Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'работа'.

Открити 4 резултата

  1. 13. НА РАБОТА СЪС СВОИТЕ СЛАБОСТИ, НА СРЕЩИ С ЧУЖДИТЕ НЕДЪЗИ Всяка неделя ходехме на Витоша, обикаляхме България, правихме обиколки по Рила от Боровец, през Мусала, до езерата - спяхме в манастирчето в Говедарци. Това е ставало много пъти - когато имах отпуска. Желанието му бе да направим екскурзия от Ком до Нос Емине по Стара планина. Чакаше ме да се пенсионирам, но това желание не се осъществи. С настаняването си в бараката започнах да свиря. Исках да влезна в академията като извънредна ученичка, приеха ми заявлението, но когато седнах на пианото, Андрей Стоянов ме попита на колко съм години. Казах: „На 35 години." - „Но ние не приемаме по-възрастни от 25 години." Посещавах лекциите в Салона, също и културните програми и концерти, които се давали. Обичах много да слушам Мария Златева, с Митко пееха заедно. Бяха се оженили. Нея я обикнах още при първото ми идване на Изгрева. Тя живееше срещу моята барака. Посочи ми да отида при Мара Петкова, но тя ме насочи към Сийка Ранкова. При нея учих няколко години. Тя ме научи да свиря културно. Макар че във Видин минах при много учители, аз свирех по слух. Макар че стигнах до Моцарт и Хайден. Върна ме да се науча да броя. И то не с крак, а с уста, което беше по-педагогично. Никога не ми е свирила урока си, но беше толкоз взискателна, че скоро се оправих и стигнах да свиря Бах и Бетховен. Беше много доволна от мен, макар че работех и свирех. Взимах един път в събота урок. Бях много точна, часовникът удряше часа и аз звънях на вратата. Разбира се и тук вървях с прекъсвания от моите състояния. Вървях много добре и свирех по 3-4 часа след работа. Напреднах и тъкмо когато материалът стана по-сложен, влезнах в по-трудните сонати на Бетховен, преместиха ме на гара Искър, където губех в път 4 часа - времето, което употребявах за свирене. Трябваше да спра. Поплаках си и си рекох: Не бях изключителен талант да давам концерти, също нямаше с тези частни уроци да преподавам, тогаз трябваше да бъда работник и да изкарам пенсия. Така продължих да се занимавам сама. Работих при Тилко на ръчни станове. Изкарах няколко години. Той и Цвета бяха трудолюбиви и способни хора, но не бях софийска жителка и трябваше да ги напусна и да постъпя в държавна фабрика - беше близо до Изгрева. Там изкарах няколко години, като учех и работех, докато я преместили на гара Искър. Това ми бяха най-светлите, най-осмислените години в живота ми. Задоволяваха музикалното ми чувство. Тези щастливи и осмислени години не се повториха. По това време Мариета се ожени за Мехмед. След дълга дружба, работейки във фотото и поддържаше родителите ни. Забременя и роди Норчето - едно хубаво, чудно дете. Когато чух това, гласът ми каза: „Много ще го обичаш." Така стана. И сега, пишейки тези спомени, имам хубава връзка с нея. Казаха ми, че в минал живот ми е била дете. Докато работех, помагах с каквото можех според силите си. Преместих се в друга барака да живея, измазах я да не ми е студено. Устроих се някакси. Срещу нея живееха Бистра Цонзорова и Цонзоров. Пропуснах да кажа, че когато се настаних в първата барака, Арнаудова ме повика и ми каза настръхнала: „Лидия, бягай, Никола Антов пуснал слух, че си английска шпионка." Нов изпит! Моят брат след като се ожени, бащата на жена му ми намери магазин на „Цар Калоян", продаваше книги и се занимаваше с фотографии, на горния етаж стаята беше свободна. Преместих се там. Не помня колко прекарах там, но посещаваше ме Петра Шелингозова и бай Васил. Беше лятото. Покани ме да обиколим Рила и с Недка тримата направихме тази екскурзия, като минахме през страшното езеро. Когато се прибрахме, сънувах сън. То беше по-скоро полусън. Сънувам, че съм на страшното езеро. Небето някъде по средата, между върха и езерото бях седнала, а над мене седнал Учителят цял в бяло, величествен. Взе