Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'приказки'.

Открити 5 резултата

  1. 10. КАК ЗАПОЧНАХ ДА ПИША ПРИКАЗКИ Беше дъждовна есенна вечер. В приемната на Учителя светеше. Почуках на вратата. Той отвори и ме покани. Свалих обувките си и влязох. Стана ми светло и приятно. Почувствувах се в друг свят. Учителят ме погледна и ме заля с оная светлина, която излъчваше. Забравих за какво бях дошла и не знаех какво да говоря. Мъката, с която идвах, изчезна и аз мълчах. - Защо ти са мокри чорапите? - запита Учителят, за да ми даде възможност да отпуша бента. И да разтоваря тежката си житейска раница. - Така си ходя по цял ден. Това нямане, тези безкрайни разстояния ми дотегнаха. Най-хубавите години от живота ми ще минат в оскъдица - заокайвах се аз. - Умният човек използува всякакви условия, а глупавият и при най-добри - губи. Всяко изпитание идва за добро. - Кажете ми, какво добро да видя в моята мизерия? - Е, зависи какво съдържание искаш да вложиш в живота си. Кое е по- красиво и по-ценно: да бъдеш бездушна кукла с гердани и копринени рокли, или да си изработен човек, лицето ти да говори за вътрешен, дълбок духовен живот? - весело запита Учителят. - Не желая да съм кукла, но и моето тегло не е малко. Живея на ул. «Д. Петков», работя до зоологическата градина и по три пъти в седмицата идвам на Изгрева. И всичко това най-често правя пеша, извървявам километри пеша. Не хленча, не бих приела да ме съжаляват хората, но, Учителю, моля, кажете ми, кога ще се сложи край на това тегло? - Ако беше материално добре, ти нямаше да идваш на Изгрева. Радвай се, че жертваш от своите блага за другите, а с условията лесно можеш да се справиш, ако ги обърнеш за добро. - А какво добро да виждам в това - и в дъжд, и в сняг трябва да вървя километри пеша? - Ще ти кажа: Всичко може да се обърне в добро. Като вървиш, мисли! Измисляй сюжети за приказки и като се прибереш вечер, записвай ги. Опитай, рекох, и ще видиш, че няма да ти тежи вече пътят. - Значи да измислям приказки? Ще опитам, но надали ще мога? - Ще можеш! Спри се на един сюжет и го облечи в приказна форма - спокойно и убедително добави Учителят. И всяка Негова дума като кристална изворна вода се поглъщаше от жадната ми душа. Животът ми продължаваше все така. Често си спомнях думите на Учителя и като вървях, се опитвах да мисля за някои герои. Една вечер, като шляпах из калта, връщайки се от училище вкъщи, с хляб в чантата и без стотинка в джоба, представих си един куклен град, където няма бедни. Царицата на куклите всяка вечер с хвърковатата си колесница обикаляла целия град и пред всяка врата поставяла кошничка с плодове... и тъй нататък, и тъй нататък. Докато стигнах у дома, приказката звучеше в съзнанието ми отначало докрай. За първи път се върнах неусетно вкъщи. Преди да си легна, написах първата си приказка: «Кукленият град». На следния ден я разказах на децата в училището. Те я харесаха и искаха да я повтарям дни наред. След някой ден - все така по пътя, измислих приказката за «Живота на едно камъче», «Снежната царица и първото кокиче» и т. н. Скоро във вестник «Нови дни» започнаха да излизат мои приказки. В дъжд, в сняг, в мраз... вървях усмихната и мислено разговарях с моите герои от приказките. Условията се превъзмогват, когато човек мисли за нещо полезно и не се оплаква. «Всяко изпитание идва за добро» - беше ми казал Учителят.
