Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'ерусалим'.

Открити 3 резултата

  1. III. Поклонници за Града Новия Ерусалим Д-р Иван Жеков
  2. 15. ПЪТУВАНЕТО ЗА ЕРУСАЛИМ - ПЪТЯТ НА УЧЕНИЕТО Както във всички Евангелия, така и в Евангелието на Лука, с физическите образи и действия, които описва, то изразява велики духовни Истини. У него всичко външно, всичко преходно е символ на нещо духовно. От средата на 9-та глава започва да се говори за пътуването на Исус от Галилея за Ерусалим, като пътят минава през Самария. Исус отива в Ерусалим с пълното съзнание за принасянето Си в жертва, за изнасянето на историческата сцена на това, което в Древността е ставало в Храмовете на Посвещението. Нима Той, Който знаеше какво има да стане, ако трябваше да го избегне, можеше да не отива в Ерусалим, където бяха Неговите врагове. Но Той, отивайки към Ерусалим, казва: "Никой пророк не е загинал вън от Ерусалим", затова и Той отива там, да се принесе в жертва на олтара на човечеството, за неговото спасение. Велика е Тайната на Голгота, за нея сега няма да говоря, но само споменавам, че Христос предприема едно дълго пътуване, за да дойде в Ерусалим, да Се принесе в жертва. В течение на целия този път Христос почти само говори и посява семето в душата на народа и на учениците. И накрая на този път на посяване на учението е жертвата, принесена на Голгота. Това е било практикувано и в Древните Храмове за Посвещение. След като ученикът е преминал първия етап на школата, където е изработил морален устой и придобил морална чистота в пречистването на душата, той пристъпва към придобиването на знанието, изминава Пътя на учението. В процеса на пречистването той придобива вярата, а в Пътя на учението той придобива теоретично знание, което, след като мине през Мистичната смърт, ще провери това теоретично познание на опит, ще има изживяването на Духовния свят и ще получи откровение от него за Тайните на Битието и Живота. Затова Евангелието на Лука е в пълния смисъл на думата Евангелие на вътрешния Път, на Пътя на учението. То постоянно изразява това с един тих и душевно силен език. Като светещи фарове са разпръснати в цялото Евангелие думите за Пътя. Така още в първата глава, 79 стих, се казва: "Ще насочи нашите нозе в пътя на мира". В края на Евангелието, по пътя за Емаус, 24 глава, 72 стих, учениците си казват: "Не гореше ли сърцето ни, когато той говореше с нас по пътя". Така в изминаването на един външен Път се изживява всичко онова, което трябва да бъде изминато по вътрешен Път, по Христовия Път. Пътят ги беше довел до виждането на Възкръсналия. "Сърцето им горяло" - това е един израз, който показва, че тяхното сърце е преминало от каменно в плътско, станало е едно раздвижване на сърцето, напиращото чувстване на виждащата сила на сърцето. Това е животът на пъпката, която иска да се разцъфти. Така вярата е била началото на виждането за двамата ученици на път за Емаус. Без да знаят, те са били във вътрешния Път, когато постепенно се осъзнали. Между тези два знака за Пътя се простират много други, върху които ще се хвърли светлина, когато ги познаем като знаци на Пътя в Евангелието на Лука. Те от своя страна хвърлят светлина върху вътрешния Път, описан от Евангелието на Лука. При изпращането на 12-те и 70-те, Христос казва думите за Пътя: "Не вземайте нищо със себе си по пътя... и не поздравявайте никого по пътя". Ако тези наставления биха се отнасяли до външния живот, до външния път, те водят до егоизъм, до безлюбие, до голямо самомнение. Те се отнасят до вътрешния Път, където човек трябва да бъде концентриран в себе си, върху своя вътрешен живот и да не обръща никакво внимание на външните неща в живота. С все по-ясно познаване на Пътя, както го описва Лука, пред погледа ни се разкрива какво голямо богатство на вътрешно съдържание се намира там, където често пъти се виждат само външни правила и закони. В устата на свещеника Захария, Евангелист Лука назовава Пътя "Път на мира". В случая, мирът не е само едно възвишено настроение, което прониква цялото Евангелие на Лука, като една топла душевност. То е едно вътрешно състояние на онзи, който е укротил бурите на морето и неговото съзнание е добило повърхността на успокоено море. "Мир на человеците на земята, които имат добра воля", говори ангелският хор в нощта на Рождеството към пастирите (2;14). "Мир вам", "Мирът да бъде с вас". С този поздрав Възкръсналият пристъпва към своите изплашени ученици (24;36). "Мир да бъде на земята и Слава във висините" (19;38), викат учениците и народът при Влизането на Исус в Ерусалим. Така в началото, средата и края на Евангелието на Лука прозвучава зовът на мира. Пътят на мира разгръща тържествено своите степени. Това, което Новият Завет нарича мир, е свързано с най интензивна вътрешна активност. Мирът е съпроводен с вътрешна съсредоточеност. Съсредоточеност и мир започна! да се зараждат, когато човек се реши да прави, да се отдаде на вътрешни упражнения и усилия. Мирът никога не се ражда от само себе си. Мирът не е едно преходно състояние, а трайно, висше състояние на душата. С това, което Новият Завет нарича мир, започва обитаването на Божественото в човешката душа. То е началото на висшия човек, който се ражда не отгоре, а отдолу. Ето защо в блаженствата се казва: "Блажени миротворците, защото те ще се нарекат Синове Божии". Мирът, това е първият член на висшата човешка троица, който в Окултната Наука се нарича духовно Себе, или по източната терминология Манас. Този мирен резултат на пречистването е организирането на астралното тяло от Духа. Също така Духът