. РАЗРИВЪТ

    75. РАЗРИВЪТ Първият сигнал за разривът започна с идването на Стела от Франция, която беше секретарката на Михаил Иванов. Дойде и искаше да принуди Боян Боев да признае, че Учителят му е казал, че Михаил е неговият заместник. Като не успяха в тази задача, започнаха да търсят други средства. Изведнъж изскочиха другите слуги на Тъмната ложа: Коста Стефанов, Никола Антов, част от военните пенсионери, които искаха да наложат своето мнение. Искаха от Франция да вземат издаването на беседите в свои ръце, като им се предаде авторското право. Те нямаше да издадат нито една беседа, или пък щяха да променят Словото. Но ние дадохме отпор, а представителите на Другата ложа се активизираха. Срещу Братството беше създадено едно лошо настроение при новата комунистическа власт. Когато Вълко Червенков беше министър на просветата е била образувана една комисия, която да се произнесе за беседите. Каква стойност представляват и дали са в разрез с комунистическата идеология. Тази комисия се събирала доста време и направила своя доклад. А министърът на културата Димо Казасов се подписал. След това следва правителствено постановление, с което се инкриминират беседите на Учителя. Станаха забранени книги. След години бях отишъл на изложбата на един мой братовчед, художникът Трингов. Виждам там Димо Казасов - остарял и изгърбен, увяхнал вече. В мен се надигна една буря и отивам при него. Той едва чува. Казвам му: „Защо остави едно петно в историята? Защо инкриминирахте беседите на Учителя Дънов и даже и Вашата собствена книга?" Тогава той ми прошепна на ухото: „Аз не съм виновен, но Вълко Червенков е виновен. Той ме накара." За да се получи този процес е било необходимо едно идеологическо проучване и подготовка. Понеже Учителят имаше важни изказвания за събитията, които имаше да дойдат, като например: „В България не трябва да се пролива кръв." А те комунистите търсеха мъст. И тогава се получи настроение срещу Учителя. Процесът се водеше под знака на култа на личността и трябваше да се намерят виновни, за да има прицелни точки, за да се нанесе един удар срещу Учението. Особена роля тук изигра Никола Антов. Отначало беше предложен да бъде връзка между Изгрева и правителството на Отечествения фронт. Действително той започна да играе тая роля. Преди 9.IХ.1944 г. той беше една нула и никой не му обръщаше внимание. Бе някакъв чиновник в едно министерство, бяха го уволнили и не му достигаше една година да си закръгли годините за пенсия. Аз действах да го върнат отново в данъчното управление, да дочака там години за пенсия. Но след 9.IХ. започна да позира. Всички, които се смятаха за леви елементи се организираха около него. Обаче един голям комунист ми каза: „Те и нас излъгаха, и вас излъгаха. Пишеха се при вас, пишеха се и при нас. Колкото са при нас, толкова са и при вас." И ако искате да знаете, най-големите пакости, които направиха на Изгрева бе от тези еничари, които се пишеха ту за комунисти, ту за бели братя. Те извършиха всички поразии. И те настроиха официалната власт срещу Братството. Така че врага беше вътре при нас, а те само извикаха онези отвън, та да разрушат Изгрева. Един ден стоя там, където е мястото на Учителя и съм се замислил на пейката. По едно време пристига един висок човек, хубав човек, заедно с още един и сядат на пейката. Ангел Вълков, който се грижеше за мястото, се приближава към тях и ги заговорва. Единият му казва: „Престани, не ми говори, защото аз знам всичко. Преди Кючуков да заеме този пост на вероизповеданията, аз го заемах. Казвам се Тагаров. И вашият човек Антов, който ви объркваше работите, постоянно идваше при мен и зная с подробности всички неща. И този е, който ви злепостави пред държавните власти." Аз се огледах и наблюдавам този човек, който е бил някога един фактор и е имал власт. Казах му: „Жалко, че преди духовенството, както и предишната власт, пък и сегашната власт не можаха да оценят и да разберат това Учение в Неговата чистота." Той ме изгледа и каза: „Напротив, аз знам всичко. И затова идвам да се поклоня на гроба на г-н Дънов. Но решенията се взимаха от друго място, от най-високо място, а ние бяхме слугите, които трябваше да ги проведат." Аз останах да гадая, кое е това най-високо място - на небето ли е, или на земята? Така че, ако трябва да търсим обективно причините за процеса срещу Братството, те са на съвсем друго място. Обществото представлява цялото човечество. Бацилът на разложението, ако е вътре в нас, той ни разяжда и ние не можем да хвърлим вината на този, или на онзи. Ако навремето не беше Юда да предаде Исус, Христос не можеше да се прояви, нямаше да има и Голгота, както и след това нямаше да има Възкресение. Както и на мен каза Учителят: „Ако нямаш врагове, не можеш да прогресираш." Има един велик закон на Битието. „Разрушението на физическия свят е градеж в Духовния свят. Разрушението в Духовния свят е градеж на физическия свят." Те са инволюционни и еволюционни процеси. И човек, за да разглежда дадени явления, трябва да ги разглежда не в отсечка и в даден момент, а в голямо движение и перспектива. Само тогава може да се произнесе за смисъла им - какво е било и за какво е било. Иначе са празни приказки. Аз стоя на становището: Колкото едно Учение е по-силно, толкова срещу него настъпва по-голяма реакция. Колкото е по-слабо, никой не му обръща внимание. Вижте в едно Християнство колко мъченици създаде. На Петър му отрязаха главата с трион, а Йоан го изгориха. Тази идея, за да се утвърди в съзнанието на хората трябваше да минат три века. Днес с Учението на Учителя е същото. Гонения, разрушения. Разрушеният Изгрев говори за това, както и палежи - изгорените от властите 180 хиляди книги говорят за това. Гоненията, разрушенията и палежите се повтаряха и сега. Погледнато на дълбоко и на високо това Учение не е само за българския народ, а и за цялото човечество. Разрушиха Изгрева и на негово място построиха легации на различни народи - руска, германска, унгарска и т.н. Те се явяват като наследници и приемници на туй Учение. Това е един символ. Там са вградени флуидите на Школата и на Учителя и на Неговата мисъл. Никой не може да премахне мисълта Му. За Великия мъдрец и за Учителя няма притоворечия, но за малките съзнания има. Тези бараки построени от преди 50-60 години бяха грохнали и там беше цяла грозотия. Кой ще ги търпи там, в столицата? Те нямаха и естетическа и фактическа стойност. Добре, че ги очистиха. Те щяха да станат като капан за душите. Колко милиона хора през средновековието чрез кръстоносните походи ходеха там в Ерусалим да спасяват Божия гроб. Какво ще спасяват, гледаха си своите интереси и политика. Ние не искаме тук да стане Божи гроб, на Изгрева. Това са стари, изживяни методи и те не трябва да се повторят. Ето защо Невидимият свят нареди Учението да остане в своята чистота, да бъде в своята сила чрез Словото. Това е най-важното. А другото, бараките, салонът на Изгрева, не представляваха някаква архитектурна стойност. Дори Учителят пред мен се оплака: „Тези българи, като турили тези квадрати на прозорците си, ме измъчват непрекъснато, докато им оправя квадратите. Таман едни оправя, те построяват други." А прозорците на Неговата стая бяха квадратни. А квадратът е фигура на физическия свят, с най-голямото противоречие и противодействие. А прозорците на салона бяха хубави. Те бяха със слънца, това бе Негова идея. Така че всяко нещо си дойде на мястото. Онова, което се разруши на Изгрева в неговата физическа форма, то друго бе онова, което се съгради в Духовния свят. А това е Духовния Изгрев, който остава за идното човечество. Духовният Изгрев е съграден от Словото на Учителя. Него съграждайте и Него претворявайте в живота.
  10. 74. СЪНОВИДЕНИЕ ПРЕДИ РАЗКОЛА НА ИЗГРЕВА Една нощ на сън виждам следната картина. Имаше една барака, в която живееше Боян Боев, а в другата живееше Борис с брат си Стефан. Виждам Борис Николов поставен на едно малко столче и тримата печатари, които издадоха 51 тома от беседите на Учителя от 1945 до 1950 година, са заобиколили Борис и му разтриват главата със сапун. Неговата приятелка Мария Тодорова се движи около него, суети се и плаче: „Какво ще правят с него? Ще го бръснат ли?" Аз спокойно й казах: „Ще отиде в кухнята да си измие главата." Тази картина я виждам преди да почнат всякакви борби в Братството. След това поглеждам навън и виждам - цялото Братство облечени в черни дрехи и в едно потиснато състояние. Питам Мария: „Къде е Учителят?" А тя ми каза, че е в Своята стая, в малката стая, в която прави своите приеми. Тръгвам по една малка пътечка, която свързва къщата на Борис с приемната на Учителя. За моя изненада, като стигам до салона виждам, че са извадени вратите, прозорците и в средата наредени хора от властта, държат своите пушки и пушат цигарите си спокойно. Те не ме видяха и чудно защо, тази картина изобщо не ме изненада. Но с крайчеца на окото си видях как се вдига крайчецът на пердето на прозореца на приемната и Учителят ме извика при Себе си. Влизам при Него - една приятна, уютна, топла стая и гледам един разкошен костюм, окачен на стената, един цвят, който ми допада, видях и кройката на костюма - двуреден. Помолих Го: „Учителю, подарете ми този костюм!" Той ме погледна и малко се усмихна. Разтвори костюма, извади жилетката, накара ме да сваля палтото и аз облякох жилетката. „Учителю, дайте ми сакото и панталона да го облека, та малко с него да се покажа навън." Той замълча, тръгна по стаята, търси, търси и намери една скъсана, зацапана работническа рубашка. Подаде ми я, придържа ми рубашката и аз я облякох. Преди да я облека ми даде две златни перодръжки, с които се пишеше навремето и ми ги тури в жилетката. Като ми тури тази рубашка, тя скри жилетката с перодръжките, и след което ми каза: „Хайде, да не те познават духовете." Стана ми мъчно, че не ми даде целия костюм, но като излязох вънка и за моя изненада виждам, че Учителят излиза на шосето, облечен със сив костюм и с бастуна си. Излиза от Изгрева. Почувствувах как Учителят напусна Изгрева. Тази картина така дълбоко ми се вряза в съзнанието от съня, че вече десетки години я помня. Даде ми се на сън да видя как ще се развият събитията. Когато почнаха борбите и дойдоха последиците видях, че сънят ми се реализира изцяло. Чрез този сън аз видях как Учителят ми даде благословението Си и с двете перодръжки написах моите книги. Неговата жилетка ме държеше на безопасно място и не ме погнаха духовете, та да ме пратят в затвора непосредствено след 9 септември 1944 г. С работническата рубашка аз работих в бригадата на Борис Николов и така се пенсионирах. А онези, които насапунисаха главата на Борис, му обръснаха главата и така го изпратиха обръснат в затвора. А знаете, че всички затворници са остригани и обръснати. Ще ви разкажа сега нещо още по-интересно. На 6 декември 1957 година бе направен големият обиск на Изгрева и се прибра цялата литература и всички беседи на Учителя. Най-напред при мен дойдоха и ми взеха всичко. Преживях голяма мъка. А аз имах подвързани томове с кожена подвързия. Подвързвачът ми каза навремето: „Д-р Константинов, вие спасихте семейството ми от глад с вашата поръчка." Аз му плащах добре, по тридесет лева на том, защото бях на голяма служба и с добра заплата. Прибраха всичко и бях с голяма мъка, и накрая отидох на гости при майка си в гр. Казанлък, да си изплача мъката. Бях полегнал в стаята на майка си и виждам следната картина. Един грандиозен змей, който се е проснал по цялото Софийско поле. Обаче в зъбите му виждам едно гемиджийско въже, а към опашката го държат повече от нашите приятели. Държат юздите на този змей. По туй време, по средата на змея се явяват три образа с ореоли на светии. Единият образ по средата е в синьо - той е висок. А от двете му страни единият образ е в червено-розово, а другият образ е в жълто. Те са по-малки. Този образ в синьо доминира над тях. Сега змеят иска да хване тези два образа, но третият образ го респектира и той не се мърда. Обаче змеят следи тези два образа: в розово-червено и жълто. За мен образите представяха трите принципа на Учението - Любовта, Мъдростта и Истината. Когато змеят искаше да хване тези два образа, слизаше един гълъб от небето и с крилете си ги предупреждаваше и те леко се вдигаха нагоре. Оставаше само образът на Истината, който го респектираше. Змеят направи десетки опити, но не успя. Винаги гълъбът идваше на помощ точно навреме. След като се отказа змеят от тези опити, аз виждам към опашката на змея следното: една бездна, а зад бездната стоят всички Братства - софийското, бургаското, сливенското и т.н. по цяла България. И си казвам: те ще пропаднат в тази пропаст. Те не могат да дойдат при нас. В този момент, за моя голяма изненада, змеят с опашката си направи един мост между тях и бездната и всички те по гърба на змея дойдоха до трите образа -т.е. до трите принципа. Това беше картината. Тя внесе оживление и надежда в мене, че Учението, въпреки че е опозорено от миналите правителствени режими и чрез духовенството, не е разбрано досега и преследвано от комунистите. Ще дойде едно време, когато ще му съдействат и то ще бъде оценено. Върнах се в София освежен. Но в София властта бе минала през всички квартири на нашите приятели и бяха обрали беседите на Учителя, след което ги унищожиха. Значи змеят се беше проснал по цялото софийско поле и сега бе неговото време. Трябваше да се чака да се сбъднат всички неща от онази картина, която ми се даде. Имах един приятел, който живееше в село Секиричево. След като стана национализацията на земята и му взеха целия имот през 1953 г., той го посрещна с голяма радост и облекчение, че се освобождава от робския труд. Но когато му вземат беседите, почувствал голяма мъка. Молил се: „Учителю, когато ми взеха имотите казах, те не са мои, а са на България. Но когато ми взеха книгите, то ми взеха Словото, което ми даваше надежда в живота. За-що стана всичко това?" Вечерта, като заспива, сънува Учителя, който му казал: „Аз ще ти разкажа една приказка. В едно далечно царство живял един мъдър цар. Той имал едничък син, който щял да стане негов наследник. От друго далечно царство донесли едно бяло шалче на царя и той го подарява на своя син. Не след дълго време идва синът и му казва, че шалчето е откраднато. Царят взима своята свита, отива в гората и търси шалчето с престолонаследника. Забелязват по едно време, че от едно гнездо виси бялото шалче. Значи орлите са го взели. Заповядва на своя син да се качи горе до гнездото и да си вземе шалчето. Синът намира в гнездото две орлета. Взима шалчето, слага го на врата си и казва: „Сега ще го пазя, а тези две малки орлета ще ги взема да ги опитомя, та да не вършат престъпления, както това са направили орелът и орлицата". Сънят свършва и моят приятел се събужда. Мъката му отпада, защото научава, че в недалечно бъдеще други ще се радват на белия шал, а крадливите орли ще бъдат опитомени. И тази кал, която е хвърлена от другите режими срещу Учението, ще изтече. Впоследствие всичко ще се превърне в добро и Учението ще се оцени. Това е разрешението на този пророчески сън. Разказах ви тези три съня, защото те пророчески се реализираха и те оформиха разкола в Братството.
  11. 73. СПИСАНИЕ "ВСЕМИРНА ЛЕТОПИС" Иван Толев, който беше столичен адвокат, сложи началото на туй списание и кантората му бе на бул. „Дондуков". Аз, като студент по философия, ходех да помагам там. Мен ме интересуваше това списание. Много авторитетни неща се пишеха в него в областта на окултизма, науката и изкуството. За времето си това бе едно чудесно издание. Уводните статии на това списание се пишеха от Иван Толев. Много от тези уводни статии са под диктовката на Учителя. Учителят му говори, Толев слуша, записва, после ги редактира и ги отпечатва. Обикновено под статията бе написано с три хикса (XXX), което означаваше, че авторът е Учителят. Друг път под уводната статия има само едно хикс (X), което означава, че тя е написана по идея на Учителя. Иван Толев пишеше стихове и сонети. Даже беше влюбен в Мария Тодорова. Пишеше непрекъснато сонети на Мария Тодорова, това го знаеха всички в Братството. Някои от тях той ги публикува. Накрая Мария потърси помощта на Учителя да бъде защитена от Толев, защото много възрастни сестри я упрекваха, че тя била виновна Толев да се влюби в нея. Учителят я защити и Толев се озлоби. Тя беше около двадесет и шест годишна, а той над петдесет години. Изобщо смешни и трагични неща. Но това трябва да се знае, защото е първият акт на една трагикомедия. Вторият акт започна от там, когато Толев подари един чайник на Братството. Един голям и хубав чайник, на който се вареше чай. Тогава чайниците бяха бакърени и да се изработи един такъв чайник, това е изкуство и струва пари, а този занаят бе много ценен. Майсторите, които ковяха от мед бакърени тепсии, котли и чайници се наричаха бакърджии. Тези тави и менци се калайдисваха с калай. Тогава нямаше още промишлено производство на тези съдове. Един ден Толев ме вика: „Иди кажи на Учителя да ми даде три милиона лева, ще напусна адвокатската кантора и ще тръгна от село на село, и от град на град да проповядвам Учението". А преди това той бе искал пари от Учителя за неговото списание и Учителят да накара всички приятели задължително да се абонират за него. Учителят не се съгласи. „Аз за списание на окултисти пари не давам." Толев беше много сърдит, но успя да преглътне този отказ на Учителя. Но сега искаше три милиона лева. Ето аз съм пред Учителя и Му разказвам всичко: „Кажи му, че един косъм от брадата си не давам. А той да прави така както си знае." Предадох думите на Учителя на Толев и той позеленя от яд. Толев имаше построена палатка на Изгрева. Един ден сме на екскурзия на Витоша. Беше хубав зимен ден. Толев от сняг направи една кула и искаше да направи от нея снежен човек. Учителят го наблюдаваше. След това направи с ръцете си една топка и като замахна с нея, изпрати я и тя удари снежната кула на Толев и я събори. Всички се спогледахме, но замълчахме. Вечерта какво стана. Дойде буря и събори моята палатка, а палатката на Толев я издуха вятърът от Изгрева. На следния ден Толев идва и вижда, че бурята е затирила палатката му в гората и той си я прибра. След като чу мнението на Учителя за косъма и брадата, той се озлоби срещу Учителя. Слезна в града, написа молба до съда и даде под съд Учителя, че му е присвоил онзи чайник. Нали е адвокат, може да пише молби до съда и да ги завежда. А той беше подарил този чайник на Братството, но понеже като дойде, в злобата си нямаше какво да прави и каза, че този чайник не му е платен. Учителят ме извика: „Ето ти 250 лв., отиди и му ги дай и да прекъсне това дело за чайника." Ако му върнат чайника ще каже, че е износен, че е опушен от дима и огъня. А той го иска нов. Взех тези 250 лв. и му ги занесох. Като разбраха всички, никой не искаше да пие чай от неговия чайник и накрая един взе, че го захвърли в гората. Изхвърлихме чайника на Толев. Толев след това престана да идва на Изгрева, премина през много голямо разочарование, кантората му пропадна и след това мина през голяма мизерия. Постепенно изгасна и не се чу вече. Отивам при Учителя и го питам каква е тайната на този чайник. Учителят сподели: „Толев постоянно идваше при мен и искаше да му съдействам да получи Нобелова премия за литература. Как ще вземе Нобелова премия? Освен това той не си плащаше наема за квартирата, в която живееше, а трябваше аз да му го плащам. И мислеше, че има всички качества за Нобелова награда за литература." Учителят ми разправяше тези неща с огорчение. И смешни, и тъжни са тези неща за нас, които бяхме свидетели. Но те станаха трагични и поучителни за другите. Те видяха как действат окултните закони на Школата.
