Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'ПРОЛЕТ'.

Открити 2 резултата

  1. ПОГЛЕД КЪМ ВЕЛИКОТО УЧЕНИЕ НА ПРОЛЕТТА В ЖИВОТА Д-р Ел. P. Коен Най-малко 80-90 на сто от хората по земята, предимно из християнския свят, говорят и сочат като утопизъм великото учение на разпнатия на кръста Христос. Макар повече от половин милиард хора да се зоват християни. Въпреки, че християнството, тъй да се каже, е завладяло външно света, все пак отрицателите на това учение са повече, много повече, отколкото искрените му последователи. Това негли е твърде естествено нещо. Сам Христос е казал: „Моето царство не е от този свят" и хората на съвременния свят, пък и света на миналото, които държат твърде много на материалните блага и материалните успехи не могат да бъдат от друго царство, освен от ,мира сего". А сам Христос е казал, че царството му не е от този свят; как могат да държат за учението Му хора, които са от земята и с чисто земни чувства, мисли и постъпки. Ето, в това основно противоречие се крие отношението на „християните" от днешния свят към самото чисто Христово учение. Затова, защото последното основно подчертава, че не е от този свят, бива считано за най-големия утопизъм. Върху Христовото учение от две хилядолетия насам са писани, може да кажем, милиони съчинения. Те всички са хубави, ако ги погледнем през призмата на човешкото развитие. Ала най-хубавите съчинения си остават все пак четирите евангелия, написани с кръвта на самия Христос, осияни от неговия велик дух. Нашата мисъл не е да напишем друго някакво специално съчинение върху Христовото учение. Това са направили мнозина вдъхновени писатели. Ние бихме желали в настоящите редове да подирим и подчертаем значението на това велико учение на живота при днешните тъй изключителни времена. С това ни най-малко не мислим, че ще напишем нещо повече за Христовото учение, от това което вече съществува по този въпрос. Задачата ни е малка и скромна – да изразим вярата си, че Христовото учение е истинско учение на пролетта в живота и най-необходимото звено, което крие в себе си спасението на човечеството, днес повечето от всеки друг път. Ако вие отворите евангелието, тази книга на живота, така както са го отваряли мнозина след дълги търсения, лутания и страдания; ако вие отворите евангелието тъй, както го е отворил Нехлюдов от Толстоевото Възкресение, след като се е отчаял от себе си и от всичко друго, или ако го отворите като онзи, който от отчаяние хвърля в огъня последната вещ, която му е останала – Библията – от последната останало само едно парче хартия и на него написано „Бог е любов" – ако при такива условия отворите Евангелието, тогава словата в него ще ви звучат като ноти от особена мелодия, която поддържа в глъбините на душата дълбок ритъм на живот. Тогава вие ще срещнете в Евангелието на Йоанна да се казва: „Нова заповед ви давам: да имате любов помежду си. От това всички ще познаят, че сте мои ученици, ако имате любов помежду си" (13; 34, 35). И още по нататък: „Тая е моята заповед, да имате любов помежду си" (15; 12). във вашето изстрадало сърце се отеква една хармония, една мелодия от други светове. Вие намирате един дълбок смисъл. Нима има свят, в който царува любов помежду хората, се питате вие в глъбините на сърцето? Нима, не е утопия това? – Възможна ли е любовта на земята, където съществува толкова зло, страдание, безлюбие, егоизъм, завист? И въпреки това явно противоречие, в душата дълбоко нещо ви нашепва, че това е право, че въпреки явното зло, на земята съществува любовта. Вие вниквате по-дълбоко и виждате, че любовта се проявява винаги в пролетта на живота, във всичко що расте, във всичко що цъфти и дава зрял плод. Вие виждате любовта като истински творчески принцип, който се проявява навсякъде. Мъката ви изчезва, защото вие заживявате с истинския двигател на живота – любовта. Ала злото тържества откак свят светува навсякъде. То е завзело всяко кътче от човешкото естество. Завзело е всяко място в човешкото общество. От люлката до гроба, злото се шири спокойно в живота на човека. Най-голямата своя опора, то намира в самата нужда от материално, физическо съществувание. От него се ражда егоизмът. Като гъба, която разпростира своите хифи в тялото