Търсене във форума

87. ИЗ СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ - УСПОРЕДНАТА ЛИНИЯ НА УСПОРЕДНОТО СЪЩЕСТВО Ще ви запозная с една опитност, която е във връзка със Словото на Учителя. Тя ни потвърждава, че това Слово е живо и днес, макар, че е говорено преди десетки години. В него намираме отговор на всички въпроси, които постоянно животът ни предоставя за разрешение. То ще бъде живо и през вековете, и ще ползува бъдещите синове на човечеството, за които ще бъде новото Евангелие. Спирам се на Закона за успоредността, който Учителят ни е предал в лекцията „Паралелизъм в природата". /Том „Естествен ред на нещата": Лекции на Общия окултен клас 1929г. - страници 210-227/. Ще ви разкажа и интересните преживявания, в които този закон взема участие. Учителят е изложил закона така: „Когато човек прекара една права линия в Природата или в живота някъде, някое разумно същество чертае права успоредна на неговата", /стр. 214/ „Човек трябва да отговаря за всичко, което е правил, затова трябва да обмисля добре онова, което е решил да прави. Той не е сам в живота, а има едно същество, което върви паралелно с него и прави това, което и той върши. Това същество е или на Небето, или на Земята, но във всеки случай е някъде на противоположния полюс", /стр. 219/ „Човек трябва да знае, че е в зависимост от друго същество. Не върви ли паралелно с него, той се излага на големи страдания". /стр. 219/." Ако човек пожелае да направи едно добро и това същество ще пожелае да направи едно добро. С колкото повече същества е свързан човек, толкова повече паралелни линии ще се прекарат на неговата права", /стр. 216/. Преминавам към случаи, които са станали като потвърждение на този закон, един вид „предметно учение" за един ученик. Този приятел бил услужлив и безкористен, никога не търсил награда за своите добри постъпки. Редовно четял и казвал пред Бога „Добрата молитва", знаел, че нейните слова са „програма на ученика". Но ето, че случило се един ден да пропусне из предвид, че сутринта е казал пред Бога: „Благославяй живота ми, който посвещавам на Тебе за доброто на моите братя и ближни". През тия дни направил някаква услуга и припечелил от това десетина лева. Но ето, че не се забавило да се прояви и другото същество, което го наблюдава от своя полюс и действа както него. Не минало много време, той потърсил услуга от свой съсед, да му пренесе нещо. Намислил да му даде два лева за услугата, но онзи казва категорично: „Ще ми дадеш пет лева!" Дал му толкова. Пак наскоро, потърсил същия съсед за друга услуга, която се извършила за около половин ден. Намислил да плати пет лева, но когато да плати, оня казал: „Ще ми дадеш двадесет лева!" Нашият приятел се сепва и като търсил причините за станалото, сеща се, че с него се извършва някаква отплата по закона на паралелностите. Чете той пак Добрата молитва, но спечелените десет лева са между него и Бога. Също както оня, които присвоил една кесия със злато, но не можал вече да се моли - тя заставала между него и Бога. Решава да подари спечелените десет лева на едно многочленно семейство, което в момента се нуждае. Както и да е, поразрешил въпроса. Какво става по-нататък. Той като прилежен ученик, изпълнява още нещо от програмата на ученика - Добрата молитва: „Помагай ми и ми съдействувай да раста във всяко познание и мъдрост, да се уча от Твоето Слово и да пребъдвам в Твоята Истина". Ето, че Словото някак си продължава да го учи и малко изобличава: Прочита в една лекция на Младежкия клас: „Някой си възприел идеите на Новото учение, но давал пари с лихва. Не вземал голяма лихва както другите. Но в Христовото учение получаването на лихва не се допуска". Съвестта му подсказва: „Ето защо не трябваше да търсиш печалба във въпросната твоя услуга!" Относно направеният подарък, пак среща в Словото обяснение: „Истинско добро е това, когато човек може да отдели нещо от себе си - от своя ум, от своето сърце, от своя собствен труд. Дава ли от това, което е взел от другите, чрез насилие или доброволно, той не прави никакво добро /стр. 251/. Тази проява може да се нарече добро дотолкова, доколкото тръбите, през които водата минава, могат да кажат, че са придобили някакво благо от нея. Единственото нещо, което водата прави на тръбите, е това, че ги чисти, /стр.250/. Минало известно време, пак се наложило братът да поиска трета услуга от съседа си - съвсем малка услуга. В себе си се запитал, дали оня ще се задоволи с един-два лева възнаграждение. Когато обаче извършил работата, брата се изненадал, че съседа му не пожелал да му се заплаща за тази извършена работа. Поканен да вземе нещо, той казал: „Ти вече ми даде толкова много пари, доста е!" Запитвам се: „Може ли това да се счита развръзката на описаното „предметно учение"? Заключението, според мен е следното: Всеки духовен човек трябва да е особено внимателен в отношенията си с хората, които среща в живота. Той е като светилник и в неговата светлина се изтъкват преди всичко собствените му дела. Както казва Учителят в лекцията „Паралелности в природата", съществото наш спътник ще направи същото и то ще се отрази върху нас. Когато Учителят изнасяше в беседите си подобни случаи на „предметно учение", Той запитваше: „Защо се е случило това? За да ви го разкажа за поучение на всички вас". Записано в София на 26.XI.1971 г. ПИСМА НА ЖЕЧО ПАНАЙОТОВ ДО МИХАИЛ КРАЕВ ОТ ГР. ОРЯХОВО Бележка на съставителя Той бе много съвестен брат. Имаше много голям ред и порядък в него. Всички писма на Братството той ги събираше и пазеше. Беше подредил вестник „Братство" всичките броеве така и списание „Житно зърно". След големите обиски и процеса, той накрая предаде целия си архив на Борис Николов. Този архив се оказа много ценен, защото след обиските и процеса, всичко от нас беше иззето и унищожено от властта. Така че запомнете името на този брат Михаил Краев от гр. Оряхово. Той вършеше много добра работа. В това се убедихме. В неговият архив намерихме писма от Жечо Панайотов до него, които ги поместваме за потвърждение на твърденията ни. * * * София, 24 декемврий 1933 г. Любезни брат Михаиле, Не съм ти писал отдавна, а дължа да те уведомя, че първата ти вноска от 1000 лв. получих на време и записах по сметката ти за отпечатване една беседа. Понеже втория том, с който тя ще се отпечата вече усилено се работи, идвам да те помоля да предвидиш и останалите вноски, които следва да направиш. Вероятно наскоро ще ми поискат суми за хартия и печат, та трябва да съм готов. За сега тука живота си върви по старото темпо. Учителят редовно говори по няколко беседи и лекции седмично, слушаме ги както ний, така и доста хора от града. Защо не си понаредиш работите да прескочиш дотук. Ела да се ободриш за няколко дни и пак продължи борбата в живота. Моля приеми братските ми благопожелания и оставам с много поздрави от мен и сестра Веска. /Подпис/ * * * София, 18 март 1934 г. Любезни брат Михаил, Получих последната ти картичка от 6 - того, както и вноската 1000 лв. Действително с нея стават 3000 срещу беседата отпечатана за твоя сметка. Навярно вече си получил и самият втори том от беседите X серия, гдето е поместена и издадената от теб беседа. Дължа да изкажа благодарността на братята от Просветния Комитет за указаната от теб подкрепа в издаване тия беседи. Всевишният да наспори работата ти и от едно - хиляда да придобиеш. А Словото, което ще достигне до хиляди души, да подготви работници за идването на Царството Божие на земята. Братски поздрав от двама ни: /Подпис/ * * * София, 25.2.1935 г. Любезни брат Краев, Получих картичката ти от 15 - того, а също и сумата 200 лв., която записах по сметката ти за беседите. Сестра Еленка Андреева е прогимназиална учителка в с. Макоцево, което е гара по линията София - Карлово. Понеже тя си идва тук всеки две седмици, можеш да и пишеш и чрез с. Паша Тодорова, като адресираш писмото чрез „Опълченска" 66. Тук сме добре, желаем и на Вас същото. Братски поздрав до всички Ви: /Подпис/ * * * София, 10 ноември 1970 г. Любезни брат Краев. Получих завчера писмото ти от 4 т.м. и бързам да отговоря на някои твои запитвания. Благодаря ти за онова, което споделяш с нас за твоето състояние, за трудът и прилежанието ти в изучаването на Словото. Това е най-полезната и интересна работа, която почти всички извършваме за сега. Относно някои „неразбираеми места" из беседите, това е допустимо за всеки от нас, в зависимост от нашето израстване и моментно състояние. Основен факт при четенето е, че много от нашите преживявания ще ги срещнем в това, което днес четем! Нещо важно е казал Учителя, например за примерите, които дава в лекциите - „Дават ви се, защото един ден ще ги преживеете!" Относно прииждането на млади сили към Братството, това като че ли е незабележимо в днешно време. Не го желаят днешните управници и въобще не ни е позволено да пропагандираме учението на Учителя между младежта. Въпреки това остава в сила старата истина, че забраненият плод е по-желан. Има много хора в света, между тях и младежи, които очакват да им се даде достъп до Бялото Братство. Може би сме близко до такова време - зависи от съзнанието на управляващите. За адресите, които те интересуват, ще ти кажа първо, че Тодор Попов е вече в духовния свят - има около четири години от как е починал. Той страдаше от сърцето си - една сутрин получил криза и не могли да го спасят. Сега другарката му Марийка и дъщеря му Данчето пак живеят в Ямбол. Данчето е зъболекарка и продължава работата на баща си. Понякога когато ми се случи, отбивам се в Ямбол да ги видя и ободря. Данчето не е женена. Моята другарка Веска, може би си спомняш за нея, също почина през 1967 г. Обаждат се от другия свят /вече мнозина са там/ на всички се дава работа, за която са годни. Адреса на сестра Паша Теодорова засега е следния: София 26, ул. „Персенк" N 49 Димитър Христов /за Паша/. Тя продаде къщата си на бул. „Бирюзов" 52, а сега е временно при този техен бивш квартирант, доста болен и тя с още една сестра му са в услуга по домакинстването, за бодрост и пр. Може да й пишеш и на другата нейна квартира, гдето ще отиде след оздравяването на Христов: София, 26, „Волоколамското шосе" N 14 Борис Николов /за Паша/. Каквото имаш да пишеш за Братския съвет, изпращай го до Паша Теодорова, на един от тези адреси. Може и чрез мен да пишеш, но аз ще отсъствам от София до към 10 декември. Братствата из България са добре там, гдето имат салони и се събират. Свободни са, четат беседи, пеят, събират се по празници и т.н. Такива засега са Варна, Бургас, Айтос, Русе, Нова-Загора, с. Тополица. В това село /то е близко до Айтос/ всяка година срещу Никулден имат празник-вечеринка в братски дух. Посещаваме ги почти всички градове на България и се прекарва много приятно. Така че и тази година, на 5 декември може да им се гостува. И така, писах ти доста обширно. Завършвам с пожелания да бъдеш здрав, весел и бодър в този духовен живот. Приеми братските ми поздрави. /Подпис/ * * * София, 11.Х.1972 г. Обични брат Михаиле, Днес получих писмото ти от 8 т.м., което прочетох внимателно и изпитах истинска радост, за това което ми описваш. Виждам, че водиш живот на добър ученик на Учителя и ти пожелавам все така да продължаваш. Относно приложението ще кажа, че наистина в това се крие успехът ни. Всеки ден, всеки от нас прига по нещо. Един пее песните дадени от Учителя, други се упражнява в дишането, трети е изработил обноските на възпитан човек и много още качества се проявяват от нас според това, кой до къде е достигнал. Учителят като знаеше колко много закони и правила ни е посочил, каза някога в школата - „Приложението се извършва колективно!" Хиляда неща за приложение, като се приложат от хиляда души, колективът ни се е проявил. Разбира се, на тази тема може да се поговори повечко, но нека мислим и пак да прилагаме и прилагаме! Преминавам към информацията, която те интересува. В страната има десетина места, гдето условията им позволяват да се събират в своите салони; там провеждат редът който си знаем още от времето на Учителя. Някъде не могат да спазват часът на школата, поради местни условия; важи и зимният сезон, който затруднява събирането в 5 часа сутрин. Мнозина са и възрастни хора, та не им е лесно. Ония, които като теб са самостоятелни са на поста си в надлежните часове. Властта напоследък е внимателна към нас, има едно снизхождение. Това е признание, че сме добри български граждани. Препоръчаха ни това лято, гдето има макар и малки групи, да се регистрират при народните съвети и така да се събират, да си четат, да се молят и пият, макар и в някоя частна къща. По-рано се изискваше нарочен салон и да са поне 25 души. Нарекоха ни „Търпима организация, под надзора на властта". Считат, че който е ръководител, трябва да е познат на управниците и да имат доверие в него. Очаква се изменение на Закона за култовете /към които ни числят и нас/; тогава ще се съобразят с новата конституция за правата и задълженията ни. Ще излезе и правилник с нужните подробности, както му е редът. Когато стане това, ще ти съобщим. Има една изненадваща констатация от един виден висш орган, които е казала нещо за младежта. Нека и младежи да се подвизават край вас; вие по-добре ги възпитавате. Да не се отделят, обаче, а да са заедно с възрастните. Видяха, че ония младежи, които не признават никакъв морал и нямат „Страх Божий" - лесно кривнуват от пътя на добрите граждани и са загубени за обществото. Сега и за приятелите, които те интересуват. От ония, които споменаваш, само Георги Тахчиев е починал преди около 12 години. Все пак той остави добри спомени между ония, които го познават. Михаил Влаевски ми е съсед, често се виждаме и разговаряме. Той държи здраво връзка с Учителя. Има си свои грижи, но издържа. Томалевски, Методи и Борис Николов са на поста си. Томалевски макар и пенсионер, пак писателствува, и от време навреме отпечатват нещо негово. Много е интересен в разговорите си сред приятели. Софиянци се виждаме често на Витоша в неделен ден, та и той идва; слаб е понеже мина една болест и преди две години беше на операция. Сега е добре. Кирил Икономов не е много добре, страда от треперене на ръцете, стои си в къщи. Михаил Иванов, както знаеш се подвизава в Париж, гдето е организирал интересно братство. Не му харесваме само това, че се държи като авторитет на висотата на Учителя. Беше си позволил да се дегизира като Него с брада, костюм, шапка, бастун и пр. Като видяхме фотографията му, почудихме се на умът му. Може би пък това го прави за хората, които са около него. Борис Николов е добре, пенсионер, но пак работи. Ценните неща по братските работи ни се поднасят от него. На Данчето в Ямбол пиши чрез Каню Великов - ул. „Георги Димитров" 126 - Ямбол. Постави писмото си в плик и го вложи в друг на този адрес. Съкратявам, като ти поднасям братските ми поздрави и пожелания. P.P. Ако здравето ти позволява, посети братската среща в с. Тополица /до Айтос/. Тя става на 5.XII. Там ще се видиш с мнозина приятели. /Подпис/ * * * София, 5 ноември 1972 г. Любезни брат Краев, След като разменихме напоследък писмата с тебе, яви се един малък въпрос, с който ще те занимая. В гара Липница, която изглежда че е близо до вас, живееше един брат на име Горан Вълев. Изненадах се през м. септември, когато пощата ми върна едно писмо до него, отбелязвайки, че е починал. Изглежда, че това е станало през летните месеци, но научих го едва през септември. Той по някакъв начин се е познавал с брат Боян Боев, защото от него получих адреса му и сме му изпращали каквото трябва по братските празници. Интересува ме, дали се познаваше с него, виждал ли си го и като какъв човек беше. Сега. ето какво ще те помоля, като се касае за работа от братски интерес. Даже и да не ге познаваш, моля те да влезеш във връзка с неговото семейство; ако има подходящ човек, да го изпратиш там, а иначе да им пишеш писмо от твое име. Направо казано, да ги запиташ дали брат Горан е оставил някои книги - беседи и лекции от Учителя. Бихме желали да ги откупим и раздадем на братя и сестри, които се нуждаят. Обикновено наследниците на наши братя и сестри не се интересуват от тази книжнина и тя стои неизползвана, като е обречена на разпиляване и унищожаване. Предложението ви може да бъде в смисъл, ако искат да ги подарят за възпоминание на техния близък - брат Горан. Ако ли ще искат да им се заплати нещо, тогава ще видим как да ги оценим. Интересуваме се само от книгите на Учителя и по възможност да са в добър запазен вид. Интересуват ни и сборниците братски песни, паневритмията и др. Моля да обмислиш как да се свърши тази работа; не знам на тебе дали ще ти е възможно да отидеш като те придружава някои, или ще изпратиш човек. Каквото ще направиш по въпроса, моля да ми съобщиш. Добре е да се действа по-бързо. Привет: Жечо Панайтов /Ръкописен текст/

50. ЗАМИНАВАНЕТО НА УЧИТЕЛЯ Политическият живот в страната ни следваше своето развитие. Октомври и ноември бяха използвани за създаване подходяща атмосфера, сред която да се разгледат дела в Народния съд, да се осъдят виновниците от миналия режим. Арестуван беше и Любомир Лулчев, обвиняван като съветник на цар Борис. Учителят през това време говори беседите и лекциите, отпечатани в третия том „Завета на Любовта". Забелязваше се, че някак телесно поотслабва, взе да се говори, че няма апетит, не се храни добре. През м. декември, двама с другарката ми Го посетихме на кратък разговор. Прие ни любезно, както винаги. Видяхме действително, че е отслабнал. В следващите дни, другарката ми приготви за закуска трахана, каквато есента сами си изработвахме домашно. Занесе я лично на Учителя, за да закуси. Той й казал да остави съдинката върху масата. Разбрахме впоследствие, че нито вкусил от тази закуска, както въобще ставало с всичко, което братя и сестри са му донасяли. Ние желаехме да се храни повече, а това само бе изкушаване да наруши предприетото от Него гладуване. Неговата силна воля провеждаше това, което е трябвало да стане. Слушахме да казват впоследствие, ония които се грижеха за Учителя, че Той в студените декемврийски дни е престоявал навън много леко облечен. С моят прост ум, заключавам, че отслабналият организъм бе сполетян от пневмония и тя способствуваше да се прекъсне нишката на живота... Последните дни на Учителя, прекарани между нас, са от особено естество. Нямам право да прониквам в това събитие, напускане на земният живот, чрез което Учителят се пренесе жертва за българския народ. Знаменателни са Неговите думи - „Не искам да поставя българския народ в положението на евреите, които с постъпката си с Христа, си създадоха много тежка карма". Учителят, който излекува безброй хора, казано даже по чуден начин, можеше да предотврати своето болезнено състояние, но както казах, предпочете да бъде жертва за доброто на народа ни. Когато лекарите искаха да го лекуват при това болезнено състояние, Той казваше „Не съм болен, затова нямам нужда от вашите лекарства". Все пак, много важна е диагнозата на професор Тодоров. Повикал го е лично брат Борис Николов, за да прегледа Учителя. След като е дошъл на Изгрева и прегледал обстойно Учителя, е казал: „Оставям свободно моите колеги лекари, които са определили болестта, но моето заключение е, че г-н Дънов не е болен от пневмония, а е болен от сърцето си". Какви са наблюденията и на брат Борис Николов: „От 2-3 месеца, забелязвам, че Учителят при екскурзии, често се спира за да поеме дъх. Спре се, подпре се на бастуна и почине малко. Това особено ми направи впечатление, когато няколко братя, отидохме на екскурзия до Мусала, след завръщането от Мърчаево. Учителят, който всякога вървеше бодро и бързо през нашите екскурзии, сега при тази екскурзия до Мусала, често се спираше, даже малко залитваше, но се подпираше на бастуна. Явно правеше усилие, чувстваше се, че е затруднено дишането Му. Това говори, че още тогава Той е имал смущения в дейността на сърцето. Така щото, единствено диагнозата на професор Тодоров е правилна и остават верни неговите думи: „Господин Дънов е болен от сърцето си!". Подробности по този период от живота на Учителя, ще опишат братя и сестри, които бяха тогава около Него. Той беше в съзнание до последния си ден и често е изказвал пред тях интересни мисли. Дал е и някои формули, които ползуваме и до днес. Тревожехме се всички за това, което Учителят преживяваше. В последните Му дни, у мен се оформи схващането, че Той ще ни напусне - прекратяваше се живота Му на земята. Връщайки се вечер от работа, минавах край салона, спирах се пред приемната му, гдето сега бе леглото Му. Осведомявах се за хода на болестта, за лекуването и т.н. Прибирах се у дома, гдето също общата тъга бе обзела всички ни. Посещавахме редовно салона в дните когато имаше лекции или беседа. Последен път Учителят ни говори на 20.XII., но беше толкова слаб... Чудно как така изнемощял говореше ония ценни мисли, записани в беседата „Последното Слово". /Том трети от „Завета на Любовта"/. Явихме се и на 27.XII. - сряда, ден на школата, но само изслушахме прочетената беседа. При разотиването ни, минавахме край прозореца на приемната, завесата бе вдигната и хвърляхме по един поглед към лежащия Учител. Това ни беше „Сбогом" с Него. Току-що бяхме се прибрали у дома, ето че дойдоха и ни съобщиха „Учителят почина, Учителят почина!" Него ден не отидох на работа, само съобщих на шефа за скръбта в Братството и той изрази съчувствието си. Старшите братя - Тодор Стоименов, Боян Боев и други, уведомиха с телеграми кръжоците в провинцията, че Учителят почина. Определена бе дата за погребението 30.XII., за да могат да дойдат в София желаещите братя и сестри от провинцията. Същият ден, тялото на Учителя, облечено в бял костюм, надлежно подредено, бе поставено в салона за беседите. Непрестанно прииждаха и престояваха там братя и сестри от Изгрева и от София, за да погледат последен път Учителя, който на всеки от тях бе помогнал със съвети, с лекуване, уреждане трудни моменти от живота им. Много мисли от Словото Му бе отпечатано в съзнанието ни. Музикантите цигулари, често бяха в салона и даваха концерти, изпълнявайки братски песни и незаменимата музика, която Учителя ни даде в школните лекции. Учителят не пропусна и в тия моменти да се отблагодари на обичните си ученици-музиканти. При един от концертите тия дни, изведнъж от съдината с ябълки, която бе сложена на масичка край Учителя, оттъркулиха се три ябълки и спряха пред тримата цигулари, които свиреха с цигулките там. Така се запомни тази сцена - Учителят им благодари. Въобще в тази траурна обстановка, често се виждаха просълзени очи, участвахме с песни и натъжени излизахме, за да дойдем и другият ден на това тъжно посещение...

13. ПОСЕЩЕНИЕ НА УЧИТЕЛЯ ПРЕЗ 1914 г. В БУРГАС Следващата 1914 година и тя носеше своето. Братските семейства се увеличиха с още едно. Брат Минчо Сотиров беше преместен на служба в Бургас. Купи си хубава къща и се настани там с 5 членното си семейство. Забележителна беше неговата привързаност към Учителя и към брат Пеню Киров. Обичаше да си държи подробни бележки от беседите, стана редовен компаньон на срещите в кантората. Започнахме да гостуваме редовно у дома му, което беше особено приятно за цялото му семейство. През тази година брат Стоименов се премести в София на работа, така че почти достатъчно бе запознат с всички братски семейства. Сам ги посещаваше от време - навреме, но най-много общуваше с брат Пеню Киров. Събитията на 1912-1913 оставиха огнените следи на войната. А ние бяхме лишени от обикновените обичайни посещения на Учителя, който тези две години не бе правил обиколките си из страната. Затова през пролетта на 1914 г. отговаряйки на многото покани Той посети братствата в по-големите градове. Дойде и в Бургас, като се установи на гости в дома на брат и сестра Стойчеви. Радостта на всички ни беше голяма, защото всеки имаше възможност да се срещне с него и да чуе Словото Му. Останало е в паметта ми една вечеря дадена от семейството на брат Минчо Сотиров, на която присъствуваше и Учителя. Беше неделен ден и според реда, който всяка година изпълнявахме на мен ми се падаше пълен пост 24 часа, докато старите братя и сестри постеха в петък, на нас, по-младите, бе определен неделния ден. Все пак отидох като гост със съответно закъснение, за да не сваря вечерята. Действително бяха се нахранили и без да се раздигне трапезата разговаряха по разни въпроси. Поседнах край другите, мина около половин час и на някой направи впечатление, че аз не съм вкусил от разните лакомства сложени на масата. Някой обаче се досети и обясни, че съм изпълнявал реда на младите. Така преминаха още часове в разговори и песни. Преди да стане Учителя да си отива, взема едно парче сладкиш и баница, и ми подаде като ми каза да го изям. От цялата тази работа разбрах, че нямах намерения да подчертая своята изпълнителност, но схващането ми бе, че при всички условия трябва да изпълня поръчението на Учителя. Не бях запомнил още думите на Христа „Когато младоженикът е тук няма защо сватбарите да постят". Все пак Учителят мълчаливо ми каза, как трябва да се постъпва в случая, не е формата най-важното нещо в живота. Този пост продължаваше в неделя. Но, този ден такива блага сложили на масата, аз не бях виждал никога. Сиромашки я карах, хранех се ту на гостилница, ту у дома на сухоежбина. Може да се отбележи, че през този период засилихме връзките си с повече братя и сестри от Айтос, Ямбол, Сливен, особено с Айтоските членове на Братството, ръководителя брат Георги Куртев и тримата негови предани помощници Божил Иванов, Крум Илиев, Филип и др. Всеки от нас младите пазеше правото на отпуск, защото все пак крепяхме в душите си надеждата, че ще участвуваме и ние един ден в събора. Така преминаваха пролетните месеци, настъпи лятото новоочакваният месец юли.

