Search the Community
Showing results for tags 'карма'.
-
6. КАК СЕ РАЗВЪРЗВА КАРМИЧНИЯ ВЪЗЕЛ Георги Събев: Аз съм разговарял с много възрастни приятели: брат Боян Боев, Тодор Стоименов, Петко Епитропов, Жечо Панайотов, Никола Антов, (последните са от по-младите). На някои съм забравил имената. Имаше един брат Чолопанов, когото можем да видим по снимките. Той имаше много силен глас, като ерихонска тръба. Когато говори, се чува на два километра - такава е думата, разбира се. Искам да кажа, че имаше силен глас. Учителят беше дал една задача: да отидем на Витоша, да вземем вода оттам и след това да се връщаме по един. Но тръгваме в 12 часа вечерта. На всеки пет минути тръгва по един човек от салона на Изгрева. А там в салона има комисия, която ги пуска точно по часовника на всеки пет минути. Казват: "Тръгвай!" Всички тръгват, значи, на дистанция и никой не говори - няма да се събират да говорят. На връщане може да си говорят по един-двама, обаче на отиване никой с никого да не говори. Така беше дадена задачата. На един брат, който чакал от 12 часа през нощта, чак на другия ден към обяд му идва реда, (забравил съм му името). Той живееше на Изгрева и бяхме съседи с него, Та той падна там на Витоша -станало му лошо и там умря. Той беше пълен човек, както паднал, там си издъхнал. После го пренесоха и го погребаха. Задачата беше да идем до „Ел Шадай" - бивака. Туристите наричат мястото "Желязната скала". Там има една чешмичка, която сме си направили още 1929 - 1930 година. На това място отивахме, там правехме Паневритмия. Бяхме направили една стена от камъни, за да изолираме западния вятър. Обаче по-късно други хора я развалиха. Всичко разпиляха и дори сега забраниха там да отиваме и т. н. Вергилий Кръстев: Как ви хрумна идеята да събирате тия спомени, тези опитности? Г. С.: Ами брат Тахчиев преди години, като идваше в Бургас понякога през ваканцията, все ще ни разкаже някоя опитност, Той пък ги научаваше от брат Боев: Някъде се е случило така и така. Той ни разказваше тия работи и аз си рекох: „Ами защо не ги записвам и аз тия работи. И аз мога да ги записвам." И така тръгнах да записвам това, което той разказвай след това правех обиколки, разказвах и по тоя начин подсещах и другите, та и те ми разказват лични спомени и така съм записал доста работи. А това ще да е от 1930 година насам. От 1930 до 1987 година. Над 50 години, малко по малко събирах. В. К.: Голям труд. Г. С.: Имам нещо и от Минчо Сотиров, нещо като отчет ли беше. А, за брат Пеню Киров, който беше първият ръководител в Бургас. Още 1901,1902 година, той е от първите ученици на Учителя. За него съм чувал проявления, как той се е подвизавал - такова нещо имам запазено, което е записано от брат Минчо Сотиров. Той пък е съвременник на Пеню Киров. От Минчо Сотиров няма друго. Той, освен да запише чужди работи, той свои работи няма. Много от приятелите сме като грамофонни плочи, повече повтаряме другите работи. Свои работи рядко имаме. Брат Боев, например, имаше много опитности. Брат Куртев имаше много опитности и т.н. Обаче повечето от братята се задоволяваме с това, да кажем еди-кой си това е направил и т.н. В. К.: А това, което той е записал за Пеню Киров, какво представлява? Г. С.: Ами една тетрадка от 30-40 листа голям формат, такова нещо, написано на пишуща машина. Някой ми го е подарил и аз го запазих. Един ден, когато потрябва, ще го дам на някого, но сега само го пазя. Минчо Сотиров е имал кореспонденция от Учителя. И аз имам няколко писма от Учителя. Но с някои, с които е кореспондирал, не с Минчо Сотиров. Имам оригинали, самото писмо. Аз съм ги запазил и може някой път да се преснемат, когато дойде време. Брат Боев е бил гимназиален учител и заради идеите си, понеже той в доброто си желание да разяснява на хората, става популярен и интересен, започва да изнася сказки и пр. и пр. и за тия работи са го преследвали и са го уволнявали. Напоследък той е уволнен не зная по какъв член за учителите и като уволнен след туй той вече се отказва да прави постъпки да учителствува, за да се пенсионира. Става стенограф при Учителя. Имаше четирима стенографи и той беше станал петия, допълнителен. Включи се към стенографското бюро и така продължаваше да работи брат Боев През 1922 година аз, като бях ученик в Попово, когато имахме поповската комуна, там братята бяхме на комуната, бяхме в кореспонденция с Панагюрище. Брат Боев беше учител по естествените науки в Панагюрище, Влад Пашов, Станчо Мейчинов и др. Там бяха панагюрските младежи, те бяха тогава в горните класове и освен в гимназията неофициално имаха Младежка окултна група. Брат Боев работи с тях. Освен с тях, имаше и публично в читалището сказки за гражданите, за възрастните хора. И беше много пожертвователен, туй ми го е