да ми говори. Това продължи цяла вечер. Нищо не запомних от това, което ми говори, записано е някъде в акашовите записи. Когато се събудих, остави ми да помня само следните думи: „Учи английски език." Беше нещо грандиозно, величествено, предпазващо. Въпреки срама, който преживявах от това петно, което ми залепиха, и мислех, че вече никога няма да видя Изгрева и братята и сестрите, пресрамих се и отидох при брат Боев. Разправих му съня. Той, заеквайки, ми каза: „Лидия, Лидия, знаеш ли какво значи това? Английският език е ангелски език, това значи да се научиш да обикнеш всички." Не след много Антов го изпратили на лагер, а на мен ми намериха тази барака, където се върнах пак да живея на Изгрева и там останах да живея 10-20 години. С Бистра се сближихме. Посещаваше ме. Но Антов не след много го освободили, стана тартор. Разсипа Изгрева. Към мен имаше отрицателно отношение. Даде на Христо мястото, което му се полагаше по регулация не по продължение, а надолу, като трите бараки, на Йордан йогата, Петрината и моята влезнахме в негово владение. Местата бяха братски, а бараките прикачени. Местата дигаха бараките и Христо, който имаше малко собствено място, стана наш хазяин. Започнахме дела, харчове, разправии, но един ден благополучно като мръсни котета ни изхвърлиха багажа на улицата. Дъжд, студ, а ние без прокрив. Отидох да живея при Таньо Танев и Славка, жена му. Плащах 150 лева наем, а аз вземах едва 500 лева. Трябваше да гладувам. Но Провидението не ме остави. Работих на гара Искър в Каучуковата фабрика „Яко Доросиев". Преместили ме бяха на една работа, на която за една допълнителна прибавка намалили ни нормата и взехме да получаваме над 1000 лева. Това продължи близо година. Към това семейство имам най-хубавите спомени. Бяха трудолюбиви. Той от братството, имаше благословение. Бай Васил всяка вечер идваше при мен на вечеря. Една вечер каза: „Взеха книгите, натоварили на колко камиона." Не след дълго, ако се не лъжа, взели и салона. В този дом прекарах около една година. По това време Елиезер Коен почина и Мариана, жена му, нямаше право да живее сама в това голямо помещение. Тя предпочете мен пред хазайката си и предложи ми да живея с нея. Казах й: „Веднъж са ме изхвърлили на улицата като мръсно коте, нямах съдебно решение, без такова не идвам." Тя тича нагоре, надолу и ми извади такова. Там заживях от 1958 до 1973 година, когато ни преместиха в комплекс „Дружба". Животът ми с Мариана беше също тежък, едно голямо изпитание. Един господарски дух, интелигентен, външно чист, организиран. Често пътуваше за Русия, имала сестра, в Германия също сестра. А тя дошла от Латвия. Искаше да служа на Партията, но удари на камък. Който е приел Христовия комунизъм, не може да служи на Партията. Намрази ме и търсеше начин да ме махне. Служеше си с разни мръсни клопки, не е за разправяне. Говореше само за нейния отрицателен характер. Но съдебното настаняване ме спасяваше и не ме изхвърли на улицата. Към 1980 година взехме да боледуваме и бай Васил, и аз. Аз от отравяне от бензинови изпарения, а бай Васил от простатната жлеза. Хранехме се заедно, посрещахме гости - Таня от Свищов - учеше за изпити, Райна Дилова от Видин, Ненка от Бургас и т.н. и т.н. Ходехме на екскурзии, неделя на Витоша, а при отпуска - на Рила. Пътувахме без палатки от Боровец до Мусала, до езерата. На времето с Генчо само веднъж бях на Мусала, видя ми се пътят по-лек от този на Витоша, а за това, което изживях, когато се качих на върха и се разкри пред взора ми панорамата, е приказно. Витоша, Стара планина, Родопите, върховете на Рила, Пирин и т.н. Дори казвах, че при ясно време се виждало Бяло море. Когато се върнахме, валеше сняг, заседнахме на заслона, имаше нарове и печка. Прекарахме там цяла седмица, той рисуваше „Окото". Да разправя за екскурзиите, с всичките красоти и приключения, иска се друга тетрадка за описание.