7. ПЪРВА СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ Роден съм в гр. Ямбол на 26 септември 1893 г. нов стил. Баща ми се именуваше Панайот Жеков, а майка ми по баща Руска Иванова. В родният си град Ямбол живях до 6 годишна възраст, когато баща ми, като чиновник при Българска Земеделска банка, бе преместен в гр. Сливен. Тук преживяхме 3 години и последва ново преместване в гр. Карнобат. След други 3 години, Банката откри агентура в село Сунгуларе и изпрати баща ми завеждащ агентурата. Последва първото ми отделяне от семейството ми, тъй като в това село имаше само основно училище. Изпратиха ме отново в гр. Сливен, при сестрата на баща ми, чийто син беше адвокат, за да следвам в Сливенската гимназия. Следващите 2 години бяха тежки за семейството ни, баща ни започна да боледува и така почина през есента на 1900 година в гр. Сливен. Не стига този тежък удар за семейството ни, но след 2 години почина мъжът на майчината ни сестра, наша леля: те бяха бездетни и 1-2 години се приютявахме край тях. Така двете сестри останаха без по нататъшна издръжка, се установиха да живеят в гр. Сливен. Майка ни с 4 невръстни деца, подкрепяна морално от леля ни, а и двете заедно въодушевявани от висока религиозност постепенно се приближаваха до Бялото Братство и Учителя. На мен предстоеше да се простя с гимназията и до 17 годишна възраст прекарах на работа при един наш сродник, живущ в гара Стралджа. След тези необходими подробности, преминавам към същественото в моите спомени. През 1910 година се простих и с работата си в Стралджа. Прибрах се при майка си в Сливен, за да постъпя на работа там. По това време кръжока на Братството в Сливен току-що набираше членове под ръководството на брат Димитър Добрев. Майка ми и леля ми навярно и те се числяха там, но по тогавашните разбирания посещаваха и църквата, и така задоволяваха религиозните си нужди четейки Евангелието и общувайки с други духовни хора. Един неделен ден, било е навярно, мисля че 10 юли 1910 г., майка ми и леля ми се завърнаха от църква необикновено радостни побързаха да ни осведомят, че след църковна служба отиват в салона на читалище „Зора", гдето слушали много интересна духовна сказка. Говорил г-н Дънов от София. „Но трябваше да бъдете там, щяхте да я разберете по-добре от нас". След свършване на сказката ни каза, че е установен на квартира в дома на Иван Гешев и желаещите могат да отидат при него да им направи френологично изследване. Майка ми побърза да се възползва от това и още първия ден ме заведе при Учителя. Отидохме в дома на брат Гешев и ме въведе в дворчето на малката си къща. Дойде при нас Учителя и майка ми му каза, че желае да направи своето изследване за мен. Като седнах на стола той малко ми попипа главата и каза на майка ми само това: „Той е привързан и обича семейството си". Може да има и друг разговор, който не си спомням. През това време страдах от възпаление на очите, но някакво лекуване не предприемах. Трябва да се е знаело, че Учителят и лекувал, затова майка ми го попита как да се излекувам. Учителят ми даде прости напътвания - да правя на ден 2-3 пъти коремообтривни бани с топла вода и с двете ръце да се обтрива корема. Като приложих този режим за около един месец възпалението на очите ми премина. Тези са моите спомени от първата ми среща с Учителя. В деня, когато отивах при Учителя обръщах се към майка си с думите: „Тъй като отиваме при един велик човек, трябва да се обличаме в светлина, че да ме хареса". Майка ми отговори, че ще отидем такива, каквито сме. Не си обясняваше откъде ще дойде това разбиране за светлината. Години след това четох ведно томче от Учителя, където казва, че по тези години правел френологически изследвания в Сливен и като измервал главата на едного, гледал на главата му една бяла светлина. Друг случай такъв не е имало.

14. КАКВИ СЪВЕТИ СЪМ ПОЛУЧИЛА ОТ УЧИТЕЛЯ Цветана Щилянова „Учителят по изкуството трябва да бъде един Велик Учител." Понеделник, 6 февруари 1928 г. „Изучавай живота на художниците, на великите художници, великите музиканти." „Търси ония нежни линии на човешкото лице, които изразяват вътрешния живот." „Изобразявай човека не като позира - тогава лицето му добива нещо изкуствено - а когато той преживява нещо, замислен нейде сам, върху някоя пейка; или в очакване, отчаяние, надежда и пр. Изражението на лицето - то е важното." „Когато човек излезе пред необятното, у него са явява страх, смущение, но после идва разширение на душата." „Работи! С труд и постоянство всичко се постига!" * * * Неделя, 12 февруари 1928 г. „Най-необходимо ти е едно ателие. Пожелай го, мисли за него - ще го получиш. Нашите постоянни мисли, молитви - те са както упражнения - един цигулар повтаря, повтаря едно упражнение, докато го научи. Така и ние - което повтаряме, то става!" „Никога не прави поправки върху своите картини! Като нарисуваш - остави я, после нова рисувай! Но преди да започнеш един портрет запример, направи десет скици в разни пози, докато най-после намериш оная поза, която най-много ти допада, да бъдеш доволна от позата напълно. Ти по този път ще успееш!" „Добре е, че ти харесва цигуларя от Zorn; на твоя портрет позата е хубава, на грешка е дето грифа е отсечен. Никога не отрязвай така, нека лицето бъде enface или три четвърти, но да се виждат две очи, уши и пр., също - двете ръце." * * * Тази сутрин Учителят ми говори пак много интересни неща върху изкуството: „Има много видове състояния у човека, но те биха могли да се подведат под три главни категории: може да се нарисуват три типа като мярка, три статически състояния, и според тях да се прави преценка за всяко лице. Тия три категории са: 1. Изражението на човек, който е натоварен с толкова, колкото може да носи. 2. На човек, натоварен повече от силите му и 3. На човек, натоварен по-малко, отколкото трябва. Той си мисли: „Няма смисъл..." Тънките вежди показват, че тоя човек има силна интуиция. В един портрет има три важни неща, които непременно трябва той да съдържа. Има три свята, представени у човешкото лице: Умствен, чувствен и физически. Трябва челото с очите, носът и устата с брадата да се виждат и да бъдат верно предадени. Те са проекции на тези три свята." 4 септемврий 1928 г. „В една композиция много важно е всяко тъмно петно да граничи със светло и обратното. Така се отделят фигурите. В композицията да се избягват успоредните и симетричните положения. В портрета същите правила са от голямо значение. В задния план боите са по-мъгляви - ударенията са в първия план. В композицията врата, да завие. Долната ръка да се моделира. Роклята в по-топло - виолет да бъде, фона да не свети. Златна рамка семпла. Сянката до лицето още по-тъмна (отляво). Търсете, търсете, не се спирайте! Търсете нови начини, винаги се стремете към по-големи постижения!" „Целият човешки живот се свежда към връзката между причина и следствие. В него няма случайности, както няма случайности и в цялата широка вселена. Всеки живот е устремен към нещо. Някаква незнайна сила привлича към себе си и човешката душа. Нещо те кара да работиш, да желаеш развитие, красота, то те кара да живееш. Ако аз бях сам в целия свят и никой друг не бе освен „аз", какъв смисъл има живота? Нещо незнайно стои зад всяко живо същество, зад цялата вселена и вътре в нея скрито. То е най-висшето в живота ни и пътя към него е съвършената красота. Красотата е извор на най-възвишените побуждения в душата ни, тя прави живота на скръбта по-смекчен, поносим. Вечен факел пред безкрайния нанагорен път е тя, съвършената красота, що ни води към Бога." * * * „Има лица, у които изразът - най-неуловимото, се съдържа от тъй тънки трептения, щото трудно художникът може да ги нарисува. Нито фотография може да предаде лицето им вярно. А може само онзи художник, който е развил тънък усет, най-тънка чувствителност. Тая чувствителност може да се придобие, тя може да се развие. В хубавите картини боите не изглеждат като нещо статическо, а сякаш са живи - те трептят." * * * 29 септември 1933 г. (След завръщането ни от Париж) Забележка: Цветка е била в Париж със сестра си Роза и Данко Симеонов, съпруг на последната. Затова вероятно е писала „ние". „Изкуството действува възпитателно. Красотата поражда благородни чувства." * * * Изгрева, 5 февруари 1934 г. „Важното в един портрет е да се предаде външната прилика и вътрешната прилика. Започни от най-малкото! Нарисувай например следните контрасти: 1. Красотата, добродетелта - и грозотата, порока; 2. Смелост - и страхливост (или смелия и страхливия човек). В една хубава картина трябва да има въздух, дълбочина, атмосфера. В изкуството не слушай никого! Слушай само себе си! Човек за да успее в нещо, трябва да има голямо постоянство. Успехът ще дойде. Мъчното е докато водата си проправи път. Веднъж протече ли - тя вече постоянно си тече. * * * 1933-1934 г. Съвети от Учителя след завръщането ми от Париж „Кое е най-важното в един портрет? Най-важното е да се предаде онова същественото, което при всички промени на настроението, израза, остава винаги същото. То са три основни черти, които показват: 1. посоката на ума 2. посоката на сърцето 3. посоката на волята Изкуството не е нещо статическо и то не може да представи така човека (т.е. статически) - то предава само разни моменти от човешкото лице. Не важи в кой негов момент ще го представиш, в момент на какво изражение - важното е да предадеш тия три основни черти. Изражението на лицето се влияе от външната страна и условия, които въздействуват на настроението ни." * * * Изгревът, 9 октомври 1933 г. „В една хубава картина трябва да има въздух, дълбочина, атмосфера. Неправилно е да се работи на четки, така рисунката става твърда. Правилното е: всяко поставено петно може да има един остър контур, но от другата страна пък е замъглено. Изобщо боите в натурата се преливат, не са като мозайка. Там, дето между две части има въздух, по-предната трябва да се направи с остри контури, за да излезе напред. За портретите: „По-светли бои, главата да излиза от фона. Винаги да се чувствува отде иде светлината върху лицето. Човек се радва на онова, което е придобил, на една разрешена задача, колкото и да е малка; не са големите неща, които ни носят радост." Един художник трябва да има въображение - ако липсват известни условия, например добро осветление, той да си го представи и да нарисува както трябва. Най-хубавия портрет е онзи, в който има най-малко сянка." За пейзажа: „Има хубави места из Витоша, Мусала, Олтаря, Сините камъни. Полянки с цветя, някое зайче изправено, спокойно загледано в хубавата природа Приликата на едно лице е в ония непроменени черти, които винаги при всички други изменения остават едни и същи. Най-важното - това са очите. Когато един художник рисува един портрет, трябва да търси посоката на ума, сърцето и волята. Това се изразява чрез погледа му, който излиза от очите му.

4. ЦВЕТАНА ЩИЛЯНОВА - ХУДОЖНИКЪТ И ПОРТРЕТИСТЪТ НА ЛИКА НА УЧИТЕЛЯ Поради стечение на обстоятелствата, че настоящата история бе подготвена и написана 44 години след заминаването на Учителя и във времето, когато Цветана Щилянова бе в една напреднала възраст и във време, отдалечено от онази епоха на Школата, където Учителят е позирал, то затрудненията за нас бяха повече от очебийни. Не можеше ли да се намери друго по-подходящо време? Можеше, но нямаше хора, които да свършат тази работа. Онези, които трябваше да я свършат и които бяха съидейници и съвременници на Щилянова, не я свършиха, но понеже когато една работа е за Бога, то невидимият свят изпраща последователно представители, които да я довършат. При Учителя има едно правило, когато единият не я свърши, то тогава се изпращат подред 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8 и т.н., но непременно десетият трябва да я довърши. И понеже тези, които я довършваха, бяха двама, затова ние смятаме, че един от двамата е деветият и другият десетият, и по този начин довършваме нейната работа. Забележка от М. Марашлиева: Цветка Щилянова ми каза на 21.06.1990 г. когато й занесох телефона, че оригиналът от портрета на Учителя е подписан от нея с молив. По това може да се познае оригинала. Когато Цветана Щилянова рисувала портрета на Учителя и вероятно когато е бил вече готов, то тогава Той взел четката и направил някаква корекция на носа на самия портрет. А Савка, стенографката, казала: „Но, Учителю, тя е художник!" А Той отговорил: „Да, тя е художник, но не е духовна." Това го разказваше Петър Филипов, който прибра от нея оригиналния портрет. Срещнахме трудности, за да получим сведения за изографисване от художника Щилянова лика на Учителя. Тези трудности ги преодоляхме като последователно задавахме въпроси и смятаме, че те са подробни, а затова, че отговорите бяха кратки, вината не бе у нас. Такова бе състоянието на нейното съзнание и по такъв начин то оперираше в сферата на онази документация, която трябваше да ни се предаде. И заради автентичност, оригиналност и достоверност, ние предаваме точно въпросите и съответно нейните отговори. За вас могат да бъдат непоследователни, разпокъсани, но ние смятаме, че това е фактическият материал, който може да се предаде в настоящия момент. В бъдеще изследователите могат да гадаят и да изследват всеки един отговор на зададените от нас въпроси. Упреците към нас ще бъдат неоснователни, както и нашите упреци към Щилянова биха били неоснователни, защото други трябваше да свършат вместо нас тази работа преди много, много години, да не кажем преди 44 години. В настоящите въпроси и отговорите на Щилянова е включено всичко онова, което се касае за художника Цветана Щилянова, както и за осъществения портрет на Учителя от нея. Ако има някои забележки, трябва да ги направите и да дадете на онези поколения българи, които следваха живопис в Художествената академия в град София от началото на основаването й до настоящия момент - 44 години след заминаването на Учителя. Тази работа трябваше да я свършат тези художници и онова, което биха написали, щеше да бъде компетентно и написано със стил, и съответен език, съпровождащ всяко едно изучаване на живописта в дадена епоха, касаеща се както за художника, така и за модела. А тук моделът беше Всемировият Учител, а художникът Цветана Щилянова. Затова всички упреци и бележки не трябва да бъдат насочени към нас, а към онези, които не свършиха тази работа. Марийка Марашлиева Д-р Вергилий Кръстев 05.03.1990 г. Забележка на редактора: Цветана Щилянова е родена на 18.03.1903 г. в гр. Казанлък, а си заминава на 26.01.1994 г. в град София.

1. ДУХОВНИЯТ ОБЛИК НА УЧИТЕЛЯ ДЪНОВ Днес, 20.09.1973 г. при среща с брат Вергилий Кръстев се изрази от негова страна желание да има моите спомени от братя и сестри, да има преките и лични контакти и работата ни с Учителя Петър Константинов Дънов. Настоящите редове са отговор на това негово желание. По природа още от ранни години съм имал интерес към научни и философски проблеми. Въпроси от областта на християнската и религиозна философия са ме занимавали особено много. Интерпретациите на християнската идеология от ортодоксалните теолози на една или друга християнска формация - наречени църкви, спряха да ме задоволяват. А еднообразието и сковаността на мислите от тези духовни кръгове - наричани обикновено „догматика" постепенно започнаха да ме отблъскват и отегчават. Търсех по-свободна и оригинална трактовка. Запознах се с теософската окултна литература, като интересите ми бяха отправени повече във философските аспекти на тези доктрини, отколкото към специалните им дисциплини - астрология, кабала, френология, пневматология и др. Това бяха годините ми в горните гимназиални класове. По това време именно научих за Учителя Петър Дънов и за Бялото Братство. Не познавах още лично този човек, за когото се говореше всред духовни, религиозни и философски среди доста много и с най-различна оценка. Близки мои - баща ми и майка ми обаче, като разбраха интереса ми към него, ми разказаха, че го познавали доста отдавна - още от времето, когато той се е занимавал с френология и антропологични изследвания в България - били са даже негови обекти на измервания и проучвания. Изслушах също внимателно мнения и преценки за личността и идеите на Учителя от негови познати и съученици в Америка, а именно пастор Д. Н. Фурнаджиев, Стоян Ватралски (писател) и др. Въпреки че не споделяха напълно идеите на Учителя, но тези сериозни и достойни хора се отнесоха много положително и даже почтително към него. Тяхното отношение ме насърчи да потърся лична връзка и личен контакт с този странен човек. Мой близък родственик - варненец, духовник и отдавнашен личен познат с Учителя, ми предложи да ме заведе на Изгрева, и ме запознае с Петър Дънов. Бързо се съгласих. Беше 1929 г. Искам още сега тук да отбележа, че с настоящите редове нямам намерение, нито е по вкуса ми да бързам с обобщения, с генерализация, с интерпретиране, да чертая някакъв цялостен образ на Учителя. Ще се постарая само да предам отделните впечатления, строго фактическата маркировка и багра, получена при отделни срещи с Учителя и близки, и добре проверени лично от мен случки и прояви на тази изключителна личност, характер и Дух. Характеристиката „изключителна личност" беше вече утвърдена всред сериозната общественост, запозната с този човек. Не са ми сродни онези, които бързо го назоваваха: хипнотизатор, славянски маг, Христос, магесник и пр. Считам, че човешката личност, животът (особено дълбокият духовен живот), космоса, са твърде големи и сериозни неща, за да е позволено и разумно, бързо и с лекота да характеризираме особено редките и нови явления около нас. Правеше се пристройка към Салона на Изгрева и Учителят даваше указания на майсторите. Но денят беше дъждовен - ръмеше слаб есенен дъжд. Въпреки това, наметнат с връхна дреха, средният на ръст и с посивели коси и брада, странно сериозен мъж не се отделяше от работата, а трябваше и да изслушва енергично говорещ му млад, самонадеян, почти дързък човек. Това изслушване трая близо един час. Учителят не даде знак, че се е отегчил от това, което трябваше да чува, да дава указания на строителите и да понася и влагата, падаща безспирно върху плещите и главата му. Ние с моя близък също трябваше да чакаме да се освободи Учителят от посетителя. Най-после горещият оратор си отиде и ние се приближихме и се представихме на любезно усмихващия се Учител Петър Дънов. Това е първата ми среща с тази изключителна личност. Останах приятно впечатлен от особено достойното държане на Учителя пред лицето на неделикатния посетител; почувствах веднага огромната разлика между две култури - безмерното търпение и деликатност, и грубата невъзпитаност на някакъв интелигент. Скоро разбрах, че този млад човек е член в редакционната колегия на списание „Житно зърно", д-р минералог, стипендиант на Алберт Айнщайн, Елиезер Коен. Още първите дни след 9.09.1944 г. този „приближен" ученик на Учителя Петър Дънов публично се отказа от Учителя си и учението му, и то с твърде дръзки и недостойни думи. Няколко години по-късно завърши след тежка болест живота си като съплеменник по кръв, морал и нрав на библейския Юда Искариотски. Но в остър и величествен контраст с тази дребна човещина, още от първите моменти на запознаването ми с Учителя се откри неговият изключителен характер, държание, обхода и произход. Почувствах още при запознаването ми с Учителя неговата величественост. Още от малкото думи, които се размениха помежду ни, почувствах, че имам отворен, сигурен, радостен и сияен нов дом. Той не каза: „Елате пак", но цялото му същество говореше само това: „Елате и идвайте пак, защото съм приготвил велико угощение за гладните души!" По-късно с неколцина приятели направихме ново посещение на Учителя. В разговора ние отразихме естествено младежки интереси и пламенни въжделения и проекти. След като ни изслуша внимателно, накрая Учителят с усмивка, смесена с достойна сериозност ни каза: „Хубаво, но трябват още много знания!" Задържах дълбоко в съзнанието си този съвет и започнах грижливо и настойчиво да проучвам печатаните беседи от Учителя, да слушам осторожно беседите, на които можех лично да присъствам. Скоро се убедих в следните качества на Учителевото Слово: възвишеност, дълбочина, оригиналност, свободно изказване без всякакви задръжки, освен разумната целесъобразност за изнасяне на дадена истина. Необходимо е, мисля, да отбележа, че запознаването ми с Учителевото Слово, с идеите и схващанията му съм получил повече от четене и проучване на беседите му, отколкото от лично слушане. Живял съм винаги вън от града, а освен това прекарах и следването си в чужбина, така че контакта ми със Словото на Беинса Дуно е бил и е предимно от четене. Това положение има определено отражение - сигурно с преимуществата и недостатъците си; но това е твърде личен въпрос, на който не е тук мястото. Големите и важни според мен въпроси на живота си съм разрешавал след съвет от Учителя. За всичко, за което съм го послушал, съм имал положителен резултат. Има и няколко проблеми, които реших без неговото мнение, съжалявам за това. Като се наблюдаваха посетителите при Учителя, лесно се разграничаваха следните три основни групи: - Такива, които идваха да се запознаят с него или от любопитство искаха да знаят и неговото мнение по даден въпрос. - Хора, които го посещаваха рядко, но имаха и съзнаваха нуждата да знаят неговото мнение, за да се съобразят и да си помогнат в решаване на задачите си. - Особено масова група беше онази, състояща се от хора, които идваха за всичко да се допитат, всичко да споделят. И с всички дреболии на живота си да отнемат от времето на Учителя. Тази група явно беше съставена както от всеотдайни и любящи безпределно Учителя ученици, така и от такива, които не държаха деликатността, скромността и възпитаността на почтено място в рафтовете на съзнанието си! Старателно и съзнателно гледах да не съм от тази последна група посетители, които тълкуваха търпеливостта на Учителя като благоприятна за натрапчивостта им атмосфера. В някои от тези хора сигурно е имало (сега се убеждавам в това) и користолюбие - да демонстрират пред останалите „близостта" си към Великия човек. Братята и сестрите обаче, с които Учителят имаше служебно и лично най-чести контакти - като брат Боян, сестри Елена, Савка, Паша и др. - бяха възпитани и изискани в отношенията си както към Учителя, така и към всички, с които влизаха в някакъв допир; бяха пример на другите. Всички те останаха докрай верни, предани и високосъзнателни ученици и сътрудници на Учителя. (По-късно възнамерявам да се спра специално на обществото - Братството, защото главната ни тема е Учителят.) Винаги, когато съм срещал Учителя, виждал съм го в изрядна външна изисканост: добре вчесан (въпреки дългата коса и брада), облечен в чисти огладени дрехи, най-често в светли меки тонове, широко и свободно стоящи на тялото му, среден ръст или малко под средния ръст на българина. Тази англосаксонска изисканост често контрастираше с небрежно облечени и с отпуснато държане ученици или „ученици", движещи се около него. Този въпрос заслужава специално третиране, но може би не е толкова важен, за да му отделяме повече място и внимание. Считам за невъзможно човек да не знае как се стопанисват обувки, дрехи, коси, а да стопанисва правилно вътрешните си притежания! Можем с голяма увереност да кажем, че Учителят беше изряден и внимателен във всичко и към всичко. Погледът му съдържаше освен всичко друго и един странен синтез между концентрирана мисъл и висока и широкообхватна съзнателност. С тези бележки не желая да се спирам тук сега на този въпрос, а само го споменавам във връзка с изрядността към външността си, която Учителят имаше. Когато трябваше да реша какво да следвам, посъветвах се с Учителя. Той ми каза: „Ако се заемеш с медицината, цял живот ще се занимаваш с болни хора." Тогава се определих да следвам химия. Той не възрази нищо против тази дисциплина. Оставяше човек сам да решава; не даваше съвет в императивна форма, освен при важни и съдбоносни въпроси. Ето защо трябваше да се внимава и следи с голяма осторожност за мнението на Учителя - изнасяше го в деликатна форма, без умисъл да се налага с разбирането си. Уважаваше във висша степен свободата на мнението и на собственото решение. След започване на Втората световна война 1939-1945 г., при едно посещение при Учителя, зададох му такъв въпрос: „Главните противници в Европа са представители на диктатурата, едните на дясната, а другите на лявата. При това положение, който и да победи, все ще имаме не свобода, а диктатура." А Учителят често говореше за колективното съзнание, което наближава да се утвърди в бъдещото човечество. Намирах несъвместимост между диктаторското и колективното съзнание. Получих този отговор: „Ще се мине през механичната организация, за да се стигне до вътрешната, психичната организираност, която предполага колективно съзнание или съзнание за общото благо." През годините на тази война Учителят беше почти винаги сериозно замислен, явно за съдбата на народите. Не му поставих през тези години никакъв по-конкретен въпрос относно фронтовете и военните събития, не желаех да го безпокоя със свое малко или много дребно любопитство. В края на войната бурни събития ме бяха поставили в неизвестност за близките ми домашни. Повече от месец не са знаели нищо за мен - къде съм и как съм. Жена ми Иванка един ден отнесла тревогата си до Учителя и го запитала за мен. Той й казал, че след няколко дни ще разбере къде съм и какво правя. Така и станало - след 2-3 дни се свързахме и тя се изпълни с доволство и признателност към Учителя, когото също много уважаваше, въпреки че не хранеше същите чувства към някои хора от това общество, които намираше за твърде разпуснати в едно или друго отношение. Прекарването с Учителя на планината представляваше за съпровождащите го винаги едно важно, интересно и радостно събитие. По-дълго време прекарах с Учителя и братя и сестри една година на седемте езера, когато се започваха някои мероприятия там за улеснение на бивакуващите - заслон и каменна пътека-мост над мястото, където изтича второто езеро (там минава пътеката, идваща от първото езеро). Имаше нужда от много и силни ръце да изваждат, преместват и нареждат всякакви камъни, големи и малки. Минаващите туристи поглеждаха небрежно на тази игра с камънаците като да считаха, че се забавляваме поради нямане на друга работа. Обаче работещите се отнасяха много сериозно с всичко това и особено Учителят. Той неотклонно беше около ръцете, които измъкваха някой тежък камък или го въртяха насам-натам за да го поставят на желаното ново място. Даваше указания, размерваше разстояния, упътваше. Но камъните там не са в пустинна местност, а около тях има обилна растителност - цветя, треви, клекови и смрикови храсти. Силно впечатление правеше особената осторожност, която Учителят проявяваше да не се поврежда околната растителност. Бяхме търкулили един доста голям камък и го нагласихме на новото му място, когато Учителят се приближи и ни каза да го отместим бързо малко по-настрана. Това налагаше разбира се нов труд, който ни се видя излишен, но ръководителят на работата ни каза тихо, но определено ясно и с упрек, че като сме нагласяли камъка, сме притиснали под него едно младо стръкче смрика. Отместихме наново камъка и смриката се изправи поожулена от нашата грубовата работа. Наблюдавах след това Учителя и разбрах каква голяма нежност и внимание проявяваше към растителния живот. На една от главните улици в големия швейцарски град Цюрих, току-що павирана и тротоарите подновени, се виждаше, че едно дърво расте към края на уличното платно, но не е нито в единия, нито в другия край на тротоара и явно пречи на интензивното движение. Въпреки това дървото е непокътнато, тротоарната линия (бордюрът) е изкривен нарочно, за да се включи дървото в тротоарната площ. С такова уважение и внимание строителите се бяха отнесли към този зелен живот - никакво насилие! Двата случая, които сега споменавам, винаги изпъкват заедно, асоциативно в паметта ми - доказателство и украса на една висока култура. Слушам и чета напоследък много да се говори пише и законодателствува по въпроса за околната среда. Всички мероприятия, които се предприемат и предвиждат, ми изглеждат палиативни. „Да не замърсяваме и увреждаме околната среда!" Та ние без задръжки увреждаме и замърсяваме нашата вътрешна среда! Как ще опазваме външната среда, като не се грижим за вътрешната! На обществени места се ругае и псува свободно, като да се казва „добър ден"! Алкохол се продава и консумира поголовно навсякъде, а той отприщва низшите животински течения в човешката вътрешност и изнася на показ всички извержения от миналото в съзнанието на човека. Та сегашното модно дамско облекло не е ли една порнография, която обществото търпи с тъпота? Как ще очистваме отвън, когато се омърсяваме отвътре? Не проумявам това. Ако нямаме в душата си идеал за чистота, то как ще култивираме такъв за външна чистота? Това бяха общи бележки, свободни и безсистемни щрихи, така, както се появиха спомените в паметта ми. Искам да завърша тези кратки бележки с нещо колкото бегло и непълно, но синтетично очертание образа на Учителя и облика на обществото, възникнало около него. Най-характерните черти от външността ми се струваха тези: - Особено ярко очертание на лицевите черти с фрапантна хармоничност и живост на движения, но не рязкост, а със сдържана плавност и пъргавина. Пред говорещия, свирещ или работещ какво да е Учител, се добиваше впечатлението, че наблюдаваме един съвършен и вълшебен механизъм, при който всичко се извършва безпогрешно и виртуозно. Телесната тъкан не притежаваше изглежда никакви застояли части или тлъстини, а само мускулна, нервна, кръвоносна и кожна тъкан. Погледът не се поддава на описание - колкото остър, толкова и мек, колкото съсредоточен, толкова и широкообхватен - силен и благ, мощен и нежен, въздействащ решително върху пулса и дишането на събеседника! Съмнявам се дали мога и трябва да кажа и няколко реда върху тази хартия за щриховане някои от ярките черти от духовния облик на Учителевата личност, но за пълнота на изложението ще се опитам да го направя. - Мисълта му притежава в еднаква мяра мощта на индуктивната виртуозност и богатството на дедуктивната находчивост. В историята на човешката мисловна дейност е изключително трудно и рядко да срещнем тези две дарования в една и съща личност. - Другата особеност, която Учителевият Дух проявява в цялото си Слово е възвишеността на мислите. С каквато и тъмна материя да борави, накрая мисълта му завършва с една светла и висока щриха! - Отмереността, равновесието, хармонията, са друга фрапантна страна на Учителевия Дух. С това нека да спра, защото чувствам, че не трябва повече да държа в ръка писалката, която и при най-хубавата благонамереност може да се превърне неусетно в скалпел, отправен към недопустима вивисекция. 8 декември 1973 г. Инж. Д. Кочев, роден на 17.09.1912 г. - заминал на 25.11.1980 г. в Драгалевци.

