Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'ера'.

Открити 5 резултата

  1. Ани

    42. АТОМНАТА ЕРА

    42. АТОМНАТА ЕРА През пролетта на 1942 г. имах предприятие за търговия на едро. Един ден след обед, както седях в магазина си, в мене се породи непреодолим подтик да отида на Изгрева. Времето беше подтискащо, облачно, но това не ме спря да отида. Като стигнах горе, при трапезарията и големия салон, където обикновено се срещахме, нямаше никой. Поседях в очакване, но никой не дойде. Изправих се пред вратата на големия салон и се загледах в далечината, като мислех и търсех оправдание на този подтик за идването ми тук, породил се така неочаквано в мене. Заключих, че идването ми тук е било напразно. Нито можех да се видя с някого, нито пък да свърша нещо. Свикнал съм да търся всякога оправдание на изразходваното време. В този момент вратата на стаичката на Учителя се отвори и Той излезна навън. Обърна се към мене, вдигна ръката си и ми каза със спокоен, ясен, изразителен глас: „Помни, такъв велик ден на сте имали". Аз го погледнах и се изненадах от израза на лицето му. Никога преди това не бях го виждал такъв. Приличаше на някакво неземно същество, идващо от някакъв далечен мир. Очите му отразяваха светлина идваща от безпределна глъбина. Той всякога ходеше с добре вчесана коса, но този път, беше някак бухнала и малко разрешена. Всичко това ми направи толкова силно впечатление, че никога през живота си не можах да го забравя. След като ми каза тези думи, Той се прибра. Този път имах чувството, че не трябва нищо да питам за пояснение или да говоря нещо. След като Учителят се прибра, поседях още малко, изненадан и възбуден от това, което беше станало. Какво ли не ми минаваше през главата. Но имах чувството, че някакво голямо, епохално събитие е станало в света. По това време, ние и целият свят, хората по света искаха мир. За едно нещо копнееше цялото човечество - МИРЪТ. Това мислех си аз, ще бъде най-голямото събитие, което можеше да стане. Денят, в който щеше да има мир, щеше да бъде най-великият ден. С тези мисли си тръгнах към къщи. Още щом се прибрах и се залепих до радиото. Тогава почти редовно слушах чуждите станции за новини. Прилепих ухо и заслушах, за голяма някаква новина, но нищо, война и само война вилнееше по света. Навсякъде около нас, война и никакви признаци за нейното спиране. На другият ден, със същото усърдие, въртях копчето на радиото, но нищо. Нищо успокояващо. Срещнах се и с някои приятели, и с възбуден интерес ги разпитвах, дали пък те не знаят или не са чули нещо интересно, някоя голяма новина, за края на този сатанински танец върху гърба на хората. Но за съжаление, всички отговаряха отрицателно. Демонът широко размахваше своята коса и помиташе човешките глави, като носеше навсякъде ужаса на ада. Минаваха дни, седмици, месеци и години даже, но мирът най- желаното нещо за хората, не идваше. В моето съзнание обаче, тази случка се запечата като клише. Тези думи на Учителя, този израз на лицето му, тази дълбочина на погледа, търсеха своето оправдание. Когато светът през 1945 г. беше разтърсен от атомните бомби над Хирошима и Нагазаки, вниманието на хората и по-специално на по-събудените в интелектуално отношение хора беше приковано към нов свят. Излезнаха по книжарниците, първите популярни трудове, в които се разказваше за чудовищните възможности, които се крият във веществото, грамадната сила, заключена в онази частица наречена Атом. Малкото равенство от три букви Е = МС2 написано от ръката на един гениален човек, слезна от отвлечените математични изрази и доби реален, полезен и напълно практичен израз готов да помогне на хората. Разбира се, че веществото е кондензирана енергия, само един грам, от което и да е вещество заключва в себе си, двадесет и пет милиона киловатчаса енергия, толкова, колкото енергия може да даде най-голямата тогава в света, водноелектрическа централа в продължение на десет часа. Всички събудени хора, с интерес и жажда се нахвърляха, върху всяка книга, върху всеки труд, който третираше въпроса за атома. Съвсем пресилено, един журналист по това време беше отбелязал, че всяка книга заглавието, на която започваше с буквата „А" се разграбваше моментално. Излезна наяве, че една група хора, ярки представители на човешкият род, дълбоко са проникнали в битието и са могли до открехнат завесата към един нов свят, свят на първичните сили в природата. С голяма жажда се нахвърлих и аз, за да изучавам този нов буден свят, свят на микрокосмоса, велик и необятен. Могъществото на елементарните частици, техните свойства, да проникват навсякъде и да правят чудеса, за които ние сме още слепи. В една от тези книги тогава ми попадна следният израз: „През пролетта на 1942 г. известният американски физик Енрико Ферми по произход италианец бомбардирайки атома на Уран 235 с неутрони можа да осъществи разпадането на веществото чрез верижна реакция и с това атомната енергия беше в ръцете на човешкия род". Прочитайки тези редове, то цялата случка, която преживях през пролетта на 1942 г. пред салона с Учителя намери своя отговор. Тази случка седеше у мене, всякога като ребус, който чакаше своето разрешение, висеше над мене и ме потискаше. И ето, с прочитането на тези редове, аз разбрах, за какво е бил този велик ден. През този пролетен ден великият разумен свят даде възможността на човешкия род да се докосне до още едно грамадно благо на Бога. Могъща и неизчерпаема сила. Дано човечеството използува тази сила, само за неговото добро. До този момент, 1970 г., човешкият род се е въздържал да се хвърли в сатанинска схватка, възпиран от неограничените възможности на тази сила. Че наистина това е така личи от изказването на английския министър-председател Мак Милан по онова време, написано в нашите вестници преди години. Той казал: „Ако, ние имахме само обикновеното оръжие, то отдавна щяхме да бъдем във война..." Ясно е, че атомната сила е възпирала човешкия род от ново безумие. Но имам разбирането, че ако човечеството не поумнее и се хвърли в една кървава баня, това ще бъде и последната война на планетата Земя. Спомням си за едно изказване на Учителя, че ние отиваме при него и го занимаваме с посторонни въпроси и обикновени човешки неща, „А в този момент в света се извършва много важно събитие за историята на света и аз трябва да присъствувам там и да му дам насока". Тогаз Учителят излезна, вдигна ръка и с показалеца напред, и каза: „Такъв велик ден не сте имали".
