Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'РИЛСКИ ЕЗЕРА'.

Открити 2 резултата

  1. 68. ЛЕТУВАНЕ НА 7-те РИЛСКИ ЕЗЕРА През лятото на 1928 г. съвсем изненадващо и неочаквано, вместо да отидем към Мусала, както това ставаше предните години, чух, че Учителя наредил, малка група от братя и сестри да направим екскурзия до „Еди-гьол". За мене това беше много странно, а името „Еди-гьол", чувах за първи път. Бях по това време свободен, имах възможността да отида и се прилепих към малката сформирана група. Тръгването стана някак безшумно. За водач на групата беше брат Симеон Симеонов, който бил ходил там и познаваше местата и пътищата на този край много добре. Пристигнахме в село Сепарева Баня и оттам по стръмните склонове на Рила, отначало покрити с борови гори, а нагоре клекове, хвойна и трева. Вървяхме къде по пътеки, къде без тях, но брат Симеон умело ни водеше. Вървяхме все нагоре, докато почнаха да се показват върхове величави и импозантни. Тези тъй ярко изразени в мене чувства на красота и благоговение към тази величавост на природата, която се разстилаше пред мене преживявах за първи път с такава сила и затова се врязаха дълбоко в съзнанието ми. Вървях напред потънал в смирение и благоговение от това, което гледах. Най-после бляснаха пред нас езера чисти, кристални, като сълзи, потънали в циркуси от минали ледникови епохи. Те бяха като някакви олтари на величав храм. Спряхме при второто от седемте езера. Една девствена, смайваща със своята импозантност, красота цареше там. Едно езеро с кристално чиста вода, обградено с хълмове, потънали в зеленината на вековни клекове. Буйната река, която се изтичаше от езерото за да хвърли своите води, на многобройни водопади към първото езеро намиращо се под нас, на около 150 метра във височина, разположено на обширно плато, потънало също в зеленината на клековете, беше гледка, която също приковаваше със своята величественост. На източния бряг на езерото, хълмът беше особено привлекателен, обгърнат от мощните прегръдки на зелените клекове. Малката полянка, единственото свободно място от клекове, непосредствено до самото езеро, създаваше условия най- подходящи да се установим там на лагер. Минахме бистрата игрива река малко трудно и установихме лагера си на тази полянка. По онова време туризмът не беше навлязъл у нас със своите специални екипировки и ходенето в планината се провеждаше обикновено с онова облекло и обувки, каквито и в града се носеха. За палатки и някакви други удобства и необходимости от този род се говореше като за нещо възможно само за хора, белязани като такива с изключителни достойнства и привилегии, с каквито ние не можехме да се похвалим. Затова само буйният огън, който накладохме, беше нашият закрилник и защитник срещу хладнината, която цареше там, и която бързо се засилваше с настъпването на вечерния мрак. Прекарахме един или два дена в почивка и недалечни обиколки, приятни и полезни разговори, а вечер буйният огън под звездното небе, внасяше своят принос, към много богатите преживелици. Времето беше хубаво, ясно-синьо небе над нас и това ни даде възможност, да приемем по-добре и по-пълно цялата прелест на този Рилски кът. У мене, пък вярвам у всички, тази екскурзия остави незабравими скъпи спомени. Когато се върнахме на Изгрева и изляхме с цялата му сила нашия възторг от видяното и преживяното, то у всички се събуди желанието, следващото лято и те да дойдат. Така се създаде подтика, тъй започна нашето редовно летуване край езерото „Ел Бур", както по-късно Учителят нарече второто от седемте Рилски езера. За превод на тази дума на това наименование, Той даде: „Езеро на изпитанията". Езерото, което беше под нас, първото езеро, Той нарече „Махарзи", което ще рече „Голямата почивка". Езерото над нас, третото нарече „Балдер Дару", което значи „Онзи, който дава благодат". Четвъртото езеро си остана с името „Близнаци". Петото, или както поради своята прилика на бъбрек се наричаше „Бъбрека", на него Учителя даде името „Махабур", което ще рече „Големият - Силният". Шестото - „Сърцето". Седмото нарече „Шем-Ха", което преведено означава - „Главата на Мъдростта". Малкото, прекрасно, пълно с прелест езеро, по югоизточния склон на върха „Харамията" нарече „Езеро на чистотата". Там отивах с най-голямо разположение. Спирах се загледан в чудния релеф и девствената красота, в тишината, която цареше там. Човек се усеща, че потъва в общество изпълнено с мъдрост и внимание към тебе. Долу, вляво от това езеро има друго. Със своите зелени води то приличаше на грамаден омайващ смарагд. Обградено от мъчно достъпни пропасти, то беше малко посещавано. Там цареше някакво тайнствено мълчание, покой, предразполагащ човека към дълбок размисъл и желание за проникване в непрогледния мрак на битието. Него Учителят нарече, „Езерото на съзерцанието". Наистина, през няколкото пъти, които съм ходил там, всякога съм имал чувството, че потъвам в един тайнствен и чуден по своята загадъчност свят. Свят на чистота, на възвишеното, на светлото. Свят, в който мисълта търси и намира допир с разумни и възвишени същества. Редовното ни летуване на Рила, при второто от седемте езера, всяка година от средата на месец юли до края на август, започна с Учителя от 1929 г. до 1939 г. включително, с едно прекъсване от две години. През 1933 и 1934 г. не летувахме на Рила. За причините на това прекъсване по- нататък ще кажа. Да се организира едно летуване на Рила, на височина от 2200 метра, за няколкостотин души, където нямаше нито даже и някакъв заслон, да се изнесат хиляди килограми багажи и едно непрекъснато снабдяване с продукти по стръмните склонове на планината, където не можеше да се говори за някаква по-удобна пътека, а само за някакви следи от такива и то тук-там; да се предвидят всички сечива и инструменти, необходими за един нормален живот на летуващите, беше една сериозна и отговорна задача. Столовата, която имахме на Изгрева, играеше ролята на една много важна и необходима изходна база. Що се отнася до отчетността в организирането на цялата кампания, беше много проста. На всеки един от летуващите се откриваше партида в един голям тефтер, а ако е семейство - на главата на семейството. Тази канцеларска работа се водеше от рядко прецизната и добросъвестна сестра Буча Бехар, учителка по професия и писателка. В партидата се отбелязваха всички сметки, килограмите на багажа, превозните разноски, броя на дните прекарани горе, разноските по обедите, които се разпределяха по равно на всеки столуващ, както и съответния дял от общите разноски, каквито при такива случаи всякога има. При тръгване, още щом се запише в тефтера, всеки правеше встъпителна вноска, а когато дойде времето да се връща, идваше да си урежда сметката. На конярите също водехме партида, където се отбелязваше всички пренесени багажи, товари, продукти. С тях бяхме уговорили да им се плаща на килограм изнесен товар или на кон, ако някой ползваше такъв. Отношенията ни с тях, почиваха на пълно доверие и добросъвестност, което нещо извънредно много улесняваше и опростяваше канцеларщината. След изкачването на багажите, хората и настаняването им, което се съпровождаше с усилен строеж на палатки, кухни, продоволствен пункт, какъвто всякога имахме и всякакви други общи съоръжения, каквито са необходими за голяма група летуващи. Конярите пък използувахме за докарване на продукти необходими за лагера, което нещо ставаше предимно от Дупница /сега Станке Димитров/ Тогава там имаше голямо изобилие на всякакви продукти, хляб, плодове, зарзават, бакалски стоки, всичко от което имахме нужда в най-голямо разнообразие. Първата група /тази от 1929 г./, беше от около шестдесет души. Багажите и хората се превозиха по влака от София до Дупница. Оттам багажите с камион до село Сепарева баня, а хората кои както можеше, предимно пешком, за да измине четиринадесеткилометров път до селото. От селото наемахме магарета, катъри, коне за изнасяне на багажите. Това разбира се беше доста сложно и неудобно. Трудностите са, които карат човек да мисли, да търси и намира. „Похлопайте и ще ви се отвори", казва