Търсене във форума

87. ИЗ СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ - УСПОРЕДНАТА ЛИНИЯ НА УСПОРЕДНОТО СЪЩЕСТВО Ще ви запозная с една опитност, която е във връзка със Словото на Учителя. Тя ни потвърждава, че това Слово е живо и днес, макар, че е говорено преди десетки години. В него намираме отговор на всички въпроси, които постоянно животът ни предоставя за разрешение. То ще бъде живо и през вековете, и ще ползува бъдещите синове на човечеството, за които ще бъде новото Евангелие. Спирам се на Закона за успоредността, който Учителят ни е предал в лекцията „Паралелизъм в природата". /Том „Естествен ред на нещата": Лекции на Общия окултен клас 1929г. - страници 210-227/. Ще ви разкажа и интересните преживявания, в които този закон взема участие. Учителят е изложил закона така: „Когато човек прекара една права линия в Природата или в живота някъде, някое разумно същество чертае права успоредна на неговата", /стр. 214/ „Човек трябва да отговаря за всичко, което е правил, затова трябва да обмисля добре онова, което е решил да прави. Той не е сам в живота, а има едно същество, което върви паралелно с него и прави това, което и той върши. Това същество е или на Небето, или на Земята, но във всеки случай е някъде на противоположния полюс", /стр. 219/ „Човек трябва да знае, че е в зависимост от друго същество. Не върви ли паралелно с него, той се излага на големи страдания". /стр. 219/." Ако човек пожелае да направи едно добро и това същество ще пожелае да направи едно добро. С колкото повече същества е свързан човек, толкова повече паралелни линии ще се прекарат на неговата права", /стр. 216/. Преминавам към случаи, които са станали като потвърждение на този закон, един вид „предметно учение" за един ученик. Този приятел бил услужлив и безкористен, никога не търсил награда за своите добри постъпки. Редовно четял и казвал пред Бога „Добрата молитва", знаел, че нейните слова са „програма на ученика". Но ето, че случило се един ден да пропусне из предвид, че сутринта е казал пред Бога: „Благославяй живота ми, който посвещавам на Тебе за доброто на моите братя и ближни". През тия дни направил някаква услуга и припечелил от това десетина лева. Но ето, че не се забавило да се прояви и другото същество, което го наблюдава от своя полюс и действа както него. Не минало много време, той потърсил услуга от свой съсед, да му пренесе нещо. Намислил да му даде два лева за услугата, но онзи казва категорично: „Ще ми дадеш пет лева!" Дал му толкова. Пак наскоро, потърсил същия съсед за друга услуга, която се извършила за около половин ден. Намислил да плати пет лева, но когато да плати, оня казал: „Ще ми дадеш двадесет лева!" Нашият приятел се сепва и като търсил причините за станалото, сеща се, че с него се извършва някаква отплата по закона на паралелностите. Чете той пак Добрата молитва, но спечелените десет лева са между него и Бога. Също както оня, които присвоил една кесия със злато, но не можал вече да се моли - тя заставала между него и Бога. Решава да подари спечелените десет лева на едно многочленно семейство, което в момента се нуждае. Както и да е, поразрешил въпроса. Какво става по-нататък. Той като прилежен ученик, изпълнява още нещо от програмата на ученика - Добрата молитва: „Помагай ми и ми съдействувай да раста във всяко познание и мъдрост, да се уча от Твоето Слово и да пребъдвам в Твоята Истина". Ето, че Словото някак си продължава да го учи и малко изобличава: Прочита в една лекция на Младежкия клас: „Някой си възприел идеите на Новото учение, но давал пари с лихва. Не вземал голяма лихва както другите. Но в Христовото учение получаването на лихва не се допуска". Съвестта му подсказва: „Ето защо не трябваше да търсиш печалба във въпросната твоя услуга!" Относно направеният подарък, пак среща в Словото обяснение: „Истинско добро е това, когато човек може да отдели нещо от себе си - от своя ум, от своето сърце, от своя собствен труд. Дава ли от това, което е взел от другите, чрез насилие или доброволно, той не прави никакво добро /стр. 251/. Тази проява може да се нарече добро дотолкова, доколкото тръбите, през които водата минава, могат да кажат, че са придобили някакво благо от нея. Единственото нещо, което водата прави на тръбите, е това, че ги чисти, /стр.250/. Минало известно време, пак се наложило братът да поиска трета услуга от съседа си - съвсем малка услуга. В себе си се запитал, дали оня ще се задоволи с един-два лева възнаграждение. Когато обаче извършил работата, брата се изненадал, че съседа му не пожелал да му се заплаща за тази извършена работа. Поканен да вземе нещо, той казал: „Ти вече ми даде толкова много пари, доста е!" Запитвам се: „Може ли това да се счита развръзката на описаното „предметно учение"? Заключението, според мен е следното: Всеки духовен човек трябва да е особено внимателен в отношенията си с хората, които среща в живота. Той е като светилник и в неговата светлина се изтъкват преди всичко собствените му дела. Както казва Учителят в лекцията „Паралелности в природата", съществото наш спътник ще направи същото и то ще се отрази върху нас. Когато Учителят изнасяше в беседите си подобни случаи на „предметно учение", Той запитваше: „Защо се е случило това? За да ви го разкажа за поучение на всички вас". Записано в София на 26.XI.1971 г. ПИСМА НА ЖЕЧО ПАНАЙОТОВ ДО МИХАИЛ КРАЕВ ОТ ГР. ОРЯХОВО Бележка на съставителя Той бе много съвестен брат. Имаше много голям ред и порядък в него. Всички писма на Братството той ги събираше и пазеше. Беше подредил вестник „Братство" всичките броеве така и списание „Житно зърно". След големите обиски и процеса, той накрая предаде целия си архив на Борис Николов. Този архив се оказа много ценен, защото след обиските и процеса, всичко от нас беше иззето и унищожено от властта. Така че запомнете името на този брат Михаил Краев от гр. Оряхово. Той вършеше много добра работа. В това се убедихме. В неговият архив намерихме писма от Жечо Панайотов до него, които ги поместваме за потвърждение на твърденията ни. * * * София, 24 декемврий 1933 г. Любезни брат Михаиле, Не съм ти писал отдавна, а дължа да те уведомя, че първата ти вноска от 1000 лв. получих на време и записах по сметката ти за отпечатване една беседа. Понеже втория том, с който тя ще се отпечата вече усилено се работи, идвам да те помоля да предвидиш и останалите вноски, които следва да направиш. Вероятно наскоро ще ми поискат суми за хартия и печат, та трябва да съм готов. За сега тука живота си върви по старото темпо. Учителят редовно говори по няколко беседи и лекции седмично, слушаме ги както ний, така и доста хора от града. Защо не си понаредиш работите да прескочиш дотук. Ела да се ободриш за няколко дни и пак продължи борбата в живота. Моля приеми братските ми благопожелания и оставам с много поздрави от мен и сестра Веска. /Подпис/ * * * София, 18 март 1934 г. Любезни брат Михаил, Получих последната ти картичка от 6 - того, както и вноската 1000 лв. Действително с нея стават 3000 срещу беседата отпечатана за твоя сметка. Навярно вече си получил и самият втори том от беседите X серия, гдето е поместена и издадената от теб беседа. Дължа да изкажа благодарността на братята от Просветния Комитет за указаната от теб подкрепа в издаване тия беседи. Всевишният да наспори работата ти и от едно - хиляда да придобиеш. А Словото, което ще достигне до хиляди души, да подготви работници за идването на Царството Божие на земята. Братски поздрав от двама ни: /Подпис/ * * * София, 25.2.1935 г. Любезни брат Краев, Получих картичката ти от 15 - того, а също и сумата 200 лв., която записах по сметката ти за беседите. Сестра Еленка Андреева е прогимназиална учителка в с. Макоцево, което е гара по линията София - Карлово. Понеже тя си идва тук всеки две седмици, можеш да и пишеш и чрез с. Паша Тодорова, като адресираш писмото чрез „Опълченска" 66. Тук сме добре, желаем и на Вас същото. Братски поздрав до всички Ви: /Подпис/ * * * София, 10 ноември 1970 г. Любезни брат Краев. Получих завчера писмото ти от 4 т.