Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'СТИХОВЕ'.

Открити 14 резултата

  1. 256. Стихове за водата и камъка Като гледах красивото съчетание на водата и камъните, хрумна ми тази идея: Водата някога на камъка казала: Ох, твърд си много, упорит за мен От тебе само спънки съм видяла! И камъкът от нея бил презрян. Но много векове като минали, Тя се видяла в нова красота - През камъни водите кат вървяли Добили идеална чистота. А камъните станали градини И плодородни ниви и поля И шепнели: "Водице, прероди ни, Извай ни по-хубави тела." Тогаз водата весело запяла: "Не сте по-упорити вий от мен." От този ден приятели станали Водата мека с камък твърд, студен.
  2. 82 а. Защо и как започнах да пиша стихове След почистването на изворчето, не мина много време и започнах да пиша стихове без усилие. Те идваха на групи, най-често свързани с някои идеи от беседите, които Учителят държеше сутрин. Това ми подсказа, че каквото правим с любов отвън, има своето отражение вътре в нас. С отпушването на задръстеното изворче, нещо в мен се отпуши, с почистването на бивака сме почистили и себе си. Този беше един от най-ярко проявените закони на живота, които ми се разкри тогава и ми подсказа, че трябва да сме изключително внимателни при всяка наша външна проява, тъй като тя непременно ще има дълбоко отражение вътре в нас.
  3. 6. СТИХОВЕ НА ДИМИТРИНА АНТОНОВА Предлагаме ви няколко стихотворения на Димитрина Антонова: КОЛЕЛОТО НА ЖИВОТА Колелото на живота постоянно се върти, като келево в градина, сятото кога цъфти, колелото се върти! А по него наредени малки кофички сме ний. Слизаме, наливаме се с хубави и благи дни; Колелото се върти! След туй пълни нанагоре весели вървим, вървим... Земно благо се пилее, ний се грижим и мълвим: Колелото се върти! Стигнем горе - в миг изпуснем благост, радост, грижи, скръб, и нападне ни унинье, ала як е наши стълб - Колелото се върти! * * * СЪЛЗИ Чашката си скъпоценна ти от днеска приготви и ги чакай тез свещени и в тишина родени чисти хубави сълзи Събери ги, запази ги, докогато с топлина със любов и светлина пролетното слънце златно се завърне благодатно да събуди семена. И тогава тази чашка скъпоценна отвори, и полей ги с тез свещени, и във тишина родени, чисти, хубави сълзи. * * * ЖИВИЯТ Живият жив е, живее, Време, пространство не знай. В ада и рая един е, слънчеви пътища знай. Слиза, възлиза и свети блясък и слънце в нощта, огън запален сред зима, радост неземна в скръбта. Живият жив е, живее и възкресява безспир. Там, дето буря и смърт е, носи Той обич и мир. Ей го, Той слиза и идва, кротко подава ръка: „Ставай! - в небето възлезе твоята светла звезда." Живият жив е, живее, златните струни трептят - живите, живи чрез Него, в звездни пространства летят.