  2. Ани

    7. ЩО Е РАБОТА

    7. ЩО Е РАБОТА 14.03.1969 г. Преди много години (1942 г.) запитах Великия Учител: „Учителю, защо не мога да се радвам?" Той разкри булото на моето минало, строго и назидателно ми каза: „Как ще се радваш, като не си работила." В тежка размисъл ме хвърлиха тези Негови Слова. Нима не работех? Уморена се прибирах у дома от работа по магазини, фабрики, домашни и започвах да уча, свиря, пея. А Той ми рече: „Не работиш." Дълго, дълго този ключ беше неизползван от мен. Продължавах да изнемогвам и боледувам от непосилен труд - и все се питах, нима не работя? Що е работа? Минаха много години, съдбата ме люшкаше по много посоки. Аз се сърдех, роптаех, огорчавах, съдех и все питах какво, що е работа?... Но всички тези противоречия се складираха в моята душа и те започнаха тихо и кротко да ми проговарят. Когато се сърдиш, роптаеш, огорчаваш и съдиш, погрешката е твоя, защото виждаш чуждите погрешки, а своите не виждаш. Ученикът е сляп за тях и е тих и спокоен всякога. Нова страница се разкри пред мен. Много изпитания ме нападнаха, но аз гледах на всички тях вече - кротко и благосклонно! Днес, когато някой прояви злобата си към мен, аз го погледна мило и с любов го обгръщам. Когато ме одумват и унижават, оставям истината да ме оправдае. А когато някой не ме обича, отминавам го с благодарност, че има Бог, които ме люби и обича, и че аз трябва да любя и обичам. Сега разбрах, че омразата трябва да превърна в любов, огорчението в - сладчина, роптанието - в благодарност, живота си - в молитва. Сълзи се стичат от очите ми, те разтапят, разгръщат най-скритите гънки на моята душа. Разтопяват, размекват почвата на моята същина. Те ми казват: Стани по-добра, по-милостива, по-снизходителна, по-благоугодна на Бога. Боже, благодаря Ти, благодаря ти за всичко, което Си ме поучил, да Те позная по-съвършено. Сега разбрах що е работа, съзнателно да работиш върху своите слабости, недъзи, настроения и погрешки.. Добродетели да развиеш, правда да даваш, с всяка душа обхода да имаш, Бога да любиш и всичко ще придобиеш. С това наследство ще си заминеш и светла диря ще оставиш, нови условия ще приготвиш и Божията радост ще имаш. Как ще се радваш, когато не си работила за Господа? Ето го разрешението за мен и за вас.
