Search the Community

БЕИНСА ДУНО ЧАСТНИ УРОЦИ, ДАДЕНИ ОТ УЧИТЕЛЯ СЛЕД НЕГОВОТО ЗАМИНАВАНЕ В ОТВЪДНИЯ СВЯТ от 1961 г. до 1966 г. View File МЕДИУМ: МИЛКА ПЕРИКЛИЕВА ИЗДАТЕЛ: ДИМИТЪР КОСТОВ СЪТРУДНИК: ЛИДИЯ АЛАДЖЕМ София, 1994 г. Submitter Hristo Vatev Submitted 08/04/2022 Category Последователи на Учителя  

24. ЖИВИТЕ ОКУЛТНИ ОПИТНОСТИ М.Г.: Беше 1944 г., вероятно към лятото или пролетта, Учителят беше вече отишъл в Мърчаево. И той беше казал: „Когато се намерите в тежко положение, извикайте ме, макар и през пространството, аз ще ви помогна." И аз останах на Изгрева. Много хора нямаше вече. Едни в Мърчаево, други кой накъдето намери. Паша беше отишла в някакво село, не знам точно къде беше, при някаква наша сестра и дойде на професор Козарев, който беше комунист, жената да й правя косите на апарат, тъй като брат Ради ми беше донесъл апарата с разрешение на Учителя там. И аз правех фризурата и тя ми помагаше впрочем по математика, а аз вместо това правех тези услуги. Таман й навивах косата цялата на това и изведнъж идват четирима полицаи. Аз живеех в един сутерен, така ниско долу и се виждаше какво има вътре. И като видях четиримата полицаи, изтръпнах и изведнъж се сетих за Учителя, че Той каза: „Когато сте в тежко положение, повикайте ме." И само видях, че полицаите държат нещо, нещо като картичка така. Викам: „Това дали не е моя снимка?" Но се сетих за миг, че аз в полицията имам 32 пози - така, така, така, вън от това, което са ми взели те, но навсякъде аз съм намръщена. Даже имам една книга, която Нецо Гарвански е написал, както сме в полицията, нея мислех да ви донеса, да ме видите, но забравих. Та навсякъде съм намръщена и казвам; „А, тогава аз ще се смея, ще кокетирам с тях." И като излизам в антрето, връзвам си една панделка тука така като кариочка и почвам да кокетирам с тях: „А, кого търсите, как, що?" И единият от тях, който беше, казва на по-предния: „Не е тая, бе!" Другият вика: „Тая е, бе!" - „Не е тая." Аз се заливам от смях. Кого търсите, а, за мене ли сте дошли? Я виж колко кандидати, това, просто се шегувах с тях, така да се каже. И не е тая, и тая е. и не е тая, и излезе, че не съм тая. Но преди да изляза само в антрето, казах: „Учителю, на помощ!" Нали, как съм го казала, що, не знам, но излязох, че не съм тая и те така си отминаха, и аз свалям веднага тия щанги от косата на тази Козарева и казвам: „Г-жо Козарева, никакви водни няма да ви правя, нищо, моля, вървете си, защото виждате какво е положението." А мъжът й беше комунист и тя не беше доволна от това. Тя беше от тези - легионерка, щото учителка в гимназията. И така тя си отиде и аз на бърза ръка метнах палтото на гърба си и на някакъв камион ли, на какво, оттам на превозно средство на шосето, отидох в Самоков. И когато отидох по-късно вече в Мърчаево, Учителят ме пита: „Е, как мина?" - „Добре." Ама аз не знаех, че е за това, понеже много случки стават с мене, не можах да загрея. Но и Той ме остави така де, не ми каза за какво. Защото по-късно, когато се явявах на изпити в Самоков, пак отидох в Мърчаево. Той пак каза: „Е, как мина?" Нали? Но аз вече Му бях писала едно писмо до брат Боев, че взех изпитите без поправителни. И тук беше така. Това беше случаят с полицаите. Там, а те впрочем са се върнали, след това разбрах, може би след 20 минути или половин час, но аз вече бях изчезнала от града. Аз страдах от едно чувство, че ако пред изпит не отида на изгрев на Витоша, няма да си взема изпита, защото съм частна ученичка. И трябва да отида на изгрев на всяка цена, горе на Витоша или на Черни връх, или на Бивака, или някъде нависоко трябва да се кача, или на Резньовете и т.