  2. III. ТАТКОВИТЕ ПРИКАЗКИ ЗА НЕЯ Benitta [Невена Неделчева]. Татковите приказки за нея. София, 1935 г. Вместо предговор Какво още не съм ти казал? - Което не мога да ти кажа. Но То съществува. И сянката му ще се простре далеч, далеч... Всичко, разбира се, ще мине, защото в човешкия живот всичко минава, защото и самият човек минава!... Но има Нещо, което никога не минава, до което времето се не докосва, което само е всичко: - То дава живота и радостта! Ти Го знаеш кое е То, познаваш Го, защото без Него не би познавала и мене... И когато всичко ти отнемат или изгубиш - тъкмо тогава То ще е най-близко до тебе. И когато имаш Него, ти ще имаш всичко! (От едно Татково писмо)
  3. ПРИТЧИ И ПРИКАЗКИ СКЪПЕРНИКЪТ ОТ ЗЛАТНАТА ЕПОХА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО Това е било в ония времена, когато хората са живели с други нрави, когато в проявите си са били естествени, непринудени. Това е било в онази златна епоха на човечеството, когато умните хора са познавали преходността на материалното и са били чутки да проявят внушенията на духовното. Разправя се, че в тази златна епоха богатите са разнасяли с каруци златото и скъпоценностите си и са ги раздавали на всеки нуждаещ се. Това днес не може да стане, защото хората ще ги сметнат за луди. Съществувало е тогава едно духовно благородство, което се е проявявало навсякъде. И все пак в един от градовете на тия благородни хора, където богати и бедни са мислили, как да се надпреварят в правене на услуги и добро, е живял един голям скъперник. Той е живял уединено и е мислил само за себе си. Никому добро не е правел, а е мислил само да трупа богатства. Веднъж из града вървял младеж, син на един от големите богаташи в страната. Заедно с няколко слуги той е карал една голяма каруца-вагон, пълна с различни сребърни и златни скъпоценности. Когото срещали по пътя си, той му давали от скъпоценностите. Като се научили за това, хората взели да се стичат отвсякъде към младия момък. Всеки носел някакъв съд, голям или малък, да му сипят нещо от тия блага. Научил се за това и скъперникът и веднага тръгнал за мястото, дето се раздавали благата. Хората носели малки или по-големи паници, но той счел, че тия съдове са малки и недостатъчни. Затова взел със себе си един голям сандък и се явил пред младия момък. Като го видял, момъкът му казал: Легни на земята! Скъперникът легнал. Тогава момъкът заповядал да сложат сандъка върху гърдите на скъперника и да сипват в него лопата след лопата от скъпоценностите. Сандъкът натежавал все повече и повече. Скъперникът почнал да вика от задуха: Престанете да ме товарите, стига ми вече, не мога да дишам вече, задушавам се! Момъкът погледнал към задушаващия се скъперник и казал на слугите си: Не сваляйте още сандъка от гърдите, нека си научи добре урока. Така разумната природа поучава тези, които мислят само за себе си, които обичат да взимат и трупат повече, отколкото им трябва. Мнозина от тях остават под товара на собствената си алчност и скъперничество. От Учителя, преразказала Ели
  4. ПРИТЧИ И ПРИКАЗКИ СВЕТИЯТА И КАМЕНАРЯТ Един светия живял в продължение на двадесет години в една гора, дето събирал пръчки, от които правел кошнички. От време на време той слизал в близкия град да продава кошничките си, за да се прехранва. На пътя, по който минавал, той постоянно виждал да седи един каменар – беден, благочестив човек, който по цели дни чукал камъни и едва смогвал да прехранва семейството си. Като виждал светията, натоварен с кошничките, каменарят го поканвал при себе си, да хапнат и да си поговорят. Светията оставал много доволен от каменаря и постоянно се молел на Бога да подобри материалното му положение, да се не измъчва. Бог, обаче, не отговарял на молитвата му и му давал да разбере, че ако положението на каменаря се подобри, характерът му ще се изопачи. Светията, обаче, не можел да си представи, как е възможно да се развали такъв добър човек като каменаря и затова не преставал да настоява в молитвите си, да облекчи Бог неволята му. Най-после Бог решил да изпълни молбата на светията. Той му открил къде имало заровено голямо богатство и му рекъл да открие това на каменаря. Светията веднага завел каменаря на посоченото от Бога място и