Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'Търново'.

Открити 6 резултата

  1. 2. СЪБОРИТЕ В ТЪРНОВО Та школата, която продължавахме в Попово, всяка сряда се събирахме и неделен ден в 10 часа се събирахме да четем беседа. А в сряда вечер в 6 или в 7 часа, според случая както беше, тогава вечерно време се събирахме и четяхме беседа. Учителят беше дал на събора нея година, 1922 или 1923 беше, един голям наряд, близо двадесет страници, такъв голям формат на пишуща машина. Туй всяка сутрин трябва да го прочетеш, а то един час не ти стига да го прочетеш само него. И колко още други работи. И не само ние, но и много други приятели от провинцията се отегчили. Та запомниха го туй нещо наизуст. Защо туй нещо трябва да го четем цяла година? Все едно и също. Всяка сутрин от край до край, от край до край, от край до край. Следващата година, като се събрахме на събор, Учителят даде един наряд, който траеше само пет минути. По няколко стиха да прочетем от Евангелието - три или пет стиха. Оттам разбрахме, че Учителят е възприел нашите протести и недоволство от дългия наряд и за почивка ни даде най-краткия наряд, който трая само пет минути. Оня беше 45 или 50 минути. За първи път се срещнахме с Учителя в Търново, И тогава, като свършваше събора, имаше там една Горница - молитвена стая на Учителя, наредена с окултни картини, цветни окултни картини, рисувани от наши художници, много хубави. Всеки влиза там с мълчание, в присъствието на Учителя и се съсредоточава в някоя картина. Която картина му направи впечатление, върху нея размишлява. Гледа да я запомни, защото тя ще му окаже влияние през годината. Имаше и една цветна пентаграма, но по едно време полицията направи обиск и вземаха всичко. Независимо че съборите не ставаха вече в Търново, те вземаха всичко и не го върнаха. Ще ви разкажа и за тази борба на свещениците против съборите. Всяка година съборите ставаха в Търново. Това ставаше през месец август. Съборите се откриваха с публична беседа в читалище „Надежда" в Търново, където е било първото Велико Народно Събрание, в същата голяма сграда, която вероятно и сега съществува. Тогава, в Търново, мисля че беше в 1922 година, Учителят говори на тема: „Новият живот". Поповете се бяха нагласили, като разпръснали техни хора из цялата публика, с цел да смущават. Обаче нашите хора бяха усетили това нещо, та и те се бяха подготвили или въоръжили, дето се казва, за борба. Когато Учителят минаваше, за да не бъде смущаван от поставените лица, минаваше през един шпалир - от входната врата до катедрата - от наши хора от двете страни. Значи минаваше между нашите хора и отиваше до катедрата и ония започваха: „Искаме диспут, диспут". В това време брат Симеонов, застанал пред катедрата с братския хор започваше да пее: „Братство, единство ние искаме, зовът на Любовта ние пускаме!" И тъй продължава песента. Онези като се укротят, той спира песента и Учителят продължава да говори. Тогава Учителят каза: „Моето учение не е на теория, то е основано на строг научен опит. Ето защо аз каня българските владици и Светия синод да дойдат на Мусала, там ще разискваме върху Новия живот. Аз съм извеждал хора на Мусала на различна възраст и в различно време. Когато е имало и дъжд, и сняг, и кал. Никой досега не се е разболявал, не сме имали и нещастен случай. Това показва, че тези хора са вече калени и дисциплинирани." Всички тия думи не могат да не окажат влияние. Та поповете не успяха да провалят сказката. Беседата свърши благополучно и се напечата и сега всеки един може да я прочете. По едно време дойде в Търново войска, която ни огради с цел да разтурят събора, обаче след това дойде друго нареждане от по-висша инстанция, че съборът е свободен. И тогава те се оттеглиха и ние си продължихме събора. Това вероятно беше в 1924 година. В Търново тогава бяха Иларионови. Тях помня, но другите не ги помня. Но там имаше двайсетина души и повече в Търново. Те се събирали в Търново и Учителят, като идвал, отивал там, в Търново е отсядал. В, К,: Значи вие сте присъствали на първите събори. Имате ли някаква лична опитност или лична среща с Учителя по това време? Г. С.: Имал съм, но по-късно. В 1925 година аз отидох в София, живеех в София.