работи и върху етерното тяло и го превръща в Дух на Живота или Будхи. Духът работи и над преобразяването на физическото тяло, което се нарича човешки Дух или Атма. В Новия Завет е загатнато за Духа на Живота, когато се говори за правдата, а за човешкия Дух се загатва, когато Христос казва: Аз съм. Учителят означава тези три члена на висшата човешка троица с думите: тяло на Любовта, (висшето Себе), тяло на Мъдростта (Духът на Живота) и тяло на Истината (човешкият Дух или Атма). Така, че встъпването в Пътя на мира е, от една страна, една от най-висшите дейности и работи на пречистване и трансформиране, които Духът извършва над душата. От друга страна той е едно разцъфтяване, пробуждане на душата в духовния свят. Работата на пречистването, която проникнатия от Христа аз, или Христос в човешкия аз произвежда, намира своя образен израз в редуващите се образи на Евангелието на Лука, за които споменах по- рано, а именно: успокояването на бурята, изгонването на бесовете от обсебения, с които ни се говори за пречистването на душата. С изцелението на жената с кръвотечението и възкресението на дъщерята на Яир, се загатва за възстановяването на душевното равновесие между силите на майчинството и силите на девичеството. Чрез пречистването се създава възможност за пробуждане на висшата душа, която можем да си представим образно като пъпка, която постепенно се разцъфтява. Когато пъпката има подходящи условия, тя все повече и повече се разтваря под напора на вътрешните сили и стига до разцъфтяване. Вътрешният напор на силите прониква цялото човешко същество, като укрепващо чувстване на близостта на Божествения свят - това е вярата. А според напора на силите отвътре, като благословение слиза отгоре проникващата в човека благодат, която първо се въплътява в човека като мир. Вярата и мирът са думи, които посочват същата действителност, като вярата е от човека, а мирът от Божествения свят. Вярата е окото, а мирът е Светлината. Чрез вярата човек възприема мира и с това го реализира в себе си. Пътят на Лука, Пътят на мира има като съдържание развитието на това, което вярата съдържа като пъпка, което води до разцъфтяването на човешката душа в Духовния свят. Така че мирът е един непрестанен плод на най- висшата духовна активност. Мирът не е едно временно успокояване, а задоволство, идващо не отвън, а отвътре. Непосредствено след като Евангелието ни обрисува образа на Мария и Марта, и във връзка с това идеала на душата станала Мария, на душата, станала способна за медитация и молитва, ние виждаме ученците да пристъпват към Христа с молба: Учителю, научи ни да се молим (11;1). Тогава Христос дава на учениците "Отче наш", прибавя към него едно общо наставление за моленето и медитацията. Молитвата и медитацията, това е силата на вървенето в Пътя, това е силата, която прави пъпката да се разпукне, да се разцъфти отвътре. Вътрешната молитва, молитвата, превърната в медитация, е работа на душата над себе си, тя е подготовка за приемането на Божествената сила на благодатта. А цялото наставление може да бъде разбрано, като вземем неговия край: "Щом вие, които сте лоши, можете да давате добри дарове на своите чада, колко повече Отец ваш, Който е на небето, ще даде Дух Святий на онези, които Го помолят" (11;13). Духът Святий е това, за което човек се моли. Той е единственият истински достоен обем на молитвата. Той е това, за което душата трябва да се разтвори във всяко молитвено съсредоточаване, във всяка молитва, превърната в медитация. Всяка истинска молитва е насочена, в крайна сметка, не към една земна цел, а към една небесна цел, за вселяването на Божествената сила на благодатта, на мира, на правдата в човешката душа. В поучението за молитвата Христос споменава думите "хляб, риба, яйце, камък, змия, скорпия" и пр. Това са символи, които изразяват определени сили на живота. Така хлябът е всичко, което нахранва душевно човека и което той получава отвън. Риба е това, което оживява човешкото етерно тяло със силите, които извират отвътре. Яйце е това, чрез което човек действа творчески отвътре навън, чрез което той създава нещо ново като духовно произведение. Камък става в човека всичко, което външният свят дава като сетивни впечатления и външни дарове, когато човек не може да го приеме одушевено и да го преработи вътрешно. Змия стават жизнените сили, когато човек вместо да ги използва за вътрешно оживяване, ги използува само за изработване на мозъчна интелигентност. Скорпион стават в човека пробуждащите се в него творчески сили, когато вместо за творчество те се използват само за задоволяване на неговото тщеславие и на неговата чувственост. Това, което може да направи човека производителен, може също да се прояви като отровно жило, което причинява парализиране и душевно умиране. Наставленията на Христа за молитвата крие в себе си дълбок смисъл. Ако се разбира буквално, това е материалистично схващане, което е дошло от неправилните преводи и от степента, на която се намира човешкото съзнание, да схваща и разбира само сетивната страна на даден въпрос. Така в обясненията, които Христос дава на учениците във връзка с молитвата, в гръцкия текст се среща думата "анаилия", която в европейските преводи е преведена различно, но при всички преводи така е предадена, че си губи значението, което думата има в гръцкия език. В българските преводи е преведена с две различни думи: "безочливост" и "настойчивост", а Лютер го превежда с думите "безсрамна похотливост". А истинският смисъл на думата е побеждаване на страха, побеждаване на боязливостта. Това са неща, които