Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'Паша Теодорова'.

Открити 19 резултата

  1. 9. ИСТИНСКИЯТ ЛЕКАР Сестра Наталия Чакова ми е казвала, че стенографката на Учителя Паша Теодорова лично е разправяла случая. На посещение при Учителя сестра Паша вижда, че Той е със силно издут корем. Станало й много неудобно и си извила главата встрани. А Учителят казал: „Е, да, в момента помагам на една бременна да роди." Това е пример за помощ от разстояние. Учителят казва: „Истинският лекар е този, който само като те погледне в очите и болестта веднага изчезва, независимо от това, дали е тя злокачествено нелечима." Такъв пример съм слушала за сестра Дора Карастоянова от нейната рождена сестра Анастасийка. В млада възраст месечният цикъл на сестра Дора протичал с непоносими болки. Сестра й Анастасийка казала: „Ще отидем при Учителя." Учителят погледнал сестра Дора в очите и казал: „Почакайте тук." Отива в Горницата и донася една много мъничка таблетка, разделена на три микроскопични парченца. Казва на сестра Дора да взема три дена по едно и да пие с чаена лъжичка гореща вода. Обаче тя само един ден направила това и до края на цикъла всичко е протекло леко и безболезнено. Ясно е, че тук лекува погледът на Учителя, а не таблетката, с която Той привидно си е послужил пред тези млади сестрички. В беседа Учителят казва: „Аспиринът не лекува, лекува вярата в аспирина." Друг пример съм слушала за една сестра, която е боледувала от бъбреци и не може да се движи. Синовете й я занесли на ръце при Учителя. Той посочил един камък, на който да я поставят да седне. Погледнал я в очите и казал: „Стани!" За изненада на синовете й тя става и тръгва да ходи свободно без всякакви болки. По този начин се лекуват само тези, на които кармата е изплатена. Сам Христос не е лекувал болни, на които кармата не е ликвидирана.
  2. 21. ПИСМО НА ПАША ТЕОДОРОВА ДО ГЕНА ПАПАЗОВА София, 26. IV. 1927г. Н. Л. К. Б. Л! Добра Гена, На теб и на всички в къщи ви честито Възкресение Христово! Нека тази идея дълбоко залегне в съзнанието ти та при всички случаи в живота ти на мрак, тъмнина и смърт в съзнанието ти да знаеш, че има и възкресение, има и нов живот. Бъде добра и весела и уповай само на Бога! Никакъв човешки ум, никакво човешко сърце, никаква човешка дума, колкото и сладка да е, не може да изведе човека на светлия и красив пък към Бога. Уповай на Бога! - Бил Той в твоята душа, бил Той в душата на кого и да е. Познай Го в себе си, познай Го в другите. Това е задачата на всеки едного в живота му- да различаваш Божественото от човешкото - това е смисълът в живота. Няколко думи от Великденската беседа: В живата природа, както и в живота на човека има три важни момента: първият момент е да даваш - свойствено на Бога. Вторият момент - да приемаш - свойствено на човека, на всяка жива твар. Третият момент е да задържаш - свойствено на разумния човек. Мъдрият, разумният, добрият човек, се отличава с това, че задържа. Това ни е достатъчно засега. Навярно те интересува как излезе екскурзията ни на 2-я ден на Великден. Сутринта от 5 - 9 часа великолепно време. Всичко това привлече мнозина от братята и сестрите. От 9 часа вече на бивака - облачно, силен ветрец, не студен, но и много топъл не беше. Към 1 часа на обяд изгря малко слънце, което ни топли до 2 и половина. Към 3 часа се готвим за път. Заваля приятна, хубава градушка, която обаче силно бодеше по лицата. По пътя на връщане валя малко дъжд, имахме и артилерия, гръмотевица - с една дума разнообразна, приятна екскурзия. Нещо, което е много радостно за всички ни, то е, че Учителят ни даде хубави методи за упражнение, по-право за лекуване. Като си дойдеш, ще ги прилагаш, ако намериш за добре. Те са много ценни. Дано можеш да прочетеш нещичко, та да ти е по-леко за изпита. Поздрави майка си, Гечо и останалите. Ако видиш Петра, също и него поздрави! Всичко хубаво ти желаем всички у дома: N 136. Забележка на редактора Вергилий Кръстев: Адресирано до г-ца Гена Йонева Папазова, студентка по агрономия, с. Дебелец, Търновско. Магнетофонният запис бе направен януари 1988 г. в дома на доцент Гена Папазова, ул. „Клемент Готвалд" 31А. Уважаема сестра Гена Папазова, Ти сега си в Невидимия свят. Когато подготвих твоите спомени, през есента на 1991 г. се обадих на твоята племенница и осиновена дъщеря по телефона - Радка Цанкова, за да предаде някоя твоя снимка или на Паша Теодорова. Тя се зарадва и ми каза, че има такива снимки, като пожела да се видим и пием кафе. През месец май 2000 г. я потърсих по телефона и обясних, че се обаждам за снимките, които тя бе обещала. Но тя отказа категорично да ми даде какво и да е. Някой я беше настроил срещу мен. Но аз помествам онези снимки, които аз ти бях направил собственоръчно с моя фотоапарат, когато привършвахме работата ти с тебе. И така твоята племенница и осиновена дъщеря, която наследи апартамента ти на ул. „Клемент Готвалд" 31А и който сега го е дала под наем на една фирма и взима наем от него и си подпомага с парите, не рачи да ти даде снимка да я поместим към твоя материал. Накараха я да работи срещу тебе.Но онова, което бе публикувано в N 18, стр. 383, аз изпълних. Публикувах спомените на Паша Теодорова, които ми връчи, както и твойте разкази за нея. Ето, видя ли, че Вергилий винаги си изпълнява обещанията.
  3. 18. СПОМЕНИТЕ НА ПАША В.К.: Така. Сега един друг въпрос. Паша си замина. Паша си замина, нали? Сега от нейния архив остана ли нещо? Г.П.: Какво разбирате вие под архив? В.К.: Нейните опитности, снимки, писма, кореспонденция. Г.П.: При Христов тя не донесе нищо. Такова нещо нямаше, кореспонденция нейна. Имаше нейните опитности, които и вие имате. Аз ви помолих да дадете списък и да видя какво нямате от туй, което е у мен. Да мога да ви го дам. Знам само положително, че вие нямате писмата до нейното заминаване. В.К.: Да. Сега аз попаднах на едно нещо друго, което някой беше го преписвал, но се е опитал да прави свободна редакция, в смисъл съкращавал е някои изречения, изхвърлил е някои изречения, което не е допустимо и не е правилно, защото е кощунство, някой е съкращавал някои неща, с което аз по начало не съм съгласен за тия неща и държа много за автентично и оригинално и авторско на самият автор. Та ми ги носеха, ще ви покажа. И аз имам една молба, при положение, нали, на тези неща, които вие от Паша пазите вече толкова много години, това е моя молба, нали, не е изискване, защото нямам право да изисквам. Молбата е да ми ги предадете на мен да ги съхраня, обаче вие ще си помислите. Г.П.: Аз трябва да ви ги предам, защото няма на кого другиго. В.К.: Аз искам да ги предадете на мен, аз ще ви покажа какво имам, искам да ги предадете на мен, да ги съхранявам, защото те са правили една, втора, трета редакции и някои смятат, са сметнали, че изразът на Паша е бил удачен, а чрез този израз е минало цялото Слово на Учителя и те нямат право да коригират нещата. Има една опитност на Паша: „Не коригирай Божественото!" И сега ще ви покажа как някой си е позволил да коригира и затова аз много ви моля, нали, и едно изискване, да ми ги предадете тези неща. Г.П.: Сега, още сега ще ви ги предам. В.К.: Благодаря, да мога да ги съхраня. Г.П.: Ще ви ги предам. Ще кажа. Борис Николов пък не е невменяем сега. Човек няма кому. В.К.: Той няма кому да ги предаде, той вече не е това, което беше, то мина вече неговото време, в смисъл, той е възрастен човек. Г.П.: И да не е възрастен, пак не е деен. Не е деен. В.К.: Не е деен. Да. Предайте ги на мен. Ето, аз съм изслушал тая работа, да я довършиме и ще бъдете спокойна, аз съм от тия, които си изпълняват задълженията докрай. Да. Елена Андреева, не. Кому ще ги предадете? После трябва да ги предадете на едно поколение, което може да издържи 20-30 години, за да може да ги съхрани. Г.П.: Отговорност, ама ако останат така тука и моите ги затрият? В.К.: Вашите племенници ще ги захвърлят насам-нататък и ще ги захвърлят. Затуй по-хубаво ги предайте да ги прибера. Г.П.: Ето ги. В.К.: Това ли е всичко? Г.П.: Чакай, да видя какво съм ви предала. В.К.: Да, може да напишете на един лист какво сте ми предали. Г.П.: Абе, какво ще записвам? Вярвам ви. В.К.: Само този пакет е, така ли? Благодаря. Е, да сте живи и здрави. Аз смятам, че вие ще си довършите вашия труд. Разрешихте, досега всички неща ги разрешихте много добре, много правилно, да. Благодаря ви. Г.П.: Свършихме една работа. В.К.: Сега аз имам желанието, може някой път пак да дойда, когато това ще бъде последният сеанс, когато вие съберете някои пак така, спомени. Така ще си ги отбележите по същия начин и искам така след това, след като ги разкажете, аз ще ви спомена някои имена от Изгрева, какво може да си спомните така за някои хора. Г.П.: А, недейте ме кара, защото аз нямах контакт с хора. В.К.: С тях нямахте контакт. Г.П.: Аз имах хора, които обичах, уважавах, да си поприказвам, но мен близки ми бяха само моите, Паша. В.К.: Паша. Г.П.: За мен те бяха близки. В.К.: Сега в такъв случай ние се уточняваме така, пак ще дойда, като си припомните. Г.П.: Само за тях мога да говоря, защото видяла и живяла съм. В.К.: Живяла, да. В такъв случай, това, което си припомните, ще го отбележите на точки и аз някой път ще дойда пак. Г.П.: Ако има, аз ще ви се обадя. Ако има нещо ново, аз ще ви потърся. В.К.: Така, благодаря. Добре. Сега и да приключим, аз искам да ви помоля, да заснема ръцете ви на фотоапарат. Момент. Г.П.: За какво ще снемате ръцете ми? В.К.: Ей сега ще ви покажа. За документация, че ви е имало!
  4. 7. ГОЛЕМИЯТ ИЗПИТ НА СЪВРЕМЕННИЦИТЕ НА ПАША Г.П.: Да ви разкажа, в последните й години тя трябваше да помисли за някой, който да я изгледа. Искаше да намери човек, както Станка у Борисови, при Мария и Борис. Свой човек, предан. И тя на него и той на нея. И почна да пише в провинцията, на някой така да търси подходящ за случая човек. И всички й отговаряха отрицателно. Или заети, или стари, ала и бяха вече други времена. Обърна се и към тукашни хора. Имаше Катя Грива, имаше Буча Бехар, имаше свободни, без семейство, наши приятели, които можеха да дойдат при нея. Не дойдоха. Идват на гости, донесат някакъв сладкиш, поприказват и си тръгнат. В.К.: Не поемат ангажимент. Г.П.: Никой не поема ангажимент. Но аз трябваше да ви говоря и за тази Катя Грива. На Митко Грива сестра. После ми напомнете да ви говоря за нея, защото за нашите нещо трябва да кажа, кажете ми, ще ви говоря. И тогава тя писа измежду другите и на съпругата на Петър Камбуров, на този, учителя по биология от Стара Загора. Той беше вече покойник. Тя имаше двама сина, които са били оженени вече. Тя беше свободна, единият син тука, в София, другият вън от Стара Загора, а тя в Казанлък. Тя в Казанлък, а синът й не знам, някъде другаде беше. Значи съвсем свободна. И Паша й пише, че е писала на други хора в провинцията и винаги й отговаряли: „Имай ме отречен." Това е един стих от Евангелието. „Имай ме отречен!" И оная й отговаря: „Имай ме вречен!" В.К.: Имай ме вречен. Г.П.: И пристига Мара. Хем учителка, интелигентна, поетеса. В.К.: Мара коя? Г.П.: Мара Камбурова. В.К.: Тя се пада снаха на тия Марин и Петър Камбурови? Г.П.: Не. На братовчед им. На Никола. Снаха на Никола Камбуров, а не на Стефан Камбуров, а другия. И Мара пристигна и аз бях много доволна, че един човек на равен ранг интелектуален е при Паша. Обикнахме се, посещавахме се, въобще станахме три. Това трая няколко месеца. И тя не можа да издръжи, Мара. В.К.: Психически ли? Г.П.: физически. И казва така: „Аз дойдох при Паша, а тука толкова много хора идват, аз само посрещам и изпращам, и гощавам." В.К.: Тя не може да издържа на това движение. Г.П.: Да. И си отиде. Ами сега? В.К.: А през това време вие, Паша и тази къде живеехте? Г.П.: Аз съм си тука. В.К.: А Паша си е в къщата на ул. „Карл Шведски". Г.П.: Като от Изгрева вече ги изпъдиха. Оная къщичка там е заета от Юзината. Пък тя и да беше свободна, Паша не може там да бъде сама. Тя не може да бъде сама. И Христов, той си е болен човек, и лежи в горната стая. Него го чуваме само когато пъшка, когато има криза. Защото той страдаше от много болести, между другото и ангина пекторис. Тъй че те си бяха долу, в голяма стая и голяма кухня, и аз ги посещавах, и то редовно. И Паша да се определи. Болният Христов трябваше да поеме нейния проблем. Можеш ли да си представиш? Затуй имаше едно лице с един апетит, няма да ви кажа кое лице, не е наше лице, но е свързано с наши хора. И когато аз склоних Паша да завещае на това лице къщата, Христов възстана. „Ти нищо не знаеш, ти нищо не знаеш." Той следи отношенията им. „Ще уморят Паша." Свърши се този въпрос. В.К.: На кого искаше да завещае, Паша на кого искаше да завещае? Г.П.: Аз я съветвах да завещае на това лице с големия апетит за апартамента й. Не искам да ви кажа името му. Не е от нашите среди, но е свързано с нас. В.К.: Да. Г.П.: И мисля го за нормален човек. Христов там и той седи и знае, значи отказахме се и от него, и Паша си остава на Христови ръце, и на мои ръце. Тогава Христов си направи апартамента и трябваше да вземе и Паша. Как стана това ще ви разкажа, когато говоря за себе си. В.К.: Сега един друг въпрос. Знам, че по едно време Паша е била при Мария и при Борис Николов. Кой е периодът? След като ги изгонват от Изгрева ли? Там една стаичка са направили и тя е била известно време там. Г.П.: То беше, Христов редовно водеше Паша там. Те й бяха вързали една връв, да се разхожда из градината, по връвта да върви. Но къщата беше презаета. Там живееше Надка, една пак бездомна, жена от Трявна, болна. Някакви средства е имала там от родното си място. Борисови й позволяват да си пристрои към къщата им стаичка и тя беше там. А Паша им гостуваше. Паша им гостуваше там. В.К.: Да. Г.П.: Сега не знам дали тя и не прекара след смъртта на Надка. В.К.: Знам, че тя е прекарала шест месеца. Г.П.: Така. След смъртта на Надка, дали Паша не остана там, в Надкината стаичка. Дали не остана, това не твърдя, защото трябва човек да си спомни. В.К.: Знаете ли защо? Аз си спомням едно нещо, което ми разказваше Мария Тодорова, мир и светлина на душата й, и тя казваше: „Когато Паша обяви пред целия Изгрев, че иска някой да я гледа, ще й даде сума и пари да купят един апартамент и т.н. И тогава Паша дойде при мене и казва: „Виж какво, аз понеже не познавам хората и искам твоето мнение и на Борис, кой да избера." И което беше най-интересно, каква беше нашата изненада, никой не се яви. Никой не пожела. Единствено Гена пое ангажимента." Това го знам от тях. Г.П.: Ама аз не съм поела. Аз ще ви разкажа другото. Защото много неща ние ги разбираме късно. Сега Учителят й казва, запишете го това: „Само ти не си ми създала неприятности." От всичко, което го обикаля. „Само ти единствена не си ми създавала неприятности." В.К.: Това е много нещо. Това не е малко. Г.П.: Ето, това беше тя. Ето, това беше тя. Когато страдаше, то беше такъв дух неин, необикновен човешки дух, идваха различни хора, срещахме ги, гощавахме ги, аз го правех това, защото Христов беше в легло. И като ги слушам, някога й казвам: „Вий сега не чувствате ли, че ви лъжат? Не чувствате ли, че лъжат?" - „Гена, аз уча." За всяко нещо, всеки посетител, всеки - „Аз уча." Тя просто знаеше, че това е ученикът, дошла да види изопачените страни на човека. И положителните, и отрицателните. Аз го сложих в кавички, защото това бяха обикновените „Аз уча." Сега искам да ви говоря по някои материални въпроси, които само частично са известни на Борис, а как братството ги разбира, това не знам, не ме интересува, но искам да ги знаете и да ги запишете. В Казанлък е имало семейство наше, Дукови, богати хора. В.К.: Слушал съм за тях. Г.П.: С къща. Да. Каква е била, не знам, изглежда че е била голяма. Когато се обръщат към Учителя и питат: „Ние сме възрастни, заминаваме, на кого да оставим къщата?" Той казва: „На Паша." Тази къща на Паша й струваше много неприятности, защото една къща иска стопанисване. В.К.: Те прехвърлиха ли я, оставиха ли я на Паша? Г.П.: Оставиха я на Паша юридически. Обаче тя трябваше там да търси местен човек да се грижи за ремонти, за наеми, за всичко. А пък и да ви кажа, не знам въобще каква беше тази къща, защото когато трябваше да се продаде, половината я взе съветът. Каква беше тази нейна къща? В.К.: Да не е била някакъв културен паметник на възраждането, че я взимат? Г.П.: Не знам, приятелю, не знам. Това беше само истината. В.К.: И от тази къща взеха ли някакви доходи? Г.П.: Сега тази къща, когато беше по-рано преди, ами преди девети септември 1944 г., и след девети, Паша получаваше наеми, тя ги даваше на брат Боев, а брат Боев подпомагаше нуждающите се. Когато брат Боев се помина, се разпръснаха хората, останаха тези, които са работили за Учението - Еленка и Паша. Паша делеше с Еленка. Какво е било, не знам, на мен такава сума в ръка не е попадала. Какви са били наемите, не мога да знам, но такива пари у мен не са попадали. Когато Паша се разболя, това беше края, вече в последните й години, тя трябваше да ликвидира тази къща. И при нея, да видите какви хора има, бе, дойде Колю Владимиров, учител и директор на гимназия и тука и другаде. Върти се така край нея и т.н. и т.н. И Паша каза: „Той е окумуж човек, Него ще натоваря официално да продаде къщата." Когато Колю продаде къщата, дойде и каза, че така е наредил, че да остане за Паша хубавата половина на къщата. А другата половина я взема съвета. И че я е продал за пет хиляди лева. А Еленка от тамкъшни хора научава, че я е продал за седем хиляди лева. В.К.: Две хиляди лева слага в джоба. Г.П.: Така. Не само в джоба две хиляди лева, а той взе всичките, защото тези пари останаха за Христов, а Христов му беше приятел. И след Паша той ни събра, но ще ви кажа по-нататък, преди това трябваше да ви кажа нещо. Каза: „Няма да ги дам. Няма да ги дам." В.К.: Е защо? Г.П.: „Ами не ща да ги дам." В.К.: Хе-хе, какво нещо. Г.П.: Но вика: „Поемам ангажимент да дам 1000 лева за паметник за Учителя." Викам: „Вижте, Владимиров Учителят паметник не иска. Учителят казва, че „ако ми съградите паметник, аз ще го съборя." Туй, което е направено като белег на мястото, където са неговите останки, е достатъчно. Ако е въпрос да се издигне паметник, няма ти да издигаш на нашия Учител паметника." Но както и да е, той взе парите. От нея къща, от тях пари нищо не се видя. Това нещо знае само Борис и брат Шаров, покойният, на които Христов каза: „Аз понеже ни съм взел, ни съм дал, ни съм взел участие в тази сделка, аз нека ме обвиняват, но аз нито се оправдавам, нито твърдя обратното. Нямам пръст в тази сделка." В.К.: Всичко остана във Владимиров. Г.П.: Всичкото го взе Колю Владимиров. В.К.: Който ужким щеше да гледа да помага на Христов. Г.П.: Той не може да му помага, защото той самият беше болен. Имаше язва и беше слаб и нервен. А, помагаше му. Чакай сега. Помагаше му, защото лятно време Христов е ходел там, в Дъбово. Другаде е гостувал, наем е плащал, но все пак Колю Владимиров го е завел там и му е показал, че е кавалер, Колю е там, нали? Не че му е помагал, но е до него просто. В.К.: Съдействувал. Г.П.: Да има един човек там познат. И той обра Христов. В.К.: Дуков откъде беше, от кой град? Г.П.: Казанлък. В.К.: Хе-хе, Боже, какво нещо, добре че го разказахте това нещо, за да се измие това нещо от Паша, да не остане върху Паша. Г.П.: То може да остане и върху мен, аз не съм сигурна върху кого остава. В.К.: Няма. Г.П.: Но ви казвам: аз нито се оправдавам, нито обвинявам. Аз само констатирам. В.К.: Интересно. Значи накрая нищо не остана. Да. Г.П.: Тази мъка на Паша по поддържането на къщата в Казанлък, тя там се смениха доста наши приятели да помагат на Паша, да вършат тези домакински задължения, но аз другите не ги познавам. Зная само писмата на Донка Кошева. Тя беше една жена, мисля само с дъщеря ли, с дъщери, но нямаше съпруг... Ще ме фотографирате ли? Недейте. He. В.К.: От време навреме искам да ви помоля, защото имате хубав израз, нали, ще фотографирам, просто така да остане. Г.П.: Ах, израза ли го искаш? В.К.: Понеже в момента се вълнувате, излиза много хубав образът. Г.П.: Та тя, Донка Кошева, се оплакваше на Паша от това, че не е успяла, не може, трудно й е. Изобщо къщата беше бреме на Паша. Никакви облаги тя не е имала. Имала ли ги е, те отиваха чрез брат Боев. Ако брат Боев е харчил за себе си, иначе всичко се е давало на Братството. Паша не е обсебвала пари от тази къща. Сега, не знам, тук ли да ви кажа или на друго място, когато говоря за себе си, понеже искахте и от мен някои сведения, да ви кажа как отидох у Христов. Как отидох да гледам Паша.