Христос. Затова, през следващите години благодарение на мислене и търсене идваха все по-големите и по-добри улеснения. Приближаването на времето, когато ще тръгваме за Рила се съпровождаше всякога от приятно оживление всред приятелите, най-вече от тези на Изгрева. Обмисляше се и се разискваше върху придобития опит, за по-добрата ни организация и транспорт дотам, а също улеснения за живота ни. На първо място, най-важен, беше въпроса за покрив над главите ни и поне някакъв уют и защита от неочакваните климатични изненади. При вятър, дъжд, хлад, естествено е човек да бъде защитен. А такива изненади, особено в началните дни на нашето идване, често ни спохождаха. В първите години това се осъществяваше от всеки, като си правеше примитивен навес от случайни платнища, или някакви други платна, но това беше крайно незадоволително. Наистина платнищата, с които военните си служеха, беше едно добро разрешение, но нито такива, нито нещо подобно се намираше на пазара. Незнам в кого, но беше някоя умна глава озарена от гениален проблясък, дойде идеята, да се правят палатки от дебел бял памучен плат американ, какъвто тогава в изобилие се намираше по магазините. След направата, палатката се импрегнираше с парафин разтворен в бензин. Резултатът беше неочаквано добър. Направените по този начин палатки, издържаха всички изпитания. И при най-силен проливен дъжд, те не пропускаха. Бяха закътани, направени отдолу с под и тук геният се прояви, създадоха уютност, сигурност и при най-неблагоприятните промени на времето, дъжд, хлад, вятър. Това беше един голям успех и улеснение за нашето летуване на Рила. Намериха се сръчни сестри, шивачки, които по указание на опитни в палатковото кроячество хора, направиха няколко модела палатки, за да може всеки по свой вкус и нужда да си направи. Всички си направихме такива палатки. И когато отидохме на Рила и ги построихме по склона край езерото, гледката беше красива с накацалите, като пеперуди бели подслони. Така този най-важен въпрос беше сполучливо разрешен.
  2. ИЗ НАШИЯ ЖИВОТ Боян Боев ПРИ СЕДЕМТЕ РИЛСКИ ЕЗЕРА Цяла година те са тъй живи в нашето съзнание! Всеки ден сме при тях, навестяваме всички езера и върхове, спираме се на Изгревния връх, при „Ръцете, които дават", при всяка скала, при всяка полянка. Живите им образи образуват вътре в нас един слънчев свят, в който живеем постоянно. И как всичко преживяно там буди у нас спомена за един велик вечен свят, от който иде човешката душа и за който копнее в свещени минути! В ранна сутрин сме вече при горския дом. Потегляме нагоре. В утринния въздух как са. свежи тревите и цветята – щастливите обитатели на тия чисти сфери! Прекосяваме пенливи, буйно шумящи рекички, заобиколени със стройни иглолистни гори. Някой път минаваме край светли цветни полянки, къпещи се в ранните слънчеви лъчи. При някой завой пред нас неочаквано изпъкват в далнината Рупите със своите чудни контури, със зъбери, забучени в небесната вис, и тъй наподобяващи на човешка фигура! Не напомнят ли те душата, заровена в гъста материя, но с поглед устремен към звездните сфери? Това не е ли човекът, който живее на земята и въздиша за сферите, които образуват истинската му родина? Ние сме вече над Вадата. Навлизаме в гъста вековна гора, отминаваме я, започваме изкачване по хълмовете. Ето го последният хълм. С вълнение го изкачваме. Пред нас се открива първото езеро Махарзи. Всички се спираме. Влизаме в друго царство, в царството на една велика симфония, свещена чистота и мир, в царството на Светлите обитатели на тия девствени висоти. Разговорите спират пред неземната картина. Мили езера, тая година пак сме ви на гости. Пак ще посетим свещената ви обител, за да почерпим от вас нов подтик за красива работа в живота. Знаем, че ни чакате. Знаем, че с радост очаквате всекиго, за да го отрупате щедро със скъпите си дарове. Защо идваме тук? За да чуем, какво ще ни каже планината! Тя ни говори и ние искаме да разбираме нейния език. Нейният език е език, от който разбира човешката душа. Той намира ехо в глъбините ù и тя се