  12. 69. КОЙ КАК ПОСРЕЩНА КНИГАТА "УЧИТЕЛЯТ" Тези обстоятелства, които излагаме по-горе, ме държаха настрана от просветния съвет, да не вземам активно участие в неговата дейност. Вътрешно стоях на твърдото становище, което многократно бях проверявал в многобройните си разговори с Учителя, а именно, че трябва да се напише една книга, която да служи като врата за въвеждане на индивидите, обществата и народите във високоидейния свят на Учителя, в новия светоглед, който трябваше да приеме човечеството. Тази мисъл ме ръководеше при изграждането архитектониката на книгата „Учителят". Първият дял - животопис и творчество, имаше за задача да разкрие великия и гигантски духовен образ на Учителя, а вторият - идеи, разкриваше дълбоките съкровищници на знанието, което ни даде Учителят чрез Своето Слово. Така замислена, книгата имаше за задача да въведе българския народ в същността на едно учение, което е имало съдбата, както в древността на окултните школи да бъде цапано, да бъде подценявано и отричано от всички онези заинтересовани обществени фактори, които постепенно губеха устоите си в съзнанието на народа. Това беше, от една страна - духовенството, от друга - казионата наука и трето - партийната държава. Няма да описваме онези творчески моменти, преживяни в тази малка група, която се вдъхновяваше изключително от чисти идейни подбуди, без всякакви комерчески или кариеристични намерения. Тази книга, като всяко зачатие, се зачена в пълна тайна. Докато не беше излязла на бял свят, не беше станала достояние на никого, освен в тесния кръг от сътрудници. Когато книгата беше представена в просветния съвет от страна на брат Борис Николов, нейният външен внушителен вид е внесъл неописуема изненада. Най-силно били засегнати по-изтъкнатите личности, които имаха известно обществено признание в литературата или в музиката. В обществото около Учителя, както и в средите на българския народ книгата беше приета с отворени обятия. Нескончаемите отзиви, които постъпваха особено от будните души, бяха доказателство, че книгата не само оправдава своето съществувание, но ще изиграе и своята предначертана роля. Какво силно влияние упражняваше книгата „Учителят", каква силна светлина хвърляше в съзнанието на хората по отношение живота и идеите на Учителя, ще посочим като се ограничим само с два примера. Един известен наш професор - Димитър Кацаров, педагог, не само пред нашата общественост, но и в чужбина, със своите новаторски схващания в областта на педагогиката, имаше отрицателно отношение към Учителя и учението. Веднъж, връщайки се от Швейцария, където е бил на един педагогически конгрес, ме среща и ми казва: „Интересно, на конгреса ме запитаха доста за вашето учение." Изглежда това му е направило силно впечатление, понеже един от авторитетите на този конгрес - професор Фериер, много изтъкнат педагог на Запад, е написал една малка брошура за Учителя и учението Му. Току-що беше излязла книгата ни от печат и аз му я предложих. Книгата е оказала такова силно въздействие на професор Д. Кацаров, че после при една среща той ми каза следното: „Рядко съм чел книга, написана с такава любов. Наистина аз не съм бил добре осведомен за това учение." Един мой близък родственик цели двадесет години ни критикуваше по отношение учението. Може би това се дължеше и на обстоятелството, че обичах да оставям хората свободни, сами да дойдат до известни схващания, без да им се правят някакви внушения. След като прочел няколко пъти книгата „Учителят" така силно се привърза към учението - подобно на Павел, когато чул гласа на Христа: „Защо ме гониш?" Някои наши приятели от просветния съвет по редица съображения, които не искаме да изтъкнем, надигнаха гласа си, не по същината на книгата, но по маниера на нейното издаване, т.е. затворения кръг на издателите и запазване мълчание около изготвянето й. Доста болезнено изживях тази крайно тенденциозна критика, по простата причина, че те нямаха правилна представа за онези дълбоки подбуди, в които няма нито капка корист, нито тщеславие за някаква прослава. Ние само желаехме да споделим тези големи съкровища с будните души, които действително обичат истината и ще бъдат едни добри работници. Книгата се яви на сцената в един момент, когато действително приятелите чувстваха тежката физическа загуба от заминаването на Учителя. Тази книга, наситена с много топли чувства и с много мощни идеи и схващания за самата същност на учението, дойде като един балсам на незаздравялата рана.
  13. Iskri4ka

    6.68. САМОЗВАНЕЦЪТ

    68. САМОЗВАНЕЦЪТ Във връзка с културните инициативи на просветния съюз ще споменем бегло и за френския център, който претендираше да възглавява Михаил Иванов. Просветният съюз беше си турил за задача да изясни отношенията между Братството във Франция и Братството в България. Във Франция действа-ха три центъра. Единият център се направляваше от Михаил Иванов и Стела Белмен. Михаил Иванов замина за Париж през 1937 година за световното изложение. Впоследствие той остава там, с проект да следва в Париж. Амбицията на неговата приятелка Стела беше да измести центъра на учението от София в Париж, тъй като тя смяташе, че българския народ не е дорасъл да стане разпространител на учението. Тази сектантска идея тя искаше да прокара, като издигне авторитета на Михаил Иванов до фалшивата поза да играе ролята на Учител. За този център по-нататък ще има да говорим по-подробно. Вторият център се образуваше от една група интелектуалци, които се наричаха „Екип дьо трамвай". Участниците в тази група, хора просветени, не можеха да паднат под влиянието на Михаил Иванов, който не притежаваше онези необходими качества, чрез които можеше да им импонира. Не след дълго се образува и трета груба, която се възглавяваше от брат Бертоли. Тя се оглавяваше от Niset. Брат Бертоли - един крайно честен и добросъвестен италианец, по професия занаятчия, в контраст на М. Иванов, не търсеше онези импозантни пози и жречески предсказания и закани, а напротив, под една скромна форма се стремеше да изложи практичната страна на Учението. При така създадената обстановка във Франция, просветният съвет не можа да изиграе ролята на посредник, тъй като тези три центъра не само че стояха на различни полюси, но всеки един от тях се стремеше да заеме първенствующо положение. Учението на Учителя минаваше в една решителна фаза - то трябваше да бъде популяризирано както сред българския народ, така и в другите народи и в цялото човечество. Беседите на Учителя, които са най-главният източник за идеите на учението, представляваха един безбрежен океан от знания, от методи за работа, затова мъчно можеха да се представят пред външния свят. Михаил Иванов смяташе, че формата, в която ги е дал Учителят била неподходяща да се представят пред крайно изискания поглед на Запада. Той смяташе, че чрез своите беседи, които не представляват подражание на Учителевите, но някаква пародия от смесица на западния окултизъм и тук-таме някои идеи от Безбрежния океан на знанието на Учителя, да разпространи учението на Учителя между романските народи. Разбира се, правилно беше становището на просветния съвет, че един такъв не само несигурен, но даже и опасен начин, може да изопачи първичната чистота на учението на Учителя. В този човек беше вече сложена инжекцията на амбициозната мадам Стела - да играе ролята на някакъв заместник. Просветният съвет в София в това направление не изигра никаква особена роля, освен няколкото престрелки във вид на писма, които се размениха между него и центъра на Михаил Иванов.
  14. 67. КАК БЕ ИЗДАДЕНА КНИГАТА "УЧИТЕЛЯТ"? При особени обстоятелства излезе тази книга. Тя може да има своите слабости - технически и други. Но за българския народ е много ценна. Аз бях на мнение, тя да бъде наситена повече със Слово на Учителя, и тъй стана. На интелигентните казвам така: „Има два вида пчелен мед: единият е центрофугиран и само е мед. А другият е с питата и восъка, който е много по-ценен - с друг аромат и с друго съдържание. С тази книга е същото. Има и от единия и от другия мед. След 1945 г. не можеше да се отпечатат книги. Трябваше специално разрешение. И аз, в дълбочината на душата си, търсих всички възможни пътища тя да излезе от печат. Тогава аз имах един висок пост в държавата, изпълнявах важна служба, бях директор в Министерството на финансите. Тази дирекция, която оглавявах, тя изготви клаузите по финансовите въпроси за мирните договори след 1945 г. След туй кредитирахме фабриките преди да бъдат национализирани, а след като ги национализираха тя имаше за задача да изготви законите за самоиздръжка на предприятията. Това падна на моите плещи. За мен беше голяма изненада да изпълнявам този пост, защото нямах такива амбиции. Но впоследствие се убедих, защо се наредиха нещата така, че да заема тази служба. В мен залегна убеждението, че аз съм на този пост, за да издам книга за Учителя; финансовата част на книгата бе осигурена. Борис Николов даде всичките си спестявания, около 680 000 лв., а неговата сестра Цанка - 160 000 лв., а един друг брат, който изобщо не знаеше, че ще излиза книга, предложи на Борис 240 000 лв., да се отпечати нещо от Учителя. Тези пари бяха достатъчни. Книгата трябваше да има разрешение за печат. Този човек, който даваше молбите на министъра, за да ги подпише и да се получи разрешение за печат, беше мой приятел, беше „звенар" по политически възгледи, кротък и симпатичен човек. Аз изпращах Неделчо Попов много пъти до него, но без резултат. Веднъж този приятел ме срещна и каза: „Моля те, освободи ме от тази задача, защото ще имам големи неприятности. Ти знаеш какво е отношението на властта към туй Учение". Аз се съгласих. Министерството на културата, което беше новосъздадено, се оглавяваше от Димо Казасов, който даваше разрешение за книгопечат. Ето как се наредиха нещата по необикновен начин. Този мой приятел - "звенар", който докладваше на министъра, се разболява. Един ден в Министерството пристига под същото име - Казасов, племенник на министъра, който заема мястото на този приятел по време на заболяването му. Замества го временно. Той дойде при мен един ден и ме помоли да изготвя закона за самоиздръжката на тяхното книгоиздателство. Веднага блесна в мене тази мисъл, че аз не случайно съм поставен на този пост. След два дни изготвих закона и му го предадох. Помолих го: „Имам една книга „Учителят за образованието". Искам да имам разрешение за печат". Усмихна се. „Това е най-лесната работа. Дайте си заявлението". След два дни той ми носи разрешението за печат, като нямаше никаква представа каква е тази книга. На мен ми падна воденичен камък от шията. И трябваше да се пази в пълна тайна. Извиквам Неделчо Попов и го завеждам на мястото, където е поставено тялото на Учителя и му казвам: „Неделчо, ти си ми верен приятел. Досега абсолютно никакво обещание не съм искал от теб. Сега ще ти поверя една тайна, но искам, при тая сестра, при която живееш - Николина Балтова, никаква дума да не продумваш. Също и с жената на Славянски, към която имаш слабост да споделяш всичко, да не говориш нищо. Пълна тайна ще пазиш. Ти си главен оценител, а аз съм директор. Прави, струвай, имаш пари за печат, имаш разрешение за печат, но книгата трябва да излезе. Ще се закълнеш пред гроба на Учителя." Той се закле. Взе ръкописа на книгата. Минаха месеци. В държавната печатница се правеха клишетата за снимките. А в една от големите печатници се печаташе книгата. Всичко вървеше тихомълком. Не усети никой. Нито дявола, нито ангелите. Най-после книгата излезе. Беше много трудно, но благодарение на неговата съобразителност излезе към 5000 тираж. Борис Николов взимаше участие в просветния съвет. Мен ме нямаше там. На едно събрание се повдига въпроса, че е необходимо да се отпечата книга на Учителя. Борис вдига големите си ръце и казва: „Такава книга едва ли може да излезе след хиляда години." На следващия път, когато се събира просветният съвет, Боян и Борис поднасят на всеки член от съвета по една книга. Подаряват я и като им ги подариха книгите, то направиха от тях най-големите си врагове. Всички изпадат в ужас. Как е възможно, преди една седмица Борис да говори едно, че такава книга ще излезе след хиляда години, а тя излиза само след седем дни. Голяма реакция, голям шум, големи критики и страхотен хаос. Като видях това, казах на Борис: „Борисе, аз не съм в Братския съвет, но понеже аз движих тази работа, на следващия ви съвет ще им изнеса един доклад и ще изясня всичко." Аз отидох с твърди крачки и със смело слово можах да обясня нещата, всички слушаха, но скърцаха със зъби. Всеки мисли, че е пръв над останалите. Главната агитаторка на този смут беше жената на Славянски - Люба. Всички интелектуалци смятаха, че са пренебрегнати, излъгани и измамени. След като взех разрешение за печат, след една година излезе книгата. Корекциите правихме с Боян Боев заедно. Работехме денонощно и трябваше да се крием. А при Боян Боев непрекъснато идваха хора. Как не разбраха, аз още се чудя. И Неделчо Попов, понеже е малко тщеславен, каза: „Дайте да направим сега една витрина в София". Умолявам го: „Недей сега, каква витрина ще правиш сега в тия мътни времена?" „Аз ще движа тази работа", не отстъпва Неделчо. Не се минават пет дни и звъни телефона ми в кабинета, и се обажда момчето, племенникът на Казасов, който преди една година ми донесе разрешението за печат на книгата. Казва ми: „Д-р Константинов, моля ви, дайте един екземпляр от книгата, защото сам министърът иска да види книгата, за която Вие искахте разрешение". А веднага съобразих: „Книгата не е за пропаганда, а за вътрешна консумация, за абонати, един вид възпоменателен сборник, който интересува нашето общество." Той затвори телефона и извиках Неделчо и го заключих в кабинета, за да не обърка нещо. Ако има нещо, да питат мене. След двадесет минути се обажда отново племеникът на министъра. „Пратиха няколко човека в София да я търсят, но не можаха да я намерят къде се продава". „Нали ви казаха, че не е за пласмент, не е и за външна пропаганда и затова я няма." "Но министърът иска да я види!" „Дайте ми министъра!" А пък аз Димо Казасов го познавам. Бяха му издали една книга в Полша. Аз също бях помогнал на издаването й. Разговаряме с него. „Добър ден, как сте със здравето?" „Една книга да ми дадете от тези, които разрешихме". „Тя не е за пропаганда". „Защо ме лъжете. Снощи в Министерския съвет разглеждаха тази книга и с лук ми търкаха носа. Казват ми, че съм твърдял, че няма хартия за вестниците, а позволявам да излезе тази книга." „Господин министър, странно, в България няма още цензура. Искаме да излезе една книга, разрешава се. Защо е тази олелия?" „Константинов, недей повече да ме разиграваш, защото лично Георги Димитров ме вика на доклад за тази книга, който сега е министър-председател." Аз виждам, че е сериозна работата и му казвам: „Утре ще ви дам от нея." Отивам при един мой приятел Папазов, който имаше връзка с един от министрите. А пък Казасов се съветва с него и бил в течение на този въпрос, защото Министерския съвет се е занимавал с тази книга. Имало доклад за нея и отдолу стояла забележка: „Как е възможно под носа на министъра на финансите доктор Константинов да издава такава книга?" Казасов отива на доклад при Георги Димитров. Преди това Трайчо Костов е замествал Георги Димитров, който бил в годишен отпуск. Той е дал големи кредити за министерството и Георги Димитров не е бил доволен от него. Но когато Казасов дава доклада за книгата, то Георги Димитров казва: „Дълбока архива". Вечерта пак се повдига въпросът пред Министерския съвет за книгата. Обаче Георги Димитров става и много строго казва: „Престанете с този въпрос. Достатъчно врагове имате. Те са добри хора и не ги правете и тях врагове". И действително всичко утихва. В края на краищата аз бях уволнен от министерството поради тази книга. Всички платихме за нея. Сега ме интересуваше как тази книга е отишла в министерството. По-късно една журналистка ми каза, как Антон Югов, който беше министър на вътрешните работи, е носел тези книги под мишница и ги е турил над банките на министрите. И какво още установих. Неделчо имал наивността и глупостта да остави 100 книги в квартирата си, а те живееха под общ покрив с Балтова. А тя е една кокошка - като снесе едно яйце, трябва да окряка навсякъде. Тръгнала с книги под ръка и от министерство на министерство, и от министър на министър подарявала по една книга. Не е знаела, че е имало Министерство на културата и само на Димо Казасов не била дала, и затова той не знаеше за тази книга. Но за слава на Бога всичко мина без последствие. Аз непрекъснато заявявах, че в България няма цензура, че има пълна толерантност и няма дискриминация. Всички клатеха глава, че това е така. Но след няколко години нещата се промениха и дойде цензурата. Навремето всички роптаеха срещу книгата. Реагираха защо и те не са включени. Но тя не можеше да излезе при този случай. Някои съзнателно или несъзнателно щеше да ни предаде. Ето днес, 30 години оттогава, няма свободен печат. А всяка година се правят обиски. Такъв беше направен на мен и ми взеха всички подвързани книги с кожена подвързия. Кога ще има печат за книгите на Учителя само един Бог знае. Когато излезе книгата „Учителят", Борис, Мария и Боян занасят по една книга в Горницата на Учителя и я слагат на масата Му, в знак на благодарност, че е излязла такава книга. Били са в молитва. Изведнъж електрическата крушка в стаята светва, макар че са стояли пред масата и никой не е посегнал към ключа. Това е бил един невидим отговор и одобрение на Учителя към книгата. Аз не присъствах тогава там. Книгата излезе на бял свят и тръгна по белия свят с името и образа на Учителя. Бяхме отишли на Мусала Боян Боев, Мария Тодорова, Борис Николов и аз. В един момент им казах: „Сега, като слезна в София, ще бъда уволнен. Когато стоях там, пазех равновесието. Щом дойдох тук, с вас, ще ме уволнят. Да знаеш, Борисе, ще дойда при тебе да работя като мозайкаджия." Действително бях уволнен. Предложиха ми друга незначителна служба в Министерството. Но понеже бях оглавявал много голяма служба, не поисках новата и напуснах. Започнах работа при Борис. Работех тежка физическа работа. За творческа работа имах много малко време. Употребих неимоверни усилия, за да подготвя моите книги.