  3. 15. НАУЧНАТА РАБОТА И ДИСЕРТАЦИЯ В.К.: Значи едно допълнително училище. Г.П.: В Перущица, учителско място. Ако е само хляб да имаш! Отивам аз там, обаче не си разтварям багажа. Заварих там Ангел Тимов, един върл комунист, женен за моя съвипускничка, Любка, Люба Стойнова. „Няма какво да влизаш като преподавател бе, ние свършваме вече. Подир някой ден свършваме, какво ще правиш, какво сме ний учили, какво ти ще ги изпитваш? Ний ще си завършим." Викам: „Тимов, аз така ли ще стоя със скръстени ръце? Нали са ме изпратили, какво мога да правя?" По едно време аз сама реших. „Чувай, аз ще започна колективно производство на разсади на тютюн, то тютюново производство." И основавам едно поле, правим парници и произвеждаме тютюнев разсад за селото. Тогава се запознах вече и Тимов ме опозна добре, тогава и с кмета, и кметът, и той клонеше към Тимов и с други комунисти там в селото, които идваха после тук при генерал Вранчев. При Вранчев и оттам ме познават от селото и знаят връзката вече каква е. Ами всичкото е такъв план, такъв план. Значи оттам Надя, пак тази скромната Надя, говори на генерал Заимов: „Влади бе, (на Заимов), Гена докога ще стои в провинцията? Там никаква работа не върши. Защо харчи пари да специализира, ти я знаеш коя е." - „Ще уредим." Днеска тъй, подир една седмица: ,<Влади, направи ли нещо?" Горкият, не му е било лесно, но Влади, Владимир Заимов, генералът ме премести в агрономическия факултет като командирован агроном. То лесно не се влиза, да станеш какъвто и да е във веригата на един учебен институт. И така започнах работата в агрономическия факултет. В.К.: Това в коя година? Г.П.: В 1935 година. В.К.: И после вече започнахте. Г.П.: Е, после вече асистент, та почнах една работа с цитология, понеже там при Вил Морен работих цитология по житата. Беше жив първият наш професор по земеделие, професор Иван Иванов. Той е създателят на нашите първи сортове номер 14,154 и 157 ли беше, май 157 беше и намира интересни екземпляри от пшеница и се обръща към заведующ катедрата, към доцента, към неговата катедра, професор Михаил Христов, великият разум, философът в науката. Професор Христов живееще напоследък в ей тази уличка, напречна на ул. „Иван Асен", на ул. „Загоре", от дясна страна като отивате нататък. И му казва, той доцент там при професора, така и професор Христов, той е бил тогава сигурно доцент, ми нарежда да започна, да проверя какъв е съставът, хромозомния състав на тези особени растения. И се оказа, че тези особени растения са хибриди между трите кунгурун и трите кунвулгаре. Едната е с 24, другата - с 48 хромозома. Едната с 14, другата с 24 хромозома, 14 и 28. В.К.: Преди девети септември? Г.П.: Това е преди девети септември, 1944 година. Така значи започна моята работа по цитология, после професор Христов ми повери да работя върху девствено размножаващите се растения. Там, гдето плодът се образува или само чрез хормонното влияние на прашеца или въобще без прашец, въобще без прашец. Значи един път е нужен, за да стимулира яйцеклетката, друг път и без това става. И там вече, той беше работил дълги години, професор Христов, той беше философ в науката, той беше търсен при всички международни конгреси, той изнасяше новостите само върху един такъв лист написан, нямаше такива дебели измишльотини и само новости. Той беше известен генетик и цитолог. И тогава значи започнахме с него изследването и се установи, това беше вече мое, което ми е нескромно да го кажа, че клетка може да се образува, дотогава беше известно, че се образува от синергидите, от яйцеклетката, даже от антиподите, даже от муцилуса, но никой не беше открил, че беше от ендосперна, това, което храни зародиша, може да се образува нов организъм. А ендросперна се образува от сливането на двете полярни клетки плюс бащината клетка. Той има пентаплуиди, в случая нямаше пентаплуиди, но понеже растенията нямат редукционно деление и с това се обясни цялата еволюция на растителния свят, когато се явява цяла серия от видове, които се отклоняват от нормалното, единственото, основното. Значи именно по пътя на събирането на клетките от ембриосака, вторичното ядро и оплождането му. В.