Търсене във форума

28. НЕОЧАКВАНА РАЗХОДКА Разходката беше не само неочаквана, но съвършено неочаквана. Тя не беше замислена. Това стана през март 1923 година. През нощта спах добре до 12 (24) часа, без да съм взела някакво решение. Някой ме събуди, без да има някакъв човек. Чух говор. Казва ми се: „Стани, облечи се, измий се и тръгни след мене за Изгрева." Вдигнах се от леглото, но не станах права. Исках да помисля малко, да се вслушам в говора и да разбера ясно кой ми говори и какво се иска от мене. Колкото и да се вслушвах и да мислех, нищо не разбрах, но говорът не ме смути. Приех го с голямо вътрешно доверие. Поканата се повтори, произнасяйки думите: „Тръгни след мене, аз те чакам." Всичко това ме мобилизира. Приготвих се тихо, така че никой от домашните не ме чу. Излязох от къщи и тръгнах. Спрях се пред външната врата на дома си, на бул. „Дондуков" 136 и внимателно разгледах улицата да видя дали има някакъв човек. Гласът пак се обади: „Върви, аз съм пред тебе. Ще стигнеш до ул. „Кракра" и ще продължиш по нея до бул. „Цар Освободител"". По това време имаше полицейски час, поради което улиците бяха съвършено празни. На ул. „Кракра", близо до „Цар Освободител" имаше полицейски пост. Един стражар се разхождаше спокойно. Наближих го и веднага се запитах дали нося личната си карта. Уплаших се. Оказа се, че съм я забравила. Ако стражарят ме спре и ме попита къде отивам, какво да отговоря? Тръгнала сама в такъв късен час и при това без лична карта! Но дълбоко вътрешно съм спокойна. Не промених хода си и минах покрай самия стражар. Чудо! Стражарят не ме спря, нито ме запита нещо. Аз го гледах, а той като сляп. Продължих спокойно по „Цар Освободител". Очаквах да чуя отново гласа. Той не се забави. „Тръгни по бул. „Фердинанд", (сега бул. „Толбухин"), аз съм пред тебе." Пред мене отново се откри широк булевард, пак без никакъв човек. Когато стигнах ул. „Граф Игнатиев", гласът се обади: „Върви по „Граф Игнатиев", чакам те на моста." Спрях на моста и чувам: „Върви смело напред по шосето към Изгрева, там ще те чакам." Тогава Изгревът не беше още организиран. Гласът ме напъти по една алея, сега ул. „Незабравка", Диана Бад. Спрях се пред боровата гора - до полянката на Изгрева. Часът беше около три. В гората беше тъмно, а боровете гъсти и вървях трудно, наведена. Останах в гората до изгряването на слънцето. Стоях и размишлявах. Около половин час след пристигането ми отново чух гласа: „Изпълни молитвите, които ви дадох на последния съборен ден, събота, в град Търново, 1922 година." Помъчих се да си спомня наряда, молитвите, но нищо не си спомних, нито го носех със себе си. Този ден беше даден не само нарядът, но и доста дълго слово. Искаше се сега да възпроизведа всичко. Това още повече ме затрудни. Помня, че словото беше интересно, мистично, но нито една дума не си припомних от него. Отговорих си: Нищо не помня, не мога да го възстановя. Спрях се в недоумение. Гласът отново продължи: „Започни наряда." Без да мисля много, започнах. Всичко се лееше, като че чета на книга. Изпълних всичките молитви и още по-неочаквано за мене навлязох в Словото на Учителя. Пак така леко, свободно, без затруднения започнах от началото и неусетно стигнах до края на словото, като че някой ми диктуваше. Чувствувах се вдъхновена, с високо настроение и пълна с благодарност за всичко, което преживях така неочаквано. Направих си и шестте гимнастически упражнения и все около мен беше пълна тишина. Наблюдавах се, като че не бях на земята, подвижна като пеперуда, весела, доволна и благодарна. Разхождах се из гората и по едно време чух стъпките на братя и сестри по алея Незабравка, които идваха за Изгрева. Минах край тях, без никой да ме спре и без да ги поздравя. И за тях бях невидима. Тръгнах по шосето към града почти хвърчаща. Отидох направо на „Опълченска" 66. Учителят беше на двора. Целунах му ръка и благодарих, без да кажа нито една дума. Той се усмихна тихо и ме запита: „Доволна ли си?" отговорих: „Да" и се върнах в къщи.