  5. 4. СТЕНОГРАФ КАТА НА УЧИТЕЛЯ - ПАША ТЕОДОРОВА В.К.: Нас ни интересуваха опитностите, нали, на Паша във връзка с Школата и във връзка с Учителя. Г.П.: О, много са. Една от тях например. Тя чете на Учителя, щото тя винаги Му четеше беседите, тя си го описва начина, тя го описва. То не се печати така, както тя го направи. Той го изслушва. Но интересно, когато тя вече доста се уморява, работата много. Тя предложи Аня да помага. Нали толкова културен човек, специално учителка по български език. Аня направи няколко обработки, но Учителят не ги хареса. В.К.: Не хареса на Аня? Г.П.: Не хареса. В.К.: Защото аз съм чувал, че Учителят е предложил на Аня, но Аня не се е съгласила. Г.П.: Кой ви го разправи такова нещо, бе? Абе какви са тези лъжи, бе? В.К.: Лъжи. Значи тя фактически е направила, обаче... Г.П.: Направи. Обаче той каза, че Паша по-добре ги работи. И един ден тя така му чете нещо. И това става вън от Неговата стая на Изгрева, съвсем изненадващо за Паша, Той рекъл така: „Ти виждаш този хаос. Аз го създадох и аз ще го оправя!" Съвсем неочаквано, прекъсна. В.К.: То е много силно. То аз съм го чел това нещо. Много силно. Г.П.: А пък аз го знам, защото ми го показа. Ето как го знам непосредствено от нея. В.К.: Сега като станахте, като се изправихте, аз изтръпнах целия. Г.П.: Да. В.К.: Защото се свързах с онова поле и с онази епоха. Г.П.: Да. В.К.: Сега обикновено тя е редактирала беседите, отива при Учителя, редактира шпалтите. Г.П.: He. В.К.: Как изобщо става? Запознати ли сте? Г.П.: Вижте как става: Всяка от стенографките дешифрира. В.К.: Те са три стенографки, три стенограми. Г.П.: Ама „мот а мот", дума по дума. В.К.: Три стенограми. Всяка една поотделно дешифрира. Г.П.: Всяка дешифрира, всяка имаше общи беседи, имаше специален клас, имаше общ клас. Обаче не всяка успяваше да си свърши работата и тя несвършените работи ги взема, та ги прави. А пък дешифрираните ги взема да ги обработва. Това правеше Паша. И дешифрираните и недешифрираните, крайно - всичко тя го събираше и го въвеждаше. В.К.: Тя фактически събира трите стенограми. Г.П.: Всички, всички. В.К.: И от трите вече обработва текста. Г.П.: Те са различни текстове. Те са за различни школи. В.К.: Но става въпрос за дешифрирания текст. Г.П.: Независимо от туй за кой клас е, тя ги обработва. Само тя приготвя материал за печат. В.К.: Сега, аз съм слушал разни упреци по отношение на нея, че тя свободно е обработвала. Г.П.: Съчинявала, приказки. Приказки. Че „пашизирала" беседите. „Пашизирала" беседите, така я наричат. Такова нещо не съществува. И никой автор, в случая е един философ - Учителят, няма да позволи да му перефразират или така да се намесят в Неговата мисъл. Как така? Как така, бе? А то не можеше, защото Учителят говореше, аз Ви казах на каква смесена аудитория. Имаше един циганин, не го знам какво му беше името. Той идваше при философа, търси философа. Казал му някой. „Че къде ходиш бе, чувай, ти знаеш ли какво значи дъновисти, там ставали разни работи на Изгрева. Иди там. Там има, има работи, има работи за неморални отношения между мъже и жени. Школа има." То толкова разбира, толкова знае, ама там е, там на Изгрева, щото там нещо го храни, нещо го привлича. Вижда, че там нещо се казва, което не е като навсякъде. Ами нали казваше Мария захарната с трите калема... В.К.: Я ми разкажете за тая Мария захарната, да я започнем. Тя откъде беше? От Захарната фабрика? Г.П.: От захарната фабрика идваше за пет часа сутринта, За беседите и то зимата на Изгрева. В.К.: И как ходеше, вие почнахте да разказвате? Г.П.: Ами ходеше. Вземе торбичката и тръгва. В.К.: Вие обяснявахте как е била обута и облечена. Г.П.: А да, с три калеври, превързани с парцал. В.К.: Какво представляват това „калеври"? Г.П.: Обувки, бе. Счупена обувка, скъсана обувка. Не се крепи, тя ще я върже. В.К.: Да. Г.П.: На две части. Беднячка. Обаче можеш ли да я отделиш? В.К.: И всяка сутрин рано идваше там. Г.П.: Когато имаше беседа, Мария е там и нашите я кръстиха Мария захарната. В.К.: На Изгрева все Марии се събират. Г.П.: А пък другата Мария, вие сте чували за нея, гдето ходеше с табела, надпис „Жертва на Дънов". В.К.: Знаете ли, моят баща много пъти ми е казвал: „Имаше една, която така ходеше с един надпис." Г.П.: Всеки човек тръгва ли така? Ама нали черквата дава пари! В.К.: Тя ги подкупваше. Г.П.: Те я подкупваха, те я подкупваха да ходи да говори против Учителя. В.К.: И нашите приятели как я търпяха? Учителят как я търпеше? Г.П.: Никак. Мълчим и толкова. Минем, заминем. В.К.: И цялата кал хвърлят върху Учителя. Г.П.: Да. За Учителя... Минава Аня и тя, Мария с табелата, както е на улицата при „Света Неделя", казват за нея: „Това е хайманата на Дънов." В.К.: И всички поглеждат... Г.П.: Не. Нека всички хора да видят. Тя, значи, Мария с табелата си изпълнява задължението, което е поела. В.К.: „Това е хайманата на Дънов." Г.П.: Да. Хайманата на Дънов. В.К.: Тя познава всичките, понеже ходи вероятно на Изгрева. Г.П.: Ами тя беше там. В.К.: Там беше. Г.П.: После я подкупват и тя тръгва вече каквото й дойде на ума да приказва, за да си получи заплатата. В.К.: И тя психически май е разстроена? Г.П.: Не беше. Според мен не беше. Защо? Защото тя започна да продава цветя. А пък аз съм близка с цветарите. И когато аз им кажа, че не беше с акъла си, „А, не, казват, с акъла си беше." В.К.: С акъла си беше. Значи тя направо се е продавала. Г.П.: Направо се продава. В.К.: И си изработва заплатата чрез табелата, която носи на главата, защото ония плащат. Г.П.: Да. Морал. В.К.: Значи така. Мария - захарната и Мария другата, с табелата и надписа. Г.П.: Ама те съвсем са различни. В.К.: Да, различни. Г.П.: Имаше и други. Чувайте, там беше събрано всичко, на което нямаше място. За което нямаше място в обществото. И разстроени хора имаше. И всякакви хора имаше. От философи до не знам какви. От една страна имаше хора без образование, обаче честни. Търси простият човек и селяк нещо, каквито бяха селяните от Айтоско. Дойде, той целият трепери, да чуе и да види. Много тукашни хора бяха така без образование. Имаше и високо-образовани. Имаше един Белев, за него сигурно сте чували вий. Аз не знам, той не беше директор на банка, но беше по-важен от директор на банка. Знаеше много езици - Белев. В.К.: Да. Семейство Белеви. Г.П.: Семейство Белеви. И те обичаха да сядат най-отпред в салона. Добре, ама една от слушателките, приятелките, вика: „Какво е туй първо, второ място и т.н. Тук няма да делим местата. Всички могат да сядат на първо и на последно място. Няма граница." И нещо им разместили столовете и той се обижда и не идва, няколко време не идва. И по едно време някой идва. Някой от близките вика: „Чакай сега бе, ти хем се разсърди, хем пак идваш." - „Къде да отида, бе? Къде другаде аз мога да намеря духовна храна?" Ето, това е нашият Белев. Много интелигентен човек. Ето. В.К.: Вие сте познавали много хора. А за Тодор Стоименов спомняте ли си нещо, да ни разкажете? Тодор Стоименов. Г.П.: Тодор Стоименов беше от първите ученици на Учителя. Последовател, тих, неотстъпен, убеден, друго не мога да ви кажа. Но мога да ви кажа друг един случай - със Захариев, само че не му зная името. Този Захариев мисля, че е бил военен. Но независимо от това какъв е бил, беше без зрение. Имаше място на Изгрева. Сега е в границите на Съветската легация, към гората. Тоя е бил с най-първите ученици на Учителя някъде. Още двама и той трети. И Учителят казва на единия: „Готви се, вика, ще си заминеш скоро." Щото те вече хора убедени, те знаят, те не се смущават, както аз не се смутих онзи ден. И толкова ми беше леко, че си отивам. Показва и на другия също, времето, когато ще си замине, деня. И този Захариев казва: „Учителю, ами на мен?" Но тогава мисля, че е виждал. Не съм сигурна. За това не съм сигурна. Казва: „Като наближи, аз ще ти кажа." Минават много години, десятки. В.К.: Учителят си заминава вече. Г.П.: Учителят го няма вече. Един ден канят Паша на обед. В.К.: Той, Захариев кани Паша на обед. Г.П.: Не, и Тодорчо Стоименов и няколко така от най-старите. Казва: „Щото ще си отивам. Учителят ми каза, че си отивам. Елате на последния обед." Точно как му е съобщил, това не знам. Но всички останаха не учудени, не. Но на тази последователност на Учителя. Че той е обещал да му съобщи и сега му го казва. В.К.; Той вероятно може да му се е явил на сън. Г.П.: Аз не знам точно как. Не знам как. Не знам. Можеше да питам, ама не съм любопитствувала, защото нямам нужда от убеждаване. В.К.: Ясно. Г.П.: Толкова. И за днеска толкова, че имам много работа. Разказах ви много неща, които записахте. В.К.: Да кажете духовното име на Паша. Г.П.: Духовното име е Амриха на Паша. В.К.: Да, Амриха. Г.П.: За Мария Тодорова. Но недейте го записва, недейте го записва. Тя следва философия и педагогика, такова нещо, обаче не й върви. Паша я пое. И заедно с нея, обучаваше я. Завърши ли, не завърши ли, не знам. Но се явяваше подготвена от Паша на изпит...