  2. 20. МИГОВЕ ОТ ВЕЛИКАТА ЕРА Чудеса не са ставали само в Библейски времена, ставаха и сега. Като изключим първото отиване на Мусала през 1922 г., когато времето бе хубаво през всички останали години, щом тръгнем и времето се разваляше. Още от Чам Кория, почваха дъждове, падаха мъгли, задухва студен вятър, а нагоре често и сняг. Явно Учителят ни изпитваше. Ех, някои отпаднаха и не посмяха повече да идват, като казваха че: „Ние ще се изкачим на нашия вътрешен Мусала". Но множеството устояха и укрепнаха. Най-интересното беше, че никой през тези екскурзии не простина или да се разболее. Така Учителят ни приучи да не се боим от времето. Ние почувствувахме приток на сили физически и духовни, и в нас се зароди една велика любов към природата, независимо с какво лице ще се покаже тя. Вечер пък и през деня, всички сме около огньовете. Наоколо големи пространства с клекове, дърва имаше от тях. Огньовете пушеха от мокрите клекове, но не угасваха. Животът ни край Мусаленските езера, беше щастие за нас. Струваше ни се; че живеем в един щастлив свят. На този бивак прекарвахме доста дни наред, като в ранните утрини, още по тъмно тръгвахме за върха с фенери в ръка през няколко души, за да стигнем при изгрев на слънцето там. Отдалеч величавата светла ивица от хора, която бавно пълзеше към планинския първенец, беше вълшебна за гледане. През цялото време на тези екскурзии, прекарвахме на открито. Всяка година съм бил при тези изкачвания и нито един път не сме имали ясно и слънчево време. На нас младите тогава падаше грижата, да палим и поддържаме запалените огньове, да има гореща вода в чайниците за пиене. При една от тези екскурзии, след като дни и нощи наред съм в едно непрекъснато напрежение за поддържане на огньовете за загряване на чайниците за гореща вода - най-важното при такива случаи, да бъдем най-после в услуга на по-слабите, почувствувах голяма нужда от сън. Беше привечер. Виждам Учителят да идва към мене, погледна ме и аз неволно се свих на земята, върху купчината хвойна, която беше пред мене. Задрямал съм по моя преценка само броени минути, не повече от четвърт час, защото когато станах, беше още светло. Почувствувах се съвършено бодър и свеж. Озърнах се, Учителят не беше вече при мене, но обстановката същата - влага, рядка мъгла, димящи огньове, заобиколени от братя и сестри, които с разположение говореха помежду си. Учителят беше направил с мене чудо, умората, нуждата за сън бяха отлетели. Това бе едното чудо, за съня. През същата тази екскурзия, ние няколко братя, които по-усърдно се грижехме за бивака не можехме нито да мислим, нито пък имаше условия за някакво по-сериозно хранене. Всичко беше на крак с по някой и друг залък в уста. След няколко дена на такъв режим на хранене, апетита ни се беше подострил в значителна степен в младите и здрави стомаси. Бяхме закопняли за топло ядене, нещо приготвено в тенджера или гювеч. Вечер късно, обикновено след като си изпълним задълженията, откъм дърва, вода и лагера поутихне, се унасях вече в някаква само дрямка, защото за сериозно спане не можеше и да се мисли. Ние, приклекнали към някои от по-страничните огньове, обгърнати от дима им, тихо се разговаряхме. В една от последните вечери, когато разбрахме, че след някой ден ще си отиваме, групичката ни пак се беше събрала около димящия огън. Тиха вечер, не валеше, около нас, нямаше никой друг, всички дремеха. Както тихо се разговаряхме някой даде идеята, като си тръгнем двама от нас да избързат напред, да отидат в Чам Кория, да закупят зарзават и всичко необходимо, за голям хубав гювеч. Да дадат продуктите на фурнаджията за да направи гювеч и като пристигнем ние, да можем да се нахраним до насита. Идеята беше споделена тихо, само в тесния кръг на групичката. По това време като студенти, бяхме с много скромни средства и за да посрещнем изчислените разноски за гювеча, стана нужда да изметем от джобовете си и последните монети, които имахме. На сутринта, тъкмо съм се разтичал, погълнат от грижата за задоволяване на нуждите от дърва за огън и вода, за идващият ден, ето го Учителят пред мене, спря се погледна ме и ми каза: „Отложете гювеча за София". Аз занемях от почуда, не можах нищо да кажа. Останах не само крайно изненадан, но и учуден, откъде и как Учителя, знаеше за нашия план с гювеча в Чам Кория. Тези негови думи не бяха в никакво съответствие, в някаква близост с онова, което в момента ме вълнуваше. То се плъзна в съзнанието ми и не можа да произведе необходимия ефект там, за да ми обърне внимание и да взема мерки за спиране на замисленият план. В момента се движех в съвсем друга посока - да се поддържат огньовете. В деня, в който Учителят нареди, да се вдигне бивака и да тръгнем, избраните двама братя, за уреждане въпроса с гювеча изхвърчаха напред към Чам Кория, а ние другите останахме за прибиране на лагера и да помогнем на по-слабите и възрастни братя и сестри, в трудния път за връщане. При пътуването групата се разтегли и наистина имаше време, докато всички стигнат, да можем да направим проектирания обед. Бяхме уговорили къде точно да се съберем, за да се нахраним. Когато стигнахме в Чам Кория и се събрахме на уреченото място, разбира се с нетърпение зачакахме да дойдат двамата братя с топлия и ароматен гювеч. Доста почакахме. Най-после, гледаме пристигат те, но с посърнали лица и празни ръце. Изненадани всички ги запитахме в хор: „Какво стана?" - „Оставете", изхленчиха те. „Фурнаджията ограбил продуктите и вместо гювеч, ни поднесе чинийка с нещо, което нямаше смисъл да носим тук и затова го оставихме". Разочарованието ни беше страшно, посърнали с наведени глави мълчахме. В някои от нас глада изяви по-бързо своя мощен глас и поразтика унинието им, като затършуваха из торбите си за да измъкнат оттам някоя и друга коричка хляб. Аз най-много увесих глава и нито залък хляб не можах да хапна. Изтерзан от мъка, че не вземах под внимание казаното от Учителя, не послушах Неговите думи, за да предотвратя чудовищното разочарование и да се спестят последните ни монети. Това бе второто чудо, за гювеча. Върху нашият живот, върху всичко, което имаше да ни се случи и ни се случваше да преживеем, да мислим, всичко, което ни вълнуваше, не само, когато сме около Него, но и далеч, не само, когато сме в група, но и сами, било в града или в планината на екскурзия, било в работата, с която сме заети, в мисли и мечти Учителят всякога и за всичко знаеше, и бдеше особено зорко върху нас, даже и