  15. 66. ЛИТЕРАТУРНО ТВОРЧЕСТВО НА ИЗГРЕВА В един от разговорите край седемте рилски езера Учителят се изразява така: „Моята задача е да ви предам Божественото учение. Вашата задача, като ученици, е да го предадете на българския народ. Задачата на българския народ е да го предаде на всички народи. Аз отговарям пред Бога, ако не изпълня задачата си. Вие отговаряте, ако не предадете на българския народ това учение. И българският народ отговаря пред Бога, ако не предаде учението на другите народи". Горната мисъл на Учителя ме е занимавала години наред. Особено когато бях студент по философия. Много пъти в нашите частни разговори съм говорил с Учителя за издаването на едно съчинение, където да бъде изложено учението на Учителя в една достъпна форма, чрез която учението да бъде разбрано от всички обществени среди и категории съзнания. Учителят подкрепяше тази моя идея, като ме подканяше да събирам материали, но със самото отпечатване на такъв труд да изчаквам подходящи моменти. Даже като се върнах от чужбина, след като имах вече доста събрани материали, Той пак ми подчерта, че не е още подходящ момента за излизане на такъв труд. Разбира се дълбоко в душата си интуитивно долавях, че този труд ще излезе на бял свят. Както подчертах в предшестващите глави, още през 1924 г. Учителят ме насочи да работя с брат Боян Боев. Тази мисъл на Учителя намери приложение най-напред в едно съчинение, което брат Боев състави от обилните материали, взети от беседите и от неговите частни разговори с Учителя, под заглавие „Учителят за образованието". При издаването на това съчинение аз взех живо участие, даже по внушение на Учителя написах един предговор на книгата, в който Учителят също взе участие. През 1924 г. Боян Боев беше дошъл за събора и макар че аз познавах неговите статии във „Всемирна летопис", но не го познавах лично. Запознах се с него и тогава Учителят ми обърна внимание, че в бъдеще ще работя с него. Боян беше събрал всички материали, които ги беше писал и бяха разхвърляни по различни списания, особено във „Всемирна летопис". Като ги събра аз видях, че от тях може да излезе едно крупно съчинение. Отидох при Учителя и Го помолих да ми съдейства. Той извика Боян и мен на един разговор. Този разговор ми направи колосално впечатление. Видях тази широта на Учителя, тази дълбочина и перспективност на бъдещето. Той буквално го каза така: „Бояне, няма да пишеш в тази книга думите "Бог" и "Господ". Това са понятия, които са малко изтъркани. Ти ще пишеш за Първата причина, за Космичното начало и въобще ще избягваш тези думи "Бог" и "Господ", защото няма да я четат интелектуалците и учителите. А тази книга е предназначена за учителите". Туй го запомних. После ни каза, да не ходим с този материал при Сава Калименов, който имаше печатница, защото щяла да излезе като някаква брошура. Понеже това издателство нито форма може да предаде, нито да я отпечата както трябва, Учителят възложи на Неделчо Попов и на мен да я издадем и да намерим художник за корицата. Учителят ме накара да напиша един предговор за тази книга. Сега искам да разкажа за този предговор. Спомням си, че една вечер отидох при Учителя да Му прочета предговора на книгата, която Той лично ме накара да напиша. Става въпрос за книгата „Учителят за образованието". След това ми каза: „Сега Аз ще ти диктувам началото на предговора. Ще пишеш туй, което Аз ти казвам." И наистина началото на предговора и принципните неща са даде-ни от Учителя, Те не са сложени в кавички като Негова реч, защото се случи следното. След като Учителят ми продиктува началото на предговора, ми каза: „Методи, сега можеш да го публикуваш." Протестирах: „Учителю, аз няма да се подпиша под този предговор, защото той не е мой, а Ваш. Аз съм дал техническата част на предговора, а другото е от Вас". „Методи, слушай какво ще ти кажа. За тези твои рога и за този твой докторат са дадени много средства. Ти с тия рога и с твоя докторат трябва да отваряш пътя на Учението". Тогава разбрах, че този митически доктор на философските науки, който е създаден - това е моя милост и че имам рога и дадена задача, да мога с тях да отварям пътя на Учението. Думите на Учителя нито ме обидиха, нито ме поласкаха. Затова не са поставени думите на Учителя в кавички. Вие виждали ли сте животни с рога? Например овен с рога, пръч с рога, бик с рога, изобщо - самец с рога. Рогата му не са само за красота и мъжественост, но те му служат и за бой, за да си проправи пътя към самката, за да я оплоди и да се роди потомство. Ето такава беше ролята на тези мои рога - доктората. Да проправя път. И после се убедих в това, когато почнах да пиша моите книги за Учението, които излезнаха в Париж, когато в България имаше комунистическа диктатура и цензура. Първата част на предговора е от Учителя, а след трите звездички от стр. 6 е мой технически текст, както и следващите страници. Датата е 1 януари 1943 г., София. Тогаз бе диктуван от Учителя този предговор. Художникът на корицата не бе от нашите среди. Бе отвън и бе му платено. Тази книга премина между българския народ. На нея не бе определена цена. А Боян Боев написа, че тя ще се продава по нов начин: съобразно Учението. Кой колкото може и колкото поиска след получаването й може да заплати за нея. Тя бърже се разпродаде, понеже там са третирани въпросите за новото образование и новото възпитание. С тази книга се даде път за моето сътрудничество с Боян Боев. Преди заминаването на Учителя от физическия свят, Той също така ме насочи да работя и с брат Борис Николов. Тези двама братя, които със своята преданост към Учителя и със своята ревност към прилагане и разпространение идеите на Учителя, а също и под давлението на Учителя, намерих като най-добри сътрудници за едно колективно творчество. Учението на Учителя не е някаква научна доктрина, или някакво религиозно верую, нито пък някакво обществено течение, което да засяга специални категории съзнания. Напротив, то включва целокупния живот. Горните обстоятелства налагат при излизането на едно съчинение, което да даде една закръгленост на общия мироглед на Учителя, да вземат участие в това съчинение няколко души, като по този начин ще се даде на цело-купността на учението. Отидох и споделих с Боев. Интересно е съвпадението, което съществуваше между брат Боев и мен. Брат Боев също е мислил за подобно съчинение ред години, без да е споделял тази мисъл с други. Обясних си защо Учителят ме възпираше, докато беше във физическото си тяло, да издадем подобно съчинение. Външната обстановка бе такава, че трябваше да се работи под знака на мълчанието, иначе книгата нямаше да излезе. През време на бомбардировките над София ние отивахме и отсядахме с Учителя в малкия дом на Мария и Борис. Той ми даваше да разбера, че с тези хора имам да върша една важна работа. Значи това не е само един моментен акт. Но това е една подготовка от няколко години. Когато отивахме там, Той все мен викаше, за да Го придружавам. Беше създадена такава атмосфера, че с тези хора трябваше да работя. Когато с Боян Боев отидохме в Мърчаево и с Учителя споделихме наша-та идея, Той ни изслуша и каза: „Вие двамата тази книга не може да я издадете. Трябват ви още двама". Ние се спогледахме. Започнахме да изброяваме подред приятелите, които имаха перо на писатели. Учителят мълчи и не одобрява. След като изброихме всички, ние вдигнахме рамене безпомощни. Той само продума: „Рекох, повикайте Марийка и Борис!" Ние се зарадвахме, отидохме при тях, споделихме идеята и поръчението на Учителя. Започнахме да работим върху книгата, няколко месеца след заминаването на Учителя. Това съчинение е трябвало да бъде един колективен труд на четворката: брат Боев, брат Борис Николов, сестра Мария Тодорова и аз. Когато споделих тази идея с тях, непосредствено след физическото заминаване на Учителя от нашата планета, те така спонтанно прегърнаха тази моя инициатива, че бях твърде изненадан. С такова вдъхновение, с такава любов се заехме да работим усилено в това направление. Цялата тази работа така се нареждаше, че се чувстваше не само намесата на Учителя, но и подкрепата на много наши заминали приятели, които със своята творческа мисъл подпомагаха тази велика идея. Тази книга ми разкри една велика тайна - тайната на колективното творчество. Действително при колективното творчество се образува един общ дух, един общ критерий, една изискана прецизност. Преди да направя краткото изложение за излизане от печат на книгата „Учителят", ще дам някои допълнителни сведения. По това време най-вече в по-интелигентните среди на братството - в средите на творческите натури, изникна една идея за създаване на един просветен съвет. Тази идея беше внушена от брат Георги Томалевски. Той е един от доста надарените братя. Притежава перото на един талантлив писател. Външният му вид е твърде симпатичен - рус, синеок, с добре оформена глава и високо чело. Завършил физико - математическия факултет и по професия бе гимназиален учител. Брат Томалевски имаше амбицията от този просветен съвет, чрез различни секции, да образува една Духовна академия. Георги Томалевски бе направил една подробна програма за духовна академия с три факултета: Общ, Младежки и Неделен факултет. Трябваше да бъдат призовани бившите ученици на Учителя за лектори. Но това не стана, да се създаде институция, че да се раздават дипломи за завършен факултет и лекторите да се явяват с бели дрехи и с бели тоги. В миналото, всички секти, които са се създавали, са имали за обект в дадени среди дадени съзнания и така са могли да се образуват кръжоци и академии на щайнеристи, теософи и т.н. Когато се говори за Учението на Учителя тези рамки не само са вредни и излишни, но са и пагубни. Християнството създаде йерархии и църква. Учителят по този случай каза: „Когато дойде Божественото, човек ще си бъде на мястото". Тогава петелът ще изпее най-хубавата си песен. Славеят ще провъзгласи най-хубавата зора, то слънцето като блесне, ще огрее навсякъде -първо върховете и после долините. Затова Учението на Учителя не може да върви по пътя на ограничението, защото то е като слънцето, което огрява всичко. Усвояването на Словото ще става, като всеки сам си чете Словото. А общението между съидейниците ще става чрез Словото. Когато един Учител идва на земята, Неговата Мисъл е толкова могъща, че обгръща цялата земя. Тя действа върху аурата на земята. Всяка религия или философия има свое поле и своя банка в пространството, това е нейният агрегор. Когато една държава пропада и нейният агрегор в пространството пропада. Щом една банка фалира и фирмата фалира. Затова, когато Учителят дойде, Той със Словото си атакува агрегора на духовенството и църквата. След туй Той атакува агрегора на държавата, на нейните закони, които не са създадени съгласно Висшата справедливост. Аз четох една брошура на един поп, който беше писал срещу Учителя. Интересно бе, че този поп беше се добрал до същината на нещата. Той разказва, че мнозина мислят, че господин Дънов говори легенди и приказки. Нищо подобно. Когато Той каже една мисъл и я проектира, Той раздрусва Светата църква. Той проектира друга мисъл към обществото и раздрусва всички обществени устои на обществото. И като пример попът дава една случка, когато той е присъствал на беседа на Дънов, Който дал следния пример: „Един Учител се влюбил в една учителка в гимназията, написал любовно писмо и понеже го е било срам, го дал на един ученик да го занесе на учителката, но наместо в учителя, който е написал любовното писмо, учителката се влюбва в ученика, понеже всяка седмица той й поднасял по едно такова любовно писмо. А на писмото нямало подател и учителката помислила, че писмото е написано от ученика. Какъв е изводът? Не ви трябват никакви посредници между любовта и човека. За какво говори господин Дънов? Говори за Светата църква. Той не иска тя да бъде посредник между човешката душа и Бога. Той я отрича напълно". Ето така този поп беше видял ролята на господин Дънов. Ето така той по един негативен път се ползва от Учението на Учителя. Всичко, което става днес, е плод на могъщата мисъл на Учителя. Тук не може да става въпрос за академия или институт. Това означава да се сложат лектори, преподаватели, доценти и професори, които да бъдат посредници между Учението на Учителя и човека. Това е изключено. Това Учителят няма да позволи. Учителят бе казал: „В древността посветените криеха знанието, защото много малко беше хляба в него. Днес Словото се излива преизобилно, както слънцето дава светлината си. То не може да се скрие, защото то действа върху душите на човека". На първо време аз не вземах участие в този съвет, защото исках да бъда свободен и осъществя онези инициативи, които лично съм споделял с Учителя и Той ги е одобрил. В този съвет влизаха много наши приятели - висшисти. Един от практическите двигатели в този съвет беше Неделчо Попов, който впоследствие стана технически уредник на книгата „Учителят". Неделчо Попов, който работеше в Държавната печатница, от дълги години познавах и го привлякох към себе си с мисълта, че той ще бъде действително един добър работник за делото, което впоследствие се оправда. Този млад енергичен момък, пълен с практически инициативи, създаде на Изгрева една скромна печатница, която навремето изигра много важна роля при отпечатване беседите на Учителя - отпечатаха се повече от 50 тома от неиздадените беседи. Просветният съвет организира изнасянето на сказки, които трябваше да третират Учението на Учителя и неговото приложение. Аз също съм изнасял сказки по астрология. Неделчо Попов го познавам много отдавна като студент през 1924 г., когато като студент по философия ходех в една вегетарианска гостилница да се храня. Виждах го там. Той беше ученик и бяха съученици с Тодор Живков в училището по графика. Още като го видях направи ми впечатление неговата бърза съобразителност и разпоредителност. Той е роден в едно от красивите кътчета на Родопите. Произхожда от скромно семейство, любознателен е, не е имал условие да учи висше образование, приели са го в графичното училище, но са го оценили, че действително може да върши работа. Дойде време да бъде назначен за главен оценител в Държавната печатница. Това е една много важна длъжност в печатницата, която определя цената на изданията и какво да се печата. Беше отличен приятел. А Борис Николов му измисли този прякор „гълъбът", защото от него лъхаше една невинност в погледа му. А имаше такава практичност, която водеше до важни резултати на физическия свят. Когато възприемаше дадена инициатива, той имаше необходимата постановка да я реализира докрай. Ползваше се от голямото разположение на Учителя. Неделчо винаги водеше Учителя на концерти, както и ходеше на екскурзии с него. Имаше условия да бъде винаги до Учителя. Той беше много популярен и имаше симпатиите на всички. Беше мек по характер и крайно общителен. Във въпросния съвет взимаха участие и брат Боев и брат Борис Николов. Аз се отнасях твърде критично към дейността на този съвет, както и към неговия състав, който не обещаваше някакви големи резултати по отношение разпространението на учението. Отначало беседите се издаваха на много места. Отначало онези, които бяха заангажирани с печата гледаха своите материални интереси и изгода и после Учителят ги отстрани. Такъв беше примерът с Лазар Котев. Различието при печата на беседите се дължи на това, че нямаше подготвени хора. Аз бях направил следния опит. Аз бях подвързал беседите така, по три тома -сряда, петък и неделя, както са изнасяни по дати и години. По този начин може да се види през една седмица какво Учителят е говорил. Да се види как слиза Духа чрез Словото и се проявява в една седмица, т.е. в сряда, петък и неделя. По този начин аз направих 24 големи тома, като ги подвързах беседите така както са излизали по седмици. Подвързах ги с кожена подвързия със златни букви. При направения обиск през 1957 г. милицията ги взе всички. Сега ще слезнат много готови души от Невидимия свят и ще вземат в ръцете си цялото Учение. Слънчевите Деви ще слезнат от Нептун. Синовете на Мъдростта ще слезнат от Уран, а Синовете на Истината от Плутон. Ние нямаме представа от нашата Слънчева система. Ние смятаме, че както живота на земята е изразен, по същия начин трябва да е изразен и живота на другите планети. Това не е така. В природата също има закони, които не са вечни. Има някои, които важат тук, но в други системи не важат. Има определен план на Небето и има същества, които го направляват. Учителят предава един пример как един човек убеждава един турчин в християнството. Този турчин възприел някои положителни страни от християнството. Но когато са му разказали за инквизицията, която избила 60 милиона човека в името на Христа, то този, който му проповядвал помислил, че турчинът ще се откаже. Но за негова най-голяма изненада турчинът казал: „Сега видях силата на Учението. Въпреки всички тези мистификации, които са вършени и накрая Учението не е загубило силата Си означава, че има нещо велико". Същото е и с Учението на Учителя. Той няма да Го остави. Няма сила, която ще го спре. Учителят казва така: „Аз за вашия личен живот един косъм от брадата си не давам, но за Учението всичко е предвидено и вратите Му са отворени навсякъде". При друг случай Учителят казва: „Божественото е движение без реакции и съпротива. Всяко нещо, което има реакция показва, че не е Божествено. То не съдържа Цялото, то е частично. То е едно отражение." Изводът е, че един просветен съвет не е фактора, който разпространява Учението на Учителя. Учението на Учителя се разпространява чрез Светлината, чрез Виделината в Духовния свят и чрез Славата на Божествения свят. Една от главните творчески инициативи на просветния съвет беше изнасянето на редица цикли от сказки в нашия салон, в които и аз взех живо участие. Но когато този съвет се опита да издаде нещо по-голямо, например някакъв труд за учението, се оказа крайно неподходящ за подобна задача. Един пример, който ще подчертае същата мисъл, е следният. Взе се инициатива за издаване на едно томче под заглавие „Новото човечество", съдържащо няколко беседи от Учителя. Просветният съвет взе решение на това томче да се на-пише един предговор - колективно. След дълги дискусии и проекти, лицето, което предложи идеята за този предговор, първо се отказа от този предговор поради обстоятелството, че мъчно могат да се координират усилията на няколко души, вследствие липса на една идейна линия, която да ги обединява. Това бе Георги Томалевски. Този малък факт за лишен път ме убеди, че един голям апарат, какъвто представляваше просветния съвет, не може и не е подходящ за създаването на едно съчинение, особено по отношение излагане учението на Учителя. Тайната на колективното творчество стои в това: първо трябва да има една централна идея, която да ги обединява, но тази идея в самата си същност трябва да бъде безспорна. Тя трябва да създава спонтанно във всички едно единомислие. Второ, не трябва да има абсолютно никакво съмнение, не само по отношение нейната същност, но и по отношение нейното приложение. Друго важно обстоятелство е, да има едно ниво на интелигентност, която по своята характерност взаимно да се допълва. Участниците в колективното творчество трябва да притъпят до минимум личния елемент, иначе висшите творчески енергии не могат да преминават през гъстата материя на личните амбиции и домогвания.