  6. 3. ЛИЧНИЯТ ЖИВОТ НА ПАША ТЕОДОРОВА (1887-12.02.1972 г.) В.К.: И накрая Паша остава сама? Г.П.: Сега, този Христов остана и когато Паша остана сама, 10 години без Аня, той пое грижата за нея. Ама трябва да ви кажа друго важно. Паша още от дете страда от очи. Завежда я майка й при д-р Пашев, сигурно сте го чували? В.К.: Да, слушал съм. Г.П.: И д-р Пашев казва: „Не мога да ви помогна. Лошо чака детето ви." И тя загубва последователно, зрението й намалява, не мога да ви кажа кога, как загуби едното си око, не мога да ви кажа кога загуби и второто око. И остава на ръцете на Христов. Добре, но Христов си направи гарсониера, и то на хубаво място, на Лозенец и идва при мен: „Гена, казвай сега какво ще правим с Паша? Отидох, вика, у нея." Той, макар че се премести, ходи всеки ден при нея долу. В.К.: Тя през туй време е тука. Г.П.: Тя е долу, на ул. „Карл Шведски" - тяхната къща. Тя е долу, защото горе ги изпъдиха от Изгрева. „Заварих я, вика, беше към четири часа. Заварих я, тя чисти картофи." - „О, Христов, добре си дошъл, таман да си хапнеш, чорбичка ще направя, ангелска чорбичка." В.К.: Тя вече, нейното зрение намалява. Г.П.: Няма, тя въобще няма зрение. В.К.: А чисти картофи. Г.П.: Чисти картофи. „Паша, казва, аз съм обядвал, ама ти знаеш ли колко е часът? Чакай, дай да ти помогна, дай да направим чорбичката." Идва при мен: „Какво ще правим с Паша?" Викам: „Чувай, Христов, аз имам съпруг и не мога да я приема в къщи, защото той няма да се съгласи." - „Ама защо няма да се съгласи?" Накрая я прибрах, защото тя беше тука, в другата стая. В нея стая живееше и Еленка, защото след смъртта на майка ми трябваше да освободим една стая, да я дадем под наем. Ние предпочетохме да поканим близък човек, поканихме Еленка, другата стенографка. Паша се разболява трети път от пневмония. Отивам в другата стая. Тука лекари, близки, движение. В.К.: Хан. Г.П.: Минава много време, тя вече оздравя и моят съпруг ме строява хей тука в коридора до таз врата: „Ти какво мислиш да правиш бе, тука морга ли ще правиш в къщи?" Той така разбира. Аз не знам откъде намерих сили, ама като скочих, казвам: „Млък", ама така извиках, че той се уплаши. И Паша остана. Но тя да остане. И тя оздравя. За постоянно и аз да се грижа за нея до края на живота й. А той, съпругът ми няма да се съгласи. А друг път ще ви разправям как стана така. Друг път, това са вече мои лични опитности, за които ще говорим, как се яви друг да разреши въпроса. И така значи тя отиде у Христов, при условие аз да ги гледам. Но аз не знаех този Христов какво представлява от себе си. Аз го знаех само като фигура. Той водеше Паша по разходка, водеше я и на Изгрева, водеше я навсякъде, където трябваше да я разходи, но аз не знаех, че е на поборник от опълчението син. Знаех, че е учител по музика, знаех, че е един почтен човек, но че той е развалина, това не знаех. В.К.: физически. Г.П.: Физически. Ходила съм с него и на Витоша. А той бил човекът с единия крак, както и да е, пък с другия крак, разширени вени, целият син, едва го влече. Сърдечно болен, аз туй забравих да ви кажа, сърдечно болен. Когато ги изпъдиха от Изгрева, и си дойдоха Аня и Паша в стария си дом, вече стана тясно. Там е Райна Дечева, там е Христов, там са и те. В.К.: На ул. „Карл Шведски". Г.П.: На ул. „Карл Шведски". Аня се разболява. Те влязоха в кухнята Паша и Аня. Защото в горната стая е Райна Дечева, в долната стая е Христов. Останаха там. Ами сега какво? - „Гена, помагай! " И аз вземам Христов, че го водя в с. Пейна, на майка ми родното място, при мойта вуйна. Оставям го там. Казвам: „Вуйне, аз не мога да бъда тука. Този е близък човек, нека остане през лятото. Аз ще дойда да го взема." Това знаех, че е сърдечно болен, че го взех. Получаваше кризи и като получи криза, не ти дава да припариш край него. Не ще никаква помощ. Та не знаех значи, че е толкова болен. Не знаех, че има болен крак, но знаех, че е сърдечно болен. И когато той си отиде там и аз трябваше да отида да ги гледам, той излизаше, можеше да ходи, обаче мал шанс, пада и си счупва здравия крак. В.К.: Каква карма. Г.П.: И остава без два крака и ляга в легло. Завеждам го в Пирогов. Каквото трябваше да направят хората, направиха го, но той с болното си сърце и със счупения веднъж крак вече остана постоянно на легло. Получи дезинтерия. Получи пневмония. В.К.: И все жив. Г.П.: И все жив. И живя доста. Той живя до 79-тата си година, а пък Паша до 72. Казвам, че аз не го познавах, а после ми стана много близък, защото страдах заедно с него. Та ето техните близки хора какви са били. Всичките нуждающи се. В.К.: Сега разкажете какво стана с тази къща на ул. „Карл Шведски", кой номер беше? Г.П.: Номер 52. В.К.: На мен са ми разказвали, че по-нататък генерал Заимови са искали да вземат цялата къща. Г.П.: Именно, именно, именно. В.К.: И са водили някакви дела. Г.П.: Именно, именно. Понеже мястото е на генерала, значи и къщата е на генерала. И те не бяха никакви собственици. Но сучиха, правеха, събираха документи от съседи, от този, от онзи. От това остана за тях такова, каквото беше разпарцальосано, на тавана един ъгъл, гдето не можеш да се изправиш и неизмазано. Под него една стая и долу стая и кухня. И те го продадоха. А Паша го продаде накрая. Паша го продаде. А пък продаде и онази къщичка там накрая вече до Юзината, защото те като живееха на Изгрева, той се настани там един милиционер. Ако можеш, изпъди го милиционера. В.К.: Къде, в... Г.П.: Къщичката им до Юзината. В.К.: С квартирант милиционер. Г.П.: До Юзината. И тогава те я Продадоха на един мои работник и понеже той беше със семейство с деца, наложи се чрез съда и си взе къщата и много ми е благодарен, щото сега там се издигна жилищен квартал и той има много хубаво жилище. Както и да е, този въпрос се уреди. В.К.: Успяха ли, можаха ли да вземат някой лев от тази къща? Г.П.: Можаха да вземат някой лев. Сега, преди аз да дойда, там е бил, не знам как, заварили са се с Иван Антонов, не са ли са се заварили, обаче имаше един Котик. Този Котик е Константин, белогвардеец от богато семейство. Аз не знам защо, дали при сражение или при какъв случай той остава с една ръка. Другата уж я има, ама я няма, но не е отрязана, или част от нея е отрязана, не знам какво. И така с една ръка започва да сече дърва, да се храни с това. И те го приемат на пансион при себе си. Котик, на него му зная само името. И той заминава за Париж. А когато аз бях там, там беше едно семейство пак на белогвардейци, мъж и жена и дете. Обаче жената си има любовник. Тя спи с любовника в леглото. Мъжът й спи на масата, пък детето спи където и да е, при кого не знам. В.К.: И мъжът допуска любовника да спи с жена си. Г.П.: Да, те нашите приеха детето, Аличка. Даже Аня искаше да го осиновява. Това става вече в мое присъствие. Аличка. В.К.: Боже, Господи, аз не мога да издържа една минута такова нещо. Как са издържали, не знам. Г.П. Сега, пак преди да дойда аз. И трите сестри са били милосърдни сестри, претърпява нашата армия разгром. В.К.: Да, на Добро поле. Г.П.: Да, и войската пристига и си води и ранените. И във военното училище става болница. И трите сестри стават милосърдни сестри. В.К.: Надя и Паша, Аня. Г.П.: И трите, разбирате ли? Аз самата съм имала контакт с техни болни, имаше един Методи. Той беше хлебар, фурната му беше на ул. „Леге" за хляб, защото те знаят, хлябът на Методи, той е много хубав. И понеже, ако от друго място взема хляб, го познават, че не е. В.К.: На Методи. Г.П.: Сега и аз познавам хляба, ама тогава не го познавах. Като отида, Методи ще ми избере най-хубавия хляб, да ми даде. И разказва и за Надя, как му е оправяла възглавниците под него, как ги е надигала, защото кой знае какво е било счупено или ранено. Какви грижи са полагали за болния, не да отидат там да ядат, а да се жертвуват за болните. Ето това са сестрите Теодорови. Паша остана без очи. Тя почна да пише на машината, тъй както не вижда. В.К.: Да, аз съм виждал някои нейни неща, написани по онова време и се чудя как е писала на пишуща машина. Вече не вижда, а продължава да пише. Особено нейните опитности, които тя вече започва да пише, някъде от 1961 и 1962 година. Това е един много труден етап. Да. Г.П.: Някога да размести буквите, но това, което тя е писала, това е само истина. Това са хора, които не знаят две съдържания на една и съща дума. В.К.: И добре, че е почнала да ги пише. Тя почва да ги пише някъде 1961 - 1962 година, но хубаво, че е започнала да ги пише. Защото все пак ги има. Това са документи. Г.П.: Паша е прекрасен човек. Не, неземни хора. Тя Надя вика: „Абе чувайте, знаете ли, като гледам, гледам, ние не сме като другите бе." Надя, най-голямата. „Бе ние бамбъшка сме." Тя беше най-трезва, като че ли най-земна, ако мога да река. Някак като че изпъкваха от другите. Аз не ви казах и за това. Тези племенници, братовчедите Дора и Петя, едната Гъркова, другата Гъвълюбова. И те имаха по една дъщеря. И тези дъщери останаха пак под грижите на леля Паша и на Аня. Майките им се поминаха по-рано. А още и едно семейство, това е „тьотя Паша". Така я наричаха, „тьотя Паша". А тя е Германчева. ама не знам по баща ли Германчева, по съпруг ли е Германчева. „Тьотя Паша". Тя имаше двама сина, аз ви казах, единият ветеринарен лекар, другият не знам каква професия имал, но после работеше, нали ви казах, в това, в този пансион за сираци. И той беше тука на ул. „Дондуков" и на „Волгоград", нали така се казва булевардът. Точно на ъгъла. Там беше това нещо. Аз съм ходила там. В.К.: Да. Г.П.: Имаха сестра, която отчуждиха. Просто майката ненавиждаше дъщеря си. Такова нещо ако сте чували и виждали, понеже е лекар единият. Пък тя никаква не е. Къде се намираш ти! И тази, Катя се казваше, се оженила за един по-възрастен от нея грък, Петър Попов. Пък що да е грък? В.К.: Може да е от гръцко потекло. Г.П.: Пък що да е гърк? В.К.: Може майка му да е гъркиня. Или пък да е дошъл от там, от Беломорието. Г.П.: Но знам, че сестра му имаше гръцко име. Не си спомням какво беше. И тя имаше къща, тя беше обществено достъпна жена, печелеше много по този начин и с тези средства е изградила хубава къща, точно срещу паметника на Съветската армия. Там най-късно се издигна тя кооперация една. А съпругът й, Попов, пияница. Пък печели много. Не знам точно къде работи, но знае много езици. Печели много. А иначе добряк. А тя го обира. Като се върне вечерно време, каквото останало по джобовете, го обира. И по тоз начин тя направи една къща, по старата ул. „Евлоги Георгиев", продължението сега е булевард „България", от дясната страна направи една къща. Но тя горката умря много рано. И за първи път чувам като казва: „Господи, прибери ме. Или мене, или нея, или мама, или мен." Такова. А онази, майката, я яде, ама стои у тях, не отива при сина си. Нито при единия, нито при другия. Единият не знам къде живееше, а другият живееше тука на ул. „Иван Асен", в началото при Орлов мост. Стои в къщата й, там е на издръжка и там малтретира дъщеря си. И умря дъщерята, и остави три момичета. И тези три момичета се приютиха при Пашини. Те ще ги облекат, те ще им дадат, каквато нужда имат, бащата е жив. Той тогава се прибра, вече престана да пуши, да пие, нали, обаче майката липсва. И те при леля Паша, при леля Аня, при леля Надя, това им беше вторият дом. Живи са и трите сега. Може да ги видите. В.К.: Такова нещо в тази епоха не е възможно да стане. Сега, в сегашното време. Аз не знаех, че през такива неща са минали. Знаех, нали, че много от тези, които са били без образование са ги учили. Г.П.: Ама много, аз не съм ви описала всичките, защото аз не ги знам всичките. Аз зная цялата школа, която мина като школа. А пък след това вече единично колко, но интересно, че когато след 1944 година започнаха да преподават руски език на децата там в училище, веднага им измислиха: „Оставете ги бе, те са белогвардейци." Измишльотини колкото искате. В.К.: Ха-ха, белогвардейци. И сега искам пак да се върнем малко назад. Паша напуска дома на ул. „Карл Шведски" и те... Г.П.: Отиват на Изгрева да живеят. В.К.: Там вече в така наречения Параход. Какво представляваше този Параход? Г.П.: Те го нарекоха така, защото имаше форма на параход. Едната му страна беше така извита, другата беше вертикална, подът, и горе беше осветлението. В.К.: И там прекараха колко години? Цялата школа. Г.П.: А, не мога да кажа колко години. Много години. Много години, там живяха, там. Доде ги изпъдят от Изгрева. Годините да кажа не мога. Аз вече се отделих и се омъжих. В.К.: Аз съм чул, че Паша е била доста години при вас. Това е времето, когато е била болна или и след това? Г.П.: Аз отидох при нея. В.К.: Да. Г.П.: Тя беше тука болна, обаче многото години бяха у Христов. Там. И тя не го остави. Те да видите пък какво е. В.К.: Тя ви остави в завещание да гледате Христов. Г.П.: Тя, завеща ми Христов. В.К.: Да го гледате него. Г.П.: Какво да правиш. В.К.: Какво да правиш? Г.П.: Какво да правиш? Много добър човек, много интересен, много културен. С него. когато се чествуваше Освобождението на България, както сега плачат, така плачехме двамата. Защото севлиевчени са вземали участие активно, като поборници на Шипка. Там са мрели хората. Там негови вуйчовци, чичовци, не знам какви, те там са убити. А той не можеше и да чете. Зрението му беше повредено. Трябваше аз да чета. И чета и плача, и той плаче. Ама ние живяхме такива моменти, които свързват хората помежду си. В.К.: Да, завързани хора един за друг. Завещават се един другиго някой да ги гледа. Значи така плачеше. И вие притежавате ли всичко онова, което Паша е написала като спомени? Вие навярно сте чели нейните опитности, нейните спомени. Спомняте ли си нещо друго, което тя да не е описала или не ги е разказала, някои неща... Г.П.: Ами че това е такъв богат живот. Тя всичко не може да напише. В.К.: А може ли да дадете нещо допълнително? Г.П.: Кой може да напише от игла до конец преживяванията си? Писала е нещо. Ама то много хора имат опитности. Много хора имат опитности, де. Те не са така малко. Аз онзи ден приказвах тука на моя зет за Ванга. Аз му викам, като се върне дъщеря ми. Той казва: „Знаеш ли, полека-лека май ме накара да вярвам." В.К.: Остави Ванга.
  7. 4. НА МОЛИТВЕНИЯ ВРЪХ Из Словото на Учителя Сряда, 17.08.1932 година, на Молитвения връх, 5 часа сутринта. Стих за размишление: 18: 29 и 30 Лука. „А той им рече: Истина ви казвам, няма никой, който да е оставил къща или родители, или братя, или жена, или чада заради Царството Божие. И да не получи многократно на това време, и в идущия век живот вечен." При първия лъч на слънцето ще изпеем: Ще се развеселя. 91 псалом. Отче наш. Добрата молитва. Ще прочета 15 глава от Лука. Пишете следните изречения: Пътят на живота за невежия е труден, пътят на живота за разумния е лек. Отваряй вратата на живота, когато слънцето изгрява. Затваряй я, когато слънцето залязва. Разбраното противоречие за един носи радост, за други скърб. Ако скърбиш за това, което си разбрал, не си познал живота. Ако се радваш за това, което си разбрал, то си схванал светлите страни на живота. Носи запалената свещ пред себе си и пътят ти ще бъде осветлен. Мисли само за това, което носи живот в себе си. Ако искаш да бъдеш здрав, мисли за радостта и веселието. Ако искаш да бъдеш богат, мисли за знанието и търпението. Ако искаш да бъдеш силен, мисли за светлината. Ако искаш да се не спъваш, бъди всякога доволен, без да има защо. Бъде доволен в недоволството си, радостен в скръбта си и весел в непостижението си. Постижението за едного е непостижение за другиго, а непостижението за другиго е постижение за теб. Ако видиш грешника, че греши, дошло е време за теб да станеш праведник. И ако видиш светия човек и не разбереш неговата светост, има условия да паднеш. Не очаквай много от огън, дето всичко изгаря. Не очаквай много от богатство, дето всичко се изгубва. Не очаквай много от деня, дето слънцето залязва. Не съжалявай за това, което си забравил. Радвай се на това, което помниш. Не дръж сметка за счупените стомни на твоите ближни. Не се спирай да преброяваш прашинките по пътя. За скъсаните дрипи не плачи. На калната вода паметник не прави. Не търси доброто, което съблазнява - то не е за тебе. Не търси богатството, което уморява - то не е за теб. Не търси знанието, което разстройва - то не е за теб. Помни: ти не си пратен в света да разрешаваш всичките противоречия; ти си пратен да живееш. Ако това научиш, ти много ще придобиеш. Ако това не научиш, ти много има да се прозяваш. Знай, че пътищата на изгряващото слънце и пътят на залязващото слънце се различават. Така и пътищата на младия и на стария се различават. Различават се пътищата на добрия и злия, на любящия и на мразещия, на мъдрия и на невежия, на човеколюбивия и на насилника. Не съжалявай, че имаш само една уста. Не скърби, че имаш само един език и не се безпокой, че са ти останали само два крака. Не мечтай да имаш две глави. Дръж ръцете си винаги спокойни, когато работиш. Завеса на очите се не окачвай. Не изгасвай свещите на сърцето си, когато слънцето изгрява. Не късай цветята, когато цъфтят. Обичай светлината и свободен бъди! 6.40 м.