разказвал брат Влад Пашов - негов ученик. Имало един ученик, беден, в горните класове, много беден и брат Боев си дарявал половината заплата на него за издръжка. А интересното е туй, че в неговите публични сказки той е бил най-оживеният опонент, най-оживеният опонент, но брат Боев не се е отказвал да му дава издръжка, поради това, че той му е опонент, напротив, използвал го много, за да може да разбие становищата на противниците Използвал него за това. Той му задавал въпроси: „Аз не съм съгласен, г-н Боев. така, така, така" и той отговаря: „По този въпрос така, по този въпрос така." По тоя начин е използвал опонента. Това нещо не всеки би го направил, да си дава половината заплата. И тъкмо този ученик бил най-упорит в отричането, в отричането на неговите знания, неговите доводи. А пък той не престанал да му дава половината си заплата въпреки всичко. Необикновено е, кали? Брат Васил Дулапчиев от Айтос, като чел една беседа или някои от беседите, намери на едно място, където Учителят казвал така „Сега ще ви дам текста на една песен, а вие да й напишете мелодията.' Текстът бил следният: „В зорите на моя живот, аз се рано пробудих и слънцето аз посрещнах. То ми донесе радостната вест, че Господ ме люби." /2/. Това е мелодията, която братът е измислил. Учителят е дал само текста, а пък той измислил мелодията. Казва: Щом Учителят казва, че ние можем да измислим мелодията, и той цяла нощ мислил и по едно време, към един часа през нощта му дошла тази мелодия. А пък той бил църковен певец. Има малко нещо църковно в тая песен, мъничко по характер, малко. Изпял я, но като не може да я нотира? И до сутринта я пял, хиляда пъти я пял, дето се казва, само за да я запомни. Сутринта вече я знаел. И повтаря, изпява песента без грешки. Един случай с брат Боев е интересен. Той страдаше цял живот от някаква болест, някаква живеница, нещо на десния си крак, и ходеше с патерици. В тежко положение беше. Някой му казал ли, или той пожелал, не съм сигурен много защо Учителят не го е излекувал. Някои казват, че Учителят искал да го излекува, да му отложи болката за no-нататьк, да се облекчи, пък той не се съгласил, останал да си носи болката, за да си ликвидира кармата. Казват, че болестта била наследствена. Той има нещо по бащина линия от арменския му род и заради туй той имал някаква родова карма и по тоя начин той я изплаща. Той изплаща на целия род кармата и затуй, като беше при Учителя, беше доста облекчен, ходеше с един бастун. Преди това ходеше с две патерици, после ходеше само с един бастун. По-късно, след Учителя, вече остана почти на легло, още по-тежко му стана положението, след като Учителят си замина. Обаче той беше един вид заместник на Учителя. Той беше връзката на приятелите с Учителя. Който потърсеше някаква помощ от духовния свят, то го насочваха към него Веднъж на една сестра се явил в образ Учителят и казал: „Идете еди-къде си на Изгрева, там ще намерите моя заместник." И като отишла, запитала кой е заместник на Учителя, те я завели при брат Боев. В. К.: На мен са ми разказвали друг вариант за брат Боев: Учителят го питал: „Сега ли искаш да платиш или после?" Той казал: „Сега, сега, сега." Г. С.: Може и за него да е, пък има подобни случаи, случаи, които си приличат. Докато има такива случаи, случаи, които си приличат. Например един случай има в Ямбол с една сестра, Стела се казвала. Тя боледувала дълго време от много тежка болест. На всеки няколко часа, като че се късат червата й, такива остри болки изпитвала. Преминавало малко време и отново изпитвала същите болки. Учителят, като минавал през Ямбол, се видял с нея и й казал: „Сестра, вие имате много тежка карма. Ако искате, може да отложим половината от нея за по-късно време, да я плащаш друг път." - „Не, отговорила сестрата, сега искам да си платя всичко." Още седем години живяла така и след това си заминала. А на една друга сестра й се дало да разбере защо тази сестра страда така. Отговорили й, че въпросната сестра е била Великият инквизитор през време на инквизицията, които са гонили и измъчвали християните, до смърт ги измъчвал и затуй всички болки, които е причинявала на другите, сега минават през нея. Цели 14 години е лежала болна на легло. Така че законът ги хваща. Знаете, че брат Боев боледуваше от някаква неизлечима болест, която е минал по кармически път и той пожелал да си ликвидира цялата карма, стария дълг да го ликвидира и затуй не е искал Учителят да му прекрати страданията, за да не оставя и друг път да се явяват отново. След като Учителят си замина, брат Боев остана на легло и един път брат Димитър Звездински, който беше медицински фелдшер, отива да му превърже раните. Раните му постоянно текат и трябва да се пречистват. Таман му превързал раните, идва сестра