на дървото, прониква злото навсякъде в живота, където се проявява нуждата от лично съществувание, от подържане на егото. И тъкмо в тази светлина за тържеството на злото, просветеният може да забележи пътя, по който прониква в живота любовта – този принцип на жертвата от личното благо в името на цялото. Погледнато дълбоко, злото и егоизмът, които са възможни при едно материално съществувание, идват да подчертаят съществуването на любовта като творчески принцип в живота. Ако егоизмът и злото са факторите, които разрушават живота, то тогава коя е онази сила, която го създава, която го поддържа в единство, която го тика към съвършенство и развитие? Тази интимна сила, залегнала дълбоко в естеството на всичко, мъдреците от векове са нарекли Любов. Тя ражда живота и го подържа в творческо единство, казва Учителят. Естествоизпитателите са установили, че най-сюблимният фактор в развитието и зараждането на видовете на земята е любовта. В света на човека, животът с всичките му материални и духовни стремежи се подтиква също от любовта. Ако дори приемем, че нуждата за хляб, за осигуряване на съществуванието създава цялото социално движение, цялата техника и наука, все пак какво е човекът без любов в своя живот – без любов във всекидневната си работа, във всяко начинание на своята ръка? Понятията хляб и любов се преплитат в живота. Едното става символ на другото и другото става символ на първото. И в същност хлябът се явява като израз на любовта на живата природа към нас хората. Затова Христос, великият символ на любовта казва:„Аз съм хляба на живота. Който яде от мене, няма да огладнее". И тъй, в нашето индивидуално съществувание егоизмът ни тика към хляб като нещо най-необходимо, а природата ни го дава като израз на любов. В цялото учение на Христа, което засяга всичките проблеми на живота, като червена нишка минава неговото учение за любовта. Никой до Христа не е издигнал любовта като принцип – Бог е Любов – а също и любовта в земния живот: „По това ще познаят, че сте мои ученици, ако имате любов помежду си" – както това е направил самият Христос. Това е основното различие между Христа и целия останал свят до него, па и днес. За днешния свят любовта е обект на книгите и за младежта, без реална стойност за отношенията между хората. Тъкмо това, обаче, е възвестил Христос – любов, която може да поддържа истински човешки отношения между земните жители, хората. В основата на тия отношения стоят разумността и истината. Моят ближен е подобен на мен, той има същите мои духовни и материални нужди, следователно той се нуждае от същите блага и условия, каквито имам и аз. Ето основата, на която може да се съградят правилните отношения между хората на земята. Да се проникне всеки от това съзнание, това е Христовата мисия на земята. Защото между подобните ще има отношения на благоразположение, разумност и истинност. За практическото, не книжническо разбиране на Христовата любов между хората се изисква само едно пълно съзнание за единството между подобните и малко добра воля у всеки да „върши на другия това, което желае нему да вършат". Само така злото се обезсилва и егоизмът, по право егото, добива истинското си значение като служител на цялото. Съвременният свят не може да разбере този велик творчески принцип на Христа. Съзнанието на днешните хора се движи в една сфера на личното, семейното, класово и кастово благуване. Мисъл за другите не съществува. Или, ако тя съществува, тя е толкова малка и само външна. Грижата за другите се ограничава пак в рамките на кастовото съзнание и принадлежност. Идеята за любовта, за единството между човеците, е нещо чуждо за обществото, за народите, за цялото човечество. Затова развитието на народите върви по пътя само на личното добруване, чрез разрушаване и изземане на чуждото благо. Развитието на търговско-стопанските връзки между народите ни най-малко не допринасят пряко за прилагане на любовта и мисълта за другия между народите. Търговията е резултат само на необходимостта да се задоволи личната нужда и да се придобие по голямо лично благо. Под лично благо разбираме благото не само на дадена личност, но и на по-голяма обществена единица. В обществения живот личното благо се изразява в търговията. А