  8. 3. ПИСМА НА УЧИТЕЛЯ ДО ПРИЯТЕЛИТЕ ПРЕПИСАНИ ОТ ПАША Варна, 26. VIII. 1917 г. До всички приятели. Изворите трябва да извират, реките да текат, тревите да растат, а човек да мисли, разсъждава и върши волята на своя Небесен Баща. Неговата Любов да му бъде закон. Волята Божия, Царството Божие. Славата Божия - цел в него самия. Много листа ще окапят, много черупки ще се смъкнат, докато душата достигне своето съвършенство. Господ да ви води и упътва със Своя Дух, да ви показва вътре във вас що е доброто и правдата пред Него самия. Аз ви предавам едно учение на Христа, Учение на живота, а не на буквара, учение не на сектанство, а учение на Мъдрост и Любов, което може да обнови целокупния живот. Господ, за когото ви говоря, е жив в цялата природа, действуващ във всички същества. Той говори вътре във всяка душа. във всяко сърце. Аз ви говоря за Него, с Когото всякога съм в общение, познавам гласа му, държа Учението Му, върша волята Му, слушам Духът Му и радостта ми е в Неговото Живо Слово. Какво благо би било за хората, ако разбираха Божия език и се мислиха, че са братя, а не врагове - да споделяха своите скърби и радости. Близо е часът, ще прозвучи Небесния глас. Имайте мир и търпение, всички Той ще уреди добре. Ще възкреси, ще оживи, и ще бъде едно стадо и един пастир на живота. Благословението на Христовия Баща отгоре да почине върху всички, които призовават Неговото име на всяко време и място. Варна, 2.IX.1917 г. До всички приятели В. Г. И. X. С. Б. [1] Господ Бог наш да благослови всички, които с вяра и чисто сърце Го търсят. Да им даде от Христовия Дух да го познават и да изпълни сърцата им и душите им със своята обилна любов. Дръжте истината изложена в Неговото Живо Слово, което е Христос. И като знаете, че скръбта произвожда търпение, а търпението - опитността, а опитността - надеждата, а надеждата не посрамява, защото любовта Божия е изляна в сърцата ни през даденаго нам Дух Светото. Това е моето поздравление на всички, които вървят в правия път Христов, пътя на Божествената Любов, пътя на вътрешната душевна свобода, пътя на новия живот и възраждането във всяка вътрешна доброта Божия, във всяка радост и веселие. Придобивайте Божественото знание и Го съхранявайте в сърцата си чрез любовта Христова. Желая всички да станете умни и съвършени в Господа и да бъдете всички с един ум и едно сърце, целомъдрени във всичката пълнота. Мир на всички ви от Господа. Ваш Верен П. К. Д. Варна, 28. X. 1917 г. Живейте трезво. Всяка немарливост да се махне. Всичко ще мине през Божествения огън да се очисти. Започва вече първия опит. Внимавайте, за да придобиете това. което е нужно и необходимо за живота. Не е въпрос сега за страх, но за смелост и дързост Божествена. Говорете малко, вършете много. Вяра силна, жива и разумна. Любов пълна, безкористна, самоотвержена, неограничена за Бога, за Христа, за своите души и за човечеството. Надпреварвайте се да си отдавате нуждната почит и уважение по Бога. Всякой в това трябва да се стреми да бъде пръв. Само така Христос ще ви даде своето благословение. Моя привет и поздрав на всички приятели и познати по име и род. Аз съм ги поменал, спомнил и ги имам пред лицето си. Аз на всички ще услужа постепенно и няма да забравя никого. Мирът, радостта и Благословението на моя Небесен да започне с вас и всички други по целия свят. написани в книгата на живота. Варна, 21.1.1918 г. Д. У. До всички приятели малки и големи, и на добрите ученици. Само когато слънцето грее. животът има смисъл. Само когато реките текат, земята се разработва. Само когато дъждът пада. сятото се благославя. Когато плодовете зреят, душата се радва. Хранете се с плодовете на добродетелта. Обичайте се и Господ ще бъде и вън и вътре във вас. Носете дрехите на правдата. Обработвайте сърцето си с любовта. Разкопавайте ума си с Мъдростта. Служете на душата си с Истината и Великия Баща на Мира, Отец на бъдещите векове ще бъде с вас и вие с Него; само тогава ще познаете Истинния Бог и Христа. Ж. К. В. О. П. К. Д. Варна, 29.1.1918 г. Вярвайте в Господа, Който е едновременно в небето, е сърцата идущите на хората - място на живот и вътрешна обнова. За онзи, който иска. който търси и който хлопа, всичко му се дава. Искането подразбира Божественото знание, търсенето подразбира душевния стремеж към мира, хармонията на живота, хлопането подразбира волята, духа на човека, който се стреми да се обедини с Бога. В Любовта мислете за Бога, за Христа; във вярата мислете за ангелите, за чистите духове; в надеждата - за всички добри хора, и по този начин ще се свържете с проявлението на Божествения живот, ще дойдете в съгласие със законите на Божествената природа, която е Неговото тяло. Вярвайте и е края на краищата Господ ще ви помогне да победите ида придобиете вътрешната опитност, която ви е необходима. Всичко работи за добро, за подигане, за съвършенство и святост. Бог ще ви озари да разбирате своя Дух. Ж. К. В. О. П.К.Д. Варна, 5.II.1918 г. Моите поздравления на всички приятели и добри ученици, които ходят в пътя на светлината. Бъдете всички радостни духом. Това. което става сега в живота е добро. Онези, които заминават, отиват да се преоблекат. Тях Господ ще ги възкреси. Вашите братя, които са отишли да посрещат Христа, които жертвуват живота си от любов за доброто и благото на другите, са благословени от Господа на живота. При него всички са живи. Тия ваши братя ви поздравяват сега. След големите скърби и страдания, ще дойдат дни на благословение и Господ ще обнови всички. Живейте в любов и от любов към Господа изпълнявайте Неговата Воля. Мястото на почивката е Божията любов. Аз вярвам във всички вас и съм уверен, че вие ще останете верни Господу. Временните мъчения и страдания, това са Божията ръка. която ви повдига, за да минете от временното към вечното, от преходното към постоянното. Моето дълбоко желание е вие да бъдете честити и свети, и Господ да пребъдва във вашите сърца. Господ Бог мой ще ви благослови и изведе е безопасност всички. Ж. К. В. О. П.К.Д. Варна, 19.II.1918 г. Поздравете всички приятели. Животът тук и горе е свързан в една непреривна вързка. Любовта обединява хората, вярата ги свързва, а надеждата ги туря на пътя. Ние сме сега по-силни. Господ е с нас. Иде новата религия, която сам Господ ще възстанови и ще съедини всичките народи и племена в едно непреривно братство. Иде вече голяма светлина от горе. Всички приятели ще дойдат пак. Те ще възкръснат. Те се събличат, за да се облекат наново с новия живот на любовта, на безсмъртието. Аз ви преподавам първите уроци на самопожертвуването. Човек трябва да търси на земята спокойствие и наслада, но да му бъде радостно, да върши Волята Божия. Дерзайте, аз ще ви водя и вие ще се зарадвате. Станалото е благословение. Велики са Божиите пътища. Привет от всички приятели, от Пена. от Димитра, от Христа и от всички други. Поздрав на всички приятели. Ж. К. В. О. П. К. Д. Варна, 1918 г. Земният живот има смисъл само когато човек слугува Богу и изпълнява Неговата Воля. Дълбоко в неговата душа трябва да лежи тази мисъл. Настоящето е само прелюдия, въведение в бъдещето. Доброто е скрито в Господа, в Неговата любов, която Той храни към всички свои деца, и да живеем, и да работим за Него. е пълнота на живота. Тук и горе е все едно, връзката е една. И настоящето и бъдещето е все едно. В любовта няма страх. Казва Господ: „Ще събера всичките си овци. от четирите краища на света и ще бъде едно стадо и един пастир." Бъдете бодри и крепки духом. Всичко е добро за Господа. Идат дни светли. Ще се въдвори Царството Божие на земята и тогава всички ще вземем участие в новия живот. Сега се гради и полага новото небе и новата земя. Старото отхожда, новото възкръсва. Мъртвите стават, оживяват и възкръсват. Много ваши братя отиват при Господа, който е горе. Бъдете всички готови: бодри, весели, без страх. Ще изпратим и ще посрещнем. Нека расте душата на всички ви в мир и радост, и Господ да ви бъде стража. Живейте постоянно в любовта, ходете с вярата, работете с надеждата. Поздрав на всички добри приятели. Ж. К. В. О. П. К. Д. --------------------------------------------------------------------------------------- [1] Ваш Господ Исус Христос Син Божий
  9. 2. ПИСМА НА ПАША ТЕОДОРОВА ДО УЧИТЕЛЯ София, 21.I.1921 година Чрез господин Никола Ватев За Учителя Ул. ..Борисова"Ш1, Русе Няма Любов като Божията Любов! Скъпи, светли Учителю. Заемам се за трудна работа да изкажа своята преголяма радост и благодарност за това. което тъй щедро ми давате, както винаги, така и сега, през това колкото кратко, толкова и дълго прекарано време в Русе и при Вас. Дойдох си е София окъпана, пременена, нахранена и причестена! Колко хубави ми се видяха моите ученички, колеги и всички хора наоколо! Всичко е светло, красиво. Искам да отворя широко своето сърце, ум и душа за вливане на великото - хубава любов, музика, поезия! Да служа безгранично на Живия Бог, да разбирам напълно Волята Му! За това аз ще работя, ще работя с всичките сили на своето същество. А колко пъти съм виждала лицето на Бога покрито с тънък воал на скръбта. Страда Той! За кого? - И за малката, невежа Паша в света. Изпаднала в мрак, невежество, заблуждение, оплела в себе си и низша и висша природа, подчинила сърце и душа на низшето, бори се. Идва светлина, явява се Михаил, би се той със сатаната, освободи детето на раждащата жена, освободи той моето сърце, душа от робството на плътта. Познавам вече аз този Михаила, Нему дължа своето освобождение! Вам, Учителю, моята вечна преданост и благодарност за всичко сторено! Колкото и слаба за своята духовна възраст, стихийно ще се стремя към служене на Вашия Жив Господ, който е и мой. Готова съм на всички изпитания, няма да роптая. Ако мравката би разбрала колко любов, грижи и труд се полагат за нея от Безграничното, в един ден великан би станала. Но всичко това е толкова широко и необятно, та малкият наш ум и сърце не може го обхвана. Затова ние не разбираме Бога, не разбираме Вас, не разбираме и Белите братя. Изказаното от Вас желание да ми услужите при затрудненото материално положение, ми даде много. Аз приех от него всичката благодат, не се боя от нищо. Не мога да издържам да Ви виждам, че се замисляте за материални въпроси, особено отнасящи се до мен. Ние ще си уредим работите, мен ми е леко, привикнала съм на такива затруднения. Сестрите ми Ви целуват ръка и благодарят. Простете ме, че ще Ви отнема време с четене на писмото. Само Божията Любов е Любов! Целува Ви ръката завинаги благодарната Ваша ученица Паша. Изпраща П. Теодорова, „Оборище"26 Русе, 21. VIII. 1923 г. Няма Любов като Божията Любов! Обични Учителю, Поздравлявам Ви с откриване събора на „Новия живот" - Денят на Любовта!... Бе светъл, топъл, прекрасен ден... Радост носеше за богатите и за бъдните души. Небето тихо се отвори... И слезе Той - Сеячът - лек, подвижен, като из ефир изтъкан. И спуснаха се жадни, ожидащи Го с векове, погледи към Него. Дали Го носи? - запитваха се със засъхнали уста помежду си. Зноят световен пресушил бе всяка влага. Небето се усмихва нежно, сладко. Мълчи Той, мълчат и те. Ефирът лек обгърна вси души любовно, Стори им нещо, но с думи не се изказва. Небето още по-тихо се отвори, и милион криле поеха Сеяча свой. А в душите долу, там ожаднели, настана радост, блаженство, рай... Погледнаха вси нагоре и видяха най-милия поглед, приеха най-нежното чувство, и чуха най-сладката дума: „Пази Го кат зеницата на окото.'" То бе, Учителю, семенцето на „новия живот". А колко още недоизказано има! За него ще остане да мечтая, да копнея всеки ден и всеки час. Целувам Ви ръката нежно. В. В. ученичка Паша. София, 7.1.1925г. Няма Любов като Божията Любов! Обични Учителю, Христос се роди! - Туй е поздравът днес между всички. Туй е утрото, туй е изгревът на човешката душа. Аз искам само да се радвам Богу, да се радвам Вам, да се радвам на всичко чисто, светло, красиво в света. И знаете ли как искам да се радвам? - Само с крайчеца на сърцето си - никой да не чуе. да не види, да не знай. Как благодаря днес за всичко на Бога, на Вас! Благодаря за безлюбието. защото отчасти познах Любовта. Благодаря за глупостта, защото отчасти познах Мъдростта. Благодаря за лъжата, защото отчасти познах Истината. Благодаря за неправдата, защото отчасти познах Правдата. Благодаря за злото, защото отчасти познах Доброто. Благодаря за тия пет светли точки на хоризонта - те ръководни начала в живота ще ми бъдат! А как ще съумея за всичко това да отблагодаря, туй живота ми, делата ми ще покажат и на самата мен. Нежно Ви целува ръката: Вашата ученица Паша. 15.I.1928 г. БОГ МИР ЛЮБОВ До Учителя на „Всемирната Бяла Школа" „Красив бе животът в долината на сърцето! - По-красив е животът на душата. „Красив бе животът в подножието на високия връх." - По-красив е животът в полето на духа. - От този момент в живота на Душата и на Духа желая да живея. Да позная Великия, да Му благодаря и Заветът с Него да подновя. Паша. Забележка на редактора: На 15 януари 1928 година на ул. „Опълченска" 66 Учителят държал беседата „Заветът", отпечатана след това в томчето „Ни мъж, ни жена". Паша трогната от дъното на душата си, написва това и иска да поднесе Заветът си на Учителя. Учителят го изслушва от Паша. взима го, отива в другата стая. докато тя стои смутена и не знае какво да прави. Той там в стаята си се подписва под Завета на Паша и го подава с неговия подпис (Свещеният подпис). София, 26.II.1928 г. Доброта. Истина. Красота - това е Любовта! На Обичния Учител. - Красив е символичния език. - Велик е този, който го разбира. - Блажен е онзи, който го изучава. В този език се сливат и великият поет, и великият художник, и великият музикант, и великият учен, и великият мъдрец! От тоз език великият художник клишета снима, рисува ги и с краски ги оцветява; великият поет го възпява; великият музикант го в нежни тонове излива; великият учен го описва и формите му съчетава, а великият мъдрец го тълкува и вътрешния му смисъл разкрива. - В тоз език Бог живее: Любовта го одухотворява. Мъдростта го осмисля. Истината го осветлява! - На тоз език Бог говорил ни е и всякога ще ни говори. - На тоз език Синът Божий учил ни е и всякога ще ни учи. - Под звучната хармония на тоз език расли сме и всякога ще растем - слава и хвала Богу да отдадем! За всичко благодаря! Целувам Ви ръката: Вашата ученичка Паша. София, неделя 26. VIII. 1928 г., Изгрев Принос на Господа В знак на благодарност За новата светлина и новия живот, Който всеки ден внася в душите ни чрез нашия Учител Жертрувам за Господа и за своя Учител: Човешкото сърце, с неговите желания и копнежи - за разумното ново сърце, с нови желания и копнежи. Низшия обективен ум. със своите ограничени понятия - за висшия ум, с широки и светли мисли, към големия простор и светлина. Човешката, лична воля - за Божията воля. Пасивната деятелност, граничеща с леността - за вечното прилежание, с великия капелмайстор - Бог. Недоволството - за красивото доволство, което носи мир за душата. Непослушанието - за послушанието към Бога и към Неговия пратеник. Одумването - за правилния копнеж на душата, да благодаря, че имам възможност да се уча от правилните и неправилните постъпки на своя брат, вън и вътре от Школата. Човекоугодничеството за Богоугодничество. Шегобийството - за искреността. Прибързаността във всички мисли, чувства и действия - за разумност и обмисленост. Господи, Учителю, бъдете с мен в моите дела и аз във Вас в изпълнение волята Ви! Паша
  10. IV. ПИСМА 1. ПИСМА НА УЧИТЕЛЯ ДЪНОВ ДО ПАША ТЕОДОРОВА Варна, 12.10.1917 г. Любез. г-це П. Теодорова, Получих двете ви писма. Наблюденията ви са верни. Следвайте пътя. След всеки изпит само добродетел та преживява и в живота основа остава. След всяка права и крива постъпка, правдата правото Божие мерило показва. След всяка горчива скръб и радост, Любовта със своята сила душата повдига. След всяко щастие и нещастие Мъдростта ограда полага. След всяко падение и ставание, Истината пътя на живота показва. Положете добродетелта за основа, Правдата за мерило, Любовта за наслада, Мъдростта за ограда, Истината за светило. И вий ще се намерите в предверията на Царството Божие. Приятно е учението на това велико Божие училище. Храна простичка: хлебец, солчица и чиста водица. Това са основните елементи на разумния живот. Чистота на сърцето, какво по-голямо благо от това за страждующата душа. Да гледаш природата, да виждаш Божието Лице, което дава смисъл на всички неща, да слушаш неговия глас, да се храниш с неговите думи, това е съдържанието на всичкия живот вън и вътре. Имайте всякога тази радост и този мир. Бодри, свежи, силни за благороден труд, за благородна работа. Животът отсега започва. Той носи в себе си своето минало, своето настояще и своето бъдеще. Когато всички възкръснат, когато всички оживеят, когато всички станат от мъртвите и забравят своите стари пътища, ще проумеят защо Бог е създал света. Моят привет Вам и на всички ваши домашни. В. В. П. К. Дънов (Свещеният подпис) Варна, 29.II.1918 г. Люб. Паша, Пеню пристигна благополучно и бе посрещнат от всички добри приятели, любящи Христа. Поздрав от Пеня, Димитра и Христа. Което Господ върши, е добро. Земният живот има смисъл само в изпълнение светлата воля Божия. Малките тревоги, недоразумения, дребното честолюбие и тем подобни само спъват душата и я обвързват. Любов свързана с Бога в едно. Вяра примирена с чистите и святи духове. Надежда сдружена с всички добри хора по лицето на земята. Ваш верен Ж. К. В. О. П. К. Дънов Забележка на редактора: Писмото е във връзка със заминаването на Пеню Киров от този свят. Варна, 9.II.1918 г. Обична П. Теодорова, Получих писмото ви за Рождество и Новата година. Да ви даде благият Господ да постигнете всяко добро. което вашата душа желае. Гоадете вашето щастие върху основите на Любовта, ограждайте го със светлата Вяра на Добродетелта, обработвайте го с надеждата на Великата Мъдрост. Използувайте лъчите на топлината на вашето Слънце. Радвайте се на чистите Извори, които текат. Поздравлявайте цветята, които цъфтят. Благославяйте плодовете, които зреят. Градете и нагоре вървете. Стремете се да осъществявате вашето назначение. Във всичко схващайте Божията Мисъл, която работи. Бурята, гърмът са за проветряне. а тишината за работа приятна. Помнете: Бог във всичко работи и помага на бедните: на страждующите, на немощните. Слабото е силно, и силното е слабо. От земята излиза всичко. Ж. К. В. О. В. В. П. К. Дънов (Свещеният подпис) Варна, 10.V.1918 г. Обична П. Теодорова. Получих писмото ви, животът е преплетен от седем краски, както светлината. Когато не се отражава от Божествената душа, Той се показва тъмен, а когато се проектира от Духът. Той е светъл. Пазете Божествената душа чиста и тя ще ви осенява с всички свои красоти и благости. Мирът и радостта да почиват с вас и с всички, които служат доброволно на Господа на всичката пълнота. Дерзайте. Майка ви е добре. Тя е свободна, сега започва новия живот. В. В. Ж. К. В. О. (Свещеният подпис) Търново, 8.IX.1919 г. Обична Паша, Получих писмото ви. Няма по-възвишено състояние на земята от да живее човек в съгласие с Любовта и обичта. Да е постоянно проникнат с тяхната сила. Пазете щателно драгоценния бисер на живота, който небесния Отец ви е дал. Вий всякога ще имате моето съдействие словом и делом. За мен само времето може да ви говори. Човек трябва да се опита и познае. Опитвайте и доброто дръжте. Сега е още мръчкаво, после ще бъде ясно и светло. Сега изпити и страдания, после радост и тържество на духа. Живейте, мислете, действувайте, според свободата на вашата душа. Истината да бъде ваш спътник в живота. Беседите, като ги приготвите, може да ги изпратите по определените места. Моя привет вам и на близките вам. В. В. (Свещеният подпис) Т(ърново),19.