от Айтос и му казва: „Брат Боев, дай ми оназ тетрадка!" Той отговорил: „Добре, но сега съм зает, ела в пет часа, да мога да я потърся дотогава. И тя, като излязла, те направили превръзка, навили бинтовете и докато правят това, тетрадката, която трябвало да търсят, изведнъж като по чудо се намерила, като че паднала отгоре отнякъде. А нямало откъде да падне, нито чекмедже, в което да е била сложена. Просто от невиделица паднала в ръцете им. И брат Боев рекъл: „Брат Звездински, брат Митко, елевация, брат, елевация." Той я търсил навсякъде, но нали не може да се навежда, да я търси в стенограмите, намерил я тази тетрадка. И като дошла вечерта сестрата, брат Боев й дал въпросната тетрадка. Значи получил е невидима помощ, пренесли я по въздуха, което значи елевация. Защото да падне от някаква полица с книги е за разбиране, но няма такава полица, отгоре е таванът на стаята. Все едно от този таван да падне някаква книга. Майка ми, Деша Пенчева Арабаджийска (1869-1942 г.), след като си замина в другия свят я сънувам, а тя се помина в 1942 година. Баща ми, Съби Ганев Генев (1861-1949 г.) си замина 1949 година. А това е било след 1949 година. Сънувам я, че разговарям с нея както с вас разговарям. И казвам: „Майко, как си там, в другия свят?" - „Добре съм, синко", отговори тя. „Е, добре, ама какво правиш?" - „Ами с една стомна поливам едни цветя." - „Ами сама ли си?" -„ Не съм сама, има много други жени, 50-60 жени сме, занимаваме се с цветя, поливаме ги, градинки поливаме. А пък на Донка, твоята жена, майка й, тя ни е ръководителка на нас." И тогава, питам я аз: „Ами с баща ми виждаш ли се?" - „Виждам се много рядко." Викам: „Защо?" - „Ами защото той е по-горе, синко. Той е по-горе от мене. Когато той иска, може да слезе при мене, ама аз не мога да се кача при него." Значи по-горе не могат да се качват тия, които са на по-ниско стъпало. Значи по-горе нямат достъп. Значи баща ми има някакви скрити добродетели, които тя не е знаела и заради тях той се намира на по-високо стъпало. „Майко, ами доволна ли си?" Продължавам да я питам и да разговарям с нея. „Доволна съм, много съм доволна, синко. Ти знаеш, че аз бях църковна, аз бях вярваща, ходех на църква, после: сряда, петък, велики пости, богородични пости, петрови пости, еди-какво си, всякакви пости съм постила, ама в събота си заколвах пиленце. А пък твоето е било по-хубаво, синко, ама аз не го знаех. То е било по-хубаво, ти си познавал Учителя. Той казва да не колим, да не убиваме, ама аз туй нещо не го знаех. Ама само дето не съм ти пречила, благодаря на небето, че ме даде член на това хубаво място, само дето не съм ти пречила." Значи е много важно да не ти пречат. Да, щото не ми е пречила. Трябва да кажа. че моите родители бяха свободолюбиви хора. Те ме оставяха свободен, както си разбирам, така да си живея. За себе си баща ми се утешава така: Той, като порасне, ще му стигне акъла и ако иска - ще яде. Ако не иска - няма да яде. Майка ми обаче си изживяваше една тревога: „То, казва, е добре, синко, като караш край нас, ама ще пораснеш, ще идеш войник, там ядат месо, какво ще правиш? Ще дойде време да се жениш, де ще вземеш такова момиче?" Викам: „Майко, ако намеря такова момиче, ще се оженя, ако не намеря пък, няма да се оженя." И тъй и стана. В 1929 година, когато се връщахме от Мусала, се събрах с едно такова момиче, дъщерята на брат Георги Куртев. В рейса се запознахме, след туй седем години кореспондирахме и след туй се оженихме. Това е Донка - средната, не е най-малката, нито от най-големите. Най-голямата е Тодорка - Дора, после Цветанка, която се поминала по-рано, Вълчо, Донка и след туй двете близначета Верка и Надка и след туй Любка. Любка е най-малката. Сега е жива Тодорка, тя е родена 1900 година. И Надка и Верка са живи.
-
17. РАЗВРЪЗКАТА НА КАРМАТА Г.П. (Гена Папазова): Аз съм доволна от житейския си път. В.К. (Вергилий Кръстев): Да. Г.П.: И ако се преродя, ще тръгна по същия път. Аз нямам колебание. Нямам защо да съжалявам, винаги трезва, смела, убедена и неотстъпчива. В.К.: Сега аз искам да ви питам нещо друго. Вие сте живяли и сте били близо до град Търново. Г.П.: Да, до Търново. В.К.: В ония години в Търново има Братство. Това са Иларионови. Познавате ли тия хора? Г.П.: Ами че как не съм, ами нали 1922, 1923 година като ученичка редовно посещавах беседите. В.К.: Какво представляваха Иларионови? Казакова заварихте ли? Г.П.: He. В.К.: Знаете ли кога си е заминала? Г.П.: He. В.К.: Вие заварихте Константин и Елена Иларионови. Г.П.: Да, Иларионови. В.К.: Там имало Братство. Г.П.: Обаче за нея, за Казакова, се говореше така: Толкова е била убедена, защото тя е от първите ученички на Учителя и там те са работили тогава със сеанси. После Учителят не го практикуваше този метод, но толкова тя е била убедена, че нейна е фразата: „И с пясък да натрият, не могат да го изтрият!" В.