Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'Мировата скръб'.

Открити 1 резултат

  1. II. РАЗМИШЛЕНИЯ 1. МИРОВАТА СКРЪБ Това са мои лични, собствени мои размишления, които се отнасят само до мене. До тия размишления съм дошла по вътрешен път, по пътя на изпитанията, по пътя на наблюденията и по мои опитности. Понятието „мирова скръб" ме е занимавало много отдавна, може би преди няколко десетки години. Слушала съм да се говори за тази скръб. Чела съм малко за нея, но нито слушането, нито четенето ме е задоволявало. Защо? Защото то е останало без съдържание и смисъл. Ако едно понятие има само име, а няма съдържание и смисъл, то остава завинаги сапунен мехур, който днес или утре условията ще разпръснат в пространството. При това питам се: Може ли да се каже „мирово страдание" вместо „мирова скръб"? Скръб и страдание единични понятия ли са? Еднакво ли се приемат от човека? Ако думата „скръб" може да се замести с думата „страдание", защо никой не е казал „мирово страдание" вместо „мирова скръб"? Сама си задавам въпрос и сама си отговорям. Според мене, понятията „скръб" и „страдание" имат нещо общо, но и по нещо се различават, поради което понятието „мирова скръб" е получило господство над страданието не само по давност, но и по вътрешен смисъл, различен от понятието „страдание". Общото в двете понятия се заключава в това, че и при скръбта, и при страданието човек минава през огън. Обаче разликата в тия понятия е по-голяма, а именно: при скръбта огънят е вътрешен и продължителен, а при страданието външен и кратковременен. Значи, огънят в двата случая е различен по сила и трайност. Те се различават още и по обем: по съдържание и обем скръбта е колективна, мирова, а страданието е лично, субективно. В страданието се подчертава егоистичен елемент, а в скръбта - миров, общочовешки. Че някой изгубил имот, пари, къща, това е страдание, но не е скръб; някой боледувал и после оздравял, това е страдание, а не скръб; някой изгубил близък член от семейството, роднина или приятел, и това е страдание, някога по-голямо или по-малко, пак страда, но още не може да се нарече мирова скръб; че някой бил онеправдан, огорчен или злепоставен и т.н., и това са страдания, които обаче не се записват никъде в природата. Този род страдания имат отношение повече към външния, физическия живот на човек, отколкото към неговия психически, духовен или в широк смисъл на думата, към неговия морален живот. Друг е въпросът, ако към страданието на човека се прибави елемент от моралния му живот, тогава страданието приема характер на скръб, която един ден ще се запише в аналите на природата, отдето никой не може да го заличи, защото влиза вече и като съдържание на мировата скръб. Дойдем ли до тази скръб, там влизат друг род преживявания: Виждате на смъртно легло млад баща или млада майка, които оставят четири-пет невръстни деца, към които не могат да изпълнят своя дълг, който всякога са съзнавали, а днес повече от всеки друг път. Страшно е да имаш всичкото съзнание към ония, на които си дал живот, а не можеш да изпълниш своя дълг. Още по-страшно е когато съзнаваш или осъзнаеш, че не си изпълнил дълга си към своята собствена душа, към своя ближен или към Онзи, Който ти е дал живот, Който ежеминутно ти дава блага, а ти не можеш да изпълниш онова, което се иска от тебе или което съзнаваш. Страшно е, когато в тебе се пробужда Висшето съзнание към Великото и Първо Начало в живота, а не можеш да изпълниш своя дълг към Него. Това, както ред още страдания наричам морални страдания, които изваждат човека от неговия личен, себичен или индивидуален живот. Неговите страдания са вече морални и го водят в областта на мировата скръб. Природата записва тази скръб, но с това пише и името на този човек. Неизброими са човешките страдания, но още по- неизброими са неговите скърби. Първите - човек има условия да споделя с близките си, а вторите - за тях няма нито език, с който може да ги споделя, нито има сила в себе си да ги изнесе навън. Страданията човек със сълзи ги облива и по този начин смекчава, а при вторите няма сълзи, с които да ги полива. При тези скърби на човека нито се дава да плаче, нито може да ги изкарва на повъхността. Дълбок е изворът на тези скърби. Ето тези скърби, според мене са предмет и съдържание на мировата скръб. Следователно, страданията на човека постепенно се заличават, отдалечават от него и най-после забравят. Скърбите, обаче, с времето все повече се задълбочават, вглъбяват в него и предават на човешкото лице не страдалчески, жалък вид, но израз на човек мислещ, който търси причините и последствията на нещата и събитията в живота. Този човек постепенно, сам несъзнавайки това, се определя като микроскопическа частица от Битието, като частица от един голям, необятен свят, чийто живот се отбелязва от необятния екран, наречен необятното пространство, или Битието на Великия свят. Ако една