Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'Руски'.

Открити 1 резултат

  1. 6. ПАША РАЗРЕШАВА РУСКИЯ ВЪПРОС ЗА САМОЖЕРТВАТА Г.П.: И още една личност. Серьожа или Сергей Савин. Появи се, аз още бях студентка. „Аз съм ваш племенник." Пашини мислят, мислят, мислят, такъв племенник в рода си нямат, от Бесарабия. В.К.: Ха-ха, племенник. Г.П.: „Аз съм ваш племенник, Сергей Савин." Чак после, скоро беше това, да кажем преди 15 години, се запознавам тука с едно белогвардейско семейство, много културни хора, на ул. „Янтра" 7 живеят - Дилевски се казват и когато стана дума за Серьожа: „О-о, викат, той е познат в нашите среди и има само едно име - сволач." Значи идва да ги изнудва, разбира там в Бесарабия, като имаше един, Петя мисля че се казваше. Не съм сигурна как се казваше, действително техен племенник, който беше тука делови човек и т.н. Запознава се с него, разбира, че тук има самотни жени и пристига човекът. В.К.: Пристига Серьожа при самотните жени с цел изнудване. Г.П.: Ха-ха-ха-ха и вече така, с тяхните разбирания, вегетарианец и т.н. В.К.: И той става вегетарианец. Г.П.: А те като му разбраха политиката и то се свърши. В.К.: Да. Г.П.: То се свърши. Бях ви казала, че те след купонната система продължиха да имат открита маса. Хляб и чай, такова имаме сега, това ядем. Е, хлябът не достига, някакво сухо парче хляб, каквото има. Обаче масата открита. Чай е, захар или има, или няма, но каквото има. И там една на Изгрева, казваше се Веса Козарева, отива при Учителя и казва: „Учителю, казва, какво е това нещо, ние се чудим какво да хапнем, да сръбнем, пък Пашини, вика, разтворили масата и хранят хората." Учителят вика: „Пашини с това разрешават руския въпрос." Пашини разрешават руския въпрос. Дали широкото сърце... В.К.: Дали отворените врати... Г.П.: Дали, какво е, но „Пашини разрешават руския въпрос". В.К.: Аз съм слушал едно изказване на Учителя, дето казва, че славяните в бъдеще ще отворят вратите, житниците си. Г.П.: Да, бъдещето е на славянството, аз съм го чула. В.К.: Ще отворят вратите за чуждите народи, и хамбарите, и житниците. Гл.: Бъдещето е на славяните, така. В.К.: Това ли е искал да каже? Г.П.: Не знам. не знам. Отговорът е този: „Пашини разрешават руския въпрос" с чая. В.К.: Кой движеше семейния бюджет? Г.П.: Сега, материалните въпроси в дома, в семейството, ако мога да го нарека, ги разрешаваше Паша. Това на Заимов колко пари ще се дадат, отчета на Заимов, да се отстъпи стаята, преговорите, всички тези тормози само тя се явяваше, тя беше устойчива, макар че Аня живееше в широкото общество като учителка и беше по-добре информирана, тя не можеше така организирано да защитава интересите на домакинството. Надя пък съвсем не се занимаваше с това нещо, но страдаше. В.К.: Сега, аз съм слушал, че те накрая са минали чрез съд със Заимови, за да получат пари за къщата си. Г.П.: Да, да, не знам точно как беше, но трябваше действително да се узакони даването на средства за изграждането на тази къща. И успяха. В.К.: На „Карл Шведски". Г.П.: На ул. „Карл Шведски". В.К.: Да. Те по-късно това, което е техният дял, го продават, така ли? Г.П.: Аз ще ви кажа за това. Това ще ви кажа. Миналият път доста се говореше, но не всичко. Сега по характер мога да ви кажа, че Паша беше безогледно смела. Можеш да си представиш с нейното зрение тя да се качи на колело. А го правеше. И Учителят й беше забранил, беше й казал: „Ходи където искаш, но не сама." А тя, божем, може да тръгне. Спомням си една екскурзия. Падна един дълбок сняг и то изведнъж. Образува се дебел пласт. Паша трепти за планината. Кой ще й уйдиса - Гена. Тръгваме ние двете и всички от Драгалевци, жени имаше: „Къде, мари, къде сте тръгнали?" Там не можеш да излезеш от селото." И все пак ние тръгнахме за там, за Зеленка, не знам дали стигнахме до Зеленка. Не вървяхме, а плувахме в снега и понеже много енергия, много топлина се отделяше, снегът се стопи по нас, ние се намокрихме и се връщаме. Като се връщаме, тука замръзнахме и дрехите ни станаха като малаков, т.