м. и бързам да отговоря на някои твои запитвания. Благодаря ти за онова, което споделяш с нас за твоето състояние, за трудът и прилежанието ти в изучаването на Словото. Това е най-полезната и интересна работа, която почти всички извършваме за сега. Относно някои „неразбираеми места" из беседите, това е допустимо за всеки от нас, в зависимост от нашето израстване и моментно състояние. Основен факт при четенето е, че много от нашите преживявания ще ги срещнем в това, което днес четем! Нещо важно е казал Учителя, например за примерите, които дава в лекциите - „Дават ви се, защото един ден ще ги преживеете!" Относно прииждането на млади сили към Братството, това като че ли е незабележимо в днешно време. Не го желаят днешните управници и въобще не ни е позволено да пропагандираме учението на Учителя между младежта. Въпреки това остава в сила старата истина, че забраненият плод е по-желан. Има много хора в света, между тях и младежи, които очакват да им се даде достъп до Бялото Братство. Може би сме близко до такова време - зависи от съзнанието на управляващите. За адресите, които те интересуват, ще ти кажа първо, че Тодор Попов е вече в духовния свят - има около четири години от как е починал. Той страдаше от сърцето си - една сутрин получил криза и не могли да го спасят. Сега другарката му Марийка и дъщеря му Данчето пак живеят в Ямбол. Данчето е зъболекарка и продължава работата на баща си. Понякога когато ми се случи, отбивам се в Ямбол да ги видя и ободря. Данчето не е женена. Моята другарка Веска, може би си спомняш за нея, също почина през 1967 г. Обаждат се от другия свят /вече мнозина са там/ на всички се дава работа, за която са годни. Адреса на сестра Паша Теодорова засега е следния: София 26, ул. „Персенк" N 49 Димитър Христов /за Паша/. Тя продаде къщата си на бул. „Бирюзов" 52, а сега е временно при този техен бивш квартирант, доста болен и тя с още една сестра му са в услуга по домакинстването, за бодрост и пр. Може да й пишеш и на другата нейна квартира, гдето ще отиде след оздравяването на Христов: София, 26, „Волоколамското шосе" N 14 Борис Николов /за Паша/. Каквото имаш да пишеш за Братския съвет, изпращай го до Паша Теодорова, на един от тези адреси. Може и чрез мен да пишеш, но аз ще отсъствам от София до към 10 декември. Братствата из България са добре там, гдето имат салони и се събират. Свободни са, четат беседи, пеят, събират се по празници и т.н. Такива засега са Варна, Бургас, Айтос, Русе, Нова-Загора, с. Тополица. В това село /то е близко до Айтос/ всяка година срещу Никулден имат празник-вечеринка в братски дух. Посещаваме ги почти всички градове на България и се прекарва много приятно. Така че и тази година, на 5 декември може да им се гостува. И така, писах ти доста обширно. Завършвам с пожелания да бъдеш здрав, весел и бодър в този духовен живот. Приеми братските ми поздрави. /Подпис/ * * * София, 11.Х.1972 г. Обични брат Михаиле, Днес получих писмото ти от 8 т.м., което прочетох внимателно и изпитах истинска радост, за това което ми описваш. Виждам, че водиш живот на добър ученик на Учителя и ти пожелавам все така да продължаваш. Относно приложението ще кажа, че наистина в това се крие успехът ни. Всеки ден, всеки от нас прига по нещо. Един пее песните дадени от Учителя, други се упражнява в дишането, трети е изработил обноските на възпитан човек и много още качества се проявяват от нас според това, кой до къде е достигнал. Учителят като знаеше колко много закони и правила ни е посочил, каза някога в школата - „Приложението се извършва колективно!" Хиляда неща за приложение, като се приложат от хиляда души, колективът ни се е проявил. Разбира се, на тази тема може да се поговори повечко, но нека мислим и пак да прилагаме и прилагаме! Преминавам към информацията, която те интересува. В страната има десетина места, гдето условията им позволяват да се събират в своите салони; там провеждат редът който си знаем още от времето на Учителя. Някъде не могат да спазват часът на школата, поради местни условия; важи и зимният сезон, който затруднява събирането в 5 часа сутрин. Мнозина са и възрастни хора, та не им е лесно. Ония, които като теб са самостоятелни са на поста си в надлежните часове. Властта напоследък е внимателна към нас, има едно снизхождение. Това е признание, че сме добри български граждани. Препоръчаха ни това лято, гдето има макар и малки групи, да се регистрират при народните съвети и така да се събират, да си четат, да се молят и пият, макар и в някоя частна къща. По-рано се изискваше нарочен салон и да са поне 25 души. Нарекоха ни „Търпима организация, под надзора на властта". Считат, че който е ръководител, трябва да е познат на управниците и да имат доверие в него. Очаква се изменение на Закона за култовете /към които ни числят и нас/; тогава ще се съобразят с новата конституция за правата и задълженията ни. Ще излезе и правилник с нужните подробности, както му е редът. Когато стане това, ще ти съобщим. Има една изненадваща констатация от един виден висш орган, които е казала нещо за младежта. Нека и младежи да се подвизават край вас; вие по-добре ги възпитавате. Да не се отделят, обаче, а да са заедно с възрастните. Видяха, че ония младежи, които не признават никакъв морал и нямат „Страх Божий" - лесно кривнуват от пътя на добрите граждани и са загубени за обществото. Сега и за приятелите, които те интересуват. От ония, които споменаваш, само Георги Тахчиев е починал преди около 12 години. Все пак той остави добри спомени между ония, които го познават. Михаил Влаевски ми е съсед, често се виждаме и разговаряме. Той държи здраво връзка с Учителя. Има си свои грижи, но издържа. Томалевски, Методи и Борис Николов са на поста си. Томалевски макар и пенсионер, пак писателствува, и от време навреме отпечатват нещо негово. Много е интересен в разговорите си сред приятели. Софиянци се виждаме често на Витоша в неделен ден, та и той идва; слаб е понеже мина една болест и преди две години беше на операция. Сега е добре. Кирил Икономов не е много добре, страда от треперене на ръцете, стои си в къщи. Михаил Иванов, както знаеш се подвизава в Париж, гдето е организирал интересно братство. Не му харесваме само това, че се държи като авторитет на висотата на Учителя. Беше си позволил да се дегизира като Него с брада, костюм, шапка, бастун и пр. Като видяхме фотографията му, почудихме се на умът му. Може би пък това го прави за хората, които са около него. Борис Николов е добре, пенсионер, но пак работи. Ценните неща по братските работи ни се поднасят от него. На Данчето в Ямбол пиши чрез Каню Великов - ул. „Георги Димитров" 126 - Ямбол. Постави писмото си в плик и го вложи в друг на този адрес. Съкратявам, като ти поднасям братските ми поздрави и пожелания. P.P. Ако здравето ти позволява, посети братската среща в с. Тополица /до Айтос/. Тя става на 5.XII. Там ще се видиш с мнозина