К.: Това израз на Иларионова ли е? Г.П.: Казакова. Значи това убеждение, да, „И с пясък да натрият, не мога да го изтрият убеждението!" Туй зная, но никога не съм я виждала. В.К.: В какъв смисъл е изразът, понеже навремето с пясък са триели съдовете, домашните съдове. Г.П.: Пясъкът беше средство за стъргане на загорелите съдове, на големите петна. После дойде „Икономията", имаше едни пакети, пак дребен пясък и след туй вече тези телове и не знам още какво. А иначе пясъкът беше народното. Аз така бях изтрила един вилици, та ръждясаха. Разбира се, като се махне гланца, така става. В.К.: Значи вие заварихте...? Г.П.: Еленка Иларионова и Константин Иларионов. В техния дом ставаха беседите. В.К.: Нещо да си спомняте за тях? Г.П.: Нищо особено. В.К.: Значи у тях ставаха беседите. Вие присъствували ли сте на някой от съборите там на лозето? Г.П.: Разбира се. В.К.: Коя година? Г.П.: Че не знам коя година е било. Веднага след като се запознах с Паша. В.К.: Значи вие присъствувахте на тези събори. Г.П.: Да, била съм. В.К.: Някакви впечатления да имате от тези събори? Г.П.: Те ставаха там, на вилата. В.К.: Те къде квартируваха, на палатки ли бяха? Г.П.: На палатки бяха хората. Ама аз не знам къде съм била. В.К.: Не си спомняте. Г.П.: Дали пък... Не, не съм си ходила, щото имахме рано сутрин беседи и гимнастики. Трябва да съм била в някоя палатка. Не мога да си спомня къде съм била. В.К.: Но в онези години сте ходили на съборите. Г.П.: Да. В.К.: Някакъв по-отчетлив спомен? Г.П.: Мен ми правеха впечатление тези хора от Тракия с белите ризи и червените пояси. Колко съсредоточени, колко предани хора бяха! Колко чисти хора! И цялото това множество, толкова разнообразни, как Учителят ги обедини. И някои казват: „Ама няма логика в лекциите, в беседите му." Че как ще има логика, когато аудиторията е толкова разнообразна. Той трябва да нахрани и този, и този, и този, и този, така беше. Но всички имат впечатления за него, много са писали. В.К.: Вашата така визуална представа за Учителя? Г.П.: Ясна, лека походка, пъргави движения, хармонични стъпки, всичко най-хубаво, приказно. Не само за възрастта му, но въобще за човека, и за младия човек. Тази лекота, тази елегантност в движенията мъчно се усвоява, придобива и т.н. То си е Негово. Това беше Учителят. В.К.: Друг един върпос. Как Паша реши да пише своите опитности? Тя вече не виждаше. Г.П.: Ами това е вътрешен подтик, да не би някой да я е карал? В.К.: Хубаво, че са написани и тя не вижда, обаче ги пише. Г.П.: Тя ги пише и някой ги коригира. В.К.: Някой ги коригира. Такъв беше начинът на написването. Г.П.: Когато пропусне буквите, не ги пропуща, ами ги смени. В.К.: Нали, понеже не вижда какво пише с пръстите си. Г.П.: Но колко хубаво приемаше забележките, че някога се и смеехме. Защото ще излезе някаква дума, гдето никаква не е. И тя се смее наред с нас, духовит човек, лек човек, приятен човек, разумен човек. Тя не знаеше какво значи обида. И когато й казвам: „Лъжат Ви, бе, Паша!" Аз бях до края с нея на „Вие". „Аз, Гена, уча." С всяка среща на човека тя учи. Толкова, приятелю. Ако нещо ново изникне, ще ви кажа. В.К.: Да. Г.П.: С хубавата си бяла, свежа кожа, с румени бузи и т.н., но с хубавите си сиви очи. Какви хубави сиви очи имаше тя, чисти. Да се чудиш как тези очички не виждат. В.К.: На Паша. Г.П.: На Паша. В.К.: Аз имам няколко портрета, вероятно ще намерим на Паша заснети по време на братския живот, но при вас как така да не остане нито една снимка? Г.П.: При мен имаше портрет на Паша, когато е носила очила, който не знам дали някой друг да ви даде, но го няма. Казах ви, защото аз ги криех тез неща и те пропаднаха. В.К.: Виж как сега няма нито една снимка, да я приложите към спомените. Г.П.: Но то не е нужно, това е физическата Паша. В.К.: Не, вижте сега, аз понеже съм запланувал така като един модел в себе си, нали, все пак трябва да има една документация. Това, което вие дадохте като очерк, е много хубав. Г.П.: Той е верен, той може да не е пълен. В.К.: И безценен, защото няма кой да го даде на тоя етап. А пък и преди 10 години нямаше кой да даде освен вас. Вие сте го дали, ние ще го съхраниме, нали, но все пак трябва някаква снимка, трябва да се документира с нещо. Сега сме в 20 век. Г.П.: Имах и на Надя снимки. Нямам ги. На Надя едър, хубав портрет имах, снимки на Аня. В.К.: Значи всичко това беше в мазето. Г.П.: Аня си отиде неразбрана. Всички я смятаха за строг човек, а колко мека беше отвътре. Ама каква мекота и как се изповядваше. Чакайте бе, чакайте бе, запишете го. В.К.: Да, записано е. Г.