  2. Ани

    II. ОТВОРЕНО ПИСМО

    II. ОТВОРЕНО ПИСМО Към г. г. търновските граждани и изобщо към всички сънародници - добри граждани на България. Уважаеми братя и сестри. Търновски граждани! Бялото Братство (или окултистите) в България, принципите на което не са известни на вас, а също и на много други сънародници, и което Бялото Братство неправилно се кръщава «Дъновисти», както знаете, било е доста години в града ви на събор, на собственото си място и здание, близо 2 километра до града ви. Тази година, въпреки военното положение, намериха се благородни и благоразумни хора, начело на управляющите, които показаха, че действително зачитат свободата на всички граждани, според нашата Конституция, и разрешиха пак нашия събор, въпреки това, че нас ни представляваха заинтересовани личности и духовенството за някаква конспиративна организация, като безбожници, не християни, ереси, сектанти и какви ли не още епитети ни приписваха и приписват. Че това е тъй, личи от издадените досега няколко брошури по адрес на господин Дънов и Бялото Братство, по които брошури, поради неприличния държан език и изопачени факти, нам ни е срам да говорим и пишем. Намериха се даже хора и духовници, които използуваха слабия ум на една нещастница и в един църковен двор, на православна църква в Пловдив, пред поканена публика, бе заставена да говори и тя изказа такива цинични работи, които и в съдилищата се говорят при закрити врата.[1] Това беше преди четири- пет месеца. Важното е, че в тези цинични думи нищо вярно няма. По нашему, това е трябвало да стане, защото ние знаем, че доброто се проявява, когато се срещне със злото и че светлината не може да се обземе от тъмнината. А и във време на Събора ни тази година, пак не мина тихо: писа се една статия в един от местните ви вестници, със заглавие: «Дънов - конспиратор». С тази статия се насъскваше гражданството и властта против нас, да ни се разтури Съборът и да ни разгонят със сопи. Колкото можахме да узнаем, без да твърдим, тази статия е била плод на някой си инвалид в митрополията. Не стигаше това, ами и дядо владика, в деня на «Преображение», като е видял църквата празна от богомолци, излял е куп хули и по адрес на Бялото Братство, като че ли ние сме причина да не ходят Търновските граждани на църква. Но слава Богу, властта, в лицето на военните, провери, присъствува на Събора и донесе дето трябваше за нашата невинност и толерантност. Слушайте, добри граждани, братя и сестри! Ние няма да ви спомняме, че при всеки наш Събор, в града ви, у разни хора .остават триста-четиристотин хиляди лева от деветстотин-хилядо души посетители, в продължение на седемдесет дена, защото вие го знаете фактически. Ние изнасяме пред вас отчасти основите на нашето учение, та които от вас са с чисти души и сърца, да станат още по-добри християни и по-добри граждани на България; та, когато дойде моментът да воюваме, но не с пушки и топове и с външни врагове, а срещу нашите недъзи, и то със светли мисли, благост и силна воля, за възстановяване на Христовите принципи, добрите хора тогава да бъдат повече от другите, защото иначе всякога злото ще взема надмощие, както е и вземало. А на тези, които не са просветнали и говорят хули и клевети против нас, и изобщо - имат пороци, да им кажем: «Братко, сестрице, вие сте пак наши братя и сестри, макар и да ни хулите. Христос иска обаче всички да се обичаме и да вършим Неговата воля. Иначе ще си трупаме борч и ще трябва рано-късно да го изплащаме.» Ето и някои от нашите принципи и какво ние желаем за себе си, за тьрновци, и изобщо - за всички добри християни: 1. Издигане на всяка личност до висшия Христов морал. Но за това издигане не е достатъчно само светската наука. За нас «Новият завет» са Словата Господни: «Аз съм пътят, истината и животът», а също и останалата част от Библията са святи; защото знаем и приемаме положително, че Христос е единственият ръководител за нашето духовно усъвършенствуване и Той е вратата, през която ще минем по-нататък. Следователно ние искаме да бъдем и със съдържание християни, а не само с титли. 2. Ние знаем и виждаме още ясно, че человечеството, включително и ние, християните, които сме паднали до такава степен поради нашите пороци и сме в безизходен път, това се дължи, не че нямаме култура, но че сме скъсали истинската нишка с Бога, представител на Когото, за нас, християните, е Христос, и проявяваме светската мъдрост вместо Божествената; проявяваме животинската и светската любов вместо Божествената. Това са едни от важните причини, гдето сме станали горди, надменни, алчни, груби, завистливи и пр. и пр. При това често пъти вършим и рушителни работи, със своята уж твърда воля, и все се считаме, че сме християни. Следователно вместо умът, сърцето и волята да образуват един равностранен триъгълник, у едни страната на ума е удължена, тоест имат добър ум, притежават светската наука, но нямат нежно сърце и милост правилно да приложат това, което мислят, или пък нямат воля да го проявят. Други имат нежно сърце, но нямат достатъчно ум. Трети имат воля, но