приятели. /Подпис/ * * * София, 5 ноември 1972 г. Любезни брат Краев, След като разменихме напоследък писмата с тебе, яви се един малък въпрос, с който ще те занимая. В гара Липница, която изглежда че е близо до вас, живееше един брат на име Горан Вълев. Изненадах се през м. септември, когато пощата ми върна едно писмо до него, отбелязвайки, че е починал. Изглежда, че това е станало през летните месеци, но научих го едва през септември. Той по някакъв начин се е познавал с брат Боян Боев, защото от него получих адреса му и сме му изпращали каквото трябва по братските празници. Интересува ме, дали се познаваше с него, виждал ли си го и като какъв човек беше. Сега. ето какво ще те помоля, като се касае за работа от братски интерес. Даже и да не ге познаваш, моля те да влезеш във връзка с неговото семейство; ако има подходящ човек, да го изпратиш там, а иначе да им пишеш писмо от твое име. Направо казано, да ги запиташ дали брат Горан е оставил някои книги - беседи и лекции от Учителя. Бихме желали да ги откупим и раздадем на братя и сестри, които се нуждаят. Обикновено наследниците на наши братя и сестри не се интересуват от тази книжнина и тя стои неизползвана, като е обречена на разпиляване и унищожаване. Предложението ви може да бъде в смисъл, ако искат да ги подарят за възпоминание на техния близък - брат Горан. Ако ли ще искат да им се заплати нещо, тогава ще видим как да ги оценим. Интересуваме се само от книгите на Учителя и по възможност да са в добър запазен вид. Интересуват ни и сборниците братски песни, паневритмията и др. Моля да обмислиш как да се свърши тази работа; не знам на тебе дали ще ти е възможно да отидеш като те придружава някои, или ще изпратиш човек. Каквото ще направиш по въпроса, моля да ми съобщиш. Добре е да се действа по-бързо. Привет: Жечо Панайтов /Ръкописен текст/

18. НАДКА ТИХОЛОВА Кратко слово по случай заминаването за отвъдния свят на нашата добра, обична, незабравима сестра Надка Тихолова -жена, сестра, сродница, приятелка и позната на мнозина. Надка или Надежда - официалното й име, е обикновен човек, в когото за всички ония, които я обичат, за нейното вътрешно богатство, виждат и разбират, какво голямо, неизмеримо богатство се крие в понятието човек. Богато надарена от живата разумна природа, в която цари сила, смисъл и неизчерпаем творчески дух, обичната Надка, колкото и да е скромна, тя не остана незабелязана между многото свои близки и познати. Диплом за завършен курс по някакво определено изкуство или наука нямаше, или някаква специална наука не притежаваше, но и едното и другото изявяваше с голямо майсторство. Всичко това се криеше вътре в нея, в нейното вътрешно естество. Който виждаше и оценяваше всяка нейна проява, откриваше тяхната ценност. Какво ли особено виждахме ние, нейните близки? Достатъчно беше да вдене конец в иглата, за да забележите, че тази проста игла някак особено се движеше по плата. Речеше ли пък да вземе куки за плетене, плетивото не отстъпваше и на най-добрата машина. Често плетивото се харесваше повече и от машинското. Защо ли наистина? Защото любовта в сърцето й го оживяваше. Дали шиеше или плетеше, дали кърпеше или нещо цяло създаваше, артистична ръка го движеше и то по високия идеал - стремеж на нейната душа. Достатъчно беше да чуе няколко хармонично съчетани тонове, стъпката, и дори хода й придобиваха някаква грация, съзнателно скрита от всеки външен поглед. Тя стеснително, ревниво пазеше своето изкуство. Просто, естествено, нали не е дипломирана пред хората на изкуството, както и пред тия с много титли на много учени и много образовани. Колко щастлива беше тя, когато скрита от погледа на близките си, имаше разположение да сподели своето изкуство с младата коприва, която береше за готвене или когато поливаше своите цветя! Колко стихотворения чуха нейните петунии и ендришета, когато им се радваше, гледаше различните им краски и ги изучаваше по своему! Обаче дойдеше ли нашата Надка до рецитацията, там Надка се преобразяваше. Тя заставаше обикновено пред малочислената си публика като дете, покланяше се и с малко мълчание, с похвата на голям вдъхновен артист, тя приковаваше вниманието на слушателя, който със затаен дъх очакваше началото на стихотворението или на поемата и следеше с голямо разположение, и обхванатото от нея настроение, и със силното желание рецитацията да продължи повече. В началото на рецитацията чуваш заглавието, чуваш и автора, но постепенно него забравяш, а изпъква рецитаторът, който се е дълбоко проникнал в думите на автора, които са станали вече и негова плът и кръв. Интересното е, че и чужди автори, тя и тях предаваше като свои. Лесно проникваше в тяхното съдържание и смисъл, и след известно вглъбяване в тях, влюбваше се в тях като в свои деца и ги изнасяше вън, облечени в техните дълбоко скрити идеи. В областта на поезията нищо не оставаше скрито от замисъла и полета на поета и писателя. Както рудокопачът открива и микроскопически скъпоценни метали и рудата, така нашата майсторка Надка в областта на поезията откриваше ценното в куплетите и ги изнасяше на светлина. Казано е за човека: Напиши две думи или изговори две думи, да ти кажа кой си. И ние, слушали често рецитациите на Надка, казваме: Дай и най- простото и обикновено стихотворение на Надка, и виж как тя ще го одухотвори и оживи - и в него ще намери скъпоценното зрънце. И след нейното заминаване ние дълго време ще чуваме думите от баладата „Клепалото бие" на големия наш народен поет Иван Вазов. Много време ще се вдълбочаваме в стихотворението на английския поет Едуард Киплинг - дълбоката житейска философия в малката дума на заглавието „Ако". Колко пъти ще минава и заминава над ушите ни малкият народен разказ от съветския писател Михаил Пришвин - „Нашите просяци" - малък разказ с дълбок психологичен анализ. Безброй пъти слушан от нас, той вече се научи наизуст, но никой не се наема да го рецитира - няма я вече майката, която тъй майсторски го пресъздаде след самия автор. Какво ще кажем за стихотворението „Разказвай, лознице" от нашата поетеса Стоянка Илиева. „Разказвай лознице", повест, която преброжда земята, дори и целия свят надлъж и нашир. Какво да кажем пък за стихотворението „Ел Шадай" от нашата поетеса Димитринка Антонова - изпълнено с живи, безсмъртни картини на едно близко минало, което никога няма да остарее и чиито картини ще се търсят между песните, които огласяваха бивака на множество български туристи, на които това място стана собствено без нотариален акт, без видимо законно владение. Там нарисуваните картини не с четка, а с перо ще се състезават с естествените картини на природата. Песен и музика ще придружават „Ел Шадай", така прекрасно одухотворено и от нашата скромна рецитаторка, обичната ни Надка. Надка не е само рецитаторка, но и приятелка, искрена събеседница и готова на всякакви услуги на близки и далечни познати. Тя е приветлива и гостоприемна, като добра славянка. Щедра да раздава от своето вътрешно богатство на всеки, който истински се нуждае. Тя търсеше микроскопически частици на скъпоценности в големите поетични богатства, но и нея, като такава микроскопическа частица от големия скъпоценен камък на богатата природа, малцина виждаха. Събрани днес тука, нека й пожелаем лек и светъл път. Всички единодушно казваме: Дойди, пак дойди, обична Надке и друг път между нас, по- богата и по-изобилна в излияние на красивото и великото в света. Нека и твоята памет богатее с бисерите на богатия човешки дух!

