Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'Спомен'.

Открити 2 резултата

  1. 30. ЗАМИНАХА СИ, НО СИ ОСТАВИХА СПОМЕНИТЕ ЗА ИЗГРЕВА И УЧИТЕЛЯ И накрая последният ми спомен с брат Лазар е следният: Беше някакъв празник на Изгрева. Казах му, че много страдам за баща ми, който скоро почина. А той ми отговори: „Виждаш ли ги тези, дето са заобиколили елипсата на Учителя, един ден всички до един ще си заминат за онзи свят." След време прочетох в беседа Учителят казва: „Ще дойде ден, когато ще умрат родителите ви, ще умрат и приятелите ви и вие ще останете сам с Бога." Ето че дойде времето, когато всички онези, които бяха тогава около елипсата на Учителя, си заминаха за онзи свят, след тях и самият брат Лазар. А аз си останах с Великата привилегия, че съм имала щастливата привилегия да бъда с всички тях, да слушам опитностите им, които ме хранят духовно, наравно със Словото на Учителя. Скоро след като си замина брат Лазар, го сънувах в един красив камион, прав и засмян, гледа към Небето. Като се събудих, си казах: Камион, а не катафалка на мъртвец. Значи както тук на земята пътуваше из провинцията да събира цветя за градината на Учителя, така и Горе пътува с красив камион да събира духовни цветя, които ще поднася на земните чрез внушение на музика, песен и стихотворение. Когато споделих съня си със съпругата му, сестра Маринка, тя ми каза: „Да, точно така е, Лазар усмихнат си замина от този свят." Сега когато чета и препрочитам с ненаситна жажда първия до последния том на „Изгрева на Бялото Братство пее и свири, учи и живее", виждам как се реализират думите на Учителя, Който е казал: „Взети са всички мерки да се запази чистотата на Учението."
  2. 16. НЕЩО ВЕЛИКО СТАВАШЕ Спомен от далечното минало, от 1923 година, 22 март. Пише се далечно минало, защото когато се говори за минало, в повечето случаи се разбира онова минало, което малцина помнят, а това, за което пиша, мнозина помнят. Вечерята на 22 март. Тази година и този ден вечерята беше предвидена да стане в големия гимнастически салон „Турн ферайн", находящ се на ъгъла на булевард „Евлоги Георгиев" и ул. „Гурко". Братството беше наело този салон временно, там да държи Учителят неделните си беседи и лекциите на скорооткритата Школа. Стаята на ул. „Опълченска", дето до това време Учителят държеше беседите, от ден на ден ставаше все по-тясна, поради непрекъснато увеличаващият се брой на посетителите. И в този салон скоро стана това, което ставаше с всеки друг салон, взет под наем. Малко време го използувахме и ни съобщиха, че салонът е нужен на дружеството и трябва в най-скоро време да го освободим. Освободихме го и пак се върнахме в стаята на „Опълченска", който във всички случаи остана наш верен приют за Словото на Учителя и на нашия незабравим живот. Там, в тази малка, бяла, чиста къщичка, се сложи печата на изключително трудните дни, месеци и години на непрестанната дейност на Учителя, изпълнена с абсолютна самоотвержена любов. Нужно ли е да се казва каква беше неговата дейност? По този въпрос не може да се говори, нужно е само око, което да вижда. Лицето му, движенията му, цялата му фигура говорят за въплътеното Слово Божие. Слушала съм Учителя да казва: „Отивам в провинцията, дето ме канят да държа беседа. По този случай наемат някъде в града салон, там да държа беседата. Отивам на определения час в салона, събират се хората и когато трябва да започна беседата, пристигат хора от властта да ми кажат, че салонът е зает от военните и аз трябва да го освободя. Веднага напущам салона и си мисля: Ако и там няма условия, ще отидем някъде на поле. - Ама и тук не могло. - Нищо от това, ще се качим някъде на високо, в подножието на някой връх. Едно е важно за мене - да предам Словото Божие. Къде ще го предам, това не е важно. Може