преобразява, тя се отваря и разкрива богатствата си, които Безграничният е вложил в нея преди началото на вековете. Ние знаем, как ще чуем нейния говор. За да го чуем, трябва да отидем с радостно очакване, с чисти сърца и да я обичаме, да обичаме царствените ù чертози. На любещите я тя разкрива своите тайни, въвежда ги в своето светилище, дава им ключовете на прозрението и просветлението, показва им пътя на служенето и великата жертва! Ето полянката край първото езеро, гдето сме правили нашите ритмични, музикални упражнения. С гърмеж, с шумен трясък се спущат по стръмните скални стени водите от второто езеро „Елбур". Ето Изгревният връх.Той е тъй близо до сърцата и душите ни. Отломки от вечността сме преживели там! О, ти, свещен планински кът, дето минало, настояще и бъдеще се сливат в дивна хармония. Идем при тебе с отворени души, с детски трепет в сърцата. Приюти ни в своите пазви и ни кажи, каквото намериш за добре. Ние знаем, че ни познаваш по-добре, отколкото ние сами себе си познаваме. Приближаваме се към тебе с такова доверие, с каквото детето се притиска до скута на майка си. Прекарваме тук 6 дни незабравими. Всеки ден тук носи своя окраска, своя особена одежда. Всеки ден тук представлява особен тон във великата музика на живота. Шест дни ни приютява каменната хижа. С радост посрещаме всичко: и дъжда, и мъглите, и бурите, и слънчевите усмихнати дни с тихи.ведри небеса. Понякога тежкият плащ на мъглите се спуща над планината. Какво хубаво условие за самовглъбяване! Сгодно време за търсене в глъбините на душата на онова, което свързва отделния човек с Цялото. Понякога завесата леко се вдига, езерата и върховете се очертават, за да се скрият отново от погледа. Като че ли планината намета своя воал, за да извърши велико свещенодействие в своя храм. * * * Тихо спуща нощта своите крила над планината! Всички сме в хижата. В дъното ù пламти буен огън. Има и специални лампи, които осветяват хижата. Ярко осветени лица, по които играят светлините на огъня. Грамадни фантастични сенки постоянно се менят по стените. От време на време се вслушвам в песента на водите, които се вливат във второто езеро. По естествен начин се подкачва разговор с Учителя. – Съществата, които са строили архитектурата при Седемте езера са били много възвишени. Хората са още в първо отделение, в забавачницата, в сравнение с напредналите същества. – Как се отразява планината върху организма? – Върху всички системи тя действа благотворно – върху нервната и други системи. Нервните хора трябва да ги карат на екскурзии по планините, да правят гимнастически упражнения и да се лекуват чрез музика. Знаете ли, колко е красив животът? Той е пълен с велики блага. Аз като пътувам, виждам смисъла на камъните, тревичките, цветята, водите и пр. Навсякъде виждам проявлението на Божията Любов в безбройни, неизследими форми. Природата има една вътрешна, по-дълбока страна, която хората не виждат, понеже са си турили кепенци – това са многото грижи и тревоги, които ги занимават. И туй ограничава човешкото зрение. Тогава той вижда само в по-гъстата материя. Трябва да се очисти съзнанието от психичния прах, за да може да вижда човек. Животът е пълен със страдания, понеже хората не оценяват и не използуват правилно благата на живота. Животът на неразумния човек започва с радост и свършва със страдание. Духовният живот започва със страдание и свършва с радост. А Божественият живот започва с радост и свършва с радост. Разумната природа задоволява нуждите на всички същества, и на най-малките. Само че човек трябва да спазва нейните закони. Целият свет е училище за дисциплиниране на човешката душа, за развитието на човешкия ум, сърце и воля. – Какво е действието на любовта ? – Това, което постоянно обновява човека, това, което постоянно го освежава, това, което постоянно го обезсмъртява, дръжте се за него. То е Любовта. Тя е най-великото нещо, което съществува. Тя не е механичен процес. Когато ти говорят нещо лошо за онзи, когото обичаш, да не вярваш. Законът на любовта е: когато обичаш