му казал да разкопае земята, за да извади скритото богатство. Каменарят разкопал местото, което светията му по-сочил и наистина намерил голямо имане. Като го извадил, той си отишъл радостен у дома с намерение добре да използува това нечакано богатство. И наистина, след някой и друг ден той започнал да строи къща. Като се свършила къщата, той я мобилирал добре, пренесъл се в нея със семейството си и започнал да живее нашироко. В скоро време той се прочул из цялата околност като виден човек, голям богаташ, който имал голяма сила и влияние между хората. Затова и бил назначен за пръв министър в държавата. Светията продължавал да плете кошнички в гората и да слиза в града да ги продава. Той минавал все по същия път, но вече отдавна престанал да вижда каменаря. Веднъж като вървял по една улица в града, той срещнал каменаря, зарадвал се, че го видял и го спрял да си поговорят. Ала някогашният каменар, облъчен разкошно сега, надменно го изгледал и му казал: Кой си ти? Как смееш да ме безпокоиш? Аз не те познавам, навярно ти имаш грешка, като мислиш, че съм твой познат. Светията се отдръпнал настрана и дълбоко се замислил. Но понеже познавал добре променливото човешко сърце, обяснил си поведението на каменаря. Видял той, че каменарят, за когото някога той така усърдно се молел на Бога да го избави от сиромашията, наистина забогатял и си подобрил положението, но същевременно погубил душата си. Все пак светията се обърнал към Бога с молба да му покаже, как да изправи погрешката си. За да му даде един добър урок, Бог изпратил при него един ангел. Ангелът се приближил при светията и започвал да го бие. Светията се намерил в чудо. След като ангелът го набил добре, казал му: Ти направи един несполучлив опит. Ти пожела да се подобри материалното положение на каменаря, но с това погуби душата му. Сега трябва да се молиш да изправиш по някакъв начин погрешката си. Светията разбрал, че той трябва на всяка цена да изправи своята грешка и затова отишъл в пустинята, дето прекарал в уединение, в пост и молитва, за да спаси душата на каменаря. И този път Молитвата му била чута. Против бившия каменар, сега пръв министър, започнали всевъзможни интриги, положението му се разклатило, срещу него се повдигнали какви ли не обвинения и преследвания, така че не след дълго той изгубил и власт, и богатство. Той изпаднал до такава степен, че трябвало отново да се върне към първия си занаят. А светията, доволен, че изправил погрешката си, се върнал отново в гората и пак се заловил да плете кошнички. Когато отивал в града да ги продава, той виждал каменаря на предишното място да чука камъни. Tе отново се сприятелили. Светията редовно започнал да се отбива в дома на каменаря. Последният го приемал радушно, угощавал го и разговарял с него. Един ден каменарят му казал: Помоли се на Бога да ми върне богатството. Първият път не можах да го оценя и го изгубих. При вида на такова голямо богатство аз се възгордях, забравих Бога, отказах се и от тебе, но ако Бог отново върне богатството ми, аз ще изправя поведението си. – Не, втори път не правя същата погрешка, отговорил светията. * * * СЪДЪТ НА ПРИРОДАТА Двама млади момци се влюбили в една красива мома. От ревност единият от тях убил другаря си. Измъчван от съвестта си, той отишъл при един мъдрец, служител на разумната Природа и го попитал как да изкупи престъплението си, дали да се предаде на властта или да чака природата да му наложи своето наказание. – Съдията, отговорил му мъдрецът, осъжда един престъпник на няколко години строг тъмничен затвор. Но знае ли той точно, на колко години трябва да го осъди? Той се ръководи от някакви закони, но тия закони не са написани от природата. Природата е определила точно за всяко престъпление съответен срок на наказание. Има много по-разумни начини за изкупване на едно престъпление, отколкото обесването, затварянето и пр. Като казал това, мъдрецът посъветвал момъка да се ожени за красивата мома, зарад която извършил престъплението. – Ще ви се роди син, завършил той и този син ще бъде убитият. Момъкът постъпил така, както го посъветвал мъдрецът. Наистина му се родил син – убитият, който му причинил големи страдания. Но чрез тези страдания той изкупил завинаги греха си.
