Search the Community

146. ЗА БЛАГОДАРНОСТТА „Всякога и за всичко благодарете." Беше златна есен. Листата на дърветата всеки ден меняха цветовете си и се спускаха към земята и при най-слабия ветрец. Скоро земята се покри с дебел слой пожълтели листа. Днес дядо Йордан искаше да направи хирургическа операция на сухите клони и вейки на старата ябълка в двора. Той пъргаво се покачи на ябълката, въпреки седемдесетте си години. Той старателно вършеше своята хирургическа дейност, въоръжен с трион и ние го наблюдавахме, аз от приземния етаж на старата къща, а зет му - от кухненския прозорец на втория етаж на новата им къща, в която те живееха. Ние не бихме разказвали всичко това, ако следващия миг не бе станало нещо твърде необикновено. Нещо изшумоля в клоните на ябълката. И ние, докато разберем какво става, старецът се намери на земята, но скочи веднага, вдигна очи и ръце към небето и благодареше на Бога. „Дядо - обади се зет му - за какво благодариш?" - „Благодаря, че не се убих, че с малко се отървах" - каза симпатичният дядо Йордан. Дядо Йордан скоро бе слушал беседа за благодарността и сега се радваше, че му се бе удало случай да я приложи. Радваше се, че в решителния момент не бе забравил да благодари. Георги Събев.

12. «ЕДИН ДЕН ЩЕ БЪДЕШ БЛАГОДАРНА» Потънала в собствената си мъка, с наведена глава крачех напред-назад по циментовата площадка пред стълбата на Учителя. Исках Учителят да слезе и да ми каже, че този въпрос ще бъде добре уреден. Но Той не идваше. Слънцето беше залязло. Птичките престанаха да пеят и задрямаха в своите гнезда. Цветята в градината затвориха цветните си чашчици и заспаха, сънувайки Слънцето. Само моето сърце не можеше да се успокои. Единствената ми надежда бе Учителят. Поглеждах нагоре към осветения Му прозорец и мислех: Учителят разрешава най-правилно всички проблеми. Той е моят спасителен бряг... Мина час, може би и два. Без да държа сметка, че Учителят може би възприема моите мисли, аз продължавах да разговарям мислено с Него, марширувайки пред стълбата, която водеше към Неговата спалня. Най-после вратата се отвори. Дървените стъпала изскърцаха и Учителят, много сериозен, застана пред мен. Аз Го погледнах плахо поради дързостта си да Го безпокоя в такъв късен час. И преди да отворя уста, Той строго ми каза: - Слушай какво ще ти кажа, ти няма да се ожениш за Д.! - Но, Учителю, защо? Във Вашите беседи Вие казвате, че когато някой обича някого достатъчно дълго, той също го заобиква. - Аз ти казвам: твоята задача по отношение на Д.[1] беше да му възвърнеш вярата в жената след жестоката изневяра, която той беше изживял. И ти стори това. Ти издигна образа на жената в неговите очи. От тази обич нищо не си изгубила, само и двамата спечелихте. Ти го обичаш и той те обича, но това не значи, че непременно трябва да се ожените. - Но, Учителю, защо? Аз го обичам и искам да бъда постоянно с него. - Ако настояваш, може да успееш, но въпросът ще бъде уреден по човешки. Слушай да ти кажа: обичта е едно нещо, а женитбата съвсем друго нещо. На Земята ти имаш кармична връзка само със своя баща. Ако желаеш да бъдеш ученичка, не си създавай нови връзки и нови карми. Една женитба обвързва, усложнява, спъва свободата на човешката душа. Понякога хората се женят, за да се разплатят - такава женитба е на мястото си. Тя е в пътя на тези души за развързване. Но най-често хората се женят по силата на своите чувства, по сметка на материални облаги, или по амбиция, Тогава и двамата, и децата теглят и носят последствията. Та, сега, и на тебе казвам: обичай, без да се обвързваш, и един ден ще бъдеш благодарна. Слушах и гледах Учителя, но чувствата заглушаваха разума ми и не можех да мисля трезво. - Всяко преживяване е един урок. Ти ще разбереш по-късно. Храни гладния, а не сития. Това е достатъчно... «Това е достатъчно» - отекнаха думите в мен. Учителят се качи по стълбите обратно в стаята Си. Отидох си замислена. Минаха години. Продължавах да обичам и да страдам за Д. Бях негова духовна приятелка, «моят талисман», както той ме наричаше. Той не споделяше моите вярвания и моя начин на живот, но въпреки това с часове разговаряхме и винаги имаше какво да си кажем. Често, когато разговарях с Учителя, той ме запитваше за Д. Тогава аз Му разказвах подробно как той ме е погледнал, какво съм му казала и т.н., и т.н. Учителят ме слушаше с внимание и понякога се смееше весело на наивните ми разкази. Това, че Той ме питаше за Димитър. Много ме радваше и аз споделях с Него всичко преживяно. През декември 1944 г. Учителят премина отвъд. Оттогава никой вече не ме питаше за Д. Минаха години и аз започнах да се моля на Учителя, да престана да мисля за Д. Бях разбрала, че храня човек, който е преситен. Бях научила, че той си има интимна приятелка. Получих помощта отгоре и престанах да виждам Д. й да мисля за него. Две-три години по-късно го срещнах на улицата. - Защо престана да ме обичаш? - ме попита той развълнуван. - Това е достатъчно - отговорих тихо с думите, които Учителят ми беше казал преди доста години. Сбогувахме се и всеки тръгна в противоположна посока. Противоположен бе и начинът на нашия живот. Вървейки надолу по улицата, сърцето ми се изпълни с благодарност за това, че бях останала свободна. Учителят беше прав. -------------------- [1] Д. - Димитър Костов, (бел. на съставителя на «Изгревът» Вергилий Кръстев)

