Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'Савка Керемидчиева'.

Открити 3 резултата

  1. 17. ИСТИНСКИЯТ УЧИТЕЛ Като бях кмет в Тополица, сестра Савка Керемидчиева дойде у сестра Стойка. У тях се бяха събрали и аз отидох да я видя. Бяха се събрали много хора. Помолиха я да разкаже нещо. Тя разказа една случка с Учителя: Един път Учителят дълго време не слезе долу. Цяла седмица не слезе долу. Ние бяхме в тревога. Не слиза. Нито храна получава, нито нищо. И следихме кога Учителят ще слезе долу и когато слезе, всеки бърза да отиде да му целуне ръка, да вземе неговото благословение. По едно време видял, някой слиза, отивам, посягам, искам да му целуна ръка. Той се държи строго и казва: „Аз не съм вашият Учител." Тогава аз се сетих да питам: „Ами кои сте?" - „Аз съм един от неговите първи ученици или предани ученици." Така е отговорил. А тя тогава попитала: „Ами къде е Учителят?" - „Учителят е на конгрес на Слънцето. Аз съм пратен да пазя неговото тяло. Да го извадя навънка, по естествена нужда, да се освободи тялото, да не се обременява." Тя тогава казва: „Виждам Учителя, коса, брада, всичко на Учителя, изразът не е на Учителя." И заради туй какво е казал? - „Аз не съм вашият Учител." -,,А кой сте вие?"-„Негов ученик или негов приятел, пратен съм да пазя тялото му." Туй ни каза, да. Всички слушахме в недоумение. Кой е истинският Учител? Онзи, който дава Словото, в него е Духът на Истината. За Савка Керемидчиева мога да ви кажа още една опитност. Сестра Савка отива много години наред на бивака. Когато имаше официален празник се отиваше на бивака. Учителят в неделен ден никога не отсъстваше от Изгрева, като че беше дал обезателство пред небето винаги неделен ден да си бъде на катедрата. Има ли обаче друг празник, тогаза уреждаше обща екскурзия до бивака Ел Шадай. И така сестра Савка много години наред като стенографка и с другите приятели отиваше на екскурзии до бивака. Но един път у нея се явило желание, нали с Учителя била ходила, с голяма група също, но самичка никога не е ходила. Та била пожелала веднъж самичка да отиде на Витоша, обаче трябвало да спази едно правило: Учителят бил казал: Когато предприемате нещо, обаждайте се. Така и тя отишла да се обади на Учителя. „Учителю, искам да отида самичка на Витоша!" - „Идете!" - отговорил той. И така, един ден тръгва тя самичка още в тъмни зори, минава през Симеоново, както обикновено и нагоре по тъмното, по урвите - тогава не е имало такъв път, какъвто има сега. Сега вече пътят е очертан, дори сега има някаква станция преди голямата урва, пресича се и се тръгва нагоре. Като стига там пада гъста мъгла и вече не може да види накъде да се движи. Спряла и започнала да се моли: „Учителю, изгубих се!" И в туй време чула зад гърба си като че ли някой стъпил на някаква суха пръчка и я счупил с крака си. Обърнала се и видяла Учителя, който й посочвал накъде да върви, мълчаливо само посочил посоката. И тя си рекла наум: „А, значи Учителят е тука. Той ме следи." И поела нагоре по посоката. След малко мъглата се загубила, денят бил ясен, светъл, хубав и Савка прекарала един прекрасен ден. Вечерта, като се върнала, бързо отишла да се похвали на Учителя: „Учителю, много ви благодаря, че ми съдействахте." А Учителят се държал така, като че както казват „ни лук ял, ни лук мирисал", а всъщност той и бил посочил пътя в мъглата. А той не обърнал дори внимание на нейното изказване. Все едно че не е било. Метод на Учителя. Искам да подчертая, че Учителят, като правеше известни неща, ги правеше по такъв начин, щото да минат като обикновени, незабелязани. Не знам поради какви съображения, но така постъпваше Учителят. „Вие мислите, че Учението не се разпространява - в света има толкова много хора, а ние тук сме толкова малко. Ако аз искам учението да се разпространява тъй, както вие мислите, ще изляза в София и ще върна някого от смърт и тогава веднага ще дойдат тук от Европа, ще дойде толкова народ, че вие всички тук от един километър не ще можете да ме видите Ако стана популярен, ще дойдат не само от Европа, но и от цял свят хора и вие няма да можете да ме видите, защото ще бъдете далеч от мен. Трябва да знаете, че аз не съм дошъл за тях, аз съм дошъл за вас и заради туй представям нещата като обикновени работи." За света той беше закрит, но открит за нас чрез Словото си.