9. СЛОВО ЗА УЧИТЕЛЯ 27 декември 1961 г. Ето ни пак пред датата 27 декември, от която днес ни делят 17 години: 1944 -1961 година. Тази дата не е тъжна, но е дълбока, не е само дълбока, но велика. Тя не е тъжна, защото ние не се намираме пред нещо безвъзвратно загубено. Не, Учителят е жив, живее и вечно ще живее и работи за великото дело Божие, чиито основи Бог сам е положил преди хиляди години, преди незнайно за нас начало. Изграждането на това дело Той е оставил в ръцете на Великия Учител и неговите помощници, та един ден в този грандиозен Божествен храм да се приютят всички онези, които жадуват за Словото Божие, които търсят Истината, които живеят в любовта. Тази дата е дълбока, защото тя откри на човека онази бездна на човешката душа, дето е складирано цялото съкровище, дето се крие истинското богатство на живота. Тази дата е велика, защото повдигна човешкото съзнание на онази висота на живота, дето светлината никога не се помрачава, дето мъчнотиите и противоречията се топят, както снегът и ледът - на пролетното слънце, дето страданията са истинска привилегия за човека. Преди няколко хиляди години Мойсей възлезе на Синай, за да приеме скрижалите с написаните 10-те Божи заповеди и ги свали на земята да се учат от тях хората как да живеят и работят. И в наше време - сегашния век - небето се отвори и оттам слезе Учителят, носейки в ръцете си образеца на новата школа, школата на Бялото Братство, да научи хората да живеят по нов начин, да се изработи истинския човек и всеки смело да каже: „Човек за човека е брат." Тогава потече Божието Слово изобилно и щедро, както текат планинските потоци при бурен и проливен дъжд. И стичат се хора да чуят това Слово; да го възприемат всеки според възможностите си и да го обработи - да станат те едно с Него, да го превърнат в нова плът и кръв в себе си, т.е. да се новородят. Това е периодът на приемане и обработване на Словото. Той продължи до деня 27 декември, сряда, 6 часа сутринта. И наистина, два-три дни преди заминаването на Учителя дойде на Изгрева едно външно лице с желание да се срещне с Учителя и да се посъветва с него за някои работи. Учителят не го прие и чрез една сестра отговори: „Кажете му, че концертът се свърши, всички билети са продадени, завесата се спусна." Обаче, не е било време и няма да бъде, когато Бог не е говорил и когато Словото Му да не се е чувало и да не се чува. Още следния момент, след 6 часа, завесата отново се повдигна и необятният небосклон се откри. Животворното слънце пак изгря, за да възрастне семето, посято от Великия Учител. То цъфна, завърза плод и плодът започна да зрее. Учителят възлезе нагоре към своята обител, а изпитната комисия слезе на земята да произведе голямата матура на цялото човечество - и за ония, които съзнателно са учили и за ония, които не съзнават своето положение като ученици на живота. И застана комисията със своите членове - Любовта, Мъдростта, Истината, Правдата и Добродетелта - строга, справедлива и любяща, да изпитва убеждението, веруюто и делата на хората; да изпитва техния ум, сърце и воля, всеки да получава заслуженото, всеки да плати дълговете си, или да получи възнаграждението си. Това нарича Учителят „Ликвидация на века", това наричаме ние съдба, изпитания, страдания. Дошло е време за приложение - каквото си научил, възприел и разбрал да го приложиш. Лесно се понася всичко, понеже Учителят бе на земята с нас. Той, нашият обичен Учител изпълни земята със знание за Господа, освети я и си замина. За нас остава само едно: да сме доволни от всичко, за да Му благодарим и да изпълним Неговия завет.

5. СЛОВО ЗА УЧИТЕЛЯ 27.12.1956 г. Драги братя и сестри, драги гости, От деня, когато обичния ни Учител на пусна земята, изминаха 12 интензивни години, дванадесет зодиака. Въпреки това, Словото на Учителя не престава да звучи, защото това Слово се проектира върху екрана на живота, отдето ехото на самия живот поема Словото, отнася го до най-отдалеченото човешко ухо, до най-усамотения човек в света и тихо му нашепва: „Има музика в живота!" Затова човешката душа непрестанно пее своята възторжена песен за мир и любов, за знание и светлина, за истина и свобода. Учителят донесе на човечеството ключа на Великото Слово Божие и с този ключ отвори богатата съкровищница, от която дава всекиму според стремежа, желанията и нуждата. Учителят донесе на човечеството музиката на новия живот. Той прокара път за Словото и за музиката в човешката душа, с което даде условия за пробуждане на човешкото съзнание, за разцъфтяване на човешката душа. Словото на Учителя е музика, а музиката на Учителя - Слово. Неговото Слово и музика се взаимно преплитат и то така хармонично, че образуват еднородна, жива, безкрайна нишка, по която тече животът в своята сила и мощ, в своята чистота, истина, красота. И наистина, едва ли ще срещнем човек на земята, който да е говорил толкова много за музиката, който да е пял и свирил толкова много, както Учителят. Цялото пространство, атмосферата на земята, е изпълнено с вибрациите на Словото, с трептението на музиката. Трябва ли тогава да се питаме защо светът днес свири и пее толкова много? Трябва ли да търсим виновника за това? Учителят започна своето Велико дело с прелюдия към Словото. Това са онези многобройни писма от него, писани саморъчно до приятели и познати, до слушатели и последователи, както и до учениците му. В тези писма се прокарват четирите основни положения, съществените принципи в Словото му. Те са следните: Един закон, законът на Любовта; един морал - моралът на Мъдростта: една истина - носителка на Свободата; един идеал, високият Идеал, за който Учителят казва: „Природата обича само ония, които имат висок идеал. Тя ги нарича свои деца и по име ги зове." Тези основни положения са четирите струни на Учителевата цигулка, с която той се роди, с която работи, на която свири и пя, и която остави наследство на цялото човечество. Ето няколко мисли от едно писмо до Негов ученик: „Постави в живота си Любовта за върховна, чиста, безкористна наслада, Мъдростта за ограда, Истината за светило, Правдата за мерило, Добродетелта за основа и ще ти бъде всякога добре." Когато интересът, стремежът и жаждата на хората за духовното около Учителя растеше, Словото на Учителя се изявяваше във форма на беседи - неделни беседи. Всяка беседа представя симфония на живота, изнесена в специална гама, на специален ключ. Тук Учителят - Сеятел с Божествена крина в ръце, щедро пръскаше семето на Словото - златните житни зрънца - по всички краища на Божествената нива. Чудна бе тази крина! Отдолу се черпеше, отгоре се пълнеше и никога празна не оставаше. Тези беседи, симфония на живота, красиво се пъстреха от живи случки, примери, малки разкази из живота, които могат да се нарекат словесни етюди или образци за прилагане на Словото. Ето един от тези етюди, предаден с мои думи: Надниквам в скромния кабинет на един голям учен. Голяма писалищна маса, голям шкаф - библиотека, пълна с книги и два, три стола. На един стол пред масата седи самият учен - човек с озарено, одухотворено лице, с поглед съсредоточен, отправен в далечината. Той седи, дълбоко замислен, рови се в паметта си, иска да си спомни нещо. Става, преглежда няколко книги и погледът му се спира на едно от листенцата, на което е написано заглавието на книгата му, дългогодишния му труд, готов вече за печат: „Разрешени спорни въпроси из живота и науката." Поглежда листчето и тихо се запитва: „Къде ли остана ръкописът ми? На никого не съм го давал, лош крак в кабинета ми не е влизал, къде ли ще е той?" В този момент на вратата се почуква. Влиза вестникарче и подава вестник на учения. Той взима вестника, бързо го отваря и поглежда към научния отдел. Чете съобщения за нови открития из областта на науката и към края на колоната следват излезли