трябва да бъдат преодоляни от онзи, който иска да се учи да се моли. Страхът Божий изпълва душата на този, който се чувства като раб, слуга на Бога. Но Евангелието на Лука, както то самото показва, се обръща към "приятеля на Бога". Това е човекът, който от раб е станал приятел на Бога, който от изживяването на непреодолимото разстояние между него и Бога е стигнал до изживяването, че Бог може да живее и в човека, и който към смирението е прибавил смелостта. Побеждаването на боязливостта е силата, чрез която "рабът Божий" е превърнат в приятел на Бога. Рабът Божий чака да му се даде заповед и закон. Той се подчинява чрез напрежението на своята морална воля. Но моралната воля е нещо човешко. Приятелят на Бога изучава Божията Воля чрез вътрешната деятелност на молитвата. При тази молитва дейността не е вече човешка, а благодат, деятелно вселяване на Бога в човека. Ето защо в християнската наука трябва да царува побеждаването на страха и боязливостта, с които се отличава рабът Божий. Когато учениците помолват Христа "Учителю, научи ни да се молим", Той ги научава чрез побеждаване на боязливостта да добият смелост и воля да пристъпят към вътрешната молитва. Така молещият се се разтваря вътрешно, за да може да приеме в себе си Божията благодат, Божието Присъствие. Тогава молитвата и чуването на молитвата взаимно се проникват, в молещия се човек просветва нещо от Духа Святий, което е истинският обект на молитвата. Чрез тази вътрешна молитва човек добива вътрешна смелост, Божествена сила, чрез която Небето бива пренесено на Земята. В 16 глава, 16 стих Христос казва, че "законът и пророците бяха до Йоана, оттогава Царството Божие се благовества и всеки прониква със сила в него". А Матей предава тази мисъл със следните думи: "От дните на Йоана Кръстителя насам, Царството Божие насила се взема. И които се насилят, те го грабват" (11;12). Изразът на Лука води до едно преобразяване на отношението на човека към Божествения свят, да премине от закона към благовестието, към Евангелието. Законът говори на раба Божий, а Евангелието на приятеля Божий. По-рано цялата деятелност е принадлежала на отдалечения от човека Бог, сега човек трябва да събуди в самия себе си Божествената деятелност. Сега благодатта действа по-различно от по-рано, тя не действа вече отвън, а отвътре в човешката воля. Евангелието на Лука ни е показало прилагането на този закон, за побеждаването на боязливостта, с притчата за молещата се вдовица и несправедливия съдия, дадена в началото на 18 глава. Загадъчно е, че в заключение на тази притча Христос казва: "Обаче, когато дойде Човешкият Син, ще намери ли вяра на Земята?" В смисъла на Евангелието на Лука, идването на Човешкия Син не е едно физическо, а едно свръхсетивно събитие, което ще стане в етерния свят и в умовете на хората. И тогава разделянето на хората и на духовете няма да стане по физически начин, а по духовен начин. Всички онези, които са приели в себе си Христа като Светлина, ще отидат от дясната Му страна и ще Го видят в етерния свят в Неговата Слава. А които не са приели тази Светлина, те ще отидат отляво, ще отпаднат от еволюцията, ще останат назад в своето развитие. Това зависи от развитието на душевното око. Казах, че според това разбиране вярата е органът на човека, за да проникне той в етерния свят, в който Христос отново ще дойде. Вярата е виждащата сила на сърцето за Възкръсналия и отново идващия на Земята Христос. Когато пъпката се разтвори в цвят, когато от вярата се роди ясновидството, тогава въпросът на Христа: "Дали Син Человечески, когато дойде на Земята, ще намери вяра?" може да бъде изразен по следния начин: Ще има ли хора, които ще могат да изживеят Новото идване на Христа, или всички ще проспят това събитие? За да се превърне вярата в ясновидство, необходимо е вътрешна работа за надделяване на човешката инертност. Човек трябва да намери сила в себе си да работи за развиване на своите вътрешни възможности. За тази цел човек трябва да се научи да се моли вътрешно, винаги да отправя мисълта си и съзнанието си в посоката към Бога. Молитвата трябва да бъде изпълнена с вяра, а вярата трябва да бъде придружена с молитвена активност, чрез която Божията Воля се събужда в човека. Това е ключът на сърцето и ключът на Небето. На отварящото се око за сърцето отговаря отварящото се Небе. По този път вярата се превръща в знание. Тази е връзката на притчата за молещата се вдовица със следващия въпрос за вярата: Както постъпва молещата се вдовица, така трябва да постъпват всички човешки души, които искат да се подготвят за идването на Човешкия Син. Тогава Христос ще намери вяра на Земята и за онези, които Го видят. Неговото идване ще бъде в най-висока степен това, което за молещата се вдовица е отдаването на правдата накрая. След голямата поредица от притчи: Изгубената овца, изгубеният динар, изгубеният син, нечестният домоуправител, богатият и бедният Лазар, се казва: "И апостолите рекоха на Господа: Укрепи вярата ни" (17,5). Както по-рано бяха помолили: Господи, научи ни да се молим, така сега те се обръщат с молба: Укрепи вярата ни. И двете молби стоят във вътрешна връзка една с друга. В молитвата се ражда вярата. Силата на вярата е плод на молитвата. Обаче, вярата е нещо развиващо се, затова не може да се каже: Аз имам вече вяра. Именно този, който има действително вяра, не може да стои на едно място. Както пъпката набъбва от вътрешния напор на соковете и се изменя, така на вярата е присъща воля за развитие, която иска да превърне пробудената вяра в едно ново, по-ясно и по-обхватно изживяване. Учениците