н. И просто се чудех. И един път така тръгвайки за там, за Резньовете, не, за Черни връх отивах, пада на Резньовете мъгла, ама толкова силна мъгла, че не се вижда от два-три метра разстояние. Учителят веднъж, когато бяхме заедно на екскурзия на Бивака, падна така мъгла, каза: „Защо се плашите, това са същества, те идват също както сте и вие тука. Ами вие може да се раговаряте с тях." И нещо от тоя род говореше. Аз тогава ми направи силно впечатление това и като тая мъгла горе на Резена, коленичих и се молих: „Господи, аз не искам друго, освен да ми се открие пътя за върха. Къде е?" Изведнъж ми се открива пътя. Ама сърцераздирателно се молех. Но аз помислих, че не е точно за там, ама казвам: „Същества, щом тука ми откривате, по тоя път ще вървя." И точно извежда горе на върха, макар че се колебаех, че не е там. Но на връщане, на същото място пак на Резена там, пак мъгла и отдолу иде мъгли, мъгли, мъгли, и пак трбява да се моля, сега пък за пътеката, която отива в Алеко. И пак така се откри около 20 метра широчина. Аз викам: „Това пък къде ли ще ме заведе сега? Но щом тука се открива, тука трябва да вървя." Нали, вярвам в това. Точно на пътеката на Алеко ме изведе. И благодарих тогава за това и така можах да сляза. Другият случай с кучето. Аз имам даже снимка, но трябваше да я покажа. В тия години бях 24-25-26 годишна. Отивам в Долна Баня. Долна Баня, аз ви показах една снимка. Като дете баща ми беше пчелар, там ходеше да гледа чуждите пчели и едно поетично място, където се сливат Рила и Родопа, много исках да го видя. И отидох. Но сега изведнъж решавам сама да отида от Долна баня до Самоков на 24 или 26 километра, да тръгна сама през Балкана до Самоков. Ходех с голф и с каскет. Така имам такава снимка горе, но изведнъж, когато тръгвам по пътя и вървя, вървя, вървя, някъде долу - от едната страна е нанагоре баир - път и надолу е, пък така продължава тоя баир и някаква срутена запустяла къща. И оттам се обажда овчар: „Ей, мари, къде си тръгнала?" Аз мисля, че като съм с панталони и съм си скрила косата, няма да разбере, че съм жена. „Ела, вика, тука има за ядене, за пренощуване, а пък после ще продължиш." - „А, имам смъртен случай, бързам, та бързам." Много ме закачаха мъжете и нямаше как да се отървавам от тая работа, но и така аз продължих пътя. Но точно на пътя едно куче грамадно, овчарско. И сега, понеже Учителят беше казал, че и кучетата имат душа. На душата им трябва да говориш. Те разбират и аз почвам. Заставам така на едно разстояние оттук до външната врата и казвам: „Виж бе, душа, и ти си душа като мене, но си в друга форма, не си като мене. А моята форма от твоята се плаши. Ако искаш, помести се малко." Пък едно слънце беше огряло и то се проснало така на самия път. Пътят не е широк - тесен. То погледна към мене, погледна, вдигна се лениво така, направи две крачки и пак се струполи и пак легна, и ме гледа. И аз продължавам да го гледам и викам: „Ами още малко се отмести бе, не мога да мина аз така. Ти си душа, добра душа си, викам, но още малко се отмести." То така поизпъна си крачетата, насам натам, поизплези се и пак се пообърна, и се премести две-три крачки кучешки нанагоре и ме гледа и все едно ми казва: „Хайде де, минавай!" И аз така викам, то няма да се премести сигурно повече, ами трябва да мина. И така с „Отче наш" и с „Псалом 91" и с „Бог е любов, Бог е любов", минах така на едно разстояние, малко по-далеч от вас, де, като до вратата така и отминах. И като отминах така на още толкова разстояние, лекичко се обърнах, защото ме беше страх. И то ме гледа, и аз го гледам, ама вървя вече нанататъка и навлизам вече в една гора и през тая гора като вървях, вървях, доста вървях по тая пътека, излязох из гората, минах Гуцел, там селото и т.н. И ме среща един и вече долу така се вижда Самоков и казва: „Откъде идете? През Гуцел ли минахте?" Казвам: „Да, през Гуцел." - „Ама ние гоним мечка стръвница", казва. - „Ах!" - „Да, в гората." Аз тогава се уплаших и хукнах да бягам нанадолу по баира. Пристигнах в Самоков. И като се върнах, отидох да разправям тия два случая на Учителя и Учителят ми каза: „Е, получила си някоя и друга опитност!" Това бяха думите му, нали? Щото аз казах: „Нали Вие казвате, че мъглите са живи, нали. Вие казвате, че животните и те имат душа, като човека." - „Е, да, казва. Е, получила си някоя и друга опитност."