тогава, когато ставаше въпрос за нашите, най-дребни наглед, неща от нашето ежедневие, без за това да сме давали гласност към някого или пък на самия Него. Нашият живот за Него, беше напълно открит и всякога търсеше начин да ни предупреди, да ни помогне и избави от онези стъпки, които ще предизвикат огорчение и страдание. Бдеше върху нас, повече и от най-прилежната майка, която бди над своите деца. От многото случаи, които могат да се приведат от всички братя и сестри, показващи тези качества на Учителя, тук ще приведа само характерните станали с мене, освен този, за гювеча в Чам Кория, който вече приведох. В края на Изгревската поляна, бяхме направили беседка под формата на дъга, добре закътана с широкия си отвор с изглед към Витоша. Там беше уютно и царуваше една приятна успокояваща мистична атмосфера. Тежко преживявах някакви смътни тъжни предчувствия, които създаваха у мене едно мъчително настроение, за което нямах представа и не можех да си ги обясня. При такива случаи често отивах там, когато нямаше други. Един път, пак при такъв случай, отидох там, нямаше никой, седнах на пейката, която имаше и ето след малко дойде Учителят, седна до мене погледна ме някак мило, нежно като любещ баща и ми каза: „Николай, всичко което човек е направил се плаща, закон е това". Аз го погледнах и разбрах, че всичките ми тези състояния на мъка и тежест, не са нищо друго, освен предчувствия, за тежката съдба, която имам, суровият път по който ще мина. Капнаха само няколко сълзи от очите ми и аз се прибрах. Но благодарение на Учителя и топлите му грижи към мене, аз минах само на косъм от чудовищната гибел. Тук ще изнеса някои от спомените си свързани с намесата на Учителя. Това бе третото чудо за мен. Учителят казваше, че събитията, които човек има да мине са едни от тях неизбежни, такива, които са по закона на необходимостта или както се казва, по закона на КАРМАТА, трябва да станат. Те са плод на извършени вече деяния от човека в един минал живот. Това са вече станали неща, факти, които неминуемо носят своите последствия. При такива случаи, имал съм опита да се убедя, че човешкият мозък, става изцяло проводник и в служба на това, което трябва да стане. Той е просто влачен от стихията и нищо не е в състояние, да го накара да вижда, да разбира или да може да вземе някакво решение, което може да предотврати, това събитие. При такива случаи, само Великите Разумни братя, които бдят над човека, могат да направят промени, които да облекчат удара и само в краен случай, да го отменят, да го отмахнат. И другите събития „условни", които могат да станат или не. Тук има вече думата, свободната човешка воля. При тях се създават само условията за вземане решение и действие, да действува или не. В грамадната си част от хората, в многото случаи, те действуват, съгласно дадените условия, съгласно дадените подтици. Затова съм се убедил и от Астрологията, за въздействието, както на едните така и на другите събития. Първите се създават, когато Слънцето, Луната и планетите са в ръбовете на хороскопа и с точни ъглови разстояния. А при другите, когато те в своето движение образуват аспекти. Първите са кармични, носещи събитията от миналия живот, а вторите, създават условията за следващия живот. В продължение на 20 години бях около Учителя, когото аз считам, като един представител на Всемирното Бяло Братство, глава на което, както Той често казваше, е Христос. След Първата световна война, жилищната криза в София бе много голяма. Квартири мъчно се намираха, и ако се намираха, плащаха се големи наеми. Спомням си за една квартира, за която плащахме 1000 лв. тогавашни пари, които бяха една месечна заплата на един по-скромен чиновник. Туй всичко, според скромните доходи, които получавахме от вкъщи се налагаше да търсим някакъв изход. Моят брат Борис и още други братя, обмислиха и взеха решение да си построим барака на Изгрева. Те отидоха при един софианец, много симпатичен човек, така възпитан, адвокат мисля, че беше, който имаше място до самия Изгрев. И му предложиха срещу наем да построят барака на неговото място. Той се съгласи. И ние през пролетта на 1926г. петимата братя: Борис Николов, Георги Радев, Димитър Стоянов, Никола Нанков и аз, Николай Дойнов, направихме барачка там. Направихме я по-особено там, с плъзгащи дъски, която беше оригинално за тези приятели, които я наблюдаваха отстрани. Поставихме дървени колони, бичмета, които имат улуци на двете си страни, след това режем дъски, колкото са дължината на двете бичмета и ги нанизваме. Това създаваше известно предимство, защото след това дъските се разсъхваха и ако бяха заковани щяха да се образуват фуги. Като се разсъхнат и се образуваха фуги, ние отгоре слагахме други парчета дъски и тогава ги заковавахме. Направихме бараката, приятелите гледаха и казваха „Сега добре, това през пролетта и лятото, а като дойде зимата" А като дойде зимата, вземахме опаковките на циментовите чували и отвътре ги облепихме, като тапети. И стана топло, и уютно. И после приятелите измислиха, че една дъска от 3 см. пази толкова, колкото една тухла от 30 см. Дойде зимата, а зимите тогава бяха много сурови. Купихме си дърва и въглища и така прекарахме зимата. След като прекарахме първата зима и се видя, че може да се живее на Изгрева, хукнаха и другите братя да си правят бараки на Изгрева. Така тръгнаха да се строят бараките на Изгрева. През 1926 г. беше първия събор на Изгрева. Тогава на Учителя му направиха една малка стаичка, даже не бяха я измазали отвън, за да прекарва горе. А Той живееше тогава на ул. „Опълченска" N 66. След това през 1927 г. се направи братски салон. През есента направихме прозорци, врати, поставихме печка. И през 1928 г. в началото дойде Учителя да живее там. През този период, особено през времето, когато се създаваше и оформяше Изгрева, място на най-ярка изява от дейността на Учителя и най-интензивен братски живот, аз като един от първите пет братя, заселили се там, взех най-живо участие в това създаване и оформяне, в този общ живот там. В тази обща братска работа често имах допир с Учителя, който малко по-късно след нас дойде да живее там. Тази връзка, която имах с Него в процеса на общата работа, когато идваше да ми помага, и живот допринесе извънредно много за моето оформяне и издигане, като човек, не само с качествата си, но и с мирогледа и начина на мисленето си. Ето и другите по-интересни случки и събития отнасящи се до моята личност и връзката ми с Него.