  16. Iskri4ka

    6.65. ЕЛИЕЗЕР КОЕН

    65. ЕЛИЕЗЕР КОЕН Сега ще ви разкажа интересен пример от моя живот. При последният събор на Братството, който стана в Мърчаево, срещу мене на масата седеше Елиезер Коен. Там до него беше Томалевски и една сестра, която минаваше за голяма ясновидка. Коя можеше да бъде, освен Николина Балтова. Елиезер обели една ябълка, раздели я с ножа на две, даде ми половинката и ми каза така: „Ти трябва да отидеш в затвора." Отначало не можех да разбера нищо. Но след като изядох половината ябълка, която той ми даде, постепенно в мене се събуди ярост от тези негови думи. Аз скочих и напуснах масата. Чаках да се освободи Учителят. Накрая отивам при Него и Му казвам: „Учителю, знам толкова закони от Вас, но този евреин ще го разсипя и ще го унищожа." Като избълвах това, което беше в мен, Учителят тропна с крака си и ми каза: „Ти не си прав. Човек, който няма врагове не може да расте и прогресира в живота си. Ти се радвай, че имаш врагове. Ти ще го поздравяваш." Наистина заканата на Елиезер Коен се сбъдна. Аз наистина бях арестуван и заедно с Лулчев преспахме една нощ в Обществена безопасност. Спаси ме Учителят и балтона на Учителя. Елиезер по-късно се опълчи против Изгрева, Братството и Учителя. Всички го намразиха. На всички правеше силно впечатление, че единствено аз го поздравявах. Тогаз разбрах каква динамична сила има този закон. Дори Учителят ми каза още: „Има светии, които търсят начин как някой да дойде от черните адепти, та да ги обиди, оскърби и унижи, за да им дадат материали за работа, за да могат да превърнат Злото в Добро." Ето така Учителят даде този велик закон. Да искаш да простиш и да искаш извинение на тези, които си обидил, е нещо велико. Но да простиш на тези, които са те обидили е нещо по-велико. Затуй Христа даде този закон: „Боже, прости им, те не знаят какво вършат." Значи Той не пожела да извика онези окултни сили и стихии на Небесните легиони, за да ги помете. Но остана верен на онзи принцип на жертвата. Затуй разликата между Тъмната и Бялата ложа е следната: При Бялата ложа водачът винаги се жертва, за да живее в душите на хората. Всички Учители са били избити - и Буда, и Орфей, и Христа. Само Учителят вече, който стои над Доброто и над Злото, Той не попадна под този закон. Ние бяхме свидетели, как Той си замина напълно естествено. При Черната ложа е обратното. Водачът живее и се избиват милиони хора заради него. Той и физически живее. Когато четох мемоарите на Наполеон, когато е бил на заточение на остров Елба, той идва до едно велико просветление и казва на един от своите приближени графове, който го е записал в спомените си: „Действително Исус Христос не беше от този свят. А ние, Цезар, Александър Македонски и аз създаваме империи, които пропадат, а Неговото царство не пропада, защото почива на закона на Любовта". Значи този гигант Наполеон идва до едно прозрение. Той е адепт. За да му поверят една такава задача, това никак не е случайно. Трябва да подчертаем, че човек, когато отрича или критикува един факт, той не знае какви са дълбоките намерения на Живата Природа. Иначе има опасност ние да отречем Великата Разумност в природата. В природата има една Велика Разумност, която направлява нещата. Или това е Космичното Братство, което има за център Звездата АЛФИОЛА. Когато отричаме и отхвърляме означава, че или ние не сме осведомени, или сме заинтересовани в нашите съждения, които проектираме към даден човек. Ние не знаем каква роля изпълнява този човек. Накрая ще се спрем с примера на Елиезер Коен. Повече от 20 години той беше на Изгрева. Целувал е хиляди пъти ръце на Учителя. Слушал е стотици пъти Словото на Учителя. Написа десетки статии в „Житно зърно" по идеи от Словото на Учителя. Беше един от най-активните от нашето поколение. Но след този случай в село Мърчаево, няколко месеци след като си замина Учителят от този свят, той се отрече от Братството, отрече се от Учителя и се обяви срещу всички ни и дори ни заплаши, че трябва да бъдем всички избесени. Това го има като документ в един протокол. След няколко месеца той се разболя от рак на черния дроб и почина. А ние останахме и сега трябва да пишем и този случай като илюстрация на онези закони, които ни даде Учителят.
  17. Iskri4ka

    6.64. ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ

    64. ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ Това е една личност, за която е говорено най-много, писано най-много, слушано е за него най-много и е забулено в тайна. Ето, вече тридесет години, от 1944 година до 1974 година продължава да се пише за него. Просто не могат да не говорят за тази личност, понеже комунистите се свързаха с него, като го убиха. А пък един мой познат каза следното: „Не смея да мисля за него, а камо ли да говоря за него, за да не пострадам". Този въпрос е от капитално значение за една личност, която е играла роля в Школата. Още в самото начало, когато говорих за котвата и след като я направих виждам, че Любомир Лулчев около нея прави елипса. Той беше във военна униформа, с чин полковник. В мене тогава настъпи една голяма реакция, понеже аз по природа съм антивоенен. Това още като дете ми се е вгнездило в подсъзнанието, защото в Балканската война аз видях един човек, който избиваше турците - военнопленници. Аз толкова много се възмутих и се потресох от гледката, и когато винаги става въпрос за насилие, за кърваво насилие, аз съм най-големият противник. И когато видях, че този човек, униформен офицер, прави с кирка елипса около моята котва, в мене настана един смут и аз отидох при Учителя с един гняв. „Учителю, защо му позволявате на него да чертае около тази котва, когато тя е символ на най-великото нещо в живота?" Учителят ми каза тихо: „Не го критикувай, това е кучето, което ще пази котвата." Това ме силно впечатли. После видях как Учителят взе ножа на Лулчев, с който работеше и го наточи със Своят нож. Просто видях, че Учителят го намагнетизира. Той режеше с нож чимовете, правеше ги на квадрати и после ги донасяше и с чимовете очертаваше елипсата. Учителят му взе ножа, извади Своя и го наточи. Вие сте виждали как се точат два ножа. Единият точи другия. Туй беше за мен един символ, че Учителят му отваря вратата към света. И от този момент Лулчев доби една сила и започна да писателства, и тръгна да върви по обществената стълба нагоре, та стигна до двореца. Започна връзката му с двореца. Той има-ше задача да бъде стража около Школата, за да може Учителят да свърши Своята работа незабелязано и несмущаван от външния свят. Тогава разбрах ролята на кучето, което ще пази котвата, т.е. Школата. За мен Любомир Лулчев като характер имаше своите положителни качества и свои слабости: 1. Той беше справедлив и безкористен човек. За мен безкористието е нещо много важно. Той не беше материално заинтересован в своите действия и не се облагодетелстваше от своите връзки и познанства. 2. Но за сметка на това имаше едно страхотно тщеславие, с което искаше той да блесне, той да бъде двигателят, той да бъде центъра и да се чувства, че той движи известни неща. 3. Той се подчиняваше на авторитета на Учителя, но от друга страна, искаше да подчинява другите на себе си. И той имаше сила за това и умееше да го прави. 4. Той беше образувал една група, която я наричаше „УПАНИШАДИ", известни екзалтирани девойки и младежи. „Упанишади", това е една книга, която е излязла от времето на древно - индийската философия. И по този повод той й тури това име. Сега около него имаше една писателка - Невена Неделчева, която дойде като момиче на Изгрева, завърши педагогика, стана учителка и писателка. Тя за него стана като че ли вдъхновение. Тя отначало беше едно същество мълчаливо и скрито. Интересно същество. И външният й вид - беше приятна и красива. Тя се въртеше около него. За да се изяснят някои неща, трябва да кажа няколко думи за нея. Напоследък бяхме на лагер на Рила и се заговорих с нея. Всички бяха резервирани към нея, страняха от нея, защото знаеха, че е била приятелка на Лулчев, че е най-голямата му привърженичка и смятаха, че е обсебена от Лулчев. И това много я потискаше в нашите среди. Защото смятаха, че тя е обсебена, и че е станала инструмент на Лулчев, който отдавна го няма, но духът му е бил в нея. Доколкото това е така, това е съвсем друг въпрос. Тогава тя ми направи една изповед на Рила. Веднъж, когато била при Учителя, през 1943 г., Учителят й казал следното: „Тези Упанишади не вървят в прав път. И пътя, по който вървят, ще ги заведе в батака". А това значи, в мътната, кална вода и тиня, от която излизане няма. После Учителят й казал още: „Ако не си замине Лулчев, ще настъпи голямо разцепление в Братството". Тези изявления говореха, че тя беше дошла до едно прозрение. А тази кал, която я хвърляха върху нея не е справедливо. Обвиняваха я, че е обсебена от Лулчев и че работи за него. Възможно е да е било така тогава навремето, през време на Учителя. Но 30 години след това тя беше прозряла някои неща. Беше си разчистила сама пътя. Лулчев беше много привързан към мен. В един период аз се бях привързал много към Учителя и се движех само около Него. Поради тази близост бях развил много големи психически сили. И само като се концентрирам към някого, можех да му кажа някои пророчества. Лулчев идваше и ме питаше, къде е Учителят. Аз се съсредоточавах и веднага му казвах къде се намира. Лулчев отиваше там и Учителят беше на посоченото място. Той се удивляваше много. По този повод имаше респект към мене и едно много хубаво отношение към мене. И чак накрая, когато предстоеше завоят в политиката на България, то Учителят ми каза да му предам - да не се меси вече в политиката и да стои настрана, и да си пише романите и мемоарите. Той много жестоко изживя туй нещо. Действително той се сви в своя пашкул и нещата се движеха по други линии. Но той не можеше да забрави това нещо. Ето как го изрази. Когато Багрянов падна от власт на 1 септември 1944 г., аз отивам в Мърчаево и искам да говоря с него. Там при него беше една лекарка, негова близка. Помолих го да каже на лекарката да излезе от стаичката, за да мога да говоря с него насаме. Обаче той избухна и почна да вика силно. Помолих го да спре, защото всички слушат. Той продължаваше да вика и от него излезнаха тъмни сили, бури и ветрове. Крещеше: „Ти и Учителят излъгахте Багрянов!" Разбира се това го посрещнах с изненада и много остро реагирах спонтанно, което не беше осъзнато от мен. Казах му направо: „Не говори така, защото тази глава на раменете ти няма да остане". И като казах това нещо, аз изтръпнах. За мен беше един трагичен момент. Отидох веднага и казах на Учителя: „Учителю, аз казах еди - какво си на Лулчев. Ако това е един кармичен възел и аз съм го прочел от акашевите записи - добре. Но ако са засегнати моите лични чувства и съм го казал, то, моля Ви, неутрализирайте тази мисъл, защото аз не искам да проектирам тази мисъл на един човек, който имаше толкова хубаво отношение към мене и който винаги беше готов да ми помогне." Учителят нищо не каза. Но на другия ден Учителят ме извика: „Лулчев дойде при Мене, падна на колене и се моли за прошка. Каза ми, че умрелият цар Борис го е обсебил и затова така постъпил към теб. И аз му казах, че ще уредя въпроса. Затуй ти към него недей да имаш друго отношение." И не се мина известно време, Лулчев изпращаше от Мърчаево към София една своя братовчедка. Видя ме, дойде, здрависа се и ме разцелува. „Недей се сърди, Учителят ми каза всичко". Така се ликвидира този конфликт между него и мене. Но накрая пророчеството ми се сбъдна - главата му наистина падна. Когато бях в Полша - около шест години, бях малко ориентиран, но ми писаха, че са станали известни смущения в Братството, които се дължели на Лулчев. Тогава става един инцидент - побоят срещу Учителя през 1936 г. Това нещо го научих, след като се върнах в България. Тогава ми дадоха да прочета една беседа на Учителя, която е държал по него време и разбрах какво предметно учение е дал на учениците. В тази беседа се казва: „Един адепт праща един свой ученик при един военен, да му удари един плесник. Но военният му удря два плесника. След туй го праща при един брамин, за да го удари. Ударя го, но браминът вдига ръка, да го удари, но не го удря, не му връща плесницата. Праща го това при Учителя на Бялото Братство, за да го удари, но Той стои спокоен, абсолютно нищо не реагира". Тук Учителят дава методите как постъпват адептите на различните школи. А тук, на Изгрева, побоят, който беше станал, той бе инсцениран, нагласен от двореца, за да се докаже на Лулчев, а и на другите, че Петър Дънов няма никакви окултни сили. И когато става този двубой, Учителят ги разпръсва всички и остава сам. Учителят е очаквал този момент, макар че след това става голямо смущение в братството. Но с този акт дворецът си подписва сам присъдата. Всичко беше изметено от комунистите, след като дойдоха на власт след 9 септември 1944 г. Всичката тази сган, която тровеше цялата политическа атмосфера на България заради своите политически цели и кариера изчезна от България. А и Лулчев имаше вина за този побой. Предстояли големи политически размествания и Учителят казал на Лулчев да не се слага Цанков за министър-председател. Той го предал на царя, но едновременно се похвалил тук и там, разчуло се и тогава решили да си отмъстят на Дънов. Веднъж на поляната след беседа Лулчев събира своята група от Упанишадите и им говори. Говори им и обяснява какво е искал да каже Учителят в беседата си. Учителят погледнал групата и казал: „Това змийско гнездо ще се разтури". И след време се разтури. Но дойдоха хора отвън и те го разтуриха, като убиха главната змия. Веднъж седим с Учителя на Изгрева и виждаме, че Лулчев бие един от своите последователи от Упанишадите. Това бе Йордан - шофьора. Учителят го посочи: „Виж как той постъпва с него! Но много по-жестоко външният свят ще постъпи с него". Така и стана. Осъдиха го и го убиха. Виждах как Мъдреца най-малките факти, които стават, посочваше как ще се проектират в бъдещето. Това вече не ме изненадваше, но ме учудваше. Лулчев е питал Учителя за кармата си. Казал му: „Искаш ли да ликвидираш с кармата си този живот!" Лулчев отговорил: „Искам". Тогаз този живот ще го жертваш." И наистина, когато той се раздели с мене в Обществената безопасност, на прощаване ми каза: „Аз този живот ще го жертвам!" Ако трябва да бъдем справедливи, ние не можем да отречем нещата, които стават вътре в природата. И Злото има своята мисия. Учителят казва: „И Злото работи за Доброто. То приготовлява пътя на Доброто. То тори почвата, за да се посадят семената на Доброто." Затова ние не трябва да имаме тази омраза към Злото. Трябва да имаме погледа на Мъдреца, за да си изясняваме нещата. Ето, аз ще ви кажа една формула, която ми каза Учителят тогава: „Всичкото, което се случва в живота, се преобръща за Добро." Тази формула на космическото братство е много важна. Когато понякога мислим, че постъпките на известни хора към нас не са нищо друго, освен Зло, то накрая излиза, че те са за Добро. Пример: Ако вървиш и пред тебе има една бездна, и ако паднеш в нея, от тебе нищо няма да остане. Но, ако преди да паднеш в бездната си счупиш крака, то ти няма да паднеш в нея. Значи те спасяват от голямото зло, като природата ти дава по-малкото зло, за да те предпази от по-голямото зло. Затова нещата трябва добре да се прецизират, оглеждат и преценяват. Поради тези причини много хора в братството имаха голямо ожесточение срещу Лулчев. Лулчев имаше положителни качества, които Учителят ги използваше, за да върши своята работа. Само Учителят можеше да работи с тези сили на Доброто и Злото като космически сили. Само Космическият Учител може да ги управлява. Много хора от братството бяха фокус на тези сили. Тези сили имат свои проекции. Те обикновено се фокусираха върху някои хора, те тръгваха и изпълняваха, свършваха своята роля и след това биваха освобождавани от това задължение. А други не можеха да изпълнят своята роля и се отказваха. Учителят беше много строг, когато даваше съвети, но някои не желаеха да ги изпълняват. И затуй един ден Той в клас каза: „Туй нещо, което Аз съм казал, не само че добре не бе предавано, но и не бе изпълнено. И затуй нещо ще се държи сметка." Тогава много добре се разбра за кого се отнася. Отнасяше се за Лулчев, който в това време стоеше прав в салона, а всички други бяха седнали на столовете, макар че пред него също имаше стол за сядане. Лулчев никога не смееше да реагира на Учителя. Беше много внимателен към Учителя. Той знаеше, че всяка негова реакция ще се отрази на отношението му към Учителя и няма после да има възможност да поучава другите. В Тъмната Ложа това е закон: „Силният се подчинява на по-силния, за да може да владее по-слабия." В резюме можем да кажем, че Лулчев беше много смел човек и решителен. И когато предприемаше известни неща, пред нищо не се спираше. Значи в него имаше известни качества, които го издигнаха като крупна индивидуалност. Пък имаше и известни недостатъци, което е напълно естествено. Високите върхове граничат с големите бездни. Затуй той беше един инструмент в ръцете на Учителя. Той си е служил с него, за да може спокойно да върши своите видими и невидими операции. И за мен беше учудващо, когато Учителят навремето ми каза „Това е кучето, което ще пази котвата". А това е било към 1922 г. Ето как Учителят очерта пътя и ролята, която има да изиграе тази личност в следващите 22 години. А че той, Лулчев, не изпълни това, което му бе казал Учителя точно и навреме, затова нарушение той си понесе заслуженото. А ние го чухме в салона от устата на Учителя. И след това видяхме да дойдат онези, които го наказаха за непослушанието му към Космичния Учител, Който управлява Доброто и Злото. Те дойдоха, съдиха го и му отнеха живота. Сега ще ви разкажа едно трагично съдбите в живота на Лулчев. Той беше женен за дъщерята на един генерал - Станчо Радойков. Дъщеря му се казваше, т.е. дъщерята на генерала се казваше Гела - Ангелина Радойкова, която бе съпруга на Лулчев. Тя била убита на 18 май 1930 г. с тесла от нейната прислужница и майка й, с цел да ограбят накити от злато. Прислужницата се казваше Марина Тимева, а майка й Станка Тимева. Лулчев бе арестуван и се съмняваха, че той е извършил убийството. Но след това прислужницата и майка й бяха разкрити, те признаха за убийството и бяха съдени. Месеци преди това Лулчев е посъветвал жена си да се махне от тази къща, защото може да бъде убита. Той бе предсказал смъртта й много преди това. А това се знаеше и затова отначало смятаха, че той е убиецът на жена си. А каква е цялата развръзка в случая? Веднъж в разговор Лулчев ми каза: „Моят бабалък, т.е. моят тъст се казваше Станчо Радойков, който заедно с капитан Харламов беше разгонил един събор на Бялото Братство в Търново. Заради това си престъпление - нарушение от рода му не остана нито следа, защото генерал Станчо Радойков загива по време на атентата на църквата „Св. Неделя" на 16 април 1925 г. Жена му умира. По-късно и дъщеря му загина. Аз бях свидетел на тези два случая". Този случай обяснява много неща и предупреждава онези, които в дадени моменти стават слуги на онези, които работят срещу Бялото Братство. За Любомир Лулчев казахме много неща. За него могат да се кажат още толкова неща. Към мен имаше изключително добро отношение. Той беше един актьор от сцената по времето на Школата на Учителя. Днес не остава нищо друго, освен да му пожелаем мир на душата.