  4. 8. СТИХОВЕ ОТ МИЛКА ГОВЕДЕВА 1. Защо ме отбягваш, Учителю - 15.09.1943 Г. 2. Разочарование - 19.10.1944 г. 3. Върхове-19.11.1982г. 4. За мама-29.11.1982 г. 5. Болката на самота - 15.09.1943 г. 6. Наследство - 9.29.1983 г. 7. Реквием (за Паша) -12.02.1983 г. 8. Нека земята да държа - 2.04.1983 Г. Защо ме отбягваш, Учителю И днес Учителят ме върна. Каква ли глупост в мен пак зърна? Открехна малката врата, огледа спокойно моята суета и рече: „Зает съм, не мога да те приема." С приведена надолу глава потърсих пътната врата. О, колко мъчно ми стана, очите ми със сълзи се наляха, пак ли беда ме сполетя? От нийде радост не изгрява, но вярата в мен крепи мощта на Учителя ще изгради и бъдещето ще процъфти, а името ще прослави разнасяйки навред по целия свят духа, що мен отпосле оживи. 15.09.1943 г. Разочарование Вървях сама покрай реката, вгледана в измъчената си душа. Оглежда се в погледа ми сал тъгата и пиша с мъка, с болка за скръбта. Аз много исках да узная къде се крие любовта. Слана покрила е земята, душата ми е забулена в мъгла. Все лед и студ и хлад в душа ми вее, сърцето ми е тъжно без покой. Сърдито вятърът свойте тъжни жалби ми повее и всеки срещнат ми напомня, че е той. А моята душа страдална от любов не ще намери никога покой. Когато дървесата зеленеят, и пак живот се върне в тях, когато птичките запеят, ще спомям, че влюбена аз бях. 19.10.1944 г. Върхове Мусала, връх прекрасен, мъчно достижим, връх да съм в живота, о, Боже и да раздавам повсеместно блага на всеки, който е потънал в тъга. Има по света много върхове по цялата наша планета, но има и такива, що всяват страхове и треперят за своята дребна монета. А толкова много са децата гладни по цялата тая земя, нима сме толкова безпощадни към тези малки деца? О, блага, тъй неправилно разпределени, та кой ли може да тури ред в света, благата трябва по равно да са разпределени, да стане светът една прекрасна мечта. Чакам аз, този ден не е далече, таз грозна неправда така посята, доброто приближава и скоро е вече. Трябва да отмине тя от нашата планета. 19.11.1982 г. За Мама Аз нямам майка, нито татко, сирак съм аз от малко дете и раснах на воля без легло сладко. Така ли всякое дете расте? Обичах да играя с топка, но вместо игра слугинче аз станах. До мен лежеше осиротяла котка, на пода на мазето аз растях. Аз нямах майка, нито татко, сълзите ми да обърше мама. Течеше времето без радост, кротко татко да ме погали само. Жадувах страшно за майчина милувка, в прегръдка топла да ме стопли. Жадувах за една искрена целувка, леглото ми топло да приготви. О майко мила и любима, защо тъй рано си отиде? Не помисли за своята Мила, че е тъй малка и без закрила. Днес съм вече остаряла, бурите далеч отлетяха, но обичта ми към теб не е престанала, макар годините доста да натежаха. 9.11.1982 г. Болката на самота Тежи ми пак самотата, тежи ми, тежи. Но с кой да свържа съдбата, като навсякъде срещам лъжи? Обичам чистотата на слънчевите лъчи. Обичам светлината в ранните зори. Кой би могъл това с мене да сподели, ако друго съдбата иска да реши? Но вечерите в самота е досадно и не на шега, развличаш се с музика, а изпадаш в тъга. Друго би било, ако имаше приятелка една, бе разсяла тъгата на твоята самота. Нито книга прекрасна може да ме развлече, защото след нея живота пак така тече. Изчезнаха импулсите отдавна и те. О, колко ми липсва жизнеността на дете. Годините ме подтискат като товар на гърба, искат да ме превият като крайречна върба, а ти се бориш с годините на старостта и търсиш да върнеш отново младостта. 29.11.1982 г. Наследство На кои ли баби и дядовци плащаме земния си данък и какви ли след нас потомци ще ядат тоя горчив залък? Наследство, потомство незнайно от векове все тъй потайно мъчиш се да разбереш техния език, остават глухи на тревожния вик. Век на разплата е сега. Надвиснала е опасността от война. Живеят хората безделно, не мислят за времето военно. Навсякъде пожари по земята, как ли ни търпят тези от небесата? В никого не виждам проява на човещина. Къде остана човешката същина? Надявам се на добрите по земята. Дано те спасят хората от войната. Дано враговете станат приятели и на доброто в утрешния ден сеятели. 