търговско-стопанските проблеми са родоначалник на всички международни спорове и войни. Конкретно казано, днешните войни са резултат на стопанското желание на дадени народи да натрупат и запазят колкото се може повече от благата на земята за себе си. И днес ние живеем в едно време когато се развихря една от най-големите и страшни войни, които светът е преживявал. Изгледи да надделее разумността – тоя будилник на съзнанието има твърде малко... Къде остана Христовото учение на любовта между хората! – Тия, които взеха Христовото учение в ръцете си, го извратиха. Те го облякоха в разни дрехи, нарекоха се „църкви христови" и се обявиха едни срещу други. Днес има национални църкви, които ревностно поддържат националния дух, но са далеч от учението на Христа. То е чисто и недвусмислено – Любов между човеците. Не кастова любов в широк смисъл, но любов между човеците. Две хиляди години от времето на Христа църквите не успеха да всадят всред човеците учението за любовта, защото зад името на Христа те потънаха в езическа обрядност и външна парадност. Те внесоха в живота езическия култ към смъртта. Затова остана далеч Христовото учение, което е за живите – земно, физически живи. „Бог не е Бог на мъртвите, но на живите", казва великият Учител от Назарет. Който тук на земята умее и се научи да живее разумно и в любов, в творческа любов с другите, за него царството на небето от само себе е отворено. Това живо учение на пролет в живота, официалните представители на Христа не предадоха до ден днешен на хората. Затова те останаха до днес със своите езически нрави – мисълта само за себе си. * Изживяваме последните дни на една дълга езическа епоха, която се крие зад името на Христа и се нарича християнска. Ужасите на водещите се днес международни войни, кръвта която се пролива и ще се пролее ще се дигне до главата на тия, които ще останат живи. Те ще подирят нов смисъл и ново разбиране за живота. Те са изпитали досега всички човешки философии, религии, науки и изобретения. Те ще разберат, че всичко това е било за неговото лично самоунищожение. Тогава ще избликне отново във всичката си чистота и мощ великото учение на Христа за любовта, за вечна разцъфваща се пролет в живота между човеците. Тия, които ще останат живи, ще разберат, ще възприемат, ще живеят с тази вечно нова светлина. Ще изчезне от земята тогава „великата утопия" на съвременните хора. Идва този ден и сега, и веч! Той се ражда от кръвта на тия, които не разбраха нуждата от пролет помежду си. Нови вестители, нови творци в любовта са необходими! Вечно живият, чрез своя принцип на любовта, Христос дири нови хора, които ще живеят така, както той от две хиляди години непрестанно учи. Дотегнали са му всичките досегашни езически представители! „Нова заповед Ви давам: да живеете в любов помежду си."
  2. ЗИМА Символ на сковаващото в живота, зимата е страшилище за всички. И наистина, тя не може да бъде добра за всички. Да посрещнеш зимата, трябва да бъдеш готов за всякаква изненада. Време на изненади и мраз, това е зимата. Както за физическата зима трябва да си подготвен своевременно, за да я посрещнеш безболезнено, така и за зимата, която често настъпва в душевния живот на човека се иска съответна подготвеност. Същественото в зимата е да владее човек изкуството да се прибира в себе си. Когато зима наближи, всичко в природата се затваря в себе си. Листата на растенията окапват, соковете по дърветата се движат само по вътрешността на дървото и бавно. Едноклетъчните организми се обви-ват в дебели черупки – инцистирват се. Много висши животни прекарват зимата в дълбок летаргически сън. Само човек е бодър и през зимата. Защото природата го е надарила с разум да разбира нейните закони. Но горко на неподготвения да посрещне зимата! Ще се попари. Зимата учи човека на две неща – да има топло – топло в своя дом, дреха топла и вътрешна топлина – на тялото и духа. Тя го учи, че през зимата трябва човек да се затвори в себе си. Зимата не е време за разцъфтяване. Векове изучава човек проявата на зимата и все още не ум-fee да се защити всякога от нейните изненади. Много изненади крие зимата в себе си. Ала тя има и своите хубави страни. Дивна е белината на снега през зимата. Как упоява тя, извисява