I. ОПИТНОСТИ C УЧИТЕЛЯ 1. ЕДНО МАЛКО ВЪВЕДЕНИЕ Преди да пристъпя към описване на своите опитности около Словото, около Учителя и с Учителя, и преди да напиша нещо около постепенното ми и то само отчасти опознаване на Учителя, ще направя едно малко въведение. При това считам за нужно да обясня защо толкова късно описвам своите опитности, когато те датират от 1915 година, 19 юли, в който ден за първи път срещнах Учителя на физическия свят. Едно е вярно и то абсолютно вярно, макар и толкова късно да ги пиша, нито на йота, нито на косъм не е заличено от това, което е преживяно на времето. За мое щастие паметта и днес не е загубила нищо от своята вярност и преснота. Затова предавам нещата, както са опитани и преживяни. Освен това аз възприемам нещата в живи образи, които се отпечатват не само в паметта ми, но и в съзнанието ми и оставят такива дълбоки бразди, че нищо не може да ги заличи. Пък и не забравям своята съвест и отговорност за истинността на фактите, които описвам. Към всичко това прибавям и следното: Аз пиша всичко това главно за себе си, да преповторя още един път пред себе си и в себе си, пред своята отговорност и искреност, като имам предвид, че пиша всичко това само за себе си. Пиша го чисто, акуратно, това е мой дълг, а дали някой след мене ще го използва, това вече не е моя работа. Връщам се на темата: Едно малко въведение. Наистина, едно малко, микроскопическо въведение към едно голямо събитие - раждането на Великия Учител - на нашия обичен Учител на земята, в България преди сто години - 12 юли 1864 година. Раждането на Великия Учител внесе в народите, както и в цялото човечество нов стимул за възраждане. Ето защо думите „Едно малко въведение към голямо събитие", макар и от голям мащаб, замествам с думите: „Едно малко въведение към една велика епоха, която донесе свещен стимул между народите и цялото човечество за освобождение от външно и вътрешно робство". Колкото и да е тази епоха велика като епоха, като период, и тя има начало и край. Ето защо правя едно допълнение на мисълта си: Едно малко въведение не към едно голямо събитие, нито към една велика епоха, но едно малко въведение към един велик акт, към едно велико дело на вечността, която няма начало, няма и край и е безначална и безпределна. Със своето слово Учителят внесе в човешката душа онзи дълбок вътрешен стремеж към вечността, към вечния реален живот, в което се крие истинското възраждане, пробуждане на съзнанието и усъвършенствуване на човека. Колкото и да пиша аз и моите братя и сестри, и колкото и да говорим помежду си за това, което сме чули, видяли и разбрали от Учителя, една ли ще имаме хартия и мастило да го изпишем, едва ли ще имаме време и да го изговорим. Обаче утешаваме се с мисълта, че пред нас е вечността и ние след нея. Словото Божие е необятно, безпределно, вечно и достъпно за всяка човешка душа. На който край на света и да се намира тя, достатъчно е да го потърси искрено и с любов. ГДЕТО Е СЛОВОТО ТАМ Е И УЧИТЕЛЯТ.