рушителна. Следователно, ако искаме да се развиваме правилно, разнебитения триъгълник трябва да го възстановим напълно, тоест със светлите и чисти мисли да разберем между материалното и смисъла на живота; с чистото сърце да уважаваме всяко живо същество, да създадем радост в душите си, да бъдем благодарни от всичко; с чистото тяло да подигнем себе си до висшата нравственост, а с диамантната воля да проявим всичко правилно и разумно. Това именно ни липсва - умът, сърцето и волята ни не са в хармония. Ето защо, за постигане на всичко това, ние сме и още пълни въздържатели на тютюн, алкохол и месо, но приложено доброволно, съзнателно и постепенно. Тези три качества са от голямо значение за издигане на личността в нравствено отношение. Тези три повидимому малки недостатъци са стимулът да се развият пороците ни до култ, безразлично дали ги носим от деди и прадеди, дали сме ги развили у нас поради разни условия - лични, домашни, училищни, улични и пр. От тези три недостатъка, развити до постоянна наслада в живота, плюс безверието в Бога, са загинвали цели народи и ще загинват цели народи. Даже ако вземем само тютюна и алкохола, здравият разум пак не може да се утешава с това, че между многото души, които употребяват тютюн и алкохол, има пак добри и умни хора, както и не може да се отчайва, че между въздържателите ще има, които вършат, може би, по-лоши неща от невъздържателите. Въпросът тук е принципален! Ние едно трябва да знаем - че един народ, който има вяра в Господа, труди се и живей по моралните закони, който е и трезвен, той винаги е щастлив и провидението винаги бди над него. А неговите управници щом са също добри, никога лошо не ще сторят за този народ. Затова ние положително знаем, че обновата, за която се толкова говори, и братството в света, за което също се говори, ще настъпят само когато тръгнем по този стръмен път - всеки да дяла първом своите недъзи, та после да образуваме и цялото, но вече със здрави основи, а не с палиативни средства и гнила основа, както е сега. Като се прибави при това, че нашето желание е да притежаваме всеки и светската наука до възможното, да слушаме и съзнателно да изучаваме Словото Божие, ние не можем да бъдем никакви конспиратори, никакви сектанти, както ни обрисуват някои, защото никому зло ние не желаем и никому зло не вършим, тъй като нашето оръжие е Христовата любов, доколкото можем да я приложим. Затова за нас врагове не съществуват, макар да ни хулят и клеветят, защото знаем, че всеки ще отговаря пред Върховния Съдия, Който е един за всички ни. Той е, Който съди и най-правилно. И ние бихме се считали за най-щастливи, ако можехме да изпълним напълно Неговата воля, макар и целият свят да ни хули. Ето защо ние не се занимаваме с клеветите и хулите, от когото и да идат те. Нека те си вършат своето, ние ще си вършим своето, тоест ще се молим частно и колективно за нас и за целия български народ, да просвети Бог умовете на всички ни, да Го познаем, което е много важно в настоящия момент; ще се молим да прости нам, на целия Български народ, а и на цялото човечество, защото сме се самозабравили вече. А какво ще ни наричат тези и онези, това е тяхна работа. «По делата и плодовете ще ви познаят» - е казал Христос. Като пишем това, нека ви се признаем, че ние не претендираме, че сме в тази чистота, в тази издигнатост, каквато се иска, защото доскоро сме били и ние като вас. Обаче ние вървим смело по този път. И светлината, която е озарила нашите умове, резултатите, които имаме в живота, почиващи само на опита, не ще допуснат никого да се отклони от този път, освен някои юдовци или непросветнали, каквато мърша има във всяко стадо. Такивато не само че и Христос не ще ги счита истински последователи, но и самото наше братство ги не зачита за такива; но то ги търпи в името на Христовата любов, защото в туй Братство никой насила не влиза и никой насила се не пъди, макар в моменти такивато да унижават и цялото Братство. Ето защо, посещавайте, драги братя и сестри, нашите молитвени събрания и четене на беседи, които стават всяка неделя, във всеки град, гдето имаме братства и салони, от десет до дванадесет часа преди обед, за да видите какво вършим. Тези, които ни посетят с чисто сърце, ще видят, че ние се стремим да бъдем мили с очите си, благи с езика си, силни с волята си, чисти с телата си; и че имаме пълно желание да вървим по Христовия път, защото Той е за нас Бог и Ръководител. Ние не се стряскаме и от това, че без всякаква причина и против всякаква Конституция, Синодът се осмели и отлъчи всички ни от църквата и отказват да кръщават децата ни и да опяват мъртъвците ни. Ние знаем обаче, че тия, които вървят по Христовия път, ще бъдат по-близо до Него, отколкото тия, които ходят и в Църква и парадират, а вършат недобри дела. С такивато Христос ще се разправи. Ние знаем още, че в България има известен процент от християните, които не само че не вярват в Христа, а други вярват в някакъв отвлечен Бог, но има и такива, които не вярват в никакъв абсолютен Бог, и пак се числят християни и се удостояват от всички официални