  3. 16. ЕРАТА СЛЕД КОМУНИТЕ Светлината и новите разбирания, които Учителят прокарваше в своите разговори и беседи, създадоха около нас една атмосфера на лекота и приятност, една радост от живота. Потопени в тази хармонична и мистична атмосфера, ние някак се бяхме пооткъснали и позабравили, суровия и груб материализъм, в който тънеха хората от света, потънали изцяло в грижата за придобиване на материални ценности, поставяйки го като единствена цел в живота си. Духовното, идейното им беше съвсем чуждо, те не го разбираха, нямаха събудени клетки в мозъка си, които да реагират на повика към по-висшето. Затова духовното, идейното, беше чуждо за тях и не проявяваха към него интерес. Това някои от приятелите, особено от по-младите не бяха го разбрали. И след като комуните не дадоха резултат, не допринесоха за събуждането на обществото към идейното, някои от тях намериха, че ще постигнат тази цел, като излезнат в света, по подобие на старовремските пророци, проповедници и апостоли да проповядват за новото и разнасят беседите на Учителя. Отива един от младите братя при Учителя и му казва: „Аз ще напусна работата си и ще тръгна да проповядвам новото учение". Учителят го погледнал и му казал: „По този начин не може, проповядването, сега ще стане по нов начин". Друг един брат - Неделчо Попов, мил и симпатичен, като дете, пламнал от идеята да, покаже на хората новото, се изправя пред Учителя със същата задача. Учителят се усмихнал и му казал: „Теб въшки яли ли са те?" Трети, вече по-сериозен и той отива при Учителя със същата задача. Учителят му казал: „Ти светлина у себе си имаш ли?" Други пък решиха с пламенното си перо, да запалят света. Измежду тях, двама братя студенти - Георги Марков и Методи Константинов, разговарят често с Учителя. Тези разговори ги подтикват към идеята чрез едно списание, да изнасят на света за новите идеи. Идеи на светлина и братски отношения между хората. За реализирането на тази своя идея, те привличат и друг един наш брат - Петър Пампоров, в когото клокочеше с голяма сила идеите на Толстой, за въздържанието и простият, близък до природата, живот и вегетарианството. И тримата напущат университета, нещо което Учителят не е одобрявал и с устрем се хвърлят към осъществяването на своята идея, като решават да издават списание „Нов живот".* Идеята, членовете на едно общество, като нашето да издават списание, е повече от похвална и належаща. Но това списание, предназначено, както за хората от света, така и за тези от нашето общество, трябва да се списва, започвайки от онези области, които будят интерес в тези среди. То трябва да носи нещо ново за тях, наситено с фактически материал и събития, които те ще разбират и да бъдат близки до техния вътрешен живот. Бавно да ги запознават, приемлива последователност с по-висшите области на мистичното. Те не вземаха под внимание казаното от Учителя и не разбраха смисъла му, че: „Ако хората така лесно могат да се оправят, то Господ щеше само за 24 часа да оправи света". Тези братя бързо се опомнят, разбирайки, че да се поднасят изведнъж висши философски и мистични принципи, на едно съвсем неподготвено за такава мисъл общество е неправилно и безрезултатно и казаха те: „Ние бяхме много самонадеяни, като мислихме, че чрез едно списание ще можем да популяризираме идеите на Учителя, в едно неподготвено за тях общество". През лятото на 1923 г. младите братя и сестри, тези от Специалния клас, решиха и свикаха младежки събор. Събора се състоя в новопостроения братски салон на улица „Оборище" N 14. На този събор присъствуваха братя и сестри от София и провинцията. Учителят откри събора с беседата: „Зазоряване на човешката душа". Беседата беше изпълнена с най-великият копнеж на човешката душа и връзката с космичното начало, по пътя на чистотата. На този събор се изнесоха и реферати от братята и сестрите, из областта на науката, мистицизма и обществения живот. Рефератите бяха изнесени предимно от по- изтъкнатите братя: Кузман Кузманов, Георги Радев, Георги Томалевски, Георги Марков, Боян Боев и Методи Константинов. Списанието „Нов живот" до този събор беше излязло в три броя, редактирано от Георги Марков, Методи Константинов и Петър Пампоров. На събора се взема решение, вместо това списание, да се издаде ново със заглавие - „Житно зърно"[1], в което списание, да имат достъп всички братя и сестри. То да бъде списание на Братството, изразител на всички идеи и подтици, които ни вълнуват, център на изява на академичната младеж в братството. Статиите, които постъпваха за списанието из различните области на специалностите, в които учеше и работеше, академичната младеж около Учителя, ставаха предмет на разисквания и уточнявания на много идейни и принципни въпроси. Списанието третираше, предимно много въпроси и от последните постижения на науката, на окултно-мистичните науки и отчасти из разните области на изкуството. Преди това бяха се събрали тези, които могат да работят с перото, като Георги Марков, Георги Томалевски и Георги Радев. Какво да бъде името му, тогава Георги Марков и Георги Томалевски извикали изведнъж „Житно зърно". Аз съм писал 2-3 статии, предимно за ухото. Тази статия, която бях писал за ухото бе в „Житно зърно", много я съкратиха. Един ден, като се разхождах на Изгрева, Учителят излезе от стаята си и ме поздрави за моята статия за ухото. Аз я бях написал в по-разширена форма, но редакционният комитет я изряза наполовина. Учителят излиза и казва: „Николай, статията за ухото е хубава. Откъде си взел материала за нея? - Моя е - отговорих". Сега съм написал книга за лицето, там има написано за ухото. С отварянето на Школата, братският живот се организира и засили. Освен зачестилите срещи и беседи, между софийските братя и сестри, създаде се и по-тясна връзка, между братствата в провинцията и София. Там духовният живот, интереса и търсенето, на окултно-мистичното се засили и получи подчертан тласък. Много добра инициатива в това направление поде брат Сава Калименов, добре начетен и владеещ някои западни езици, брат в град Севлиево. Той имаше там много добре подредена книжарница и печатница. При добри условия за работа, той организира едно издателство на най-различни книги, предимно преводни с окултно-мистично съдържание. Издаваше също и седмичник „Братство"[2], в което освен статиите с окултно-мистично съдържание, се изнасяха и много случки и събития, предимно из живота на братствата в провинцията. В този вестник сътрудничеха и някои братя от София. Този вестник излизаше и на есперанто. Групата около Савата бяха големи почетатели и пропагандатори на този международен език. Активизираха се и възрастните братя. Един от тях беше по професия адвокат - Иван Толев, който отначало при отварянето на Школата правеше впечатление на много ревностен и предан към Учителя и неговото дело. Виждал съм го по време на беседи да сяда най-отпред, до масата на стенографките, а често и на самата им маса, с молив и бележник в ръка, да си взема бележки от това, което Учителя говореше. Този именно човек, по това време уж наш брат, взема инициативата и започна да издава списанието „Всемирна летопис"*. В това списание се изнасяха статии предимно преводни от Астрологията, Хиромантията, Френологията и другите окултни науки. Всичко това будеше голям интерес всред приятелите и списанието се посрещна много добре. Но по-късно в този тогава наш съмишленик, се събудиха някакви подчертани интереси към материалните ценности и по-специално един упорит подтик, да си отвори частна банка. За тази своя цел той е поискал от Учителя, скромните братски средства, да се вложат в неговата банка. Учителят му е отказал да удовлетвори това негово желание, виждайки навярно и някакви користни