  18. 63. ТРИТЕ ЛОЖИ И ШЕСТАТА РАСА В настоящето изложение няма да си служа с тежката терминология на философията, нито с неясните термини от окултизма, но ще избера най-достъпната форма, предимно терминологията на модерната наука и психология. В тази част от книгата ще дам една скица на трите ложи, а който желае да ги проучи по-подробно може да ги потърси в книгата „Новата култура в ерата на Водолея". Първата ложа - това е ложата на Бялото Братство, според Учителя. Нейното седалище е на Слънцето. Втората ложа, или ложата на Лявото посвещение - се намира по планетите. Третата ложа - на Космичното братство, която направлява действията на двете първи ложи, седалището й се намира на Звездата на звездите, или Слънцето на Слънцата - „Алфиола", където е нейния център, който Учителят ни го откри. Тук специално ще се спрем върху методите на трите ложи. Ложите на Бялото Братство и Лявото посвещение датират от незапомнени времена. Адептите на лявото посвещение държат душите на хората в своята власт чрез техните слабости и пороци, чрез отрицателните качества на техния характер и обратно - Адептите на Бялото Братство държат сметка за положителните качества и черти на характерите на душите и като ги поощряват, направляват душите към усъвършенстване и освобождение. Фигуративно можем да изразим мисията на двете ложи по следния начин: Бялата ложа действа чрез атмосферата на Мира и слънчевата Светлина. Тя сее семената на Доброто, възраства ги, докато дадат зрели и сочни плодове. Ложата на Лявото посвещение действа по пътя на ерупцията, както вулканите и земетресенията, или съвременните атомни бомби, с които си служи съвременното човечеството. Космичното братство, в интереса на еволюцията, която държи съдбата не само на народите и човечеството, но и на другите природни царства, използва енергиите и на двете ложи. Те са живите инструменти, те са двете вели-ки противоположности, чрез които се строи животът. Досега ложата на лявото посвещение е имала надмощие особено при инволюционните периоди. Според окултизмът нашата епоха се намира в седмата манвантара на инволюционния цикъл. В тази манвантара са се въплътили на земята 10 Учители. Деветият Учител, който поставя основните зародиши на възходящия еволюционен цикъл на човечеството, беше Исус Христос. А десетият, Който ще дойде да въдвори правдата и справедливостта в света и да даде началото на Новата култура, чрез която ще се въплътят душите на шестата раса, или душите на Синовете Божии. Това е Учителят Беинса Дуно. При инволюционните периоди Учителите, Които са слизали на земята до Христос са били от човешката еволюция, а Христос и Учителят идват извън човешката еволюция. Те изразяват самата Космична реалност. Преди Христа законът гласете така: „Око за око, зъб за зъб" - това беше първият завет. При Христа нравствената максима беше: „Обичай врага си и не противи се злому" - това е вторият завет. При Учителят нравствената максима е: „Злото ще стане слуга на доброто". Това е третият завет. Аз ще се опитам да изразя същността на третия завет на Учителя, чрез една окултна легенда. Преди 2000 години тарторът на тарторите събрал всички свои подведомственици на конгрес. На този конгрес присъствали всички йерархии на Луцифер, на Велзевула, на Белиал и на Сатана. В заключение, на конгреса той им казал следните думи: „Давам ви власт да лъжете всички народи по цялото земно кълбо, но който се опита мен да излъже - зъбите му ще избия, челюст няма да остане". След като дал тези нареждания и приключил конгреса, той се качил на планината и седнал на една скала. В този момент минава край него Исус от Назарет. Тарторът на тарторите му казал: „Ето, аз изпратих всички мои служители да лъжат народите по цялата планета. Всички тези земни царства са мои. Аз ще ти ги подаря, ако ти ми се поклониш". Исус го погледнал строго и му казал: „Сатано, махни се от мен!" След 2000 години картината се сменя. Отново стои тарторът на тарторите на същата скала - окъсан, гладен, омършавял и две змии смучат жизнения ток от гърдите му. Христос отново минава през същата скала край него и тарторът на тарторите му казва: „Не идвай при мен, нямам вече какво да ти предложа. Тези, които изпратих между народите и мен излъгаха". Христос му казва: „Аз ще ти извадя змиите от гърдите, ще те нахраня, ще те облека, обаче ти ще дойдеш с Мен, да отидем сред всичките народи да демаскираме лъжата, която ти от 2000 години чрез своите слуги разнесе по целия свят". Тази легенда крие една велика тайна. Действително тя изразява състоянието на двадесетото столетие, което се явява като граница между две епохи. Ние виждаме какви дълбоки раздвижвания има във всички области на живота. Налице са големи международни конфликти, остри социални противоречия, голяма духовна нищета, войни и разрушения, военни разточителства. Първата световна война беше развръзката на националната карма. Втората световна война откри големите язви на социалната карма. Тук няма да се спираме на разните материални и културни разрушения, които настъпиха в народите. Днес повика за мир е един от най-силните стимули за предотвратяване на третата световна война, която заплашва да разруши из основи цялата съвременна цивилизация. Чрез великата идея за мир само може да се разреши назрялата расова карма. Положението на двадесетото столетие е аналогично с края на атлантската култура. Именно в този момент сме, когато наближава краят на тъмния век на човечеството, периода на Кали Юга. Както подчертахме по-горе, Космичното Братство в този период на Кали Юга е изпратило три вълни. Първата вълна - чрез Мойсея - културата на Овена, която донесе закона. Втората вълна - епохата на Сина человечески, епохата на жертвата, която се символизира от знака на Риби и най-после третата - на Духът Святи - епохата на Водолей, която възвестява Учителят. Симптомите, които Писанието така определя са: „Народ ще се повдигне срещу народ, земетръси на много места... Много лъжепророци ще възникнат, за да съблазнят много хора". Голямо сражение си дават двете сили - Омразата и Любовта. Това сражение ще определи съдбата на човечеството за хилядолетия. При тази епоха ще има смяна на ръководещите фактори и обществени сили. Шестата раса в еволюционния път на човечеството ще разреши един дълбок и основен проблем - мъжкият принцип, умът, който при слизането в материята е ръководил историята на човечеството, тогава е имал в тези култури първостепенна роля. Но при възходящото движение, при втората половина на еволюционните манвантари мъжкият принцип трябва да отстъпи своето място на женския принцип - на сърцето, на любовта, понеже човешките души тръгват към сферите на по-рядката материя, чиито вибрации ще внесат едно омекотяване на характера на човека. Инволюционните периоди се характеризират като борби, войни, стълкновения и кървави насилия, докато при еволюционния период културите ще се развиват под знака на духовното опознаване, културите ще бъдат изграждани чрез взаимопомощ и сътрудничество. Тези големи задачи ще се разрешат чрез новата раса - расата на учениците, или расата на Синовете Божии. Учителят откри Своята Школа в този малък народ, за да разкрие новите методи, чрез които ще се преустрои живота на индивидите, обществата и народите в по-съвършени форми. Доброто ще бъде главният двигател и критерий. То ще вземе надмощия над Злото. Изграждането на новите форми на живота подразбира едно по-високо и по-просветено отношение към Разумната природа. Любовта ще действа чрез новите творчески сили, които ще се проявят в човешката душа. Учителят характеризираше това положение при новата раса по следния начин: „Човечеството е минало през подсъзнателния и съзнателния живот. Сега то развива самосъзнанието. Постепенно хората ще влязат в съприкосновение с един свръхсъзнателен живот, който обединява подсъзнанието, съзнанието и самосъзнанието. Свръхсъзнанието ще даде направление на човешката еволюция." При въдворяването на тази висша хармония в човешката природа, човек ще стане господар на разрушителните сили вътре в себе си, ще ги тласне към едно творчество, както в полето на духовната култура, в науката и изкуството, а така също и в полето на материалната култура. Учителят казва: „Епохата, през която сега човечеството минава, изисква от всички да въдворят Братството между народите, да хвърлят оръжието от ръцете си. Аз съм против сегашното оръжие. Защо? - Защото има други сили, с които може да се воюва. Страшно е да се хвърлят гранати и бомби и да се чупят ръцете, краката и главите на хората. За в бъдеще всички ще се побратимят, ще образуват светящата раса на Любовта. Тогава свещеният пламък на истинския живот ще се изяви във всичката си красота. Животът ще се изяви не в своите сенки, а в своята същина." Само когато се пробуди Космичното съзнание в човека, той влиза в тесния път на ученика. И в този път ще разбере, че: „Всички светове и Слънца са училища, университети на природата, където се учат съществата от целокупната човешка раса, от която хората на земята са само една малка част. Като схваща своя космичен път и своето отношение към Космичното човечество, човек посреща смело изпитанията на земята, изучава всичко, черпи ценни познания и жив опит." Какви велики перспективи, какви необятни възможности очакват човека в епохата на Шестата раса! В човека на Шестата раса ще се появи едно ново качество - ясновиждането. Той ще влезе в досег с метапсихичните области на Битието, вътрешните радиостанции на човека ще заработят и ще доловят по-фините вибрации на Природата. Този устрем на съвременната наука - да премине в областите на Космичното пространство - е духовният повик на новото време. Новата култура е вече пред вратата. Тя ще примири хората помежду им. Старото трябва да се подчини на новото. Съществата от Невидимия свят, с които вие ще се съобщавате, няма да бъдат въздух и вятър, но ще бъдат облечени с такива хубави облекла, каквито вие не сте виждали в живота си. Като отидете при Тях, Те ще ви приемат в Своите жилища с такава братска любов, за която вие нямате представа. Безкрайни са възможностите на Космичния живот. Съществата, които населяват космичното пространство, съществата, които населяват различните слънчеви системи за нас са невидими, защото не сме влезли в досег с тях, нямаме пътища за съобщение. Новата раса не само ще навлезе в материалните области на космичното пространство, но същевременно и в духовните му сфери. „След днешните събития ще има много повече представители на шестата раса, тогава тя ще стане по-активна и ще започне да поема ръководството. Шестата раса, която иде, ще оправи света, тя ще вземе всичко в ръцете си и ще организира света. В Шестата раса ще бъде изключено всяко насилие". От друга страна,ще дойдат важни научни постижения. „Новата култура ще бъде една бездимна култура". Последните нови открития в това направление са първите проблясъци за онези колосални технически открития, които ще дойдат, за да освободят човечеството от икономическото робство. Невидимият свят ще разкрие на човека нови източници на сили, ще даде редица открития, които ще създадат условия за придобиване на повече стопански блага, при харчене на по-малко физически усилия и време от страна на човека. По този начин стопанските блага ще станат достояние на всеки индивид, както свободните блага: светлина, въздух, вода. Стопанските блага няма да бъдат в такова ограничено количество, което да създава съревнование за тяхното добиване. Изобилието разрешава икономическия въпрос. По този начин ще могат да се разбият ония вековни внушения, че човек не е осигурен за утрешния ден по отношение на благата, необходими за неговото съществуване. Днес човек се смята осигурен по отношение на светлината, въздуха и водата, които в стопанската политика са наречени "свободни блага". Остава и по отношение на стопанските блага, при чието създаване взима известно участие човешката воля, човек да бъде също така осигурен. Това е именно една от важните задачи на новата култура, която ще даде разрешение на този въпрос. Физическият труд е бил „мъчение" за миналите раси, като едно отклонение от Божествения ред. В Шестата раса мъчението и трудът ще бъдат заменени с „работата", която вече подразбира хармонично съчетание на мисълта, чувството и волята. При работата човек ще съчетае духовното с материалното, като материалното ще бъде слуга и помощник на духовното, а не както в миналото - материалното да господства и да ограничава духовното - да спира правилното негово изявление. По този повод Учителят казва: „Всеки ще има нужда да работи за материалните блага само по два часа на ден, а всичкото останало време ще бъде употребено за нуждите на духа. Ако на земята всички работят, ще се падне на човека всеки ден по 2-3 часа физически труд. Ще остане достатъчно свободно време за изкуство, наука и пр. И такава култура ще настане на земята. Съвременните народи работят много, с малки придобивки, а им трябва само 2 часа, за да си изкарат прехраната. Всичкото време на човека днес отива за физическия труд и не му остава време за нищо друго". Още в 1919 г. Учителят каза, че „след 1945 г. ще дойде религията на труда, която ще измени външните форми на живота. Тя ще направи първите опити за разрешение на икономическото, стопанското неравенство между хората. После ще дойде, казва Учителят, религията на живота, на Любовта, която ще внесе съдържание. Тя ще създаде висшите форми на стопанския строй и ще влее в тях ново съдържание. Докато живеят в религията на труда, хората все още ще се карат, ще се бият, но влязат ли в учението на живота, всичко това ще изчезне". При новата култура човечеството ще тръгне в пътя на посвещението. Чрез посвещението душата на човека ще влезе във връзка със силите на живата разумна природа. Човек ще обладава органическото знание и посредством него той ще влиза в различните сфери на Космоса. Това влизане в Космоса не е нищо друго, освен проектиране на вътрешния му свят - микрокосмоса. Всички емоционални качества, интелектуални способности и волеви сили ще направят контакт с първичните космични центрове, на които те са проекции в човека. Всички хора, според Учителя, могат да се съберат в един организъм. Този организъм представлява Космичния човек, или, както са го наричали Адам Кадмон, в когото нищо не умира, но всичко се изменя. Той взема грижата за всички същества, които съставляват неговия организъм. Всички тези обширни области на великото знание ще бъдат проучени и разработени през различните култури на новата раса - Шестата раса, според Учителя ще трае 365 000 години. Тази раса ще бъде раса на Доброто, на Любовта и Красотата.
  19. 62. ВЕЛИКАТА ФОРМУЛА Атмосферата около Учителя се сгъстяваше от дълбоките въздишки и тревога, които се изтръгваха от гърдите на приятелите, от великото страдание, което произтичаше от неизвестността. Учителят все повече и повече навлизаше вътре в Себе Си. Той почти започна да не говори. Приятелите пазеха пълно мълчание. Брат Борис, със своя благ поглед, със своите меки обноски и изискано държане, тонираше атмосферата. Аз исках да питам нещо Учителя. С голямо внимание търсех удобен момент да му задам един въпрос и този момент действително настъпи. Аз запитах тихо Учителя: „Ще останете ли още на физическия свят?" Той ме погледна и само с едно отрицателно движение на главата ми даде да разбера, че няма да остане. След това Той се приближи до мен, до ухото ми и съвсем тихо, много тихо ми прошепна една магическа формула. Като чух тази формула, цялото ми тяло изтръпна, почувствах как живият огън на Кундалини се изви по целия ми гръбначен стълб и в мозъка ми произведе такава ослепителна светлина, като че ли всички центрове на главата ми се активизираха и аз видях една картина, която представляваше откровение. Тази картина ми разкри една велика тайна, тази картина съдържаше бъдещето, което ни предстоеше. В следващите страници ще посветя една глава на тази формула. Тази глава е само за онези души, които имат онзи копнеж да търсят тясната пътека, която води към Истината, за онези души, които искат да сътрудничат във "Великото дело на Учителя. Тази моя последна среща беше три дни преди заминаването на Учителя. На 27.XII.1944 г. в 5,45 часа сутринта Учителят напусна физическото си тяло. Това Космично Същество, Чийто символ беше равностранният триъгълник, т.е. онази висша хармония - между емоционалното, умственото и волевото съзнание. Тези три съзнания са озарени от трите принципа на Битието -Любовта, Мъдростта и Истината. В тази хармония е извършено онова велико съчетание, което на окултен език се нарича мистичен брак. При този мистичен брак идва Божествената пълнота, човек става едно с Космичното Начало. На мен сега ми стана много ясно защо Небето изпраща тези Велики посветени на земята, да се въплътят в човешка форма. Тези същества, които са завършили своята еволюция и носят в Себе Си тази Космична пълнота и този контакт, които правят непосредствено със своите ученици е да събудят в тях новите сили, които ще се проявят в новата епоха. Тук му е мястото да кажа, как се изказа един от съвременните мистици Рене Генон. Този голям познавач на окултното знание на Древна Индия, който живееше в Кайро, се произнесе за Учителя така: „Учителят е истинският пратеник на Небето. Той е най-големият магнит, който е слязъл някога на земята. Той не дойде да създаде една религия, защото има много религии на земята. Той не дойде да създаде една наука, защото съществуват много науки в света. Той не дойде да създаде едно обществено движение на земята, защото има много такива. Той дойде да намагнетизира Своите ученици с любовния магнетизъм, а те от своя страна да намагнетизират цялото човечество". Така говори само посветеният. Така могат да виждат само мъдреците, които видяха звездата на Изток, знамението за идването на Христа. Велика култура очаква този народ, в който се въплътяват тези Велики Посветени, защото този народ представлява разсадникът на новите идеи, които след това трябва да се възприемат от другите народи. Българският народ сега се намира в най-интересния си момент, когато трябва да разбере дълбоката същност на Учението на Учителя. Не само трябва да го разбере, но трябва и да го приложи, да изпита всички негови методи, които ще донесат тази велика хармония между неговия ум, сърце и воля. По този начин той ще стане изразител на тези велики идеи, предвестник на новата култура, която трябва да се разпространи из всичките народи. Това учение е единствено, което носи нови елементи и тези елементи ще дадат подтик на духовната и материална култура на човечеството. Ще извадят народите от тази безпътица, в която се намират, за да си подадат ръка за едно всестранно сътрудничество. Само по този път може да се дойде до този желан мир, до тази велика свобода, за която толкова много се е писало и говорило, за която потоци кръв е пролята в историята на човечеството. Наистина Учителят донесе едно ново откровение на човечеството. Той не дойде тук на земята да създаде някаква нова религия, някакъв култ от ритуали, а напротив - Той дойде да събори всичките тези религиозни заблуждения, които през вековете създаваха чрез религиите един деспотичен йерархизъм, или пък някакви исторически божества, на които по един външен начин те им се кланят и слагат прегради между Първата Причина - Божественото Начало и своята душа. Аз точно това разбрах от Учителя, че една от най-големите Му мисии тук на земята е да разбие всички тези заблуждения на религиозното съзнание. По този начин човечеството ще дойде в непосредствен контакт по пътя на Мистичната Чистота с живота на Цялото. Затова той много пъти в Своите беседи казва, че ако посмее човечеството да му издигне статуя-паметник, Той с огън ще го помете. Сега, особено след неговото заминаване, започнах да прозирам тези велики задачи, които Учителят даде за разрешение на човечеството. За в бъдеще всички тези храмове, направени от камък, ще станат излишни. Всички религии, от дълбока древност досега, със своите догми и реликви ще станат безпредметни. Всички тези посредници ще паднат, защото човешкото сърце ще стане храм на живия Бог, храм на онази Първична Чистота, която носи онова висше целомъдрие към Първата Причина, откъдето човешката душа е слязла долу на земята. Тази първична чистота ще постави човешката душа в контакт със силите на подсъзнанието, където се проявяват творческите сили на Живата Разумна Природа. На второ място - човешкият ум ще бъде озарен от светлината на Космичната Мъдрост, която държи ключовете на всички окултни сили, които работят в света на свръхсъзнанието, което издигаше личността като авторитет и източник на знание - ще паднат, защото едничкият източник на всички духовни ценности, на всички материални блага не е личността, а Живата Разумна Природа, която е израз на това вечно Космично Начало. Така пречистено човешкото сърце с мистичната чистота на Любовта и човешкият ум, озарен от Светлината на Мъдростта, ще станат проводници на творческите сили, които изтичат от света на подсъзнанието и от света на свръхсъзнанието. Тези два свята като се координират и хармонизират чрез великата Истина, то тогава в човека ще се събуди онази разумна воля, която ще реализира новите идеи, които Учителят донесе. Сега разбрах, че Учителят не трябва да бъде търсен извън като някакъв обект, но да го чувстваме вътре, дълбоко в себе си, чрез чистотата на свое-то сърце, чрез светлината на своя ум и чрез силата на своята воля. Този именно акорд, който звучи дълбоко в нашата душа, ни поставя във връзка с пулса на живота, с ритъма на Космичния свят. Тази висша хармония, която лъха от Учителя в тези три действия в Неговата Школа, чрез тези три Космични вълни на Любовта, Мъдростта и Истината идват да възстановят както в индивида, така и в народа, да изправят малкия кармичен равностранен триъгълник, както и общочовешкия равностранен триъгълник, да зазвучат в хармонията на равностранния Космичен триъгълник на Учителя. Тези велики проблеми на бъдещето ще бъдат разработени чрез новата раса в астрокосмичната синтеза. Новата епоха е вече зачената, тя расте в утробата на времето и наближава момента, когато човечеството ще излезе от тъмния период на Кали Юга, за да влезе в новата култура на Синовете Божии. Старият свят, със своите противоречия, с всичките си свои заблуждения, с всичките си кървави насилия ще бъде тор, чрез който ще се наторят идейните семена на новата култура. Сега в Невидимия свят се приготовляват душите, които ще слязат тук на земята и ще бъдат истинските работници за изграждането на тази култура, от която ще се създаде новата раса - расата на учениците. В следващата глава аз ще се опитам да очертая главните задачи на тази нова култура чрез формулата, която Учителят тихо ми прошепна на ухото. Според Учителя Агарта, това е ложата на Бялото братство. Тази ложа не е на физическия свят. Тя е в по-висши измерения. Тя е свързана с енергиите и с живота на слънцето. Тези енергии на слънцето и силовото поле на Бялата ложа се фокусират към земята чрез върховете на планетата. Затова някога Бялото братство се е проектирало постепенно чрез спиралата на културите в различните народи, но тази спирала се е закачвала по високите планини. Ние знаем, че бялата раса в своето историческо развитие е преминала досега през пет култури: индуската, персийската, египетско - асирийската - вавилонската, еврейско - гръко - римската и сегашната западно - европейска култура. Днес шестата раса се проектира да дойде в славянството от Невидимия свят. При това движение на културите Бялото братство и Невидимият свят фокусират своите енергии чрез върховете. За петата култура - тя е дошла до Монблан. Това е върхът, чрез който се възприемат вибрациите чрез Космичното братство. Сега тази култура вече минава от петата раса към Русия. Но понеже България, според Учителя, сега е в златния си век, тя е мястото, където ще се зараждат тези нови идеи чрез Словото на Учителя, което ще премине в следващия славянски народ - Русия. Защото той има много повече възможност да култивира големи придобивки в шестата раса. Тогава върхът Елбрус -той ще бъде центърът. Днес центърът е Рила с връх Мусала. Според учените тя има еруптивен характер и съществува от девет милиона години. Там никога не е имало вода. Учителят посочва как тези енергии слизат на земята чрез дадени физически центрове. Той обяснява, че навремето в Египет, понеже не са имали планини, затова са направили пирамидите, за да приемат тези космически енергии за тяхната култура. Това е предисловие за великата формула, която Учителят ми каза тихо на ухото: „Ограничавай Злото. Поощрявай Доброто." Това е новият девиз и знанието, което ще се развие в шестата раса. Злото ще бъде ограничено. Няма да има тази органическа сила, както при инволюционния период на човечеството. Затова „Доброто по пътя на Любовта ще ограничи Злото." Това е втората мисъл на Учителя. Аз бях написал една книга: „Висшите максими на свободата." Сега ще ви ги загатна. Те са записани в надслов: "Човек освободен чрез космическото съзнание". Първата максима: Ако се движиш в орбитата на една личност, на едно общество, на един народ, ти ще носиш тяхната карма. Ако държиш за Цялото, ти ще бъдеш съработник за делото на Учителя. Втора максима: Ако търпиш Злото, ти си съучастник с Него. Ако действаш на Злото със зло, то ще те направи слуга и роб. Ако действаш на Злото чрез Любовта, то Злото ще стане слуга на Доброто. Тук именно се съдържа тази формула, която Учителят ми прошепна на ухото. Трета максима: Злото е една Космическа сила. Ако не признаеш това, няма да имаш мир в душата си. И след туй да си изясни човек какво значи Злото, трябва да се отграничи от греха. Грехът, това е отклонение от природните закони. Четвърта максима: Злото разкрива престъпленията на хората, а Доброто ги изправя. Или в заключение на тази максима Учителят дава следното: „Бог - Той е съдията. Христос е защитникът. Дяволът е прокурорът". Колко ясно са дадени тези определения. Никъде във философската мисъл не са правили тези ограничения между Зло и грях. Тези формули са прости наглед, но са с голяма сила и с изключителна роля за освобождаване на човешкото съзнание от всички тези заблуждения, било философски, религиозни или обществени.