16. ПОСЛЕДНИЯТ РАЗПИТ НА УЧИТЕЛЯ Милка Говедева (М.Г.): Един ден аз съм на урок при Паша, Учителят още беше жив и казва: „Елате, сестра, ще дам едни нови гимнастики, тези за Лъчите." Катя Грива беше, може би беше и Веса Несторова, Елена и десетина човека, ама кои... В това време Тамара една на Атанас, нали, чува че Учителят ме кани. „Учителю, да дойда и аз." Учителят мълчи. „Учителю, да дойда и аз." Учителят пак мълчи. „Учителю, нека да дойда и аз." - „Е, ела." Трябваше пет двойки нали да бъдем, за да даде гимнастиките и даде тия гимнастики. И сега аз твърдя и ще твърдя, докато съм жива, защото Учителят както ни ги показа, накрая има това. Нали така и това, така се прави. „Ние отидохме, вика Ина Дойнова, при леля Веса Несторова и леля Веса каза, че не се прави така трептене на китките." - „Как не бе, аз там бях, бе, Учителят дойде да ме покани." Бях на урок при Паша. Той не покани Паша, покани мене. Вергилий Кръстев (В.К.): Опишете го това, нали това е 10-то упражнение? М.Г.: Накрая като птици, когато сме като птици. В.К.: Като птици. М.Г.: Така, така, като крила на птици трептят перата накрая. В.К.: Като свърши движението има така трептение. М.Г.: На китките. В.К.: На китките. М.Г.: Отишли при Веса. И веднага отивам. Защото Ина Дойнова предава гимнастиките. А тя казва: „Ама ние бяхме при леля Веса и леля Веса казва, че няма такова нещо." - „Абе леля ти Веса ако е откачила, аз не съм още." Ами така де. Сега не казвам, че тя е ненормална, моето уважение към Веса, културен човек. Учителят много я ценеше. Даже един ден... Може и това да кажа: Много злословиха по адрес на Веса. Аз я защитавах, защото Веса и брат Тахчиев бяха моите първи учители. Аз когато почнах да чета беседите бях вече комунистка, бях при Учителя, де, ама бях станала комунистка, и когато в квартирата ми идваха от ЦК на БКП там на булевард „Христо Ботев", имах беседа: „Божествен и човешки свят", беше дебела книга. Тя стоеше, аз имах спалня от развода си, тя стоеше там. И това не ви казах, трябва да кажа за това. И те, другарите като идваха, виждаха - „Каква е тая дъновистка книга?" Викам: „Нека седи там. Нали да седи, за полицията е тя, за това." Тогава с Тахчиев като говорих и с Веса, казвам: „Какво е това Бог, Бог, Господ, Бог. Не мога да се примиря с това." - „Това е ум." А ум и разум приемам. И зачеркнала съм Бог и съм писала ум, зачеркнала съм разум и съм писала ум, разум - такива неща. Цялата книга беше издраскана с това и той ми каза Тахчиев тогава. Той беше в Кермекчиеви на една палатка: „В другия свят ще се видиме сега както приказваме с тебе. Нали ще се видиш така и ще видиш тогава, че това, което ти говоря сега, е истина." И Веса ми потвърди, и те двамата ми бяха един вид учители на Учителя и аз цял живот съм търсила Учител. Умен човек да е, да мога да го възприема и чак когато срещнах Учителя, но тогава не го оцених първия път Учителя, нали, а по-късно вече. А по-късно как стана и това е много важно. Аз съм написала стихотворение - ще го дам. Но аз работех вече със съветска делегация, в разузнаването. Бях се включила там чрез една моя роднина. Това е след затвора, нали. В.К.: Коя година? М.Г.: Това е вече 1942 - 1943 година. Учителят беше жив. В.К.: Да. М.Г.: 1942 година аз отивам на Изгрева пролетта. 1942 година отивам на Изгрева пролетта март месец. И отивам в къщата на Стефова. Най-хубавата стая с балкона. Срещу мене Неделчо Попов живееше. И Балтова непрекъснато тропаше на вратата му, както и да е, а до мене в малката стая, сега станал академик, Кирил Василев, който пък се любеше с дъщерята на Стефова по-после. И оттам аз като се прочух като певица, Капитанова беше още жива, та ме повика в мазето там да отида при тях. Та както и да е. А долу в Стефови живееше пък тоя с циклостила, нелегалният, който беше бай Иван. Та искам друго да кажа, къде се отплеснах. В.К.: За съветската легация. М.Г.: Аз най-напред трябва да кажа как дойдох. Не, преди това бях в Съветската легация в разузнаването и понеже от дъжд на вятър ходех така на беседите, отидох да чакам часа да ми дойде да се срещна с тях някъде към „Мария Луиза" - къпалнята. Това е най-важният случай, който всички го описват, както им дойде. Някои чули-недочули. Невена Неделчева в книгите си не знам какви-си, но е истина. Сега аз виждам винаги около Учителя народ, под прозорците. Или е Маргарита Мечева, или е тази Теофана Савова, с Марето, и аз съм била от тях. Но запомнете това. Искам да кажа друг случай за Учителя, когато дойдоха да го преследват, да го арестуват. Преди да го арестуват. В.К.: Да, да. М.Г.: Един ден сме около Учителя. Беше Калпакчиева Райна с мъжа й, с още други, а Лулчев вече е арестуван. И заради Лулчев идват на Изгрева, ама настроени така зле, особено единият към Учителя. Да го разпитват за Лулчев. И аз изтръпнах. Викам: „Аз, пак аз ще съм виновна, моите го преследват." И ама това угризение на съвест е било години наред. И Учителят ги поканва в големия салон. И ние сме отвън и минава час, и минава час и половина, и минават два и Боже, то какво правят тези хора с Учителя? Ние вънка треперим, не знаем какво става вътре. В.К.: Това е след 9 септември 1944 година. М.Г.: След 9 септември 1944 година. И излиза най-напред Учителят и явно така доста напрегнат и малко разстроен, така поне аз схващам, не малко, но може би доста разстроен. Единият, който излиза от тях казва: „Прекрасен Учител имате, не е лошо да следвате пътя." А другият намръщен такъв и като не знам, като свиреп човек така. Отидоха си те. Каза нещо тоя, ама измърмори нещо. „Заблуда." Учителят каза: „Този, който ми беше отляво - също като при Христос на кръста, той беше много зъл човек, несправедлив." И прост може би де, не каза прост, но не знам, някакъв термин употреби. Той не обичаше да обижда, Учителят. „А тоз, който ми беше отдясно, той е по-правдив, по-разумен, по-добър човек." А това ми направи впечатление, което Учителят каза, защото четири пъти чета Библията и виждам какво нещо става с Христа и затова го сравнявам с Учителя. Те го питат, нашите сестри: „Е, Учителю, какво ви пита?" Учителят приказва. Но аз, така гледам Учителя, така полюлява се. „Ама Учителю, какво ви питаха?" Боже, тия нямат, мисля си, така случайно да го разпитват. Той, Учителят, уморен вече от говор, от разправия. „Ама Учителю, кажете ни нещо какво ви питаха." И най-после аз не се въздържах и викам: „Ама вие не виждате ли, че Учителят е уморен? Оставете го да си почине Учителят." Той казва: „Да, да." Ама баш така - „Да, да" - тихичко. Дигна ръка и си отиде. Сякаш едва се качваше по стълбите.

9. СЛОВО ЗА УЧИТЕЛЯ 27 декември 1961 г. Ето ни пак пред датата 27 декември, от която днес ни делят 17 години: 1944 -1961 година. Тази дата не е тъжна, но е дълбока, не е само дълбока, но велика. Тя не е тъжна, защото ние не се намираме пред нещо безвъзвратно загубено. Не, Учителят е жив, живее и вечно ще живее и работи за великото дело Божие, чиито основи Бог сам е положил преди хиляди години, преди незнайно за нас начало. Изграждането на това дело Той е оставил в ръцете на Великия Учител и неговите помощници, та един ден в този грандиозен Божествен храм да се приютят всички онези, които жадуват за Словото Божие, които търсят Истината, които живеят в любовта. Тази дата е дълбока, защото тя откри на човека онази бездна на човешката душа, дето е складирано цялото съкровище, дето се крие истинското богатство на живота. Тази дата е велика, защото повдигна човешкото съзнание на онази висота на живота, дето светлината никога не се помрачава, дето мъчнотиите и противоречията се топят, както снегът и ледът - на пролетното слънце, дето страданията са истинска привилегия за човека. Преди няколко хиляди години Мойсей възлезе на Синай, за да приеме скрижалите с написаните 10-те Божи заповеди и ги свали на земята да се учат от тях хората как да живеят и работят. И в наше време - сегашния век - небето се отвори и оттам слезе Учителят, носейки в ръцете си образеца на новата школа, школата на Бялото Братство, да научи хората да живеят по нов начин, да се изработи истинския човек и всеки смело да каже: „Човек за човека е брат." Тогава потече Божието Слово изобилно и щедро, както текат планинските потоци при бурен и проливен дъжд. И стичат се хора да чуят това Слово; да го възприемат всеки според възможностите си и да го обработи - да станат те едно с Него, да го превърнат в нова плът и кръв в себе си, т.е. да се новородят. Това е периодът на приемане и обработване на Словото. Той продължи до деня 27 декември, сряда, 6 часа сутринта. И наистина, два-три дни преди заминаването на Учителя дойде на Изгрева едно външно лице с желание да се срещне с Учителя и да се посъветва с него за някои работи. Учителят не го прие и чрез една сестра отговори: „Кажете му, че концертът се свърши, всички билети са продадени, завесата се спусна." Обаче, не е било време и няма да бъде, когато Бог не е говорил и когато Словото Му да не се е чувало и да не се чува. Още следния момент, след 6 часа, завесата отново се повдигна и необятният небосклон се откри. Животворното слънце пак изгря, за да възрастне семето, посято от Великия Учител. То цъфна, завърза плод и плодът започна да зрее. Учителят възлезе нагоре към своята обител, а изпитната комисия слезе на земята да произведе голямата матура на цялото човечество - и за ония, които съзнателно са учили и за ония, които не съзнават своето положение като ученици на живота. И застана комисията със своите членове - Любовта, Мъдростта, Истината, Правдата и Добродетелта - строга, справедлива и любяща, да изпитва убеждението, веруюто и делата на хората; да изпитва техния ум, сърце и воля, всеки да получава заслуженото, всеки да плати дълговете си, или да получи възнаграждението си. Това нарича Учителят „Ликвидация на века", това наричаме ние съдба, изпитания, страдания. Дошло е време за приложение - каквото си научил, възприел и разбрал да го приложиш. Лесно се понася всичко, понеже Учителят бе на земята с нас. Той, нашият обичен Учител изпълни земята със знание за Господа, освети я и си замина. За нас остава само едно: да сме доволни от всичко, за да Му благодарим и да изпълним Неговия завет.

5. СЛОВО ЗА УЧИТЕЛЯ 27.12.1956 г. Драги братя и сестри, драги гости, От деня, когато обичния ни Учител на пусна земята, изминаха 12 интензивни години, дванадесет зодиака. Въпреки това, Словото на Учителя не престава да звучи, защото това Слово се проектира върху екрана на живота, отдето ехото на самия живот поема Словото, отнася го до най-отдалеченото човешко ухо, до най-усамотения човек в света и тихо му нашепва: „Има музика в живота!" Затова човешката душа непрестанно пее своята възторжена песен за мир и любов, за знание и светлина, за истина и свобода. Учителят донесе на човечеството ключа на Великото Слово Божие и с този ключ отвори богатата съкровищница, от която дава всекиму според стремежа, желанията и нуждата. Учителят донесе на човечеството музиката на новия живот. Той прокара път за Словото и за музиката в човешката душа, с което даде условия за пробуждане на човешкото съзнание, за разцъфтяване на човешката душа. Словото на Учителя е музика, а музиката на Учителя - Слово. Неговото Слово и музика се взаимно преплитат и то така хармонично, че образуват еднородна, жива, безкрайна нишка, по която тече животът в своята сила и мощ, в своята чистота, истина, красота. И наистина, едва ли ще срещнем човек на земята, който да е говорил толкова много за музиката, който да е пял и свирил толкова много, както Учителят. Цялото пространство, атмосферата на земята, е изпълнено с вибрациите на Словото, с трептението на музиката. Трябва ли тогава да се питаме защо светът днес свири и пее толкова много? Трябва ли да търсим виновника за това? Учителят започна своето Велико дело с прелюдия към Словото. Това са онези многобройни писма от него, писани саморъчно до приятели и познати, до слушатели и последователи, както и до учениците му. В тези писма се прокарват четирите основни положения, съществените принципи в Словото му. Те са следните: Един закон, законът на Любовта; един морал - моралът на Мъдростта: една истина - носителка на Свободата; един идеал, високият Идеал, за който Учителят казва: „Природата обича само ония, които имат висок идеал. Тя ги нарича свои деца и по име ги зове." Тези основни положения са четирите струни на Учителевата цигулка, с която той се роди, с която работи, на която свири и пя, и която остави наследство на цялото човечество. Ето няколко мисли от едно писмо до Негов ученик: „Постави в живота си Любовта за върховна, чиста, безкористна наслада, Мъдростта за ограда, Истината за светило, Правдата за мерило, Добродетелта за основа и ще ти бъде всякога добре." Когато интересът, стремежът и жаждата на хората за духовното около Учителя растеше, Словото на Учителя се изявяваше във форма на беседи - неделни беседи. Всяка беседа представя симфония на живота, изнесена в специална гама, на специален ключ. Тук Учителят - Сеятел с Божествена крина в ръце, щедро пръскаше семето на Словото - златните житни зрънца - по всички краища на Божествената нива. Чудна бе тази крина! Отдолу се черпеше, отгоре се пълнеше и никога празна не оставаше. Тези беседи, симфония на живота, красиво се пъстреха от живи случки, примери, малки разкази из живота, които могат да се нарекат словесни етюди или образци за прилагане на Словото. Ето един от тези етюди, предаден с мои думи: Надниквам в скромния кабинет на един голям учен. Голяма писалищна маса, голям шкаф - библиотека, пълна с книги и два, три стола. На един стол пред масата седи самият учен - човек с озарено, одухотворено лице, с поглед съсредоточен, отправен в далечината. Той седи, дълбоко замислен, рови се в паметта си, иска да си спомни нещо. Става, преглежда няколко книги и погледът му се спира на едно от листенцата, на което е написано заглавието на книгата му, дългогодишния му труд, готов вече за печат: „Разрешени спорни въпроси из живота и науката." Поглежда листчето и тихо се запитва: „Къде ли остана ръкописът ми? На никого не съм го давал, лош крак в кабинета ми не е влизал, къде ли ще е той?" В този момент на вратата се почуква. Влиза вестникарче и подава вестник на учения. Той взима вестника, бързо го отваря и поглежда към научния отдел. Чете съобщения за нови открития из областта на науката и към края на колоната следват излезли нови книги от печат. Окото му спира върху заглавието: „Разрешени спорни въпроси из живота и науката." Автор - името на един негов студент. Крайно изненадан, но с лице пак така спокойно, одухотворено, той тихо прошепна: „Нищо, нищо от това, поне истината излезе на бял свят." Казвам си: Ето човекът, който обича истината, живее и работи за нея. Надникнах пак в кабинета. Сега той ми се видя по-голям, по-светъл, а ученият - още по-вдъхновен, по-лъчезарен, със замисъл за нова работа, за нов труд. Когато стремежът, интересът на учениците към духовна наука, към високо духовно знание порасна, Учителят изяви Словото в още една форма лекции - окултни лекции. В тях той изнася много методи и правила, закони и принципи за работа на ученика, на човека върху себе си - истински човек да стане. В тия лекции Учителят - Строител безболезнено събаряше старите разколебани, разклатени основи на старото здание и на мястото им поставяше здрави, солидни, положителни основи на новата сграда, на новата култура. На мястото на изгнилите греди, на изпочупените тухли и керемиди, той постави нови - огнеупорни греди, тухли, керемиди, минали през огъня на житейската пещ. Така Словото, излязло от тясната малка стаичка на бялата къщичка на улица „Опълченска", дойде до големия салон на Изгрев, отдето стигна до високите върхове на Витоша и Рила. Тук покрай множеството беседи, утринни слова, лекции, Учителят изнесе безброй мисли, теми за размишление, дето той като голям музикант, даде възможност чрез вариации на мисълта да се дойде до ядрото, съдържанието и смисъла на тия теми. Ще кажа няколко от тия теми за размишление: Мисли върху трите извора на живота, които никога не се размътват; Живот без страдание, мисъл без съмнение, свобода без ограничение. Учителят донесе много блага и благословения на цялото човечество, но какво остави? - На този въпрос ще отговоря на българския народ. Той знае с какви блага и богатства го е надарила майката - земя. Обаче българският народ не знае, а трябва да знае с какви духовни блага и богатства го е надарила Божествената майка - Любовта. Учителят донесе ключа на Великото Слово Божие и с този ключ отвори богатата съкровищница, онази необятна неизчерпаема духовна мина и я остави отворена, да се ползува от нейните блага цялото човечество, целият свят. От ръцете на тази мина се точат безброй нишки, които като подземни и надземни жили опасват сушата на цялата земя. По тия пътища идват и ще идват хора със силна воля, със силен стремеж към духовното, направо да черпят от това богатство, от ръцете, които щедро дават. От сърцето на тази мина извират неизчерпаеми енергии, които се носят по водните сили на реки, морета и океани, в целия свят. По тия пътища идат и ще дойдат хора с благородни сърца и отворени души да черпят направо от извора на това сърце. Идат и ще дойдат ония хора, които искат да чуят пулса на всемира. От главата на тази мина се пръскат лъчи на светлина, които проникват цялото пространство. По този път, като по въздушни антени идат и ще дойдат хора със светъл ум и творчески дух да се свържат направо с главата на това голямо богатство - с извора на Великото Слово Божие, за което е казано: „Глава на Твоето Слово е Истината." Тук е мястото да изнеса онези пророчески думи, които Учителят е казал за това ценно богатство: „България ще бъде духовен кредитор, духовен разсадник за целия свят." Питам тогава: Не трябва ли да пазим това богатство като зеницата на очите си?