сметки. Вбесен от този отказ, този човек не само, че не се оттегля от Братството, от братските среди, но взема и едно лошо, отрицателно отношение към Учителя и неговото дело. Спомням си веднъж Толев бе дошъл на Бивака, на Витоша, седнал бе до Учителя, говореше груби приказки на Учителя. Ние слушахме, но на никой не му хрумна да го отстраним. Той сам се отстрани по-късно и не идваше вече в Братството. Спря и издаваното от него списание „Всемирна летопис", което до това време беше излязло в четири годишнини. Иван Толев искаше да създава банка. Но това не е така известната и позната на приятелите банка „Гирдап". Това е друга банка. Моята сестра Цанка беше запозната с племенницата на директора на банка „Гирдап". Един ден, аз питам племенницата: „Как фалира банка „Гирдап"?" А тя беше една от големите банки със стабилни средства. Тя ми каза тъй: „Когато след Първата световна война, България имаше нужда от жито, САЩ бе готова да ни продаде, но искаше злато. Правителството на България няма злато, но поисква от банка „Гирдап" да даде злато. Банката дава златото да се купи жито от САЩ и след като се продава житото, идва време парите да се връщат. Тогава начело на правителството е Александър Стамболийски, който отказва да възстанови златото на банка „Гирдап" или стойността в левове и банката фалира". А Учителят в беседа е давал пример с банка „Гирдап": "Ако искаш да си вложиш парите и да фалираш - вложи ги в банка „Гирдап". Тя беше много стабилна банка. Тогава министър-председател беше Стамболийски. И аз си спомням как с параходите идваха чувалите напълнени с американско брашно. В своите беседи Учителят, често засягаше въпроси от Хиромантията, Френологията, науката за израза на лицето, Астрологията и с това беше събудил интереса към тези науки у приятелите. И наистина от анатомията на човека е известно, че най-много нервни окончания имаме на ръцете и лицето, там те са в най-гъста мрежа. Естествено е тогава да се приеме, че всички процеси, които стават в мозъка, зараждането на идеите, характера на мислите, чувствата, а също и подтиците за действие да намират своето отражение, най-много в тази гъста мрежа, от тези най-нежни нервни окончания, което отражение не може да не даде и един външен осезаем отпечатък на ръцете и лицето, който ще отрази характера на психичната дейност у човека. И наистина, ние често казваме, когато разбираме, че човек не казва истината „изчерви се". А когато се изплаши казваме „пребледня", явно е отражението на психиката върху лицето на човека, а това отражение се предава по всички нервни окончания, разбира * Виж „Изгревът" том II, стр. 286; том IV, стр. 523-524; том V, стр. 477- 480, 504- 507 се и на ръцете, където те са най-много. Ето защо е и обоснованата реалност на тези науки, които са се изучавали още от най-дълбока древност. Учителят имаше гипсов бюст, глава, на която бяха отбелязани мозъчните центрове, които управляват качествата и центровете на способностите у човека. Този бюст Той го даде на група приятели, подготвени в техническо отношение, които извадиха копия от него. Мнозина от приятелите си вземаха от тези копия - бюстове, които бяха ценно пособие и помагало в изучаването на тази наука. Този френологичен бюст Учителят го бе донесъл от САЩ. Други трима братя, единият от които беше художник, другият добър френолог, а третият с финансови възможности, вземаха инициативата и отпечатаха в голям размер от 60/80 см. френологическа карта, със символичните изображения на разните склонности и способности, а също така и тяхното местоположение в човешката глава от много известният френолог д-р Р. Н. Фаулър. Тази карта беше също едно много ценно и нагледно ръководство в изучаването на френологията. Тя наистина донесе своя голям принос в изучаването на тази наука. Художникът бе Колю Каишев, мил и симпатичен брат. Имаше способности към рисуване. Искал е да следва в Художествената академия, но не е имал пари да си плати таксата. Той решава да използват рисунката на Фаулър, питат Учителя и той одобрява, френолог и астролог е Иван Антонов, който се пресъединява към тях. А онзи, който дава парите за да се отпечата на цветен плакат е Петър Куманов. Той бе работил в сечището при Рилския манастир, понеже Балабанов го беше наел това сечище. Той там работеше, като счетоводител. После дойде в София, срещна се с мен и казва: „Николай, аз ще отворя книжарница". Искаше да работи, но на едро и да предлага канцеларски пособия. Дори аз съм ходил с неговите мостри да ги предлагам в София и да му търся клиенти. Та този брат бе дал пари да се отпечата френологичния плакат и то цветен. Той бе мил и симпатичен брат, имаше семейство, не беше прикрепен много към Братството. Колю Каишев работи при мен, като търговец, когато и аз бях търговец. Беше голям любител на пчелите и ми предложи да направи пчелин, пчеларник в двора на вилата в Симеоново. По-късно ми национализираха вилата и той премести пчелите на друго място. Но, по- късно заболя негов крак и хирурзите го отрязоха, и след това почина. [1] Виж „Изгревът" том II, стр. 215-218. [2]Виж „Изгревът" том II, стр. 214-215.
  4. 12. ЕРАТА НА ВОДОЛЕЯ Смятам, че не е безинтересно да се отбележи характера на епохата, в която се развива най-интензивната дейност на Учителя от гледището на астрологията. Оста на земята е наклонена спрямо Еклиптиката на двадесет и три и половина градуса. При движението на Земята около Слънцето тази ос бавно се люлее, като описва една пълна конусна повърхнина в продължение на 25,800 години. При това люлеене, пролетната равноденствена точка влиза последователно във всеки зодиак, като го преминава за около 2150 години. Влизането на тази точка в даден зодиак, има епохално значение, както за нашата планета, така и за всички живи същества на нея и най-вече за човека и човешките общества, като най-чувствителни за възприемане на космичните влияния. Всеки знак създава условията за събуждането и развитието на дадени качества, способности и стремежи, както за отделния човек, така и за обществото. Влизането на пролетната равноденствена точка в ново съзвездие, в нова зодия е всякога начало на ново характерно развитие на човешката култура. В сегашната епоха равнодейнствената точка за човека и човешкото общество според Учителя е в областта на съзвездието ВОДОЛЕЙ. Влиянието на това влизане започва от 1914 година. От тази година, човешкият род, влиза в нова ера, Ерата на Водолея. Най-характерният белег на този зодиак е, че той ще събуди и оформи в човека и човешкото общество, стремежа за справедливост, а също към духовното и мистичното, както в човешкия род, така и в отделния човек. Ще се събудят и оформят подтиците към тези области. Справедливостта трябва да стане основен елемент в отношенията, както на отделните личности, така и в отношенията на народите. Справедливостта е първото стъпало, първото качество, което трябва да се изработи, за да може да се върви към прогрес. Учителят казва: „Докато не бъдете справедливи, няма да се научите да мислите, да чувствувате и да действувате правилно. Без справедливост не могат да се проявят Любовта, Мъдростта и Свободата. Абсолютната справедливост трябва да бъде идеал за вас. Справедливостта усилва дарбите и способностите на човека. Тя носи вътрешен мир и спокойствие. Когато Справедливостта се прилага, престъпленията са невъзможни. Справедливостта подобрява живота". И казва още Учителя: „Страданията учат". И природата, Разумният свят, започнаха да учат хората и народите, първо на Справедливостта. И ние ще трябва да разберем, че докато не се въдвори Справедливостта между отделните личности, между народите, страданията няма да престанат и мир на Земята не може да има. В 1914 г. демонична алчност завладя