  5. ПРИТЧИ И ПРИКАЗКИ ИЗОБИЛИЕТО Един китайски император искал да стане член на Всемирното Бяло Братство. За тази цел го изпратили между животните, да учи техния език. Като поживял известно време между тях, той започнал да разбира езика им. Един ден той срещнал две мравки, които се препирали за една трошица. Те и двете били хванали трохата и здраво я държали. Едната казвала, че трохата била отредена ней. Другата настоявала, че тя ù била изпратена като дар от небето. Така, всяка мислела, че има право на трохата и не я отстъпвала на другата. Ни едната пуща, ни другата. И двете държали трохата, без да могат да си хапнат от нея. Императорът наблюдавал този спор и мислел, как да го разреши. По едно време той сгледал наблизо един овчар. Отишъл при него и го попитал: „Имаш ли някоя и друга трошица хляб?" – Имам, торбата ми е пълна с трохи. Току що ядох. Императорът взел шепа трохи, па ги изсипал на мравките. Като видели това изобилие от трохи, двете мравки пуснали трохата, за която тъй горещо спорели и се нахвърлили към трошиците. Така спорът се прекратил. Императорът продължил пътя си нататък. По едно време видял, че две кучета се давят за една кост. – Какво правите – извикал им императорът. – Защо се давите? Кучетата спрели за миг да се борят. – Снощи, отговорило едното куче, господарят ми даде голямо угощение. Като се свърши угощението, той хвърли и на мене една мазна кост, да опитам и аз нещичко от гуляя. Отде се взе тоя неканен гост, нахвърли се стръвно върху костта, иска да ми я отнеме. Да река да я разделя с него, няма как – тя е толкоз здрава, че с нищо не може да се раздели. Па няма защо и да я деля с този разбойник тя си е моя, и аз имам право сам да я изям. Императорът нищо не възразил на ръмжащото куче, а се запътил към дома на неговия господар. – Намира ли ви се някоя кост, останала от угощението, попитал го той. – Стига кости да искаш, ей ги там цял кош. Вземи си колкото щеш. – Императорът взел няколко кости, хвърлил ги на кучетата и те тутакси престанали да се джавкат и да спорят. Изобилието и тук разрешило въпроса. Императорът продължил пътя си, размисляйки за тези два случая. Както си вървял, обаче, той се натъкнал на двама земеделци, които се препирали за няколко педи земя. Карали се, викали, не можели да разрешат през де да минава синора между нивите им. Единият настоявал, че съседът му бил заграбил една ивица земя от нивата. Другият пък твърдял, че тази земя си е негова. Нито единият отстъпвал, нито другият. Като видял императорът, че работата ще стигне едва ли не до бой, той се приближил при селяните и им казал: „Приятели, можете ли да отложите спора си до утре и да дойдете при мен, аз да го разреша?" – Кой си ти? Императорът написал своите знаци, дал им бележката, като им определил, по кое време и на кое място да го дирят. На сутринта двамата съседи отишли на определеното място и получили по десет декара земя. Щом получили по толкова много земя, те забравили спора за няколкото педи земя и се върнали доволни по домовете си. Така китайският император разбрал, че най-мощното средство, което разрешава всички спорове, е изобилието. БОГАТИЯТ И БЕДНИЯТ ЛАЗАР През една лятна нощ Бен Елиезер Сафра се пресели във вечността. От ранни зори новината се носеше в града, нахлуваше в малките кафенета, чиито стопани метяха още тротоара, стигаше до ония стари жени, които ставаха рано и сега наливаха своите спиртници. – Горкият Бен Сафра! – казваха случайните минувачи и бързаха да го споделят с други. По-нататък новината се носеше от ония, които, уморени от будуване край смъртно-болния, сега се прибираха по домовете си. – Бен Сафра умре, – казваха старите евреи от кварталното кафене на Бен Шица. – Бог да успокои душата му ! – Всемогъщият да му прости греховете, – добавяше Маир с упорит глас. – Да наследи