К.: Вие това го публикувахте. Г.П.: Публикацията, обаче не ми позволиха да го публикувам, както трябва, а тогава навлезе Лисенковото учение и аз трябваше да търся методи, да го кажа по друг начин, разбирате ли. Тогава аз имах, готвех докторат и те ми спряха доктората, защото е формално генетичен. А един въпрос, който после Съветският Съюз третира. В.К.: Да. Сега по-нататък вашата дисертация? Г.П.: И после започвах вече... Едновременно с това работех по декоративната растителност, пиша статии от 1937 година. Григор Василев ме привлече в неговата „Нация- земя", всички списания, каквито имаше и градинарство и др. ме търсят за статии, и статии, статии, статии и т.н. Откри се Озеленяване при Лесотехниката, взеха ме за преподавател там и така. И така стана досега. В.К.: Пенсионирахте се коя година? Г.П.: 1965 година. В.К.: Вие сега доцентура кога получавате, кога станахте? Г.П.: Абе смешни работи, бе приятелю, бе смешни неща бе, абе смешни бе. Вече има комунистическо ядро в Лесотехниката. Те си имат свои връзки. Единият от тях, който е мисля и комунист, иска да назначи жена си. Тя е моя студентка, добра студентка, моя аспирантка, разумен човек. В.К.: Вие тогава сте асистент. Г.П.: Не, преподавател. Аз съм си в Агрономическия факултет, значи в Агрономическия факултет съм асистент, а там, в Лесотехническия съм преподавател. В.К.: В Лесотехническия. Г.П.: В Лесотехниката. И сега те държат това място, Папазова е вече възрастна, а като е възрастна, тя е за пенсиониране. А беше 1950 година, значи била съм на. 47 години все пак. Значи мястото трябва да се запази за Елена Щилянова. Добре, ама Папазова е необходима и да направят конкурс за доцент, ще го вземе Папазова. Ами тогава? И правят смешното, правят един конкурс за преподавател. Дотогава съм била хонорован преподавател, не щатен, и аз казах, че няма да се явявам и те поканиха една агрономка от Борисовата градина, тя да се яви. Пита: „Откъде да четем?" Ами от учебника на Папазова. Аз се явявам на конкурса, има и изпит по руски език. Аз се явявам на конкурса, не, аз се явявам, без да знаят те. И въпросът беше „Състоянието на световното цветарство". Оная чела от моя учебник, тъй й казали, ами другото? - „Не съм слушала." И влизам аз и започвам с изходния материал какво представлява и някои са чисти видове, други са хибриди. Какво значи хетерозис, какво значи семена с трайност, какво значи семена, които не дават сигурно поколение, какви са въпросите, какво предстои да се прави и т.н. И който ме слуша, не го разбира. Явих се на руски и там. Ами сега? Значи пълно отличие и тъй и тъй. Оная се разсърди: "Казахте ми да чета Папазова, пък вие какво питате?" Значи останах там. Нашите в Агрономическия факултет веднага се почувствуваха виновни. Значи имам една несправедлива преценка в Лесотехниката, Папазова, тогава ви създават доцентура по семепроизводство на декоративните растения. Такава е катедрата. Селектура по семепроизводство на декоративните растения. Значи след оная игра - конкурс, и сега ги правят такива конкурси. В.К.: И накрая къде ви дадоха доцентурата? Г.П.: В Агротехническия факултет. В.К.: След като се явихте на изпит в Лесотехниката. Г.П.: Да, да. Виждате ли какви смешни работи. Ами аз да ви кажа запишете го, печалното състояние на Райна Георгиева, която трябваше да проведе Лисенковата теория у нас, която не беше подготвена въобще по никоя от генетиките ни, нито по едната. И която беше смешна и жалка горката, защото тя трябваше да се пече в собствената си мас и която ми провери доктората, защото може би от една страна от завист, а от друга страна от неразбиране, от трета страна може би от налагане формална генетичка да стане такава и такава. И когато тя беше принудена да се преустрои отново и когато стана вече жалка, печална, нали, отново към класическата генетика. Среща ме: „Какво правите, другарко Папазова?" Иска да ме възвръща в Академията, не другаде, направо в академията. Тя там отиде. „А, вижте, аз съм заета, имам болни близки хора. Имам близки болни хора." В.