9.02.1983 г. Реквием (На сестра Паша) В тежки дни на страдания намерих духовната си майка. В страхотни бури и терзания аз тичах като по пързалка. Беше тъмно, лошо време. Аз спъвах се от всеки камък. На гърба си носих тежко бреме, намерих се като пред замък. Светлина обична ме огря изведнъж. Къде съм аз, що е тук? Огряна от лъчите като дъжд и спрях аз в пътя си до тук. Пред мен застана млада жена с въпрос към мене, що желая? Моля за помощ ръка една, полиция, къде да ида, не зная. Ела. момиченце, тук ела, ела, ти при Бога си дошла. Не се страхувай от нищо тук. Притегли ме към своя топъл скут. Поде ме и ме учи, гимназия свърших при нея. В университета пак тя ме учи, че даже и музика да пея. О, колко жертви тя положи за моето духовно издигане. На колко мъки се подложи, закриляйки ме от всяко презиране. На Бога аз ще служа до края в пътя, който ме въведе. Пътят е стръмен, аз го зная, но друг път за мен веч няма. 12.02.1983 г. Нека земята цъфти И старост и младост в едно са сляти. Да бих могла само от далеч да погледна в тъги и радости в неволи навяти в ума, в сърцето на всеки да погледна. Там бих открила бисери безкрайни и зловонни ужаси, що тровят човека и крият се там от мисли потайни, що търсят да унищожат човека до края на века. О, мисли чудесни, мисли прекрасни, откриватели на нови красиви вълшебства. Унищожете тез мисли на смрад потайни, да бъде земята на нови хвалебства. Да никнат нови красиви семена, знамена на мир да се веят по цялата земя. Да настане най-после очакваната мечта и никой да не жертва за оръжия ни лепта. Не искам да мисля за лошите последици, но зная, че новата война не ще пощади и птичка, що лети, и рожбата в утробата на майката ще си намери края. Защо е така, когато може земята да цъфти? 2.04.1983 г.
  5. Олга Славчева ДУХЪТ Живей духът и никоя несгода не го ломи; ни огън, нито меч, ни бурите в любещата природа, ни на война безмилостната сеч. Духът лети и никога не спира, не свежда се пред никоя беда, не пада той и нивга не умира, оставя път – светкавична бразда. Той следва и повелите безгласни на свръхчовешка воля и закон, кален е във страдания ужасни, в сълзи и във ридален стон. Духът е, който прави най-накрая на хоризонта – чакан от пред век, като от чук на майстор там изваян да гръмне светъл новия човек. Д. А-ва КОКИЧЕ Над снега се бяло знаме весело люлей. Знаменосец над земята радостно го вей. Бяло знаме – бяло цвете, първороден блян на живота безграничен, светло увенчан. Бяло знаме – пролетниче, казва с тиха реч, че пристига ново царство, че е близко веч. * * * Една усмивка тая нощ зове в далечината – с неземни красоти трепти на Сириус душата. Една усмивка – светъл взор – изпращат небесата: на всички скръбни – мир и радост – за сърцата. Не плачат в тая нощ очите притихва всяка грижа – Сънувам, греят в мойта хижа на Сириус лъчите. S.
  6. Олга Славчева ПОСЛЕДНА И ПЪРВА Аз чакам тук съдбата да отвори Вратата на заключения храм. Но с мене чакат още много хора, тълпата изпревари ме и там. Навсякъде последна във живота За даровете на тоз свят, а първа ме изпращат на Голгота За ударите, сипещи отвред. Там първа съм, и даже всички хора Оставят ме пред тях да мина аз Надварят се, кой път да стори, Навреме да ме стигне лобни час. 13. IX. 1940. Д. А. ИДЕ ТОЙ О, иде той – денят на красотата С потоци чудна светлина, далеч прогонил тъмнината, далеч за вечни времена. О, иде той – денят на светлината, разцъфнал в красота, донесъл със себе си живота, донесъл пролетта. О, иде той – денят на свободата, стопил вековни ледове, покрил земята със надежда, с безброй красиви цветове. S. ИМПРЕСИЯ Отзвучала е волната песен Над класилите ниви и полета. Над стърнищата морни се носи И тъга, и покой за земята. Отзвучала е волната пътен, Отлетели са птички на юг. След съня на вълшебното лято Есента разпилява злато. А. ИЗВОР Чистият планински извор блика тихичко без шум. И примамва изжаднели по прашасалия друм. Чашка, две и веч отново Всеки бърза в своя път, и в душата му остава Споменът за тоя кът.