църковни треби. Това е една анормалност. Ние считаме, че между такивато именно трябва да работи духовенството. Ние знаем още, че външните форми, от страх да целуваме кръста и Евангелието, да се кълнем, че ще сме верни, а да вършим противни на Христовите желания дела, не са основите на християнството. Ние издигаме именно сега този лозунг: християнинът трябва да вярва в Христа и да върши Неговите дела. Едно знайте, драги братя и сестри - че ако това дело е чистото Христово учение, никой не може го спря, то ще расте; а ако е човешко, то ще рухне. Така е говорил преди две хиляди години ученият Гамалиел на книжниците и фарисеите, начело с духовенството, когато бяха затворили Апостолите и искаха да ги убиват, защото разнасяха Словото Христово. Така днес ви говори и Бялото Братство: обнова от стария човек със закоравелите пороци и с палиативните средства, не очаквайте. Това е Божествен закон. Който иска положителна обнова, този е пътят. Ние напразно искаме безукоризнени управници, безукоризнено общество, дом, личност, без тази обнова. Време е вече да ви кажем и ние, че злото е пуснало дълбоки корени и трябва жертва от всекиго, и то коренна - промяна на сърцето, ума и душата на личността. Ние знаем още, че много души чувствуват същото и ще споделят писаното от нас, остава само да се направи крачка напред от всекиго. Ние чухме и ценни думи тази година от търновци, които говориха искрено, без да са чели и знаят нищо от нашата литература: «Виждаме ви, че сте добри хора, вършите добри дела, молите се на Бога, въздържатели сте, вие ще извадите българския народ от тинята, в която е потънал. Дайте ни обаче светлинка, да видим вашите принципи на живота, защото ние знаем, че това, което се пише против вас, е невярно.» - «Да, прави сте, брат- му отговаряме. - Ние не искаме да парадираме, а и сами още не сме израсли до тази висота, но работим върху себе си. Скоро обаче ще имате.» Това беше една искрена изповед на търсеща Божията истина душа, която се е погнусила от пороците на света. Ето защо ние отговаряме на тези братя, търновски граждани, на някои пловдивски и изобщо, които се интересуват от това учение в България, че в книжарниците: «Теменуга» у братя Ноеви в Търново, «Всемирна книжарница» на Христо Павлов в Пловдив и в братския дом, улица «Оборище» N° 15 в София, има вече от тази литература. На първо време, всеки би се осветлил за принципите на туй учение от книжките: «Где е истината», «Новото Духовно Учение», а после - от сериите беседи и отделни номера от последнята серия и други още, от Учителя на Бялото Братство. Има и списания: «Житно зърно», «Всемирна летопис», «Повече Светлина» и други. Която пък душа дири повече храна, нека поиска и каталог на книгите от братския дом - ул. «Оборище» № 15 в София, за да си достави и други. Нека спомним още, че който пожелае да чете от брошурите на Учителя, на Бялото Братство, да обърне внимание главно на духовната страна, ако иска светлина за своя ум и за своята душа. Материалистът мъчно ще схване символичните изрази, ако най-малко не се спре на философската страна; ето защо, които при четенето, се държат само на материалната страна, не ще могат да извлекат голяма полза за себе си. С горното като даваме една малка светлина за Новото Духовно Учение, което е ново от две хиляди години, но изопачено и забравено, ние молим всички добри граждани в България да се заинтересуват от него, да го попроучат и стига вече да се съблазняват от уличните хули на тези и онези, защото ние често попиваме злото като сюнгер, без да сме проверили дали то е вярно. Един е Съдията, Който ще съди по делата - това е Бог. Бъдете сигурни, братя и сестри в България, че това учение, което почива на Христовите принципи, не след дълго ще блесне. Дано не е късно за много добри хора. Това нека ви не съблазнява! Гр. Пловдив, 9 октомврий 1925 г. С почит: Член на Бялото Братство [Д-р Михаил Стоицев] Послеслов от съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев 1. Търновските граждани, които прочетоха това «отворено писмо» и онези, които не го прочетоха, мнозинството от тях се подписаха под една петиция, с която се искаше от властите да забранят съборите на «дъновистите» в гр. Търново. Съборът от 1925 г. бе последен в Търново. След това съборите се прехвърлиха в София, до края на Школата. 2. Писмото е написано от д-р Михаил Стоицев. За доказателство за авторството му служи едно съобщение, написано на задната страна на всяка корица от издадените му книги, където четем под № 3 следното: «Отворено писмо до всички разумни човеци». Това е същото отворено писмо, което тук публикуваме. Представяме на скенер корицата на книжката «Проблемата на храненето», където на гърба е списъкът на публикуваните книги и брошури на д-р Михаил Стоицев. (Вж. стр. 167 и 168.) ----------------------------------------------- [1] Това е Магдалена Попова. За нея виж «Изгревът», том I, стр. 280-285; том II, стр. 282-283; том IV, стр. 381-385. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)
  3. Ани

    53. ПОРЯДЪКЪТ