  20. 61. КРАЯТ НА ЕДНО ВЕЛИКО НАЧАЛО Мъгливите декемврийски дни един след друг се нижеха и отминаваха в сянката на миналото. Тези къси дни, когато слънцето много рядко показваше своя лъчезарен образ, за Братството бяха напоени с чувства на едно велико страдание. Слънцето наближаваше да влезе в знака Козирог - знак на високата планина, на усамотението, върха на най-висшата философия, знак на чистотата, на самообладанието и търпението - така го наричаха древните астролози. В електромагнитното поле на този зодиакален знак душата влиза навътре в себе си, в своята светая светих, където душата почерпва нови сили от дълбоките извори на живота, подобно на слънцето, което започва своя възходящ път, приближава се към равноденствието на зодиакалния кръг. Всички братя и сестри, които така обичаха Учителя, така трептяха да чуят Неговото Слово, което ги изваждаше от света на „Мая", за да преминат безкрайните предели на ония вечни ценности, които излизаха от света на формите и влизаха в света на метапсихичното съзерцание. Учителят държеше последните Си беседи. Като общувах с всички приятели виждах, че в съзнанието им даже и за миг не идваше мисълта, че Учителят ще напусне своето физическо тяло. Аз пазех дълбоко мълчание - не смеех с никого да споделя тази мисъл, която би смутила душите на братята и сестрите. Учителят стана особен, като че ли неговата величествена осанка започна да потъмнява, като че ли Неговият дух извличаше своя двойник от аурата на Своето физическо тяло. Посещенията започнаха да стават редки, Той ставаше мълчалив и често затваряше Своите очи. Сестра Савка - една от първите стенографки, непрекъснато беше около Него. Приятелите обикаляха около Неговата стая с една затаена мъка, която не можеше да се сподели. Спомням си, няколко дни преди заминаването Му бях отишъл с двама мои приятели - Неделчо Попов и Асен Арнаудов. В момента на нашето посещение като че ли Духът отново влезе в малката черупка на физическото тяло и Той каза следните думи: "Какво е Бетовен, какво е Исус, какво е Дънов - това са само фикции. Само Бог е Вечен и Безкраен..." След изказването на тази дълбока мисъл, върху която няма да коментирам, Той запя Своята любима песен „Аум" с движения. Тази песен, която съдържа три ключа, с които Великите посветени са отваряли Божествената Съкровищница, за да внесат нови идеали, нови свещени скрижали в епохите, които следват една след друга. Тази песен той изпя с красиви движения, тази песен беше последната, която Учителят изпя на физическия свят... Спомням си, че брат Борис Николов и сестра Мария едва в последните дни преди заминаването на Учителя се завърнаха от провинцията. Брат Борис с такава ревност, с такава грижа, с такава преданост се зае с всички необходими неща, които трябваше да се извършат в тези трудни моменти около Учителя. Брат Борис следеше и най-малкото движение на Учителя. Всяка мисъл изказана, от Него, той я стенографираше. Действително картината беше величествена. Този духовен гигант - Учителят, който идваше със специалната мисия да открие нова епоха в историята на човечеството, който на всеки страдащ стопяваше мъката, който на всеки отчаян разкриваше нови перспективи - целият Му живот беше една велика жертва. Един такъв момент, когато трябваше да напусне Своето физическо тяло, Той беше обгърнат с едно велико мълчание, приличаше на някакъв неразгадаем сфинкс. Всички около Него се суетяха, а Той като че ли нищо не виждаше, като че ли Неговият Велик дух беше отдавна напуснал тази малка черупка. Спомням си, един ден следобед, като се връщах от София, погледнах през прозореца. Учителят беше в това състояние, което описвам по-горе. За миг Той отправи Своя поглед към мен, стана, както аз го зная - със Своята величествена осанка, излезе на вратата и тихо прошепна на ухото ми: „Методи, иди си, физическото тяло е нещо нетрайно, преходно, милиони тела отидоха по бойните полета". Като че ли чух гласа на Вечността. След това Той пак отиде в стаята си и остана пак в първото си положение. Аз чувствах дълбоко в душата си как Той постепенно се подготвяше за едно събитие, което Братството най-тежко щеше да преживее... Тези студени декемврийски дни - къси и мрачни, като че ли бяха символ на това, което ставаше в нашите души. Приятелите ставаха все повече и повече замислени и загрижени пред неизвестността, но никой от тях не допущаше мисълта, че Учителят ще напусне Своето физическо тяло. Сега си спомних една мисъл от голямата книга на живота. Великите хора бяха силни и могъщи, защото знаеха тайната на мълчанието. Сега ми стана ясно, че мълчанието е език на Боговете. В мълчанието се раждат великите идеи, в мълчанието те възрастват и плодът е техният говор. Плодът, който е символ на великата жертва, говори сам за себе си. Туй, което Учителят сподели с мене: „Методи, иди си"... Той искаше да ме подготви да не правя някаква ритуалност по Неговото заминаване. Ще го изразя по следния начин. Два месеца след заминаването на Учителя сънувам следния сън: че аз съм с Катя Грива и Учителят под един параван на мястото, където е погребано тялото на Учителя. В този момент братството върви подредено в редици и целуват Пентаграмата на елипсата. Учителят се обръща към мен и казва: „Аз съм жив, а те ме търсят там, на туй място". Това беше в съня ми. Аз имам един принцип, че не ходя на гробища, не съм ходил на погребение нито на майка си, нито на баща си. Изобщо не ходя на погребения. Той като че ли ме подготвяше за предстоящото заминаване и искаше да ми каже, да не чувствам временното отсъствие на тялото Му, в което е потопено едно велико съзнание, а да чувствам онази реалност, която живее в мен. На погребението и аз бях. На направеният филм на погребението се вижда, че и аз нося ковчега му с другите. Беше студен зимен, декемврийски ден. Навсякъде бе покрито със сняг и минус 20 градуса и Братството се намираше в едно положение на страдание, и всички бяха покрусени.
  21. 60. БАЛТОНЪТ НА УЧИТЕЛЯ Действително аз заемах известни постове, които после различно се тълкуваха. Те не можеха да разберат, че тези мои постове в държавата ми помагаха Учението на Учителя безпрепятствено да върви в своя ход, както беседите на Учителя, които се печатаха на Изгрева, да се издават без всякаква цензура. По-късно го разбраха. Така успях, след като съм бил чист и честен да изляза невредим от тези постове. Отначало работех в един институт, където всички тези новини, които идваха от 160 радиостанции, трябваше да се систематизират и да се изготви един бюлетин, който да се предава на Министерския съвет. Това бе една чисто информационна задача и затова аз бях най-осведоменият човек в България за това, което става по света. Винаги отивах при Учителя и Му докладвах последните новини. Но аз съм бил чист и никога не съм вършил неща, които са противоположни на моите идеологически разбирания, или в разрез с моята съвест. Този институт тогава се наричаше "Дирекция на пропагандата". Тук беше пристигнал главният секретар на министър-председателя, който беше инженер по професия. Тогава Учителят лично го извика и му нареди, че аз трябва да се махна от тази агенция. От следващия ден ме назначиха като началник на персонала на Държавната печатница. В момента, в който напускам Дирекцията на пропагандата става едно малко разместване в ръководството и новият шеф нарежда да се направи пълен списък на служителите с техните адреси и телефони, за да могат да бъдат извиквани по спешност. Списъкът е направен и разпространен на много места. Но моето име вече не фигурира. И всички, които бяха в този списък, след 9.IХ. 1944 г., бяха арестувани, съдени и отидоха по затворите. Така балтонът на Учителя ме спаси. Какво представляваше този балтон на Учителя? Учителят много обичаше да го носи, беше в жълт цвят, не много дълъг, но много хубаво Му стоеше на Неговата фигура. И понеже аз имам същия ръст, и затова балтонът, който ми подари Учителят, ми стоеше добре, но беше демоде. Всички хора ходеха с дълги балтони, само аз ходех с къс балтон. А моят предишен балтон нито го потърсих, нито отидох да го видя какво е станало с него там, на тавана на Изгрева. Така, щом облякох балтона на Учителя, аз се укрих от духовете да не ме познаят, така както каза Учителят. Преминах много премеждия и не ме откриха духовете досега, когато разказвам тези неща. Един ден отивам при Учителя вечерта. Той неохотно ме прие. Просто не искаше да ме приеме. Аз бях свикнал да ме приема всякога. Стана ми много мъчно и започнах да се разхождам из поляната на Изгрева. Разхождах се, пък по едно време отидох при Любомир Лулчев, кой знае защо, и виждам там двата човека с пистолети, които дошли да го арестуват. Той ме видя и ме поздрави. Онези го попитаха „Кой е този човек?" „Това е д-р Методи Константинов". Ако беше казал „този е наш съсед", нямаше да ми обърнат внимание. Те много хитро ме накараха да утешавам неговата дулцинея Невена Неделчева, която плачеше и която излезна вън от бараката. Аз вървя и я утешавам. По едно време онези с пистолетите дойдоха при мен и ми казаха: „Горе ръцете!" и ме арестуваха заедно с Лулчев. Заведоха ни долу, на Лъвовия мост, където беше сградата на бившата Обществена безопасност на бившия предишен режим. Бившият режим падна от власт, но сградата е останала и сега новата власт - комунистическа, я използва за същото, както предишната власт. Аз нямам заповед за арестуване, докато Лулчев имаше такава. Но интересното и странно бе, че когато отидохме там, видяхме, че там са арестувани всички министри, личности, общественици и различни фактори, които играеха голяма роля в българската предишна действителност. За нас нямаше място в никаква килия. Легнахме на едни дъски. Разговаряхме си помежду си. Те бяха много любезни към нас и не ни обискираха. И на сутринта Любомир Лулчев в 10 часа го извикаха на разпит. Аз, в знак на протест, обявих гладна стачка и не исках да се храня. Лулчев се раздели с мен и каза: „Този живот аз ще го жертвам. Тебе ще те пуснат!" Кое бе най-интересното? Следобед, на този ден, аз виждам един войник с пушка да ни пази. Оглеждам го и виждам, че носи на лицето си черти на Бялото Братство. Тихо му казвам: „Иди при твоя началник и му кажи, че аз без всякаква заповед съм арестуван, за да може да ме изслуша и да види как ще постъпи с мене." Момчето с голяма готовност прие. След един час се връща: „Няма го началника!" Казвам му: „Пак ще се върнеш и ще го потърсиш". Той отиде и след половин час се връща отново и казва на други войник, който е на пост: „Началникът го вика". А той му казва: „Ти знаеш, че тук без подпис не може да се излезне, но ако ме лъжеш, ще ти тегля куршума". Заведе ме на първия етаж, а долу навсякъде е тъмно. Викам му: „Води ме нагоре!" И той започна да ме извежда и в коридора излиза една жена, млада и хубава, като фея, с бадемови хубави очи, с едно кожухче, много красива и руса. Беше цивилна, към 35-40 години. Акцентът й беше малко руски. Извика ме в стаята и ми задава два часа въпроси, на които аз отговарям. Мъж трудно можеше да задава такива въпроси. Тя обърна особено внимание на моята личност, накрая взе една зелена бележка, подписа я, ръкува се с мене и каза: "Д-р Методи Константинов, Вие сте свободен." Аз излизам, войникът ме чакаше, подадох му бележката, той я прочете и ме изведе от сградата на Обществената безопасност. Тогава се сетих за съня си, според който аз се спасих, като излезнах от една бездна. А сега като че ли излизах от същата тази бездна. Бях свободен и си тръгнах. Първата ми грижа бе да отида при Учителя на Изгрева. Там беше Савка Керемидчиева. И за пръв път, в присъствието на Савка, Той ме разпита и аз разказах всичко подробно. Накрая ми каза: „При Мен бяха дошли четирима души в салона. Двамата бяха от лявото посвещение, а другите двама - от дясното. Двама бяха военни и двама цивилни. И Аз им казах: „Сега Невидимият свят ви дава властта, но трябва да бъдете разумни и справедливи, иначе по-лоша участ ви очаква от фашистите." Те много добре ме изслушаха и след това си отидоха." След това Невена Неделчева, приятелката на Лулчев, носи едно одеало да го занесат на Лулчев. Същевременно Деметра носела същото такова одеало за мен, на онези с джипа, онези четирима, които са разпитвали Учителя. Тогава Учителят казал на Невена: „Дай им одеалото да го занесат на Лулчев. Ще му трябва." Но се обърнал към Деметра, която била приготвила също одеало за мен. „Няма да му трябва. Той сега ще се върне". Това ми го разказаха, след като се завърнах и двете. И действително моето връщане от Обществената безопасност произведе голямо впечатление на Изгрева. Учителят беше казал, че ще се върна и аз се върнах. Защо Го бе направил това, не зная. Дали да изпита моята вяра, или да бъда поставен в тази обстановка, та да отида и да го изпратя Лулчев и да чуя последните му думи. Това остана за мен загадка. Когато отидох при Учителя, с такава Любов ме прие, както никога досега. Когато му говорих и разказах за русата жена, която ме разпитва и ме освободи, Учителят каза: „Тази жена бе изпратена от Бялото братство". През деня аз се молих на разни следователи и прокурори. Никой не ми обръщаше внимание. Обаче тази жена беше изпратена там, чрез която аз се отървах. Аз бях невинен. Въпросите, които ми задаваше тази жена, бяха за висшата политика на държавата. Тя беше много добре запозната с всичко. Остана доволна от моите отговори и ме освободи. Да, тя ме освободи, понеже не можаха да ме познаят духовете. Преди това Учителят беше извършил магическа операция над мен, като ми беше дал да нося Неговия балтон. Над мене беше поставена шапка - невидимка, както в приказките. Бях станал невидим за онези духове, които търсеха разплата в тия размирни времена. Така се опазих досега.