4. БЛАГОДАРНОСТТА Николина Шарова (Н.Ш.): Когато се връща от Америка, Учителят се хранел в една малка гостилничка и обикновено отивал там, когато имало вече по- малко хора. Забелязал, че има едно малко 9-годишно момченце, което шета, събира чинии, помага в кухнята и един ден го поканил на масата си. Поръчал му обед и започнал разговор с него. Момченцето се казвало Панайот. И Учителят го попитал: „Е, Панайотчо, ти не учиш ли, имаш ли желание да учиш?" - „Да, имам много силно желание да уча, но не мога, защото съм сирак и трябва да работя, за да се храня." - „Ами би ли желал да учиш? Аз бих могъл да ти помогна да заминеш в Америка. Имам там близки хора, които ще ти помогнат." - „О, разбира се." Той даже и не можел да мечтае за такова нещо. И действително след известно време Учителят влязъл в кореспонденция със своите близки и изпратил момченцето. То там завършило гимназия, много добре се развивало, завършило и университет. Въпрос: И гимназия ли е учило там? Н.Ш.: Гимназия или колеж, не мога да знам точно къде, но е завършило, завършва и университет, точно обаче каква специалност не знам. И вече завършвайки университета, момче нали на 24-25 години, той осъзнава какво нещо е направил Учителят за него. Че просто цялата му съдба е била променена с намесата на Учителя и пише едно писмо на Учителя и казва: „Толкова съм Ви благодарен за всичко, което направихте, просто не знам как да Ви се отплатя." Споделил между другото, че желае да остане и да се устрои в Америка. Получава писмо от Учителя, в което Учителят му пише следното: „На мене няма какво да благодариш, обаче ако желаеш, ще ти дам три съвета: Първо, добре е да се върнеш в България. Вторият съвет е, ако можеш да не се жениш. И третия, да посветиш живота си на Бога." Първият съвет той послушал. Върнал се в България, настанил се в Ямбол, устроил се добре, започнал да работи, вече с тази квалификация и образование, но вече второто не могъл да изпълни. Той се оженил за една жена, която била учителка и била колежка на сестра Буча Бехар. Животът му тръгнал вече по съвсем друга линия, човек се ограничава вече в едно семейство, почват грижите, деца, две деца, две момичета му се раждат и той продължавал да кореспондира с Учителя, продължавал да чете Неговите лекции, но живеел един много затворен живот. Жена му не споделяла идеите на Учителя Дънов. Минава време и децата вече поизрастнали, но той заболява много тежко и идват лекари, консулти, не могли да му помогнат и той казва на жена си: „Иди при Учителя и Му кажи какво е състоянието ми." Тя заминава за София, неделен ден след беседата, изчаква Учителя на стълбата и Му разказва. Учителят помълчал известно време и казал: „Рекох, върнете се в Ямбол веднага!" Тя толкова се изплашила, помислила си, че нещо лошо се е случило, обаче не. Връща се и намира мъжа си жив, здрав, абсолютно здрав. Минало още известно време, вече момичетата завършват гимназия и те започнали да мислят за едно преместване в София, където да продължат образованието си. Но той наново заболява и жена му пак идва и му казала: „Желаеш ли пак да отида при Учителя, може би Той ще ти помогне." А той отговорил: „Не, този път каквото Бог каже. Той толкова ценни съвети ми даде, аз толкова малко Го послушах. Сега каквото Бог рече." Обаче поръчал на жена си, уредил си всичките там земни неща, завещания и т.н., поръчал едно място, много хубаво, което имал там в Ямбол да го продаде и от парите да занесе на Изгрева, да ги предаде на Учителя и да Му каже, че това е една скромна благодарност, негова за всичко, което Учителят е направил за него. Той си заминава наистина, това място междувременно го отчуждават за някакво летище и тя загрижена около това преместване. Ти знаеш държавата малко трудно изплаща, нали? Както и да е, идват в София и среща един приятел на мъжа си, адвокат и той я пита: „Какво стана с онова място, което щяхте да го продавате?" И тя му казва: „Отчуждиха го и ето още нищо не се е уредило още." - „Я ми дай данните (документите)". И той за няколко дена уредил въпроса, парите се изплатили и тя отива, дава на Учителя тази сума, казала какво той е поръчал и с тези пари било взето мястото пред салона до бр. Симеонов, имаше едно голямо такова пространство. Това място се е купило с тези пари. Сега какво става по-нататъка. Тя се настанява тука в София, започват да учат нейните дъщери, но заболява момченцето на сестра й, психически заболява. И това е много трудно за лекуване състояние, водят го тук, водят го там, водят го при професори, не могат да му помогнат. И тя се сеща за Учителя и казва един ден на сестра си: „Аз ще го заведа на едно място, може би ще му помогнат." И го завежда на Изгрева. Денят бил делничен, не неделен. Качва се по стълбите тя и похлопва на вратата. Учителят открехва и казва: „Извинете, зает съм, не мога да Ви приема." А тя си казала: „Ех, нали не сме Негови последователи." И така с голямо огорчение слязла с племенника си по стълбите. Вървят по пътеката и стигат до чешмичката. И изведнъж това момченце се спира и казва: „Ах, лельо, какво става с мене? Нещо става." И когато се обърнала, видяла Учителя горе на прозореца с вдигната ръка да стои. Значи Той доловил нейната мисъл и Учителят, Който винаги помага, нали, помогнал. Тя си отива в къщи и после споделила със сестра Буча: „Вашият Учител беше невероятен човек. Той притежаваше големи дарби, обаче аз не можех да Го разбирам и не можех да чета беседите Му." Но детето оздравяло. Човек когато може да оценява доброто, то той научава как се изразява благодарността.