германския народ и той пожела да бъде над всички, да заграби онова, което по право принадлежи на другите. Този устрем към несправедливост, завърши с катастрофа за този народ. Победителите французи и англичани, обаче жестоко и несправедливо се отнесоха с победените. Такъв бе подписаният на 28 юни 1919 г. мирен договор във Версайл. Победителите на Германия - французи и англичани, след като й отнемат всички колонии, цялата флота, я задължават да им изплати репарации в размер на сумата от Сто двадесет и три милиарда златни марки. Тази сума е била равна на Петдесет хиляди тона злато! Това количество злато е правило тогава, почти две трети от целия световен запас. Как и откъде е могла да вземе Германия толкова злато? Още повече смазана от една жестока и унищожителна война. Ако пък е трябвало да го търси извън световните запаси, то като се има предвид, че годишния добив на злато, по онова време в целия свят е бил 708 тона. То следва Германия да изкупва този добив в продължение на седемдесет години за да изплати тези репарации. Явно мярка без никакъв смисъл. Победителите французи и англичани, явно не са мислили както трябва или пък този договор е правен по всяка вероятност след банкет. Тази несправедливост на победителите им донесе много нещастия и страдания през Втората световна война. В 1939 г. Германия, не научила урока си от миналото, отново е тласната от този устрем за хегемония и грабеж. И този път претърпя провал и грамада нещастия и страдания по-жестоки от първите. Победителите отново бяха несправедливи. Ще чакаме сега, да видим, Разумният свят, какво ще даде на тези, които наложиха тази несправедливост.* Този труд е писан от 1970до 1977г. Николай Дойнов дочака 9. 11. 1989 г. когато Източна Германия, която бе под окупация на СССР, да се обедини със Западна Германия по мирен път, без война. Справедливостта бавно, но сигурно се налага. Поробените народи вече почти всички получиха своята свобода. Навсякъде вече се говори за правата на отделния човек. В ООН този висш обществен институт, ярко се изрази в стремежа да се даде навсякъде по света правото на човека за свободно творчество и изява. Сега на дневен ред е енергийният проблем. Народите са настръхнали. Петролът, най-големият енергиен източник, е в центъра на вниманието на целия човешки род. Алчността и лакомията не е изоставила човечеството. Чувството за справедливост все още не е залегнало в отношенията между народите. Големите и силни държави, водят засега все още подмолна борба за господството на това богатство. И ако тези народи не се вразумят и приемат едно справедливо разрешение на този проблем, човечеството неизбежно ще се изправи пред небивала за него катастрофа. Разумният свят има здрави клещи, за да оправи както отделния човек, така и обществата и народите. Човекът и човешкият род ще бъдат оправени, като най-напред си научат урока за справедливостта. Пак в един разговор, които имах с Учителя, Той ми каза: „По време на Атлантида, ние загубихме сражението, защото не можахме да проникнем в най-дълбоките помисли на злото. Но сега победата е на Наша страна. Ние два пъти грешка не правим". Развилнялото се там в Атлантида зло, намерило в лицето на изостанали човешки раси възможността да се прояви, да му станат проводник с цялата си суровост. Благодарение на своето голямо множество, тези изостанали човешки раси, успяват да прогонят и унищожат висшите светли и интелигентни представители на човешкия род, които са били в ограничено малцинство. Този пристъп на злото по целия континент, не е могъл да бъде ликвидиран по друг начин, освен да се удави във водите на океана. Това няма да се повтори, според Учителя. Този разговор с Учителя не стана случайно. Обикновено при разни тържества на „Изгрева", да кажем рожден ден, имен ден на някой брат или сестра, канеха Учителя на обед или вечеря. И аз всякога съм бил с него. И като седнем на столовете, без да съм се натискал все се нареждаше аз да бъде до Него. И докато домакините нареждат масата, донасят ястията, аз говоря с Учителя по това време и го запитвах по някои въпроси. И така една вечер, в един такъв разговор ни казва това негово изказване за Атлантида, понеже аз се интересувах много за политическите събития, които ставаха по света. После, аз като се ровех в историческите книги намерих, че на Атлантида имало две раси, една малка раса на висши представители на човешкото общество - това е първата раса. Имало е и друга примитивна, многочислена раса, подтикната от своите ръководители, виждайки, че те са висши и ги ръководят, то решават да ги изгонят и изпъдят, да ги избият. И тогава част от тази висша раса избягва в Египет, а друга в Америка. „Но сега победата е на наша страна", казва Учителя. Сега, като се позамисля, че сегашните учени провеждат термоядрената реакция. Теоретически термоядрената реакция не може да се спре. Почне ли термоядрената реакция, тя расте, расте и обхваща всичко материално и го изгубва. Добре, обаче никои учен не може да каже защо този процес на разпадане спира. Така например американците направиха и взривиха водородната бомба, където термоядрената реакция е много силна. Част от океанската вода, където е възпламенена бомбата, се запалва, но спира процеса. Кой, какво и как? На това Айнщайн казва, че ние хората приличаме на дете, което държе факел и може да запали света, но не знае докъде ще свърши. А именно тези висши разумни същества определиха границата докъде този термоядрен процес спира. Запалва се част от океанската вода, но процесът спира, а теоретически не би трябвало да спира. Ето, къде според мен е величието на този висш разумен свят, когато Учителят казва „Ние два пъти грешка не правим". Този път това няма да се повтори. Значи унищожението е до една граница. Някои учени не могат да кажат защо спира процеса, особено сега, когато са се разбеснели с разни атомни и водородни бомби, които възпламеняват над въздуха, над морето, под земята. Това е пример за намесата на един Висш разумен свят. А сега ще ви разкажа как след 1914 г. с навлизането в ерата на Водолея, някои астрологични аспекти повлияха на някои политически събития. Така през 1924 г. имаше така нареченото велико противопоставяне на планетата Марс, която идва най-близо до Земята, на 55 милиона километра и става всеки път на 15-17 години, това велико противопоставяне на Марс. Тогава Мусолини от Италия си беше разпасал пояса и води воина с Етиопия. През 1939 г. пак имаше велико противопоставяне на Марс и идва Втората световна война. През 1956 г. беше Корейската воина. През 1971 г. Виетнамската воина. През 1988 г. ще почне пак велико противопоставяне на Марс - ще видим.