4. СЛОВО ЗА УЧИТЕЛЯ 27.12.1955 година Драги братя и сестри, драги гости, Изминаха се 11 години от деня 27 декември 1944 година. Ние и до днес продължаваме да говорим за Учителя все така възторжено и с ентусиазъм, както сме говорили в миналото. Ще продължаваме да говорим с още по-голямо въодушевление и ентусиазъм, защото само бъдещето може да говори за Учителя. Бъдещето е неговото време. Образът на Учителя не потъна в дълбочината, нито се скри някъде в далечината, но изгря като мощно, ярко слънце на неговия собствен хоризонт, както и на хоризонта на всички ония човешки съзнания, които търсят истината и свободата. Ние се радваме, като виждаме как всеки ден и час делото на Учителя зрее и узрява, а образът му става все по-светъл, по-мощен, по-велик. Неговият образ свети като фар в мрачната нощ на човешкото съзнание и като слънце в деня на пробуждащите се човешки души. Ние виждаме Учителя облечен отвътре и отвън с одеждата на живото Слово, познаваме го като въплътено Слово Божие и такъв го приемаме. Той постави Словото Божие на висок пиедестал, оттам да свети и ориентира всички ония, които са объркали своя път, както и ония, които търсят истината, свободата, мъдростта и знанието, любовта и истинския живот. Той предаде Словото с езика на Любовта и то на висока, чиста, съвършена гама. Ония, които познават Учителя и го разбират, свободно и справедливо могат да кажат за него: Ето човекът! Ето космичния човек! Какво донесе на човечеството Учителят? - Най-голямото богатство на света, най-големият дар за човешката душа - живия хляб, слязъл от небето - Словото Божие. Какво представя Словото Божие? - Всичко, каквото човешката душа желае, всичко, каквото човешката душа търси. Ако търси наука, знание, светлина, ще ги намери там; ако търси сила и живот, и това ще намери; ако търси истина, свобода и простор, и това ще намери; ако търси методи и правила, и закони за добър живот, и за правилно развитие, и това ще намери там. След като Словото Божие даде всичко на човека, най-после ще го изпита. То е пробният камък, който днес изпитва цялото човечество. То подлага на изпит всички мъже, жени, деца, учители и ученици, управляващи и управляеми, всички са на изпит. Всички са пред голямата последна матура - казва Учителят. Отде знаем това? - От хилядите беседи, които имаме печатани и още от хилядите, които предстоят да се печатат. Ние виждаме Учителя в различни форми, в различни положения. Слушаме го като голям, велик оратор от своята малка, скромна катедра да развива Словото Божие в многобройни беседи цели 50 години. Те представят една дълга реч, толкова дълга, колкото е животът и безкрайна като вечността. Къде е говорено Словото? - В този салон, в онзи салон, на планината, в гората, в долината, при езерата, по върховете - навсякъде е говорено, все това дълго, необятно, безкрайно Слово. Ние виждаме Учителя на катедрата да развива своите научни максими, теории, закони и стройни системи, които могат да се прилагат и дадат добри резултати в практическия живот на човека. Виждаме го пак с голямото изкуство на велик маг, слязъл от висините на живота да разредява сгъстените формули, научните истини. Така той продължи великото дело на Христа с голямо майсторство. Когато дойде до някой стих, труден за разбиране, той го разредява с изкуството на голям алхимик; не във вода, спирт или етер, нито в киселини и основи, но го разтваря в еликсира на живота - течност, която нито се изпарява, нито се разлага, нито гние и го предлага на човечеството като материал и условие за развитие и работа. Ние го виждаме като голям трансформатор в заводите на живота, разумна природа, да трансформира човешките състояния, да трансформира енергиите на целокупния живот. Виждаме го като лекар - хирург да оперира без нож: всички операции са успешни, без да засяга живо месо. Виждаме го като велик учен да изнася големи знания, истини, опитани от вековете. Няма изключения в истините, които Учителят изнася. Седи Учителят на своята катедра, отваря Евангелието, прелиства го, а ние си мислим, на кой ли стих ще попадне, какво ли ново ще каже. Чуваме да говори върху притчата за фарисея и митаря. Чете притчата, която всички знаят. - Какво ли особено ще каже? Фарисеят си е фарисей, митарят си е митар. От тези десетина реда на притчата се развива цяла величествена беседа. Тук Учителят майсторски рисува два образа, два колоса. Единият, застанал на върха на своето съзнание, проникнат от гордост и тщеславие, отправя своята молитва към Бога. Другият, застанал в долината на живота - митарят - със смирение и разкаяние, и той отправя своята молитва. Виждаме и двамата не само къде са застанали в храма, но слушаме как Учителят с майсторство на голям кабалист представи тези два образа в числа - изнася ги от френологическо и от физиогномическо гледище. От тази притча за нас остават два живи образа - граници, между които се движи човешката личност като фарисей и митар. Едва свършил това, има друга беседа, в която се разкрива идеята за ближния в лицето на добрия самарянин. Докато слушаме с човешко разбиране, кой е наш ближен според родовата, кръвната връзка, ние чуваме прекрасната мисъл за истинския ближен. Ближен е всеки, в когото бие пулс. Откъде е той, кой е, какъв е, не е важно. Щом пулсира, щом бие в него космичният пулс на Вселената, който дирижира цялата природа, той е нашият ближен, така разбираме истината. В друга беседа се говори за блаженствата. Например, казано е: Блажени са кротките и смирените, защото те ще наследят земята. Казваме: Да съм кротък, значи да съм овца. Да съм смирен, значи да стана мост, всеки да минава по моя гръб. Нито едното, нито другото искам да бъда. Но слушаме Учителя като говори и се превръщаме в слух и мисъл. Чуваме: „Кротък е онзи, който е организирал всички сили в себе си, който е впрегнал всички енергии и е станал господар на своето низше естество, на своето низше начало." А за смирения, Учителят казва: „Смирен е онзи, който е изработил такъв морален устрой, такъв здрав гръбнак, че никаква земна сила не може да го огъне, нито да го пречупи." Пътуваме заедно с Учителевата мисъл и пред нас се нижат безброй въпроси от различен характер - притчи, разни стихове от Евангелието. Развиват се разни формули, с които най- вещият математик работи. Виждаме Учителя като голям алхимик в новейшата химия, в метахимията, в психохимията, в живата химия - да прави различни опити, да превръща елементите един в друг, да съединява прости елементи в сложни съединения, като например от живите елементи: Вяра, Надежда и Любов образува едно съединение; от Любов, Мъдрост, Истина образува друго съединение; от Правда и Добродетел - трето съединение. Той съчетава три елемента в стройни системи, в живи съединения, които предлага на човечеството като методи за съзнателна и разумна работа, за правилно и хармонично развитие, каквото човешката душа търси. Така разбираме какво значи Словото Божие. И проявите на Учителя в неговия живот, който беше изложен пред нас като на длан, ние видяхме всичко, що се отнася до Словото Божие. Като имаме Словото, този велик дар на човешката душа, това голямо богатство, запитваме се: „Защо и до днес има толкова страдания, толкова мъчнотии, противоречия, болести в живота?" Като отговор ще си послужа с един пример от беседите на Учителя: Един беден човек, голям несретник, живял някъде на края на голям град в своята малка, полусрутена колиба. Денем излизал да си търси прехраната и вечер късно се връщал у дома си. Пътят, през който минавал, водел през един голям мост. Тук той се спирал да си отдъхне от мъчнотиите и неуспехите. Окаян, обезсърчен, той оплаквал своята съдба, проклинал часа, в който се е родил и търсел вината във всичко окръжаващо: в богатите хора, в условията на живота, но никога не търсел причината в себе си. Така продължавало ред години. Често добрата съдба го придружавала и му нашепвала как да намери път за подобряване на живота си. Веднъж тя решила да му помогне и оставила на моста, отдето постоянно минавал, една торба със злато да се възползува от него. Тази вечер, като минавал моста, разочарован си казал: „Ред години минавам по този мост с отворени очи и никога нищо не намерих, нищо не разбрах. Сега ще затворя очите си, дано така поне науча нещо." Затворил очите си, но се отклонил от пътя и торбата останала настрана от него, неизползувана. Върнал се той в къщи още по-окаян и измъчен и започнал горко да плаче. Почувствувал, че изгубил нещо, че пропуснал някакъв благоприятен случай. Но добрата съдба и сега не го оставила, постоянно му нашепвала: „Върни се по пътя на отклонението си и оттам тръгни по правия път. Тъй ще намериш торбата със златото, която те очаква. В нея се крие твоето благо." Добрата съдба и до днес му нашепва. Тя нашепва на всички ни: „Върнете се от пътя на отклонението си и оттам започнете добрия живот." Добрата съдба казва на всички: Виделината свети в тъмнината и тъмнината я не обзе.

3. СЛОВО ЗА УЧИТЕЛЯ Драги братя и сестри, драги гости, Тази вечер ще изнеса живи и светли спомени от живота и делото на нашия любим Учител по случай десет-годишнината от неговото заминаване - денят 27 декември 1944 година - статична дата, която не расте, не цъфти и плод не дава. Обаче тази дата е неразривно свързана с друга една велика дата -12 юли 1864 година - раждането на Учителя - изгряването на звездата на великото дело - „делото за освобождаването на човечеството от материалния и от духовния гнет, от материалното и духовното робство". Тази дата е написана със слънчеви букви на необятния небосвод, отдето човешка ръка не може да я заличи, нито тъмнината може да я обземе. На същото място, със същите букви е написан един от великите методи, с който Учителят си служеше за постигането на ценни неща, а именно: „С любов и със светлина към мир, прогрес и свобода." От тази дата 1864 година до сегашната 1954 година са изминали 90 години - цяла епоха, която може да се раздели на три неравни периода, на три големи дълги дни: вчера, днес и утре. Вчерашният ден е денят на вчерашното недалечно минало, когато виждахме Учителя още млад човек, тогава познат с фамилното си име - г-н Петър Дънов, с факела на истината в едната ръка и с куфарче в другата, да обикаля България от град на град, от село на село. Проникнат от великата идея да посочи на човечеството пътя на себепознаване, той правеше измервания на човешката глава, да знае човек с какъв капитал разполага и в какви предприятия да се хвърля. Така обикаляше по своя неравен, негладък път сам, от никого не подпомогнат с безкористно усилие и труд. Този период - вчерашният ден - може да се нарече „период на подготовка и труд" Бивш учител от Сливенската гимназия разказваше: Един пролетен ден дойде директорът в учителската стая с един млад господин, препоръча ни го - г-н Петър Дънов, голям френолог, който изучава и проверява своите знания върху черепите и иска да направи няколко измервания със своите инструменти върху главите на някои ученици. Ние погледнахме с недоверие, казваше нашият брат. Извикахме няколко ученици, способни и няколко посредствени. Г-н Дънов седна на стола и без да вади своите инструменти, започна да говори: „Този ученик има математически способности." Ние веднага побързахме да извадим своите тефтерчета, да видим вярно ли е това. Да, наистина, той има шесторка. После посочи на друг ученик: „Този пък има исторически способности, добра и силна памет." Пак поглеждаме тефтерчетата - така е, има шесторка. Значи, той позна способностите на учениците, без да приложи своите инструменти, а ние гледахме тефтерчетата си и проверявахме истината на неговите думи. След това той пристъпи към измерванията си. Изпращането на г-н Дънов беше с пълно доверие и приятелски чувства към него. Така работи г-н Дънов цели единадесет години, след което беше приет и признат от всички ни под името Учителя по вътрешно прозрение. Около него се събираха много хора, жадни за духовна наука и за нещо по-велико от ежедневието. Така се създаде духовното общество под името „Всемирно бяло братство", глава на което е Словото, а негов ореол - великите добродетели, вечните принципи на живота - Любовта, Мъдростта и Истината от една страна, Правдатата и Добродетелта - от друга страна. Съработници на това велико дело бяха тъй наречените бели братя. Кои са белите братя? - Това са всички добри и разумни хора по лицето на земята, хора със светли и широки умове, с благородни и възвишени сърца, с гранитна и диамантена воля, която не отстъпва пред никакви мъчнотии и препятствия. Този период е период на днешния ден, на настоящето, наречен период на усилена, безкористна и неуморна работа. Така се работеше до годината 1944, 27 декември. От този ден иде началото на третия период - утрешния ден - период на жетва, когато любовта иде да събира своите плодове. Началото на „утрешния ден" - жетвата, е 1944 година - краят не се вижда, той върви успоредно с вечността, най-дългият период. Интересно е, че всички, които го познаваха като г-н Дънов или които го познаваха като Учител и тия на утрешния ден, които го възприемат също като Учителя, казват: Това беше една и съща личност, един и същ образ, една и съща въплотена идея, един и същ служител на вечните принципи. Към него пристъпваха, посещаваха го, влизаха и излизаха от стаята му с едно и също благоговение. Питам се: Защо? Дали това не е увлечение? Всеки знае силата и трайността на увлечението. То е слама, която очаква една кибритена клечка да драснеш, да пламне и да изчезне. Спомням си думите на посетители на големите художествени галерии в Москва, Париж, Лондон, Италия, да казват: Влизахме в тия галерии с благоговение и излизахме с по-голямо благоговение, защото виждахме художествените картини в оригинал. Всеки търси оригинала. В оригинала е Божествената искра, в оригинала е Божествената светлина. Така и ние при Учителя влизахме и излизахме със същото благоговение. Там слушахме в художествено слово да ни се говори за живота в оригинал. Всеки е недоволен от отклонението, което е направил в своя живот. Ние слушахме да ни се говори за живота без примеси, без утайки, за живота като наука и изкуство, като музика и песен, като хармония и мелодия; за живота като разумност. И още много слушахме за живота в оригинал. Ние слушахме за ония истински правилни отношения между хората, пак в оригинал, всичко чисто, без примеси, без утайки. Как няма да влезеш с благоговение, да не слушаш с благоговение! В каква форма се изливаше словото на Учителя? - Съществуват много форми на речта. Учителят не избра формата на пропаганда, която задължава човека. Той не избра и ораторската реч, която стряска човека. Той не избра и философската отвлечена мисъл, която понякога замайва главата на човека. Той не си послужи със строгата реч на моралиста, която изобличава и настройва слушателя срещу себе си. Той избра най-естествената форма за предаване на Словото - беседата - при най-задушевна и приятелска обстановка. Така той поставяше съзнанието на слушателите на по-високо ниво. Предварително с песен и молитва той започваше беседата. Една беседа, това е словесна екскурзия, в която Учителят имаше крайната цел да стигне високите върхове на Словото. В тази словесна екскурзия той ни посочваше всички забележителни места отдясно и отляво и казваше по нещо за тях, но целта беше високите върхове. Стигнем ли там, той ни оставяше там и всеки, според степента на своето съзнание, постепенно слизаше. Не е чудно, когато братя и сестри от цяла България, идвайки да слушат Словото само един път в годината, по нямане възможност, казваха: „Чухме една беседа, но тя ще ни държи влага за цяла година." Значи така се качили, че докато слязат от високите върхове, има какво да учат. Често Учителят казваше: „Учете се от всичко, но доброто дръжте." Учете се от външния свят. Учете се от светските хора. Учете се от децата. Учете се и от простите хора. По този случай си спомням една хубава опитност към края на Общоевропейската война. През един ноемврийски ден имаше беседа. Когато всички братя и сестри, всички посетители почнаха да се разотиват, една проста, скромна на вид жена се приближи до Учителя и каза: „Минавах случайно покрай вашата улица и видях, че в една малка, бяла къщичка влизат много хора и никой не излиза. Питам се: Да е учреждение, днес е неделя, не се работи. Казах си, и аз ще вляза. Влязох и чух. Много доволна останах. Сега не зная как да се обърна към тебе: Г-н докторе ли да ти кажа, г-н професоре ли да те назова, сине мой ли да ти река, Учителю ли да ти кажа, Господи ли да те нарека?" Тук тя спря. Нямаше къде повече мисълта й да се издига. - „Чух и разбрах, че много неща знаеш, моля те, кажи ми кога ще свърши войната?" Учителят я погледна и тихо й отговори: „Скоро ще свърши войната." Жената продължи: „Да, но положението от ден на ден става по-тежко." - „Едно знай, каза Учителят, когато нещата станат тежки, когато положението се сгъстява, когато болестта идва към своята криза, тогава настъпва краят. Скоро ще се свърши." - „Много ти благодаря", каза жената и излезе. И наистина войната скоро свърши. Аз се заинтересувах и проследих жената. Тя се загърна хубаво в своята дреха и закрачи към пътните врата. Тя не се спря да пита кой е този човек, от каква нация произхожда, кой го кара да говори. Тогава си спомних един велик закон, изказан от Учителя: „Който търси истината, той никога не се интересува от дребните неща." Това научих от тази проста жена. Учителят много говореше за живота. Питаме се: „За кой живот?" Друг един хубав пример ще отговори на въпроса. Сам Учителят отговаря. Бе 1920 година. Беседа. Учителят говори. Отваря се вратата и една неканена гостенка застана сред стаята. С негодуване и протест се обърна тя към Учителя: „Докога ще заблуждаваш тия хора? Докога ще ги отклоняваш от пътя им? Докога ще объркваш техните умове?" Навярно доволна, че изля своя гняв, нямаше какво повече да каже. Някои от нашите братя със силни и здрави мишци може би се готвеха да хванат гостенката и под ръка, деликатно или по-грубо да я изведат вън. Обаче погледът на Учителя се отправи към нас, а после се обърна към жената и каза: „Сестра, аз имам една вина. Аз съм първата пролетна птичка, подранила и дошла най-рано от всички нейни дружки и със своята песен оповестявам на целия свят: Иде пролетта на живота! Иде новото в света! Иде новият живот! Иде новият ден! След мен ще дойдат хиляди и безброй още пролетни птички и със своето чуруликане и те ще оповестят същото: Иде новият живот! Иде новото в света!" - Неканената гостенка погледна, разбра нещо, поклони се и мълчаливо излезе. Сега идвам към последните дни на Учителевото пребиваване между нас на земята. Това бяха дните около 24, 25 декември 1944 година. Учителят тихо, шепнейки нещо на себе си, но остро ухо чу следните думи: „Завърши се една малка работа." Пет думи - „Завърши се една малка работа." Това са за нас не пет сухи думи, които стенограф не хвана, а вековете на бъдещето ги отпечатаха. То е ребус, загадка, то е откровение. Ние усилено забродихме в нашата мисъл, какво означават тия думи. И тогава, спомням си едно хубаво писмо, в което Учителят разказа една легенда до един от своите ученици: В древността, в далечното минало съществувало някакво царство, наречено царство на Адитите. Единственият възлюбен син на тогавашния цар пожелал от своя баща да има вечно горяща свещ. Бащата решил да задоволи желанието на своя син. Събрал всички мъдреци, всички адепти, всички философи на царството си, като им казал да намерят такава вечно горяща свещ. Замислили се адептите и мъдреците. Един от големите адепти съобщил на царя, че може да се намери такава свещ, като се превърне сърцето на проста, чиста и любеща овчарка в такава вечна светлина. И наистина, сърцето на една чиста, проста и любеща овчарка се превърнало в такава вечногоряща свещ. Царският син се зарадвал на своята придобивка. Ден и нощ той чел на тази светлина; ден и нощ придобивал все повече знания, с които радвал себе си, своите ближни и своя народ. Това е легенда. Но днес и в миналото ние сме свидетели на една действителност, на една опитност. Пред нас бе тази вечногоряща свещ. Всеки, който се докосне до тази свещ, той се ползува. Той запалва своята малка или голяма загаснала свещ и продължава като царският син да се радва на тази нова, хубава светлина. И наистина, завърши се една малка работа! Всеки от нас видя тази вечногоряща свещ, дали отвън или отвътре, но във всеки случай тази вечногоряща свещ е нашият пътеводител. Какво получи и разбра всеки от светлината на тази вечногоряща свещ? - Жената разбра своето велико предназначение и застана всред човечеството като равноправен член. Ученият разшири своя умствен кръгозор, пое нова насока на своята мисъл. Алхимикът осъществи своя древен блян - превръщането на материята. Новият химик се домогна до една от тайните на живота и успя да раздроби материята на безброй малки частици, които обещават днес на човечеството не разрушение, а вечно благоденствие, обещават материални и духовни чудеса. Лекарят обърна нова страница на своята работа. Той разбра, че човек се лекува не когато е болен, но когато е здрав. Той разбра, че бъдещата медицина е медицина на здравите хора. Социологът намери безболезнено разрешение на всички социални въпроси. Педагогът откри вечни методи, които водят първо към себевъзпитание и после към възпитание на своя ближен. При новата светлина на вечногорящата свещ, музикантът промени всички струни на своя инструмент и запя нова песен на благодарност към онзи, който го е дарил с този Божествен дар. Поетът и писателят настроиха своята лира на нов глас и потопиха своето златно перо не в черното мастило, но в нектара на великата любов. Туристът се свърза с живата, разумна природа и разбра, че от нея черпи истинска обнова за една благородна и съзнателна работа в живота. Младият пое пътеката на вечното зазоряване, а възрастният и старият разбраха, че тяхната работа е към мъдростта и вечното усъвършенствуване. Болният осмисли своята болест и разбра, че само със смирение ще се излекува; здравият разбра, че задачата му е да помага на слабите и болните. Бедният разбра смисъла на беднотията, богатият - смисъла на богатството. Така се заличи вековната вражда между тях и те си подадоха ръка за взаимопомощ. И още много, много хора и същества се ползуват от светлината на тази вечно горяща свещ - наследство за целия свят. До тук бих свършила да говоря, ако в този момент не виждам въпросителния поглед на българския народ и на България. Те ме питат: Ако това наследство е за целия свят, за нас нищо ли няма? Обръщам се към българския народ с думите: И за тебе има дял и то голям дял. Този, който донесе вечногорящата свещ, той повдигна нивото на твоя духовен живот. Казвам: Радвай се, че от твоята среда излезе онзи, когото не познаваш, но който работи за тебе. С тази светлина той издири всички кътчета на твоята земя и дето намери целина, разора я, обработи я, натори я, превърна я в чернозем и пося в нея семето на новия живот, семето на вечния живот. Българският народ ще ме пита: Голям ли беше този човек? Не зная колко бе голям, но ръстът му мъчно се определя. Аз ще кажа: За мене той е Учител; за мене той е големият работник в света; за мене той е строител на новата духовна мисъл. Сега се обръщам към България и казвам: Малка и велика Българио! Ти имаш голям дял от това голямо наследство. Казвам малка, защото ти сама измерваш своите граници. Казвам велика си ти и не знаеш, защо си велика. В тебе се роди, живя и работи на твоята почва и условия онзи, който посади семето на великото дърво на живота. Той намери най-здравата почва да го посади, отдето никой не може да го изкорени и никой не може да злоупотреби с неговите плодове. Около това дърво се създаде велик оазис. Там идват и ще дохождат жадни и страдащи да утоляват жаждата си, и да лекуват болките си. Ще каже някой: Какво от това? - Едно дърво. България е пълна с дървета. Но това са плодове, които не гният, които остават във вечността. И си мисля: ако и ти, Българио, си определена да бъдеш разсадник на тия плодове, малка ли е твоята задача? Ако ти, Българио, си определена да изиграеш ролята на Йосифа в Египет, при когото идваха гладни да взимат жито от цяла Юдея, не е ли велика твоята мисия? Да бъде благословено това дело! Сега завършвам пак с последните думи на Учителя, тихо изречени един- два деня преди заминаването му, които стенограф не хвана, но ехото отнесе далеч във вечността. Това бяха думите, в които ясно се чете, за кого и за чия слава работи Учителят. „Да се прослави Бог в Бялото братство и да се прославят белите братя в Божията Любов!" София - Изгрев. 27 декември 1954 година 81/2 часа вечерта.

23. В ПОЛЮСИТЕ НА ЖИВОТА Размишления по случай 22 години от заминаването на нашия обичен Учител. Човекът на земята живее, расте и се движи в полюсите на живота. Той се пробужда в деня на живота и започва да се труди, да работи и да придобива богатства. Той и до днес още стои пред дървото за познаване на доброто и злото, опитва плодовете му и изучава закона на различаването. Така той постепенно навлиза в полюсите на живота и започва да различава доброто от злото, истината от лъжата, светлината от тъмнината, безкористието от користта, алтруизма от егоизма, любовта от безлюбието и т.н. Човекът на земята се пробужда в деня на живота, използува светлината на деня, работи и придобива, чертае пътя на своето движение, а когато влезе в нощта на живота, заспива, почива и обработва придобитото. Човек се ползува от всичко, каквото срещне на полюсите, смело пристъпва към всичко, обаче със страх пристъпва към един от полюсите - към последното място. От първото място не се страхува много, но последното място избягва съзнателно. Видяла красотата, смисъла и цената на последното място, казвам първо на себе си: Не се страхувай, човече. Последното място ще ти осигури истинско спокойствие, мир и тишина в бурния и хаотичен живот. Не мисли, че ще бъдеш сам. Последното място не е едно единствено. То представя дълга, безкрайна линия, която опасва земята в най-голямата й широчина. На тази линия има безброй места за ония, които доброволно заемат последното място. Тази линия се извива спиралообразно; горният й край води към северния полюс на живота - към Истината, а долният й край се извива към южния полюс на живота - към Доброто, към Добродетелта. Ония от последните места, които постепенно, правилно са вървели към северния полюс, т.е. към Истината, те придобиват външен мир и заемат едно от първите места на линията. Те говорят за външен мир и го прилагат, защото живеят в закона на Истината. Ония пък, които са от последните места, са научили уроците на последното място и вървят правилно към южния полюс на живота, отиват към Доброто, към Добродетелта и придобиват дълбок вътрешен мир в себе си. Стигнали северния полюс на живота и южния, и едните, и другите продължават да се движат пак по спиралната линия, като първите слизат в южния полюс, а вторите отиват в северния, сменят местата си, докато и едните, и другите трябва да овладеят законите на Истината и Добродетелта. Човекът на земята не обича последното място и го избягва. Той се срамува и страхува от него. Да седне на последно място, става му горчиво, обидно му е някак. Той не знае, че на последното място срамът го краси, превръща се в свян. Обидата се стопява, горчивината става сладка, а страхът се превръща в топло чувство поради завета, който го предпазва от бури и ветрове. Макар и на последно място, дето и да се обърне, той ще види Учителя около себе си, да свети и да осветява пътя и на последните. Той е образец и там, доброволно и съзнателно седнал на това място. Него да следваме. И ти, човече, като минаваш по този път доброволно и съзнателно, и ти ще светиш, макар и с по- слаба светлина. Ще светиш и ще се учиш на тази светлина. Помни, че не си сам. От последното място с придобит вътрешен мир, ти постепенно ще се качваш от стъпало на стъпало, със смирение и любов, докато стигнеш на онова първо място, определено вече само за тебе и за никой друг. И първите места са много, както и последните - никой не е сам. Такъв е пътят. Помни, че и последното място, съзнателно извоювано, се постига мъчно, както и първото. И там ще срещнеш Учителя, седнал на най-високото първо място, не по свое желание, но по желанието на всички ония, които Го познават от земята, както и от ония, които Го познават от небето и от високите светове. Ти, човече, седнал на твоето първо място, не се забравяй, помни, че и тук ще имаш нужда от Учителя. В заключение, казвам: Ние обичаме и ценим нашия Учител, чествуваме Неговите светли дни, защото е светлина в живота ни, защото носи в себе си онези добродетели, които определят Неговото място, и ние не се заблуждаваме, знаем къде да Го търсим и лесно Го намираме. Намерим ли Го, познаем ли Го, искаме завинаги да Му служим. На себе си казвам: Съжалявай, ако не знаеш да сядаш на последното място. Съжалявай, ако другите не те поставят на твоето първо място, което съзнателно и с любов си извоювала. На последното място ще се радваш на вътрешния си мир, а на първото място - на външния мир. Колкото и да говориш за мира, ако не си придобил вътрешен и външен мир, самата дума мир е мед, що звънти и кимвал, що дрънка. 14 декември, сряда, 1966 година.