П.: Аз съм в Обзор, Гьозикен, годината не мога да кажа, но сигурно е така долу-горе към 1948 година да е било, не мога да кажа годината. Велизар, аз, Рачето, моята дъщеря и племенникът ми, на д-р Антонов малкият син и сънувам: пристига един влак чер, не с траур, но вагоните не са червени или светли някакви, ами черни. И върви от изток към запад. А там, на западната страна на Гьозикен, един хълм - конус с притъпен връх, заоблен. Влакът кацва на този връх, може да си представите влака черен, но кацна. А Надя идва от югозапад. Носи една електрична кошница бяла, чиста, сега изплетена, празна и тича стремглаво, качва се на последния вагон, и влакът отлетя. Аз пътувам от юго-изток към върха. От същата посока, от която дойде Надя, дойдоха Аня и Паша. Срещаме се там: „Гена, видя ли някъде, Надя търся." - „А, ама вие как не я видяхте, тя ей сега се качи, викам, на влака, замина." Връщам се от почивката и както всякога първата ми работа е да видя опитните растения. Отивам във факултета, идва с мен професор Христов, защото работата е обща и като прегледахме материала и т.н. той каза: „Знаеш ли, ще ти кажа нещо, ама да не се наскърбиш. Една от госпожиците Теодорови се помина.'"- „Довиждане, тръгвам." Площадът „Йорданка Чанкова", по диагонал на Изгрева. Пристигам при Аня и Паша. Викам: „Аз знаех." - „Откъде?" - „Видях я." В.К.: Значи Надя си беше заминала. Г.П.: Тогава. В.К.: Да. Г.П.: Залиня Аня. Продължи доста. Един ден отивам при Паша: „Искам да ви кажа нещо, ама ако може да го понесете. Мога ли да говоря?" Тя мълчи, защото го е очаквала. Викам: „Сънувах Аня. В една къща съборена, измазана отвътре цялата и стени, и таван в черно-сива мазилка. Такава, с каквато мажехме някога със счукани въглища первазите на къщите в Дебелец. Къщата съборена, от нея останала само една стена и Аня изправена до стената." В.К.: Това е сънят ви, който разказвате на Паша. Паша продължава да се грижи за Аня. Един ден, три, четири, пет, десет най-малко дни Паша бе. - „Нали беше останала една стена, защо не ме изправите до нея?" В.К.: Ама това кой казва? Г.П.: Аня на Паша. В.К.: Да. Г.П.: „Нали беше останала една стена, изправете ме до нея." В.К.: Нима Паша е казала на Аня? Г.П.: Не беше казала. Че как ще каже, бе? В.К.: Значи тоя сън и тя го е видяла вероятно. Значи едновременно съня и тя го вижда. Г.П.: Нали беше останала една стена отпред, една до нея. Паша, тя хиперболи не употребяваше. Но какво е изживяла, когато Аня потвърждава моята картина? Когато Паша беше вече в последните си дни: „Гена, какво виждаш?" - „Нищо, никакъв сигнал." Един ден тя ми казва: „Знаеш какво сънувах - като се наредили две по две млади жени, облечени в гълъбово облекло, сиво-небесно облекло с дълги рокли и две по две, казва, вървят тихо, спокойно, и като поглеждам, едната е без партньор и аз, вика, влязох в редицата и й станах другар, да станем две по две." Тя ми го разказва и не го е разбрала. Аз изтръпнах, но и аз не й казах какво значи това. В.К.: И тя след колко време си замина? Г.П.: Не съм броила дните, но тя предсказа края си. В.К.: Да. Г.П.: Тези жени, млади, аз ги видях втори път. Видях ги на едно хубаво място така играят една гимнастика с такова движение, плавни, хубави, така играят. Хубави, млади жени и Паша иска да отиде да играе и тя, обаче при нас идва един милиционер, и той се обръща към мен да ме арестува, какво правя аз и с какво се занимавам, какви са тези движения и тези неща. Викам: „Аз не съм играла, аз съм си тука, нали виждате, че аз съм си тука." Туй е, Паша вече си е заминала. А Паша вика: „Аз пък играх." А тя все още без зрение. „Гена, ти защо не казваш истината?" Аз пък играх, тя искаше само да играе. Значи два пъти съм видяла тези жени, т.е. аз не съм ги видяла, първият ггът тя ги видя, аз ги видях после. Това са. В.К.: Това са вероятно от другата, духовната школа. Г.П.: Духовната школа. Да. И дават ама едни хубави движения и играят. Такива хубави движения така като ги въртят, чудесни, с тези дълги сиви рокли, чудесни, чудесна картина. Ето, това са моите опитности. Аз допущам, че в моя живот е имало и други неща, които обаче не съм разбрала, че ми са опитности. Не съм разбрала, щото аз в живота си реагирам като човек, като обикновен човек. Не отстъпвам. Боря се. А може би е трябвало другояче да постъпя, но не съм го разбрала. В.К.: Вашият път на човека е низ от опитности. Г.П.: Ей сега имам големи неприятности там, на мойто място. Изгрева ни го платиха по 4 лева, взеха ни мястото, а аз купих по три лева камъни. В.К.: Това е друго вече. Ха-ха. Г.П.: Такива са цените, това го правят, не съм крива, че такива ситуации създават в обществото. В.К.: Минали сте много бурен живот, изпълнен с много драматични обрати. Г.П.: Аз казвам пълен живот. Пълен живот. Благодаря на Бога, даде ми сили, дано мога сега да довърша това, което съм започнала.