от неговите скърби е записана в пространството, той вече взима участие в така наречената мирова скръб. Страданието веднъж забравено, почти не се повтаря. Ако пак се говори за него, болка няма. При скръбта болката се повтаря, но вече осмислена и дори по-силна. Ако не е по-силна, поне колкото е била в началото, но разумна и смислена. Какъв е смисълът на мировата скръб? Пак според мене, тя е необходима да буди непрестанно човешкото съзнание, да го свързва с живота на Цялото, към което той има отношение и което никога не трябва да забравя. Частица от неговите скърби, влязла като съдържание на мировата скърб, представят огромен капитал, жизнен капитал на неговия бъдещ живот. Без този капитал той няма връзка с живота на цялото, с Битието, от което е малка, макар и микроскопическа частица. Който и да си ти, човече, първо на себе си казвам, помни, че без този капитал не можеш да живееш на земята. Без този капитал ще бъдеш откъснат лист от дървото на живота, люлян от вятъра и чужд за всички живи същества. С този капитал ти ще се радваш и скърбиш с хората; ти ще даваш от себе си, но и на тебе ще дават. И като познаваш мировата скръб, лицето ти пак ще свети от радост, защото познаваш поне отчасти себе си, но и толкова познаваш и своя ближен. Радвай се, когато имаш възможността или привилегията да чуеш и ехото на мировата скръб. Това ехо се чува отвън, но и вътре в тебе. Колко пъти ще чуеш ехото и на твоята скръб, за която си мислиш, че много се е отдалечила от тебе и ще си кажеш: Колко прясна е тази моя скръб, за която мислех, че е отдалечена и забравена. Ехото на мировата скръб. - Преди години, доста години, може би преди три десетки години, дълбоко заспала спокоен безгрижен сън, събуди ме нещо особено. Чух някъде отвън, недалеч, а може и много далече от мене, на неизмеримо разстояние, някакво необикновено ехо, което идеше от безграничното пространство. Седнах на леглото, веднага отворих прозореца и внимателно се вслушах със затаен дъх, да не изгубя това ехо, което още продължаваше да звучи. Слушам, проверявам, отде иде това ехо и размишлявам, да не би да иде от съседната барака, и то единствена. Там живееше моя близка приятелка, с която работехме заедно Словото на Учителя. Понеже в ехото долових неизразима и неописуема дълбока скръб, помислих да не е причината в някакво дълбоко страдание на приятелката ми. Пак се вслушвам, извиках я леко на име, но никакъв отговор. Ехото продължава, а сърцето ми се свива от необикновено голяма скръб. Вслушвам се пак, да не би ехото да иде някъде от улицата, да се мъчи и страда някои. Обаче отвън нищо не се чува. Навсякъде необикновено тихо. Уверих се, че това ехо има друг характер и произход, не е от физическия свят, чиито звукове се възприемат само с физическо ухо. Нещо дълбоко в мене набързо направи един превод, че това е ехото на мировата скръб. Вслушах се още по-внимателно, съсредоточих се и почувствувах повторно голямата скръб на човечеството, събрана и изразена в дълбока, неподдаваща се на описание скръб. Сърцето и слънчевият ми възел само я възприемаха и се гърчеха. Колко време продължи ехото, не мога да кажа, но всичко това стана толкова бързо, че и аз не можах да се опомня. Какво би бйло, ако продължаваше много! Споменът за това ехо и до днес е паметен и незабравим. Благодарна съм и много благодарна, че можах да възприема нещо от това дълбоко понятие - мирова скръб. Колко много още може да се говори и пише, и мисли по него. И днес, когато си служа с думите - ехото на мировата скръб - за мене е ясно, че в това ехо се включват скърбите на човечеството, които могат да се запишат на платното на пространството, за да могат от време навреме да прозвучават в ушите на хората, да им напомнят за онези, или по-право онзи неизпълнен техен дълг към Битието и който рано или късно ще отзвучи при пробуждане на тяхната душа, и ще им напомни, че те са частица от цялото, с която имат здрава, неразрушима връзка. Днес, в заключение на всичко това, питам: Ако съществува ехо на мировата скръб, не съществува ли ехо и на мировата радост? Отговарям си положително и категорично: Съществува и ехо на мировата радост. Невъзможно е човек да е дошъл на земята само да страда и скърби. Щом страда и скърби, непременно се и радва. Пак се питам: Има ли такива радости, които да се записват на платното и на пространството? - Има, разбира се. Има радости, които се заличават, но има и радости, които се записват и никога не се забравят! Каква по-голяма радост за малкото дете, облечено добре от родителите си, което за пръв път стъпва в училищната сграда и сяда на ученическата скамейка? Незабравима е тази радост и този трепет на малкото детско сърце. Какво по-голяма радост от тази за човека, който за пръв път среща онзи свой Учител, който го въвежда в Божествената Школа и му показва пътя към Бога! Вечна и незабравима е тази радост! Писано на 2 януари 1966 година София.
×