Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'обич'.

Открити 3 резултата

  1. 7. Обичам... от Владимир за Невена Неделчева «Уви, защо споменът за грешките на моята зора ме кара да въздишам? Може би трябва мъж да обичам? Ах! Ако бих обичал мъж, чувствам, че ще бъда все същият; времето никак не променя сърцето: та нали така се люби?...» Шевалие Де Бонде Обичам... Обичам светлите ти аз очи, в които се оглежда пролетта, обичам грейналите в тях лъчи, що леяттвойта вечна доброта... Усмихнат ли се те на мен, аз виждам в тях душата ти, която грей кат чуден ден - в тях благостта безспир трепти!... Аз виждам твоя слънчев път, по който ти вървиш без страх... Далечен, хубав Божи кът те мами с плам без грях!... В душата ти прозрачно чиста се днес оглежда всеки лик - тя твойта радост тъй лъчиста, на всеки жаждущ е отклик... В очите ти обичам светлината, която грей кат чуден ден, обичам жеста дивен на съдбата - духа на тоя миг блажен!... Зная, че ще Ви изненада това стихотворение, с което изразявам едно чувство, което много, много отдавна се е родило в мене и днес добива едно «реално» изявление, защото смятам, че не трябва да умре, преди да го узнаете. Недейте ми се сърди!... Можете ли да попречите на птиците да хвърчат, на славеите да пеят, на Слънцето да грее?... Можете ли да забраните на сърцето да обича, дори на своето собствено?... Защото и потребността от велика и истинска любов е постоянна, въпреки всички разочарования, горчивини и страдания от погрешните увлечения. Любовта е, именно, самият човек - тя има същото развитие и тя се стреми към по- висшето, по-доброто. «Никой болезнен опит не може да унищожи съвсем любовта и нуждата от нея» - е казал Блох, Защото радостта и красотата от една велика любов изпълнят сърцето така чародейно и силно, че дори и блясъкът на Слънцето бледнее пред тях!... Желае ви здраве и щастие: Владимир София, 18.IV.1949 г.
  2. XI. ЖАДУВАЩАТА ОБИЧ И АНГЕЛЪТ НА ЛЮБОВТА Невена Неделчева 1. Молитва на жадуващата обич Боже наш, ето, Ти си най-върховното същество, Ти си най-любящият, най- добрият, и все пак ние мислим за Тебе най-малко. Защо? Ти си велик и всемогъщ, ти си безпределната обич, и все пак ние не уповаваме на Тебе, освен в крайни случаи. Ти ни предлагаш неземно щастие, а ние плачем затрохиците човешки радости, които изгарят, както купчината дърва, и от тях остава само пепел. Мисля си: ето, Ти си най-любящото същество - самата любов си Ти, а ние търсим и плачем за човешката обич и страдаме, когато тя не ни се дава. Ние плачем за вода, когато изворите от Божествена Любов са досами нас. Сигурно сме слепи, Боже мой, за Тебе, и затова не Те виждаме и затова не Те обичаме повече от човешкото. Наистина, Ти си навсякъде, но защо ние не можем да Те обикнем навсякъде, а залепваме за едного и забравяме да Те виждаме във всичките? Боже светлий, когато мислех тия дни за Тебе, тези кратки минути, през които пак ми минаваше и някоя човешка мисъл, бяха най-хубавите. И чудех се тогава за какво мисля постоянно аз, та не мисля по-често за Тебе? И когато исках да отделя поне десет минути заради тебе, то пак не можах, а колко, колко други мисли минаха в мозъка ми и се задържаха там повече, отколкото се задържа мисълта за Тебе! Когато страдам, по-близко съм до Тебе - и въпреки всичката болка на сърцето ми, мен ми е пак тъй хубаво. То е много странно. Някоя ръка е сграбчила сърцето ми и го стиска до болка, а същевременно някой пее в душата ми - така е, когато мисля за Тебе. Но в мига, когато цяла сляза на земята, тогава сякаш съм в самия ад. И по-скоро пак бягам