да е в салон, в частна къща, на поле или на планината, за мене е безразлично." Това, което написах дотук, считайте като вметнато към въпроса за дейността на Учителя. Връщам перото си към „Турн ферайн", половин час преди вечерята. Първото, което виждам: необикновена светлина, всички лампи, полюлей, единични крушки, малки и големи, всички светят. Направих две-три крачки и спрях, не смутена, но приятно изненадана - всичко готово. Салонът пълен със сестри и братя, всички в нови, чисти премяни - наоколо, навсякъде, навред - чистота и само чистота. Къде са работниците, кой нарежда - никой не е налице. Налице виждаш само чисти, спретнати, чисто облечени сестри и братя, със засмяни и весели лица. Все още стоя, гледам и си мисля: Какво става? Нещо Велико ставаше. По-нататък нищо не виждам, но усетих, че една сестра ме хвана за ръка и ме поведе към една голяма маса, съставена от три големи маси, наредени във форма на буквата „П". Предложиха ми стол и като седнах, огледах се и какво виждам? Седнала съм точно срещу Учителя... Той седеше на най- голямата маса, в самата буква „П". Спомних си веднага: Буквата „П" означава узрял плод, обърнат с отвора надолу, готов всякога да дава - буква на жертва. Продължавам още да мисля: колко справедливо е заел Учителят това място. Седя на своя стол и се свивам все повече и повече, дано Учителят не ме забележи. Да, в но в този момент той ме погледна. Ами сега? Какво да правя? Да го поздравя с кимване на глава, това е много смело. Да подам ръка през масата, това е крайно големство. Да стана на крака, да стърча, всички ще ме видят. Свих се още повече, дано никой не ме види и се залепих още по-здраво на стола, дано той ме спаси. Взех да разглеждам масата и сложените на нея плодове. В три големи фруктиери, наредени с връх - хубави, прекрасни ябълки - различни по големина, цвят и форма. Какви ли ще са на вкус, там не е за питане. Между фруктиерите, в по-малки чинийки - варено жито и други някакви плодове - смокини, фурми и др. Тържествено седи бял, чист пшеничен хляб, още топъл. И той чака своя ред Учителят да го начупи и да даде по едно парченце всекиму - всеки да опита от общия хляб. На други, по-малки маси, са наредени хлябове, малки и големи чинии с жито, по-големи чинии с плодове, предвидени за вечерята на сестрите и братята. Нещо Велико ставаше. Къде ставаше това Велико, не зная, но тази мисъл непрестанно ми се налагаше. Може да ставаше нещо на земята, а можеше и на небето, но това беше невидимо за мене, дето и да ставаше. Салонът, като че все по-светъл ставаше, чистотата блестеше, радостта и разположението на всички растеше. Много, стотици хора, а тишината поразителна. Часът за молитва наближава и всички поглеждаме към Учителя, кога ще стане и започнем молитвата. И това стана. В душата на всички е тържество, но тържество се чувстваше и в цялата природа: Денят изплува над нощта, вече сме в първия ден на Пролетта, в първия ден на новата духовна година и първият лъч на слънцето е озарил вече небето и земята... Вечерята започна. Всеки получи дял от общите блага и се зае със своята специфична работа. След завършване на вечерята имаше и литературно-музикална част, както обикновено ставаше. Аз гледам, мисля и се радвам на всичко, което ставаше, около мене, но мисълта за великото, което ставаше, не ме напусна. Не само че не ме напущаше, но дори тя се разшири. Мисля си: Ако нещо велико ставаше, времето се отнасяше за миналото, близко или далечно, на което все пак сме били свидетели, кой по- далечен, кой по-близък. Колко пъти е говорил Бог, но колцина сме чули гласа Му и разбрали? Продължавам да си мисля: Божествените процеси и Божиите дела не са еднократни, а многократни. Следователно, основната мисъл минава и в друго време. В настоящето нещо велико става. Глас, гласът