никого, той да не знае. Всеки ден любовта посещава човека за 1/300 000 част от секундата. И това време е достатъчно, за да остави тя своите блага, да обнови, да пробуди, да просветли и съживи. Но човек трябва да има будно съзнание, за да долови този момент. Любовта има две страни. Човекът на любовта има разположение да постъпва с тебе така, както със себе си. От друга страна, каквото му дадеш, той го цени. Можеш да му дадеш и една боровинка. Той я цени. Когато един човек не ти дава мил поглед, ти ще му го дадеш. Днес хората не се познават. Можеш да познаваш един човек само, когато го обичаш. После друго: стой на сто километра далеч от този, когото обичаш. Говоря символично. Това значи: цени свободата му, не упражнявай никакво насилие върху него. – Кое е новото съзнание, което сега се ражда? – Човекът на новата култура съзнава, че всички хора са отделни удове на един голям организъм. Любовта трябва да се възприеме и да стане могъща сила в живота. Това, което хората имат сега, не е още любовта Тя е, която може да сближи всички народи – да живеят в братство. Тя иде да освободи хората. И зад нея седят разумността и всички други хубави неща. Ако хората възприемат любовта, ще се съкратят дните на страданията им. – Какво трябва да се прави, за да се приближи новата култура? – Всеки ден увеличавай с по една стотна от градуса любовта си! * * * Всеки ден интензивен живот. Всеки ден върховете и езерата ни разправят своите вълшебни приказки, поверяват ни своите най-скъпи, лелеяни през вековете, мечти, блянове и надежди. С любов се допираме и до най-малкото камъче, за да ни разкаже то чутовните истории, на които е било свидетел в течение на милионите години. Полянката, дето беше лани палатката на Учителя, остава завинаги свързана в душите ни с оня светъл момент, когато Учителят говори върху магическата сила на любовта. Колко разнообразни картини изпъкват в нас, свързани с този момент: появата на топлия слънчев диск всред пръскащите се мъгли, чудният им танц по долини и езера под нас, усмихващите се цветя около нас. Как всред мъглите галещите слънчеви лъчи осветиха в миг лицата ни и всичко около нас! Не е ли такава и магическата сила на любовта? * * * Днес сутринта потегляме надолу преобразени. Всичко е готово. Но има още време. Поглеждаме към върховете и езерата, за да запечатаме дълбоко образите им в душите си. Сливаме се с всичко около нас. Чувстваме, че сме едно с всички тези езера, върхове, полянки, канари, тревички, цветя и пр. Чувстваме вечния ритъм на планината. И вътре в нас долавяме тихия, нежния ù говор: – Мили деца, вий дойдохте тук да се учите. Аз ви обсипах с моите дарове. Раздайте ги щедро на всички, които срещнете в великия друм на живота. С пълни шепи раздавайте. Нека всеки от вас да допринесе поне с по една шепа пясък за изграждане красивото здание на общочовешкото щастие. Велика радост ви чака всички вас долу. Иде културата на радостта, на светлината, на свободата. От горе тя слиза, украсена със скъпоценни камъни, облечена в бели одежди. И на нея пише: Нова земя и ново небе. Утолете жаждата на всички, които копнеят за великия ден на земята. Градете камък по камък великото здание. Занесете им радостното послание, че се съмва вече, че на изток вече се зазорява, че близко е вече светлото утро. Занесете им радостната вест, че надгробната плоча вече се махва и човешкият дух се освобождава. Кажете им, че иде ден, когато завинаги ще бъдат обърсани сълзите на страдащите души. Земята ще престане да бъде плачевна долина, а место на радостта, на светлината и на великата космическа любов! Тихо се вслушваме в това, което ни говори планината. Нейният говор отеква в душите ни като сладкогласна песен, като нежна ласка, като дълго очаквано просветление. Той буди в душите ни копнеж към чистотата на светлите висини и сили за работа. Долу при Вадата се обръщам още веднъж, вдигам взор към Салона на съзерцанието, към върха „Харно ми е" и всички околни върхове и устните ми неволно шепнат: – Благодарим за гостоприемството, благодарим за любовните дарове!
×