при Тебе. 0, Татко наш, понякога ми се струва, че аз съм отнякъде другаде, не от Земята, и плача, душата ми плаче по роден бащин дом. Сякаш съм пратена на Земята, както дете се праща в чужбина и тогава тъгувам и викам: «Татко, татко, защо ме изпрати тук - тук е тъй страшно, студено, върни ме пак при Теб!» Но тези моменти са били два или три пъти в живота ми, а, иначе, забравила, че не съм оттук, аз тъгувам за тукашните ценности, които, зная, все един ден ще ги оставя. И защо не по-рано? - Боже, нима толкова съм залепнала за човешкото, та всяко раздалечаване от него ми носи толкова страдания? Само когато Ти се моля, само в такива минути мен ми е тъй хубаво, отделена от всичко човешко. Господи, моля Те, помогни ми да превъзмогна известни недобри в мене черти! Виждам ги, и не мога. Разбирам страданието, когато мислено съм при Тебе Боже мой, и приемам го, но когато почне да ме гори, викам и плача, Боже мой, и много често не го искам. Боли, боли Боже мой! О, хиляди са теориите за добрата страна на страданието, но защо аз не мога още да ги понасям безропотно, или не безропотно, а със смирение и кротост? Защо все още мисля, че има неправда в света, когато в тоя свят ти си господар и никога няма да онеправдаеш никого? Защо аз мисля, че в тоя свят има безлюбие, когато ти си Любов и си навсякъде? Сигурно защото аз не мога да Те видя и през безлюбието. Господи, Господи, жадувам за много неща, за светли и велики неща, но аз все искам да ги постигна без да страдам, а това ми е най-лошото. Аз искам да ми роди лозето без да го копая и плевя и зная, че това е невъзможно. Да, то пак ще роди, но няма да са плодовете такива, каквито ги искам аз. И сякаш чувам да ми казваш, Господи: «Ако изпълняваш Волята Ми, няма да страдаш». Да, така е, Боже мой, точно така е, но има нещо в мене, което не ще. Да, вече ясно го сещам, когато не ще. И тъкмо затова страдам, защото повече или ако не повече, доста често, го слушам него. И което не иска да Ти се изпълни Волята и винаги тогава страдам. Но сега въпросът е как да преодолея това, което не иска. Това е, Боже мой, в мене няма смирение, няма кротост. В мене се раждат бунтове и забравям, че Ти си, Господи, и че ако Ти кажеш, всички само ще изпълнят. И ето, Господи, чувам някой глас да се смее в мене и да казва: «Ако е така, както казваш - че само да каже Бог, и ще стане, защо не стане мир и любов по цялата Земя, нали Той е казал отдавна това?» О, Боже мой, Ти не отговаряш на такива въпроси, защото не заслужават отговор, или може би те не са за моята глава. Да, злото е само миражно, то фактически не съществува, казваш Ти, злото е само за погледа на человеците, то е само от тяхна гледна точка, а, иначе видимото зло е пак добро. Злото е посято, но непоникнало още жито, то е скрито в земята, заровено е, но това е само временен процес, зад който се крие доброто - поникналото и изкласилото жито. Да, вярно е, Боже мой, но повдигни ме, Боже мой и дай ми възможност да погледна света през очи на светло същество и да видя света тъй, както Ти си го създал - красив, и да разбера порядъка във видимия безпорядък. Ние страдаме от нашата ограниченост, от недовижданието си. Ако ние не знаехме, че житото ще поникне, ние бихме плакали, ако виждахме, че някое същество го заравя в земята. Ако бихме знаели и имахме съзнание да обхванем живота и зад смъртта, то тогава, както ще видим житото да пониква от земята, бихме виждали и душите да поникват из телата и да заживяват нов живот. Нима стеблото прилича на зърното? И нима това духовно тяло, което ще излезе от физическото, трябва