рая, добавяше друг. Няколко часа по-късно целият град знаеше, че Бен Сафра, най-богатият човек в града, не беше вече между живите. И както винаги, събрани по праговете, жените разискваха, разказваха, някои дори се надпреварваха да изброяват добрите му качества. Нали за умрелите не бива да се говори лошо. Само жената на Арон месаря, Рашел, за която се говореше, че има дълъг език, рече: – Сега вече всеки ще може да влезе в къщата му, вратите за погребението ще бъдат отворени. – Разбира се, това е погребение, – обади се русата Лея. – Не е сватба я! – добави пак Рашел – както преди пет години, когато се жени най-големият му син. Не пуснаха никого който нямаше покана. Помните ли? – Помня, разбира се – каза Лея. Останалите гузно се спогледаха, не им се искаше да вземат участие в този разговор, който им прозвуча като клюка и мълчаливо се разотидоха. А това всички помнеха. За подобни неща народът има отлична памет. Това беше тогава, когато Сафра ожени сина си. Къщата му беше нова, току що влизаха в нея. Разказваха се чудеса. Сам Бен Сафра, който беше голям познавач на скъпи и старинни предмети, голям любител на красивото, ръководел постройката заедно с прочут архитект. Неговата къща беше единствена в града по своя стил. Сам той ходил няколко пъти в чужбина за мраморни украшения, а цветната мозайка и мазилка били направени от най-опитните майстори в страната. С една дума, къщата на богатия Сафра беше същински дворец. Всички искаха да видят тоя рядък по външна и вътрешна красота дом на Сафра. Такъв най-удобен случай, разбира се, беше сватбата на Адон Йосиф, големият син на Сафра. Нали се знаеше, че за сватба вратите са отворени за всеки – който чуе тъпан, както се казва, тича да се повесели и изяде едно сладко за честитка. Но не беше така в къщата на Сафра. Мъжете които влизаха с цилиндри на глава и бели ръкавици, с черни костюми, имаха в ръцете си покани. На вратата стоеше лакей в парадна ливрея, покланяше се учтиво, особено на дамите, които грижливо държаха своите шлейфове. Друг един слуга, по-просто облечен, стоеше на пътната врата и от време на време пъдеше нахалните и любопитни бедняци, които се катереха по железните решетки. Отвътре се чуваха звуците на музика. Гостите се смееха и пируваха. Нали това беше голям празник, а Сафра искаше да го отпразнува с най-голм блясък! Тъкмо сега не беше хубаво, може би, да се припомня за тая сватба, на която нито един бедняк не беше поканен, но виновна е за това, разбира се, бъбривата Рашел, която не знае мярка и време на приказките си. Сега Бен Лазар Сафра лежеше на смъртния си одър, покрит с черна коприна, която се свличаше до паркета. Две големи свещи горяха до края на ковчега му. Около него, потънали в дълбок траур и печал, стояха неговите близки. Вратата на стаята беше широко отворена и оттам се виждаше парадният салон, чиито мебели бяха покрити с креп. Влизаха и излизаха постоянно хора, върволица се точеше непрекъснато. Всички искаха да му отдадат последна почит. Не бяха малко ония, които го познаваха. Почти целият град се беше стекъл, а мнозина, може би, бяха дошли да видят къщата му, потънала в разкош и блясък. Бен Елиезер Сафра бше най-богатият човек в града. Капиталите му бяxa се увеличавали, когато беше буден и когато спеше, секундникът отмерваше неговите печалби. Такова богатство няма край Но, уви, животът имаше край и за него, както и за всички. Смъртта не прави разлика. Когато дните се свършат, тя идва, студена и неумолима. Тя взима еднакво душата на тоя, който обитава в палати, и на оня, който живее в колиба. Бен Сафра живя малко – 50 години, но живя охолно и богато от люлката до смъртния одър. Нужда той не позна, но позна и опита всичко, което на земята можеше да се вземе срещу пари. Беше ли сега доволен? Кой можеше да знае това? – Само той, който сега