-
II. АГРОНОМЪТ И РАЗВРЪЗКАТА НА КАРМАТА МУ 13. АГРОНОМЪТ В.К. (Вергилий Кръстев): Бяхте ли пример и подражание някому? Г.П. (Гена Папазова): Мой съученик, Стефан Димитров, сирак от войната, баща му убит, кадърно момче, рисуваше и пееше, и свиреше. Свири на цигулка, рисува фантастично, когато там даскалът ни покаже нещо да рисуваме, рисуваше го прекрасно. Това школа ли е? Но той рисуваше и той има рисунки направени от Патриаршията в Търново. Някакви рисунки има. Беше самоук, но голям талант. В.К.: Да. Г.П.: Какво стана, щото той ми каза така: „Представиха ми една рисунка за входа към Царевец. Рисувал я човек, който не знае да рисува и направил тъй и тъй." Вече критикува той. Но той рисуваше. И този Стефан Димитров, щом Гена реши да става агроном, каза: „И аз ще ставам агроном." Но хич не му беше горкия за агрономство. Бяхме в един випуск. Умен, но не призван за агрономия, сбъркан път. Много се обичаме. И досега е жив, и му се обаждам. Много се обичаме. Назначиха го като агроном в Сливница. Направи си веднага кокошарник, почна да произвежда туй, онуй, но не му върви. В.К.: Не е за агроном. Г.П.: Не е за агроном. А кадърно същество. Мъчи се с агрономията той. В.К.: Вие как решихте да запишете агрономия? Г.П.: Аз не можех друго. Или агрономия, или ветеринарна медицина. Аз съм селска дъщеря. Аз раста в това нещо. Аз познавам земеделието, градинарството. Аз познавам селекцията, аз познавам семепроизводството, аз познавам всичко. Имаме много хубави крави, имахме от Дания, ангелска порода. В.К.: Всичко идва по родова линия на баща ви. Г.П.: На баща ми. В.К.: Вие на него ли приличате или на майка си? Г.П.: На мама казват че приличам, но Учителят казваше: „Тя към бащата клони, по начина на ходенето, по начина на мисленето." Та аз отидох да следвам и моето слеДване както беше: теоретично обясняване на мероприятията, които провеждахме на село. Ние всичко правехме с модерни съоръжения и аз само си ги изяснявах тука. И затова една съвипусничка, Вевчето, Геновева, тя софиянка, влязла е като агороном заради стипендията, понеже сираче, даваха стипендии тогава на момичетата. Не, то и на момчета, но нямаше момчета. Бяха момичета. И тя вика: „Ти ни беше светило, ние какво знаехме, ние какво можехме?" Те, софийските деца, нямат представа от растенията. Учат ги, получават хубави бележки, но по памет. В.К.: По памет и зубрене. Г.П.: Добри хора иначе, но да бъдеш агроном, там трябва - на място. В.К.: Вие записахте да следвате коя година? Г.П.: 1923. В.К.: И завършихте? Г.П.: 1927. Ей това писмо, което имате, то е от 1927 година, когато си готвя последния изпит. В.К.: Да, виждам. Г.П.: Ама как да не следвам, ами аз съм, трябва да вляза вече на самоиздръжка. В.К.: От 1923 до 1927 година вие сте в София, посещавате факултета. През това време посещавате факултета. През това време посещавахте ли Изгрева и Учителя? Г.П.: Че как, всяка неделя, всеки петък, всяка сряда. В.К.: През този период имате ли някои лични опитности, срещи с Учителя, някои наблюдения през това време? Г.П.: А, имах, но вяли. В.К.: Може би не си спомняте. Г.П.: А, спомням си, когато говорих за Учителя, а то после, когато дойдох вече тука, във факултета като командирован агроном. В.К.: Споделяхте ли нещо с Учителя? Г.П.: Споделях за генетиката, за постиженията на генетиката, за това, което откриваме в хороскопа, в половите клетки на растенията, ние боравехме само с растителен материал, той купи микроскопи, но тъй активно не съм участвувала и такива върхови моменти не съм имала. За мен матурата и отиването при Паша беше посвещение.. Това е образът на Учителя. Той ми стига. В.К.: Вий сега като сте следвали, като сте работили, споделяли ли сте с Учителя някои проблеми ваши по отношение на вашата професия, на личния ви живот включително? Г.П.: Не, там да можех да се справям самичка. Там аз съм си силна, няма какво да занимавам Учителя с въпроси. В.К.: Не, някой път човек има някакъв проблем, личен, родов. Г.П.: Не, не, не, не, не, не, не, аз си имам разбиране относно тези заеми на съпруга ми, смятах, че не е правилно, казах му: „Ти трябваше, като се жениш, да ми кажеш, че имаш 100 хиляди лева задължение, как така?" В.К.: Сега, по-късно аз знам, че на Изгрева там правят някакъв опит за градини и т.н., някакви наблюдения имахте ли вие там? Г.П.: Там не съм правила наблюдения, обаче нескопосно внесох тези минерални торове и те причинаха корясване на земята. То не може така. То не може по теория само да правиш нещата. Видях, че съм сложила голяма доза. Но с брат Ради, така като приятели, нали, участие в поддържането на растенията не съм взела. Изобщо аз започнах да работя само като агроном и така. В.К.: Вий къде отидохте, след като завършихте, къде отидохте на работа? Г.П.: Като свърших агрономия, подадох в Министерството на земеделието заявление да бъда някъде назначена. Независимо къде. И получавам назначение в Боруш. И като го получих туй назначение, викам: „Че каква агрономка ще бъда аз в Борущица?" В.К.:Къде е това? Г.