18. КАК МЕ НАПЪТВАШЕ УЧИТЕЛЯТ В РАБОТАТА МИ С БЕСЕДИТЕ По този въпрос мога да пиша много, особено много, но ще се спра на най- важните неща, защото подробностите не могат да се опишат Когато се касаеше за дешифриране на беседите от стенограмите на пишеща машина, тази работа беше по-лека. Тя изискваше внимание, съсредоточеност, да преведеш правилно знаците и мисълта, защото който е учил стенография и работи с нея, знае, че един и същ знак може да означава две различни думи по смисъл, следователно при дешифрирането е нужно внимание, мисъл, познаване на материала, интелигентност и т.н. Нужен е и слух, да чува добре и добре да предава нещата. Все пак тази работа е малко по-лека от стилизирането и от корекцията. Днес, когато пиша бележките си и когато не съм нито стенографка, нито коректорка и стилизаторка, съм по-готова и за едното, и за другото. Ако човек престане да работи една работа, поне да не престава да я мисли. И в мисълта се крият методи и постижения. Учителят правеше някакви поправки и добавки и на някои мисли в беседите, написани на машина, но съвсем малко. Те бяха наистина оригиналът на беседите, но в суров още вид. Учителят говореше по дух, свободно, не заучено, нито четеше, както правят много професори, оратори или някои учени. Как ме напътваше Учителят при работата ми с беседите? Това се отнасяше главно до печатането на беседите, която работа минаваше през мен. За печатане на каква и да е работа, нужна е да знаеш да коригираш и да стилизираш. За щастие аз знаех отчасти и да коригирам, и да стилизирам. Казвам отчасти, защото според мене няма човек на земята да владее едно изкуство, една наука или занаят абсолютно. Дали език учиш или работиш с него, дали музика изучаваш, каквото и да постигнеш, то е относително. На земята думата „абсолютно" не съществува. В говоримия език тя се употребява само като степен за сравнение. Тъй щото и аз познавах отчасти и двете: коректорство и стилизация. През 1919 година излезе от печат моят учебник по химия, на който за пръв път се учих да коригирам и да стилизирам не сама, а с помощта на брат Гълъбов, който имаше тънко чувство и усет към едното и другото. Аз започнах за пръв път да печатам беседите в края на 1921 година, но вече сама. Как работих? Дешифрираната беседа, написана на пишеща машина, четена предварително на Учителя, беше пред мен на масата и аз, с перо в ръка започвах да преписвам ред по ред ръкописно, а не с машина, макар че знаех вече да пиша на машина и имах такава на разположение. Машината беше при Учителя, на „Опълченска", дето често ходех да работя, пак беседи, разбира се. По тази причина имах възможност лесно да се справям с Учителя по дадени въпроси или мисли, които не ми бяха много ясни. Връщам се пак при работата ми в къщи с беседата, която готвя за печат, и то ръкопис. Така преписвах и обработвах всички беседи, които от споменатата по-горе дата до 1950 година излязоха от печат. На тази дата властта ни взе печатарската машина, която беше купена с братски пари, събирани по левчета. Тогава печатницата ни, пак братска, беше на Изгрев, малка, скромна печатница, която задоволяваше нашите нужди. Имахме трима словослагатели - Влад Пашов, неуморен и предан работник, с когото работих цели 30 години, при доста неблагоприятни условия, по нямане на машина. Обаче любовта на всички ни към делото, преодоляваше всички мъчнотии и несгоди. По едно време беседите се печатаха, т.е. по-право набираха в една барака на ул. „Оборище", дето разполагахме с ограничен инвентар. Така набрани колите, пренасяха се с количка - обикновена количка, която се кара с ръце. Така се пренасяше количката до печатницата „Земеделско знаме", дето имаше големи машини, и там се печатаха нашите коли. По пътя, при пренасянето ставаше някаква авария: няколко реда или цял компас се разпиляваше и тогава веднага ми съобщаваха да отида в печатницата, да наредя отново разпиляните редове на страницата, за да се пусне колата под печат. Тук от страна на всички се изискваше експедитивност, защото колата е турена вече на машината. Вторият словослагател - Димитър Стоянов, пак наш брат, добър, предан и опитен работник в своята работа, с голяма практика, която придоби пак като словослагател, в печатницата на Стайко, по наша молба напусна тази печатница и дойде да работи при нас, в нашата малка печатница на Изгрев, дето беше освен словослагател, още и машинист. Третият словослагател беше Кирчо, на когото и до днес не зная фамилията, наричаха го Лъвчето. Така си остана между нас под името Кирчо Лъвчето. Той беше най-млад от всички. И той беше наш предан брат, и към работата и към делото. Така работата вървеше добре, докато с взимане на машината ни се отне и правото да печатаме беседите. В един момент се намерихме с вързани ръце пред предстоящата ни бъдеща работа. И това се понесе. Много неща минаха в нашия и около нашия живот, които също се понесоха като от ученици на едно Велико дело. Имахме жив пример пред нас, образец. Във всяко отношение - колос човек - Учителят, чийто жив пример всеки според възможностите си се старае да го следва. Наред с печатницата ни пак на Изгрев имахме малка книговезница, в която се сгъваха колите и приготвяха томчета с беседи. Впоследствие се подвързваха тия томчета, но скоро и тази работа се прекрати. Някои от нашите братя и сестри ме запитваха защо не приготовлявам беседите за печат с пишеща машина, а ги пиша ръкопис, която работа е по- бавна. Наистина, малко е по-бавна, но за мене беше по-удобна. По естество машината не чака. Седнеш ли пред нея, трябва да бързаш: или да диктуват или ти сам да преписваш, както беше при дешифриране на беседите. Стилизацията е работа от друг характер. И тази работа, да обработвам беседите с перо в ръка, ми беше също приятна и неуморима. Когато обработвах беседите на ръка, перото ми, чрез което се изливаше мисълта, беше непосредствено до самия лист. По този начин аз бях непосредствен посредник на Учителевата мисъл. Иначе мисълта се предаваше от ръката до буквите на машината, от буквите на чукчетата, които удряха на валяка, при това с бързината на машината, от което мисълта губеше нещо. При писане с перо имах възможност докато напиша една от думите, другите думи да си намерят подходящото място в мисълта, да се предаде в своя точен и верен смисъл. Мисълта, която предстоеше да се сложи на хартия, предварително беше няколко пъти прочетена, обмислена и добре запомнена, и тогава се написваше. Оригиналът беше всякога пред мен и при най- малката несигурност се справях с него. Преди да напиша мисълта в завършения й вид, преглеждах в оригинала мислите, които идат след нея, да не би по-после да е казал Учителят още нещо върху тази мисъл. Така правех след всяка мисъл и с всяка мисъл, докато завършвах цялата беседа, готова за печат, но още непредадена на словослагателите, докато не я прочета на Учителя. Като я прочитах на Учителя, той ми казваше: Като излезе на шпалти, значи на първа коректура, ще дойдеш да ми прочетеш пак. И в този вид, на шпалти, Учителят пак правеше малки корекции, като или прибавяше, или заместваше някои думи с други, които Той намираше за добри, или изменяше някоя мисъл, като прибавяше нещо ново, да се изясни мисълта или даден закон по-точно. Когато ставаше по-голямо разместване, това не се нравеше много на словослагателите, но те правеха поправките добросъвестно и с готовност. Едно беше добре, че тяхната работа не беше срочна, с някаква норма, затова вървеше спокойно и без нерви. Те работеха Словото, с което и сами живееха. Всяка беседа минаваше редовно през три коректури, а някоя и през повече. После минаваше и през така наречената генерална ревизия и тогава излизаше от печат. Докато дойдем до нашата печатница на Изгрев, ние печатахме в много печатници: в печатницата на Гунев, един от последователите на Учителя, находяща се на улица „Позитано", на печатница „Фотинов", на улиците „Алабин" и булевард „Македония"; в. „Земеделско знаме" на улица „Врабча", при брат Славчо Славянски, печатница „Безсмъртни мисли" на улица „Гурко", докато най-после дойдохме до нашата печатница на Изгрев. По същото това време се печатаха беседи и в някои градове на провинцията, като в Казанлък, в печатницата на брат Камбуров, дето съм ходила аз през време на печатането; в Русе, в печатницата на брат Малджиев; в Нова Загора, в печатницата на брат Слави Камбуров. По едно време, за малко беше то, печатаха и в Пловдив, не помня при кого. Когато не ходех в градове, коректурите се изпращаха в София, до мене, там работата вървеше по-бавно. Когато отивах при Учителя да чета някоя беседа, писана на пишеща машина, дешифрирана направо от стенограмите, Той често ми казваше: „Гледай да правиш връзки, естествени връзки между една и друга мисъл, добре завършени и изяснени." В първо време не разбирах какви връзки да правя и как да ги правя. Учителят не ми даваше пример, но ми даваше светлина по въпроса и сама не зная как, но правех такива връзки, които Учителят навярно одобряваше, защото после вече не ми говореше за същото. Той продължаваше да ми говори: „Всяка мисъл добре изяснена, представя бряг на една и съща река. За да преминеш реката от единия бряг на другия, непременно трябва да има мост, по който да се минава. Мостът, именно, представя тия връзки, които свързват една мисъл с друга." Тази бележка беше единствената и най-малката, която Учителят ми каза конкретно. Останалата работа беше голямата, необятната, която няма начало, няма и край. Тя е толкова необятна, колкото и самото Слово. За подкрепа на тази моя мисъл, Учителят един ден ми каза: „Ако аз бих изработил една беседа, вие, които я слушате, не бихте я познали." Наистина, ако Учителят би работил беседите, Той не би бил достъпен за хората, така щеше да бъде зает. Тази работа не беше за Него.

16. РАБОТАТА МИ ВЪРХУ СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ, СПЕЦИАЛНО С БЕСЕДИТЕ А. КАК МЕ УПЪТВАШЕ УЧИТЕЛЯТ В ТАЗИ РАБОТА Как ми се даде тази работа. Отношението ми към беседите. Словото на Учителя чух за пръв път на 16 април 1916 година. Това беше първата беседа, която чух от Учителя, която беседа е печатана във втория том беседи със заглавие „Истината". Самият том носи заглавие на първото издание „Сила и живот", а второто издание „Духът и плътта". Как ми подействува беседата „Истината", която чух на Великден, това е описано в първите тетрадки. След тази беседа чух още една, която също ме обхвана цяла и реших в себе си да посещавам редовно беседите на Учителя. Обаче, нещо неочаквано, което ще опиша следващите страници, ме постави още на третата беседа на стол и малка скромна масичка, вече като стенографка на Учителя, каквато останах до заминаването на Учителя, с което се прекъсна живото Слово на Учителя. Пак четем и говорим върху това Слово, но вече не се чува от устата на Учителя, затова го наричам живо. Стенография знаех още като ученичка, т.е. тогава я учих. По това време стенографията беше факултативен предмет, но аз имах желание да уча и се записах с още две ученички. На края на гимназиалния курс, заедно с матурата, свърших и курса по стенография успешно. Следващата година бях студентка по химия и се упражнявах в стенографирането. Имах желание обаче да мина по някакъв начин през преценката на някой опитен стенограф, но как и по какъв начин, не знаех. И това желание ми се задоволи. Още като студентка третата година, чета в един от вестниците, че през лятото същата година се определя държавен изпит по стенография. Желаещите да се явят на този изпит, да си подадат документите до Министерството на просветата, дето ще се произведе изпитът. Това ме крайно зарадва. Приготвих документите си, написах заявлението си, научих какво се изисква за изпита и започнах да търся материала, нужен за изпита. Като се снабдих с всичко нужно за изпита, подадох документите си и започнах да уча. Дойде определения ден за изпита, който издържах много добре. Доволна бях, защото бях проверена в бързопис, в превод от стенография на обикновено писмо и от обикновено на стенография. Що се отнася до историята на стенографията, това не представяше никаква мъчнотия пред изпитите, които минавах като ученичка и студентка. Получих документ от този изпит, но той беше важен за мене не като документ, който ми даваше права, но като документ, който ме убеждаваше, че като съм учила нещо, мога с това нещо при даден случай да си служа с него. За всичко може да съм мислила, всичко да съм предполагала, но никога не съм мислила за това неочаквано благо, което ми се даде в живота, да бъда стенографка, а впоследствие стилизаторка и коректорка на беседите на Великия Учител на човечеството. Всичко това ме увери в това, че няма случайности в живота. Не случайно учих стенография, не случайно държах изпит по стенография пред комисия, председател на която беше Тодор Гълъбов, който същевременно беше и председател на стенографското бюро в Народното събрание, а впоследствие и стенограф на беседите на Учителя. Връщам се пак към въпроса как на мен ми се даде работата върху беседите на Учителя. Свърших университета и станах учителка по химия в Русе две години и после в София в Първата девическа гимназия, дето скоро, едва след година или две чух за Учителя. Още в 1915 година, 19 юли, посетих Учителя, което посещение нарекох Епохално посещение - описано в първата ми тетрадка. Видяла Учителя, започнах вече да Го посещавам. Но първата беседа чух на Великден 1916 година. Не знаех, че беседите се стенографират, пък и не познавах много братя и сестри, не се разговарях с никого. Стаичката, в която Учителят държеше беседи на „Опълченска" 66, беше много малка и аз не влизах вътре, а стоях изправена на вратата на тази малка стаичка и оттам слушах двете беседи, отдето се чуваше добре. Казвам двете беседи, защото на третата беседа бях вече на стенографска масичка, за моя велика и незабравима радост като стенографка на Учителя. Тук ще опиша онова, което се отнася до въпроса как станах стенографка на Учителя. До моето дохождане при Учителя, стенограф е брат Тодор Гълъбов, когото аз познавах от изпита си при него. Дали той ме познава и помни, това не знаех. Какво се случи след втората беседа, която чух от Учителя? Беседата се свърши и хората уж започнаха да се разотиват. Казвам уж, защото и при първата още беседа, която чух, направи ми впечатление, че хората не си отиват бързо. Тръгват да си вървят, пак се връщат, разговарят се, споделят известни мисли, които им направили по-силно впечатление, сбогуват се по-близките, едни влизат при Учителя, питат нещо и т.н. И аз не си отивам веднага, гледам, наблюдавам всичко това и си правя свои изводи. Изведнъж към мене се отправя брат Гълъбов, който се обърна с думите: „Сестра Паша" - значи помни ме и ме е познал, и продължи по-нататък: „Колко се радвам, че ви виждам тука." Аз му отговорих: „Колко се радвате Вие и защо, не зная, но аз съм щастлива, че съм тук и се радвам много за това." Братът пак продължи: „Ето защо аз се радвам. Аз стенографирам беседите на Учителя, но ме командироват в странство и най-късно след месец трябва да замина. Безпокоя се кой ще може да ме замести и продължи работата на Учителя. Като споделям безпокойствието си с Учителя, Той се усмихва и ми казва: Не се безпокой, Божият работник ще си дойде на времето. Думите на Учителя ме карат да се вглеждам в ония, които посещават беседите и да търся някой стенограф. Досега не съм намерил такова лице. И днес, като ви виждам тука, питам ви: Готова ли сте да ме заместите, да стенографирате беседите на Учителя?" - „Не само съм готова, но се чувствувам щастлива, че ми се предлага такава работа. За мене е важно дали бих задоволила Учителя." - „Аз ще кажа на Учителя, че намерих стенограф, който е готов да ме замести, но моля ви следната беседа да седнете до мене и да стенографирате, а после ще изработите беседата и ще я дадем на Учителя да я прегледа и да си каже думата по нея." Така и стана. Следната неделя аз бях вече на стенографската масичка. Още на другия ден, в понеделника, беседата беше дешифрирана и написана ръкопис на чисто. Брат Гълъбов я взе и заедно с Учителя я прегледали. След това Учителят се усмихнал и казал на брат Гълъбов: „Казах ли ти, че Божият работник ще дойде на времето си? Тя може да работи." Станах вече стенографка и се предадох и на тази работа с радост и любов. Братът остана да работи с мене още един месец и замина за Италия. Не помня колко време се бави там, но като се върна от време навреме дохождаше на беседи, а аз взимах и неговите стенограми, да сверявам нещо, ако ставаше нужда. Неделен ден, като се връщах от беседа, обядвах и веднага започвах да дешифрирам беседата, която по нямане на пишеща машина, пишех ръкопис. В понеделник сутринта я занасях на Учителя и с удоволствие, и почти с нетърпение, очаквах следния неделен ден, да седна на любимото си място и да пиша, да слушам и да стенографирам Словото на Учителя, което ме изпълваше. Когато занасях готовата беседа на Учителя, той често ми казваше: „Ние ви затрудняваме много." Аз отговарях смутена: „Не, никакво затруднение не изпитвам." А в себе си се запитвах: Чудно нещо, не вижда ли Учителят, че аз летя от радост, от готовност да слушам Словото и да пиша. Неуморна бях, колкото и дълга да беше беседата. А пък в себе си знаех, че Учителят, макар и да вижда и разбира вътрешната ми готовност и любов, и разположение към беседите, като крайно внимателен и деликатен човек не може да не каже в каквато и да е форма, с каквито и да е думи, че цени работата на всеки работник. В 1918 година се научих да пиша на машина и ходех в дома на брат Гълъбов, дето имаше вече братска машина. От същия брат научих знаците при корекция на печатни работи, защото същата година излезе под печат мой учебник по химия за тогавашния осми клас на гимназиите, който днес би бил 12-ти клас, ако съществуваше такъв. Така се упражних и в коректорство и в печатане. До 1922 година бях сама стенографка, след която година започнах да стилизирам беседите, значи започнах да печатам беседите, да правя корекции. И тази работа ми се даде пак от Учителя. Тъй щото, освен стенографирането, писане на машина, взимах участие при печатане на беседите, а именно стилизирането им и корекциите на шпалтите. Всяка беседа преди излизането й от печат четях на Учителя или още в ръкопис, или шпалти, а някога и в ръкопис, и на шпалти, според беседата. Учителят вмъкваше някоя нова мисъл, коригираше някои мисли и често заместваше една дума с друга подходяща. От всичко това аз се ползувах много, придобивах все по-голяма светлина и прониквах все повече в духа на Словото. Това не казвам за хвалба, но като нещо необходимо. Не може човек да чете произведенията на някой автор, без да се свързва с неговата мисъл и с духа на неговите творби. Тъй щото и за себе си ще кажа: Не е могло да работя 30 години върху Словото на Учителя, без да се свържа с духа и мисълта на Учителя. Що се отнася до корекциите, които Учителят правеше, те бяха в реда на нещата. Учителят говореше по дух, а не както говори някой учен или професор. Последните предават чужди мисли и закони, които те добре заучават и познават. Много професори и учени четат своите лекции и сказки, които при печат пак коригират. Някои професори и учени, за по-голяма живост, говорят, а не четат. Техните лекции и сказки се нуждаят от по-големи корекции. Обаче Словото на Учителя, предадено във вид на беседи, се коренно отличава от лекциите и сказките на учени и професори. То е живо, подвижно, динамично, какъвто е самият живот, каквато е живата, разумна природа. То говори не само на ума и на сърцето, но и на душата и на духа на човека, затова обхваща изцяло човека. То движи и волята му, затова като слуша беседата на Учителя, човек едновременно мисли, чувствува и действува. Словото на Учителя не е статично и затова един ден Той ми каза: „Ако остане на мен, аз да работя беседите, след като сте ги слушали, няма да ги познаете." Тогава някой може да запита: Щом е така, защо Учителят сам не работеше беседите? - Това беше невъзможно. Работата върху беседите или по- право върху Словото беше необятна. Едно лице не би могло само по никой начин да се справи. До 1921 година работата можеше да минава през едни ръце, но по това време именно се отвори Школата и тогава, освен неделните беседи, които Учителят държеше всяка неделя в 10 часа пред обяд, той държеше още две лекции през неделята: една на общия окултен клас и една на специалния клас. После започна да държи и всяка неделя, в пет часа сутринта, така че станаха четири Слова през седмицата. По тази причина се увеличи броят и на стенографите, които станаха четирима: Боян Боев, Елена Андреева, Савка Керемидчиева и аз, Паша. Ако Учителят се беше заел с работата върху беседите, която не беше негова, той не би бил достъпен, никой не би могъл да се обърне към Него било за съвет, за разговор, за някаква подкрепа в живота и за много други неща. Извън беседите и лекциите, които Учителят държеше, работата му беше колосална, за която ние се опитваме да говорим и да кажем нещо на интересуващите се, но която и ние не можем да си представим. Колко е голяма, тя става само отчасти понятна, като се спрем на думите, които Учителят каза два-три дни преди заминаването си, а именно той каза: „Свърши се една малка работа." Ако ние, които бяхме около Учителя, виждахме как работи и колко много работи, как живее и как се проявява въобще, тогава смело мога да се запитам: Ако е свършена една малка, микроскопическа работа, така наречена от самия Учителя, то какво би преставяла онази голяма, грандиозна, наречена Великото Божие дело? Там всякаква представа спира. Това е безначална и базпределна работа. И тъй, до 1921 -1922 година работих главно със стенографиране и дешифриране на беседите и написването им на пишеща машина. След тази дата започнах да работя и при печатане на беседите, тяхното стилизиране и коригиране, което продължи до края на 1944 година с Учителя. След тази година, когато си замина Учителят, аз продължих същата работа сама, за която вече бях се упражнила достатъчно. През времето, когато Учителят беше още на земята, аз имах вече голям опит върху работата, която ми беше дал Учителят, но се ползувах и с доверието му. Много случаи имах, от които сама се бях уверила, че Учителят има доверие в мен, главно в работата ми с беседите. Често ми се налагаше да работя сама и през времето, когато Учителят беше между нас. Всъщност аз не работих сама. Онзи, който беше заинтересуван от Словото, ми даваше светлина да го разбирам. Светлината на Учителя не беше далеч от мене и тя ми помагаше. Интересно беше следното мое състояние. Например, работя усилено, неуморно и с любов върху някои от томчетата беседи и като се свърши томчето и го предам на Учителя, аз веднага излизам от него, от томчето беседи, като че не съм аз работила, а някой друг. Кой е този друг, нито го зная, нито се питам. Който и да каже, че е работил беседите, не бих спорила, макар че нося отговорността за тях. Моята будност, моята добросъвестност и любов върху работата с беседите, са факторите, които аз сама много, много пъти съм проверявала. Те са налице за самата мен и първа аз ги държа отговорни. Желала бих всички беседи да минат още един път през очите ми, да изправя някои печатни или други погрешки, но това не ми се отдаде - работата е колосална, необятна, не работа само за един човек. Пък има още много беседи непечатани - те чакат своето време, което непременно ще дойде. Нищо в природата не се губи, нито се създава. Следователно този велик закон важи и за Словото, може би още повече. Казано е в Писанието: „Рязка няма да се изгуби или измени от Закона ми." И аз смело и категорично мога да кажа: Дума няма да се изгуби и измени от Словото Божие. Дали от книги ще се чете и предава или от записите в пространството, тук няма никаква загуба. Идат и ще дойдат хора, които ще четат не само от книгите, писани и печатани от хора, но ще четат и то безпогрешно, без никакви тълкувания и коментарии, от великата книга на живота, писана и печатана върху необятното платно на пространството, дето се отбелязва всичко онова, което вековете, хилядилетията и вечността искат да запазят за ония, които и природата, и небето наричат с простото име Синове Божии. Б. КАК МЕ УПЪТВАШЕ УЧИТЕЛЯТ ПРИ РАБОТАТА МИ С БЕСЕДИТЕ Когато говорената от Учителя беседа беше написана на машина, аз отивах при Учителя да Му я прочета. В този й вид тя беше написана така, както е чута, цялостно, без никакви корекции от Учителя, просто направо дешифрирана от стенограмите. Учителят я изслушваше и правеше малко корекции или съкращаваше нещо, които Той намираше за ненужно, което казваше, че е вметнато или пък изправяше някоя мисъл, или допълваше и изясняваше. Често ми даваше обяснения върху някоя мисъл и като запитвах да я вмъкна ли, Той ми казваше: „Не, това е за тебе." А това нещо, за мене, хвърляше голяма светлина върху учението и идеите на Учителя. Често ми казваше: „Като пишеш, като работиш, гледай да правиш добре връзки между мислите." Какви трябва да бъдат тия връзки, не ми казваше, но аз се сещах и правих такива, когато е ставало нужда пак да чета същата или друга беседа, с връзките, за които Учителят ми говореше, Той одобряваше направеното. Наистина, Учителят не е обикновен учител, да вземе перо, натопено в червено мастило и да коригира, но с малко думи или със светлината на Неговата мисъл ориентираше въобще ученика или мене, която в случая трябваше да упъти. Той ми казваше: „Мисълта е река с два бряга. Да минеш от единия бряг на другия или по мост ще минеш, или ако си добър плувец, ще я преплуваш." Такова нещо представят връзките от една мисъл до друга. Разбирах мисълта на Учителя и прилагах съвета, който ми даваше. Как се убедих в това, че светлината на Учителевата мисъл ми помагаше в работата? Един ден, като работех върху една от беседите, натъкнах се на един пример, който не ми беше ясен и трябваше да отида на „Опълченска" 66, за да се справя с Учителя. Тази беседа предстоеше на печат и аз не можех да напиша една мисъл, докато на мене не стане ясна. Отивам на „Опълченска" и казах на Учителя, че съм дошла да питам нещо. - „Почакайте", ми отговори Той и влезе в стаята си. Часът беше около четири след обяд. Обикновено, когато отивах по работа при Учителя, Той ме приемаше веднага, но този път и за мене беше изненада, че не ме прие веднага и аз останах на двора, седнала на един стол да чакам. След мене дойдоха един, два, три, четири и повече посетители, които Учителят прие веднага след дохождането им, а аз чакам и продължавам да чакам с търпение. Чакам вън и си мисля за всичко, което минава през ума ми, но не и върху мисълта, за която съм дошла. Не се притеснявах, защото трябваше да отида на печатницата в шест часа, а имаше време дотогава. В един момент ми дойде на ум следното: Защо съм седнала да мисля върху това, което не ми е нужно, а не мисля по работата, за която съм дошла! Съсредоточих се и започнах усилено да мисля. В този момент ме озари необикновена светлина и като че някой започна да ми диктува примера, за който бях дошла да питам. Така светна мисълта ми, че изведнъж се възстанови целия пример. Продължавам да си мисля: Ако бях в къщи и мислех усилено върху същия пример, дали би се възстановил по същия начин? И на този въпрос си отговорих положително. Доволна от това разрешение на въпроса, продължавах да чакам, да дойде и моят ред, който отдавна беше минал. Тъкмо в този момент обаче Учителят слезе от стълбичката, дойде при мене и ме запита защо съм дошла. Разказах на Учителя защо съм дошла и като ме изслуша, отговори: „Хайде, свободна си, отивай на печатницата." Сбогувах се и си отидох, но вървя по пътя и си мисля: Чудно нещо! Седях два часа да се срещна с Учителя, да Го питам за примера, и когато Той ме видя, не ме попита какъв беше примера и ми каза, че съм свободна да си отида, по-право да отида на печатницата, дето ми предстои работа. Като мислих по този въпрос, дойдох до убеждението, че Учителят искаше да дойда до опитността, че за мисълта няма разстояние, нито пространство. Достатъчно е да се свържеш с мисълта на даден човек и да възприемеш точно онази мисъл, която трябва. Това беше особено необходимо за моята работа. Така аз придобивах повече вяра и смелост в работата си. Този беше един от методите, с които Учителят ме упътваше в работата ми. Един метод, но многократен. Какво повече може да иска човек от помощта на мисълта и на светлината. Много, много опитности от такъв характер ме убедиха в работата със светлината на мисълта. Учителят донесе едно необятно Слово на хората и със светлината на това Слово Той подготви и подготвя и не само един работник за това Слово, но още безброй такива. Ще дойде ден, когато учени, знаменити хора, с високо просветен ум и с високо съзнание ще възприемат Словото по незнаен и от самите тях път, ще Го реализират и ще Го предават като свое. Така е, никой не може да скрие светлината на деня, нито може да се укрие от нея. Иде светлината на деня, иде виделината на живота, иде денят. Денят ще се сменя с нощта, но ще бъде за работа, за велика работа, а нощта за почивка. В. ОТНОШЕНИЕТО КЪМ БЕСЕДИТЕ, Т. Е. КЪМ СЛОВОТО Питам се: Какво е отношението на човека, който е чел, слушал и отчасти разбрал беседите, т.е. Словото на Учителя? Ето един въпрос толкова голям, колкото и малък. Малък е за онзи, който само донякъде е познал себе си, който се е вглъбил в себе си искрено си е отговорил на всички вълнуващи го въпроси. Голям е този въпрос за онзи, който има отношение към външния, целокупен живот, към великата необятна природа, в живота и към неговите прояви и всички негови прояви, и то пак само отчасти. С една дума, не може да се говори за Словото Божие, ако не се включат в Него отношението и на човека към живота, към природата, към всички живи същества, от най-малки до най-големи, към наука, към музика, към изкуство и т.н, А най-после, не може да се говори за Словото Божие, ако човек не е изпълнен с желание да познае онази Истина, която осветява всички неща: да познае онази Любов, която ражда и истинския живот, която изключва всякакъв смут и недоразумения, да познае онази Мъдрост, която не нарушава реда и хармонията в целокупния живот, както и в отношенията между всички живи същества, * Преди да пристъпя към големия отдел, под название „В царството на беседите", искам да спомена имената на ония работници, които са взели участие в работата около беседите на Учителя, в едно или в друго отношение. Като една добра моя помощница при коригиране и стилизиране на беседите беше моята добра сестра Аня, за която писах още в началото. Двете мои съработници в областта на стенографиране и дешифриране на беседите - Еленка Андреева и Савка Керемидчиева; при стенографиране на беседите взимаше участие и братът Боян Боев, който работеше и издаде разговорите на Учителя при Рилските езера. Влад Пашов, който работи цели 25 години като словослагател при печатане на беседите. Също така като словослагател и машинист взимаше участие 15 години Димитър Стоянов, а десетина години работи пак като словослагател и Кирчо, когото наричахме Лъвчето - фамилията му и до днес не зная. Не малко работи и Неделчо Попов, като доставчик на хартия за печатане на беседите, както и при печат, и издаване на някои по- специални издания при по-специални условия.