в Пътя на своето развитие са добили вярата и с това и мира. Сега те искат да бъдат доведени до следващата степен. Първият отговор на Христос на молбата на учениците е: "Ако имате вяра, колкото синапово зърно, бихте казали на тази смоковница - изтръгни се и се насади в морето, тя би ви се подчинила" (17;6). Тези думи не трябва да се разбират буквално. С това Христос обръща вниманието на учениците върху това, че вярата е една вълшебна сила, че тя съдържа в себе си силата за преобразяване на света, показа им магията на вярата образно. Фактически, вярата е отвореността на човешкото същество за влиянието на духовните сили, които принадлежат на един по-висш ред от този, в който царуват природните закони. За магията на вярата Христос на два пъти говори у Матея. Първият път за преместването на планината и втори път, за смоковницата. Фарисеите запитват: "Кога ще дойде Царството Божие?" (17;9). Христос им отговаря: "Царството Божие не ще дойде с външни жестове и не може да се каже: Ето тука е или ето там е. Защото, ето Царството Божие е вътре във вас" (17;20-21). Царството Божие е една духовна сфера, сферата на духовното Слънце, от която се ражда Светлината, Словото и Животът. Минало е вече това време, когато това Царство можеше да се търси вън, както в някаква форма на екстаз, когато човешката душа, излъчвайки се, се потопява в него. Сега на мястото на екстаза за човека идва вселяването на благодатта на Небето, етерната пълнота на Светлината, Любовта и Живота. Царството Божие трябва да се събуди вътре в човека, трябва да стане събуждане на човешката душа. Вярващото сърце е вратата, чрез която Царството, Силата и Славата могат да се влеят в човешкото същество. Човешкото сърце вижда Славата във висините и приема Мира на Земята. Пропастта между Бога и човека е свързана с мост чрез това, че Царството Божие е вече вътре в човека. След като отговаря на фарисеите, Христос по-нататък продължава наставленията към учениците. На чуждите, на външните, Той говори за идването на Царството Божие, а на приятелите, на учениците Той говори за идването на Човешкия Син. Той показва, че тези две понятия са идентични. Царството Божие е сферата на етерната Светлина, а Син Человечески е образ от Светлина, Която царува и ръководи в тази сфера. Да възприеме човек Царството Божие, това значи той да вижда и да се потопи в едно море от Светлина. Да вижда Сина Человечески, това значи да може да различи в морето от Светлина образа на Съществото, Което е извор на всяка Светлина, която е Светлината на света. Както външната светлина идва от външното слънце, така Славата на Царството идва от Христа, Който е духовното Слънце. И както външното слънце става видимо, когато настъпи неговият ден, така и Христос, когато изгрее един ден на Сина человечески. Казано е: "Ще дойде време, когато ще копнеете да видите един ден на Сина человечески и не ще Го видите. И ще ви казват: Ето тук е, ето там е, не отивайте и не Го следвайте. Защото, както светкавицата блесва горе на небето и осветява всичко, което е долу под небето, така ще бъде и Син человечески в Своя ден" (17;22-24). Колкото повече навлизаме в Евангелието на Лука, толкова повече в неговата вътрешна задушевност се явява друг един елемент на космическа строгост. Той проблесва като пронизан от духовни мечове. Образът на светкавицата постоянно се възвръща: "Видях Сатана да пада като светкавица от небето" (10;18). "Окото е светило на тялото. Когато окото ти е чисто и отворено, цялото ти тяло е светло. Ако окото ти е затворено или нечисто, цялото ти тяло ще бъде в тъмнина. И така, гледай светлината в тебе да не бъде тъмнина. Когато цялото ти тяло е осветено, така щото да няма в него никаква тъмнина, тогава тялото ти ще бъде така светло, като че ли светлина го озарява с ярка светкавица" (11;34-36). Идването на Сина Человечески е съдба на света. Христос не ще дойде като съдия, но въпреки това, Неговото идване ще бъде съдба, защото Той ще дойде в Светлина, която тъмнината не ще може да разбере. И тези, които приемат Христа като Светлина, ще имат условия за развитие и прогрес, а другите ще останат в своето развитие и ще отпаднат от еволюционния процес. Това е съдбата на света. Тези, които приемат Христа като Светлина, ще просветнат, а другите, които не приемат Христа като Светлина в умовете си, тъмнината им ще стане още по-голяма. Това е съдбата на света, че Светлината на Христа ще разкрие съдържанието на всяка душа и според съдържанието ще заеме и мястото си в света, ще бъде или в клоните, цветовете и плодовете на Дървото на живота, или в корените. На молбата на учениците "Господи, укрепи вярата ни", Христос отговаря с описването на върховната цел, която е поставена на вярата - възприемането на Новото идване на Христа. След това се задават още въпроси, целещи се далеч. Учениците вече питат: Господи, къде? Те искат да знаят накъде да насочат погледа на виждащото сърце, за да не пропуснат проблясването на светкавицата. Отговорът е една Тайна. В официалния превод отговорът гласи: "Където е трупът, там ще се съберат и орлите" (17;37). Сам по себе си този превод има известен смисъл, но за случая не изяснява въпроса. Там, където в превода е поставена думата "труп", в гръцкия текст стои думата "сома", която означава тяло. Но с това не се разбира физическото тяло, което след смъртта остава мъртъв труп, защото на това понятие в гръцкия език отговаря думата "саркс". Думата "сома", преведена правилно, значи живото тяло, което в окултизма се нарича етерно тяло. Ако искаме да преведем на съвременен език загадъчният отговор на