сеп.1920г. Обична Паша, Няма Любов като Божията Любов. Само Божията Любов е любов. (Свещеният подпис) София, 19.XI.1920 г. Обична Паша, Най-необходимото в живота е яденето, това е въведение на видимото, ограниченото, материалното. Най-приятното в живота е музиката, това е въведение на съзнателното, мъдрото, ума, който ражда и съгражда това е света на мисълта. Най-възвишеното в живота, това е молитвата, тя е въведение на Божественото, светът на Духа. В първото въведение влизат ядението, тъй ги наричам, влизат: Въглеродните енергии, водородни, азотни и кислородни. Те са подигнали човека на сегашното негово развитие. Първите са му създали почвата, вторите му дали средствата, материалите, третите условията и четвъртите - начините и пътищата, условията за живота да го придобива. Второто въведение, музиката, дала на човека потик към мисълта, първия потик на движението, първия звук, първата дума, която донела светлината, съзнанието, образът на Любовта; третото въведение, молитвата, съединила човека с Бога, оповестила идването на Духа, възлюбления на Душата. И тъй числото 10 става ясно. Едното, Мировия човек изправен и нулата, Божественото, с която човек съединен, нараства, развива се и облагородява се. И тъй това нищото, празното според сегашния свят подига човека. Дотогава, докато Божественото седи като основа в съзнателния живот, дотогава, докато Любовта топли сърцето, душата, животът има смисъл. Тия светли лъчи на Божественото винаги да поздравяват твоите очи, да прегръщат твоето сърце, да целуват твоята душа и ти да чувствуваш, че тука е пълната чистота. Чистите по сърце, казва Христос, сърца, които са прегръщани от тая светлина, винаги стават чисти. Така е в живата природа. Там, гдето тя обгръща. прониква и прегръща, всичко зрее и става чисто. Бликащите планински извори, това са плод на тая жива светлина, на тия живи лъчи. И как приятно ги изпива жадната уста на уморения пътник. Яж, пий, моли се, работи, движи се и мисли. Ставай с Любовта, започвай с Мъдростта, отмеряй с добродетелта. Милостта да пълни сърцето ти с най-великите и благи чувства. Само Божията любов. (Свещеният подпис) Варна, 9.XII.1920 г. Обична Паша и Савка, Получих вашето писмо. Светлината, топлината, това е приятното в живота. Те са носителки на Истината, а самата Истина е глава на разумното във всяка душа. Съхранявайте този пламък като най-ценното за човешкия дух. В този пламък израстват всички добри мисли и чувства; в него те растат, цъфтят и зреят. Само в него човешката душа добива възвишеното и благородното - Любовта. Мъдростта, в тяхните Божествени прояви. Любовта като плод на Духа, а Мъдростта като сила. Божествената наука, на която природата и цялата вселена са само външно проявление, носи на избраните души, които се вслушват в неговия глас, великото благо. Изявяване, проявяване, опознаване, сближаване, това са живи процеси на Божественото, което сега ви се изявява и ви приканва към честен труд и благородна работа. Вслушвайте се разумно в тоя глас. Разумявайте правилно неговите упътвания с радост и веселие на душата. Събирайте сладкия нектар на живота от Божествения цвят като трудолюбивите пчели, които са образ на вътрешна хармония, чистота, порядък на вашата култура на Любовта. Колко добре те разбират своето изкуство дадената им работа. Желая вие да сте като тия разумни пчели, макар че те носят по жило отзад за неканените гости на техния кошер. Жилото е прекрасно оръжие, зависи кой го управлява. Можете ли да посочите на кой член в тялото на човека то мяза? Направете превод правилен. Не е онзи, който говори за Любовта, но който я има в своята душа. Не е онзи, който говори за Мъдростта, но който я има в своя дух. Не е онзи, който говори за добродетелта, но който я има в своето сърце. Днес хубавата наука живее в изби, гдето светлината прониква. По-добре е да сте пред лицето на живото слънце, да сте във връзка с пламтящите животворни лъчи на Виделината. Хиляди пъти е по-добре да слушаш Тихия глас на Бога, като се разнася в природата, в нейните малки гънки, светлите ручейчета, отколкото грубия рев, ламтеж на потъмнелия свят в неговите дълбоки изби. Там всичко се доказва и обуславя. Всичко върви по мед и масло. За Бога се говори, но Той Го няма там. За Любовта се приказва, но тя отсъствува; за Мъдростта се разисква, но тя не е дошла. Защо? Защото душата е затворена, духът окован, сърцето омърсено. Говорят за нови проекти, за сладки бъднини. Где е Истината? Там. гдето душата, духът, сърцето са свободни. Моите думи са за пламтежа на потъмнелия свят, в неговите дълбоки изби. Моите думи са за трудолюбивите, работливи ученици. На тях ние ще проговорим със зарящите лъчи на Виделината в присъствието на Любовта, Мъдростта и добродетелта. Само там е животът. Добре дръжте изпита на вашето сърце, душа и дух. Тогава ще ви се отворят Царските врата на Божията Истина и Любовта сама ще ви посрещне в предверието на Новия живот, който Христос носи в света. Тогава вашата душа ще се зарадва. Аз и Отец ми ще дойдем и жилище ще направим. Аз ще дам всичкото свое съдействие на моите добри ученици, които ходят в пътя на Благостта. Любов, Мъдрост и добродетел да бъдат с вас сега и всякога, през всичките векове. Те да топлят и озарява т всичко добро и възвишено във вас. Това са думите на живота. Само Божията Любов е Любов. Дънов (Свещеният подпис) Т(ърново), 23.IX.1921г. Обична Паша, Преживян един момент при извора на проявената Божествена Любов струва повече от хиляди царски корони. Той носи хиляди блага от безброй съществувания. Да се чувствуваш душа, която мисли, чувствува, говори и действува е повече, отколкото човек може да схване. И аз желая ти да си такава душа, която е излязла от Бога във вечността. Пълна с обилна Любов, с чисто сърце и свежа душа, светъл ум и крепък дух. Върви, не си далеч от твоя храм. Там кога пристигнеш ще научиш това, което езика в сегашното си състояние е беден да предаде. Ти ще постигнеш онова, което вечно желаеш. Върви, смела бъди. Със сърцето си опитвай, с ума си проверявай, с душата си съзерцавай и люби, а с духа си Истината държи. Твоето слънце ярко грее, то е щедро, на всички еднакво дава, в него се явява Бог на Любовта. Любов не на форми, но на думи. Пази твоето нежно чувство, в него любов ще се яви, гради и съграждай, на канарата се държи. От там ще дойде велик9та наука за живота. Да царува Любовта, да царува Мъдростта, да царува Истината в твоята душа, тогава ти ще си всякога щастлива. Запечатай тия мои думи дълбоко в душата си. Работи с усърдие и прилежност и изпълвай дълга си с Любов. В това аз всякога ще ти помагам. (Свещеният подпис) София, 8.II.1922г. Обична Паша, Получих писмото и беседите. Вашето положение е като пътник, който пътува лете през горещите и прашни дни и очаква да си поотпочине при някой планински извор и утоли своята жажда. Сега повечето хора гладуват и жадуват. Обедното слънце е жежко. При все, че изгряващото слънце е положено много надалече, неговата светлина навсякъде ни намира и донася поздравите отгоре. Всяка душа копнее за нещо и това, което иска, е най-близо до нея. Всеки дом си има своята светлинка и топлинка. Божията Любов се намира във всичко живо и разумно. И всеки, който слуша своята душа, своят ум и сърце, може да я намери. Не чужд ум. не чужди препоръки, но своя Божествен Дух. Чуждото е от Лукаваго. Пази сърцето си. пази душата си, пази ума си от поквара. Понякой път тя идва от там, от гдето човек не очаква. Люби, възлюбвай вечното, безграничното, понеже то е само устойчиво и неизменно и там седи силата на душата, да е постоянно в близко общение с великия Дух на Любовта, Мъдростта и Истината. Аз желая ти да носиш Мъдростта в сърцето, в това се крие твоето благо. Ако Мъдростта обитава в теб, Любовта може да те навести, и да ти се изяви като ангел на пълната вътрешна свобода. Казва Господ, Аз ще ви се изявя, ако пребъдвате и Словото ми пребъдва във вас. В древността един от царските синове на Адитите поискал да има свещ вечно горяща. Такава му била доставена от един мъдрец, който в случая превърнал Любящата душа на една млада овчарка в такава жива свещ. Много се зарадвал синът на своята придобивка, тя внасяла със своята светлина и топлина мир и утеха на своя владетел, но когато я гледал, неговите очи се пълнели със сълзи, без да знае защо. Ти имаш сега тая свещ дадена от Бога, чети на нейната светлина, грей сърцето си на нейната топлина. Не питай защо очите ти са пълни със сълзи. Закрита е тайната на живота. Пази твоята свещ. Тя гори, без да изгаря. Тя свети, без да иска нещо. Отдалеч е блага, от близо не проговорва. Езика на светлината малцина разбират. Светлината, която ви е дадена няма да ти се отнеме. Стига прозореца си ти сама да не затвориш. Но отворен или затворен, свещта ще бъде с теб. Моят мир да пребъдва с теб. С. Б. Л. (Свещеният подпис) София, 28.I.1923г. До обичните ученички Мария, Савка, Марика, Паша, Сотирка. Само Бог е Любов, и когото тази светлина озарява, само Той я познава. Любовта е дело на живот, Мъдростта е дело на висше познание. Истината е дело на душевна свобода. Правдата е дело на дележ. Добродетелта е дело на плод. Доколко сърцата ви са чисти, нека Любовта да говори. Доколко умовете ви са озарени, нека Мъдростта свидетелствува. Доколко душите ви са свободни, нека Истината каже. А за правда и Добродетел Бог е свидетел. А верността ви тя е веч позната. Работете докато слънцето на живота грее. Моя мир да бъде с вас. (Свещеният подпис.) Забележка на редактора: Писмо на Учителят Дънов до класът на Добродетелите, съставен от пет ученика: Мария Радева (рождена сестра на Георги Радев), Савка Керемидчиева, Мария Тодорова (Марика), Паша Теодорова, Сотирка Бабаджова. София, 16.III.1923г. О. Паша, Получих писмото ти. Само светлият път на Мъдростта води към Истината. Върви постоянно в тоя път. Господ помага на смелите, чистите по сърце и кротките. Любовта. Мъдростта, Истината са за съвършените. Само Божията Любов. (Свещеният подпис.) София, 27.VIII.1923г. Любезна Паша, Получих двете ви писма. Аз желая да зная докога ще ви бъде възможно да останете в Русе. Аз имам предвид да се не занемари вашата работа тук. Печатането на неделните беседи може да отложите, тази работа може да остане за по-после. Първата серия от лекциите свършете. Вие може да останете в Русе до отварянето на Новата учебна година. Ще бъдете тъй добра да ни осведомите за вървежа на работата по печатането. Печатането на лекциите от втората серия трябва да се обмисли добре, как ще става коригирането. Ватев ще може ли да я върши тая работа? Вие ако се ангажирате, как мислите да свършите работата. Тия са обикновените работи, при които хората боравят с по-гъста материя, оято изисква добре да се бара[1]. В такава материя поезията на живота понякога съвършено изчезва. Човек трябва да се пази, след като работи дълго време да се не обезсоли. Надявам се, ти да си добре. Добре в прям смисъл. Добро, което произтича от действието на Божията Любов. Доброто това е плод на една висша култура, която ангелите са минали отдавна. Към тази област сега хората се приближават, а ангелите вече са настъпили в Божествената светлина, която дава възможност на висшия живот да се прояви в човешката душа. Желая ти да имаш една малка грижа за доброто, да се занимаваш с поливането на твоите плодни дървета, разбира се, там ще изучаваш химия и ботаника, ще изучаваш и произхода на живота. Встъпването на Божествената Любов, явяването на Божествената Мъдрост, реализиране на Божествената Истина. Истината - това е най-висшето, до което човешката душа сега може да достигне. За Истината ти може да прочетеш в съборните беседи. Человека са го кръстили человек, когато той е обърнал своите очи към Истината, когато тя е станала обект на неговата мисъл и неговия стремеж. Животът е приятен само когато Истината присъствува, когато Любовта действува и Мъдростта се проявява. Само в проявената Божия Любов се осмисля живота и в проявената Божия Истина се реализират неговите крайни цели, крайни настоящи цели. защото от чисто философско гледище само настоящето е реално, тъй както в химията само започнатите реакции са реални. Висшият съзнателен живот само чрез Любовта може да се добие и човек трябва да мине през тридесет пет милиона градуса, за да стане почвата му пригодна за насаждането семената на този живот, т.е. заложените мисли, чувства, идеи в човешката душа. Моя мир да бъде с теб. (Свещеният подпис) Любез. Г-це П. Теодорова, Животът, знанието, свободата, всякога носят Любовта, Мъдростта и Истината, а това е великото благо, що Бог дава. (Свещеният подпис) Здравието за тялото, Чувството за сърцето, Мисълта за ума, а Благото за душата. (Свещеният подпис) 30.VI.1931 г. Привет на всички. Мир в който Любов цари, Светлина, в която Мъдрост обитава. Свобода, в която Истина живее. От Бога към Духа. От Духа към Душата; От Душата към ума; От ума към сърцето; От всички към човека Синът Божий Мирът на вечното благо да пребъде с вас. От седмострунната Рилска арфа. (Свещеният подпис) Бог Е единственото същество, за което може да се мисли постоянно и непрестанно, и то все в пълнота и разнообразие. София, 27.Х. 1924 г. Ч. И. Д. [2] О. П. [3] Не напразно сме живяли на земята, ако сме обичали Бога. Единственото същество, до което най-лесно можем да се приближим - това е Бог. 9.XI.1935год. Силни и слаби впечатления Силните впечатления правят дълбоки бразди в съзнанието и остават паметни за вечни времена. Те се явяват при контрастите в живота, при големи скърби и радости, при голяма светлина и тъмнина, при доброто и злото. Слабите впечатления се лесно заличават. Те се явяват при обикновените прояви на живота. Изгрев --------------------------------------------------------------- [1] пипам, докосвам, работя [2] Чистота, Истина, Добродетел [3] Обична Паша
  11. 21. ПИСМО НА ПАША ТЕОДОРОВА ДО ВАСИЛ СТ. ХАРИЗАНОВ София, 24 март 1965година. Любезни брат Харизанов, Днес, 14 март нов стил, а първи март стар стил, посвещавам на писане писма и отговор на писма. И Вие сте предвиден на едно от първите места, защото ме засегнахте на едно от моите живи места - работата ми около делото на Учителя, истинския ми живот, който брои 50 години. Пишете за картината, която всякога имате пред себе си - малкото стенографско бюро, което ловеше всяка дума на Учителя. Познавам Учителя, по-право срещнах Учителя на физическото поле 1915 година, 19 коли, а започнах да стенографирам беседите в началото на 1916 година. За мое щастие знаех стенография още като ученичка. Много добре вече си служех със стенографията като студентка и после като учителка. Още на третата година като учителка срещнах Учителя. Със започване на тази работа, аз влязох в царството на беседите, като постепенно се отваряха врати към по- голяма светлина и простор. От споменатата 1916 година аз бях стенографка сама до 1921 година, след което дойдоха Елена Андреева и Савка Керемидчиева. Няколко години след тях дойде като стенограф и Боян Боев, който не беше вече учител. Така се оформи малкото стенографско бюро от четири стенографи, за което пишете Вие. С това Учителевата работа се увеличи. Учителят държеше седмично четири беседи и лекции, вън от съборни, рилски, разговори и т.н. По развоя на това велико дело аз си пиша своите лични бележки. Брат Харизанов, тъкмо се бях разположила да пиша, но някой дрънна на звънеца и аз прекъснах писмото. Гостът ме задържа доста и когато трябваше да продължа писмото, аз забравих последните думи, до които бях дошла. Ида беше ми прочел някой последните думи, това не е важно, щеше да се чувствува тонът и духът на мисълта, затова реших да продължа нататък писмото и да го изпратя така, както се е изляло. Сега наближават ония дни, преди 22 март, които бяха трескави, пълни с очакване и приготовление. Това значи да дойде Учителят на земята и да внесе пълнота, дух дори във всеки ден и да го освети като Божи ден. Ще дойде някога и този ден, когато във всичко, което човек живее и преживява, ще има съдържание, смисъл и дух. Като обикновени хора още, ние се нуждаем от подчертаване на дните, часовете, месеците и годините, като по-особени, като по-малко или повече велики едни пред други. Колко условности, колко предразсъдъци ще се съборят и обезличат, но не по външен път, нито със закон или насилие, но по един естествен, вътрешен, сигурен път и то от самия човек, всеки сам за себе си. Каквото и да е днес, и каквото и да дойде в бъдеще, за всичко да благодарим и от всичко да се учим. Сега, любезни брат Харизанов, поздравявам Ви с настъпващата топла, красива, ароматна пролет, която носи обнова за всяко живо същество на земята, като Ви желая всичко най-добро: здраве и живот, бодрост и сила на духа, както и успех във всички добри начинания. С добри пожелания към Вас и близките Ви: С. Паша.
  12. 17. ПИСМО НА ПАША ДО БОРИС НИКОЛОВ И МАРИЯ ТОДОРОВА НА 7-ТЕ РИЛСКИ ЕЗЕРА Мили мои близки Борис и Мика, Да сте здрави и бодри, да се обновите и освежите, да отидете на богатата и щедра Рила здрави и енергични, а да се върнете с придобивки десетократно от слънце огрявани, от чист въздух нахранени, от чиста кристална вода задоволени, а от Учителя и светли бели братя окриляни и пазени. Това ви желая аз и всички приятели, познати и непознати. Ние тук ще четем и ще използуваме добрите външни и вътрешни условия на малката бяла къщичка на „Волоколамско шосе" 14, и то с благодарност и приятелски чувства. Топли, сърдечни, приятелски чувства и добри пожелания за всичко най- добро от Паша. София, 19 юли 1969 година.