8. КАК УЧИТЕЛЯТ ЛЕКУВА А. Лекуването на майка ми За пръв път видях Учителят на 10 юли 1915 година. През август той беше във Велико Търново на събор. През септември и октомври също не беше в София. Аз не познавах неговото Учение, а още по-малко самия него. В първите дни на ноември майка ми се разболя - получи удар, сериозен удар и повикахме лекар. Дойде д-р Сарафов, един от знатните и опитни лекари по това време. Той даде някакви съвети, но състоянието на болната се влошаваше. Стомахът й се затрудни, не работеше, не можеше да се освобождава. Докторът пак дойде и намери същото отношение - нищо не помагаше: нито клизми, нито силните очистителни лекарства. Аз и сестрите ми бяхме много изплашени. Това състояние продължи цяла седмица. Качвам се на трамвая и веднага при Учителя, който вече се беше върнал от провинцията. Силно разтревожена, разказвам на Учителя положението на майка ми и очаквам някакъв съвет. Той ме погледна спокойно и още по-спокойно ми каза: „Майка ви е религиозна." - „Да", отвърнах аз и пак чакам. Той продължи: „Бъдете спокойна, като отидете в къщи, отворете Библията и започнете да четете на майка си някои от псалмите - каквито ви се паднат." Благодарих и почти тичешком тръгнах за дома. Казах на двете си сестри какъв съвет ми даде Учителят и те го приеха със същата готовност и безкритичност, както и аз. Четем вече псалми и постепенно се успокояваме, още повече, че и майка ми, макар и мъчно да говореше, започна да ги изговаря. Оказа се, че тя знаела много от псалмите наизуст. Това още повече ни успокои и зарадва. Не се мина дори и един час, и тя пожела да се освободи. След един-два дни стомахът й се регулира и почти до края на заминаването й беше редовен и не се яви повече никакво затруднение при освобождаването й. От този ден престанахме да викаме доктор, защото с лекуването й се зае сам Учителят. Това решихме всички у дома, поради която причина аз отивах често на „Опълченска" да съобщавам как е майка ни и да получавам следващия съвет от Учителя. Какво се постигна с четенето на псалмите? Тогава нищо не разбрах, но впоследствие като четях беседите и като станах стенографка, пък и мислих, наблюдавах как работи Учителят, дойдох до следните заключения: При случая с майка ми Учителят си послужи с мисълта като средство за трансформиране на отрицателните състояния с положителни. Значи мисълта може да се използува като сила за трансформиране на известни състояния. Благословение е, когато човек може да си послужи с мисълта за трансформиране на отрицателна мисъл в положителна. Не е благоприятен случаят, когато става обратното: положителна мисъл да се смени с отрицателна. Ние, трите сестри, бяхме толкова уплашени, че не вярвахме на никакво лекарство, а с това отрицание повлияхме и на майка си. С четене на псалмите ние дадохме друго направление на мисълта си, която от отрицателна се превърна в положителна и даде добър резултат. Прост метод, но естествен и ефикасен. За потвърждение на този метод ще си послужа с едно от явленията в химията, а именно с явлението „заместване" или „субституция". То е явление, при което един елемент от дадено съединение заместваме с друг елемент от друго съединение и вместо първите две съединения се получават други две, със съвършено нови свойства и нов състав. Например, сярна киселина и натриева основа, и двете съединения силно разядливи, като отрицателните мисли в живота, при взаимодействието си металът натрий замества водорода в сярната киселина и се получава безвредната сол натриев сулфат, а водородът от киселината отива на мястото на метала натрий и се получава вода. Ето и реакцията: H2S04 + 2NaOH = Na2S04 + 2Н20 Убедени в резултатите на метода, който Учителят приложи при майка ми и подкрепен от опит, наблюдение и мисъл, и с науката, укрепихме повече вярата си в Учителя, в неговите методи на работа и в неговото учение, ние смело и твърдо поехме пътя, по който той ни водеше, и до днес оставаме верни на това, което видяхме и опитахме. Писано на 6 февруари 1968 г., София. Настъпи зимата, но аз все продължавах да ходя при Учителя за съвети относно лекуването на майка ми. Стомахът й напълно се нормализира, и с това и апетитът й се подобри. Зимният сезон не позволява излизане на слънце, затова Учителят обърна повече внимание на храната. Той не й препоръча изведнъж вегетарианство, каквито ние, сестрите, бяхме вече, но препоръча постепенно намаляване на месото. От време навреме можеше да яде месо, главно пилешка чорба и малко от бялото месо на пилето. Естествено и незабелязано тя премина към вегетарианска храна, която й се отрази много добре - стана по-жизнена и с добро самочувствие. Почти всяка вечер преди лягане й правехме леки масажи на гръбначния стълб, дето всъщност беше ударът. Ръцете и краката й се движеха, но не можеше да става без чужда помощ. Масажите бяха повече паси, отколкото разтривки. Така се стигна до пролетта, която носеше със себе си повече възможности за лекуването й. За щастие пролетта беше топла, благоприятна. Още месец април обещаваше добри условия за използуване на слънчевите лъчи. Според съветите на Учителя изнасяхме болната всяка сутрин от 8 до 11 ч. на балкона на слънце да грее гръбнака си. Чистият въздух, праната във въздуха, която през ранните пролетни месеци май, юни и юли е в изобилие, както и слънчевите лъчи оказаха добро влияние върху състоянието на майка ми и от ден на ден тя се чувствуваше все по-добре и по-добре. Това укрепваше вярата в нея и заедно с това укрепваше и нашата вяра - вяра в слънцето, в праната, в чистия въздух като лечебна сила. И моята вяра постепенно укрепваше, не само в знайното, в което всички хора вярват, но и в незнайното. Кой човек, здрав или болен, не вярва в природата, в движението, в чистия въздух, в чистата изворна вода и в слънчевата светлина? Жива е природата, това е знайно за всички хора, кой както и да разбира, но че е разумна, че може с нея да се разговаряш, както с жив човек, и тя да ти отговоря, това не знаех. Аз после опитах и се убедих. Че природата има такива отношения към тебе, каквито ти имаш към нея. Колкото по-правилни и разумни са отношенията на човека към природата, толкова по-правилни и разумни са отношенията на природата към човека. Един ден, когато всички хора дойдат до това съзнание и коригират отношенията си към природата, и техният живот ще се подобри. Велико единство съществува в цялата природа и между съществата, които я населяват. Връщам се пак към въпроса за здравето на майка ми. Минава и отминава пролетта, иде лятото и положението й се подобрява по дух и самочувствие, по разположение, без лекарства и съвети на лекари. Следваме, обаче, съветите на Учителя и неговите духовни методи. Дойде есента и след нея и зимата. Искаме или не, налагаше се вече прибиране в къщи. Благодарим и на това, което пролетта и лятото дадоха. Пак ходя при Учителя да получа някакъв нов метод. Един ден той ми казва: Ще ставаш всяка сутрин рано в четири чеса, ще седнеш на стол близо до главата на майка си и тихо, безшумно ще отвориш Библията на онова място, дето вечерта си определила да четеш. Това ще правиш десет сутрини, след което ще си починеш една седмица. След изтичането на седмицата отново ще повториш същия опит." Този опит със ставане от сън в четири часа сутринта се повтори много пъти, докато се получи добър резултат. Какво научих от този метод на Учителя? В първо време не го разбрах, но като го прилагах и наблюдавах състоянието на майка ми през време на опита, научих много нещо. Четях на майка ми не когато беше будна, но през време на сън и когато тя спеше дълбоко. Взимах книгата, отварях я и не бързах да чета, докато не почувствувах, че тя вече е заспала дълбоко. През това време умът и сърцето й са в пълен покой и не взимаха участие в работата на душата. Как ставаше, не зная, но аз започнах ясно и определено да чувствувам връзката между душата на майка ми и моята душа. И в момента, когато душите се свързваха, като две разумни същества, при настаналата тишина, аз започвах да чета. Тишината ставаше още по-голяма, не се чуваше ни най-малко дишане или нещо, което да напомня спящ човек. Този момент беше величествен за мен. Аз не четях на човек, но наистина четях на душа, която живее, мисли и възприема. Ден след ден майка ми се ободряваше, ставаше съвършено спокойна, разговаряше се с нас, заинтересува се от учението на Учителя и се проявяваше не само като ум и сърце, каквато я знаехме, но и като душа, която не мислеше за себе си и своето състояние, но и за всички близки роднини, познати и приятели. Тя забрави себе си като болна, която се нуждае от помощта на другите. Тя мислеше за всички ония, които са в някаква беда, как да им помогне, забравяйки, че сама тя е на легло и се нуждае от чужда помощ. Наистина сама по себе си майка ни по характер беше широк човек, но онова, което възприе от душата си, от връзката си с Учителя, внесе много нещо в нейната душа - нещо велико, което нито може да се изкаже, нито да се опише. Чуден бе начинът, по който Учителят й помагаше - на разстояние, без да я посети лично. У нас настана мир и спокойствие, като че нямаше болен. Чуваше се повече песен и веселие. Които посещаваха майка ми, всички излизаха с впечатление, че у нас няма болен човек. Положението на майка ми от ден на ден се подобряваше и така продължи цели две години. Обаче през 1918 г. се яви испанската болест в силна форма и завлече стотици и хиляди хора, между които и майка ми. Тя се помина от същата болест през април същата година. Помина се, но си отиде с вяра и пречистена. Покрай нея и ние се укрепихме във вярата, благодарение на големите опитности. Много още случаи чувах и виждах, как Учителят лекуваше, но реших да опиша ония от тях, които непосредствено наблюдавах и за които можа да пиша, и опиша с вътрешно разбиране или убеждение, дадено ми от самия Учител. Б. Особен лечебен метод Сега ще опиша един изключително интересен метод, приложен към една млада наша сестра, болна от туберкулоза. Болната беше в началото на третия период от болестта си. Известно ни е, че туберкулозата е болест на чувствата. Ето защо млади моми и момци от някакво сблъскване в чувствата или при противоречие в тях, често заболяват от туберкулоза. Заболялата от туберкулоза наша сестра се обърна към Учителя за съвет. Докато тя редовно прилагаше съветите, имаше добри резултати, фатално за нея беше това, че често изпадаше в противоречия, които разяждаха дробовете й. Щом се появи някакво вътрешно противоречие, наставаше разрушителен процес. Достатъчно беше да надделее разрушителният процес и болната да легне отново. Силна воля беше нужна, за да се справи с противоречието си, което не беше еднократно. Аз бях свидетелка на много от нейните състояния и макар че със слаби човешки възможности, стараех се да й бъда в помощ. Но противоречията в чувствата й бяха стихии, което рушеше здравето й. Като наблюдавах състоянието на болната, виждах, че в нея се бореха два процеса - съграждащ и разрушителен. Обаче Учителят не преставаше да й дава своите съвети. И аз от своя страна отивах всеки ден при нея (тя живееше на Изгрева, който не беше организиран, а аз в града). През лятото болната излизаше на планината на чист въздух. Един ден през месец август аз бях при нея и неочаквано станах свидетел на интересния, изключителен метод, който Учителят прояви към болната. В последно време тя се беше крайно отпуснала, не искаше да прилага никакви съвети нито от Учителя, нито от познати и близки на нея лекари. Един ден, както обикновено правех, отидох на Изгрева при болната сестра и там около палатката й заварих Учителя, който й говореше нещо. Тя беше на леглото си, нямаше разположение да стане, поради състоянието си, в което беше изпаднала в последните десетина дни. Спрях се аз при палатката й, без да искам, чух какво й говореше Учителят. Той продължи разговора си с нея, който беше започнал по-рано: „Така, както правиш, аз ще ти кажа какво те очаква. Няма да се мине много време и те ще умреш, ще те заровят в черната земя. Ще натрупат гроба ти с пръст и ще те оставят на разположението на червеите, които ще бъдат доволни от тебе и ще свършат работата си. Ще ти турят кръст и ще почнат да ти държат надгробни речи: Тук лежи еди-коя си, млада и зелена, свършила еди-какви си училища, с такъв и такъв успех, с еди-какви си заслуги за обществото..." и т.н. Картината, която описа Учителят беше страшна, макар и действителна - през този път минават всички хора, но въпреки това си мислех: какво ли е положението на сестрата, която слуша тия думи при състоянието й, което всеки ден се влошаваше? Стоя права и си мисля: Кой близък на болната би се осмелил да й говори така? Кой обикновен лекар би говорил на своя пациент така, като знае истинското му положение. Мисля си, чудя се и си отговарям: Учителят е това, той знае какво прави и знае кому какво и как да говори. Неведнъж съм виждала изключителните методи на Учителя и техния необикновен резултат. Ние, обикновените хора, когато посещаваме сериозно болни, бързаме да ги утешаваме с думи, на които и ние не вярваме, та дано някак ги залъжем. Учителят обаче никога не си служи с думи, лишени от истина. На другия ден пак отидох на Изгрева да видя болната сестра и какво виждам? Чудо! Тя облечена, наметнала пелерина, в ръцете си държи две малки стомнички и не дочака още да й кажа „добро утро", тя веднага ми проговори: „Бързай, защо се бавиш, едва те дочаках. Ето вече слънцето изгрява. Да вървим! Ще отидем за вода." И двете се засмяхме приятелски и аз взех две по-големи стомнички и весели тръгнахме за вода. Тогава на Изгрева нямаше чешми. От този ден нататък около 20 дни наред ние редовно посрещахме слънцето, радвахме се на утринните лъчи, на прохладните сутрини и отивахме за вода, след което ободрени се връщахме обратно, вече с добро разположение и добър апетит. Всичко това беше особено необходимо за болната, в която отново заработи съграждащият процес, който обнадеждаваше и болната, и близките й. При първата възможност да срещна Учителя, аз заговорих за страшната картина, която Учителят нарисува на болната и за недоумението, в което изпаднах. - „После какво видя?" - ме запита Учителят. - „Нещо особено, обратно на това, което чух, едва ли не бих го нарекла възкресение. Радвам се на всичко, което видях, но не мога да си обясня причината на този преврат." - „Ето как стои въпросът - започна Учителят - ти знаеш от физиката, че водата, даже в състояние на сняг и лед, крие в себе си скрита топлина. На основание на същия закон, дори и мъртво тяло крие скрити сили на живот. Важно е да знае човек как да събуди дори в мъртвия тези скрити сили на живот и той да оживее или да възкръсне. Това е наука, знание, което почива на известни закони. Това се постига по-лесно, когато човек е болен и дошъл до едно крайно пасивно състояние, дори до безжизненост. Картината, която нарисувах на болната, колкото и страшна" да е, тя събуди в нея силите на живот. Потенциалната, пасивната енергия в болната се превърна в динамическа, болната се пробуди към нов живот, жизнени сили потекоха в нейния организъм... " В. Индивидуално лекуване Как Учителят при една и съща болест прилага различни методи Една от младите сестри като ученичка от четвърти клас на гимназията, сегашният осми клас, заболява от апандисит, т.е. възпаление на сляпото черво. Щом усетила силни болки, младата сестра не се решила да отиде на лекар, страхувайки се от нож, а отишла при Учителя за съвет. Понеже била вегетарианка, Учителят я посъветвал да прекара три дни в абсолютен пост (без никаква храна и вода), болната приела с готовност този съвет и го изпълнила. След поста тя прекарала два-три дни с лека храна и повече не усетила никаква болка в сляпото черво. Тя живя до 43-годишна възраст, без да се яви повторно или дори най-малка болка в тази област. Как обяснява Учителят в дадения случай лекуването на апандисита с глад? Учителят казва, че в някои случаи възпалението на сляпото черво се дължи на някакво чуждо вещество, частици от храната или друго нещо в този орган. Гладът в този случай допринася следното: Организмът, лишен от храна, продължава да работи и изсмуква всички чужди вещества от организма и по този начин се всмукват и частиците, чуждите вещества, попаднали в сляпото черво. Премахнати причините на възпалението, самото възпаление минава. Втори случай на лекуване на апандисит: Млада мома заболява от апандисит (20-21 година). Тя не е вегетарианка, редовно яде месо. Да си прави операция, не се решава. Помоли ни да я заведем при Учителя да й даде някакъв съвет, защото болките били непоносими. Учителят я посъветвал да не яде месо само един месец, през което време всяка вечер да си мие краката с гореща вода, колкото може да търпи, до слабо зачервяване. След това да измива слабините си и да си легне да спи. Тя изслушала съвета и очаквала да й се даде някакво лекарство, но като не получила такова, благодарила за съвета и си отишла. Като излязла вън, запитала сестрата, която я придружавала: „Защо Учителят не ми даде никакво лекарство?" - „Нали ти даде съвет - отговорила сестрата. - Ти изпълни точно съвета и чакай резултат." Младата мома изпълнила съвета, след което се почувствувала напълно здрава. Днес тя е на 40 години, женена, с две големи деца, без смущение на апендикса. В този случай е интересен фактът, че за същата болест Учителят приложи друг метод, различен от първия. При това обстоятелство, че тя не яде месо цял месец, се отрази благотворно върху здравето й. Организмът й, при промяна на храната отслабна, но в замяна на това се изсмукаха чуждите вещества от него, както и излишните утайки, между които и ония, причиняващи и възпалението на сляпото черво. Г. Лечебна разходка Втори случай на изключително лекуване, на което също бях свидетелка. Една наша близка млада сестра, едва на 23-25 години, получи удар, от който пострада малко единият й крак и едната й ръка. Устата й малко се изкриви и зрението й се намали. Тя излизаше сутрин на изгрев слънце, правеше дълбоки вдишки, но зрението й не се подобряваше. Една сутрин ние я видяхме на полянката на изгрев с Учителя, видимо като че се разхождаше с него. Какво говориха, не се чуваше. До нас долитаха само думите на Учителя, които не разбирахме, но се долавяше, че са строги, много строги. Може да се каже, че Учителят се караше на сестрата. Ние познавахме добре сестрата и не можехме да помислим, че се е провинила зле, за което Учителят да е толкова строг към нея, тази лечебна разходка, така я нарекох тогава, така още повече я наричам днес, продължи един час, а може би и два часа. Дали и тя казваше нещо, не мога да кажа, защото нейният глас съвсем не се чуваше. Важно е последното, което видяхме аз и още една сестра. Болната сестра се отдели от Учителя и тръгна към бараката, в която живееше. Мина край нас, проговори ни нещо и пак бих употребила същата дума, която при необикновени случаи се изтръгва от устата: „Чудо!" Наистина чудо. Сестрата, болната, беше съвсем добре - очите оправени, погледът спокоен, равен; устата изправена, кракът и ръката й се движат леко, свободно, както по-рано, когато беше здрава. Погледнахме и въздъхнахме спокойно, но и нищо не й казахме. Как се излекува сестрата? Лекарства тя не взе, облъчвания не прави, лекар не я лекува. Тогава? Пак повтарям: лекарят беше Учителят. Често той прилагаше прости и понякога дори невидими и чудновати начини. Много, много такива чудновати начини на лекуване знаем и аз, и всеки от нас, но аз не съм в състояние да опиша всички. Оставам всеки сам да опише случаите, на които е бил свидетел, или сам ги е преживял. В заключение на гореописаните случаи от методите, с които Учителят лекува, мога да извадя следната опитност: Учителят лекува по прост или сложен начин, видим или невидим за мнозина, чудноват, изключителен или не, но на основание на факта, че той, виждайки причината на заболяването, хваща се за нея и по бърз или по-бавен начин лекува болния. Всичко видимо, което ние, лекарите и всички хора наричаме болест, Учителят го нарича състояние, резултат на някаква вътрешна причина и неговите методи са насочени срещу нея. Значи болестите според Учителя са резултат на вътрешна причина, за малцина видима, а за мнозина невидима. Самата болест пък, която всички виждаме, е последствие на причината, а знахарите, (какъвто с най-слаба дума мога да нарека Учителя) - причината. Той знае как, кога и по какъв начин да разтърси съзнанието, че да го освободи от онова вътрешно механическо сътресение, което природата по външен път му е причинила. Тя е произвела известно действие върху човека, а Учителят излиза срещу това действие с известно противодействие. Той си служи със закона на противодействието, като го прилага в съвършенство със знание и опит. Д. Движение, живот, вяра Започвам тази опитност с три думи като заглавие. Това не са три думи, независими една от друга, но три думи, които представят три халки от една, колкото малка верижка, толкова и голяма. Защо? Защото всяка една от тия думи представя цял свят, колкото и малък да е. Днес думата „движение" вълнува всички хора, малки и големи, млади и стари. Ако бебетата биха могли да скочат от люлките си и те биха спортували. Днес целият свят спортува, движи се, обхожда планините надлъж и нашир, нависоко и надълбоко, като не пропуща пещери и долини. Дойде ли до втората дума - „живот", там вече всеки знае или не знае точно що е живот, всеки човек, всяко живо същество, от микроскопическо до гигант, бори се за живот, мило-драго дава, само да живее. Така е, никой на никого не може да даде живот, ако той не е даден свише. Пък и никой на никого не може да отнеме живота, защото той е непреривен и цялостен. Външно ще отнемеш живота на човека, но не и вътрешно. Той продължава да живее, видимо или невидимо за другите. Хвала и слава на Онзи, Който е дал живота. Всичко, което Той е създал, е вечно, непреривно и цялостно. Що се отнася до третата дума - „вяра" - тя е микроскопическо зрънце, вложено дълбоко в човешката душа, което расте, укрепва, и живее с човека на земята, но продължава в друг свят. Като се движи и живее човек, с него заедно расте и укрепва вярата. В какво? - В каквото и да е, все в нещо по-високо от самия човек. Опитността, която предстои да описвам, се отнася до една от годините около 1925, не помня точно коя. Тя съвпада с времето, когато всички изпълняваме задачата за носене на вода от изворчето зад реката на квартал „Диана бад". Тази задача, интересна и крайно полезна, ще опиша в отдела „задачи", дадени от Учителя. Сега пристъпвам към опитността. По това време, именно, по време на задачата, една от нашите сестри, доста възрастна, може би над 60-те години, заболя сериозно от удар, много тежко, беше свита почти на кълбо и непрекъснато лежеше, не можеше да се помести, нито да слиза от леглото. При тежкото положение на майка си, тримата нейни синове се обърнаха с молба към Учителя да помогне на майка им. Тогава тя живееше в една барака на Изгрева. Учителят отиде да я види и първият съвет, който й даде, беше да вземе две малки стомнички и с тях всеки ден да ходи на изворчето за вода. Това изворче беше на разстояние от Изгрева на 15-20 минути само на отиване, а на връщане повече, защото пътят е стръмен. Ние чухме за този съвет и се учудихме, а колко повече самата болна. „Как ще сляза от леглото?" - запитала се болната учудена. - „Ще се мъчиш, с ръце, с крака, с пълзене, ще стъпиш по някакъв начин на пода, макар и на колене." - Дал й този съвет Учителят и си отишъл. Мисли тази жена, чуди се какво да прави, иска й се някой да й помогне, но казано й е сама да прави усилия. Както и да е, иска й се да живее, а около нея няма никой. Прави опит да проточи единия крак, прави опит за втория, все не може. Мислила за охлюва как пълзи на някаква си опашка. Тя по-долу ли е от охлюва? Не, тя е човек. Пак проточва единия крак, после втория крак, докато странно за нея, се намира долу на пода, седнала на седалището си. И тя сама не знае, хлъзнала ли се от леглото, стъпила ли е на крака си, нищо не знае. Седи, седи, чуди се и мисли: Ами сега кой ще ме вдигне на леглото? Вслушва се, дано чуе стъпки, но минават и отминават, никой не отваря вратата на бараката. Няма какво, ще се опита сама да се качи. Хваща се за дюшека и понеже ръцете не я държат, изпуска го. Търси с очите си нещо по-тънко, хване одеялото, но то се смъква, пак неуспех. Седи и гледа безпомощно, дано да хване за нещо здраво. Оттук-оттам, хваща едно или друго, каквото й падне пред очите, докато с нечовешки усилия хваща възглавницата и я държи здраво. Стъпила на двата силно треперещи крака и с чудновати за нея усилия се качва на леглото. Легнала на гръб, още свита на кълбо, но с някаква вяра, че ще може да лази, докато излезе от бараката. На другата сутрин пак същият опит, но с желание да стигне поне до прага на бараката. С големи усилия силното й желание се увенчало с успех. Едва стига до прага на бараката и там спряла да си почине. Този бил резултатът на втория ден. Отново в леглото да прави усилия да си раздвижи краката. На третия ден е вън на прага, седнала свита, прегърбена, да се грее на слънце. Синовете я наглеждат, носят храна и наблюдават какво става с нея. Какво ще стане, тя не знае още, но гледа пред леглото две малки стомнета с около един литър вместимост. Гледа ги и си мисли: „Може би един ден ще дойде да ги вдигне празни, но да отиде с тях до изворчето, дето цял ден отиват младите и здравите, пък и пълни с вода, в това не вярвам." Така измина цяла седмица - разказва сестрата - стъпих на краката си, но още слаба, прегърбена. От време навреме Учителят я посещава, окуражава я и тя бавно укрепва. На втората седмица тръгва вече с красивите шарени стомнички, но бавно, много бавно, стъпка след стъпка като охлюв. Колко време е пълзяла, не знае, но след дълго пътешествие се видяла в бараката с двете стомнички, пълни с вода. „Пих вода, благодарих и легнах на дълга почивка с благодарност и любов. Доволна бях, че завърших задачата си и предчувствувах удоволствието, че ми предстои дълга почивка, без никакви усилия и мъка. Но ето че се чука на вратата, отваря се и влиза Учителят. Мисля си, че иде да ме похвали. Но не, той ме погледна строго и ми каза: Ще продължиш задачата и ще я изпълняваш десет дни, както правят всички. Ужас ме обхвана, но нищо не казах, защото в строгия поглед на Учителя видях някакво доверие в мене, че и аз ще изпълня задачата както другите. Значи с постепенно увеличаване на бройките - втория ден ще отида два пъти за вода с малка почивка; третият ден три пъти, после четири пъти, пет, шест, и т.н. до десетия ден, когато трябва да отида десет пъти на изворчето и десет пъти да се върна. Чудото стана. И наистина стана! Как съм сега? Вече съм изправена, на краката стъпвам сама и по-леко, вече не съм свита и прегърбена. Ще се укрепя повече и това очаквам, и на него се надявам." Не мина много време, тази сестра беше вече в редовете на всички братя и сестри на гимнастиката и Паневритмията. Нейният глас, нисък и съвсем анемичен, се чуваше между гласовете на младите, сочни и жизнерадостни гласове. Това нищо не значеше. Ние всички се радвахме. Като ни разправяше за начина, по който й се помогна, тя изпадаше в умиление и продължаваше да се пита и отговаря: Кой ме излекува? Природата. Още кой? - Бог, който на всички помага. И още кой? - Учителят, когото всеки ден виждах в бараката ми да ме поощрява и крепи. Понеже природата е необятна, не мога да я хвана и да й благодаря. Бог, като Вездесъщ, необятен и велик, и Него не мога да хвана, затова хванах Учителя и на него благодарих. Но това не мога да изразя. Тогава? Ето какво реших. С моите силно късогледи очи намислих да оплета една покривка от бял чист памук, покривка за легло. Започнах бод след бод, както правех стъпка след стъпка, и покривката един ден беше готова и я занесох на Учителя. Сестрата живя до 85-годишна възраст.