лежеше, мълчалив и затворен, навеки млъкнал. Нищо не се чуваше, нищо не се виждаше. Светът на умрелите беше велика тайна за живите, за всички и за мен, който смирено и тихо стоях до ония, които шепнешком приказваха и хвалеха добродетелите на починалия. Петнадесет минути по-късно аз излязох навън и поех широката улица. Нещо тежко се откъсна от гърдите ми. Какво толкова ме засегна смъртта на един милионер, когато по широкия свят умират хиляди нещастници, които нямаха позволително за гроб и стояха повече отколкото трябва непогребани? Прибрах се късно и заспах веднага след тоя тягостен ден. Събудих се посред нощ и... чудно! Мисълта за Сафра не ме остави до съмнало. На следната нощ се повтори същото. А на третата стана нещо, от което няколко косъма ми побеляха. Беше пак към полунощ, когато някой ме бутна по рамото и рече: – Искаш ли да видиш Сафра? Бен Лазар Сафра, милионера, банкера ! Аз не бях от страхливите, но смутих се не малко, стреснах се дори, макар че се помъчих да се овладея. – Сафра е покойник и няма какво да го гледам – отговорих аз. – Покойник! – подигравателно се обади гласът. Покойник! Хората са много глупави, ако мислят, че мртъвците умират и тук. – Какво е това, оставете ме да спя ! – Твоите съседи какво не биха дали, за да го видят. Погледни само и ще видиш неща, които никога могат да ти са от полза, нали искаш да четеш в душите на хората? Защо пък да не гледам, си казах аз, нищо не ще ми струва. Отворих очи и погледнах... О, небеса, врно ли беше това? Съвършено вярно, защото аз видях с моите собствени очи. Аз видях, аз видях Бен Сафра, жив и досущ такъв, какъвто беше приживе, само с побледняло лице и странни очи. Той се сърдеше на някого, недоумяваше, ходеше насам-нататък, не можеше да си намери място и току натискаше с пръста си, както се натиска електрически звънец; чакаше една секунда отговор, който все не идеше и започна пак да вика и да се ядосва. Когато и на неговия вик никой не се обади, той се провикна с цяло гърло: „Лазаре!" – Какво, господарю? – проехтя отговор от небесата сякаш. – Не чуваш ли, оглушахте ли всички? Какъв е този безпорядък в моята къща? – Какво искаш? – Какво искам? Ела ми дай обущата, обуй ми чорапите, трябва да излизам, облечи ме. Полей ми да се умия! – Е, Сафра, не мога! Сега не сме на земята – се обади след ма ако Лазар. – Не сме ли? Ами къде сме? – смутено попита Сафра. – Другаде съм аз, другаде си ти. – Не говори глупости, Лазаре, годините изглежда са помътили ума ти, но хайде по-скоро ела тук. – Не може, Сафра. Ние сме умрели за земята, Сафра. Не помниш ли последните години, когато боледувах и през един прекрасен ден тъкмо пред Пасха се преселих във вечността? Сега и да искам не мога да дойда при теб. Едва тогава Бен Елиезер Сафра се стресна, погледна наоколо, спомни си сякаш нещо страшно, което скоро беше станало, обзе го ужасен страх, и едва тогава той усети под краката си една страшна горещина, която пареше нозете му. В тоя ужас той започна да трепери от страх. Горещината пълзеше по тялото, стигна устата, гърлото му засъхна, обзе го, види се, страшна жажда и той завика: – Лазаре, Лазаре, ела тук, че умирам за вода. Гърлото ми гори. Ужасно горещо е тук. – Не мога, господарю! – Лазаре, нали при мене беше слуга, не помниш ли, когато ти позволих да си направиш една колиба в моята градина? Не помниш ли, че всяка сутрин ме будеше и ми поливаше да се измия, а сега не искаш една капка вода да ми дадеш да си наквася гърлото. – Да, Сафра, там аз бях слуга, но тука не съм. Аз живея в блаженство и ангели ме пазят. Всеки ден на страдание на земята, за мен тук е празник. При светите отци Аврам, Исак и Яков съм сега, не мога да ги оставя, за да дойда при теб. И да искам, не ще ме пуснат. Ти прие добрините на земята, а аз на небето. Тук редът не е както на земята, бедни Сафра.
×