  13. 3. СЛОВО ЗА УЧИТЕЛЯ Драги братя и сестри, драги гости, Тази вечер ще изнеса живи и светли спомени от живота и делото на нашия любим Учител по случай десет-годишнината от неговото заминаване - денят 27 декември 1944 година - статична дата, която не расте, не цъфти и плод не дава. Обаче тази дата е неразривно свързана с друга една велика дата -12 юли 1864 година - раждането на Учителя - изгряването на звездата на великото дело - „делото за освобождаването на човечеството от материалния и от духовния гнет, от материалното и духовното робство". Тази дата е написана със слънчеви букви на необятния небосвод, отдето човешка ръка не може да я заличи, нито тъмнината може да я обземе. На същото място, със същите букви е написан един от великите методи, с който Учителят си служеше за постигането на ценни неща, а именно: „С любов и със светлина към мир, прогрес и свобода." От тази дата 1864 година до сегашната 1954 година са изминали 90 години - цяла епоха, която може да се раздели на три неравни периода, на три големи дълги дни: вчера, днес и утре. Вчерашният ден е денят на вчерашното недалечно минало, когато виждахме Учителя още млад човек, тогава познат с фамилното си име - г-н Петър Дънов, с факела на истината в едната ръка и с куфарче в другата, да обикаля България от град на град, от село на село. Проникнат от великата идея да посочи на човечеството пътя на себепознаване, той правеше измервания на човешката глава, да знае човек с какъв капитал разполага и в какви предприятия да се хвърля. Така обикаляше по своя неравен, негладък път сам, от никого не подпомогнат с безкористно усилие и труд. Този период - вчерашният ден - може да се нарече „период на подготовка и труд" Бивш учител от Сливенската гимназия разказваше: Един пролетен ден дойде директорът в учителската стая с един млад господин, препоръча ни го - г-н Петър Дънов, голям френолог, който изучава и проверява своите знания върху черепите и иска да направи няколко измервания със своите инструменти върху главите на някои ученици. Ние погледнахме с недоверие, казваше нашият брат. Извикахме няколко ученици, способни и няколко посредствени. Г-н Дънов седна на стола и без да вади своите инструменти, започна да говори: „Този ученик има математически способности." Ние веднага побързахме да извадим своите тефтерчета, да видим верно ли е това. Да, наистина, той има шесторка. После посочи на друг ученик: „Този пък има исторически способности, добра и силна памет." Пак поглеждаме тефтерчетата - така е, има шесторка. Значи, той позна способностите на учениците, без да приложи своите инструменти, а ние гледахме тефтерчетата си и проверявахме истината на неговите думи. След това той пристъпи към измерванията си. Изпращането на г-н Дънов беше с пълно доверие и приятелски чувства към него. Така работи г-н Дънов цели единадесет години, след което беше приет и признат от всички ни под името Учителя по вътрешно прозрение. Около него се събираха много хора, жадни за духовна наука и за нещо по-велико от ежедневието. Така се създаде духовното общество под името „Всемирно бяло братство", глава на което е Словото, а негов ореол - великите добродетели, вечните принципи на живота - Любовта, Мъдростта и Истината от една страна, Правдатата и Добродетелта - от друга страна. Съработници на това велико дело бяха тъй наречените бели братя. Кои са белите братя? - Това са всички добри и разумни хора по лицето на земята, хора със светли и широки умове, с благородни и възвишени сърца, с гранитна и диамантена воля, която не отстъпва пред никакви мъчнотии и препятствия. Този период е период на днешния ден, на настоящето, наречен период на усилена, безкористна и неуморна работа. Така се работеше до годината 1944, 27 декември. От този ден иде началото на третия период - утрешния ден - период на жетва, когато любовта иде да събира своите плодове. Началото на „утрешния ден" - жетвата, е 1944 година - краят не се вижда, той върви успоредно с вечността, най-дългият период. Интересно е, че всички, които го познаваха като г-н Дънов или които го познаваха като Учител и тия на утрешния ден, които го възприемат също като Учителя, казват: Това беше една и съща личност, един и същ образ, една и съща въплотена идея, един и същ служител на вечните принципи. Към него пристъпваха, посещаваха го, влизаха и излизаха от стаята му с едно и също благоговение. Питам се: Защо? Дали това не е увлечение? Всеки знае силата и трайността на увлечението. То е слама, която очаква една кибритена клечка да драснеш, да пламне и да изчезне. Спомням си думите на посетители на големите художествени галерии в Москва, Париж, Лондон, Италия, да казват: Влизахме в тия галерии с благоговение и излизахме с по-голямо благоговение, защото виждахме художествените картини в оригинал. Всеки търси оригинала. В оригинала е Божествената искра, в оригинала е Божествената светлина. Така и ние при Учителя влизахме и излизахме със същото благоговение. Там слушахме в художествено слово да ни се говори за живота в оригинал. Всеки е недоволен от отклонението, което е направил в своя живот. Ние слушахме да ни се говори за живота без примеси, без утайки, за живота като наука и изкуство, като музика и песен, като хармония и мелодия; за живота като разумност. И още много слушахме за живота в оригинал. Ние слушахме за ония истински правилни отношения между хората, пак в оригинал, всичко чисто, без примеси, без утайки. Как няма да влезеш с благоговение, да не слушаш с благоговение! В каква форма се изливаше словото на Учителя? - Съществуват много форми на речта. Учителят не избра формата на пропаганда, която задължава човека. Той не избра и ораторската реч, която стряска човека. Той не избра и философската отвлечена мисъл, която понякога замайва главата на човека. Той не си послужи със строгата реч на моралиста, която изобличава и настройва слушателя срещу себе си. Той избра най-естествената форма за предаване на Словото - беседата - при най-задушевна и приятелска обстановка. Така той поставяше съзнанието на слушателите на по-високо ниво. Предварително с песен и молитва той започваше беседата. Една беседа, това е словесна екскурзия, в която Учителят имаше крайната цел да стигне високите върхове на Словото. В тази словесна екскурзия той ни посочваше всички забележителни места отдясно и отляво и казваше по нещо за тях, но целта беше високите върхове. Стигнем ли там, той ни оставяше там и всеки, според степента на своето съзнание, постепенно слизаше. Не е чудно, когато братя и сестри от цяла България, идвайки да слушат Словото само един път в годината, по нямане възможсост, казваха: „Чухме една беседа, но тя ще ни държи влага за цяла година." Значи така се качили, че докато слязат от високите върхове, има какво да учат. Често Учителят казваше: „Учете се от всичко, но доброто дръжте." Учете се от външния свят. Учете се от светските хора. Учете се от децата. Учете се и от простите хора. По този случай си спомням една хубава опитност към края на Общоевропейската война. През един ноемврийски ден имаше беседа. Когато всички братя и сестри, всички посетители почнаха да се разотиват, една проста, скромна на вид жена се приближи до Учителя и каза: „Минавах случайно покрай вашата улица и видях, че в една малка, бяла къщичка влизат много хора и никой не излиза. Питам се: Да е учреждение, днес е неделя, не се работи. Казах си, и аз ще вляза. Влязох и чух. Много доволна останах. Сега не зная как да се обърна към тебе: Г-н докторе ли да ти кажа, г-н професоре ли да те назова, сине мой ли да ти река, Учителю ли да ти кажа, Господи ли да те нарека?" Тук тя спря. Нямаше къде повече мисълта й да се издига. - „Чух и разбрах, че много неща знаеш, моля те, кажи ми кога ще свърши войната?" Учителят я погледна и тихо й отговори: „Скоро ще свърши войната." Жената продължи: „Да, но положението от ден на ден става по-тежко." - „Едно знай, каза Учителят, когато нещата станат тежки, когато положението се сгъстява, когато болестта идва към своята криза, тогава настъпва краят. Скоро ще се свърши." - „Много ти благодаря", каза жената и излезе. И наистина войната скоро свърши. Аз се заинтересувах и проследих жената. Тя се загърна хубаво в своята дреха и закрачи към пътните врата. Тя не се спря да пита кой е този човек, от каква нация произхожда, кой го кара да говори. Тогава си спомних един велик закон, изказан от Учителя: „Който търси истината, той никога не се интересува от дребните неща." Това научих от тази проста жена. Учителят много говореше за живота. Питаме се: „За кой живот?" Друг един хубав пример ще отговори на въпроса. Сам Учителят отговаря. Бе 1920 година. Беседа. Учителят говори. Отваря се вратата и една неканена гостенка застана сред стаята. С негодуване и протест се обърна тя към Учителя: „Докога ще заблуждаваш тия хора? Докога ще ги отклоняваш от пътя им? Докога ще объркваш тяхните умове?" Навярно доволна, че изля своя гняв, нямаше какво повече да каже. Някои от нашите братя със силни и здрави мишци може би се готвеха да хванат гостенката и под ръка, деликатно или по-грубо да я изведат вън. Обаче погледът на Учителя се отправи към нас, а после се обърна към жената и каза: „Сестра, аз имам една вина. Аз съм първата пролетна птичка, подранила и дошла най-рано от всички нейни дружки и със своята песен оповестявам на целия свят: Иде пролетта на живота! Иде новото в света! Иде новият живот! Иде новият ден! След мен ще дойдат хиляди и безброй още пролетни птички и със своето чуруликане и те ще оповестят същото: Иде новият живот! Иде новото в света!" - Неканената гостенка погледна, разбра нещо, поклони се и мълчаливо излезе. Сега идвам към последните дни на Учителевото пребиваване между нас на земята. Това бяха дните около 24, 25 декември 1944 година. Учителят тихо, шепнейки нещо на себе си, но остро ухо чу следните думи: „Завърши се една малка работа." Пет думи - „Завърши се една малка работа." Това са за нас не пет сухи думи, които стенограф не хвана, а вековете на бъдещето ги отпечатаха. То е ребус, загадка, то е откровение. Ние усилено забродихме в нашата мисъл, какво означават тия думи. И тогава, спомням си едно хубаво писмо, в което Учителят разказа една легенда до един от своите ученици: В древността, в далечното минало съществувало някакво царство, наречено царство на Адитите. Единственият възлюбен син на тогавашния цар пожелал от своя баща да има вечно горяща свещ. Бащата решил да задоволи желанието на своя син. Събрал всички мъдреци, всички адепти, всички философи на царството си, като им казал да намерят такава вечно горяща свещ. Замислили се адептите и мъдреците. Един от големите адепти съобщил на царя, че може да се намери такава свещ, като се превърне сърцето на проста, чиста и любеща овчарка в такава вечна светлина. И наистина, сърцето на една чиста, проста и любеща овчарка се превърнало в такава вечногоряща свещ. Царският син се зарадвал на своята придобивка. Ден и нощ той чел на тази светлина; ден и нощ придобивал все повече знания, с които радвал себе си, своите ближни и своя народ. Това е легенда. Но днес и в миналото ние сме свидетели на една действителност, на една опитност. Пред нас бе тази вечногоряща свещ. Всеки, който се докосне до тази свещ, той се ползува. Той запалва своята малка или голяма загаснала свещ и продължава като царският син да се радва на тази нова, хубава светлина. И наистина, завърши се една малка работа! Всеки от нас видя тази вечногоряща свещ, дали отвън или отвътре, но във всеки случай тази вечногоряща свещ е нашият пътеводител. Какво получи и разбра всеки от светлината на тази вечногоряща свещ? - Жената разбра своето велико предназначение и застана всред човечеството като равноправен член. Ученият разшири своя умствен кръгозор, пое нова насока на своята мисъл. Алхимикът осъществи своя древен блян - превръщането на материята. Новият химик се домогна до една от тайните на живота и успя да раздроби материята на безброй малки частици, които обещават днес на човечеството не разрушение, а вечно благоденствие, обещават материални и духовни чудеса. Лекарят обърна нова страница на своята работа. Той разбра, че човек се лекува не когато е болен, но когато е здрав. Той разбра, че бъдещата медицина е медицина на здравите хора. Социологът намери безболезнено разрешение на всички социални въпроси. Педагогът откри вечни методи, които водят първо към себевъзпитание и после към възпитание на своя ближен. При новата светлина на вечногорящата свещ, музикантът промени всички струни на своя инструмент и запя нова песен на благодарност към онзи, който го е дарил с този Божествен дар. Поетът и писателят настроиха своята лира на нов глас и потопиха своето златно перо не в черното мастило, но в нектара на великата любов. Туристът се свърза с живата, разумна природа и разбра, че от нея черпи истинска обнова за една благородна и съзнателна работа в живота. Младият пое пътеката на вечното зазоряване, а възрастният и старият разбраха, че тяхната работа е към мъдростта и вечното усъвършенствуване. Болният осмисли своята болест и разбра, че само със смирение ще се излекува; здравият разбра, че задачата му е да помага на слабите и болните. Бедният разбра смисъла на беднотията, богатият - смисъла на богатството. Така се заличи вековната вражда между тях и те си подадоха ръка за взаимопомощ. И още много, много хора и същества се ползуват от светлината на тази вечно горяща свещ - наследство за целия свят. До тук бих свършила да говоря, ако в този момент не виждам въпросителния поглед на българския народ и на България. Те ме питат: Ако това наследство е за целия свят, за нас нищо ли няма? Обръщам се към българския народ с думите: И за тебе има дял и то голям дял. Този, който донесе вечногорящата свещ, той повдигна нивото на твоя духовен живот. Казвам: Радвай се, че от твоята среда излезе онзи, когото не познаваш, но който работи за тебе. С тази светлина той издири всички кътчета на твоята земя и дето намери целина, разора я, обработи я, натори я, превърна я в чернозем и пося в нея семето на новия живот, семето на вечния живот. Българският народ ще ме пита: Голям ли беше този човек? Не зная колко бе голям, но ръстът му мъчно се определя. Аз ще кажа: За мене той е Учител; за мене той е големият работник в света; за мене той е строител на новата духовна мисъл. Сега се обръщам към България и казвам: Малка и велика Българио! Ти имаш голям дял от това голямо наследство. Казвам малка, защото ти сама измерваш своите граници. Казвам велика си ти и не знаеш, защо си велика. В тебе се роди, живя и работи на твоята почва и условия онзи, който посади семето на великото дърво на живота. Той намери най-здравата почва да го посади, отдето никой не може да го изкорени и никой не може да злоупотреби с неговите плодове. Около това дърво се създаде велик оазис. Там идват и ще дохождат жадни и страдащи да утоляват жаждата си, и да лекуват болките си. Ще каже някой: Какво от това? - Едно дърво. България е пълна с дървета. Но това са плодове, които не гният, които остават във вечността. И си мисля: ако и ти, Българио, си определена да бъдеш разсадник на тия плодове, малка ли е твоята задача? Ако ти, Българио, си определена да изиграеш ролята на Йосифа в Египет, при когото идваха гладни да взимат жито от цяла Юдея, не е ли велика твоята мисия? Да бъде благословено това дело! Сега завършвам пак с последните думи на Учителя, тихо изречени един- два деня преди заминаването му, които стенограф не хвана, но ехото отнесе далеч във вечността. Това бяха думите, в които ясно се чете, за кого и за чия слава работи Учителят. „Да се прослави Бог в Бялото братство и да се прославят белите братя в Божията Любов!" София - Изгрев. 27 декември 1954 година 8 1/2 часа вечерта.
  14. III. СЛОВО ЗА УЧИТЕЛЯ 1. СТИХОТВОРЕНИЕ ОТ ПАША ТЕОДОРОВА СИРАЧЕ Сираче съм аз тук на земята, но нивга ни помен от туй, защото разбрах, че на Бога сме чадата, Кой праща ни хляб, водица, туй-онуй. Как разбрах аз таз дълбока мисъл кога за философ от никого не съм признат. На страдание ме е Бог орисал с благословение Му да съм аз богат. Един ден пошъпна ми Той на сърце, не тъжи, дете, от тъги тук нужда няма, види щеш Го ти Сина ми в лице. Ходих, живях, всред чужди хора, уроци взимах аз без чет. И кат разбрах, че нищо сме по външна форма, намерих Го, величав и свет. И почна Той в градинка ми да сее, семенца от най-възвишен род и цвят. И кат ги сее, тихо да им пее да пораснат те, за мен и за целий свят. Велико Търново, 1921 година
  15. 22. ПИСМО ДО ДРУГАРЯ ЛЮБОМИР ПИПКОВ Ако в чиста, изворна вода се сипе капка силна отрова, всичката вода се заразява. Ако към Истината се приложи микроскопическа частица от чужд на нея елемент, тя губи своята красота и сила, и мощ. Тези дни ми попадна една мисъл, мнение на покойния Илия Бешков за едно няколко-хилядно общество от честни, почтени граждани на Народна Република България, които живеят всред българския народ и работят във всички области на живота. Това мнение ме силно изненада. От мнозина се знае, че покойният Илия Бешков, високо ценен и уважаван като голям художник, често е ходил в квартал Изгрев, един оазис в София, дето живеят дъновисти, така наречени от мнозина. Покойният е ходил там на разходка да диша чист въздух, да се любува на хубавите малки градинки, насадени с красиви ароматни цветя и да посети там някои свои приятели, на чиято трапеза е сядал заедно с тях и хапвал от техния хляб. Ако мнението на покойния за тия хора е истинно и правдоподобно, той би се отровил от техния хляб още тогава. Това не е станало. Питам се тогава: Как е станало, че в тази книга, издадена от приятели, да се вмъкне нещо непроверено? Да се е вмъкнало още в печатницата, това е невъзможно - всичко печатано минава през корекция. Да го е вмъкнал някой, който има лошо мнение за тия хора, без да държи сметка, че излага доброто име на покойния, за което име държат всички, които го познават, и това ми се вижда невъзможно. Цялата книга е работена от приятели на покойния, чиито имена са налице, и то приятели, които държат за доброто и чисто име на своя приятел. Моята задача с това писмо не е в това да търся виновници, нито да ги съдя, те знаят истината, и те, като възрастни хора сами носят отговорността си. Моята задача е да споделя с авторите на споменатата книга моето горчиво съжаление. Жал ми е за младежта, която, познавайки Истината, чете, гълта всичко, което й се попадне, съставя си криво мнение по някои въпроси и безмилостно се трови. И като жаля за младежта, пак абсолютно вярвам в Истината, която ще изведе всичко на добър край. Жал ми е за Българския народ, всред когото работят хиляди хора от тия, върху които се хвърля сянка. Но и това няма да закрие светлината на Истината. Тя е слънце, което ще премахне всички сенки, всички облаци и заблуди от пътя си. Питам се, обаче, какво ще кажем ние, вие и всички ония, които един ден, нека и след много години, видим на необятния небосклон ореола на това днес непризнато име да свети и осветява пътя на всеки човек? Питам се и си отговарям: Нищо друго не остава на човека, освен да посипе главата си с пепел и да се облече с вретище. Така ще стане с всеки, който съзнателно е хвърлил сянка и кал върху Истината. В това се крие спасението на отделния човек, както и на цялото човечество, защото е казано: „Истината ще ви направи свободни." Една гражданка София, 19 октомври 1966 година.