Христа, тогава можем да кажем така: Насочете вниманието си навътре към вашето собствено същество, обърнете внимание на тънките строителни сили, които проникват вашето тяло. Там вие ще имате етерните сили и етерната сфера, където се образува органът на възприемането на слънчевите орли (ангелите, които слизат). С това Христос обръща вниманието на учениците върху по-тънката организация на човека. Той не се задоволява с това, да каже както на фарисеите: Царството Божие е вътре във вас. На учениците Той казва с интимна, образна яснота и с точност, къде във вътрешността може да бъде доловена сферата на слънчевите орли. Чрез притчата за молещата се вдовица и въпроса: Дали Син Человечески ще намери при Своето идване на земята вяра, Христос обръща след това вниманието на учениците върху силите на смелото искане, което прави вярата да узрее във виждане на Сина человечески. Едно символично събитие, една неизговорена, а извършена притча, утвърждава тържествено поучението за виждащата сила на вярата. По пътя за Ерихон Христос изцелява слепия. "И когато го направи да прогледне, рече му: Твоята вяра ти помогна" (18;42). Всички, които се намират в пътя, ще бъдат изцелени от слепотата си и ще станат виждащи. Така вярата ще се превърне във виждане. Христос наближава с учениците си Ерусалим, с което и целта на пътуването е постигната. С влизането в Ерусалим започва нещо ново. Като увенчаване и завършек на учението за пътя, Лука дава притчата за поверените таланти. Той изрично огражда притчата с думи, които говорят най-ярко да изпъкне увенчаващото значение на тази притча. "Каза им една притча за това, че е наближил Ерусалим и те си мислеха, че Царството Божие веднага ще се изяви... И като каза това, продължи да върви нагоре към Ерусалим" (19:1128). Съдържанието на притчата е, че благороден човек отива в странство и поверява на слугите си да пазят богатството му, като на всеки дава различно. И като се връща, тези, които са удвоили богатството, похвалява, а този, който само го е запазил, порицава. Тази притча не трябва да се разбира в материален смисъл. Тя има отношение към заминаването и завръщането на Христа. Отпътуването и завръщането на царя сочат непосредствено заминаването и новото идване на Христос. И самото Евангелие казва, че Христос дава притчата във връзка със скорошното идване на Царството. Изявлението на Царството е, следователно, едно и също със второто пришествие на Христа. Обаче, идването на Царството на Сина человечески е едно строго даване на сметка за хората. На всеки човек е поверено по един талант. Онзи, който умножава талантите, ще устои при второто пришествие на Господа, а който само запазва дадените му таланти, не ще издържи. От самия разказ в Евангелието се вижда, че повереният талант е спящият духовен орган на сърцето, вложен във всеки човек. Който само съхранява този орган, може би от страх, че иначе би вършил дело на самоспасяване, той ще проспи второто идване на Христа. Само когато е пробудил спящия орган, превърнал е вярата във виждане и я е умножил, ще може да устои пред завръщащия се господар. Така притчата за талантите е увенчаващото резюме на пътя, описан от Лука, великият призив за вътрешно активно молитвено обучение, за молитвено преобразяване, което води от вярата към виждането. Негодният слуга е онзи, който е само благочестив, но се държи далеч от Бога. Похвални слуги са онези, които към благочестието прибавят смелостта да работят за духовно развитие, за да станат съсъдове, носители на Божественото.
  3. 6. ТЪРЖЕСТВЕНОТО ВЛИЗАНЕ В ЕРУСАЛИМ И ОЧИСТВАНЕТО НА ХРАМА От всичко, което се описва в 11-та глава се вижда, че Христос се приготовлява за Голгота, като обявява война на силните на деня и ги предизвиква. В началото на главата се описва тържественото влизане на Христа в Ерусалим, възседнал на осле и народът Го посреща с думите: "Осанна, благословен, който иде в Името Господне", като постилаха пътя Му с дрехи и вейки. Учителят, като разглежда тази сцена, казва, че ослето, което Христос възсяда и което Му е доведено от учениците по Негово поръчение, представя физическото тяло, с което Христос слиза на Земята. Учениците представят душата, която служи като посредник между тялото и Духа, който е Христос. А самият Христос е Логосът, Който слиза на Земята. Ерусалим, това е физическият свят, в който Христос слиза. На Земята Христос пристига така да се каже инкогнито, незабелязано, но при слизането си от духовния свят Той е тържествено изпратен; посрещащите с вейките, това са жителите на етерния свят, които го посрещат преди да влезе във физическия свят. От друга страна самото това тържествено влизане на Христа в Ерусалим е едно предизвикателство към силните на този свят, към княза на този свят. Христос влезе тържествено в неговото царство, посрещнат от народа, който иска да го направи цар. По-нататък се разправя, че като влязъл в храма и намерил продавачите и купувачите на различни неща - и на гълъби, и среброменители - ги изпъжда, като прекатурва масите им. Това е също предизвикателство против силните на деня, против цезаровия култ, който е устроил тази търговия в храма. С това Христос ни показва, че всеки трябва да очисти своя храм, своето тяло от всички нечистотии, които препятстват на Божественото. Той казва: "Домът Ми е дом на молитва, а вие го направихте разбойнически вертеп". Човешкото тяло е храм, в който Христос влиза. С това очистване на Ерусалимския храм Христос дава импулс на хората да очистят своя храм. Преди очистването на храма от Христа се описва, че Христос вижда една смоковница и се приближава към