нови книги от печат. Окото му спира върху заглавието: „Разрешени спорни въпроси из живота и науката." Автор - името на един негов студент. Крайно изненадан, но с лице пак така спокойно, одухотворено, той тихо прошепна: „Нищо, нищо от това, поне истината излезе на бял свят." Казвам си: Ето човекът, който обича истината, живее и работи за нея. Надникнах пак в кабинета. Сега той ми се видя по-голям, по-светъл, а ученият - още по-вдъхновен, по-лъчезарен, със замисъл за нова работа, за нов труд. Когато стремежът, интересът на учениците към духовна наука, към високо духовно знание порасна, Учителят изяви Словото в още една форма лекции - окултни лекции. В тях той изнася много методи и правила, закони и принципи за работа на ученика, на човека върху себе си - истински човек да стане. В тия лекции Учителят - Строител безболезнено събаряше старите разколебани, разклатени основи на старото здание и на мястото им поставяше здрави, солидни, положителни основи на новата сграда, на новата култура. На мястото на изгнилите греди, на изпочупените тухли и керемиди, той постави нови - огнеупорни греди, тухли, керемиди, минали през огъня на житейската пещ. Така Словото, излязло от тясната малка стаичка на бялата къщичка на улица „Опълченска", дойде до големия салон на Изгрев, отдето стигна до високите върхове на Витоша и Рила. Тук покрай множеството беседи, утринни слова, лекции, Учителят изнесе безброй мисли, теми за размишление, дето той като голям музикант, даде възможност чрез вариации на мисълта да се дойде до ядрото, съдържанието и смисъла на тия теми. Ще кажа няколко от тия теми за размишление: Мисли върху трите извора на живота, които никога не се размътват; Живот без страдание, мисъл без съмнение, свобода без ограничение. Учителят донесе много блага и благословения на цялото човечество, но какво остави? - На този въпрос ще отговоря на българския народ. Той знае с какви блага и богатства го е надарила майката - земя. Обаче българският народ не знае, а трябва да знае с какви духовни блага и богатства го е надарила Божествената майка - Любовта. Учителят донесе ключа на Великото Слово Божие и с този ключ отвори богатата съкровищница, онази необятна неизчерпаема духовна мина и я остави отворена, да се ползува от нейните блага цялото човечество, целият свят. От ръцете на тази мина се точат безброй нишки, които като подземни и надземни жили опасват сушата на цялата земя. По тия пътища идват и ще идват хора със силна воля, със силен стремеж към духовното, направо да черпят от това богатство, от ръцете, които щедро дават. От сърцето на тази мина извират неизчерпаеми енергии, които се носят по водните сили на реки, морета и океани, в целия свят. По тия пътища идат и ще дойдат хора с благородни сърца и отворени души да черпят направо от извора на това сърце. Идат и ще дойдат ония хора, които искат да чуят пулса на всемира. От главата на тази мина се пръскат лъчи на светлина, които проникват цялото пространство. По този път, като по въздушни антени идат и ще дойдат хора със светъл ум и творчески дух да се свържат направо с главата на това голямо богатство - с извора на Великото Слово Божие, за което е казано: „Глава на Твоето Слово е Истината." Тук е мястото да изнеса онези пророчески думи, които Учителят е казал за това ценно богатство: „България ще бъде духовен кредитор, духовен разсадник за целия свят." Питам тогава: Не трябва ли да пазим това богатство като зеницата на очите си?

4. СЛОВО ЗА УЧИТЕЛЯ 27.12.1955 година Драги братя и сестри, драги гости, Изминаха се 11 години от деня 27 декември 1944 година. Ние и до днес продължаваме да говорим за Учителя все така възторжено и с ентусиазъм, както сме говорили в миналото. Ще продължаваме да говорим с още по-голямо въодушевление и ентусиазъм, защото само бъдещето може да говори за Учителя. Бъдещето е неговото време. Образът на Учителя не потъна в дълбочината, нито се скри някъде в далечината, но изгря като мощно, ярко слънце на неговия собствен хоризонт, както и на хоризонта на всички ония човешки съзнания, които търсят истината и свободата. Ние се радваме, като виждаме как всеки ден и час делото на Учителя зрее и узрява, а образът му става все по-светъл, по-мощен, по-велик. Неговият образ свети като фар в мрачната нощ на човешкото съзнание и като слънце в деня на пробуждащите се човешки души. Ние виждаме Учителя облечен отвътре и отвън с одеждата на живото Слово, познаваме го като въплътено Слово Божие и такъв го приемаме. Той постави Словото Божие на висок пиедестал, оттам да свети и ориентира всички ония, които са объркали своя път, както и ония, които търсят истината, свободата, мъдростта и знанието, любовта и истинския живот. Той предаде Словото с езика на Любовта и то на висока, чиста, съвършена гама. Ония, които познават Учителя и го разбират, свободно и справедливо могат да кажат за него: Ето човекът! Ето космичния човек! Какво донесе на човечеството Учителят? - Най-голямото богатство на света, най-големият дар за човешката душа - живия хляб, слязъл от небето - Словото Божие. Какво представя Словото Божие? - Всичко, каквото човешката душа желае, всичко, каквото човешката душа търси. Ако търси наука, знание, светлина, ще ги намери там; ако търси сила и живот, и това ще намери; ако търси истина, свобода и простор, и това ще намери; ако търси методи и правила, и закони за добър живот, и за правилно развитие, и това ще намери там. След като Словото Божие даде всичко на човека, най-после ще го изпита. То е пробният камък, който днес изпитва цялото човечество. То подлага на изпит всички мъже, жени, деца, учители и ученици, управляващи и управляеми, всички са на изпит. Всички са пред голямата последна матура - казва Учителят. Отде знаем това? - От хилядите беседи, които имаме печатани и още от хилядите, които предстоят да се печатат. Ние виждаме Учителя в различни форми, в различни положения. Слушаме го като голям, велик оратор от своята малка, скромна катедра да развива Словото Божие в многобройни беседи цели 50 години. Те представят една дълга реч, толкова дълга, колкото е животът и безкрайна като вечността. Къде е говорено Словото? - В този салон, в онзи салон, на планината, в гората, в долината, при езерата, по върховете - навсякъде е говорено, все това дълго, необятно, безкрайно Слово. Ние виждаме Учителя на катедрата да развива своите научни максими, теории, закони и стройни системи, които могат да се прилагат и дадат добри резултати в практическия живот на човека. Виждаме го пак с голямото изкуство на велик маг, слязъл от висините на живота да разредява сгъстените формули, научните истини. Така той продължи великото дело на Христа с голямо майсторство. Когато дойде до някой стих, труден за разбиране, той го разредява с изкуството на голям алхимик; не във вода, спирт или етер, нито в киселини и основи, но го разтваря в еликсира на живота - течност, която нито се изпарява, нито се разлага, нито гние и го предлага на човечеството като материал и условие за развитие и работа. Ние го виждаме като голям трансформатор в заводите на живота, разумна природа, да трансформира човешките състояния, да трансформира енергиите на целокупния живот. Виждаме го като лекар - хирург да оперира без нож: всички операции са успешни, без да засяга живо месо. Виждаме го като велик учен да изнася големи знания, истини, опитани от вековете. Няма изключения в истините, които Учителят изнася. Седи Учителят на своята катедра, отваря Евангелието, прелиства го, а ние си мислим, на кой ли стих ще попадне, какво ли ново ще каже. Чуваме да говори върху притчата за фарисея и митаря. Чете притчата, която всички знаят. - Какво ли особено ще каже? Фарисеят си е фарисей, митарят си е митар. От тези десетина реда на притчата се развива цяла величествена беседа. Тук Учителят