  16. 17. КАК МИ СЕ ДАДЕ РАБОТАТА С БЕСЕДИТЕ И ВЪРХУ БЕСЕДИТЕ НА УЧИТЕЛЯ Как ме напътваше Учителят в тази работа? Какво е отношението и отговорността ми към Беседите? Този отдел от работата си споделям с моята добра и обична сестра Аня, която има голям дял в тази работа. Употребявам думата „споделям", а не „завещавам", защото намирам тази дума висока, достояние за големи величини, а не като за мене. Аня замина за отвъдния свят преди две години и два месеца, но въпреки това ми подхожда думата „споделям". Аня е моята средна сестра. На ръст повече височка, отколкото ниска; косата й руса, очите сиво-зелени, някои ги наричаха изумрудени, фигурката й стройна, изправена, до последните дни на живота й. Погледът й изпитателен, проницателен; интелигентна, начетена, даже само с погледа си всичко искаше да изучи. Това пиша за нея, защото по външни белези се отличаваше от мене и от по-голямата си сестра Надя. Аня, макар че беше свършила философия и педагогика в нашия университет, повече обичаше литература и в тази област работеше. Преподаваше главно български език в прогимназия, а частно помагаше на много ученици и наши близки братя и сестри и по езиците: руски, френски и немски, освен български и литература - всичко това безвъзмездно. Може това да не е необходимо да изнасям и то е във връзка с отговора, който тя сама даваше на въпроса: Какво е моето задължение? На този въпрос, зададен от самата нея, тя категорично си отговаряше: Дойдох да давам. Това беше наистина така, но не само към Братството, но и в целия й живот, всичките й отношения с външните хора, към учениците си и т.н. Никога не бях чувала да казва: Толкова много съм дала за това или онова, за този и тази, за онзи или за онази. Както и да се отнасяха същите тия хора към нея, добра или не, с благодарност или с неблагодарност, това за нея не беше въпрос, който да я занимава. През целия си живот тя беше учителка, в която работа не измени и до последния си час. Каква беше помощта й по отношение на моята работа с беседите? Тя ми помагаше в коректурите, когато се даваха под печат, в стилизирането, кога повече, кога по-малко, според възможността да се срещаме, защото аз живеех на Изгрев, а тя в града, понеже беше учителка. Често носеше коректурите на печатницата, дето се печатаха беседите, със същото отношение, с каквото взимаше участие и в коректурите. За нея нямаше важна или долна работа. Ръководна стъпка в живота й беше даването. Към беседите имаше естествено, свободно отношение. Всичко минаваше през нейната философски критична мисъл и ги приемаше самостоятелно. Веднъж приела една мисъл, тя ставаше нейна; нищо не можеше да я разколебае. От нищо и от никого не се подкупваше. Учителят казваше за нея: „Аня е неподкупна." Тази й черта и аз познавах. Строга, според мнението на някои, тя проявяваше своята мекота и отзивчивост към едни - нещастни, онеправдани, страдалци, нуждаещи се и беше готова да помага с каквото може, и трябва в случая. Готова беше и да посъветва човека и да го изслуша, както ученик слуша учителя си. При всички случаи се ръководеше от даването - да даде комуто каквото е нужно. Чувствата й бяха регулирани, пак казано от Учителя за нея. Един ден Учителят ми каза: „На брадата си Аня има една линия, която у никой между вас не съм виждал - хубава линия. И ако един ден пиша книга по този въпрос, ще взема брадата на Аня за модел." Коя е тази линия, не ми каза. Дълго я търсих, като линия, но не я намерих; като характерна черта сигурно я зная, но не мога с положителност да кажа, че тя именно отговаря на тази линия, за която Учителят говори. И още нещо каза Учителят за Аня: „Тя е музикална, има силно развито хармонично чувство и ако някой път се дразни от нещо, то е когато се наруши тази хармония." Ето къде още Аня ми е помагала в работата ми с беседите, когато тя седи пред пианото и си свири - нещо от Моцарт, Бетовен, Лист, Шопен или Хайдн, а аз в същата стая пиша беседа. Тя си свири за себе си, а аз, без да ми пречи музиката, пиша: под характера на музиката, тактът, разположението, с което Аня свири, дават тласък, импулс на мисълта ми, перото се движи по-бързо, мисълта също и аз не забелязвам как страниците се нижат една след друга. Това става и от нейна, и от моя страна незабелязано. Музиката импулсира, а не пречи. Любовта към музиката и любовта към словото - към Божието Слово се сливат в едно и дават подтик, импулс, сила и живот в работата. Какво ми остави Аня след заминаването си? - Музика, хармония и мисъл. Някои от познатите ми, които идваха у дома след заминаването на Аня, ме съветваха: „Продай пианото, да се улесниш материално." На всички отговярях: „Музиката не продавам." Други ме съветваха да дам пианото под наем. И на тях отговарях същото - „С музиката търговия не правя." Под музиката в широк смисъл разбирах Аня. От детство слушах тази музика. Нека си остане тя с мене, докато дойде и моят час да напусна земята. Пианото не мълчи: момиченцето, на което Аня помогна с пианото и цяла година работи с него, и до днес продължава да свири на това пиано. Така че музиката не излезе от нашия дом, а заедно с това и хармонията. Останаха те в къщи, но остана и мисълта. Красиво нещо носи човешката душа, от която остава нещо и за близките. Едва беше заминала Аня и ми предаде, и със слово, и с музика мисълта: „За душите, що се любят, и смъртта не е раздяла." Така мисля и аз, така мислим, вярваме и чувствуваме всички, които имаме опитността на живота. Да е светла паметта ти, Аня, да е лек и красив пътят ти, който пое. Това беше на 17 декември 1962 година. * Как ми се даде работата с беседите и върху беседите? Каква беше тази работа? Първата работа, която започнах, беше стенографирането на беседите. Значи, бях стенографка на Учителя. За щастие, аз бях стенографка, защото знаех стенография още като ученичка. Тогава стенографията беше факултативен предмет. Само три ученички от нашия клас се записахме да изучаваме стенография. Тогава бях в шести клас, сегашният десети. Следната година останах сама в класа, другите две ученички напуснаха. Свърших курса по стенография заедно с матурата, тогава имаше седми клас, точно сегашният 11 клас. Като постъпих студентка, можех вече да си служа със стенографията, свободно си държах бележки по всички предмети в университета. Това ми помогна да се упражня доста много и в бързопис. По едно време, като студентка още, четох в един от вестиците, че се определя комисия в Министерството на просветата за провеждане държавен изпит за стенографи. Понеже отговарях на всички условия, подадох и аз заявление и документите си, и започнах да се занимавам. Изпитът беше определен през един от летните месеци, когато бях във ваканция. Явих се на изпит, защото исках да завърша една започната работа, а главно да се проверя от опитни, добри стенографи, какъвто беше Тодор Гълъбов, тогава председател на стенографското бюро в Народното събрание. Явих се на изпит, който издържах много добре, понеже имах доста практика. Нямах намерение да ставам учителка по стенография, защото бях студентка по химия. Обаче не съм подозирала, че аз или други някои са ме готвили за стенографка на такова велико дело. Ще каже някой, че това е случайност - може и да е така, за някои. Обаче аз сама впоследствие се убедих, че няма случайности в живота. Всичко е определено, предвидено и наредено от един по- висок свят, към който съзнаваме или не съзнаваме, имаме и ние, и той към нас известно отношение. Първата беседа от Учителя чух на Великден, за която писах доста подробно. Тя е озаглавена „Истината". Следващият неделен ден пак отидох на беседа, която слушах от прага на малката стаичка, дето бях застанала и предишната неделя. И от тази беседа бях доволна и възхитена, както и от първата. Този ден се случи пак нещо особено и знаменито. Като се свърши беседата, господин Гълъбов, когото познавах от изпита си по стенография, дойде при мене, радостен, разположен, ръкува се с мене и ми каза: „Знаете ли колко съм доволен, че ви виждам тука." Отговорих му: „Защо сте доволен вие не зная, но че за съм доволна и предоволна, това зная." Тогава той ми каза: „Елате малко по-настрана, да ви кажа нещо. Ето как стои работата, започна той да говори, от известно време стенографирам беседите на Учителя. Обаче командироват ме за една година в странство. След един месец трябва да замина и аз се чудя кой ще ме замести. Казвам това на Учителя и той ми отговаря: Не се безпокой, Божият работник ще дойде на своето време. Това ме накара да се вглеждам в нашите хора, в ония, които посещават беседите, да видя ще се окаже ли някой стенограф. Като ви видях, много се зарадвах. Готова ли сте да ме заместите, вие да стенографирате?" Аз отговорих: „С удоволствие ще ви заместя, но не зная дали ще задоволя Учителя." - „Аз ще поговоря с Учителя и ще ви дам отговор", отвърна господин Гълъбов. И наистина, след три дни господин Гълъбов ме срещна и ми каза, че е говорил с Учителя по въпроса със стенографирането и ми каза усмихнат и доволен: „Видя ли, че не трябваше да се безпокоиш? Работникът дойде на своето време." И така, на третата беседа от посещаването ми на беседите аз бях вече на стенографската масичка - стенографка на Учителя, доволна, щастлива за това благо, което неочаквано ми се даде. Аз дори не знаех, че беседите се стенографират. Седнах на тази масичка - малка, кръгла, а до мене брат Гълъбов, така вече го наричах. Справях се и с неговите стенограми, да не би да съм пропуснала нещо. Бях още съвсем нова. От този ден, почти до края на 1944 година аз бях стенографка на Учителя. След един месец брат Гълъбов замина за странство и аз останах сама до 21-22 година, когато дойдоха още две стенографки: Еленка Андреева и Савка Керемедчиева, с които работих до края на 1944 година. Аз бях и учителка по това време, когато станах стенографка, аз изпълнявах работата си с голяма любов. Тогава Братството нямаше машина и аз пишех беседите ръкопис. Това се продължи до 19-тата година, след която имахме братска пишеща машина, система „Адлер" с два шрифта - български и латински, на която и досега пиша. Така се научих да пиша на машина и когато дешифрирах беседите от стенограмите, пишех ги на машината. Първият ми опит да стилизирам и правя корекции беше върху учебника ми, с помощта на брат Гълъбов, който беше опитен в тази област. След това аз започнах да работя и върху печатането на беседите, тяхната корекция и стилизация. Всяка неделна беседа, която Учителят държеше, беше готова още в неделя, макар писана ръкопис, разбира се, докато нямахме машина. Върна се от беседата, нахраня се, почина си половин час и веднага започвам да работя. Беседата ми е още прясна, звучи в ушите ми и бързо върви. Ако е по-голяма, пиша и вечерта. Училищната ми програма беше така наредена, че в понеделник имах часове от десет часа. До това време аз успявах да я занеса на Учителя, да поговоря нещо по беседата или да питам по някой неясен за мене въпрос и като свършвах работата си, тръгвах за училище и навреме започвах училищната си работа. Цяла беседа четях на Учителя, когато предстоеше да се печата. Работата върху беседите постепенно се увеличаваше, когато Учителят отвори Школата 1921 - 1922 година. Тогава, освен неделните беседи в 10 часа преди обяд, Учителят отвори два класа: Общ окултен, в който влизаха всички желаещи от различни възрасти и специален окултен клас, наречен още Младежки клас, в който влизаха повече млади, неженени, свободни от семейство и задължителни семейни ангажименти, за да имат повече време да се занимават. В първо време в специалния клас влизаха млади хора със средно и с висше образование, за да има по-голяма възможност да се ползуват от научния характер на беседите. Впоследствие в този клас започнаха да влизат някои млади, дори и без средно образование, но такива, които имаха силно желание да учат, влизането и в двата класа не беше строго ограничено. Главно условие за влизането беше силното желание на ученика да учи, да се развива умствено и духовно. Външни изпити нямаше, обаче вътрешно всеки сам се проверяваше и ако не можеше да следва класа, сам напущаше - както е влязъл сам, така и сам си излизаше. Школата, която Учителят отвори, е свободна школа, без никакви такси и плащания, без никакво външно задължение. Тя не може да лиши човека от желанието му да учи и да се развива. Ученикът се задължава вътрешно към самия себе си да бъде изправен, изпълнителен, да учи и прилага. Не изпълни ли това, той сам си решава положението. И да остане в Школата, той не е ученик, мястото и положението на ученика се определя отвътре, а не отвън. Ето защо ученикът няма право, нито трябва нито се интересува от мястото, т.е. от стъпалото, на което се намира този или онзи от неговите съученици. Това е задача само на Учителя, който вижда нещата едновременно и отвън, и отвътре. Само Той преценява всичко и правилно преценява. Вън от двата класа, общ окултен и специален окултен, Учителят държеше лекция и в пет часа сутрин, неделен ден. Тъй щото Учителят говореше неделно четири пъти: неделя сутрин в пет часа; неделя преди обяд в 10 часа, публична беседа и за учениците на Школата, както и за външни хора; в сряда сутринта в пет часа за учениците от общия окултен клас и в петък сутринта в пет часа за учениците от специалния клас. Тогава бяхме четирима стенографи - всички стенографирахме всичко - и беседи и лекции, а дешифрирането беше разпределено помежду ни по желание. Всеки беше задължен към определената своя беседа или лекция, като я дешифрира, да я пише и на машина. Така работата вървеше спокойно и редовно. Що се отнася до печата, това беше възложено от Учителя на мене и на Аня, която доброволно ми помагаше при всяко свободно време. Като казвам работа, възложена от Учителя, имам пред вид начина, по който Той възлагаше нещата: при пълна свобода, при готовност и разположение и добра воля от страна на този, който поемаше някаква работа в братството. Всичко става така незабелязано, че и ти сам не знаеш как е станало. В работата си с беседите аз бях така изпитвана отвън и отвътре, че днес положително, смело и справедливо мога да си отговоря защо, как и по коя причина получих беседите. Отговарям си и същевременно се запитвам: За пари ли започнах да работя? - Не, още повече тогава бях учителка. За някаква слава ли? - Не, аз зная, че славата принадлежи единствено и само на Бога. Останалото е човешко тщеславие. За някакво първенство ли дойдох да работя? - И за това не дойдох. Първенство, т.е. първо място заема онзи, който може и знае да сяда на последно място така, както сяда и на първото. За мене най-удобното място всякога е била последното, но за съжаление това място беше заето. От кого? - От Учителя. Той сядаше и на първото, и на последното място съвсем незабелязано, без никакво парадиране. На кое място е седнал, това ще видиш, само ако ти се отворят очите. Следователно, поех работата с беседите по нито една от предполагаемите причини, а единствено от любов към тази работа, от вътрешен трепет към нея, в което се убедих от ред опитности и изпити около нея. Не си послужих с думата изпитания или страдания. Обаче знайно е, че човек всякога е изложен на изпити, по-големи или по-малки, на по-сериозни или по-леки, именно в работата и около работата, с която се занимава. Ако не е така, как ще устоиш на тази работа, как сам ще се познаеш и доколко можеш да се пожертвуваш за нея, когато се поиска някаква жертва, дори микроскопическа. Когато отивах при Учителя да занеса написаната, приготвена беседа Той често ми казваше: „Ние доста ви затрудняваме." За мене тази работа не представяше никаква трудност и аз мислено запитвах Учителя дали няма доверие в мене, че работата ми е много приятна и не ме затруднява, или нещо друго, което и аз не разбирах тогава. Може би Учителят казваше така от присъщата нему деликатност и от това, че цени работата на всеки човек, дадена доброволно и с любов. За мене това беше добре дошло, защото аз сама вече, не някой отвън, се изпитвах многократно, защо и как работех.