    53. ПОРЯДЪКЪТ От една случка, която имах с Учителя, разбрах от какво грамадно значение е за ученика, когато ще върши нещо, ще разрешава някаква задача, да има предвид разумни съображения. В 1925 г. Учителят проведе събора за последен път в Търново на лозето и вилата, която имахме там. Следващата година, Той проведе събора в София на Изгрева. Съборите, както вече отбелязах и този път бяха дни на голям подем, топла и приятна обмяна между всички приятели от София и тези дошли от провинцията. Съборните дни ние всякога очаквахме с голяма радост и ожидание още повече и затова, че той за първи път ще стане при нас в София на Изгрева. За многото гости, които идваха, братя и сестри от всички краища на страната ни, помещения нямаше достатъчно, затова всяко семейство или отделен брат или сестра си имаха палатки, които се построяваха на определено преди това място. На този първи събор, който стана в София на Изгрева през лятото на 1926 г. място за палатките беше определено пред стаичката на Учителя, която малко преди това Му беше построена. Тогава даже Тя не беше още измазана отвън. Братята и сестрите, които бяха дошли от провинцията, бяха построили на това място палатките си в недостатъчно добър ред, кой както намерил за добре. Братята старейшини, които имаха за задача да организират външната страна на събора, не бяха се сетили, че ще бъде по-добре, ако и тук се внесе порядък, палатките да бъдат наредени все пак в някакъв ред. Една сутрин, преди още да беше почнал събора, отидох към „Белият град", както аз наричах това селище. Когато отидох там, гледам Учителят идва към мене и ми казва: „Трябва палатките да се наредят в по-правилен ред". Едно от качествата ми като човек е да не отлагам нещата и най-вече, когато от Учителя е предложено нещо. Още в същият момент, почнахме с Него да размерваме и планираме тяхното нареждане. Между Него и мене стана въпрос, как да ориентираме редиците, по които ще се построят палатките. Но нали винаги бързах, не изчаках Учителят да каже как да стане това и дадох своята идея за разрешаването на този въпрос. Учителят ме погледна и каза: „Какви ти са съображенията за този план?" Разбира се изложих ги. Усмивка на доволство грейна по лицето Му. Аз може би не дадох най-правилното разрешение, но имах своите разумни и оправдаващи доводи. Това разбрах беше най-важното, да се мисли добре, преди да се започне някаква работа. Доброто мислене е най-важното, затова дават задачи на човека, за да се учи все по-добре и по-добре да мисли. Това беше хубав урок за мене, че аз трябва все по-добре и по-добре да се уча да мисля. По това мое предложение, заедно с братята и сестрите, които дойдоха, не знам защо преди това ги нямаше, бяха отишли някъде, започнахме и наредихме палатките. Знаете ли защо Учителят прекъсна съборите в Търново? През 1925 г. поповете и владиците започнаха голяма шумотевица и много остро започнаха да говорят срещу Учителя. Направиха петиция, събираха подписи от търновското гражданство и ги изпратиха в София. И затова през 1926 г. събора бе в София и то на голата поляна. Времето бе навън слънчево, слушателите прави или седнали на тревата слушаха Учителят, който държеше беседата си на една скована от летви катедра с навес. Останалите спяха на палатки, на открито. Хранехме се на открито седнали на столове, пейки. А казаните бяха сложени по средата и там се раздаваше храната през този събор на 1926 г. А през 1927 г. се построи големия салон и Учителят говореше в салона, а останалите слушаха през мястото за вратите и прозорците, които есента се сложиха.
  4. 5. СРЕЩАТА С УЧИТЕЛЯ И СЪБОРИТЕ В ТЪРНОВО В София, моят брат Борис ме заведе в квартирата си, един не много голям хол, в една стара занемарена постройка на улица „Кракра" срещу Турската легация. В този хол, през които се минаваше за съседна стая и в друга една до него, се бяха настанили още пет-шест души наши съмишленици, все студенти. Обстановката беше крайно неблагоприятна за сериозни научни занимания. След Първата световна воина, София преживяваше тежка жилищна криза. Мъчно се намираха квартири, а пък и наемите бяха високи, когато се намереше такава. Затова се приемаше по необходимост и най- неподходящата за живеене. Първото нещо, което направихме, след като се установих, беше приятелите и моят брат Борис да ме заведат на улица „Опълченска" N 66, където живееше Учителя. С идеите на братството бях вече запознат още като ученик в Габровската гимназия. Една от ученичките на Учителя, Елена Казанлъклиева, начетена, интелигентна и енергична жена с голямо умение увлекателно да говори, беше дошла в Габрово и успя да образува, както за възрастните - школата на Общия клас, така и за младежите - школата на Специалния клас. В младежката школа влязох и аз. Елена Казанлъклиева се беше омъжила за един човек, които разбираше от пивоварните фабрики и в Габрово имаше бирена фабрика, и затова той дойде при нас с жена си. Мъжът и беше човек от света - пушеше, попийваше. Тя успя да се запознае с нашите маики и така с тях образува кръжок за възрастните. Освен това много неочаквано се бях озовал и на братския събор, ръководен