е. един звънец, което са нашите крака. Аня работеше още тука на 5-та прогимназия и сигурно е имало някакво съвещание вечерта, иначе не знам как тя ни е срещнала. А там беше ветеринарната лечебница, където сега е паркът, дето са клозетите на театъра. Тази част, до реката на запад. И бяха едни локви, една воня. Аня отива значи насам, пък ние се връщаме и после разправя: „Виждам, вика, някакви плашила. А когато наближих, вика, те били моите." Те били моите. Какво бе и т.н. Туй само Паша може да го направи. Такъв безогледно смел човек беше тя, същевременно духовита. За нея всички предмети имаха две имена. Ножовете ги беше накръстила по различен начин, в зависимост от формата и от резбата им. Едно беше, спомням си, „змийче". Другите, всичко не мога да кажа. Засели се при тях една котка, на Изгрева вече. Котката беше шарена с черно и бяло. Паша я кръсти „калугерка". Ха-ха-ха. А за по-съкратено я наричаше „калу". Направихме долу къщата. Тя имаше отначало три стаи и всяка от тях си избираше по една стая и казваше как да си я боядиса. Пашината се боядиса небесно синя, Анината розова и на Надя беше с букети цветя, така по тапетите. То тапети не бяха, но стените. И Паша веднага ги кръсти. Нейната - небесна светлина, Анината - розова долина, а Надината - росна китка. Беше изобретателна, духовита. Веднъж Надя беше пресолила лещата. Аня беше злоядо същество, ама злоядо същество, то не може да му се угоди да яде. Хапва и не може вече, свършено, какво ще правим. Идва Паша, тя след тази среща между Аня и Надя. Сяда и яде. Надя: „Паша, как ти се вижда лещата?" - „А, нищо, Наде, малко темпераментна." Ха-ха-ха-ха. Аня слуша, та така е. Всичко харесваше - малко темпераментна. Друг случай: Тя на Изгрева, понеже много я търсят, канят, тя решава, имала е време, да ги посети, ама така последователно. Купува каквото може и трябва и отива на гости, ама без някой да я кани и да знае, че тя ще отиде. Чуква, влиза: „Аз се самопоканвам." Разтваря каквото носи, закусят и т.н. И така обикаля Изгрева. Сега как е стигнало това до ушите на Учителя, то не е нужно там някой да му го каже. Той я среща и вика: „Паша, кога ще се самопоканиш у мене? Аз те каня." А той, тя ми разказва и друг път, не само в този случай, елегантен кавалер. Маса, приготвена, покривки, всичко съвършено, както трябва, както може да го направи една съвършена домакиня. Та нейната самопокана, тя трае няколко месеци. Посещава поотделно семействата, казвам ви как - с кошничката вътре пълна. Тя си купи, не, подариха й гайда. Гайда, бе. В.К.: Кой й купи гайда? Г.П.: Ами наши приятели, там. То какъв смях беше, какво нещо беше. В.К.: Кой свиреше? Г.П.: Тя. Тя свиреше, но когато почнахме много да й се смеем, гайдата някъде се скри. В.К.: Ха-ха-ха-ха. Г.П.: Гайда имаше. Паша беше много весела и недостъпна. Ще ви разкажа един случай. Аня имаше една приятелка, която се казваше Пия Паскалева. Пия Паскалева имаше брат, който се казваше Стефан Паскалев. Стефан Паскалев иска да се жени за Аня, а Аня - къде е бобровя. А оня веселяк. Идва една вечер със сестра си и както нашите му отварят, нали влизат на гости хората. И той се хвърля и почва да ги целува. Надя, Аня, стига до Паша. Изправя се и вика: „Не мога. Такава чистота, такава откровеност, така... Не мога", вика. Тъй, както той ги обхвана и ги зацелува, „Не мога", вика. Ето, това беше Паша.
×