  22. Iskri4ka

    6.59. ТРУДНИ МОМЕНТИ

    59. ТРУДНИ МОМЕНТИ През тези моменти, в които описвам събитията из живота на Учителя, за мен външните обстоятелства бяха крайно неблагоприятни. Баща ми, който беше рядко честен човек - заболя тежко, аз отидох да го видя. Той ми каза само две думи, надигайки се от леглото: „Методи, аз си заминавам от този свят", целуна ме и отново си легна. Не мина много време и той си замина тихо и спокойно за отвъдния свят. Той беше не само честен, но и крайно справедлив, имаше също много верен, трезвен и обективен поглед за нещата и събитията. Тези качества той беше наследил от този стар род, на който принадлежеше. Като се завърнах в София, аз се намерих при големи външни депресии, които не искам да описвам, ще кажа само как бях сигнализиран от Невидимия свят за тези страшни изпитания. Видях следната картина: пътувам с един камион по един безкрайно дълъг път, наоколо едно безкрайно поле без всякаква растителност. На самия камион краката ми не стоят на пода, но бях се хванал за едно желязо. Камионът летеше така бързо и аз усещах, че ще падна. Действително при един завой виждам една огнена бездна. Картината на ада от Данте дава подобна илюстрация на тази огнена бездна. Действително аз паднах, но спаси ме едно обстоятелство, че не паднах в самата бездна, а се хванах за една скала и с неимоверни усилия излязох отново на пътя. Поглеждам ръцете си - цели облени с кръв от тези усилия. От двете страни на камиона на неговата кабина се показаха два образа - единият, който караше камиона, беше Учителят, а другият - току-що заминалият за отвъдния свят мой баща. Така че изпитанията, които минах, бяха така сложени, че почувствах мощната ръка на Провидението, което ме избави от бездната на този адски огън. Тази картина през време на изпитанията ми служеше като пътеводна звезда и ми подсказваше благополучният крайна тези страшни изпитания, през които трябваше да мина. При тези трудни външни депресии, през които аз минавах, чувствах голяма нужда да има един интимен разговор с Учителя, особено както бях предизвестен от Него за излизане от физическото Му тяло. Аз не само имах да разрешавам въпроса около моята личност, но мен ме вълнуваше съдбата на българския народ, съдбата на другите народи и бъдещето на цялото човечество. Моята личност, поради някакви недоразумения, поради някакви перспективни измами, беше застрашена. Аз не бих се спирал върху тези въпроси, ако те не бяха свързани непосредствено с обществото и с живота около Учителя. Помолих Учителя да излезем на поляната да поговорим. Точно на това място исках да водя този разговор, защото тук бяха написани страниците от най-хубавите моменти, преживени в моя живот. На тази прекрасна поляна, от която се откриваше прекрасен изглед към мощно издигащата се Витоша на юг. Поляната беше обкръжена от нежни млади борчета, които бяха немите свидетели на онзи красив живот, който дойде чрез вълната на Любовта. Тези борчета растяха заедно с нас, с обществото и се издигнаха високо. Човек трябва да има вдъхновеното перо на истинския художник - поет, или четката на гениалния живописец, за да може да разкаже с думи и багри това, което стана някога тук и да се разнесе по етера, за да обхване в своята красота цялата земя. Тази красива поляна беше като някакъв вълшебен, приказен оазис, при който оазис са идвали да пият от великия извор на живота - Учителят, жадните за Великото Божествено Слово - душите от цялата наша планета. Тук идваше смирено да слуша словото на Учителя, изгорен от знойното слънце на Индия, от запад идваше високомерният учен - да провери своите теории. Будни души от цяла Европа - от Франция, от Италия, от Чехословакия, от Югославия и от много други страни, също от Близкия Изток - египтяни, турци, евреи и др. Разнасяше се по етера вестта, че е пристигнал Пратеник от Небето, вест, която се долавяше от най-будните души на човечеството. При тази красива обстановка, всяка душа, която пристъпваше, чувстваше в душата си Словото на Учителя, неизказан мир и огнен подтик за подвизи, за творчество, да бъде Апостол на великите идеи, които ще разтопят омразата, която се шири между човеците и народите, ще даде утеха на страдущата душа, вдъхновение на поета да напише най-хубавите свои песни и сонети, на художника - подтик да нарисува със своята четка красивите картини на природата, на скулптура - с длетото си да оживи мъртвия камък в образи и идеи, на музиканта - да схване и възпроизведе чудните мелодии, които непрестанно звучат в пространството. Тук идваха да черпят вдъхновение от Словото на Учителя не само будните души, но и болните, страдущите, немощните - да почерпят жизнен ток от магнетичните струи, които излъчваше Учителят. В присъствието на Учителя болните моментално оздравяваха, простите ставаха учени, глупавите поумня-ваха, защото Светлината на Учителя озаряваше техните умове и те започваха да разбират причините защо са били болни, прости и глупави. При тази красива обстановка и безкрайната верига от спомени, които звучаха в душата ми като някаква вълшебна легенда, аз седнах до Учителя на скамейката, която беше поставена в средата на полянката, където някога стоеше самотната бяла палатка. Аз знаех, че този разговор, който водех с Учителя ще бъде един от последните на физическия свят. Както вече казах по-горе, външната, обществена обстановка силно ме притискаше. Това може би беше резултат от моето мълчание, от онази скрита работа, която вършех за учението, за която аз не можех да парадирам. В душата си никога не можех да се съглася с живота на стария свят. В мен винаги имаше един бунт срещу всички остарели обществени форми, срещу изкуфялите религиозни амвони, срещу всички мъгли от несъвършените теории и хипотези на учените - този бунт не ме напущаше никога. В тези разсъждения просто исках да напусна физически свят, да се разбия на моите атоми, както моят най-добър приятел Кузман мечтаеше някога. Учителят беше много сериозен, красивото му лице като че ли беше изваяно от мрамор. Той виждаше какво става в моята душа. При други случаи, когато му задавах въпроси от капитален характер, той често ми отговаряше със своето мълчание, но при тази среща, за разлика от другите, Той много ясно ми говори. Относно въпроса, който се отнасяше до моето обществено положение почти нищо не ми отговори. Но по въпросите, свързани с Учението, свързани с духовния и културен живот на България, проблемите, които изпъкват на социална почва и всички международни въпроси, които новото време слагаше за разрешаване - по тези въпроси Той така вдъхновено ми говореше, че мислено се пренесох години назад, в народното читалище на Велико Търново, когато слушах неговата беседа „Новото човечество". Голямата любов, не-изказана грижа, необикновената вещина, с която Той разглеждаше всички тези духовни и социални проблеми, я почувствах в този момент, когато ми говореше върху всички тези въпроси, които изпълваха и вълнуваха моето естество. За мен този разговор беше някакво откровение. Аз виждах контурите на един нов свят, който се раждаше в зората на изгряващото слънце на Любовта, на Мъдростта и на Истината. Моята личност в тези моменти изчезваше, като че излизах от безкрайните предели от периферията на Битието и влизах в центъра, където звучи много ясно ритмичният пулс на това Безкрайно Начало, независимо с каква дума ще се нарече - душа, или дух. Разговорът продължи 3 часа. Когато се обърнах на запад и отново влязох в малката черупка на моята личност, аз видях, че Слънцето залязваше. Тази картина така силно се вряза в моето съзнание, като че ли беше изрязано с някакво огнено длето, затова когато издадохме книгата „Учителят", между дял първи - „Животопис и творчество" и дял втори - „Идеи", поставихме една винетка, представляваща един връх, зад който залязва едно слънце. Под тази винетка, чрез следната епитафия, изразих може би един от най-тържествените моменти на моето ученичество в сегашното ми прераждане. Тя гласеше така: „Както едно величествено Слънце залязва, след като е раздало на всички Своето изобилие като любовен дар, тъй и Учителят залезе на 27.ХII.1944 г. за физическия свят, за да изгрее в душите на цялото човечество. Неговото Слово е живо, носи се във въздуха и сега, и хлопа на всички умове и сърца, и им съобщава радостната вест, новата вест за красотата на изгряващата култура, която иде с ясни стъпки към нас!" Под тази епитафия ръката на художника беше изобразила едно лаврово клонче - символ на безсмъртие. Наистина този разговор носеше елементите на безсмъртието. Втората част на тази епитафия беше дадена от Боян Боев. Когато свърши този дълъг разговор с Учителя, Той величествено се изправи, а вятърът развяваше косата и брадата Му. Имаше много могъщо в Него и ми каза: „Аз и на двете ложи, и на двата блока - Изтока и Запада, ще им дам такъв обед и така ще им говоря, както никой през вековете не им е говорил." И точно тогава Той ми даде идеята за това Послание и за онази книга, която впоследствие написах „Световна астросоциология", в която се говори за Новото човечество и за Обществото на обединените нации. Учителят ми го-вори за двете Общества на народите. Първото бе „Общество на народите" и второто бе „Общество на обединените нации", а третото общество, което ще дойде е „Общество на Новото човечество". Учителят ми даде подтик да напиша тази книга. Действително след това редакцията, която отпечата книгата каза, че това е едно послание към отруденото човечество. Разбра по дух, че това е Послание. Този момент никога няма да забравя, когато Учителят ми даде импулс да напиша тази книга. След разговора мълком тръгнахме, понеже слънцето беше залязло. Той ме извика горе в Неговата спалня, каза ми да се кача най-горе в стъклената тераса и да донеса Неговия балтон. След това ме накара да съблека моя балтон, който беше красиво изработен във Варшава, да го закача на тавана и да облека Неговия. С една усмивка и със следната фраза ме изпрати: „Върви сега, духовете не ще те познават". Наистина извърши се цяло чудо - на другия ден бях назначен шеф на личния състав на едно от министерствата. По този начин отговори на моя личен въпрос, на който в началото на този съдбоносен разговор не ми каза нито една дума.
  23. Iskri4ka

    6.58. БУРНИ АСПЕКТИ

    58. БУРНИ АСПЕКТИ От тази съдбоносна среща, която имах с Учителя в с. Мърчаево, след 2 дни, на 19 октомври 1944 г. Той се завърна на Изгрева и окончателно напусна Мърчаево. Излишно е да описвам как прекарах тези два дни и две нощи. Сутринта в сряда, 25 октомври 1944 г., Той имаше беседа пред Общия окултен клас. След беседата аз изтичах по малката извита стълба, която води горе към Неговата спалня и Му зададох следния въпрос: „Учителю, всичко това, което ми казахте в последния разговор в с. Мърчаево, не е ли плод на някакво мое отклонение, или това наистина ще бъде една реалност?" Много пъти съм изпитвал силата на Неговото мълчание, но сега изпитах кулминационната точка на това мълчание. В отговор на моя въпрос Той се леко усмихна, но тази усмивка ми оказа такова силно въздействие, което изгаси пламъците на великото страдание, през което минавах. Чух тихия Му глас: „Ела по обед при мен". Аз броях минутите и часовете и с нетърпение чаках да настъпи часът, за да изляза от учреждението, в което работех. Когато пристигнах на Изгрева, Той не беше в стаята си, намерих го в малката вила на Изгрева на добрия приятел брат Борис Николов. Разказвам този епизод от живота на Учителя с такива подробности, за да изтъкна онзи такт, онзи велик говор на мълчанието, онова съвършено самообладание, онова велико търпение - качества, които притежават само Великите Посветени, тези Небесни Пратеници, които държат ключовете не само на живота, но и на смъртта. Тези описани моменти ще ни поставят в онези метапсихични състояния, когато човек вече напуща своя сетивен свят и навлиза в едни области, където само интуицията усеща, но зад нея трябва да се събуди окото на ясновидеца, за да види, чрез образите и техните отношения на физическия свят, онази функционалност между далечното минало, настоящето и да прозре в неизвестността на бъдещето. С тази малка забележка ще продължа да разказвам този епизод с Учителя. Той съвсем спокойно ме покани да седна на трапезата да обядвам. Лицето му беше бледо, очите му като че не бяха фокусирани в образите на физическия свят, но техният блясък се плъзгаше по незнайните пътища на хиперболичните линии. След като се наобядвахме, качихме се в една удобна 6-местова лека кола. В нея бяхме Учителят, брат Борис Николов, брат Боян Боев, брат Галилей и аз, а сестра Мария остана в малката вила - тя беше домакинята на този дом, където Учителят често правеше посещения. Леката кола ни заведе на ул. „Опълченска" 66. Хазайката на тази къща - Гина Гумнерова, както изтъкнахме в предшестващите глави, беше една от артистките в малкия кармичен триъгълник; след третото действие тя замина за отвъдния свят. Учителят стоя доста дълго в своя кабинет. След това той ни повика, като ни предаде следните предмети, които трябваше да отнесем на Изгрева. На брат Борис Николов даде два големи кристала, на брат Боев - протоколите на първите събори, на брат Галилей - портрета на своя физически баща, който беше свещеник, на мен предаде един пакет, на който аз не разбрах съдържанието. Най-сетне пристигна една сестра, която живееше там и каза, че останала някаква бяла риза. Той каза да я вземе тя. Тези подробности разказвам, защото в момента само аз чувствах какво значат тези действия на Учителя. По цялата ми нервна система се разливаха някакви електрически токове, виждах как Той за последен път идва в този дом, където десетилетия е живял. След това отново се върнахме с леката кола на Изгрева. Приятелите предадоха обратно предметите, които Учителят им беше дал и си отидоха. Аз останах сам с Него. Той разтвори пакета, който му предадох - в него имаше някои семейни ценности, които бяха притежание на старата сестра Граблашева. Аз трябваше да й ги предам. В този момент още повече се издълба в моето съзнание мисълта, че Учителят действително ще напусне своето физическо тяло. В този момент даже си спомних колко много го молих да ми обясни едни Космични цикли и планетни аспекти, които ставаха през месец декември и имаха отношение не само към съдбата на българския народ, но и към цялото човечество. Друг път с голяма охота Той споделяше значението на тези космични явления, но за случая абсолютно нищо не ми говореше. Това Негово мълчание наистина ме много респектираше и аз поех същия курс на мълчание. Това мълчание събуди в мен едно благоговение към едно Същество, което в такива моменти е потопено в невидимите светове, които за обикновеното човешко съзнание представляват не само загадка, но са недостъпни за него чрез неговите пет сетива. В Неговия поглед не виждах някакво страдание, а напротив - как Той поемаше своя път на велико освобождение, за да може по този начин с още по-голяма мощ да направлява съдбините на народите и ги привлече към себе си. За мен Неговото тяло беше израз в миниатюр на цялото човечество. В неговите органи и системи аз виждах народите. За мен Той не представляваше нищо друго, освен онази велика жертва, когато човек се слива с идеалите не на едно общество, не на един народ, не на една раса, а с идеалите на цялото човечество. Тези идеали носят в основата си онази Космичност, която поставя човечеството като един Уд в този организъм на нашия Космос. Тези именно бяха проблемите, които ме вълнуваха, на които четирите факултета, които следвах, не ми даваха никакъв отговор. Съвременната наука беше слаба, философията - безсилна, само по пътя на мистиката и на онова окултно прозрение долавях отчасти отговорите на тези проблеми. Едничкият, който можеше да ми даде разрешение на тези проблеми, това беше Великият Посветен -Учителят. Тази е причината, поради която почувствах ужаса от думите Му, че ще напусне физическия свят. За мен беше още скрита идеята, че с Неговото заминаване точно по един вътрешен път, чрез едно непосредствено виждане ще имам разрешение на тези проблеми. Този път е достояние на всяка душа, може би това е най-висшата привилегия, която е предоставил Вечният, Незнайният - да има всяко живо същество тази точка на допир с Него. В тази мистерия всеки посредник изчезва, светът на образите престава да съществува, човешкото съзнание се издига в света на инвариантите -свят, където човек намира себе си, онзи Божествен лъч, който излиза непосредствено от глъбините на космичната същност. Това са велики проблеми, които ще получат своето разрешение при Космичното съзнание на Шестата раса.
  24. Iskri4ka

    6.57. ВЪЛШЕБНИЯТ КЛЮЧ

    57. ВЪЛШЕБНИЯТ КЛЮЧ След тези няколко бележки ще разкажа за това важно събитие, както по-горе посочих, което беше финалът на Мърчаевската епопея. Една октомврийска вечер, като се завърнах от София, както винаги отидох да се видя с Учителя. Една сестра - Йорданка Жекова, стоеше пред вратата на Учительовата стая и ме помоли да не влизам, защото Учителят бил в някакво особено състояние. В такива моменти аз изпитвах особен копнеж да виждам Величието на Учителя. Отворих вратата и влязох при Учителя. Тъй като че ли ме очакваше, изправи се величествено пред мен, дигна своите ръце над главата ми и ми каза следните думи: „Аз свърших моята задача тук, на земята, Аз ще си замина. На вас, духовете, ще ви заключа на земята, но за да не се огранича - ще ви оставя ключовете и когато си завършите вашата работа тук, на земята, да си отворите и да дойдете при мен." Тези ключове са знанието от Словото Му. Тази, изказана от Учителя мисъл, падна като мълния върху моето съзнание, душата ми за първи път изпита ужаса на бездната. Цялото това мое психично състояние, подобно на състоянието при привършването на една трагична операция, беше изразено чрез моите очи, от които се отрониха няколко горещи сълзи. За мен сълзите бяха нещо много рядко в живота ми. Аз изпитвах същата болка, която изпитва едно дете при загубата на своята любяща майка, която винаги е бдяла с разперените си криле над своята немощна рожба. В моя живот нямах никакъв идол, нямах никакви религиозни кумири, не бях под влиянието на никакви научни авторитети, философи, или социални реформатори. За мен приказката, легендата бяха химери, исках да видя, да разбера, да усетя спонтанно, с цялото си същество дадена Истина, за да мога да я приема, да я асимилирам и да извадя онази нейна есенция, чрез която да изградя моя мироглед. Редица томове бях прочел за невидимите светове, за скритите сили на природата, за великите закони в Битието, но всичко това бледнееше пред моя личен опит с това Космично Същество, което чувствах и разбирах с цялото свое сърце, с целия си ум, с всичката сила на моята воля, с широтата на моята душа и безкрайността на моя дух. В това Космично Същество, в лицето на Този истински пратеник на Небето, Който идваше с мисията да завърти колелото на историята, да тури началото и основите на една нова епоха, аз спонтанно, с целия си вътрешен живот Го чувствах и виждах като една мистична Чистота, като една безкрайна Светлина, като едно висше Безкористие, което дава - като един Велик бликащ Извор, и Който нищо не иска!... След тази фраза, която ми каза, Той ми говори около 2 часа. Този разговор, който слушах с непресъхващи сълзи, не желая с никого да споделя на земята. Той ще остане само в моята светая светих, където цари великото Космично безмълвие, или великата тайна на човешката душа и човешкия дух. Той се отнасяше за живота и за Неговото заминаване. Така силно сломен мой дух - за първи път ми се случва в живота, въпреки че много пъти съм гледал смъртта в очите. С цялата моя сериозност, с голяма загриженост се вглъбих в себе си и се завърнах в София. В мен настъпи пълно безразличие, чувствах несъвършенството на човешката природа, нейните суетни амбиции и желания. Преценявах много критично цялата история на човечеството, с неговите непрестанни борби, войни във възходите и паденията на народите. Виждах земята като едно училище, или по-право, като една лаборатория, където в бурите на живота се изправят човешките сърца, усъвършенстват се човешките умове, закаляват се човешките воли в огнището на търпението. Пред мен минаваха като в калейдоскоп различните образи на човеците, виждах смиреният монах, или искреният духовник, облечен в мантията на примирението и с Библия в ръка; чувствах силата на героя, който по пътя на подвига и жертвата слага своята глава пред жертвеника на свободата; чувствах състоянието на учения, който напряга своя ум и търси да разкрие законите на природата; съзерцавах състоянието на философите, които търсят смисъла на живота чрез разтълкуване на вековните загадки; най-сетне - виждах в обикновения човек, който се бори в живота с ежедневните нужди и чака подаяние от гореизброените духовни и интелектуални върхове. За мен цялото това сечение на живота - вертикално и хоризонтално - беше една прочетена книга. Земята ставаше за мен прозрачна, оставаха за мен само няколко важни проблеми, които ми дадоха тласък да се приближа до това Космично Същество, за да намеря тяхното разрешение и в момента, когато трябваше да получа отговор на тези мои върховни въпроси, това Космическо Същество в плът трябваше да си замине от тоя свят. Нима в такъв сюблимен момент тази малка отсечка (физическо тяло) от Неговата огромна духовна величина, представляваше врата, за да влизам в досег с Неговите по-висши тела. Въпреки че в пътя на общението ми с Него, в различните етапи на посвещенията, които минах, се събудиха огромни окултни сили вътре в мен, чакрите на моя етерен двойник бяха развижени, за да схващат невидимите еманации, излъчващи се от всички живи същества, от цялата природа, която ме заобикаляше - аз чувствах, че нещо важно, съществено ми липсваше. След тези няколко бележки ще разкажа за това важно събитие, както по-горе посочих, което беше финалът на Мърчаевската епопея. Една октомврийска вечер, като се завърнах от София, както винаги отидох да се видя с Учителя. Една сестра - Йорданка Жекова, стоеше пред вратата на Учительовата стая и ме помоли да не влизам, защото Учителят бил в някакво особено състояние. В такива моменти аз изпитвах особен копнеж да виждам Величието на Учителя. Отворих вратата и влязох при Учителя. Тъй като че ли ме очакваше, изправи се величествено пред мен, дигна своите ръце над главата ми и ми каза следните думи: „Аз свърших моята задача тук, на земята, Аз ще си замина. На вас, духовете, ще ви заключа на земята, но за да не се огранича - ще ви оставя ключовете и когато си завършите вашата работа тук, на земята, да си отворите и да дойдете при мен." Тези ключове са знанието от Словото Му. Тази, изказана от Учителя мисъл, падна като мълния върху моето съзнание, душата ми за първи път изпита ужаса на бездната. Цялото това мое психично състояние, подобно на състоянието при привършването на една трагична операция, беше изразено чрез моите очи, от които се отрониха няколко горещи сълзи. За мен сълзите бяха нещо много рядко в живота ми. Аз изпитвах същата болка, която изпитва едно дете при загубата на своята любяща майка, която винаги е бдяла с разперените си криле над своята немощна рожба. В моя живот нямах никакъв идол, нямах никакви религиозни кумири, не бях под влиянието на никакви научни авторитети, философи, или социални реформатори. За мен приказката, легендата бяха химери, исках да видя, да разбера, да усетя спонтанно, с цялото си същество дадена Истина, за да мога да я приема, да я асимилирам и да извадя онази нейна есенция, чрез която да изградя моя мироглед. Редица томове бях прочел за невидимите светове, за скритите сили на природата, за великите закони в Битието, но всичко това бледнееше пред моя личен опит с това Космично Същество, което чувствах и разбирах с цялото свое сърце, с целия си ум, с всичката сила на моята воля, с широтата на моята душа и безкрайността на моя дух. В това Космично Същество, в лицето на Този истински пратеник на Небето, Който идваше с мисията да завърти колелото на историята, да тури началото и основите на една нова епоха, аз спонтанно, с целия си вътрешен живот Го чувствах и виждах като една мистична Чистота, като една безкрайна Светлина, като едно висше Безкористие, което дава - като един Велик бликащ Извор, и Който нищо не иска!... След тази фраза, която ми каза, Той ми говори около 2 часа. Този разговор, който слушах с непресъхващи сълзи, не желая с никого да споделя на земята. Той ще остане само в моята светая светих, където цари великото Космично безмълвие, или великата тайна на човешката душа и човешкия дух. Той се отнасяше за живота и за Неговото заминаване. Така силно сломен мой дух - за първи път ми се случва в живота, въпреки че много пъти съм гледал смъртта в очите. С цялата моя сериозност, с голяма загриженост се вглъбих в себе си и се завърнах в София. В мен настъпи пълно безразличие, чувствах несъвършенството на човешката природа, нейните суетни амбиции и желания. Преценявах много критично цялата история на човечеството, с неговите непрестанни борби, войни във възходите и паденията на народите. Виждах земята като едно училище, или по-право, като една лаборатория, където в бурите на живота се изправят човешките сърца, усъвършенстват се човешките умове, закаляват се човешките воли в огнището на търпението. Пред мен минаваха като в калейдоскоп различните образи на човеците, виждах смиреният монах, или искреният духовник, облечен в мантията на примирението и с Библия в ръка; чувствах силата на героя, който по пътя на подвига и жертвата слага своята глава пред жертвеника на свободата; чувствах състоянието на учения, който напряга своя ум и търси да разкрие законите на природата; съзерцавах състоянието на философите, които търсят смисъла на живота чрез разтълкуване на вековните загадки; най-сетне - виждах в обикновения човек, който се бори в живота с ежедневните нужди и чака подаяние от гореизброените духовни и интелектуални върхове. За мен цялото това сечение на живота - вертикално и хоризонтално - беше една прочетена книга. Земята ставаше за мен прозрачна, оставаха за мен само няколко важни проблеми, които ми дадоха тласък да се приближа до това Космично Същество, за да намеря тяхното разрешение и в момента, когато трябваше да получа отговор на тези мои върховни въпроси, това Космическо Същество в плът трябваше да си замине от тоя свят. Нима в такъв сюблимен момент тази малка отсечка (физическо тяло) от Неговата огромна духовна величина, представляваше врата, за да влизам в досег с Неговите по-висши тела. Въпреки че в пътя на общението ми с Него, в различните етапи на посвещенията, които минах, се събудиха огромни окултни сили вътре в мен, чакрите на моя етерен двойник бяха развижени, за да схващат невидимите еманации, излъчващи се от всички живи същества, от цялата природа, която ме заобикаляше - аз чувствах, че нещо важно, съществено ми липсваше.