Разговори с Учителя 26.01.1930 г. Когато човек дохожда в безизходно положение, тогаз потърсва Божия Промисъл. Както се казва в Писанието: „Ще ме потърсиш в ден скърбен." Детето най-първо вика: „Мамо, тате, лельо, како, бате" и пр. И най-после като каже: „Олеле, Божичко", тогаз всичко се оправя. Обединение може да става само в Бога. Вън от Бога не може да става обединение. Това, което знаете, разработвайте. 11.02. Едно учение не може да се предаде в своята пълнота, ако не се излиза на екскурзии. Сега трябва работа, работа. Без да се пита да се реже и да се присажда. Трябва да се сее семето на добрата почва. 27.02. на Витоша. Човек трябва да бъде силен, да знае. че всичко е за добро. Да се поправи животът на хората не е мъчно. Човек е главната спънка. Стига човек да повярва. Трябва да се разясни какво нещо е обич. Ние имаме два вида обич: за себе си и за другите. А пък тя трябва да бъде еднаква към себе си и към другите. Трябва да изпълним волята на Бога. А волята на Бога е разпространението на Неговото Слово и приложението му. Всякога силният трябва да носи слабия. Когато слабият стане силен, и той ще носи. 24.02. Враговете отвън не са. Все са отвътре. 4.03. Способният човек и най-долу да го туриш, ще изскочи нагоре като маслото, а неспособният и най-горе да го туриш, ще падне долу като камък. Началото на физическата година е на 1 януари, на духовната година - на 22 март, а на Божествената година през август. Колко е важна добрата мисъл! Добрата мисъл намира отзвук в известни сили на природата. Когато една твоя мисъл е добра, то известни сили в природата работят. Една работа, каквато и да е. за да успее, то ти трябва да вложиш в нея Божията любов. Инак няма да даде плодове. Работници сега трябват. Казано е: „Молете се, Господ да изпрати работници." В края на краищата Божественото право ще възтържествува. Идеалистите са като планинските върхове. Хората като ги видят, поусмихнат се малко и казват: „Дето са те. ние не можем да бъдем." Всемирното Бяло братство си има план, който ще се реализира. Всемирното Бяло братство ще помага, ако вървят по неговия план; няма да помага, ако вървят по стария път. Работа, работа трябва, свещена работа. Скръбта, радостта са за каляване. Те се сменяват. И след като те калят, ще те турят на работа. Скръбта винаги приготовлява радостта. Трябва да минеш 100 скърби, за да можеш да издържиш една голяма радост. Затова трябва да скърбиш, за да можеш да издържиш радостта. Сега скръбта е вътре в нас. А ще дойде време, когато скръбта ще бъде вън от нас - в другите, а ние ще бъдем в радостта и ще искаме да я дадем на другите. И като отидем при тези, в които е скръбта, последната ще си отиде. И най-после ще направим и скърбта да се зарадва. Старият да направи опит да се подмлади. Ако е на 70 години, да махне нулата ида стане на 7 години. Ние понякой път имаме неприятни чувства и чрез тях образуваме около нас черупка и това отблъсква хората около нас. Трябва да дойде някой и да разпръсне тази черупка, като ни каже светла дума. Който има любовта, има всичко. Изгрев, 06.02.1930 г. Любезний брат Тошев, Н. Л. К. П. Б. Л.! Изпращам ви резюме на новогодишната беседа от Учителя. Пратих в Габрово резюмета на няколко беседи и лекции. Те ще ви се препратят от там за прочитане. Сестра Цветана Симеонова още не е приготвила репродукциите, но вчера ми каза, че след няколко деня ще бъдат готови и аз ще ви ги изпратя. През януарий се направиха 4 зимни екскурзии до Витоша. Как е сестрата? Пишете ми как е. Надявам се, да е добре. През коледните празници имаше много гости. Тук са сега брат Минчо Сотиров и бр. Сотир Щерев от Бургас. Препоръчвам ви книгата „Саду Сундар Синг". Ако там я няма, пишете ми да ви я изпратя. Учителят често споменава за нея. Напоследък Учителят говори много важни работи в беседите и лекциите. Това ще видите като получите от Габрово резюметата. Намираме се във важни времена. Най-важното, на което Учителят набляга е всеобемляющата любов. Нейните извори в човека трябва да се отпушат. И тогаз почва новият живот. Поздрав до всички ваши домашни и до всички други братя и сестри. С братски поздрав. Твой Б. Боев. Адрес: Б. Боев, улица „Опълченска" 66 - София. Поздрав от Учителя. Изгрев, 08.03.1930 г. Любезний брат Тошев. Н. Л. К. П. Б. Л.! Изпращам ви беседата, която Учителят държа в едно извънредно събрание на школата на 2 март вечерта. Изпращам ви и трите картини на с. Симеонова. Тя отиде в Париж на 3 март, за да се усъвършенствува в изкуството. Изпращам ви и разговори. Разговорите след като ги прочетеш, прати ги в Габрово до с. Цанка на адрес: Дом Никола Дойнов - Габрово. Тя ще ги препише и ще ви ги върне. Ако ти е възможно, прескочи тая пролет насам (на 22 март или на Великден), понеже от ден на ден важността на епохата се увеличава. Поздрав до всички ваши домашни и до всички други братя и сестри. Поздрав от Учителя. С братски поздрав Твой Б. Боев. Адрес: Б. Боев, улица „Опълченска" 66- София. Изгрев, 07.04.1930 г. Любезний брат Тошев, Н. Л. К. П. Б. Л.! Изпращам ви 3 беседи от празника на пролетта. Получих онези 520 лева, дадени от онези двамата братя и ги предадох на Учителя. За „Ратник на свободата": то е частно дело; братството насърчава всички прояви на добро, дето и да са, но самото то не се ангажира с никое политическо течение. Благодаря за услугата с изпращането на един нов абонат. Тези дни излиза „Житно зърно" - двойна книжка. Закъсня поради икономически причини, понеже има доста абонати неплатили. Другата двойна книжка ще излезе пред младежки събор, а новата годишнина ще почне от септемврий. Радвам се. че ще се видим скоро. Вчера на екскурзията на Витоша Учителят даде следната тема за размишление - 5 минути. Върху най-хубавия скъпоценен камък, най-хубавото растение, най- хубавото животно, най-хубавия (идеалния) човек. После даде следната формула: „Дал си живот на душата ни, светлина на духа ни и обгърнал си ни със свободата на Духа си." Поздрав от Учителя. Със сърдечен поздрав до вас и вашите домашни и всички други братя и сестри: Твой В. Боев. Изгрев, 05.06.1930 г. Любезний брат Тошев. Н. Л. К. П. Б. Л.! Наближава срещата - 12 т.м. И след това ще се отиде на езерата. Там ще се стои няколко седмици, може би и месец. Срещата ще трае три дни, 12, 13, 14, а на езерата ще се тръгне един-два деня след това. Вие ще можете ли да дойдете на езерата? Ако не може да ви се нареди да дойдете на езерата, то добре би било да дойдете поне на срещата. Толкоз повече, че на Великден не можахте да дойдете. Желанието вида се построят стаи за гости е хубаво. Има една барака за гости, но тя е много малка (побира само 3-4 души и може да служи само на братя или само на сестри). Аз съобщих за вашия план на Учителя. Как са всичките ви домашни? Ще ви изложа някои мисли от Учителя от някои по-последни беседи и лекции: „Има две основни неща, които трябва да знаете: първото нещо е любовта. Второто е благодарността. Когато любиш, ти проявяваш Бога. Когато те любят, ти ще проявиш благодарност. Това е човешкият принцип. Щом имаш два хляба, ти трябва да дадеш единия хляб, за да проявиш Божественото в себе си. Ти казваш: „Аз обичам, а мен не ме обичат." И какво искаш ти? Когато обичаш, ти имаш всичко, ти си господар на всичко. И когато не те обичат, това показва, че около тебе не се е намерил някой, който да прояви Божествения принцип. Когато дойде някой и ми каже: „Никой не ме обича", той не говори истината. Бог го обича, а той казва: „Няма кой да ме обича." Има кой да го обича човека. Щом няма кой да те обича, тогаз твоят ред е, ти да обичаш. Прояви своето божествено, и аз ще те обикна. Щом аз обичам, ще има кой да ме обича. Щом се тревожиш, ти си обикновен човек. Смъртта е един велик закон, който те учи да дадеш. При смъртта даваш всичко. Защо аз трябва да умирам, за да науча този закон? Мога без да умра да раздам. Гениалните не чакат насила да дойдат да ги накарат да ги научат да дават. Те дават преди това. Та първото нещо: Да обичате. Бог ви обича и непременно трябва да проявите благодарност. Сутринта като станеш, благодари за слънцето, за хората, които са около тебе: ти се зарадвай и поблагодари на Бога. И тогаз през целия ден, каквото вършиш през деня, ще се реализира. Само това, в което участвуват любовта и благодарността, има смисъл. Това, в което любовта и благодарността не участвуват, то няма никакъв смисъл. Ти трябва да обичаш и трябва да те обичат. Ако идеш при райските врата, ще те питат: „Обичаш ли?" - „Обичам." - „Обичали ли са те?" - „Обичали са ме." Тогаз ще отворят вратата и ще те пуснат в рая. Искам да имате свещена идея за любовта. Аз говоря за това. което е наука. Ако турите в живота си тези два принципа (Божествения принцип: любовта и човешкия принцип: благодарността), тогаз ще важат думите на Христа: „Тогаз каквото попросите, ще ви бъде." Ако не турите тези два принципа, тогаз няма да има никакъв плод. Ти казваш: „Обичам един човек."" Не само един човек. Не. Когато обикна всички хора, всички животни, растения, камъчета, извори, птици, месечината, звездите, слънцето и пр., тогаз мога да кажа, че в мене Божествената любов се е проявила. И така запомнете две неща: да любите и да благодарите. Когато направиш някоя погрешка, признай я. Аз не съм казал по- дълбоките методи. Аз мога да се преструвам, че нищо не зная. но ги зная. Моето правило е: Само когато видя. че вие правилно употребявате Божествения и човешкия принцип, тогаз съм готов да ви разкрия. Когато правиш нещо, направи го така, че никой да не го знае, а само Бог да го знае. Човешко е да изправиш една погрешка, а Божествено е да проявиш една добродетел. Много пъти сте постъпвали така. както аз говоря, но постоянно не действувате така. А аз говоря за закона на непреривността. Само в непреривния закон има прогрес. Правило: „Не коригирай Божественото в себе си, прилагай го." Важното нещо, което трябва да има човек, е абсолютно доверие в Бога. Всички препятствия в живота си ние ги предизвикваме с нашите чувства и мисли. Окръжающата среда се изменява чрез нашите мисли и чувства. Ние изгубваме своята трезва мисъл, понеже искаме да живеем със старото, а не искаме да приемем новото, което идва всеки ден. Та важното е: Възстановете абсолютното доверие към Бога. При всички противоречия да възстановите онова детинско доверие в Бога, че това. към което се стремите, може да бъде. Не туряйте никакви граници на Божественото проявление. Ще има изпити. Който издържи, ще влезе в новия живот, а който не издържи, ще остане за следующия живот. Изисква се устойчивост в доверието в Бога. Не трябва да съдим човека, който се е подхлъзнал. Трябва да се образува онази вечна връзка: да изучаваме как Бог работи. Има Промисъл в света. Последният параход вече напуща пристанището. След него няма друг. Ако не, ще дойде „идущата година" този параход. На „година" веднъж идва. На този параход ще се качат всички хора, които са готови. Тези, които мислят, че има време, които казват: „Хайде да уреждаме това. хайде да уреждаме онова" и пр., ще останат. Главната задача на човека е да се събуди. Трябва едно вътрешно събуждане у човека. Това събуждане аз го разбирам като един непреривен процес. Няма ли любовта, веднага животът ви се обезсмисля и у вас настава пълна меланхолия. Любовта към Бога именно носи в себе си всички тайни на живота. Когато Божията любов дойде в дома ви, тя ще донесе всички благословения, всички блага. Тогаз слънцето другояче ще грее. Ти ще чувствуваш вътрешната връзка с Бога; тогаз ангелите и светиите ще ти говорят и адептите ще ти говорят. Всеки ще те посещава. С камили ще почнат да идват всички блага. И ти ще се намериш в чудо. Всички хора имат желание да направят нещо хубаво, но без любовта нищо не могат да направят. Дойде ли тя, всичко иде с нея. Пратете тези мисли и на с. Цанка в Габрово. След преписването им. тя ще ви върне. Поздрав до всички ваши домашни и до всички други братя и сестри. С братски поздрав. Твой Б. Боев. Изгрев, 14.10.1930 г. Любезний брат Тошев, Н. Л. К. П. Б. Л.! Изпращам ви тук приложен наряда, който е само за тези, които бяха поканени на беседите в края на м. август и освен това за лица, които изрично посочи Учителят. Скоро ще ви изпратя и тези беседи. И те ще бъдат само за вас, както и настоящият наряд. Едновременно ще изпълнявате и двата наряда. Ето някои важни мисли от Учителя, казани в разговора на 6 октомври т.г.: „Радвайте се, радвайте се, голяма радост ви очаква вас всички, които искате да работите и да станете съработници със служителите Божии. Да бъдете будни, трезви, да не се улисвате в нищо друго, същественото дръжте. Създават ви се условия; всички възможности ще имате. Искреност да имате във всяка ваша мисъл, във всяко ваше чувство." Поздрави до всички ваши домашни и до всички други братя и сестри. С братски поздрав: Б. Боев.