[1] Учителят за събитията през 1912-1913 г., както и за войната 19141918 г. е казвал своите становища, които са известни. Така например след свършване на Балканската война цар Фердинанд се среща с Учителя и той му казал да не се намесва във войната със съюзниците. Тогава цар Фердинанд вдигнал единия си крак във въздуха и си показал задника, и го тупнал с ръка. Искал да каже, ти на задника ми говори. По заповед на Фердинанд българските войски нападат съюзниците и се започва Междусъюзническата война, която завършва с първата национална катастрофа за България. При един разговор с Учителя, той ми каза, че американския президент Уилсон е изпратен от Бялото Братство да основе обществото на народите - днешното ООН. При сключването на Версаиския договор край Париж след Първата световна воина, Уилсон е бил пренебрегнат, изолиран от съюзниците и се връща в САЩ ядосан и унижен. Американските дипломати се заклеват да си отмъстят. Това те правят по време и след Втората световна война. Тогава Англия и Франция, като империи се разпадат и загубват колониите си. Урокът, които човечеството получи през Първата световна воина, за малко време го опомни. Разбираики гибелта, към която го води лакомията и несправедливостта към материалните ценности, то отправи поглед и към по-идеалното и по-духовните ценности. След Първата световна воина се създаде и общочовешкия институт, наречен Общество на народите, което имаше за задача, да провежда на първо място справедливостта между народите. По времето на Учителя, много често се събирахме на общи обеди и вечери, в многото случаи дадени от братски семейства, по различни поводи. Те бяха извън общия стол, които ние имахме. При такива случаи, често се случваше да бъда седнал до Учителя. И докато траеше неизбежната суетня в началото на такива събития, когато вниманието на домакините пък и на другите е отвлечено около подреждането му, обичах тихичко да подхващам с Него разговор около любимата ми тема - международното положение. При един такъв разговор, за ролята на Обществото на народите, Той ми каза: „Уилсон, тогавашният президент на САЩ, беше изпратен от Бялото Братство, за да основе Обществото на народите". С това Учителят ясно ми подчерта голямото внимание на Разумния свят, към мирното и справедливо разрешаване на всички въпроси, които могат да възникнат всред народите в Света. Но за съжаление в човека освен една разумна природа има и една дива такава. Природи, които са в една непрекъсната борба. Колко красиво и нагледно, създателят на Персийската култура от древността Заратустра, е изразил тази борба с една ожесточена схватка между бога на Светлината Митра и дивия разярен бик Зурос, сцена, която често се среща изваяна върху каменни плочи, останали от развалините на древни храмове. Още през време на войната, въздействието на Водолея се изяви в своята по-висша форма. Явиха се моралисти, хора с нова мисъл, с нови идеи, за общото, за колективното, за едно ново общество. Те подканиха човешкия род да разбере, че богатствата на тази Земя, са за всички хора, за всички народи и че те трябва да бъдат справедливо разпределени между тях, без омраза и без лакомия. В изпълнение и постигане на така залегналия подтик се явиха две основни течения в човешкия род. Едното приемаше, че това може да стане, някак изведнъж механично, само като се промени обществения строй, при която промяна всички ценности и средства за производство, на стопанските блага станат държавни. Това бяха социалистите. Социализмът по това време беше във възход. Успоредно с него, но в по-слаба форма се развиваше и анархизма, като под анархизъм, неговите стороници определяха не като безредие, а като някакво общество на безвластие. Но те не определяха, като как може да има общество, в което няма да има ръководен орган. Другият дял от хората, подали се на това велико космично течение, приемаха, че едно ново общество, щастливо, може да има само тогава, когато членовете на това общество, бъдат възпитани, облагородени, интелектуално издигнати с подтика към наука и изкуство. На първо място, това беше Учителят със своето Слово от около 7500 беседи, отделно частните разговори. Със своята музика, като даде повече от сто музикални творби. Гимнастическите упражнения, цяла серия, на първо място Паневритмията, Пентограма и най-после това, което Той направи за хората и местата около Него. Създаде се у нас и Теософското общество, което разкриваше за човека нови светове, нови знания, за един отвъден свят. Посочваше на човека нови стремежи, способи за развитието на нови способности, нови сетива. Това импонираше и привличаше особено по-младите.[2] Теософското общество е било основано от рускинята Елена Петровна Блаватска и американския полковник Хенри Олкат, които е бил неин близък съподвижник в 1875 г. Ето как се описва основаването на това общество. На седми септември същата година, в скромната квартира на Блаватска се събрали 17 души. Няколко редактори и писатели, един учен, евреиски равин, Председателя на Ню-Йорското общество за разследване на спиритизма, двама лекари и още няколко лица. Полковник Олкат, произнесъл реч, в която очертал съвременното духовно състояние на света, конфликта между материализма и спиритизма, между религията и науката от друга. На тези безизходни препирни, той противопоставил философията на древните мъдреци. След това той предложил да се образува общество на окултистите и при него библиотека за изучаване на скритите природни закони, които били известни на древните мъдреци, а сега загубени и чужди за нас. Това предложение е било прието и той бил избран за председател на тъй образуваното Теософско общество. В 1878 г. основателите на Теософското общество решили да преместят своята централа в Индия, където приемали, че условията за развитието на тяхното общество са по-благоприятни. И през време на едно от многочислените пътувания на Блаватска и Олкат, много им харесало едно голямо място, в околностите на Мадрас, близо до морския бряг. С помощта на местни индуски членове на обществото, това място било закупено. Това е Адиар, добре известната главна квартира на Теософското общество. Там е преживял и полковник Олкат, до самата си смърт в 1907 г. За нов председател се избира много енергичната и интелигентна Ана Безант, която заедно с Ледбитер и индуса Джинараджаса, подемат делото с голяма енергия, като успяват да създадат на много места в света и у нас Теософски общества. С особено силно влияние се ползуваше в света и у нас Толстой - граф Лев Николаевич Толстой. У нас в България имаше добре развито общество на толстоистите. Те издаваха списание и книги, които агитираха предимно за вегетарианството, въздържанието от алкохол, тютюн, упойващи вещества и се застъпваха за простия, близко до природата, живот. Откриха и вегетариански ресторант. Всичко това беше една добра агитация за техните идеи.[3] Дойде и есперантото, идеите на Заменхов, за общ международен език. И те имаха своето общество и тук в България. Изявиха се още всевъзможни клонки от по-специалното разбиране на християнството или по точно от утвърдената православна религия, като съботяни, евангелисти, баптисти, ангелска тръба и пр., но те бяха само някакъв вял повей в екрана на епохата. Спрях се малко по-обстойно върху Теософското общество и това на Толстой, защото те изиграха една значителна роля в нашето общество и в добро, и в неблагоприятно отношение. В добро - Теософското общество за това, че разкриваше нещо от древната мъдрост и отвъдния свят, и с това подтикнаха и подсилиха интереса към тях. А в лошото, за това, че изнесените от тях възможности за бърза и ускорена еволюция и постигане на свърхчовешки способности и сетива, погълнаха вниманието особено на младите, като тласнаха някои от тях в неестествени режими и неправилни илюзорни пътища. Толстой пък със своето въздържание, вегетарианство и по естествения, близко до природата живот, беше нещо като предтеча в делото на Учителя. Защото това беше, като нещо необходимо условие за онези, които искаха да следват Учителя, но и тук се явиха крайности, които спънаха. Тук ще приведа само по един случай от спънките, които донесоха на Братството, теософските и толстоевите идеи приети в тяхната неправилна форма, със своите примамливи възможности. Ето какво отбелязвам в една моя статия за такова отклонение. --------------------------------------------------------------------- [1] Започва т.н. „Перестройка " в СССР от Горбачов. Тогава СССР е голяма империя. На 9.XI. 1989 г. падна Берлинската стена. На 10.XI. 1989 г. падна Тодор Живков от власт и се сгромуляса комунистическата власт владееща България от 1945-1989 г, цели 45 години. [2] Виж „Изгревът" том XI, стр. 1-160; том ХИ, стр. 863-870. [3] Виж „Изгревът" том XI, стр. 1-160; том ХИ, стр. 863-870.