майсторски рисува два образа, два колоса. Единият, застанал на върха на своето съзнание, проникнат от гордост и тщеславие, отправя своята молитва към Бога. Другият, застанал в долината на живота - митарят - със смирение и разкаяние, и той отправя своята молитва. Виждаме и двамата не само къде са застанали в храма, но слушаме как Учителят с майсторство на голям кабалист представи тези два образа в числа - изнася ги от френологическо и от физиогномическо гледище. От тази притча за нас остават два живи образа - граници, между които се движи човешката личност като фарисей и митар. Едва свършил това, има друга беседа, в която се разкрива идеята за ближния в лицето на добрия самарянин. Докато слушаме с човешко разбиране, кой е наш ближен според родовата, кръвната връзка, ние чуваме прекрасната мисъл за истинския ближен. Ближен е всеки, в когото бие пулс. Откъде е той, кой е, какъв е, не е важно. Щом пулсира, щом бие в него космичният пулс на Вселената, който дирижира цялата природа, той е нашият ближен, така разбираме истината. В друга беседа се говори за блаженствата. Например, казано е: Блажени са кротките и смирените, защото те ще наследят земята. Казваме: Да съм кротък, значи да съм овца. Да съм смирен, значи да стана мост, всеки да минава по моя гръб. Нито едното, нито другото искам да бъда. Но слушаме Учителя като говори и се превръщаме в слух и мисъл. Чуваме: „Кротък е онзи, който е организирал всички сили в себе си, който е впрегнал всички енергии и е станал господар на своето низше естество, на своето низше начало." А за смирения, Учителят казва: „Смирен е онзи, който е изработил такъв морален устрой, такъв здрав гръбнак, че никаква земна сила не може да го огъне, нито да го пречупи." Пътуваме заедно с Учителевата мисъл и пред нас се нижат безброй въпроси от различен характер - притчи, разни стихове от Евангелието. Развиват се разни формули, с които най- вещият математик работи. Виждаме Учителя като голям алхимик в новейшата химия, в метахимията, в психохимията, в живата химия - да прави различни опити, да превръща елементите един в друг, да съединява прости елементи в сложни съединения, като например от живите елементи: Вяра, Надежда и Любов образува едно съединение; от Любов, Мъдрост, Истина образува друго съединение; от Правда и Добродетел - трето съединение. Той съчетава три елемента в стройни системи, в живи съединения, които предлага на човечеството като методи за съзнателна и разумна работа, за правилно и хармонично развитие, каквото човешката душа търси. Така разбираме какво значи Словото Божие. И проявите на Учителя в неговия живот, който беше изложен пред нас като на длан, ние видяхме всичко, що се отнася до Словото Божие. Като имаме Словото, този велик дар на човешката душа, това голямо богатство, запитваме се: „Защо и до днес има толкова страдания, толкова мъчнотии, противоречия, болести в живота?" Като отговор ще си послужа с един пример от беседите на Учителя: Един беден човек, голям несретник, живял някъде на края на голям град в своята малка, полусрутена колиба. Денем излизал да си търси прехраната и вечер късно се връщал у дома си. Пътят, през който минавал, водел през един голям мост. Тук той се спирал да си отдъхне от мъчнотиите и неуспехите. Окаян, обезсърчен, той оплаквал своята съдба, проклинал часа, в който се е родил и търсел вината във всичко окръжаващо: в богатите хора, в условията на живота, но никога не търсел причината в себе си. Така продължавало ред години. Често добрата съдба го придружавала и му нашепвала как да намери път за подобряване на живота си. Веднъж тя решила да му помогне и оставила на моста, отдето постоянно минавал, една торба със злато да се възползува от него. Тази вечер, като минавал моста, разочарован си казал: „Ред години минавам по този мост с отворени очи и никога нищо не намерих, нищо не разбрах. Сега ще затворя очите си, дано така поне науча нещо." Затворил очите си, но се отклонил от пътя и торбата останала настрана от него, неизползувана. Върнал се той в къщи още по-окаян и измъчен и започнал горко да плаче. Почувствувал, че изгубил нещо, че пропуснал някакъв благоприятен случай. Но добрата съдба и сега не го оставила, постоянно му нашепвала: „Върни се по пътя на отклонението си и оттам тръгни по правия път. Тъй ще намериш торбата със златото, която те очаква. В нея се крие твоето благо." Добрата съдба и до днес му нашепва. Тя нашепва на всички ни: „Върнете се от пътя на отклонението си и оттам започнете добрия живот." Добрата съдба казва на всички: Виделината свети в тъмнината и тъмнината я не обзе.

3. СЛОВО ЗА УЧИТЕЛЯ Драги братя и сестри, драги гости, Тази вечер ще изнеса живи и светли спомени от живота и делото на нашия любим Учител по случай десет-годишнината от неговото заминаване - денят 27 декември 1944 година - статична дата, която не расте, не цъфти и плод не дава. Обаче тази дата е неразривно свързана с друга една велика дата -12 юли 1864 година - раждането на Учителя - изгряването на звездата на великото дело - „делото за освобождаването на човечеството от материалния и от духовния гнет, от материалното и духовното робство". Тази дата е написана със слънчеви букви на необятния небосвод, отдето човешка ръка не може да я заличи, нито тъмнината може да я обземе. На същото място, със същите букви е написан един от великите методи, с който Учителят си служеше за постигането на ценни неща, а именно: „С любов и със светлина към мир, прогрес и свобода." От тази дата 1864 година до сегашната 1954 година са изминали 90 години - цяла епоха, която може да се раздели на три неравни периода, на три големи дълги дни: вчера, днес и утре. Вчерашният ден е денят на вчерашното недалечно минало, когато виждахме Учителя още млад човек, тогава познат с фамилното си име - г-н Петър Дънов, с факела на истината в едната ръка и с куфарче в другата, да обикаля България от град на град, от село на село. Проникнат от великата идея да посочи на човечеството пътя на себепознаване, той правеше измервания на човешката глава, да знае човек с какъв капитал разполага и в какви предприятия да се хвърля. Така обикаляше по своя неравен, негладък път сам, от никого не подпомогнат с безкористно усилие и труд. Този период - вчерашният ден - може да се нарече „период на подготовка и труд" Бивш учител от Сливенската гимназия разказваше: Един пролетен ден дойде директорът в учителската стая с един млад господин, препоръча ни го - г-н Петър Дънов, голям френолог, който изучава и проверява своите знания върху черепите и иска да направи няколко измервания със своите инструменти върху главите на някои ученици. Ние погледнахме с недоверие, казваше нашият брат. Извикахме няколко ученици, способни и няколко посредствени. Г-н Дънов седна на стола и без да вади своите инструменти, започна да говори: „Този ученик има математически способности." Ние веднага побързахме да извадим своите тефтерчета, да видим вярно ли е това. Да, наистина, той има шесторка. После посочи на друг ученик: „Този пък има исторически способности, добра и силна памет." Пак поглеждаме тефтерчетата - така е, има шесторка. Значи, той позна способностите на учениците, без да приложи своите инструменти, а ние гледахме тефтерчетата си и проверявахме истината на неговите думи. След това той пристъпи към измерванията си. Изпращането на г-н Дънов беше с пълно доверие и приятелски чувства към него. Така работи г-н Дънов цели единадесет години, след което беше приет и признат от всички ни под името Учителя по вътрешно прозрение. Около него се събираха много хора, жадни за духовна наука и за нещо по-велико от ежедневието. Така се създаде духовното общество под името „Всемирно бяло братство", глава на което е Словото, а негов ореол - великите добродетели, вечните принципи на живота - Любовта, Мъдростта и Истината от една страна, Правдатата и Добродетелта - от друга страна. Съработници на това велико дело бяха тъй наречените бели братя. Кои са белите братя? - Това са всички добри и разумни хора по лицето на земята, хора със светли и широки умове, с благородни и възвишени сърца, с гранитна и диамантена воля, която не отстъпва пред никакви мъчнотии и препятствия. Този период е период на днешния ден, на настоящето, наречен период на усилена, безкористна и неуморна работа. Така се работеше до годината 1944, 27 декември. От този ден иде началото на третия период - утрешния ден - период на жетва, когато любовта иде да събира своите плодове. Началото на „утрешния ден" - жетвата, е 1944 година - краят не се вижда, той върви успоредно с вечността, най-дългият период. Интересно е, че всички, които го познаваха като г-н Дънов или които го познаваха като Учител и тия на утрешния ден, които го възприемат също като Учителя, казват: Това беше една и съща личност, един и същ образ, една и съща въплотена идея, един и същ служител на вечните принципи. Към него пристъпваха, посещаваха го, влизаха и излизаха от стаята му с едно и също благоговение. Питам се: Защо? Дали това не е увлечение? Всеки знае силата и трайността на увлечението. То е слама, която очаква една кибритена клечка да драснеш, да пламне и да изчезне. Спомням си думите на посетители на големите художествени галерии в Москва, Париж, Лондон, Италия, да казват: Влизахме в тия галерии с благоговение и излизахме с по-голямо благоговение, защото виждахме художествените картини в оригинал. Всеки търси оригинала. В оригинала е Божествената искра, в оригинала е Божествената светлина. Така и ние при Учителя влизахме и излизахме със същото благоговение. Там слушахме в художествено слово да ни се говори за живота в оригинал. Всеки е недоволен от отклонението, което е направил в своя живот. Ние слушахме да ни се говори за живота без примеси, без утайки, за живота като наука и изкуство, като музика и песен, като хармония и мелодия; за живота като разумност. И още много слушахме за живота в оригинал. Ние слушахме за ония истински правилни отношения между хората, пак в оригинал, всичко чисто, без примеси, без утайки. Как няма да влезеш с благоговение, да не слушаш с благоговение! В каква форма се изливаше словото на Учителя? - Съществуват много форми на речта. Учителят не избра формата на пропаганда, която задължава човека. Той не избра и ораторската реч, която стряска човека. Той не избра и философската отвлечена мисъл, която понякога замайва главата на човека. Той не си послужи със строгата реч на моралиста, която изобличава и настройва слушателя срещу себе си. Той избра най-естествената форма за предаване на Словото - беседата - при най-задушевна и приятелска обстановка. Така той поставяше съзнанието на слушателите на по-високо ниво. Предварително с песен и молитва той започваше беседата. Една беседа, това е словесна екскурзия, в която Учителят имаше крайната цел да стигне високите върхове на Словото. В тази словесна екскурзия той ни посочваше всички забележителни места отдясно и отляво и казваше по нещо за тях, но целта беше високите върхове. Стигнем ли там, той ни оставяше там и всеки, според степента на своето съзнание, постепенно слизаше. Не е чудно, когато братя и сестри от цяла България, идвайки да слушат Словото само един път в годината, по нямане възможност, казваха: „Чухме една беседа, но тя ще ни държи влага за цяла година." Значи така се качили, че докато слязат от високите върхове, има какво да учат. Често Учителят казваше: „Учете се от всичко, но доброто дръжте." Учете се от външния свят. Учете се от светските хора. Учете се от децата. Учете се и от простите хора. По този случай си спомням една хубава опитност към края на Общоевропейската война. През един ноемврийски ден имаше беседа. Когато всички братя и сестри, всички посетители почнаха да се разотиват, една проста, скромна на вид жена се приближи до Учителя и каза: „Минавах случайно покрай вашата улица и видях, че в една малка, бяла къщичка влизат много хора и никой не излиза. Питам се: Да е учреждение, днес е неделя, не се работи. Казах си, и аз ще вляза. Влязох и чух. Много доволна останах. Сега не зная как да се обърна към тебе: Г-н докторе ли да ти кажа, г-н професоре ли да те назова, сине мой ли да ти река, Учителю ли да ти кажа, Господи ли да те нарека?" Тук тя спря. Нямаше къде повече мисълта й да се издига. - „Чух и разбрах, че много неща знаеш, моля те, кажи ми кога ще свърши войната?" Учителят я погледна и тихо й отговори: „Скоро ще свърши войната." Жената продължи: „Да, но положението от ден на ден става по-тежко." - „Едно знай, каза Учителят, когато нещата станат тежки, когато положението се сгъстява, когато болестта идва към своята криза, тогава настъпва краят. Скоро ще се свърши." - „Много ти благодаря", каза жената и излезе. И наистина войната скоро свърши. Аз се заинтересувах и проследих жената. Тя се загърна хубаво в своята дреха и закрачи към пътните врата. Тя не се спря да пита кой е този човек, от каква нация произхожда, кой го кара да говори. Тогава си спомних един велик закон, изказан от Учителя: „Който търси истината, той никога не се интересува от дребните неща." Това научих от тази проста жена. Учителят много говореше за живота. Питаме се: „За кой живот?" Друг един хубав пример ще отговори на въпроса. Сам Учителят отговаря. Бе 1920 година. Беседа. Учителят говори. Отваря се вратата и една неканена гостенка застана сред стаята. С негодуване и протест се обърна тя към Учителя: „Докога ще заблуждаваш тия хора? Докога ще ги отклоняваш от пътя им? Докога ще объркваш техните умове?" Навярно доволна, че изля своя гняв, нямаше какво повече да каже. Някои от нашите братя със силни и здрави мишци може би се готвеха да хванат гостенката и под ръка, деликатно или по-грубо да я изведат вън. Обаче погледът на Учителя се отправи към нас, а после се обърна към жената и каза: „Сестра, аз имам една вина. Аз съм първата пролетна птичка, подранила и дошла най-рано от всички нейни дружки и със своята песен оповестявам на целия свят: Иде пролетта на живота! Иде новото в света! Иде новият живот! Иде новият ден! След мен ще дойдат хиляди и безброй още пролетни птички и със своето чуруликане и те ще оповестят същото: Иде новият живот! Иде новото в света!" - Неканената гостенка погледна, разбра нещо, поклони се и мълчаливо излезе. Сега идвам към последните дни на Учителевото пребиваване между нас на земята. Това бяха дните около 24, 25 декември 1944 година. Учителят тихо, шепнейки нещо на себе си, но остро ухо чу следните думи: „Завърши се една малка работа." Пет думи - „Завърши се една малка работа." Това са за нас не пет сухи думи, които стенограф не хвана, а вековете на бъдещето ги отпечатаха. То е ребус, загадка, то е откровение. Ние усилено забродихме в нашата мисъл, какво означават тия думи. И тогава, спомням си едно хубаво писмо, в което Учителят разказа една легенда до един от своите ученици: В древността, в далечното минало съществувало някакво царство, наречено царство на Адитите. Единственият възлюбен син на тогавашния цар пожелал от своя баща да има вечно горяща свещ. Бащата решил да задоволи желанието на своя син. Събрал всички мъдреци, всички адепти, всички философи на царството си, като им казал да намерят такава вечно горяща свещ. Замислили се адептите и мъдреците. Един от големите адепти съобщил на царя, че може да се намери такава свещ, като се превърне сърцето на проста, чиста и любеща овчарка в такава вечна светлина. И наистина, сърцето на една чиста, проста и любеща овчарка се превърнало в такава вечногоряща свещ. Царският син се зарадвал на своята придобивка. Ден и нощ той чел на тази светлина; ден и нощ придобивал все повече знания, с