от Учителя през месец август 1921 година в град Търново, където прекарах незабравими дни на светлина и подем. Там се видях и с Учителя. Слушах с голямо внимание беседите, които Той редовно държеше, Моят брат Борис беше дошъл през лятото в Габрово и той ми каза: „Хайде Николай да дойдеше мен в Търново на събора". Казах на баща ми, но той се опъна отначало, но после ме пусна за моя голяма изненада. От това мое посещение, освен светлината, с която бях пропит имах и две по изразителни преживявания. Братята-уредници на събора бяха наредили нощем да се пазят входните врати на бивака, които бяха до една поляна на лозето, където братята и сестрите, които бяха дошли на събора си бяха построили палатките, а също и чешмите, които имаше до и пред вилата, която имаше там. По това време Търново страдаше от голям недостиг на вода и много от вилите и къщите си имаха резервоари, в които се събираше дъждовната вода от покривите на постройките. Такъв резервоар имаше и нашата вила. От тази вода в резервоара, ползувахме за нашите по-обикновени нужди, а за прясна и по-чиста вода, ходихме да носим със съдове от една чешма, някъде в едно дере, доста далеч от нашето лозе. Поповете и владиците не гледаха с добро око на делото на Учителя и не беше изключено да пратят някои злосторници за да направят пакост, включително и да отворят крановете на чешмите. Една нощ и мене пратиха да пазя чешмата пред вилата, намираща се на 50 или 60 метра от нея. Застанал изправен като воиник, аз просто прав съм заспал. По едно време отварям очи, беше вече започнало да се разсъмва и гледам пред мене Учителя. Той нищо не ми каза, усмихна се, но аз се засрамих от моето „акуратно" пазене. Потънах обаче от почуда, как съм могъл да заспя прав, без да съм се облегнал някъде и без да падна. Чия беше вилата в лозето на Търново? Ето, какво бях чувал навремето. Някакъв богат търновчанин много заболял. Учителят го излекувал. И той за благодарност подарява, вилата и мястото в лозето на Учителя и братството. Вилата беше много масивна и хубава постройка на два етажа, направена с тухли. Долният етаж - там се бяха настанили стенографките, а горе имаше стая за Учителя и друга стая наречена „Горницата", където бяха окачени чертежи, картините за „Пентограма" и „Антиминсът". Лозето беше около два декара и половина. После се настани там един брат Стамат, който се грижеше за нея. Къде отиде Пентограмата и Антиминсът не можа да се каже. Наи- големият уредник на съборите в Търново беше Петко Епитропов и д-р Иван Жеков. Тези двамата си ги спомням. Имаше по два-три казана и Жеков стоеше до тях и се грижеше за хигиената. За казаните се използуваха продукти, които се доставяха от село Келифарево и околните села, които бяха наи-добрите производители на зарзават. Ние готвехме вегетариански гозби. Доставката на зарзавата беше много добре устроена. Освен това там бяха братя Камбурови, които бяха образували комуна. Там имаха каруца и кон и докарваха заленчуците. Един събор продължаваше около 10 дни. Подготовката се извършваше от Петко Епитропов, който беше много делови човек. Единствен брат, към които Учителя се обръщаше към него със собственото му име. Казваше му - Петко. Не му казваше Епитропов. А на другите се обръщаше с презимето им. Събирахме се към 500-600 човека. След Първата световна воина 1918-1919 г., изключително като взрив се явиха ред идеини течения. На първо място - теософите, начело със Софрони Ников, които имаха салон на ул. „Раковска" и си държаха там беседи. Издаваха списания, превеждаха книги от чужди автори. Бяха наводнили пазара с тяхна литература. Софрони Ников бе ходил при Учителя да го кани да стане техен проповедник, но му е отказал. Последователите на Лев Толстои - толстоистите. Те имаха голямо разпространение, за живот по-близък до природата и за вегетарианство. Имаха много добре уредени вегетариански ресторанти в София и в провинцията. Превеждаха и печатаха книгите на Лев Толстои. Имаше много разклонения на православната църква - петдесятници, съботяни, баптисти, които бяха плъзнали по страната и проповядваха. Всички тези нямаха отношение към Учителя. Отрицателно отношение имаха владиците и поповете на православната църква. Второто особено преживяване, беше влизането ми във вилата. Тя беше на два етажа, в горния - имаше една по-голяма стая, в която бяха наредени столове и малка катедра за беседите при дъждовно време. При хубаво време беседите бяха навън. През този събор, времето беше все хубаво. В друга по-малка, беше определена, като стая за молитви. Приятелите дошли за събора, на малки групи отиваха там, за да се помолят. Отидох и аз един път. На половината на една от стените имаше нарисуван с бои Пентограм, с разни символи в него, а на една от стените му беше нарисуван образа на Христа. Пентограма и по-специално образа на Христа, ми направиха много силно впечатление. Виждал бях много образи на Христа, рисувани от наи-различни художници, но такъв един израз на възвишеното и неземното, не бях виждал. На другата стена беше окачена картина от живота на Христа, наречена „Антиминс".