  25. 56. ВАЖНИ МОМЕНТИ В СЕЛО МЪРЧАЕВО Село Мърчаево е разположено в западните поли на Витоша, от което се открива прекрасен изглед към Пернишката котловина и възвишенията Голо Бърдо. От всички шопски села в околностите на София, то беше едничко, където беше образуван братски кръжок. В кръжока влизаха селяни, изпитани в борбите на живота - хора не толкова с някакво развито религиозно чувство, но волеви натури, които по пътя на собствения си опит са дошли в допир с идеите на учението. Те бяха хора енергични и трудолюбиви. След бомбардировката на 10.I.1944 г. на следващия ден малка група приятели, заедно с Учителя, се евакуираха в това село. Нашите приятели ни дадоха един топъл славянски прием и ние се приютихме в това малко селце. Понеже лично аз бях почти през всички бомбардировки в София, и когато след всяка бомбардировка се връщах в това село, изпитвах чародейното действие на селската тишина и спокойствие от непоколебимото присъствие и закрила на нашата красива Витоша. Всяка вечер аз носех новините от София и в топлия уютен семеен кръг на благородния брат Темелко, който беше дал прием на Учителя, споделяхме новините. Брат Темелко беше един от най-интересните типове от приятелите в това село. Висок, строен, рус, с красиви черти на лицето, главата му изразяваше един морален тип, който винаги беше готов на всякакви жертви и услуги. Той беше много внимателен, мълчалив, от неговата строгост лъхаше едно високо благородство. Темелко Темелков беше отворил домът си за Учителя и приятелите. Още на Изгрева имаше няколко сестри, които непрекъснато седяха пред вратата на Учителя - като Теофана Савова и Катя Грива и др., то те продължиха да правят същото и тук. А тук стаята на Учителя е малка, а пред нея има едно малко коридорче и ако застанат двама човека, няма да може да се размине третият. А тук непрекъснато влизат и излизат хора и е претъпкано, и тясно. Тогава брат Темелко прави остра забележка на тези две сестри. Те протестират, че същото са правили на Изгрева, че са стояли пред Неговата стая, че си изпълняват задачата, и че те са поставени на това място от Учителя. Темелко ги изгонва грубо. Те се разплакват и напускат. А Учителят е в стаята си и няколко дни той не излиза на обяд. Тогава Темелко разбира, че Учителят не излиза поради неговия скандал. Тогава той с цялото си семейство отива при Него в малката стаичка и иска прошка, че това го е направил от незнание. И от този момент той не направи вече никаква бележка на никого. Беше отворил дома си за всички. Идваха много приятели и всеки носеше по някакви продукти. Затова нищо не липсваше. Благодарение на тази взаимопомощ имаше там всичко за прехрана на толкова много хора. Имаше общи обеди. Учителят постоянно говореше и там се изнесоха много важни беседи. Имаше и общи екскурзии до близки местности. Стаята, в която живееше Учителят, беше мястото, където съм водил стотици разговори с Учителя, много от които са стенографирани от брат Боян Боев, който винаги следваше стъпките на Учителя и стенографираше всяка негова дума. Ще кажа няколко думи за този предан и винаги желан от Учителя ученик. По външен вид брат Боев приличаше на човек от далечния изток. Той имаше среден ръст, с много интересна глава, челото му приличаше на някакъв диамант, върху който каузално - философските центрове блестяха, а под тях центърът на паметта беше развит в най-висша степен. Той представляваше живата архива на Братството. Нямаше случка, нямаше събитие,станало в Братството, или около Учителя, на което той да не знаеше датата и съдържанието. С брат Боян Боев разговарях за първи път на един обяд, в тесен кръг на Изгрева през 1924 г. На този обяд присъстваше и Учителят. След обяда Учителят много тихо ми каза: „Запомни, с този човек ще имаме да вършим много работа за Братството". Той беше завършил естествени науки в Германия. Там се е запознал с антропософа Рудолф Щайнер. Щайнер, с голямата си окултна ерудиция се явява като предвестник на Великото Дело на Учителя. Още тогава Щайнер му загатва за голямата историческа мисия на славянството. Боян Боев ми каза лично, че когато е проявявал голям интерес, то самият Щайнер го подсетил лично, че центърът, към който трябва да се приближи, е България. И че той трябва да си отиде там, защото там е Великият Учител. А това, което е правил Щайнер, е само една подготовка, предназначена за европейския ум. Той е постъпил много скромно и честно. Беше много интересно, че когато правихме небесната карта на Щайнер и Бояв Боев видяхме, че между двамата има голяма аналогия. Щайнер по външен вид не прилича на германец. Вероятно в него има славянска и източна кръв. Боян Боев също не прилича на българин. Наполовина е българин, наполовина арменец. Боян Боев беше един от най-популярните в Братството, не само с големите си окултни знания, но и с голямата си готовност винаги да бъде полезен на всеки нуждаещ се. Тези няколко думи казах за този изключително предан и добър брат, понеже след заминаването на Учителя от физическия свят ще бъде важен фактор в живота на Братството. Събитията следваха своя исторически ход. Войната беше към своя край. Излишно е да се спирам върху всички тези перипетии на историческите събития, защото има и ще бъде описана много литература по тях. Ще се спра специално на един важен исторически факт, който има значение не само за Братството, не само за българския народ, но и за цялото човечество. Преди да изложа този факт, понеже с него завършваше братската епопея в с. Мърчаево, ще кажа още няколко думи за този красив кът, в който прекарахме около 10 месеца. Както винаги, когато Учителят отиваше в някоя местност - било на планина, било в полето, Той обръщаше особено внимание върху изворите. За Него изворите представляваха някакъв велик символ, символ на всеотдайност, на велика жертва, на любовна щедрост, затова първата Му грижа беше да ги открие, да ги прочисти, да отвори техния път, да ги разхубави. В двора на брат Темелко Учителят с голяма грижа и особено внимание събра водите от няколко малки незначителни изворчета, на които семейството на брат Темелко не обръщаше внимание, дори не ги и забелязваха. С тях Учителят направи един голям извор и му даде името „Изворът на Доброто". В работата за устройване на този извор вземаха участие много от нашите приятели, които непрекъснато идваха от разни места на България, да видят Учителя и да чуят беседите, които Учителят изнасяше в Мърчаево. Този извор представляваше някаква книга, върху която Учителят непрекъснато пишеше съдбините на човешката история. Всяко донесено камъче от планината от братята и сестрите Учителят го подреждаше около извора, като произнасяше специални формули и извършваше над него известни магически движения, като с това даваше тон и направление чрез своята мощна мисъл на големите световни събития. Този „Извор на Доброто" привличаше вниманието и стана любимо място на всички приятели. Около извора беше направена красива площадка от разнообразни и кристални камъчета. До извора се отиваше посредством три гранитни стъпала, поставени от ръцете на Учителя и приятелите Му. Тези три стъпала символизираха трите принципа - Любовта, Мъдростта и Истината, които извежда-ха човешката душа до Великия извор на живота. Учителят често държеше беседи и разговори около Извора. Стотици песни, дадени от Учителя, непрестанно се пееха с възторг и вдъхновение около кристалните води на „Извора на Доброто". На източния край на двора Учителят направи друг голям извор, около който също привлече вниманието на братята и сестрите. Този извор Учителят нарече „Изворът на Мъдростта". Около този „Извор на Мъдростта" Учителят също вложи много грижи и старания за неговата украса. Малка красива пътечка минаваше край „Извора на Мъдростта", която извеждаше водите към къщата, в която живееше Учителят. Преди да отидат на разговор при Учителя, посетителите се отбиваха от тази пътека да измият лицата си и пият малко вода от кристално чистия извор. Така, освежени, те с будно съзнание и радост възприемаха словата и съветите на Учителя. Около „Извора на Доброто" и „Извора на Мъдростта" започнаха за първи път да растат и цъфтят множество разнобагрени цветенца, чиито ухания изпълваха навсякъде въздуха, като че ли за благодарност природата разтвори своите съкровищници за прелести и красота. Тези цветенца бяха любовен дар от Светлите невидими същества, които се трогнаха от вниманието на Учителя, което Той прояви към тези два извора. Цялата красота около изворите се сливаше със звучната песен на изворите. В селото водата беше силно варовита - неприятна за пиене и като се разчу за двата извора, всички започнаха да вземат вода за пиене от двата извора, чиято вода беше мека, сладка и много приятна за пиене. Недалеко от селото, на около 4 км на запад, в село Рударци, в чудно красива магнетична долина извираше голям топъл минерален извор. До идването на Учителя при извора селяните употребяваха водата му само за изпиране на дрехи. Но когато Учителят посочи неговата лечебност и благотворност от пиене на водата му, цялото село и всички околни села започнаха да употребяват водата му за пиене. Навсякъде, където стъпеше Учителят всичко се активизираше за един красив живот. По Неговите стъпки вървеше човешката култура, след няколко години се направиха много сонди около извора и от обилната минерална вода се построиха два грамадни басейна. Тази долина с минералната вода, чиято стойност посочи Учителят, стана важен културен и хигиеничен център, особено за семействата на миньорите. Трябва да отбележим, че през 1944 г. стана последният събор на Братството, състоял се в с. Мърчаево. На този събор бяха пристигнали приятели от цяла България. В ранната утрин на първия ден на събора цялото Братство беше излязло на една красива поляна, разположена над селото, където Учителят изнесе вдъхновена беседа. След това се изиграха музикалните упражнения на паневритмията. Никой от приятелите не допущаше, че това е последният събор, който се извършваше в полите на Витоша - българският Синай. Учителят често обикаляше с приятели от обществото върховете на Витоша. Спомням си един много интересен момент в историята на България. Когато България трябваше да направи неизбежния завой в своята политика, аз бях отишъл на Витоша да търся Учителя, за да го запитам, дошъл ли е моментът вече за този завой. Денят беше прекрасен, върхът Острец (непосредствено до хижа Брокс), на който беше Учителят - огрян от слънцето, представляваше чудна гледка. Камъните и скалите наоколо представляваха нещо като вълшебен град. Бяхме седнали с Учителя на един грамаден блок. На моя въпрос - дошъл ли е моментът България да направи този важен завой, Той помълча известно време и най-сетне ми насочи вниманието към един облак на запад, имащ фигура на квадрат. В момента, когато ми обърна вниманието към тази фигура, двете съседни линии на един от ъглите на квадрата се разтваряха. В този момент Учителят ми каза: „България ще излезе от това тежко положение". Наистина, квадратът е символ, според окултизма, на страдания и противоречия. Този символ характеризираше цялата вътрешна и външна политическа обстановка, в която се намираше българският народ. Изречената дума -стана реалност. Още на другия ден започна неизбежният завой в политиката на България. Багрянов състави кабинета на 1 юни 1944 г. А сега ще разкажа за една тайна, която съм премълчавал досега. След като чух от Учителя за тайната на квадрата и за разрешението на тази задача с квадрата, аз се сбогувах с Учителя и заслизах надолу, по пътеките на Витоша. Долу в село Владая ме чакаха няколко човека, за да им съобщя решението на Учителя. Аз трябваше да им го кажа, а те трябваше да отидат и да вземат властта. Докато не стана този интересен момент и докато не се взе решение от Невидимия свят, то Учителят не ми позволи да тръгна. Чак когато се разрешиха нещата, Той ми каза: "Сега иди и им предай решението на Небето". Долу ме чакаха Стоил Стефанов и още един. Аз им предадох решението на Учителя, че трябва да предприемат тази акция и да се стигне до завой в политиката. Решението бе предадено на Стоил Стефанов и той го предаде на Багрянов и чак тогава той се съгласи. Можете да срещнете в Словото на Учителя как Той заявява, че ние не се занимаваме с политика. Това означава, че Той не се занимава с дребното политиканство. Но когато дойдат важни моменти за един народ и човечество, Той тогава слага своята десница, за да разреши тези политически възли в историята на народа ни и на човечеството. Багрянов, след като дойде на власт на 1 юни 1944 г., трябваше да направи завой във външната политика, като задоволи някои изисквания на СССР. До средата на юли той успя да се сдобри със СССР. Във вътрешната си политика той трябваше да се съобразява и с така наречените шумци, шумкари, т. е. нелегалните бойни групи на комунистите, които бяха излезли по планините и водеха партизанска война. Учителят му бе наредил да се даде пълна амнистия на шумците и на техните семейства, и да не се избиват вече хора. Но той, Багрянов, не можа да го спази. Той бе подложен на натиск от военните. На 6 юни 1944 г. съюзниците дебаркираха на френския бряг и се отвори вторият фронт на запад срещу германците. Още преди Багрянов да вземе властта имало едно постановление № 30 от 28 април 1944 г., според което е било направено списък на хора, които трябвало да бъдат унищожени. Но избиването на партизаните продължава и при кабинета на Багрянов, макар че на 16 юни 1944 г. с Постановление на Министерския съвет е взето решение да се отмени предишното постановление № 30 от 28 април 1944 г. Но борбата срещу нелегалните комунисти продължава под ръководството на министъра на вътрешните работи, оглавявано от проф. Станишев, известен хирург. Сега кое е най-интересното? Багрянов не изпълнява указанието на Учителя - да не се избиват повече хора и като капак на всички отгоре, проф. Станишев,, хирург по професия, но в момента министър на вътрешните работи, издава заповед от 21 юни 1944 г. под № 4273 - да се продължи избиването на партизаните. Дори определя срок - до 30 август 1944 г. да се приключи с нелегалните групи, т. е. да бъдат унищожени. И какво става по-нататък? На 1 септември Багрянов си подава оставката, на 9 септември идва правителството на Отечествения фронт и комунистите идват на власт. Същото правителство издава закон за Народния съд. Народният съд започва да заседава на 20 декември 1944 г., с първи състав срещу тримата регенти, всички министри от петте кабинета от 1 януари 1941 г. до 8 септември 1944 г., заедно с министър-председателите и дворцовите съветници - 51 човека. Втори състав е срещу народните представители от 25-то обикновено Народно събрание, на брой 129 човека. Присъдата се прочита на 1 февруари 1945 г. На смърт са осъдени 2730 души, от които, министри на три кабинета и 67 народни представители. Споменаваме тези факти, за да се види, че Багрянов и другите около него не изпълниха това, което каза Учителят. Те извършиха престъпление и след това дойде възмездието за тях. Те бяха разстреляни. От друга страна, Учителят бе заявил, че на комунистите също не е позволено, след като вземат властта, да убиват хора. Учителят им бе дал разрешението на тази задача - какво да правят. Те трябваше да ги изпратят да работят като обикновени работници и затворници. Те ги избиха и си навлякоха карма. Вместо да се разплита българската карма, тя се оплете отново и се завърза още по-здраво. А разплитането вече е много по-трудно. Следващите поколения ще проверят това. Започна да се разплита трагичната карма на българския народ.
×