  7. , Д. Антонова КАКВО СЪМ АЗ БЕЗ ТЕБ, ЛЮБОВ Какво съм аз без теб, любов, без тебе, слънце, разпръснало лъчи, събуждащи живот? Какво съм аз без теб, живот, покълнал в мъничкото зрънце, без тебе, топлина, родила златен плод? Какво съм аз без теб, любов, без тебе огън неугасващ, когато зима е отвън? Какво съм аз, и моя дом, и мойте песни и надежди, без теб, божествений огън! МОЛИТВАТА НА МАЛКОТО ПЛАНИНСКО ЦВЕТЕ Прати ми, Господи, росица, прати ми топлина, за да се радва сърчице ми на Твоите блага. За Тебе аз ще се обличам, за Твойта светлина, със багри, взети от китежа на светлата дъга. И който мине покрай мене, във този чуден миг, ще го приветствам в Твое име, О, Господи велик! ЗАЩО КОКИЧЕТО Е БЯЛО Учудено в снега надникна Със бузи алени дете, Наведе се и в миг с усмивка Повдигна беличко звънче. Кокиче! викна в буйна радост, Кокиче! Иде пролетта! Защо ли пък в одежда бяла То се облякло във студа? Разтвори се звънчето нежно И думи тихи прозвъни, В душата на детето трепна От друго царство светлина. „Ще идват после в изпревара Цветя след мене не едно, Ще ти разказват за сърцето, За чудните му дарове. Едничко само аз избързах Да кажа рано в пролетта, Че дверите на обич светла Градят се само с чистота. Затуй е мойта дреха бяла Всред тия бели светове. Във нея ангел чист втъкал е Най-чистите си блянове". S. КАКВО ИМА ПО-НАТАТЪК Всеки път, когато погледът се спира по равната, или вълнообразно извита, или неправилно начупена линия на хоризонта, той пита мълчаливо: какво има по-нататък? Защото тази линия, дори и когато се губи нейде в дълбочината, е само илюзорен предел между нашия малък свят и друг по-голям, незнаен, който примамва погледа и ума. И никога окото не предвижда, колко нови картини и панорами ще му открие тази линия, когато се мени и пътува в безкрая. И никога умът не ще обхване неизмеримото богатство от впечатления, което се разкрива за него в пространство и време. Като мираж в пустиня вечно бяга от очите тази разнообразна линия на хоризонта и увлича в следите си копнежа на сърцето и ума на човека по незнайното, непостижимото. Какво има по-нататък, пита той загледан далече пред себе си. S.
  8. valiamaria

    СТИХОВЕ - S

    СТИХОВЕ МОРЯКЪТ Бразди ли моя малък кораб днес Разпенено, вилнеещо море, Ще стигне, зная, пак лазурни брегове, Където мощен фар зове. Ще стигне – блясва всеки миг далеч Светлинния спасителен сигнал, Стоя с издигнати ръце на борда сам И вярвам – бурята ще стихне! След мрака пак ми се усмихва ден, Морето е сега като кристал, Държа кормилото в ръка и флаг развен, Че близко е желаний бряг. S. * * * Залива, прелива... Мнозина се питат: О, кой ще прекъсне потока горещ На огнена лава – огромната мъка заляла стихийно света? О, колко сърца изтерзани се лутат, О, колко опори да паднат клонят! Изпълня се тъмна, надвиснала съдба, Прогонен е нейде мирът. Рушат се, събарят заблудите стари, Вековни кумири превръщат се в прах. Дълбае потока скрижалите нови В душите с неспирен замах. S.
