Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'войник'.

Открити 4 резултата

  1. 10. Татко заминава войник на фронта Един ден татко дойде и ни каза, че заминава за фронта. Всички се натъжихме. Световната война 1914-1918 г. бе отдавна започнала и татко ми, който правеше отчаяни усилия чрез статии във вестник "Мир" да убеди обществото в неизбежната катастрофа, която щеше да постигне България, поради вземането страна на Германия, сам се отправи по необходимост към фронта да защити безумната кауза на обеднялата ни гладна страна. Настъпиха тежки дни на мизерия и глад. Ядяхме царевичен хляб, с какъвто можеш да храниш пилците, но не и хората. Вместо обувки носехме дървени сандали, с които тропахме като коне по тротоарите. Всеки час отварях долапчето за храна, но такава не се намираше - в него се търкаляха сухи жълти парчета хляб, а стомахът ми след тежката болест бе изнежен и страшен глад ме измъчваше. Един ден камбаните на "Александър Невски" тревожно забиха. Всички се изпокрихме в зимниците. На прозорчето натрупахме камъни и дори хазяите ни от голямата до нас къща се скриха при нас. Всички се прегърнахме и треперехме от страх. Отвън долитна трясък от експлозии, минаваха аероплани. Някои плачеха, а мама се молеше на глас: "Господи, бъди милостив към нас, запази децата ни!" Мислех, че края на света бе настъпил, такъв ужас изживях. В тъмния, студен зимник прекарахме няколко часа. През следващите дни камбаните пак забиха тревожно и отново слизахме в зимника. Един ден майка ми ни облече в неделните ни дрехи и ни каза, че отиваме да посетим татко, който се е върнал болен от фронта и е в една близка болница. Заскачах от радост при мисълта, че пак ще видя татко, та дори и болен да е. Мама ни заведе до една дъсчена ограда през две-три улици от къщи и зачакахме. Аз тревожно надничах през процеп между дъските да видя по-скоро татко. Към нас се приближи блед, отслабнал човек в болнично сиво расо, който се олюляваше при всяка стъпка. Той дойде до оградата, през която не можех да хвана ръката му, а проврях само пръстите си да се докосна до него и извиках: "Татко, татко!" Колко мило ни изгледа той! Колко измъчен бе видът му и как плаках за него като се върнах в къщи! Ето какво бе направила войната с него! Милият татко, колко мъченически вид имаше на лицето си! Какво ли бе преживял? Ние бяхме премрели от страх само от трясъка на няколко бомби, а той какъв ли ужас бе преживял на фронта? Не след дълго го докараха с файтон в къщи. Той не бе никога вече същия човек. Широкоплещестият, със здрава конструкция човек се бе свил до неузнаваемост. Очите му бяха хлътнали, а цветът на лицето му бе мъртвоблед. Той не можа да се възстанови до края на краткия си живот.
  2. 7. Войникът се завръща Обикновено след вечеря е най-удобно да се разказват разни случки из живота на хората и да се припомнят миналите нерадостни или радостни дни. Бяхме се навечеряли и, от дума на дума, разговорът мина върху предчувствията. Сестра Попова, чийто живот е богат с много душевни опитности, си припомни за една много интересна случка в живота си през време на войната, и със своя сладкодумен глас започна да ни я разказва. «Това беше - започна тя, - когато ставаха най-усилените сражения във войната. Всички стояха с притиснати сърца и със страх очакваха да чуят някоя нерадостна вест от тия, които бяха на бойното поле. Събуждам се една сутрин и много ясно чувам вътре в мене гласа на големия ми син Тодор да ми казва: - Мамо, идвам си. Тогава аз ставам и започвам да местя леглото му, да го нареждам1 и се приготовлявам за идването му. Мъжът ми ме пита: - Какво си се разшетала такава? - Тодор си иде - казвам му. - Как, писмо или телеграма има? - Не, тъй ми дума отвътре. - Ти си полудяла, ма, какво може да ти дума отвътре, пък и не виждаш ли какви боеве стават, сега прост войник не пускат от фронта, че един доктор ще пуснат! - Не зная кого ще пуснат, но Тодор си иде. В това време влиза вторият ми син, гимназиален учител беше, и като разбира каква е работата, почва да се смее - мисли, внушавам си. Но аз продължавам да си се приготовлявам за госта. Мина се обяд, аз постоянно чувам все неговият глас: - Мамо, идвам си. Мина след обяд, свечери се, аз съм застанала до прозореца и все го чакам. Навечеряхме се, другите си легнаха, аз стоя до прозореца и го очаквах. По едно време мъжът ми се събуди и като ме видя, че стоя, се развика: -Ти си полудяла, ма, разбери, не може да си дойде, на бойното поле сега е огън, как ще го пуснат? - Не - казвам му аз, - Тодор си иде - и продължавам да стоя. Той се чуди, чуди, обърна се на другата страна и пак заспа. Мина дванадесет часът - още го няма. Но аз отвътре все чувам гласа му да ми казва, че си идва. Най-после, към един и половина часа през нощта, чувам един файтон да завива по «Граф Игнатиев» и спира пред нашата врата. Аз изтичвам да му отворя. - Кой е? - за всеки случай питам аз похлопалия. - Аз съм, мамо, а ти що стоиш досега? -Тебе чаках, сине! Като чуха хлопането, станаха баща му, другият ми син - и всички се чудят и маят. Баща му само клати глава и не вярва на очите си. - Какво има, бе, тате? - пита го дошлият му син. - А бе, майка ти ни подлуди днес: «Тодор си иде», та «Тодор си иде»! Къде може да й хвана вяра, като зная какъв огън е сега там, а то на - дойде си. - Аз през всичкото време си мислих за нея - каза син ми Тодор, - телепатически е разбрала за идването ми. Баща му още дълго време си клати главата и се чуди на странното събитие - тъй невероятно му се виждаше всичко това. Но по телепатия ли, или по какво, не зная, но това е, че аз през целия ден чувах да ми казва: «Мамо, ида си.» Сестра П. замлъкна и се замисли. Всяка мисъл, спомен за най-любимия й син, който вече не е между живите, й носи и радост, и скръб. Наистина, колко странни неща се случват в човешкия живот!