  17. 16. РАБОТАТА МИ ВЪРХУ СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ, СПЕЦИАЛНО С БЕСЕДИТЕ А. КАК МЕ УПЪТВАШЕ УЧИТЕЛЯТ В ТАЗИ РАБОТА Как ми се даде тази работа. Отношението ми към беседите. Словото на Учителя чух за пръв път на 16 април 1916 година. Това беше първата беседа, която чух от Учителя, която беседа е печатана във втория том беседи със заглавие „Истината". Самият том носи заглавие на първото издание „Сила и живот", а второто издание „Духът и плътта". Как ми подействува беседата „Истината", която чух на Великден, това е описано в първите тетрадки. След тази беседа чух още една, която също ме обхвана цяла и реших в себе си да посещавам редовно беседите на Учителя. Обаче, нещо неочаквано, което ще опиша следващите страници, ме постави още на третата беседа на стол и малка скромна масичка, вече като стенографка на Учителя, каквато останах до заминаването на Учителя, с което се прекъсна живото Слово на Учителя. Пак четем и говорим върху това Слово, но вече не се чува от устата на Учителя, затова го наричам живо. Стенография знаех още като ученичка, т.е. тогава я учих. По това враме стенографията беше факултативен предмет, но аз имах желание да уча и се записах с още две ученички. На края на гимназиалния курс, заедно с матурата, свърших и курса по стенография успешно. Следващата година бях студентка по химия и се упражнявах в стенографирането. Имах желание обаче да мина по някакъв начин през преценката на някой опитен стенограф, но как и по какъв начин, не знаех. И това желание ми се задоволи. Още като студентка третата година, чета в един от вестниците, че през лятото същата година се определя държавен изпит по стенография. Желаещите да се явят на този изпит, да си подадат документите до Министерството на просветата, дето ще се произведе изпитът. Това ме крайно зарадва. Приготвих документите си, написах заявлението си, научих какво се изисква за изпита и започнах да търся материала, нужен за изпита. Като се снабдих с всичко нужно за изпита, подадох документите си и започнах да уча. Дойде определения ден за изпита, който издържах много добре. Доволна бях, защото бях проверена в бързопис, в превод от стенография на обикновено писмо и от обикновено на стенография. Що се отнася до историята на стенографията, това не представяше никаква мъчнотия пред изпитите, които минавах като ученичка и студентка. Получих документ от този изпит, но той беше важен за мене не като документ, който ми даваше права, но като документ, който ме убеждаваше, че като съм учила нещо, мога с това нещо при даден случай да си служа с него. За всичко може да съм мислила, всичко да съм предполагала, но никога не съм мислила за това неочаквано благо, което ми се даде в живота, да бъда стенографка, а впоследствие стилизаторка и коректорка на беседите на Великия Учител на човечеството. Всичко това ме увери в това, че няма случайности в живота. Не случайно учих стенография, не случайно държах изпит по стенография пред комисия, председател на която беше Тодор Гълъбов, който същевременно беше и председател на стенографското бюро в Народното събрание, а впоследствие и стенограф на беседите на Учителя. Връщам се пак към въпроса как на мен ми се даде работата върху беседите на Учителя. Свърших университета и станах учителка по химия в Русе две години и после в София в Първата девическа гимназия, дето скоро, едва след година или две чух за Учителя. Още в 1915 година, 19 юли, посетих Учителя, което посещение нарекох Епохално посещение - описано в първата ми тетрадка. Видяла Учителя, започнах вече да Го посещавам. Но първата беседа чух на Великден 1916 година. Не знаех, че беседите се стенографират, пък и не познавах много братя и сестри, не се разговарях с никого. Стаичката, в която Учителят държеше беседи на „Опълченска" 66, беше много малка и аз не влизах вътре, а стоях изправена на вратата на тази малка стаичка и оттам слушах двете беседи, отдето се чуваше добре. Казвам двете беседи, защото на третата беседа бях вече на стенографска масичка, за моя велика и незабравима радост като стенографка на Учителя. Тук ще опиша онова, което се отнася до въпроса как станах стенографка на Учителя. До моето дохождане при Учителя, стенограф е брат Тодор Гълъбов, когото аз познавах от изпита си при него. Дали той ме познава и помни, това не знаех. Какво се случи след втората беседа, която чух от Учителя? Беседата се свърши и хората уж започнаха да се разотиват. Казвам уж, защото и при първата още беседа, която чух, направи ми впечатление, че хората не си отиват бързо. Тръгват да си вървят, пак се връщат, разговарят се, споделят известни мисли, които им направили по-силно впечатление, сбогуват се по-близките, едни влизат при Учителя, питат нещо и т.н. И аз не си отивам веднага, гледам, наблюдавам всичко това и си правя свои изводи. Изведнъж към мене се отправя брат Гълъбов, който се обърна с думите: „Сестра Паша" - значи помни ме и ме е познал, и продължи по-нататък: „Колко се радвам, че ви виждам тука." Аз му отговорих: „Колко се радвате Вие и защо, не зная, но аз съм щастлива, че съм тук и се радвам много за това." Братът пак продължи: „Ето защо аз се радвам. Аз стенографирам беседите на Учителя, но ме командироват в странство и най-късно след месец трябва да замина. Безпокоя се кой ще може да ме замести и продължи работата на Учителя. Като споделям безпокойствието си с Учителя, Той се усмихва и ми казва: Не се безпокой, Божият работник ще си дойде на времето. Думите на Учителя ме карат да се вглеждам в ония, които посещават беседите и да търся някой стенограф. Досега не съм намерил такова лице. И днес, като ви виждам тука, питам ви: Готова ли сте да ме заместите, да стенографирате беседите на Учителя?" - „Не само съм готова, но се чувствувам щастлива, че ми се предлага такава работа. За мене е важно дали бих задоволила Учителя." - „Аз ще кажа на Учителя, че намерих стенограф, който е готов да ме замести, но моля ви следната беседа да седнете до мене и да стенографирате, а после ще изработите беседата и ще я дадем на Учителя да я прегледа и да си каже думата по нея." Така и стана. Следната неделя аз бях вече на стенографската масичка. Още на другия ден, в понеделника, беседата беше дешифрирана и написана ръкопис на чисто. Брат Гълъбов я взе и заедно с Учителя я прегледали. След това Учителят се усмихнал и казал на брат Гълъбов: „Казах ли ти, че Божият работник ще дойде на времето си? Тя може да работи." Станах вече стенографка и се предадох и на тази работа с радост и любов. Братът остана да работи с мене още един месец и замина за Италия. Не помня колко време се бави там, но като се върна от време навреме дохождаше на беседи, а аз взимах и неговите стенограми, да сверявам нещо, ако ставаше нужда. Неделен ден, като се връщах от беседа, обядвах и веднага започвах да дешифрирам беседата, която по нямане на пишеща машина, пишех ръкопис. В понеделник сутринта я занасях на Учителя и с удоволствие, и почти с нетърпение, очаквах следния неделен ден, да седна на любимото си място и да пиша, да слушам и да стенографирам Словото на Учителя, което ме изпълваше. Когато занасях готовата беседа на Учителя, той често ми казваше: „Ние ви затрудняваме много." Аз отговарях смутена: „Не, никакво затруднение не изпитвам." А в себе си се запитвах: Чудно нещо, не вижда ли Учителят, че аз летя от радост, от готовност да слушам Словото и да пиша. Неуморна бях, колкото и дълга да беше беседата. А пък в себе си знаех, че Учителят, макар и да вижда и разбира вътрешната ми готовност и любов, и разположение към беседите, като крайно внимателен и деликатен човек не може да не каже в каквато и да е форма, с каквито и да е думи, че цени работата на всеки работник. В 1918 година се научих да пиша на машина и ходех в дома на брат Гълъбов, дето имаше вече братска машина. От същия брат научих знаците при корекция на печатни работи, защото същата година излезе под печат мой учебник по химия за тогавашния осми клас на гимназиите, който днес би бил 12-ти клас, ако съществуваше такъв. Така се упражних и в коректорство и в печатане. До 1922 година бях сама стенографка, след която година започнах да стилизирам беседите, значи започнах да печатам беседите, да правя корекции. И тази работа ми се даде пак от Учителя. Тъй щото, освен стенографирането, писане на машина, взимах участие при печатане на беседите, а именно стилизирането им и корекциите на шпалтите. Всяка беседа преди излизането й от печат четях на Учителя или още в ръкопис, или шпалти, а някога и в ръкопис, и на шпалти, според беседата. Учителят вмъкваше някоя нова мисъл, коригираше някои мисли и често заместваше една дума с друга подходяща. От всичко това аз се ползувах много, придобивах все по-голяма светлина и прониквах все повече в духа на Словото. Това не казвам за хвалба, но като нещо необходимо. Не може човек да чете произведенията на някой автор, без да се свързва с неговата мисъл и с духа на неговите творби. Тъй щото и за себе си ще кажа: Не е могло да работя 30 години върху Словото на Учителя, без да се свържа с духа и мисълта на Учителя. Що се отнася до корекциите, които Учителят правеше, те бяха в реда на нещата. Учителят говореше по дух, а не както говори някой учен или професор. Последните предават чужди мисли и закони, които те добре заучават и познават. Много професори и учени четат своите лекции и сказки, които при печат пак коригират. Някои професори и учени, за по-голяма живост, говорят, а не четат. Техните лекции и сказки се нуждаят от по-големи корекции. Обаче Словото на Учителя, предадено във вид на беседи, се коренно отличава от лекциите и сказките на учени и професори. То е живо, подвижно, динамично, какъвто е самият живот, каквато е живата, разумна природа. То говори не само на ума и на сърцето, но и на душата и на духа на човека, затова обхваща изцяло човека. То движи и волята му, затова като слуша беседата на Учителя, човек едновременно мисли,чувствува и действува. Словото на Учителя не е статично и затова един ден Той ми каза: „Ако остане на мен, аз да работя беседите, след като сте ги слушали, няма да ги познаете." Тогава някой може да запита: Щом е така, защо Учителят сам не работеше беседите? - Това беше невъзможно. Работата върху беседите или по- право върху Словото беше необятна. Едно лице не би могло само по никой начин да се справи. До 1921 година работата можеше да минава през едни ръце, но по това време именно се отвори Школата и тогава, освен неделните беседи, които Учителят държеше всяка неделя в 10 часа пред обяд, той държеше още две лекции през неделята: една на общия окултен клас и една на специалния клас. После започна да държи и всяка неделя, в пет часа сутринта, така че станаха четири Слова през седмицата. По тази причина се увеличи броят и на стенографите, които станаха четирима: Боян Боев, Елена Андреева, Савка Керемидчиева и аз, Паша. Ако Учителят се беше заел с работата върху беседите, която не беше негова, той не би бил достъпен, никой не би могъл да се обърне към Него било за съвет, за разговор, за някаква подкрепа в живота и за много други неща. Извън беседите и лекциите, които Учителят държеше, работата му беше колосална, за която ние се опитваме да говорим и да кажем нещо на интересуващите се, но която и ние не можем да си представим. Колко е голяма, тя става само отчасти понятна, като се спрем на думите, които Учителят каза два-три дни преди заминаването си, а именно той каза: „Свърши се една малка работа." Ако ние, които бяхме около Учителя, виждахме как работи и колко много работи, как живее и как се проявява въобще, тогава смело мога да се запитам: Ако е свършена една малка, микроскопическа работа, така наречена от самия Учителя, то какво би преставяла онази голяма, грандиозна, наречена Великото Божие дело? Там всякаква представа спира. Това е безначална и базпределна работа. И тъй, до 1921 -1922 година работих главно със стенографиране и дешифриране на беседите и написването им на пишеща машина. След тази дата започнах да работя и при печатане на беседите, тяхното стилизиране и коригиране, което продължи до края на 1944 година с Учителя. След тази година, когато си замина Учителят, аз продължих същата работа сама, за която вече бях се упражнила достатъчно. През времето, когато Учителят беше още на земята, аз имах вече голям опит върху работата, която ми беше дал Учителят, но се ползувах и с доверието му. Много случаи имах, от които сама се бях уверила, че Учителят има доверие в мен, главно в работата ми с беседите. Често ми се налагаше да работя сама и през времето, когато Учителят беше между нас. Всъщност аз не работих сама. Онзи, който беше заинтересуван от Словото, ми даваше светлина да го разбирам. Светлината на Учителя не беше далеч от мене и тя ми помагаше. Интересно беше следното мое състояние. Например, работя усилено, неуморно и с любов върху някои от томчетата беседи и като се свърши томчето и го предам на Учителя, аз веднага излизам от него, от томчето беседи, като че не съм аз работила, а някой друг. Кой е този друг, нито го зная, нито се питам. Който и да каже, че е работил беседите, не бих спорила, макар че нося отговорността за тях. Моята будност, моята добросъвестност и любов върху работата с беседите, са факторите, които аз сама много, много пъти съм проверявала. Те са налице за самата мен и първа аз ги държа отговорни. Желала бих всички беседи да минат още един път през очите ми, да изправя някои печатни или други погрешки, но това не ми се отдаде - работата е колосална, необятна, не работа само за един човек. Пък има още много беседи непечатани - те чакат своето време, което непременно ще дойде. Нищо в природата не се губи, нито се създава. Следователно този велик закон важи и за Словото, може би още повече. Казано е в Писанието: „Рязка няма да се изгуби или измени от Закона ми." И аз смело и категорично мога да кажа: Дума няма да се изгуби и измени от Словото Божие. Дали от книги ще се чете и предава или от записите в пространството, тук няма никаква загуба. Идат и ще дойдат хора, които ще четат не само от книгите, писани и печатани от хора, но ще четат и то безпогрешно, без никакви тълкувания и коментарии, от великата книга на живота, писана и печатана върху необятното платно на пространството, дето се отбелязва всичко онова, което вековете, хилядилетията и вечността искат да запазят за ония, които и природата, и небето наричат с простото име Синове Божии. Б. КАК МЕ УПЪТВАШЕ УЧИТЕЛЯТ ПРИ РАБОТАТА МИ С БЕСЕДИТЕ Когато говорената от Учителя беседа беше написана на машина, аз отивах при Учителя да Му я прочета. В този й вид тя беше написана така, както е чута, цялостно, без никакви корекции от Учителя, просто направо дешифрирана от стенограмите. Учителят я изслушваше и правеше малко корекции или съкращаваше нещо, които Той намираше за ненужно, което казваше, че е вметнато или пък изправяше някоя мисъл, или допълваше и изясняваше. Често ми даваше обяснения върху някоя мисъл и като запитвах да я вмъкна ли, Той ми казваше: „Не, това е за тебе." А това нещо, за мене, хвърляше голяма светлина върху учението и идеите на Учителя. Често ми казваше: „Като пишеш, като работиш, гледай да правиш добре връзки между мислите." Какви трябва да бъдат тия връзки, не ми казваше, но аз се сещах и правих такива, когато е ставало нужда пак да чета същата или друга беседа, с връзките, за които Учителят ми говореше, Той одобряваше направеното. Наистина, Учителят не е обикновен учител, да вземе перо, натопено в червено мастило и да коригира, но с малко думи или със светлината на Неговата мисъл ориентираше въобще ученика или мене, която в случая трябваше да упъти. Той ми казваше: „Мисълта е река с два бряга. Да минеш от единия бряг на другия или по мост ще минеш, или ако си добър плувец, ще я преплуваш." Такова нещо представят връзките от една мисъл до друга. Разбирах мисълта на Учителя и прилагах съвета, който ми даваше. Как се убедих в това, че светлината на Учителевата мисъл ми помагаше в работата? Един ден, като работех върху една от беседите, натъкнах се на един пример, който не ми беше ясен и трябваше да отида на „Опълченска" 66, за да се справя с Учителя. Тази беседа предстоеше на печат и аз не можех да напиша една мисъл, докато на мене не стане ясна. Отивам на „Опълченска" и казах на Учителя, че съм дошла да питам нещо. - „Почакайте", ми отговори Той и влезе в стаята си. Часът беше около четири след обяд. Обикновено, когато отивах по работа при Учителя, Той ме приемаше веднага, но този път и за мене беше изненада, че не ме прие веднага и аз останах на двора, седнала на един стол да чакам. След мене дойдоха един, два, три, четири и повече посетители, които Учителят прие веднага след дохождането им, а аз чакам и продължавам да чакам с търпение. Чакам вън и си мисля за всичко, което минава през ума ми, но не и върху мисълта, за която съм дошла. Не се притеснявах, защото трябваше да отида на печатницата в шест часа, а имаше време дотогава. В един момент ми дойде на ум следното: Защо съм седнала да мисля върху това, което не ми е нужно, а не мисля по работата, за която съм дошла! Съсредоточих се и започнах усилено да мисля. В този момент ме озари необикновена светлина и като че някой започна да ми диктува примера, за който бях дошла да питам. Така светна мисълта ми, че изведнъж се възстанови целия пример. Продължавам да си мисля: Ако бях в къщи и мислех усилено върху същия пример, дали би се възстановил по същия начин? И на този въпрос си отговорих положително. Доволна от това разрешение на въпроса, продължавах да чакам, да дойде и моят ред, който отдавна беше минал. Тъкмо в този момент обаче Учителят слезе от стълбичката, дойде при мене и ме запита защо съм дошла. Разказах на Учителя защо съм дошла и като ме изслуша, отговори: „Хайде, свободна си, отивай на печатницата." Сбогувах се и си отидох, но вървя по пътя и си мисля: Чудно нещо! Седях два часа да се срещна с Учителя, да Го питам за примера, и когато Той ме видя, не ме попита какъв беше примера и ми каза, че съм свободна да си отида, по-право да отида на печатницата, дето ми предстои работа. Като мислих по този въпрос, дойдох до убеждението, че Учителят искаше да дойда до опитността, че за мисълта няма разстояние, нито пространство. Достатъчно е да се свържеш с мисълта на даден човек и да възприемеш точно онази мисъл, която трябва. Това беше особено необходимо за моята работа. Така аз придобивах повече вяра и смелост в работата си. Този беше един от методите, с които Учителят ме упътваше в работата ми. Един метод, но многократен. Какво повече може да иска човек от помощта на мисълта и на светлината. Много, много опитности от такъв характер ме убедиха в работата със светлината на мисълта. Учителят донесе едно необятно Слово на хората и със светлината на това Слово Той подготви и подготвя и не само един работник за това Слово, но още безброй такива. Ще дойде ден, когато учени, знаменити хора, с високо просветен ум и с високо съзнание ще възприемат Словото по незнаен и от самите тях път, ще Го реализират и ще Го предават като свое. Така е, никой не може да скрие светлината на деня, нито може да се укрие от нея. Иде светлината на деня, иде виделината на живота, иде денят. Денят ще се сменя с нощта, но ще бъде за работа, за велика работа, а нощта за почивка. В. ОТНОШЕНИЕТО КЪМ БЕСЕДИТЕ, Т.Е. КЪМ СЛОВОТО Питам се: Какво е отношението на човека, който е чел, слушал и отчасти разбрал беседите, т.е. Словото на Учителя? Ето един въпрос толкова голям, колкото и малък. Малък е за онзи, който само донякъде е познал себе си, който се е вглъбил в себе си искрено си е отговорил на всички вълнуващи го въпроси. Голям е този въпрос за онзи, който има отношение към външния, целокупен живот, към великата необятна природа, в живота и към неговите прояви и всички негови прояви, и то пак само отчасти. С една дума, не може да се говори за Словото Божие, ако не се включат в Него отношението и на човека към живота, към природата, към всички живи същества, от най-малки до най-големи, към наука, към музика, към изкуство и т.н, А най-после, не може да се говори за Словото Божие, ако човек не е изпълнен с желание да познае онази Истина, която осветява всички неща: да познае онази Любов, която ражда и истинския живот, която изключва всякакъв смут и недоразумения, да познае онази Мъдрост, която не нарушава реда и хармонията в целокупния живот, както и в отношенията между всички живи същества, * Преди да пристъпя към големия отдел, под название „В царството на беседите", искам да спомена имената на ония работници, които са взели участие в работата около беседите на Учителя, в едно или в друго отношение. Като една добра моя помощница при коригиране и стилизиране на беседите беше моята добра сестра Аня, за която писах още в началото. Двете мои съработници в областта на стенографиране и дешифриране на беседите - Еленка Андреева и Савка Керемидчиева; при стенографиране на беседите взимаше участие и братът Боян Боев, който работеше и издаде разговорите на Учителя при Рилските езера. Влад Пашов, който работи цели 25 години като словослагател при печатане на беседите. Също така като словослагател и машинист взимаше участие 15 години Димитър Стоянов, а десетина години работи пак като словослагател и Кирчо, когото наричахме Лъвчето - фамилията му и до днес не зная. Не малко работи и Неделчо Попов, като доставчик на хартия за печатане на беседите, както и при печат, и издаване на някои по- специални издания при по-специални условия.
  18. Ани

    ПАША ТЕОДОРОВА

    ПАША ТЕОДОРОВА /1887 - 1972 г./ I. Опитности с Учителя. II. Размишления. III. Слово за Учителя. IV. Писма.
  19. Ани

    СЪДЪРЖАНИЕ

    СЪДЪРЖАНИЕ I. Стефан Тошев……………………………………………………………….. 3 - 158 II. Паша Теодорова ………………………………………………………….....59 - 334 III. Гена Папазова …………………………………………………………….....335 - 392 IV. Милка Говедева …………………………………………………………......393 - 509 V. Анриета Маркова Жерберт …………………………………………..........510 - 513 VI. Лидия Соломонова Аладжем …………………………………….............514 - 548 VII. Магдалина Стефанова Григорова ……………………………................549 - 565 VIII. Вяра Христова …………………………………………………………........566 - 574 IX. Тройка Кирилова Мишкова……………………….. ……………................575 - 578 X. Панталей Крайчев Карапетров ……………………………………............579 - 584 XI. Русин Киров Сираков …………………………………………………..........585-590 XII. Димитър Кочев …………………………………………………………..........591 - 602 XIV. Борис Георгиев …………………………………………………………........621 - 640 XV. Цветана Щилянова …………………………………………………….........641 - 752 XVI. Борис Петров Шаров …………………………………………………........753 - 764 XVII. Цветана Гатева Симеонова ………………………………………...........765 - 782 XVIII. Други художници ……………………………………………………............783- 798 XIX. Духът на Истината и Духът на Заблуждението…………. .....................799 - 882 XX. Бележки към снимките - "Изгревът" - том 13..........................................883 - 885
×