нея, за да търси плод. Но, като стига при нея, не намира никакъв плод, защото не било време за плод. "И Той проговори, думайки: Отсега нататък никой да не яде плод от тебе до века. И учениците Му чуха това". Ако се анализира този разказ, ще се види, че това не е едно физическо явление, а един символ. В Свещените Писания на много места се говори за дърветата като символи. Така и в началото на Библията се казва, че Бог насадил градина с разни дървета, между които и Дървото на Живота, и Дървото за познаване на доброто и злото. И на други места се споменава за дървета. Исус, Който се отличава с голяма разумност и голяма Любов към всичко живо, не може да прокълне една смоковница, че няма плод и то когато не му е времето за плодове. Това също показва, че тук не се отнася до едно физическо дърво, но дървото тук е взето като символ на нещо духовно, както и в други случаи в Писанието. Тогава какво е значението на този разказ? Тук смоковницата е взета като символ на древните Мистерии, времето на които е вече изтекло и затова на тях няма никакъв плод. И затова Христос, като Върховен Посветител и Ръководител на Мистериите, с думите " отсега нататък никой да не яде плод от тебе до века", прекратява дейността на древните Мистерии, защото е изтекло времето им. Това е посочено с изсъхването на смоковницата. Че това е символ, който се отнася до древните Мистерии, се вижда и от примера, когато Христос казва на Натанаил, че го видял под смоковницата, т.е. видял го е в Школите на древните Мистерии. Между тържественото влизане на Исус в Ерусалим и виждането на смоковницата, нейното изсъхване и обръщане на състоянието на народа от " осанна" в " разпни Го", има една вътрешна връзка. Когато на другата сутрин Христос се връща с учениците от Витания и Ерусалим, и минава край смоковницата, Петър казва: "Учителю, виж смоковницата, която Ти прокле, е изсъхнала" А Христос, без да отговори нищо на въпроса, му казва: "Имайте вяра в Бога. Истина ви казвам: Който рече на тази планина: Дигни се и хвърли се в морето, и не се усъмни в сърцето си, но повярва, че онова, което казва, се сбъдва, ще му стане." Между всички тези неща има една вътрешна връзка. Те са елементи на един сложен духовен процес. Тук не става въпрос за физически явления, а за духовни. Вече казах, че смоковницата е символ на Големите Мистерии, на древното ясновидство. Че това е така, се вижда и от онова място от Евангелието на Йоан, когато Филип завежда Натанаил при Исус и Той му казва, че го е видял под смоковницата. Казано с други думи, Той го е видял в Школата на Мистериите. За Буда се казва, че под дървото Боди получил просветление и добил откровението. Исус вижда-Натанаил под смоковницата. В този смисъл смоковницата е емблема на едно състояние на съзнанието, при което човек идва до известна връзка с духовния свят. Това е ставало в Школите на Мистериите в древните времена. Ученикът, вглъбен в дълбоко размишление, дълбока медитация, чувства своята собствена душа, че излиза от физическото тяло, разширява се в Космоса и се представя пред неговото съзнание като растящо дърво, под което той седи и размишлява. Той се вижда под световното дърво и като плодове на дървото, които той е бил удостоен да откъсне, му се явява всичко, което е добил в процеса на размишлението като духовни образи, като духовни откровения. Следователно истинската смоковница и нейните плодове се намират в духовната област, а не на физическата Земя. Това не изключва възможността за размишление ученикът да седи под някои от свещените дървета - дървото Боди, смоковницата, при келтите - дъбът, при германците - хвойна и пр. Беритбата на плодове на смоковницата било винаги повод за изстъпление, за екстаз, които съставят същността на предхристиянския духовен живот, на старото ясновиждане. И не само отделният медитиращ човек, но чрез предхристиянските култове цели групи от народа са изпадали в онова състояние на съзнанието, даващо екстазно виждане, беритбата от плодове на смоковницата. На едно такова изживяване се дължи викът " Осанна" при влизането на Исус в Ерусалим. Кое е произвело този екстаз в съзнанието на народа? Образът на яздещия върху ослето подейства на народа като едно видение, взело физически образ, с което се запалва едно ясновидско съзнание. Тази сцена беше едно изнасяне на открито на една пророческа Тайна, която беше позната сред народа и бе свещено тачена. Думите на пророка Захария: "Но ти дъще Сионова, радвай се много, възклицавай ти, дъще ерусалимска. Ето, твоят Цар иде при тебе; Той е праведен и спасява, кротък и възседнал на осел, Да! на осле, рожба на ослица" (9,9), живееха в душите. Когато тези думи прозвучаваха при култовото четене в храма, при слушането се запалваше Огънят. Народът виждаше това, което слушаше. Видението на Месия просияваше. Същото видение се запалило сега при физическото събитие, при виждането на Човека, на Чието чело отсега нататък сияеше непобедимата царствена воля. Това, което Христос направи при влизането в града, беше едно физическо действие, което е свързано с четенето на Свещеното Писание. И това, което се е изживяло в храма при четенето на това място от пророк Захария, бликва във възклицанията и псалмите " осанна във вишних" от душата на народа. По такъв начин народът бере тези плодове от смоковницата на старото виждане. Но времето на старото виждане беше изтекло. И волята на Христа е то да е изтекло. Още не е стихнало ликуването на народа, в следващия стих се казва, че Исус се връщал от Витания с учениците, където пренощували и се казва, че Той огладнял и пристъпил при смоковницата