  3. 7. ВОЙНИК В ГРАДСКА ОТПУСКА Втория път, като отидох в с. Мърчаево, Учителят ме среща и вика: - Ти защо бегаш от казармата? Ти ще си там, където падат бомбите, и ще помагаш. Демек, като че съм се страхувал и съм избягал. Но ме упрекна, че съм избягал. Третият път беше, когато Учителят вече работеше с приятелите по каптажа на изворчето. А нашата къща бе на това място, че оттам се виждаше къщата на Темелко. У нас живееха много хора: Стефан Белев, Пеню Ганев, Теофана и Мара Савови. Беше по обед и отиват при Темелко. Извикаха ме да седна на обед на масата срещу Учителя. И това бе единственият ми обед с Него. Като свършихме обеда, отидохме в стаичката Му, влязох вътре, а там е Юрданка Жекова. Учителят взима от масата едно томче и ми го подава. Беше «Вечното Благо». Казах му: - Учителю, това томче вчера го получихме, имаме го. Тогава Той го взе от мене, сложи го на масата и ми подаде друго томче. Това беше решаващ момент, за да ми говори.
  4. 2. ОСЛЕПЕЛИЯТ ВОЙНИК Моите родители също бяха от Бялото братство в нашия град. Баща ми беше джамбазин и пчелар. Интересна е историята на родителите ми, Стоянка и Кирил. Те са се познавали от съвсем млади като съмахленци в Ямбол, но майка ми е била вече вдовица с две деца в края на Първата световна война, когато баща ми се завръща от фронта тежко ранен в главата и завинаги ослепял, а е бил само на 18 години, а майка ми - на 28. След като получава медицинска помощ в болницата „Пирогов" в София, той и много други тежко ранени войници биват изпратени по домовете си да се лекуват, както могат. В същото време майка ми, заедно с други вдовици от града, поема фунции на самарянка - ходи по домовете на ранени войници, за да им оказва помощ и морална подкрепа. Тя се грижила известно време и за баща ми и той, вече разбрал, че завинаги ще остане сляп, й предложил да се оженят, за да й помага да отгледа децата си. Така съм се появила и аз, и моите две сестри - Николина (1922 г.) и Донка (1925 г.). Баща ми беше много едър, силен, строг човек, с твърд характер, но справедлив, честен с хората и много трудолюбив. От нас, децата, изискваше изключителна дисциплина, ред и подчинение. Той обикаляше цялата страна по своите работи, свързани с търговия на добитък, ходеше и в Цариград, придружаван от старата си майка, Тройка - баба ми. Работеше непрестанно и никога не се оплакваше от своя недъг, нито пък притесняваше с него майка ни. Тя много си е мислила: „За какво ли е наказан той с тази слепота?" Веднъж дори се осмелила да попита Учителя дали не може да му се помогне, да прогледне поне с едното си око. Учителят отговорил, че някога баща ни е бил в султански палат в един от миналите си животи и тогава много е притеснявал слугите си, жестоко се е носил с тях. А ако не си изплати кармата в този живот, той в следващия си живот ще дойде отново сляп по рождение. Не зная дали майка ни му е предала това, но в този си живот баща ни беше гостолюбив и щедър човек. У нас се приготвяше много ядене за голямото ни семейство, но не се разрешаваше на никого да яде от него, докато не се разнесе първо от него на по-бедните от нас от махалата. Майка ми често ме изпращаше с тава да разнеса по комшиите първите откъснати за годината ябълки, круши, грозде и други, и не ни даваше да ги опитаме, докато не занеса плодовете за тях. Тати раздаваше също много от меда, който произвеждаше, а от най-хубавия запазваше да поднесе на Учителя при случай. Много плодове имахме и като ги приберем, някое от децата ще каже: „Тате, еди- кой-си иска от орехите или от други плодове!" - „Ами дайте му да си вземе!" - Казваше той.
×