  5. 14. ПРИСТИГАНЕ В ТЪРНОВО ЗА СЪБОРА - 1 914г. Политическото положение все още даваше възможност да се проведе братската среща в Търново. Наистина брат Пеню Кириво получи писмо от Учителя, както беше практиката, той съобщи на членовете на Веригата, така е нарекъл Учителя навремето участвуващите в събора братя и сестри. Тази година 1914, обаче имаше едно интересно нареждане. Ако някой от миналогодишните присъствували на събора по една или друга причина не могат да дойдат тази година, то брат Пеню Киров да посочи негов заместник измежду другите предани членове на кръжока. Действително в Бургас се оказаха три такива случай. Един от тях беше брат Коста Стойчев, другарят на Величка Стойчева. След категоричното заявяване от негова страна, че поради парични причини не може да отиде в Търново, тогава брат Пеню Киров, покани мен да се подготвя да го замествам. Това ме зарадва твърде много и започнах да се приготовлявам. В първите дни на август 1914 г. поисках годишен отпуск. Ето за мен бяха предвидени известни спънки. Тъкмо в тия дни трябва да отсъствуват от банката двама видни чиновници. Единият от тях заминаваше за сватбено пътуване, така както бе обичаят след сключване на брак, а другият бе в редовен отпуск. Аз като най-малък не би трябвало изобщо въпрос да правя за отпуск. Въпреки това настоях пред шефа си и на 4 август без разрешен отпуск потеглих за Търново с другите братя от Бургас. От всяка гара се присъединяваха и други братя и сестри пътуващи към същата цел. Видях познати от Айтос, Сливен, Ямбол, Стара Загора и така пътувахме до Велико Търново. Въодушевлението ни беше голямо, особенно на неколцината нови като мен. Всички бяхме готови за подвизи, за да оправдаем честта направена ни от Учителя. Пристигнахме в Търново. Същият ден ни посрещнаха на гарата неколцина от търновските братя. Настанени във файтони пристигнахме в града. За пръв път пътувах в тази посока и Търново ми направи особено впечатление с местоположението си - Янтра, моста над нея и къщите накацали една над друга. Всичко това съвпадаше с великото щастие да присъствувам на събора на Бялото Братство, да бъда около Учителя и всички тия стари братя и сестри, за които досега само бях слушал по име. Някои от нас настаниха по вилите, край местото, където ставаше събора в Търновските лозя, а на мен се падна с още двама братя да нощуваме в един хотел. Разбира се свободни вили нямаше и затова такива дошли като мен бяха на хотел. На другият ден пред събора отидохме на вилите всред лозята, видяхме подготовката, построените маси и пейки край тях и мнозина братя и сестри заети с довършване на приготовленията. Всичко се ръководеше от братята Петко Епитропов и Константин Иларионов, които разбира се изпълняваха указанията на Учителя, ползувайки се от опита на миналите години. Да се даде прием на толкова много хора и на обичайните гости, да се създадат добри впечатления, и обстановката да се запомни за цял живот. Ето целта на това шетане от страна на доброволните работници. Прииждаха и други гости поканени за събора. Броят им нарастна, и въодушевлението от съдружния братски живот ни обземаше все повече и повече. Учителят беше зает с приготовлението на вътрешната обстановка, затова не се яви между нас. Брат Пеню Киров бе около него, за да изслушва нарежданията, които би му дал и да ги предаде на нас за изпълнение. Така прекарахме деня и обогатени с впечатления привкусвахме очакваното щастие. Завърнахме се да нощуваме в хотела, да сме готови за утре, на ранина да се явим на събора.
  6. 9. НЕБЕСНА БЛАГОДАТ КЪМ МЕН В ТЪРНОВО Не един път съм бивал подканван да разправя случая, за които съм загатнал в книгата си „Вечните Истини" на стр. 4 и 5, обаче аз отказвах. Защото този факт е един от няколкото мои свещени преживявания, които аз пазя за себе си. Но сега реших да го разкажа накратко. На 9 ноември 1915 г. аз постъпих като данъчен войник в Търновските казарми. Тогава като студент бях си издържал изпитите за първите две години и бях се записал за петия семестър. От казармата ме изтеглиха към местната военна болница и ми възложиха да обзаведа и управлявам клон от нея. Понеже бях семеен с дете, аз пожелах да бъда уволнен, за да продължа образованието да се храня три дни. Един от другарите на тази ни група бе преместен във Военната болница при Захарната фабрика в Горна Оряховица. От там той изпратил един литър сливова ракия за групата ни - да се почерпим. Председателят на групата, който имаше симпатии към мене наредил: да се сложи ракията настрана и да бъде изпита, когато аз се завърна. Като се явих в казаната вечер на вечеря, председателят каза на едного - студент: „Дай шишето с ракията, то е под онзи креват." Под същия този креват имало също такова шише, пълно със сублимат (от болницата го дали на заведущия този клон от местната болница, защото в горния етаж на същата имаше венерически болни) - за да измива с малко сублимат ръцете, когато се върне от болните. Председателят каза: „Стайков, дай ракията на Тошев. Той първи ще пие." А на мене каза: „Изпий колкото считаш, че ти се полага." Като почнах да пия и глътнах няколко глътки, усетих, че ми допари на гърлото, оставих шишето на масата и казах: „Това не е ракия, а някакво