  2. 58. ДА СЕ ОМЪЖИШ ИЛИ ДА СЕ ОЖЕНИШ[1] Та, те не искаха да бъдат обвързани и не искаха да носят халката на брака. Бракът е робство и робия. А въпросът за брака седи така. Онзи, който е влязъл в Братството и е дошел на Изгрева, на никого Учителят не е разрешил да се жени. А онези, които са имали връзки помежду си в Младежкия окултен клас и в Общия окултен клас, които са ходили при Него да Го питат, тогава им казвал: - Рекох, не бързайте, не е време. На никого не е дал разрешение. Щом се оженят, те вече имат контакт. И всяка една личност почва да гради себе си. Те отделят време за семейните общувания, идват децата с грижите по тях. А това отнема време и на жената, и на мъжа. Трябва да се грижат за всичко. Ти вече не си свободен да отидеш на беседа. Онова малко дете като ти ревне - то мърдане няма. Стоиш до него. То те командва. Детето блокира и майката, и бащата. А един Учител идва на 2000 години веднъж - трябва да отидеш при Него, а не да се връзваш там чрез брака. Затова Учителят не ги е насърчавал за семеен живот. Но не са Го слушали, правели са каквото си щат. Пример е стенографката Савка Керемидчиева. Тя е студентка в Университета. Един от професорите я харесва и й предлага брак. Тя отива при Учителя и Му съобщава. Учителят започва да й се кара: - Аз нали ти забраних да мислиш за тези неща! Да, ама тя мисли. После проявява послушание и не се жени. Имаше други, които живееха на Изгрева. Едната бе Маргарита Давидо- ва. Втората бе поетесата Олга Славчева. А третата бе певица - Кичка Вълчанова. И трите отиват заедно при Учителя и Му казват: - Учителю, ние искаме да се омъжим. Ние сме на възраст за омъжване, не можем да издържаме. Това казва първата. А Учителят казва: - Можеш, можеш. А другата - Олга Славчева, която е също много бойка и иска да се омъжва. А Учителят й казва: - А ти най-можеш. Значи всички могат да издържат, а Олга може най-много да издържи без мъж. Учителят продължил: - Ако се омъжите, веднага ще се отдалечите от мене на 100 км и няма да ме срещнете, ако и да живеете тук, на Изгрева. Ще родите деца и те ще бъдат за вас богове, на които трябва да им се кланяте и да им служите. И ще се разминете с мен. Затова избирайте кому ще се кланяте. Едно е да бъдеш близко до Учителя без ангажименти, друго е да бъдеш женен, с деца. Не може, като дойде един Учител на 2000 години, и ти да правиш неща пред Него, както винаги си правел - да се жениш и да раждаш. Защото ще изгубиш много, няма да можеш да четеш беседите, няма да можеш да се зареждаш със знание. А Олга Славчева беше поетеса, чрез нея се дадоха думите на Паневритмията. Какви ли не истории имаше на Изгрева за кандидатите за омъжване или за оженване. Имаше всичко. И то толкова много, че не е за разказване. Колкото бяха хората на Изгрева, толкова бяха случаите, които нито са за разказване, нито за описване. Имаше всичко на Изгрева. ------------------- [1] Вж. «Изгревът», том I, стр. 540. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)
  3. 31. БИБЛИЯТА НА САВКА КЕРЕМИДЧИЕВА В.К.: Спомняте ли си нещо за Савка Керемидчиева? М.Г.: Да, спомням си за Савка няколко случая. Първо, Савка ми даде една Библия, но не ми я даде за моя, тя за съжаление остана в Мика Каишева, и то по повод на беседите, това не съм ли го казала? Може би съм го казала, че когато взеха в 1956 година беседите... В.К.: В 1957 година. М.Г.: Мисля, че е 1956 година, защото аз ходих тогава на проверка в „Боклукпром", така й викахме на фабриката за отпадъци. В.К.: Аз имам точно датата, когато е бил обискът - 6/7.12.1957 година. М.Г.: Не знам. И главният инженер, аз имах работа все с главните инженери, беше Шаралиев, Шарл му викахме ние и тогава викаше: „Гледаш ли тоя куп? А-а, една, вика, не уловка, ами как каза, ударихме тука кьоравото." Беше смисълът, че събрали много книги. В.К.: Кьоравото ударили. М.Г.: Да. И аз тогава отидох да видя. Викам: „Я, какви хубави корици, какво нещо." Та вземах някоя. „Кориците са хубави, бе", викам. - „Абе тия глупави неща какво ще ги четеш?" Нещо от тоя род ми беше казал. В.К.: Бяха събрали беседи. М.Г.: Бяха събрали там, тогава ги видях. Но какво ме пита? В.К.: За Савка. М.