да намери нещо за ядене. Това огладняване не е случайна жизнена дребнавост, защото Той идва от Витания, където е бил при близки хора и вероятно са закусили. То стои във връзка с предхождащото. Въпреки виковете " осанна", душата на Христа е самотна. Това, което народът изживява и дава, не Го насища. Исус вижда смоковницата без плодове. Народът може да ликува колкото иска, но не е вече време на смокините, не е време за екзалтации. Една нова епоха започва. Тук е турена в действие новата Мирова Воля на Христа. Тя е неумолима. Той иска в душата на народа да изсъхне това, което още живее от дървото на старото ясновиждане. Обаче с изсъхването на смоковницата викът " осанна" се превръща в " разпни Го". Така че самият Христос е Този, Който желае и произвежда този обрат в настроението на народа. Тази е Тайната на проклятието на смоковницата. Обаче Христос никога не събаря старото, без да посади новото. Когато на следващия ден Петър казва: "Учителю, ето смоковницата, която ти прокле е изсъхнала", тогаз Христос му казва: "Имайте вяра в Бога. Истина ви казвам: Който рече на тази планина: Дигни се и хвърли се в морето, и не се усъмни в сърцето си, но повярва, че онова, което казва, се сбъдва, ще му стане." За да разберем защо Христос казва това на учениците, трябва да го свържем с Тайната на смоковницата. Смоковницата е дървото на старото ясновиждане, на древните Мистерии, а Вярата е семето на новото ясновиждане. Епохата на Вярата започва, когато е изтекла епохата на смоковницата. Но както за смоковницата хората си съставили една груба материалистична представа, така и за Вярата те са си съставили една сантиментално-душевна, вместо духовна представа. Вярата е едно семе в човешката душа, от което израства едно дърво, дървото на новото ясновидство. Затова Той казва: "Ако бихте имали вяра колкото синапово зърно, бихте могли да кажете на тази планина премести с оттук и тя би се преместила". Обаче синаповото зърно, което е най-дребното от всички семена, когато израсте става най-голямо от полските растения, става дърво, на което " птиците небесни идват и живеят между неговите клони". Вярата е новото световно дърво, дървото на новото ясновидство. И тази Вяра има силата да премества планини. Тук не се разбира преместване на физически планини, а едно духовно изживяване, при което планината на физическия свят е отместена и човек вижда в духовния свят. Физическият свят представлява планината, която разделя човека от духовния свят. Започне ли в сърцето да расте семето на вярата, разпръсне ли то с растежа си силата на вкамененото сърце, тогава планината - физическият свят - се отстранява от погледа на човека, хвърля се в морето и духовният свят е открит за човека, той вижда в духовния свят. По такъв начин и в човешкото сърце израства едно ново сетиво, което може да го доведе в духовната област отвъд планината на физическия свят. На много места в Евангелието е казано: "А всякога на мръкване Той излизаше вън от града". Също е посочено, че когато е в населено място, сутрин рано излиза на хълма да се помоли. И когато Петър Му посочва на влизане в града, че смоковницата е изсъхнала, когато сутринта минават покрай нея, Исус в отговор им казва: "Имайте вяра в Бога. Истина ви казвам: Който рече на тази планина: Дигни се и хвърли се в морето, и не се усъмни в сърцето си, но повярва, че онова, което казва, се сбъдва, ще му стане. Затова ви казвам: Всичко, каквото поискате в молитва, вярвайте, че сте го получили, и ще ви се сбъдне". Това е важен окултен закон, който Учителят нарича закон на Опуленс, закон за реализиране на желанията на човека или още закон за всемирното изобилие. За да се реализира една молба на човека, той трябва да си създаде една ясна и конкретна форма в съзнанието за това, което желае да постигне и да вярва, че го е постигнал вече, и ще го получи. В заключение на тази мисъл Христос казва: "Когато се изправяте за молитва, прощавайте ако имате нещо против някого, за да прости и Отец ви, Който е на Небесата, вашите прегрешения". След това до края на главата се разправя за спора на книжниците и фарисеите с Исус, които Го питат с каква власт върши всичко това, което прави в храма. Той ги пита - учението на Йоана от Бога ли е или не. Те мълчат, затова Той им казва: "Нито Аз ви казвам с каква власт върша това". Тук все повече събитията напредват и отиват към Голгота. И с всичко, което върши и говори оттук нататък, Христос предизвиква книжниците, фарисеите и свещениците, защото знае, че трябва да мине през Голгота. Той не избягва Голгота, но се стреми с всички сили към нея. В началото на 12-та глава дава притчата за лозето и наемниците и в заключение на притчата цитира Исайя, който казва: "Не сте ли прочели нито това писание: камъкът, който отхвърлиха зидарите, той става глава на ъгъла. От Господ биде това. И чудно е във вашите очи". Първенците разбрали, че за тях говори и искали да Го хванат, но се побояли от народа. След това идват при Него фарисеи и иродиади, за да го впримчат в говорене. Затова Го питат: "Право ли е да се дава данък на кесаря?" Той иска да Му покажат една монета, с която плащат данък. Те Му подават монетата и Той им казва: "Чий е този образ и този надпис?" Те отговарят: "На кесаря". Тогава Той им отговаря: "Отдайте кесаревото кесарю и Божието Богу." Това е вярно и в буквален смисъл, но то има и свой преносен смисъл. Кесарят в човека е нисшата природа, тялото. Значи на тялото трябва да отдадем дължимото му и на Бога - дължимото. След това идват при Него садукеите, които повдигат въпроса за Възкресението, като Му казват, че