  9. ЕДЕЛВАЙС НИЕ НЯМАМЕ отвън дворци със приказни фонтани, със паркове, градини, обкичени с цветя, дворци, със плочи мраморни постлани, където очаквана да дойде любовта. Но вътре във душата пътеките планински, прикрити там от погледа суетен на света, отвеждат скромния творец в палатите същински при празнична, планинска, безмерна красота. В градините цветя цъфтят безбройни, С дъхът на теменужен цвят във храстите прикрит и нежно вдъхновени птички сладкопойни със песни ни посрещат в тоя кът честит. По светлите пътеки горе се отива, далеч от грижите суетни на света, и там небето отвътре ни открива една безкрайна, светла и вечна красота. *** СКРБТА е тази вечер тиха, тихо се прелива, светло примирена затихва във гърдите, зад воала леко лицето си разкрива и аз я гледам кротко, смирено във очите. Защо е тази болка и ревност и тъга? Виж хиляди звезди обкичиха небето. Усмивката им тиха чувствуваш ти сега и техний светъл трепет прелива ти в сърцето. Привет на вас, пробудени и смели, родени от зарита на светлата любов, в младежкия ù жар могъщий дух видели, в сърдечната молитва дочули нейний зов. Тъй светло примирен, притварям си очите. Редят се тихи думи безмълвно в тишината. Трепти във мене нещо, трептят навън звездите и сипят светъл зрак над всичко на земята. НАПРАЗНО есента тъй тъжна песен пее. През нейната тъга минавам с лекота. Душата ми сега за пролет все жаднее, за слънце и простор и радост, красота. И плодните дървета са още не обрани, на лятото се чува още песента, и още все са свежи цветните поляни, където с тихи стъпки минава пролетта. Във тихий храм душата ми ще може да те възпее в своя светъл блян, т еб, която си ръката светла сложи и даде ми да пия от извора свещен. И песента, която все се чува, събужда нови сили със своя нежен звън; и тихите мечти, душата ми бленува, напомнят незатихващ и безкраен сън. *** ВЪВ ТИХИЙ храм от жива светлина при своя Бог се мълком приближих. На Него аз възложих своята молба, като дете пред него душата си разкрих. Че Той е Бог на всякоя надежда, на всяка вяра, всеки тих копнеж. Като баща към нази Той поглежда и светъл връх е Той на вечния стремеж. И нежните цветя Той свои ги нарича, на нашите съдби е пътя начертал. И само Той един ни истински обича, защото Бог на всички живота е създал. В сърдечната молитва се всяка скръб забравя и всяка болка в тиха песен се превръща. Великата любов ни нежна приказка разправя и светли страници в живота ни разгръща.
  10. Д. Антонова НА РИЛА От туй небе се сипаха лъчите, по езерото пламваха искри. И тих ветрец прибягваше минутно и къдреше блестящите води. Тук сипеи се спускаха надолу, и преспи сняг, кат бели цветове, ограждаха челото на водите, запели химн от векове. На този връх цъфтеше под лъчите благоуханен цвят. И странници отбиваха се тука да дишат аромат. Край тез води докосваше ги слънце, и в техните сърца, под преспите стопяващи се вече поникваха цветя. * * * На твърдата скала самотно израсло видях нeжно цвeте. Намерило там пръст и влага, извило крехко стъбълце, в обилна, мека светлина то къпе своето лице, и цялото трепти доволно. Замислена се спрях край него и дълго гледах насълзена; и сетих в себе си смирена скръбта, що мълчаливо нося. На себе си аз казах: чуй, и виж и разбери, че има за всичко живо мила грижа. S. Разбий веригите хилядолетни на робството, живота що гнети. Разбий ги, само ако знаеш как – с един замах, ил с вяра търпеливо. Какво от туй, че ти си волен друмник по ширните полета на духа? И в тайните градини на сърцето отглеждаш дивни плодове, цветя? Не си ли все пак прикован неволно в една мечта, с един призив във душата? Не виждаш ли в мираж и в сън години заключения свят на свободата? Разбий веригите хилядолетни, герой бъди и в светло царство – цар! И сам сложи на своята корона най-бляскавия камък – скъп кристал от всички сълзи в робството проляни. S. О. Славчева Птичка пей на Рила тихо, нежно, малка, сива над скали прелита, кацва върху преспи белоснежни, незабравката умилно пита, Що е цъфнала край снеговете, синя като сините лазури: – Незабравке, мое мило цвете, Още жива ли си подир тия бури, гдето вяха ветри многогласни? На ламя небето се обърна, Гдето молнии светкаха опасни, где градушка ля се едрозърна. Аз едвам се скрих из камънака; Там с краченца слаби се катерих, страхъ ме беше, незабравке, плаках, ужасена зъзнех и треперех. Но огря ли слънцето, веднага скокнах, литнах леко със крилцата. Ти що стори, незабравке драга, как можа да си спасиш душата? – Ази, птичко, ето що направих: Взех че си главата понаведох, в Божии ръце се аз предадох, Той нали над всички нази гледа? Ето ме, след бурята съм жива, не умрях, че Бог това не дава; даже станах още по-красива, тук цъфтя за Неговата слава.