човешката душа, внася здраве по земята. Ала страшно и неприятно нещо са мъглите и мразовитите дни няма хубаво в тях. Те крият стихията на зимата в себе си. Хубави са дните през зимата, когато на едри парцали вали сняг. Велика симфония на хармония и чистота се изпълнява от зимния оркестърът на природата тогава. Една приятна радост и свежест изпълва душата. Всяка частица на тялото се раздвижва при тия тържествени дни на зимата. Но човек не може да опише красотата на ония зимни дни, когато грее слънце и дебелият сняг хрупка под краката му. Грее слънце, а времето е стегнато, но приятно, приятно, вълшебно като приказка. Единство има зимата в себе си – тая царствена белина държи всичко в едно – тя обединява всички цветове в себе си, тя заличава всички различия по земната повърхнина, всичко се изглажда, изравнява, уеднаквява. За всеки, който е опитал и опознал зимата като вълшебна приказка, в която всичко е омагьосано, той не може никога да забрави устрема, който събуждат в него бурите и мраза – как иска човек да живее тогава. Той не може да забрави приятната болка, когато в зимен слънчев ден диша с пълни гърди свежия въздух до ненасита. Сякаш сърцето ти ще се пукне при такива моменти. Не могат да се забравят чудните сребърни гори – с натежали клони от бял сняг; звездните зимни нощи, лъчещи от себе си небесна топлина. Не може, не може да се забрави хубавото на зимата! Тя сковава, но и събужда вътрешни сили и импулси. Когато бяхме деца, през дългите зимни нощи сме слушали унасящи приказки край огнището. Нещо дълбоко мистично имаше във всичко това. Страхотно бучеше и блъскаше по прозорците и вратите зимната фъртуна. в почуда гледахме сутрин светещите снежни и ледени кристали по прозорците и греещите висулки от лед по ръба на къщния покрив. Това бе нов вълшебен свят за нас. Животът е светещ кристал през зимата! И в неземна радост изпадахме, когато из полето, горите и планините отивахме да събираме първите кокичета – едва наболи изпод снега. И пак идваха нови зимни дни – до истинска пролет. Не бе ли зимата за нас, малките деца, един символ на събуждащия се героизъм в нашите души, в нашите сърца. Ние днес те познаваме в твоята красота и в твоята страхотност. Познаваме те като принцип, като условие на прибирането навътре, на вътрешната работа. Познаваме те като причина, която събужда сили и импулси в нашите души, в нашия живот. в нашия земен път ти си ни често необходима. Ние сега те изпращаме с радост и със скръб. Зима! Еднакво ние се радваме, че си отиваш. Еднакво ние скърбим за теб – за твоята углъбеност, тишина и творчески импулси. Ние те изпращаме с радост, защото чувствуваме пулса на жизнерадостта и освобождението, което внася в нас настъпващата пролет. Зима – на добър час! – ние пак ще се срещнем в пътя на живота, защото си негова неизбежна страна. ПРОЛЕТ Аз те възпявам всякога, когато в душата ми цъфне радостта. Ти си радост, защото носиш освобождение на всичко. Ти си истинска красота, защото разцъфтяваш всичко по земята и внасяш разнообразие навсякъде. Ти си любов, защото събуждаш във всичко копнеж към слънцето и живота. В много дни на безразличие и тегота, със смисъл запълваш душата ни, о пролет. Дъхът на твоите утрини, този свеж дъх, изпълнен с цветен аромат, повдига нашия дух. Всичко се освобождава напролет. Тежката снежна и ледена броня изчезва постепенно под засилващите се всеки ден лъчи на слънцето. Земята, нашата здрава майка, почва да диша свободно и с тежък ритъм. Виждали сте как сутрин напролет се дигат пари от нея. Това е освобождение. Това е оплождане от слънчевите лъчи. Това е тежкият, но жизнен дъх на земята. И от този бавен, тежък дъх се ражда животът, разцъфтява се всичко. Някоя утрин ти гледаш наболо цвете по ливадата, край реката, под храстите, из гората. И пред очите ти изпъкват много други цветя. Ти попадаш в онзи магически, шеметен кръг, в който могат да те въведат само цветята, топлината и слънцето. Живееш в пълна пролет! И я усещаш като подновление на кръвта – сякаш и кръвта е била смразена през зимата. Усещаш я като ускорен пулс на сърцето, като подмладяващи сили в ръцете и краката. Усещаш пролетта като разширение на мозъка и ти се чувствуваш способен да мислиш. Да мислиш с цялото разнообразие, което