лекарство!" Завеждащият клона скочи и каза: „Стайков, ти си дал шишето със сублимата" и извади шишето с ракията. Стайков пребледня. Стана суматоха. Председателят извика: „Тошев, болницата е близо, тръгвай с мене и тези двама!" Аз спокойно се обърнах към всички с думите: „Другари, седнете си по местата, защото имам нещо да ви кажа." Никой не седна. Председателят извика: „Бързо казвай и да тръгваме - време за бавене няма." Аз започнах: „Аз живея с вас толкова време, но вие не ме познавате добре. Аз съм дълбоко вярващ в Бога човек. И вярвам, че писаните в Евангелието Христови думи: „Който вярва в Мене и отрова да изпие, тя няма да го повреди", ще се изпълнят за мене сега!" Неколцина извикаха: „Остави тези глупости, но тръгвай по-скоро за болницата." - „Разберете, че аз няма да отида в болницата" - им казах аз. Дойде при мене Стайков, който ми даде да пия от шишето сублимат и просълзен ми се примоли: „Тръгни с нас за болницата, смили се за мене, какво ще стане с мене..." За същото ме помолиха и другите. Казах им: „Заради вашата уплаха и силно настояване, да отидем." Отидохме. Бяха се изминали около два часа от мръкването. Доктор в болницата нямаше, а само фелдшери и медицински сестри. Председателстващият групата ни се развика: „Дайте бързо мляко, водим отровен човек!" Върнаха се от кухнята и казаха, че мляко нямало. Един от фелдшерите каза: „Бързо донесете няколко яйца, кастрон и лъжица." Счупиха яйцата и ми дадоха да изпия белтъците им. фелдшерът каза. след десетина минути изкуствено да повърна, като си бръкна в гърлото. Върнахме се в столовата, дето щяхме да вечеряме. Опитах се да повърна, но не можах. Аз въобще не повръщам. Заявих на другарите, че аз няма да вечерям и си отивам в моя клон - болницата - да спя. Всички настояваха да остана да спя при тях. Аз не се съгласих и си тръгнах. Прозорецът от дома на ясновидката Параскева Енчева светеше - не беше си легнала. Отбих се при нея, да й се похваля, че комисията ме е уволнила и как е станало това; да въздадем заедно хвала на Бога за тази Негова благодат към мене и близките ми и да разправя как по погрешка съм пил сублимат тази вечер. Тя и аз застанахме на молитва и Духът проговори чрез нея, че ме поздравяват горните ми приятели за уволнението ми, и че дето съм пил сублимат е било допуснато от Горе, за да прославя Името на Бога чрез моята вяра. И че абсолютно нищо няма да ми стане! След кратък разговор с ясновидката се разделихме и аз спах спокойно през нощта. На заранта рано отидох да съобщя на другарите си, че съм здрав, да не се тревожат за мене. Защото, когато се разделих с тях вечерта, те ми поръчаха за това. (Когато след уволнението ми отидох в София и разправих всичко, което се случи с мене пред двете комисии на Учителя, Той ми каза, че когато са ме преглеждали и преслушвали двамата лекари от първата комисия, в този момент в мене се е вселил един Ангел от висш клас на Йерархията. И неговите силни вибрации, аз съм почувствувал като силен електрически ток!) След две седмици трябваше да се явя на контролна комисия. Също си наложих три денонощия пълен пост, преди да се явя пред комисията и прекарах тези три дни в молитва и четене на псалми за молитва. Когато бях се съблякъл до кръста гол в съседна до стаята на комисията стая, като наближаваше да бъда извикан, аз се отделих настрана и се помолих така: „Господи, аз се чувствам съвсем здрав. И ако и този път Ти не направиш с мене някакво чудо, тази комисия ще отмени решението на първата комисия! Аз вярвам, че за Тебе няма нещо невъзможно. Ти даже ако пожелаеш, можеш да наредиш да не бъда преглеждан!" Тъкмо свърших, бях извикан за преглед. Този път председател на комисията беше полковник д-р Джаков, управителят на военната болница в Търново. До мене се приближиха двамата лекари от комисията, за да ме преслушват. Д-р Джаков се обърна към мене с думите: „Ти нали завеждаш еди- кой си клон от нашата болница?" Отговорих му: „Да." Зададе ми и втори въпрос: „Ти нали си студент?" Отговорих му: „Да." Тогава той ми каза: „Я иди учи ти!" Аз се поклоних и си излязох, без да бъда преглеждан от лекарите. Вечерта, като се явих в групата да вечерям, другарите бяха се понаучили, че е потвърдено уволнението ми. И двама от тях казаха: Привечер бяхме на една маса в сладкарница „София" със секретаря на комисията. Той ни каза: „Днес се случи нещо, което досега не се е случвало. По заповед на полковник Джаков вашият другар Тошев бе уволнен, без да го преглежда комисията." А всички знаехме, че д-р Джаков беше много строг човек. От него трепереха и всички лекари, и другите му подведомствени. Но в случая, Бог се прояви чрез него. Няколко дни преди да отида при ясновидката Параскева Енчева и й заговоря за моето желание да бъда уволнен, аз изпитвах голяма мъка: какво ще стане с мене и семейството ми, ако войната продължи дълго, както и стана. Веднага след уволнението ми аз заминах за София. Деканът на факултета ми призна семестъра, който бях записал на 1 октомври 1915 г. Макар че не бях се записал и за текущия следващ семестър, той ме прие за редовен студент и за през този семестър. И през юни 1917 г. аз завърших добре университета, а войната се свърши в края на 1918 г. Дотогава аз трябваше да стоя мобилизиран...
×