седем братя имали една жена, понеже един след друг умирали и го питат - на кого ще бъде жената във Възкресението. Исус им казва: "Вие се заблуждавате, защото когато възкръснат мъртвите, нито се женят, нито се омъжват, но са като ангелите небесни те." Сцената с очистването на храма, с прекатурването на масите, на среброменителите, продавачите и въпросът трябва ли да се плаща данък на кесаря, са тясно свързани помежду си и ни разкриват мисията на Христа, Който обявява война на света, на княза на света, представен от цезар. За да се разбере тази сцена, трябва да се разгледа на историческия фон на епохата. От една страна имаме човекът -Исус, който носи в себе си Бога-Христос, а на друга страна цезарят с неговото самомнение, че е носител на Бога. По този въпрос говорих малко в предната глава, сега ще направя едно допълнение. За да разберем този въпрос трябва да знаем, че евреите били успели, чрез договори с Рим, да запазят Соломоновия храм в Ерусалим непокътнат. Обаче на тях им е било ясно, че Рим винаги е търсел и най-малко нарушение на договора, за да присъедини този храм към своя култ. Затова те имали голяма грижа и страх, особено у ръководителите на народа, че един ден римските властници ще нахлуят в Светая Светих, ще обсебят Тайната на храма им и ще поставят образа на цезаря на мястото на свещения ковчег на Мойсей. За да избегнат тази голяма опасност, еврейските ръководители са били готови на неограничени компромиси. Те не само приели да плащат данък на цезаря, но позволили на функционерите на цезаря, събирачите на данъка, среброменителите, търговците, да поставят своите маси в двора на храма, даже и в преддверието на храма. С това храмът станал обиталище на два бога - Йехова и цезар. Но никой не може да служи едновременно на два бога - на Йехова и на Мамона. Като обитава цезар в храма, който е дом на молитва, той е превърнат във вертеп на разбойници. Със своята постъпка Исус обявява война на цезаря. А това създава адски страх у юдеите, защото те считат, че цезарят ще отговори на това деяние срещу неговите функционери, на това оскърбление към него, като окупира напълно храма. За да запазят храма от цезаря, първосвещениците и фарисеите решават да пожертват Христа, за да спечелят благоволението на цезаря. Те мислили, че чрез екзекутирането на Исус ще укротят гнева на цезаря и затова, когато Пилат иска да Го пусне, те му казват: "Ако Го освободиш, тогаз ти не си приятел на цезаря". Обаче проследявайки по-нататък историята виждаме, че пожертването на Исус не принесло никаква полза на юдеите. Цезар Калигула поставя своя образ в Светая Светих, в храма на Ерусалим и не го снема оттам, въпреки молбата на видни юдеи от целия свят, между които е бил и Филон Александрийски. А в 70та година войските на цезаровите Тит и Веспасиян разрушили храма и целия Ерусалим, с което се изпълнило предсказанието на Христа, че камък върху камък няма да остане от тези големи здания. Като разглеждаме очистването на храма на фона на историята, виждаме как действа Христовата воля. С това Той хвърля факела на пожар в цял един свят, обричайки го с това на гибел. Демаскирайки ги, Той принуждава силите на света да преминат към решението. Той привежда в движение действието на юдеите и те Го разпъват на кръст; Той привежда в движение действието на римляните и те разрушават храма в Ерусалим. Евангелието на Матей разказва за очистването на храма, че става между влизането в Ерусалим и проклятието на смоковницата. Марко огражда същото събитие с две сцени - с проклятието на смоковницата и с очистването на храма. Връзката е вътрешна. И тя е явна в решителната воля на Христа. Чрез думите, които произнесе пред смоковницата, Христос сам накара народа да премине от състоянието на " осанна" към състоянието на " разпни Го". С това Той предава стария душевен свят на умиране. Чрез Своето действие в храма Христос довежда събитията до решителна борба. И затова Той казва, че не е дошъл да донесе мир, а меч - Той предава старите храмове на разрушение. Старият свят трябва да замине и ще загине. След тази сцена в храма, където премина в нападение, Христос говори за разрушението на храма, за гибелта на стария свят на един кръг от доверени ученици, гледайки храма заедно с тях от маслинената планина. Той казва, че камък върху камък няма да остане от стария свят. Той предварително вижда накъде ще се търколи лавината, която Той трябваше да приведе в движение. След това идва при Него един книжник и Го пита коя е най-голямата заповед. Исус му отговори, че най-голямата заповед е да възлюби човек Бога с всичкото си сърце, с всичката си душа, с всичкия си разум и с всичката си сила. И втора подобна заповед е да възлюбиш ближния както себе си. След като видели как Христос отговорил мъдро на всички, престанали да Му задават въпроси. След това сам Исус, като говори на народа в храма, казва: "Как думат книжниците, че Христос е Давидов син? Сам Давид казва чрез Светия Дух: Рече Господ на моя Господ, седни от дясно Ми, докле положа враговете Ти в Твое подножие. Сам Давид Го нарича Господ. Тогаз как е негов син?" След това Христос говори против книжниците и фарисеите, и ги изобличава. И като наблюдава кой какво пуска в съкровищницата, гледа една бедна вдовица, че е пуснала две лепти, което било всичкото й съкровище, докато другите давали много, но от изобилието. И Той казва на учениците Си: "Истина ви казвам, тази бедна вдовица пусна повече от всички, които пускат в съкровищницата, защото те всички пускат от излишъка си, а тя от немотията си пусна всичко, що имаше, пусна целия си имот".
×