Г.: За Савка. И тогава един ден аз отивам, нямам Библия. Искам да чета Библията. Почнах да чета. Нещо ми е чуждо, Боже мой. Ама Учителят каза: „Трябва да се чете!" Пак почнах, пак оставям, всеки случай на Савка Библията беше - на всички места написана, тя е правила някакви задачи, обозначени. Тук това, тук - това, тук - това, тук - това, с молив. И викам: „Поне да прочета тия неща, които и Савка е отбелязала. И почнах тях да чета. Доста по-късно аз четях Библията и не един път, и не два пъти, и не три пъти, много пъти и ми се вижда от интересна все по-интересна и все по-интересна и по-интересна. Ама първият път така беше, нали? И тогава тази Библия заедно с другите книги, като вземаха беседите, аз отивам при сестра Паша и й казвам: „Ами сестра Паша, на вас ви взеха книгите, вие най-много жалите, защото вие сте ги коригирали." А и Влад Пашов ги пишеше на шпалти и преди да се печатат, носеше ги на шпалти да ги чете Паша. Паша коригираше каквото имаше да коригира, носеше ги на Учителя за одобрение и тогава се печатаха, така беше. Минаваше се много такова. „Е, да ви дам моите беседи, казвам, сестра Паша." - „Е, Милке, не ги носи тука при мене на вързопи, на туй, онуй, занеси ги при Мика Каишева." Мика Каишева имаше две течения, на нея и на мъжа й. За двете й деца. И там се получило, че някои хора проявили интерес към беседите и тя давала моите. Но какво се получи? Една беседа - отвътре извадени листа, отгоре скъсани листа, открая това. Не една, не две, не три, не пет, не знам колко беседи така разпарцаля вани до немай-къде и аз това го намерих така. А бяха занесени неразрязани беседи. Ето и тая още не е разрязана докрая. И тогава понеже Паша ми каза: „Милке, ти виждаш, аз вече не виждам, за какво да седят при мене? Иди от Миката Каишева и си ги вземи." И тогава видях състоянието на книгите на какво положение са стигнали. В.К.: Казахте няколко случая със Савка. М.Г.: И Савка ми дава тая Библия един ден да я чета и почвам да чета между беседите и нея и казва, а носи нещо в ръце. Една продълговата чиния и вътре хапки, хапки, хапки от най-различни. От баницата, от кекса, от това, от онова, какви ли не парчетии. Вика: „Вземи си, Милке, вземи си, това е от Учителя." И викам: „От кое да си взема?" - „От което искаш си вземи." Взимам си от всичките по малко. „Това от Учителя, благословение е" - казва тя. Но Учителят си замина и Савка се разболя. И аз отидох да я видя в къщи заедно с Милка Аламанчева. Те бяха много, неразделни приятелки двете и Милка вика: „Колко си отслабнала, ма Савке!" - „А, не съм, виждаш ли тия бедра. Още, още трябва да отслабна. Трябва съвсем, съвсем да отслабна." - „Ма недей така." - „А, трябва, трябва." Тя от рак на дебелото черво мисля си замина. В.К.: Не, на матката, на матката. М.Г.: Пък тя девойка беше. В.К.: Няма значение. М.Г.: Може ли такова нещо да се случи? В.К.: Може. Като трябва да си замине човек от нещо, заминава. М.Г.: Но много пъти срещам Савка, отива на мястото на Учителя, на гроба и там имаше едно, като са копали на Учителя, една малка трапчинка оставили до главата му. И вика: „У-у, пък зариваха, пък това защо не го зариват така?" И майка й казваше: „Помниш ли тая малка трапчинка на гроба? Тя беше за Савка. И Савка все ходеше там и плачеше. „Какво ще правя без Теб, какво ще правя без Теб, как ще живееме?" И три месеца след това тя си замина. А беше много жизнена. Но интересно е, че Учителят на нея й разреши да се вози на колело. Паша реши и тя да се вози на колело, но тя нали е късогледа. Учителят много й се кара тогава. Тя падна. В.К.: Паша. М.Г.: Паша. Не знам къде падна. Учителят много й се кара, ама извънредно много й се кара. Нали си спомням. После помня едно друго с нея, ама аз тия неща съм ги разправяла. В.К.: Ама няма вече кой да ги разкаже. Няма кой да ги каже вече. М.Г.: Не съм ли ги казала? В.К.: Няма значение, че се повтарят. Не сте ги казали. М.Г.: През нощта готвят се вече да заминават за езерата. Вече камионът ще дойде сутринта, денковете са готови, денкът на Паша е готов и изнесен на площадката пред парахода. И по едно време, на сутринта няма го денка и тя отива при Учителя и казва: „Учителю, аз няма да дойда" - така миньорно го казва. „Е, защо?" - „Е, искам да се самонакажа." - „А защо, Паша, какво се е случило?" - „Учителю, аз оставих готов денка вънка и не го намерих." - „Веднага иди на бай Ради и кажи да ти даде други дюшеци и каквото трябва, одеала и се стягай веднага да вървиш." Спомнямиси това. В.К.: И тоя денк кой го открадна? М.Г.: Не можа да се открие, не знам кой го е откраднал. Дали външни лица? Имаше и на Изгрева такива, гдето обичаха да пипат, те им викаха циганите, циганската махала, тя беше долу, там, гдето са направили сега германската легация. Там беше Иван, каруцарят, там имаше барака, Лулчев там живееше, Упанишадата, тия им викаха циганската махала, защо, не знам. В.К.: Циганската махала, добре. Значи така.
×