  5. 15. НАЧАЛОТО ЕРАТА НА ВОДОЛЕЯ - 22 МАРТ 1914 г. - ОСВОБОЖДЕНИЕ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО От девети март (22 март) 1914 г. тъмните сили на ада са в много по-голям брой на земята, отколкото са били преди това. Аз присъствувах на вечерята на 22 март 1914 г. в София, когато Учителят обяви, че този ден се учредява като празник на Братството ни, защото Всемирното Бяло Братство започва борба за освобождаване на земята от агентите на черната ложа. Че този празник ни говори, че Всемирното Бяло Братство е успяло да победи черната ложа в астралния свят и да изгони всички агенти от него. И всички те са слезли на земята, както когато се измитат боклуците от по-горния етаж на къщата и падат в по-долния етаж. От тогава животът на земята стана по-тежък и продължава. С Учителя, аз съм имал неведнъж продължителни разговори. Веднъж разговаряхме с Него в природата от изгрев до след 13 часа - повече от 5 часа непрекъснато на най-различни теми. При първото ми запознаване с Учителя през месец август 1906 г. по Негово разположение разговорът ни продължи повече от три часа. Защото още тогава Той видя в мене един от своите ученици от минали животи... При обширните ми разговори с Учителя и в Търново и на „Опълченска" 66, и на Изгрева, неведнъж сме засягали дълбоки въпроси, към каквито аз имах пробуден интерес, като бивш член на Теософското общество. В един от тези ни разговори, които водихме с Учителя в 1915 г. или началото на 1916 г. в София на „Опълченска" 66, Той ми каза: „Аз ще ти дам обяснения по този важен и дълбок въпрос, но тези ми обяснения ще бъдат само за тебе." Зная, че като голям окултист и посветен, Учителят владееше науката астрология и другите окултни науки. Много знания по тях даваше в беседите и лекциите си и в частни разговори. Той много държеше за езотеричното разбиране на Свещените писания, особено на Новия завет. При един разговор с брат Боян Боев той ми каза, че веднъж запитал Учителя: „Коя и каква ще бъде бъдещата религия на цялото човечество?" И Учителят му отговорил: „Бъдещата религия на човечеството, ще бъде Християнството и то езотеричното Християнство." През 1916 г. имах продължителен разговор с Учителя. Между другите въпроси, Той засегна и въпроса за Божия Промисъл за „учениците" и между другото ми каза, че при нужда, ако спираме мисълта си на Христовите думи: „Търсете преди всичко (над всичко) Царството Божие и Божията Правда и всичко друго ще ви се придаде", магическата сила на този израз и Божественият Закон, който се съдържа в него, ще се прояви за нас. Очакваният резултат, необходимите благословения - ще дойдат. През есента на 1913 г., преди да почнат да се стенографират и печатат беседите на Учителя, аз бях студент в София. Тогава сварих следната практика в Софийския кръжок на Обществото ни Бяло братство, наредена от Учителя. По онова време Учителят често отсъствуваше от София - обикаляше кръжоците на Обществото ни из провинцията. Когато в неделя в 10 ч. преди обяд Учителят отсъствуваше от София, вместо беседа се четяха части от книгата „Подражание на Исуса Христа" от Тома Кемпииски (529 стр. малък формат). Четеше се наред. Това беше през Първата световна воина -1918 г. Семейство Дафинка и д-р Любен Доганови бяха добри приятели на нашето семейство Те и ние живеехме тогава в гр. Русе, дето бях съдия. Аз ги сближих с Учителя. Тя беше прочела напоследък с възхищение няколко от съчиненията на Виктор Юго на френски. Един неделен ден следобед, ръката й показва, че трябва да седне да пише. Тя беше медиумка. Чрез нея Виктор Юго беше написал на френски няколко страници много силни мисли, включително и във връзка с изхода на войната. Аз и другарката ми посетихме дома им и сварихме тъкмо Виктор Юго свършил това ценно изложение. Тя ни го прочете. Друг път тя ни каза: „Снощи след вечеря ни посети един възвишен дух. Към края на изложението си чрез мене, той написа: „Нарочно да поздравите моя стар приятел Стефан Тошев." Запитахме го: „Откога се познавате с него?" Той отговори: „Едно време с него бяхме ученици на апостола Павла." (М.Б.: В материал със заглавие „Експериментален спиритуализъм (спиритизъм) баща ми дава спомен за Доганови. Помествам част от него.) Това, което излагам по-долу, стана на 24 май 1924 г. в София, в дома на съпрузите Дафинка и д-р Любен Доганови, около 4 часа следобед, където освен тях и аз присъстваха братът на казаната Дафинка - Богдан Икономов и брат Лазар Котев от София. Дафинка Доганова е завършила литература в Роберт Колеж в Цариград, знаеше отлично английски и френски, излагаше се много добре и в сказките си, каквито често държеше, а и с перото си. С нея и съпруга й станахме добри приятели и се събирахме често семейно през 1918-1919 г. в град Русе. По Небесна благодат, чрез моето слово те приеха окултната философия и добиха връзки с Учителя и Обществото ни Бяло братство. Тогава Дафинка стана добър пишущ медиум и придоби отчасти ясновидство. С нейния съпруг се виждахме през есента на 1958 г. при една литературно-музикална вечер в салона на Изгрева. На 24 май 1924 г. бях отишъл от Търново (дето бях съдия) в София по важна работа. Пристигнах в неделя заранта. Видяхме се с Доганови и Б. Икономов в братския салон на беседата на Учителя в 10 часа. Те ме поканиха да им гостувам след обед. Отидохме у тях с брат Лазар Котев, у когото бях на гости, с леката му кола - за да спестим време. Там след разговора, които водихме, чрез Дафинка се прояви медиумически един дух (които ги е посещавал и друг път), който е бил близък и на мен. Оригиналът е у мен и сега. В края на написаното д-р Доганов сложи дата и се подписа. Почеркът е обработен, на интелигентен човек, след това бяха написани няколко реда от друг един дух, със съвсем неграмотен почерк. Ето част от написаното. „... за малко, че братът в Господа - Стефан бърза. Исках поне да му кажа, че той не е забравил своите приятели, но и те него не забравят. Аз съм се интересувал за работата, която се върши чрез него и даже някога съм го подпомагал, без да разбира той това. Той е един от Господните, чиито помазание в службата не е от човешка ръка. Дерзай, брате, защото Всесилният е отдясно ти и Той ще е твоята крепост во веки... Няма място под небето, на земята, нито негде във Всемира, гдето Неговата Любов да не прониква. И Любовта Му бди над „спокойните" и над „тревожните". Тя бди и над вашия гост. Отворете широко сърцата си за тая Любов и тя ще извърши чудеса във вашия живот. Благодатта на Върховния да пребъде в този дом и в дома на вашия гост и в дома, в който ще иде. Амин...."
×