П.: Ама аз не го знам къде е. Борущица знам. То е по линията Търново - Габрово - Стара Загора, тази линия. Далеч там в гората, какво ще правя аз? Чак после разбрах, че Боруш е село било, а сега е местност между гара Крушито и между Никюп. Там заварих една постройка, пансион на децата, на учениците, стари такива едни сгради, практическо земеделско училище. Директорът го нямаше. Посрещна ме възпитателката. Деца - нямаше ученички. Обаче аз агрономка, въоръжена със знание, със сили младежки, с опитности вече на производител, трябваше нещо да правя. Веднага контакт с работниците, виждам кой какво прави, кой завежда лозето, кой зеленчуковата градина, кой ще прави посев сега на есенниците. Трябва да се прави посев, да се подготвят почвите. И така започвам аз да действам като агроном. Мълча и работя, и без пари. Стажант без заплата ме назначиха, и то не бях само аз, всичките така ги назначиха, нямаше пари и тази възпитателка вика: „Да знаеш, че като се върне директорът, много ще те хареса." Аз не го правя да ме хареса директорът. Защото не можеше другояче, нали това се прави сега. И като карах там шест месеца, подадох заявление да ме преместят в Южна България, да се запозная с южните култури - фъстъци, анасон, кимион и т.н. И ме изпратиха в Хасково, пак такова училище. Като отидох в Хасково, в туй училище заварих пущинак. Заварих две учителки, безгласни букви, две ученички липсващи, защото още ваканция. Тъй ще е било, ваканция трябва да е било или както и да е, не съм сигурна. Не съм сигурна. Две ученички имаше училището, заварих ключовете на склада у директоршата, много деца, май че бяха на директора, възрастен човек. Гледам сега тази работа каква е бе, джанъм, ключа го държи жена му, учителките правели консерви, не се грижат за тях, тези консерви са заключени, ученички няма, хоп един доклад до Министерството за състоянието. Идва инспектор, установява същото. Децата ги изпращат в Пазарджик в практическото училище, откриват само един курс, те са двегодишни. Първи курс се събира отново, основава се. Заместват директора с друг, аз се явявам вече на държавен изпит, свършвам го и ме назначават мен директор във Видин. Но бях много бойка, обаче не разчитах на някаква опора зад гърба си, само на собствените си сили. Там вече имах заплата. Там обаче, за туй място апетит се прояви от един тъй наречен, фамилното му име беше Цухлев. Конфузно, но такова. А в туй време моите колежки там, едната от тях беше сестра на инспектор в земеделието по образованието, другата беше братовчедка на Велизар, третата беше агрономка, симпатична, добре организирана, тя се занимаваше с животните, тя беше от Шумен, и аз. И когато сме свободни, от време навреме нас ни посещаваха: Велизар като братовчед на колежката ми, друг един, Пухчо го наричахме, сега не му зная името. Той беше по-млад. Той се интересуваше майче от тази, агрономката по животновъдството, а братовчедката на Велизар пък имаше... То тогава беше друго, бе. То нямаше сегашните отношения. Като че ли от нея се интересуваше околийският началник. Байката го наричахме, Байката. И като нямаше за какво да се хване този Цухлев, започва да приказва, че там идват момчета, че там какво ли не става. Удари в камък, защото стана смешен - в какъв смисъл? Той става пазач, да ни пази, поставя пазач на входната врата, да не ходим в града. И ще стреля, ако прескочим прага. Пък ний, той се казваше Йон, пък ние; сме прекрачили прага и така: „Ионе, оттатък, хайде!" Отсам! Вече стреля, нали? Оттатък съм, отсам. Почваме да се шегуваме с такива наредби, нали? Другата сигнализира на брат си тука, на инспектора: „Ела да видиш какво става бе, този какво прави!" Не можа да се справи, просто неподготвен, а и физически нездрав. Той скоро умря, този Цухлев. А пък мен за показна дейност ме пратиха в Орхание. Пак разнебитено училище. Защо? Защото кметът партиец, комунист и като го малтретирали, той вече няма дума, той не може да иска, той не може да оспорва, той не може да прави нищо, само може да мълчи. Училището се разпада. До каква степен страхлив, ще ви кажа. В туй време се купува мястото на Изгрева. Надя ме вика да дойда. Сигурно да се оправят документите. Пращат ми телеграма. Викам: „Г-н директоре, трябва да отида." - „За какво те викат пак, бе?" - „Знам ли, казвам, виждате, че и на мен не пишат за какво е, знам ли? Може и най-тежък случай да има, може някой да е умрял." - „Да е умрял, добре. Ами ако не е умрял?" Не смее да ме пусне, бе, да не му направят забележка, че не се държи сериозно с персонала. „Ами ако не умрял?"