на Бога не само минава и отминава и край ушите на хората, но те започват да се вслушват в този глас и да го разбират. Какво по-велико от това, да слушаш гласа на Бога, да Го разбираш поне отчасти и да изпълняваш волята Му... И най-после мисълта ми минава в бъдеще време: Нещо велико ще стане. Бъдещето ще ни зарадва, защото тогава гласът на Бога ще проникне дълбоко в нашите съзнания, ще го прилагаме, ще изпълняваме волята Божия и ще тръгнем по определения от Него път. Всички слушахме жадни думите на Учителя, слушах и аз, дълбоко в себе си обобщих мислите, които ме занимаваха тази вечер, паметна и незабравима. Значи нещо велико ставаше, нещо по-велико става и нещо най-велико ще стане. Позволих си в себе си да изкажа следното пожелание към всички присъствуващи на вечерята, към всички, които взеха участие в чистенето, в приготвяне на самата вечеря, всичко да бъде толкова светло и тържествено, осветено от светлото присъствие на нашия обичен Учител. След благодарствената молитва всички започнаха бавно да се разотиват. Излизам и аз от салона, и поемам по булеварда „Евлоги Георгиев" за у дома. Мисълта: „Нещо велико ставаше" и тук не ме напусна, обаче нещо ме спря още до моста на улица „Гурко". Веднага отправих мисълта си нагоре към небето и останах захласната от тържествената картина. Небесният фон тъмен, до черен, но осеян от безброй, една от друга по-светли звезди, и правят картината прелестна, да не й се нагледаш... Чудна, величествена картина, като че беше приготвена за декорация на онова велико, което ставаше, което предстои да става все по-велико, а най-великото, и то ще стане - него бъдещето очаква. Както бях стъпала на мостчето, така си останах сама, вслушвам се в нещо, което исках добре да доловя, отде иде, къде става и какво означава. Един далечен, глух, но ясен камбанен звън заехтя. Докато ухото ми се силеше да го възприеме, заехтя друг, също такъв камбанен звън. Озъртам се, вслушвам се, заехтя трети, четвърти, пети, но вече се отказах да ги броя. Колкото бих могла да преброя блестящите звезди на небето, толкова бих могла да преброя и ехтенията на тия безбройни камбани. Вслушвам се, с непознат за мене възторг давам ухо на една и друга страна, но ехтенията на камбаните като че се бяха наговорили да ме слисат, да ме объркат, от възхищение и безмълвие, от красотата и величието на Бога, на Неговия величествен храм, на Неговата милост и благодат, която къпе хората и ги лекува, която ни води към възходящия път на изгряващото слънце, в пътя на вечногреещото слънце. Ехтенето на камбаните обхващаше цялото небе и под неговата завеса ставаше невидим за човешкото око концерт за слава Божия. Оттам и оттук да се радват и веселят душите, които възкръснаха на тази светла, паметна и за тях вечеря, в присъствието на Великия Учител и в присъствието на стотици сестри и братя, които без да знаят взеха такова голямо участие в тяхната радост. По-велико е това, че и възкръсналите души не знаят това нито за себе си, нито за другите, но се радват всички на общата чиста, безкористна радост. Колко време съм стояла на моста, не зная, но изведнъж ехото на камбаните тихо, спокойно, едва доловимо за ухото заглъхна и повече не се чу нищо. Над мене ясно се открояваше само величествената картина на тъмното небе, осеяно пак със същия брой множество светли, животрептящи звезди. И без ехото на камбаните тази картина не изгуби своята красота. Тръгнах за у дома си, изпълнена с нещо, за което нито думи стигат, нито перо и мастило има да го опишеш... Сега и на вас, обични сестри и братя, пожелавам пролетта да ви донесе радост и веселие в душите, ехота на тия небесни камбани да не престава да звучи в нашите души, да ни напомни за красивия и светъл път, в който нашият обичен Учител ни води. София, 22 март 1968 година.
×