  11. Олга Славчева БЕН АМИ Веднажди Бен Ами отиде при моллата И го помоли да му каже право, Коя религия под небесата Е най-добра, най-истинска и здрава. Дали еврейската с пророк Мойсея, Или учението на Гоатама Буда; На турците ли ще е архиерея Или Христос – Месията на Юда. Тогаз Моллата със ръка поглади Си бялата брада, очи възведе към свода син и къмто госта млади Приведе се и почна таз беседа: Една е истината свята в тия вери, Но само в разни времена родени. Различие в тях не мога да намеря – От Бога всички са благословени. Не виждаш ли, че във всичките учения Законът е еднакъв: люби Бога И ближния! Тук има ли съмнение? Различие в тях да видя аз не мога. Която щеш от тях си ти избирай Но тия заповеди само не забравяй! Във буквата се много не зазирай, Духът търси и него не оставяй. И Бен Ами възихтен се изправи Понечи да си тръгне, но застана, Дълбоки теманета кат направи, Туй слово в отговор захвана: – И аз така си мислех на сърцето, Но рекох си, да питам и Моллата, Дали едно се знае под небето, Че истината скрита е в душата. Възрадван Бен Ами си тръгна, Сияние огрея му лицето. От устните му песен се изтръгна Извираща дълбоко от сърцето. – О, Господи, мой Татко вековечни! Гласът ми чуваш ли как блика? Това е обич сладка, неизречена, Която слаб е да мълви езика... И утринните пролетни зефири Подзеха песента с шеллата , Подкарани от златострунна лира Разляха радост, щастие на земята. * * * МЛАДОСТ Още са светли багрите дивни, Младост в живота ми, младост! Още са звездни и звучни нощите, Песен и блян се преплитат. Още извива низ стръмнините Пътя ми – ручей планински, Мамят красиво там далнините Будният поглед за всичко. Още са силни жажда и порив, Вечното слънце зове ме В житни полета и плодни градини – Крепки за труд са ръцете. Още далеч е там в низините Равния път на отмора, Младост разцъфнала, спри и попей ми, Дивна е твоята песен! S. * * * ТИ От далече идеш Ти и тръгнал си отдавна, Вековете дълги шепнат спомени за Тебе. С флейта златна тихо свириш, будиш Ти душите И вървиш и с поглед сочиш пред тях далнините. От далече идеш Ти и носиш мир небесен, Руùни вековни падат в стъпките Ти светли; Като слънчев изгрев носиш радост и надежди И събличаш и отнасяш старите одежди. От далече идеш Ти, разливаш дар обилен, И роси в сърцата влага, семена поникват; Като майка с необятна обич към децата, Търпеливо Ти отглеждаш цветя във душата. S. * * * ПЕСЕНТА НА ВОДНИТЕ КАПКИ Слънчев лъч целуна капчиците водни, капчиците чисти литнаха с крилца. Светлите простори срещнаха ги с радост, и запяха дружно чистите сърца. И запяха дружно капчиците водни: „О, велика радост, радост след тъга!” Трепна на небето арфа седмострунна, трепна и засмя се светлата дъга. „Ний сме на земята кротката надежда, ний ще украсиме нейната печал. Всеки цвят ще види нашата усмивка, всеки лист копринен – чистия кристал." С тази песен нежна капчиците водни слязоха надолу рано сутринта, с тази песен чиста влязоха в земята, с тази песен тиха срещнаха скръбта. И вървяха дружно капчиците водни, скръб след радост светла сещаха сега. Но в мрака запяха: „Извор ще намерим и ще пеем всички в светлата дъга!” Д. Антонова