които радвал себе си, своите ближни и своя народ. Това е легенда. Но днес и в миналото ние сме свидетели на една действителност, на една опитност. Пред нас бе тази вечногоряща свещ. Всеки, който се докосне до тази свещ, той се ползува. Той запалва своята малка или голяма загаснала свещ и продължава като царският син да се радва на тази нова, хубава светлина. И наистина, завърши се една малка работа! Всеки от нас видя тази вечногоряща свещ, дали отвън или отвътре, но във всеки случай тази вечногоряща свещ е нашият пътеводител. Какво получи и разбра всеки от светлината на тази вечногоряща свещ? - Жената разбра своето велико предназначение и застана всред човечеството като равноправен член. Ученият разшири своя умствен кръгозор, пое нова насока на своята мисъл. Алхимикът осъществи своя древен блян - превръщането на материята. Новият химик се домогна до една от тайните на живота и успя да раздроби материята на безброй малки частици, които обещават днес на човечеството не разрушение, а вечно благоденствие, обещават материални и духовни чудеса. Лекарят обърна нова страница на своята работа. Той разбра, че човек се лекува не когато е болен, но когато е здрав. Той разбра, че бъдещата медицина е медицина на здравите хора. Социологът намери безболезнено разрешение на всички социални въпроси. Педагогът откри вечни методи, които водят първо към себевъзпитание и после към възпитание на своя ближен. При новата светлина на вечногорящата свещ, музикантът промени всички струни на своя инструмент и запя нова песен на благодарност към онзи, който го е дарил с този Божествен дар. Поетът и писателят настроиха своята лира на нов глас и потопиха своето златно перо не в черното мастило, но в нектара на великата любов. Туристът се свърза с живата, разумна природа и разбра, че от нея черпи истинска обнова за една благородна и съзнателна работа в живота. Младият пое пътеката на вечното зазоряване, а възрастният и старият разбраха, че тяхната работа е към мъдростта и вечното усъвършенствуване. Болният осмисли своята болест и разбра, че само със смирение ще се излекува; здравият разбра, че задачата му е да помага на слабите и болните. Бедният разбра смисъла на беднотията, богатият - смисъла на богатството. Така се заличи вековната вражда между тях и те си подадоха ръка за взаимопомощ. И още много, много хора и същества се ползуват от светлината на тази вечно горяща свещ - наследство за целия свят. До тук бих свършила да говоря, ако в този момент не виждам въпросителния поглед на българския народ и на България. Те ме питат: Ако това наследство е за целия свят, за нас нищо ли няма? Обръщам се към българския народ с думите: И за тебе има дял и то голям дял. Този, който донесе вечногорящата свещ, той повдигна нивото на твоя духовен живот. Казвам: Радвай се, че от твоята среда излезе онзи, когото не познаваш, но който работи за тебе. С тази светлина той издири всички кътчета на твоята земя и дето намери целина, разора я, обработи я, натори я, превърна я в чернозем и пося в нея семето на новия живот, семето на вечния живот. Българският народ ще ме пита: Голям ли беше този човек? Не зная колко бе голям, но ръстът му мъчно се определя. Аз ще кажа: За мене той е Учител; за мене той е големият работник в света; за мене той е строител на новата духовна мисъл. Сега се обръщам към България и казвам: Малка и велика Българио! Ти имаш голям дял от това голямо наследство. Казвам малка, защото ти сама измерваш своите граници. Казвам велика си ти и не знаеш, защо си велика. В тебе се роди, живя и работи на твоята почва и условия онзи, който посади семето на великото дърво на живота. Той намери най-здравата почва да го посади, отдето никой не може да го изкорени и никой не може да злоупотреби с неговите плодове. Около това дърво се създаде велик оазис. Там идват и ще дохождат жадни и страдащи да утоляват жаждата си, и да лекуват болките си. Ще каже някой: Какво от това? - Едно дърво. България е пълна с дървета. Но това са плодове, които не гният, които остават във вечността. И си мисля: ако и ти, Българио, си определена да бъдеш разсадник на тия плодове, малка ли е твоята задача? Ако ти, Българио, си определена да изиграеш ролята на Йосифа в Египет, при когото идваха гладни да взимат жито от цяла Юдея, не е ли велика твоята мисия? Да бъде благословено това дело! Сега завършвам пак с последните думи на Учителя, тихо изречени един- два деня преди заминаването му, които стенограф не хвана, но ехото отнесе далеч във вечността. Това бяха думите, в които ясно се чете, за кого и за чия слава работи Учителят. „Да се прослави Бог в Бялото братство и да се прославят белите братя в Божията Любов!" София - Изгрев. 27 декември 1954 година 81/2 часа вечерта.

34. ПЪТЯТ НА СЛОВОТО Видях пътя на Словото. Това се случи през един ранен пролетен ден 1924 година, след една от беседите, които Учителят държеше в братския салон, находящ се на улица „Оборище". Днес на мястото на салона е построена голяма жилищна кооперация. Беседата, която този ден Учителят държа, беше слънчева, топла, със възходящи енергии, какъвто беше тогавашния пролетен ден. Свърши се беседата към 11 часа и половина. По това време малък струнен оркестър от братя и сестри изпълняваше няколко музикални номера и песни от Учителя. Всички с добро настроение от беседата се обърнахме към оркестъра да слушаме музика. Прибрах стенограмите и молитвите си, и се обърнах и аз да слушам. Обаче едно особено необикновено явление отклони вниманието ми от музиката. Какво видях? Салонът беше пълен с множество големи и малки сини живи кълба - със синия цвят на Истината, който съм виждала няколко пъти. Този цвят не е нито ясносин, нито тъмно-син, най-близък е до морско синьо, но все пак е особен. Кълбата се движеха бързо, но величествено, като живи, съзнателни същества. Самите кълба се състояха от безброй малки, микроскопически частички, които също бяха в постоянно движение. Въпреки непрекъснатото движение на малките частици, кълбата запазваха своята форма. От синия цвят на кълбата в целия салон имаше някакво нежно синьо сияние. Продължавах да следя плавното и красиво движение на кълбата. Наслаждавам се на красотата и си мисля: Какво означават тези кълба? Едва си зададох въпроса и отговорът беше готов отвън и отвътре. Знайно е, че свидетелство на двама е истинно и вярно. Пред беседата кълбата не видях. Следователно те са се оформили във време на беседата и се явиха на края като мисъл форми. Докато мисля така, отвътре ми се прави превод: Това са форми и по-главните мисли, които Учителят каза в беседата. Следя движението на кълбата: едно след друго достигаха до стените на салона и докато очаквах при удара си в стените да се пукнат и разпръскат на частици, останах приятно изненадана от начина, по който излязоха навън. Те проникнаха през стените без да се пукнат, без да се огънат или да се пръснат. Те излязоха навън цели, каквито бяха и по-рано. Както ги следях, не усетих как погледът ми излезе заедно с тях. И аз сама не зная как стана това, че заедно със сините кълба, т.е. със Словото на Учителя и моят поглед проникна през една от стените на салона, а именно през северната, отдето проникнаха множеството кълба. Аз употребих думата „проникване" вместо „излизане", защото думите „излизане" и „влизане" подразбират минаване през някакъв отвор, като врата, прозорец и др. И така аз можах да проследя пътя на Словото, дето кълбата се движеха плавно, тържествено в пространството, в своето царство - в света на идеите, в идейния свят. Проследих донякъде само кълбата, докато те изчезнаха. Отново съм в салона, дето оркестърът продължаваше да свири. Писано на 11 май, 40 години от това прекрасно явление, което не е изгубило нито йота от, своята живост, реалност, преснота и истинност. 11 май 1964 година, София.