III. ПИСМА НА СТЕФАН ТОШЕВ ДО УЧИТЕЛЯТ ДЪНОВ Русе, 25.02.1919 г. Уважаемий Учителю, Вий ни учите да даваме простор в себе си на възвишените идеи и да съдействуваме на добрите начинания. Да се стараем за създаването на благоприятни условия за пръскането на Евангелска виделина, за да може тя по- лесно да достигне до отзивчивите души, готови да я възприемат. Ето защо аз намирам за необходимо да споделя с Вас една своя идея. И ако Вий я одобрите, аз Ви моля да дадете Вашето благословение за нейното реализиране. От опит зная какви разсадници на идеи представляват книгите, как чрез тях авторът говори на душата, как умът е възбуден, за да направи усилия и разбере идеите на автора, как сърцето вибрира в унисон с чувствата, които авторът пръска било чрез своето слово или чрез онова на своите герои. Но особено голямо е влиянието на книгите над душите в днешно време, когато техният брой нарастна тъй много и когато всички четат. Та у мене се зароди идеята да се направят усилия, за да се създаде една по-богата литература по окултизма, мистицизма, теософията и пр. на български език, та да можем да видим един по-голям брой интелигентни сили сторонници на духовното движение между нашия народ, който чрез тези носители на духовната култура да бъде по-нашироко заквасен за духовен живот. За целта аз смятам да се образува един комитет от 6-10 души, който да се ангажира да намери средства, сътрудници, преводачи и да оделотвори тази идея. Тези мои мисли аз съобщих първоначално на приятеля С. М. Дренски от с. Кръвеник. Той ми съобщи, че подарява 5000лева за казаната цел. След това аз споделих тази идея с брата Б. Боев, като му съобщих и лицата, от които смятам да се състои комитета и че предварително ще подирим Вашето съгласие и благословение. Аз бях му посочил следните лица, освен двама ни: братята Зурков, Стоян Русев, Русчев и Захари Желев. Боев ми писа да поканим към тях и Толев. Аз нямам нищо против това. Може да поканим и Ст. Белев. Ако някой от тях откаже, ще ги заменим с други. Но нашият избор, както и целият план подлежи на одобрение от Вас. Смятаме да открием една негласна подписка между приятелите и съчувствениците на Делото за образуване основния капитал на фонда. На първо време комитетът ще дава само преводи, след време ще започне издаването на списание, а по-после, когато нарастне капиталът, ще се отделят суми за подпомагане бедни работници, проповедници, носители на духовни идеи из разните кътчета на България. Преди да съобщим на горепосочените лица и ги поканим за съработници в тази работа, нека чуем Вашето авторитетно за нас слово по тази работа: както за нейната навременност, за основите, на които трябва да се основе, тъй и за лицата, които да бъдат впрегнати за организирането й. Приемете моите сърдечни поздрави и отлични към Вас почитания. Ваш предан: Ст. Тошев 5.09.1924 г. Любезний Учителю! Както знаете, моята практика от ред години е да не отнемам и аз част от скъпото Ви време с мои писма. Но днес реших да направя едно изключение. На първо място искам да Ви съобщя, че от няколко дена аз съм наново член на Севлиевския, окр. съд. Това стана по моето желание и по благоволението на Господа и с Ваше съдействие. Това мое преместване беше необходимо най- вече за тъща ми, която беше останала съвсем сама тук, а е вече стара и болнава... Второ. Аз Ви моля да ми дадете тълкувание на следния сън, който сънувах на 31.07 заранта на разсъмване. Аз заедно с приятели от Търново отиваме на търнoвската гара да Ви посрещаме. Вий слязохте и водихте за в града един едър, угоен овен, когото здраво държахте за рогата. Аз Ви придружавах, а приятелите от Търново не ги видях повече. По едно време Вий изтървахте овена, който през всичкото време се джасаше, лудуваше, и след това Вий и аз почнахме да го гоним. Аз го улових и го хванах здраво за рогата и почнах да го водя. Вий ми казахте: Дай го на мене, аз пак да го водя, да не би ти да го отървеш. А аз не Ви го дадох и Ви казах: Не се безпокойте, Учителю, аз няма да го отърва, защото го държа много здраво. И след това Ви разправих, че моя покоен баща е обладавал такава сила, че когато е хванел и най-силния и луд вол само за единия рог, той вече не е можел да се отърве от ръката му. И че тази своя сила той е опазил до 70-годишната си възраст. (Покойният ми баща се е занимавал между другото и с джамбазлък.) С това исках да Ви кажа, че аз съм син на баща, който е обладавал такава сила. И след това Вий се съгласихте аз да водя овена и двама продължихме пътя си... След това аз се събудих. Беше почнало да се зазорява. Дали този сън не означава, че ми е определено да участвувам в Делото на Учителя? Трето. Драги Учителю, аз зная какви горчивини сте изпитали досега и продължавате да изпитвате в службата на Великото Дело, предимно от лъжебратя. Но аз зная тъй също, че всички истински братя и сестри, Ваши ученици Ви съчувствуват и скъпо ценят жертвите, които сте направили и правите за Делото и за нас лично. И аз вярвам, че предаността към Вас и Делото, на което Вий служите на макар малцина от Вашите ученици и ученички, ще продължава да Ви вдъхновява и Вий ще намерите у себе си достатъчно сила и желание да изкарате докрай почнатото в България Дело!... Вярно е, че истински преданите и верни Ваши и на Делото физически стоят малко настрана, те не обичат да се увират, да нахалничат, но Вий ги знаете, Вий ги чувствувате. И когато някои слабости кръстосват около Вас, Вий ще си спомняте, че имате сили в дълбокия тил и това ще Ви ободрява! Искам да Ви цитирам прояви на такава преданост из едно писмо, което получих в края на миналия месец от сестра Юстинка Халачева: „Брат, още се намирам под впечатлението на тази чудна разходка, придружена с толкова приключения, но пък толкова приятна, че струва ми се спомените за нея никога няма да се заличат.'' Приемете моите сърдечни поздрави. Ваш предан: Ст. Тошев

II. ПИСМА НА УЧИТЕЛЯТ ДЪНОВ ДО СТЕФАН ТОШЕВ София, 21/III 1911 г. Люб. Тошев, Получих писмото ви. Добрите желания се осъществяват само когато се прилагат в живота. Послушанието е важен елемент в развитието на душата. Само когато человек се научи добре да употребя за своите слухови органи, тогава става владетел на съкровищата на мъдростта. Ухото, това е символ на един велик Божествен принцип. При развитието на душата трябва да се урегулират двата полюса на човешкото Битие. Това са сърцето и умът. Сърцето трябва да стане чисто, а умът светъл. Само тогава животът може да добие своя вътрешен смисъл. Всички добри и лоши зародиши се гнездят в сърцето и от там започват своето нашествие в държавата на человека. Първата необходимост е преобразованието на сърцето. Добрите чувства, светлите мисли това са носители на человешкото спасение. Те са вестители на Божията благост и милост към онези, които го търсят с всичката си душа. Когато ме потърсите с всичкото си сърдце, ще ме намерите, казва пророкът. И казва Господ, ако думите ми пребъдат във вас и вие пребъдете в мен, каквото попросите, ще ви бъде. Животът е едно велико училище и всичките неща в тоя свят са принадлежности на това училище, в което служат за упътвание на учащите ся в него. И всеки, който прилежава, придобива. Може после да ви дам сведения. Ваш П. К. Дънов Търново, 21/ VI 1911 г. Люб. Ст. Л. Тошев. Получих вашето писмо. От книгата,"Науката и възпитанието" засега нямам у себе си екземпляри. Поръчал съм за няколко и кога ми ги изпратят, ще ви пратя. За тревите ще поговорим кога се срещнем. Той е въпрос обширен и иска се време. Имам предвид да посетя Севлиево, но кога ще може да сторя това не мога да кажа. Аз ще се побавя в Търново, ако ви се удаде случай, може да дойдете към края на този месец или пък в началото на август. Тогава можем да поговорим по-надълго върху някои въпроси, които засягат бъдещето на человешката душа. Тази мисъл ще я туря в следующата форма: Сърце без чувства, ум без мисли, дух без вяра, са като воденица без вода, кандило без масло и птица без крила. Подвизавайте се в добрия път. Бъдещето е на добрите хора. Да укрепне вашата вяра и религията за вас да стане един вътрешен опит и Бог една вътрешна необходимост за вашата душа, тъй както светлината на физическия свят е необходима потреба за окото. Ваш верен П. К. Дънов Адресът: К. Иларионов (запасен капитан) Търново, 7/ VII1911 г. Люб. Ст. Л. Тошев, Получих вашето писмо от 24.06. Нещата, когато се нареждат по своя естествен път, само тогава имат стойност и цена в себе си. Следвайте по пътя. Той е път на вечни благословения, в него има всичките условия за развитието на душата и повдиганието на духа. В тая Виделина вий ще разберете чрез вътрешен опит дълбокия смисъл на живота. Ще придобиете онзи вътрешен мир, който ще внесе радост и веселие в душата ви. Когато дойдете под прямото ръководство на Духа на Христа, вий ще схванете съществената разлика между теоретичното схващане и опита. Теоретичното, това е на ума, опитното това е на сърцето. Затова казва един от пророците. „ опитайте и вижте, че Господ е благ." Запример, ако ви дам следующите геометрически фигури (фиг. 1) външното схващане ще бъде едно, а вътрешното друго: Съвременната наука изучава само външните форми. Тя мяза на человек, на когото се даде една добра книга, на която той почва да изучава нейната подвързия, след това големината на нейните букви и техните цветове, и се спира там, без да вникне в съдържанието на писаното. Ваш верен: П. К. Дънов София, 10/X 1911 г. Люб. Ст. Л. Тошев, Получих твоето писмо. Аз наскоро се завърнах тук. Ще имам предвид вашето желание и ако е волята на Небето и на Господа, който нарежда тия работи, ще ви бъде според вярата. Имайте търпение и всичко ще си дойде на своето време. Има доста спънки, които трябва да се отстранят от пътя на духовното повдигание на тоя народ. За книги не съм разглеждал още. Ще видя, ако намеря такива, които могат дари бъдат полезни, ще ви изпратя. Работете усърдно и Господ ще ви даде повече виделина. Направете сърцето си олтар за Божествена любов (Христа), душата си храм на Господния Дух, ума си слуга и Духа си съработник с Господа в Неговото дело. Бъдете готов винаги да се подвизавате за идванието на Неговото Царство на земята. Моя поздрав на вашите приятели. Ваш В. В. П. К. Дънов Търново, 2/XII 1911 г. Люб. Тошев, Получих вашето писмо. Засега мога да ви дам само това наставление. Пазете сърцата си чисти, умовете си безкористни. Имайте пълна вяра и Господ ще ви направлява стъпките. Да ви не смущават противоречията. Всяка работа в тоя свят си има свойте спънки и само постоянството и усърдната молитва могат да подтикнат душата напред към разбирание вътрешния смисъл на живота. За да може да се придобие правилно общение с духовния свят, трябва душевна чистота. Чистите по сърце ще видят Бога. Не пресиляйте нещата. Започнете с вашата опитност, която имате. Там гдето се намерите в затруднение Аз ще ви помогна. Наставления лично мога да ви дам само за някои работи. Следвайте засега според наставленията си дадени. Не се безпокойте за бъдещето. Дръжте изобщо събранията си в тайна и не ги правете достояние на голям кръг. Дръжте се в близко съприкосновение с църквата. Бъдете мъдри в свойте постъпки. Все, що попросите. което вярвате, ще ви бъде. Моя поздрав на всички. Ваш Верен П. К. Дънов /Мистичният подпис/ Пловдив, 11/II 1912 г. Господин Ст. Тошев Учител в село Кръвеник, Севлиевско Люб. Тошев, Получих вашето писмо. Проверявайте нещата. Всичко онова, което облагородява душата, повдига ума, усилва вярата, дава място на истината. Любовта е от Бога. Гледайте съдържанието да съответствува на формата. Бог е любов и щом пребъдваме в тая любов, истината е в нас и ний сме свободни. Когато сърцето е чисто, душата светла, умът възвишен, пътят на живота е ясен. Бог да ви благослови и ви пази. Аз ще се постарая да ви съдействувам. Моя поздрав на всички ви Дънов Г-н Ст. Тошев Учител, Севлиево. 1913 Мир на небето и радост на земята. Г.С.Ц.[1] Н.Ц.С.В.[2] К. Дънов Август 1912 г. Люб. Ст. Л. Тошев, Получих писмото ви. Вий елате на 14 август. И няма да съжалявате. Вий сте поканен и поканата ще ви се даде, когато дойдете. Ще разберете реда на нещата. Ако ви се случи спънка, съобщете ми. Ваш верен П. К. Дънов Забележка от Ст. Тошев: Това писмо е от началото на м. август 1912 г. Писано от Търново. Учителят ме кани за събора в Търново. Покана за събора 1912 г.: В.щС. П. Р. н. Г. И. X. С. Б. [3] 15 А. Т.[4] * София, 9 мар. 1913 Люб. Ст. Тошев, Получих вашето писмо, а така също и и мелата. Засега чакай, когато се срещнем, аз ще ви дам някои обяснения върху предмета като как може да я употребявате и кому може да я препоръчате. За себе си може да направите опит, сдъвквайте листата и гълтайте сока и вижте какво влияние ще ви окаже. След това ми съобщете наблюденията си. Може да е варено и да употребявате варената вода за няколко време и пак да наблюдавате какъв ефект ще произведе върху душевното ви състояние. Надявам се да сте добре. Мирът вече иде и могат да се очакват добрите влияния на небето. Господ урежда добре всичко. Ваш верен П. К. Дънов София, 10 Април 1913г. Люб. Ст. Тошев, Получих пратката ви с „Имела" а така също и двете ви писма. Върху зададените въпроси в писмото ви оставам да ви осветля, когато се срещнем. Въпросът е чист от характер окултен. А окултните неща се предават словом по- добре, отколкото чрез писмо. И трябва да се направят много опити. На първо място което мога да ви кажа е, че имела има сила да възобновява нервната енергия. Това става по закона на еднаквите причини, които в разни обстановки произвождат действия положителни и отрицателни. Тоест една причина, която става инструмент да създаде една болест в човека, същата причина в друг случай става инструмент да се излекува същата болест. Едно голямо противоречие от гледището на съвременната наука. Повидимому така се гледа но да стана по- ясен. Човек, който прави грешки като свободна воля е и човек, който прави добрини като свободна воля. Значи волята у човека е силата, която прави и добро, и зло. Произвожда здравето и създава болестите. Това ви го навождам просто като пример, за да може по аналогия да съдите за самата скрита истина, която от невежите е покрита с девет покривала. Който знае да снема разумно тия покривала, той намира това, което търси. Вий си варете по малко и употребявайте сутрин и вечер на гладно сърце, а може по някой път и след ядене. Наблюдавайте вашето душевно състояние. Моя поздрав на приятелите там. Ваш верен П. К. Дънов Възстановяванието на нервната енергия в живота на земята е най-важна. София, 6.VI. 1913 Люб. Ст. Тошев, Получих вашето писмо. Ще ви осведомя ако отида. Търново мина под кръщение, каквото не помни в историята. Има загадки, които остават нерешени. Но всичките неща в природата си имат своя смисъл и всички събития своя израз. Такъв е законът, който води човешките съдбини. Страдания, смърт, раждане, възкресение. Ваш верен П. К. Дънов София, 26 Август 1913 Люб. Ст. Тошев, Получих вашето писмо. За тълкуванието на съня ще оставим за друг път да говорим. Вий ще бъдете тъй добър ако ви е възможно да съберете от имелата плодът с листата без големите клонове и то от дъб. Ще направим опит с плод и листата й. И то сега, през есента може да стане доста успешно. Ако ви се удаде, ще я доставите в София. Надявам се да сте получили препоръчаното писмо. Сега е време за по- сериозна работа. Ваш верен П. К. Дънов София, 14 юли 1914 Люб. Ст. Тошев, Елате на 10 Август в Търново. Пишете ми ще ли можете. Отговора си пратете в София да зная. С поздрав В. В.[5] П. К. Дънов Бургас, 23/I 1915 Г-н Ст. Тошев Владайска 45, София Л. Т. Изпълнете тъй, както ви е казано. Добър привет. 20 февр. В. В. П. К. Дънов Покана за събора 1914 г. Търново, 1914 Среща на Веригата Т. ще стане на 10 Август Покана за събора 1915 г.: 4. VIII 1915 У.[6] /Свещеният подпис/ Търново, февруари 1915 г. Люб. Ст. Тошев, Любомир да бъде името. Това е казаното отгоре. Привет вам и на домашните ви. В. В. П. К. Дънов Варна, 10.03.1918 г. Вий сторете всичко, що се отнася до вас, а Ний ще ви помогнем да се уредят всичките ви работи по най-добрия път, който е за доброто на вашата душа. Дръжте дълбоко мисълта в себе си: първом Царството Божие и Неговата правда, всичко друго ще ви се приложи. Домашния ви въпрос да ви не смущава. Времето с всичко се справя. Идеята ви за Трявна не е лоша. Но в живота онова, което фактически става, е най-доброто. Изпращам ви наряда за 9 март, който може да извършите и на първия ден на Великден. Препишете си го и го дайте и на Г-жа Ватева. Ако двама с В. Ватева намерите някой подготвени в Русе, може да им го дадете да го изпълнят. Ако не, да остане само за двама ви. Даванието да е със задложение да го изпълнят по Бога. Може по-нататък да ви пиша, дръжте ме в течението на общия вървеж. Моя поздрав вам. В. В. Ж. К. В. О. [7] П. К. Дънов /Свещеният подпис/ Варна, 10.03.1918 Редът на 9.22. П. Р. Ж.[8] 1918 Март Ставане в четири, приготвяне. Почване. 1. С Добрата молитва, с размишление върху 12 точки, съдържащи се в нея. 2. Прочитане на Истината и размишление върху основните мисли на беседата. 3. Спомняне на всички братя, сестри, приятели. Пожелаване Божието благословение да почине на тях. Да изпълни Господ Мой и Господ ваш тяхните души, умове и сърца с всяко утешение, радост и веселие на Благия си Дух. Да разберат смисъла на Любовта, която е Бог изявен в живота. Да разберат и проумеят съдържанието на Вярата, която е чистият Дух на живота. Да схванат образа на Надеждата, която е живата Божествена Душа, облечена в своята Божествена дреха, служителка на Бога Живаго в Неговия Храм. 4. Прочитане на лозинката и Отче наш. „Моето благословение и благословението на Господа Бога на всичката пълнота да пребъде с вас и с всички по лицето на земята сега и през всичките времена на Неговото Царуване." Амин тъй да бъде. /Свещеният подпис/Ж. К. В. О. [9] София, 27.02.1919 Ст. Л. Тошев Ул. Градски часовник 7, Русе /Подадено от П. Ив. Гумнеров. ул. Опълченска 66/ Л. Ст. Тошев, Писмото ви получих. Сумата да стои у вази, докато се уреди въпросът. Всичко, което по човешки се урежда, по човешки свършва, а което се урежда по Бога, то се добре завършва. Засега всичко почти по човешки свършва. Нека изтече мътната вода, да дойдат светлите времена на Божията Благост и Любов. Тогава всичко ще се завършва добре. Вие може да вземете всяка длъжност, която не създава лоша карма, да ви не довежда в стълкновение с ближните ви. Вървете по Бога. Само така животът се благославя. Някои от сегашните длъжности не са за подвизающия се в пътя на съвършенството. Общо тъй стои по принцип въпроса за заеманието на длъжност, а в частност вие сам ще си го разрешавате. Там; гдето Божественият промисъл ви поставя, стойте и не се блазнете от външността на видимите придобивки. Онези, които във войната придобиха, сега го повръщат като нездрава храна. Да имате Виделината на Духа. В. В. /Свещеният подпис/ Търново, 25.08.1920 г. НАРЯД 1-ий ден, 19.08, четвъртък 1. Размишление. Да благодарим на Господа за всичко, което ни е дал досега. 2. Благославяй душе моя Господа. 3. Добрата молитва. 4. Благословен Господ Бог наш. 5. Отче наш. 2-ий ден, 20.08, петък 1. Добрата молитва. 2. Размишление. За идването на Духът Божий (Христовия Дух) в нас, който да ни просвети и изяви дълбоките тайни, скрити в Бога. 3. Лозинката. 4. 91 Псалом. 5. Хвалата. 6. Благославяй душе моя Господа. 7. Отче наш. 3-ий ден, 21.08, събота 1. Отче наш. 2. Размишление Да се въдвори Божията правда на земята във всичката нейна пълнота. Да осени първом всичките домове. Да вдъхне в сърцата на верующите Божествената радост, да я възприемат във всичката нейна красота и да я приложат във всичката нейна хубост и пълнота. 3. Благославяй душе моя Господа. 4. Пътя на живота. 5. Добрата молитва. 4-ий ден, 22.08, неделя 1. Отче наш. 2. Размишление. За преуспяване на Царството Божие в нас и около нас. Да премахне Господ всичките препятствия от пътя на своето царство. 3. Лозинката. 4. Благославяй душе моя Господа. 5. Молитва на Триединния Бог. 6. Добрата молитва. 5-ий ден, 23.08, понеделник 1. Добрата молитва. 2. Размишление. За възрастване на Божествените мисли в нашите умове. За пробуждане на Божествените чувства в нашата душа. За освобождаването ни от всичките остатъци от нашите минали съществувания. За приемането на Божествения живот. 3. Молитвата на Духа. 4. Пътят на живота. 5. Молитвата на царството. 6. Отче наш. 6-ий ден, 24.08, вторник 1.Добрата молитва. 2.Благославяй душе моя Господа. 3.Размишление. За въдворяване на пълната Божия любов между всичките братя и сестри по лицето на земята. За възцаряване на истината в нейната пълнота между нас. Да изпълни Господ всичките свои добри намерения, които от началото е предопределил според своето благоволение. Да бъдем верни всички на своето призвание, да изпълним благата му воля с всичкото си сърце. Да възлюбим Господа с всичкото си сърце, с всичката си душа, с всичкия си ум и с всичката си сила. Да възлюбим всички наши братя, сестри и наши ближни, както собствената си душа. 4.Отче наш. 7-ий ден, 25.08, сряда 1. Добрата молитва. 2. Размишление. Върху всичките размишления от първите шест дни. 3. Отче наш. Няма любов като Божията любов. Само Божията любов е любов. /Свещеният подпис/ Свищов, 31.01.1921 Любезни Ст. Тошев, Получих вашето писмо. Вашият семеен въпрос ще се разреши в добър смисъл щом всичко назрее и кармата ви стигне до своя краен предел. Не е важно само да се съберете, но да можете добре да живеете и да се разбирате и да вървите и двама в Божествения живот. Вий ще бъдете добър да ми съобщите резултатите на вашето ходение в Севлиево. Аз дойдох набързо тук. Бях задължил няколко души приятели от Русе да ви съобщят. Но понеже те мислили, че ще стоя по-дълго време в Русе. отлагали. Аз съм много занят и с работи посторонни, които отнемат времето ми по някой път да го посветя за нещо по- съществено. За всичко, за което сте ми писали, аз го имам предвид. Тук колко време ще стоя, не мога да ви кажа. Възможно е да бъда до в неделя и може да тръгна по-рано. Ще зависи. От тук мисля да се спра в Търново за малко време. И от там може би да замина за София. Когато имате най-удобното време, елате да се видим. Вий сте още под закон и ще трябва добре да нареждате вашите работи. Бъдете умен. Както е казано. На съвременните хора трябва да им се говори на техен разбран език. При това не трябва много да им се дава, да не би да се преситят. Пресищане и отвращение заедно вървят. Засега вашите работи добре вървят и за бъдеще още по-добре. Временните изпитания, това са придобивки за духа. Христовият път е отличен. Новата наука ще отвори тайните на битието. Старата земя и старото небе със своите разбирания ще си отидат, и Новата Земя, която сега се формира и Новото Небе, което се съгражда, ще се явят на Новото Човечество. Само Божията любов е любов. Дънов /Свещеният подпис/ София, 28.03.1921 Любезни Ст. Тошев, Получих вашето писмо. Вий добре мислите. Нека да е късно, но да се завърши със закона на Любовта. Казва се: любовта дълготърпи, не дири своето си; тоя закон и от двете страни трябва да се спази. Вашата другарка сега учи тоя закон. И тя ще се убеди, че този е най-добрият път в живота. А ти подвизавай се съзнателно постоянно в тоя път. Учи се и ти. Вади поука от опитността на другите. Правият живот дава прави резултати. Сега е време благоприятно да се изправи всичкото минало. За да сте готови да възприемете бъдещето, което носи благословенията на Царството Божие. Изпращам ви един екземляр от Новото Човечество. Когато излязат и другите бележки, ще ви изпратим. Бъдещето ви носи по-широк простор за работа полезна. Следвайте вътрешно искрено чистосърдечно с пълна вяра истината. Бог благославя такъв труд. С. Б. Л. Дънов /Свещеният подпис/ София, 08.03.1922 Любезни Ст. Тошев, С приносящия ви изпращам един екземпляр от беседите. Желае да успявате. 9 ще посрещнете както друг път[10]. Ний ще ви пишем по-после. Поздрав вам и на дома ви. Само Божията Любов. /Свещеният подпис/ София, 08.04.1925 Любезни Ст. Тошев, Последното ви писмо е получено. Вий в провинцията се развивате, както колониите на някоя велика държава. Вашият сън е интересен. Той представлява донякъде духа на българите. Даже и в духовните хора по някой път се зараждат най-оригиналните идеи. Но в живата природа все е отмерено и разумно. Там гдето има някое отклонение от правилата на тия велики закони на същества във възходяща степен, които правят някои малки пертурбации. Надявам се да успявате. Трябва жива вяра и непреодолима велика душа. Човек трябва да е готов да се жертва за Бога всякога и с оная вътрешна пълнота. Само онзи, който това разбира, може да се повдига и да бъде благоугоден на небето. Господ да ви даде потребното. Моя Мир да бъде с всички вас там. Само Божият любов. /Свещеният подпис/ 05.05.1932 Любезни Тошев, Животът е училище, в което човек добива онова, що Бог е вложил в него. Онова, което е ставало във вашия дом, е за добро. Сега е мрачкаво, после ще стане светло. Любовта покрива много прегрешения. Поздрав вам и на дома ви. С. Б. Любов. /Свещеният подпис/ --------------------------------------------------------------- [1] Господ на Силите е Царят [2] Небесното Царство със Сила се взима [3] Винаги ще съм предан раб на Господа Исуса Христа, Син Божий [4] 15 Август, Търново [5] Ваш Верен [6] Учителят [7] Ваш Верен. Жив е Който Ви Обича [8] Пролетно Равноденствие на Живота [9] Жив, Който Ви Обича [10] 9 март е стар стил, новият е 22 март