- „Абе умрял, неумрял", ха-ха, ха-ха-ха, „викат ме, аз ще тръгна. За един ден." Такъв беше нашият директор, но той беше вече възрастен, трябваше да го пенсионират. Сега, значи, навсякъде аз съм бойка воевода и идва нов директор. Той пък беше един мухльо. Беше се оженил за една богата дъщеря от Ески Джумая. Тя знаеше, че има летни чаршафи и зимни чаршафи за спане. „Моят мъж", той пък „моята госпожа, мойта госпожа". Хай бе, твойта госпожа. Аз завеждам всичко. Там нямаше втори агроном. Аз завеждам и животновъдството, и градините, и полето, и правя дажби. Да направиш дажби на една крава, трябва да знаеш живото й тегло, трябва да знаеш възрастта й, млекодобива, всичко трябва да знаеш, да можеш да направиш хранителна дажба. Моите ученички идват сутрин, ние доим, кравата е така и така, дайте дажбата. Правим. Пак това. Директорът ми идва на ревизия. Свършва се. През деня ме вика. Ха, той там казва: „Прави корекция на дажбата. Тъй, тъй, тъй." - „Ха, деца, отговорете що слагаме толкова фураж концентриран, що слагаме такъв фураж толкова." Те отговарят. През деня той ме вика: „Ти защо ме злепоставяш пред ученичките?" Викам „Г-н директоре, вий нали пред тях ме питате? Нали там трябва да ви дам отговора? И вместо аз да ви дам отговор, те ви дават отговор. Да ви кажат на каква основа се изчислява едва дажба." Ей този мухльо започна да търси подкрепа в Министерството. В.К.:Срещу вас? Г.П.: Не, за себе си. Той срещу мен няма какво, щото аз съм бойка. Ами той търси подкрепа за себе си, да се защитава и кани Цветана Киранова, предполагам че е известна за вас Цветана Киранова като комунистка и боец срещу фашизма, нейния мъж какъв беше, Киранов, той стана професор после в агрономическия факултет, добри приятели сме. Кани, да прати семейството си, Прокопи Киранов, да прати семейството си да летува в това бе, в Орхание, знаеш ли колко е хубаво в Орхание? Ох, Боже, Боже! Пристига Цветана Киранова с трите си дъщери. Става, пак започва, „моята госпожа" и т.н. и т.н. Един ден, аз съм на лозето. Лозето е направено в различни системи: Кордонна система, чучувидна система, дълъг и т.н. и деца, това е опитно поле. Всяко значи дете знае тоз ред каква система е, как въобще се режат. Цветана Киранова идва при мен, гледа. Свършвам аз. Вика: „Ела да си поприказваме, аз там ще се задуша от тоз директор. Какво да правя, само за ядене се приказва и за дрехи. Какво да правя, какво да правя?" Викам: „Когато съм свободна, викайте ме и когато вий сте свободни, ще ви потърсвам и аз." И станахме ний приятелки с Цветана Киранова. А този човек не можа да прокопса. И той мислеше, че аз ще му правя някакво зло, защото после, след 9 септември се въртеше край мене така, вече въртеше опашка. Дума да не става. Какво той ще ме оправя. Той е некадърен човек. Оставих го така да си мъждука. Аз не съм тръгнала да убивам хората. Дума да не става, такова нещо, но не се подчиних. А мен ме пратиха тогава в полувисшия институт в Пазарджик - преподавател. Той беше полувисш земеделски институт за девици, подготвяхме учителки за практическите училища. Там на друга беда. Пак моята дейност беше причина. Най-напред направих парк върху чист пясъчник, като избрах подходящи растения. Организирах работниците. Всеки на място да се явява, всеки това да прави, отчет на всичко и т.н. Добре, но тогава беше земеделски режим. А там имаше народен представител - Йотов. А те отиват, работниците, и му се оплакват, че дошла една Папазова, която ги кара да работят. И тоя ахмак: „Как така ще малтретираш нашите партизани?" Земеделци. И ме назначават на по-високо място. Пращат ме в опитната станция в Пловдив, който стана после институт. Там ме приемат с добре дошла и Христо Даскалов ме прави специалист по декоративната растителност. Ама аз стоя ли мирна? Оттука, та направо при Димитър Кушев. А Димитър Кушев го познавам, той е от Поликраище. А Поликраище е в съседство на Боже. Да отида в Търново, трябва да мина през Поликраище. И него го познавам, защото той водеше жена си, беше приятел с директора в Боже и са готували, и там сме приказвали, и той ме знае какъв чешит съм. „Защо ме пращате в Пловдив, бе? Какво искаш, бе, какво искаш?" - „Повишаваме те. Повишавам те и ще те пратя на специализация." - "Ти ми кажи защо ме махна ти от Пазарджик? Кажи какво направих в Пазарджик." А в Пазарджик докато съм, идват инспектори от Министерството и учителките не са всички на еднаква висота. Инспекторът казва - тя е инспекторка и живее в другия вход на таз постройка: "Тебе ще те посетя на тази лекция еди-кога си, тебе на тази лекция." Дава един график. - „Дай да не е сега." Инспекторката гледа мен. Викам: „Елате при мен." Помня, беше по лозарство лекцията ми и както обикновено си говоря. А моите ученички или курсистки ме гледат в очите. Връзката не се прекъсва между моите и тяхните очи. Така съм преподавала всякога. Аз да ви разправя истории, в Орхание пак така беше. Страшно е, когато не си подготвен да заемеш някакъв пост. Викам: „Ето резултати от ревизията, нещо да имате, да кажете, да знаете повече, как така? Къде ще ме местите, бе?" Мисли си. А-ах, защо да мълча. Щото... В туй време пък става тука някакъв конгрес на земеделци. Там улицата пълна с манифестанти. „Затуй ли - казвам - затуй ли ме местите, ме махате? За да може да угодите тука на хората да ги влечете и да им обещавате каквото не трябва." Но нямаше, не можеше да се върна, срещу Йотов не може да се противопоставиш.