се събужда в природата. Права мисъл се събужда в теб през пролетта. Защото права е само онази мисъл, в която има живот, която е свързана с живота, с всичкото разнообразие на проявата му. Не само освобождението и разцъфтяването са очебийни черти на пролетта. Пролетта събужда волността в човешката душа. През никое друго време на годината човек не се чувствува така волен, както през пролетта. Наистина човек не лудува, за да изрази своята волност. Но той трябва да скита напролет, ей тъй, волно всред природата, всред гори и планини. Да се катери по скали и върхове. Ща почувствува благословението на пролетта, ще обикне природата, ще се сроди с живота в нея, ще крепне в здраве и радост! Волността, що събужда пролетта, я познават само насекомите и пеперудите. Познават я още парашутните, пухкави семена на някои растения. Пред вас е китна, цветна градинка. Там виждате много, много едри бели маргаритки с жълто сърце, а всред тях червени макове подават глава нагоре и изящно мятат на страни своите нежни уши-листа. Тук-там се мярка грубият стрък на нежната синя метличина, разцъфнала, строга. А край градинката зелена нива, хармонично олюляваща се на талази от тихия ветрец. И тук-там всред зелените стръкове се подават главичките на виолетовата къклица, като символ на вечното разнообразие, което създава пролетта. Отдалеч вие не можете да видите друго освен тази красива картина. Но като се приближите по-наблизо, ще забележите, че тази цветна градинка се оживява от волното прелитане от цвят на цвят на пъстри пеперудки, от цвърченето на работливи пчелички и от бръмченето на бръмбарчета. Волно, безгрижно, но не безцелно летят тези леки създания на природата и кацват и милват всеки цвят. Живот внася тяхната волност. Любов събужда тя в нас. Ето, пролетта ни учи да се освободим от всички излишни, убиващи грижи Тя ни показва пътя и смисъла: волно да събираме мед на слънчевите лъчи от красивите цветя на живота. Макар пролетта да ни разсейва навън, макар тя да раздвижва всичките части на физическата ни същност, тя събужда в нас и дълбокия живот на душата. Нашият душевен живот, обаче, се ознаменува с една пролетна насока, той тръгва под знака на освобождението, красотата и смислената волност. Когато в пролетна предутрин съзерцаваме промените на небето на изток и очакваме с трепет приветствения лъч на дневното светило, в дълбока душевна хармония и песен изливаме своя възторг и благодарност за живота и благодатта, които се изсипват върху земята. И с пъпни гърди дишаме свежия пролетен утринен въздух. Никога въздухът не е тъй свеж и приятен за дишане, както сутрин на пролет. Пролетта ни учи да ценим живота, когато го видим в неговото разнообразие и красота. Това е върховно благо за душата – да цениш с неговата истинска цена живота. Да бъдеш доволен – едно творческо качество на душата – това се учи само на пролет. А доволството, то е събуждане към красивото и хубавото, което идва, което е и което ние често пренебрегваме. Доволството внася смисъл. С всяко цвете на пролетта расте нашата душа, крепне нашето сърце и се разцъфтява нашият ум. с всеки свеж пролетен лъх, с всеки полет на пеперудите и с всяка песен на птичките се събужда в нас любовта, и ние познаваме великата мъдрост, която живее навсякъде, във всяко дихание и във всяка проява на живот. И всяка звездна нощ през пролетта ни разправя дивни приказки, пълни с чар и мъдрост за пътищата, по които се движат човешките души, по които слизат боговете на земята и по които е създадено небесното творение. Когато вакли стада вечер пасат сочната трева напролет из полетата и планините и песента на овчарския кавал заглуши дебрите и чукарите през нощния мрак, звездите тогава са най-чаровни, пленителни, унасящи. с часове можеш да ги гледаш и да се забравиш, унесен в тях. Те ще те заквасят с онзи квас, който пробужда душата към живота във вечността. Бе зима. И дойде нова пролет. Наново се изливат потоци на живот върху нашата стара майка земя. Тя отново се подмладява. В това подмладяване, тя увлича и нашите души, нашите сърца, умове, нашите морни от зимата тела. Пролет – символ на възкресението и благодатта. Благословена си ти, която идваш наново с бързи стъпки сега! Добре дошла, пролет въжделена! Е.
×