да прилича на него? Ние не плачем, когато водата се изпарява, защото знаем, че тя никога не се губи, а само се преобразява. Ако една вода не се губи, колко повече един човешки живот ще се изгуби? Наистина, това е абсурдно. И все ми се струва, че човекът много прилича на водата. Когато детето е в утробата на майката, това е ледът- замръзналата вода - стои на едно място. Когато се размрази и тръгне - това е роденото вече дете, което може да ходи и се движи по своя воля. А когато умре човек, това е видимата смърт на водата и преобръщането й в пара. И новото й връщане на земята, във вид на дъжд, това е новото връщане на детето - на човека за ново раждане на Земята. О, Боже мой, Ти си едничкото същество, на Което мога да говоря без страх, без боязън, че ще се оскърбиш, че няма да изрека фразата така, че да не ме разбереш и да се обидиш. О, Господи, добре, че Тебе Те има. И когато Ти говоря на «Ти», Ти ми се радваш и не искаш официални обръщения. О, Боже, Ти си по-непридирчив и от хората. Колко бих искала да притежавам макар една твоя черта, да съм добра, о, колко много искам да съм добра, и не мога. Все негодувам, Господи, все негодувам. Това е ужасно, ужасно просто. А все си мечтая да съм тиха, кротка, смирена, но пък тогава ми се струва, че няма да живея. Като че ли в мене има един бурен живот, който кипи и иска проявление. Като че ли ми трябват простори, за да се развия. В мене има мисъл, че тоя живот, който го живеят другите, е рамка и ограничение за мене. В мене има понякога нещо, което пищи, когато искат да го ограничат. То иска простор, жадува за творчество, за свобода, иска да се прояви и да действува. И питам се, питам,Господи: право ли е това? О, Боже мой, наистина ли Те чувам да ми отговаряш: «Не е време сега. Не бързай! Право е, но не бързай! Имай търпение, всичко ще стане. Не си готова още. Желязото трябва да се кали, докато стане готово. И сега трябва търпение, търпение и вяра, че всичко е добро и за добро.» О, колко ми се иска да Ти пиша още, Боже мой, в душата ми има толкова неща, които бих искала да Ти ги кажа и тогава би ми било по-леко. О, Татко, о, всеобхващаща Любов, приюти ме в Твойте пазви и сгрей изстиналата ми душа. О, дано, като съм близко до Тебе, да влезе и в мене красивото и доброто, което извира от Тебе. Клепките ми се притварят морни, но душата ми, като плакало дълго дете, сега си почива на майчини гърди и й е тъй приятно. О, Господи, искам, искам да съм при Тебе. 1.I.1938 г.
  3. 4.Неръкотворният дом на обичта Татко дълбоко въздъхна и притвори очи. Невидима светлина като че ли осени челото му в полумрака. Из целия път на връщане си мислех: защо Бог не чу горещата им молитва? Защо нейните сълзи останаха невидени? Защо неговата новородила се вяра остана неподкрепена? Когато запалихме лампата в нашата приветлива къщичка - в подножието на Голямата Планина, Той прочете в погледа ми измъчващия ме въпрос. - Защо Бог не ни чу ли? Та нима Тя не е при мен всякога - и даже повече оттогава? За обичта, дете мое, няма време и пространство. Наистина, аз нямах по-красив дом, в който да я приема, от моята душа - и затова сега Тя там обитава... Нямах по-красиви градини, обкичени с хиляди цветя, от тия на моето сърце - затова тя винаги сега пребъдва там... Не разбрах твърде добре това, което Той ми каза, но замълчах и се замислих за Нея... Татко седна до масата и се зачете в разтворената книга. Да, той винаги четеше или пишеше приказки - приказки, които хората обичаха да четат тъй много, защото бяха песъчинки, които неговото сърце беше обърнало в бисери...
×