  12. СЪБУЖДАНЕ НА ЦВЕТНАТА ПЪПКА Свенливо бе приведена надолу Затворената малка цветна пъпка, в листенцата ù нежни беше скрито Сърцето ù невидяло зората. След тъмна нощ и зима във земята Подаде тя главица в светло утро, И в миг ветрец игрив и росни капки Помилваха, целунаха я чисто. Но тя мълчеше кротко замечтана, И чакаше и тръпнеше свенливо, А пърхаше в сърцето ù копнежа По нещо светло, сияйно и красиво. И ето, миг свещен – небесна радост! Докосна слънчев лъч цветеца-пъпка, Разтвори се сърцето ù, полъхна във ответ и нейната любов и младост. s. ПРЕДПРОЛЕТНИ ВЕСТИТЕЛИ Те само чакат слънце да надникне, И чист лазур да се усмихне, Излитат шумно, дружно под стрехите И малките им флейти нагласени. Ту сгушени на малко клонче гладят Перцата си от слънце озарени, Ту пък чевръсто скачат и чирикат Доволни птичките, че дълга зима Умора вече сеща и заспива. И с тая песен чик-чирик безгрижна Разказват те за млада пролет, Що чака.там зад планината снежна И носи радост волна и безбрежна. s.
  13. Д. Антонова ЦВЕТНАТА ПЪПКА Иде вече твойто време, твоя топъл слънчев ден, Малка пъпчице, родена на пробудения клон. Ти ще цъфнеш, ще разтвориш твоят ароматен цвят, Иде вече на разцвета твоя ден благословен. Ябълков ли цвят ще бъдеш, ароматен и красив, Или вишнев, нежно китен, белоснежен и светлив. Ти ще цъфнеш и ща пееш на усмихнатия клон. Със лъчите светлоткани и със вятъра игрив. Прасковен ли цвят ухаещ, плод разкошен обещал, Или малък храст в гората на пчелици обед дал, Ти ще пееш химн тържествен в едно със цялото небе Малка пъпчице невинна, брулена от ветрове. Ти ще цъфнеш под лъчите на събудения клон, И нюанси ще преливат и ще бъдеш пеещ тон във дъгата многоцветна на която пролетта Кат на арфа многострунна ще запее песента. КОКИЧЕТО Ти крехкото, ти нежното кокиче, Проби снега с листеца си кат меч. Тъй както се във приказката казва, Дошъл юнак вълшебен отдалеч, Дошъл юнак и имал сила чудна, И реч една, щом трижди промълвил, Изскочили пленените девици – За нов живот след сън ги възкресил. Ти кроткото, ти нежното кокиче, Проби снега и пролет възвести. Събудени, зарадвани, след тебе Цветеца цвят преварва и цъфти.
  14. valiamaria

    СТИХОВЕ - Д. А-ВА, S

    Д. Антонова КНИГАТА Ти виждаш триста шестдесет и пет листа на книгата — година, и всеки ден в там един неписан лист. С езика си, делата, мисълта, перото ще пишеш ти по тоя чуден лист. Неспирната стрелка на вечния часовник севщ ритъм ще звучи, земята – друмник неуморен по пътя слънчев ще върви. И всеки миг от тоз живот ще бъде един изписан ред, и всеки ден – една страница чудна, един изречен твой завет. Звездите шепнат свойто слово, отгоре гледа вечността, очи невидими, красиви следят ти, братко, повестта. Чети разтворената книга – над тебе светнало небе, пиши, звездите както пишат, пиши безсмъртни редове. РАЗДАЙ Раздай ти доброто в сърце си на всички, Тъй както раздавам живот аз навред, Тъй шепнат лъчите на мощното слънце. Раздай си сърцето на всички по малко, Тъй както раздавам аз чисти води, Тъй пее от века планинския извор. Раздай си сърцето на всички по малко, Тъй както раздавам аз златни зрънца, Тъй шепне под зноя класилата нива. Раздай си сърцето на всички по малко, Тъй както предлагам аз плодове сладки, Тъй шепнат доволни градините плодни. S.
×