К.: Тя иска да се реваншира. Г.П.: Реванша аз не го приех. Как ще го приема след толкова години? И още повече аз в никой случай не можеше да оставя Паша. Несъвместими две неща, невъзможно е то. В.К.: Значи от една страна тя иска да се реваншира. Г.П.: От друга страна от Горе ви поставят на изпит, кое ще поемете - академията ли или Паша. Г.П.: Да. В.К.: От друга страна Небето ви освобождава от съпруга, нали, и ви дава възможност да гледате Паша. Г.П.: Ама аз тогава не го знаех, че Небето ме освобождава. В.К.: Да, ама ето вижте как се подреждат нещата по конец. Г.П.: Ама казвам ви, бе приятели, казвам, че цяла Школа е това. В.К.: Както Учителят по-рано ви е поставил на изпит: „Остани, рекох, остани!" Остани, нали? Г.П.: Мамо, мамо, тогаз виж какво беше като програма на моя живот. В.К.: Това се повтаря може би след 20-30 години именно на тоя етап, с тоя финал. Райна Георгиева иска да се реваншира, която ви е провалила дисертацията и сега иска да се реваншира, вика ви Академията. Отивате ли в Академията, остава сама Паша. Г.П.: Че как ще оставя Паша? В.К.: От една страна цяло Братство не иска да я гледа, нито роднини, нито братя и сестри. Г.П.: Ами болният Христов в легло? Чакайте, аз за него не съм ви казала нищо, за Христов. В.К.: Да.
  4. 18. КАК МЕ НАПЪТВАШЕ УЧИТЕЛЯТ В РАБОТАТА МИ С БЕСЕДИТЕ По този въпрос мога да пиша много, особено много, но ще се спра на най- важните неща, защото подробностите не могат да се опишат Когато се касаеше за дешифриране на беседите от стенограмите на пишеща машина, тази работа беше по-лека. Тя изискваше внимание, съсредоточеност, да преведеш правилно знаците и мисълта, защото който е учил стенография и работи с нея, знае, че един и същ знак може да означава две различни думи по смисъл, следователно при дешифрирането е нужно внимание, мисъл, познаване на материала, интелигентност и т.н. Нужен е и слух, да чува добре и добре да предава нещата. Все пак тази работа е малко по-лека от стилизирането и от корекцията. Днес, когато пиша бележките си и когато не съм нито стенографка, нито коректорка и стилизаторка, съм по-готова и за едното, и за другото. Ако човек престане да работи една работа, поне да не престава да я мисли. И в мисълта се крият методи и постижения. Учителят правеше някакви поправки и добавки и на някои мисли в беседите, написани на машина, но съвсем малко. Те бяха наистина оригиналът на беседите, но в суров още вид. Учителят говореше по дух, свободно, не заучено, нито четеше, както правят много професори, оратори или някои учени. Как ме напътваше Учителят при работата ми с беседите? Това се отнасяше главно до печатането на беседите, която работа минаваше през мен. За печатане на каква и да е работа, нужна е да знаеш да коригираш и да стилизираш. За щастие аз знаех отчасти и да коригирам, и да стилизирам. Казвам отчасти, защото според мене няма човек на земята да владее едно изкуство, една наука или занаят абсолютно. Дали език учиш или работиш с него, дали музика изучаваш, каквото и да постигнеш, то е относително. На земята думата „абсолютно" не съществува. В говоримия език тя се употребява само като степен за сравнение. Тъй щото и аз познавах отчасти и двете: коректорство и стилизация. През 1919 година излезе от печат моят учебник по химия, на който за пръв път се учих да коригирам и да стилизирам не сама, а с помощта на брат Гълъбов, който имаше тънко чувство и усет към едното и другото. Аз започнах за пръв път да печатам беседите в края на 1921 година, но вече сама. Как работих? Дешифрираната беседа, написана на пишеща машина, четена предварително на Учителя, беше пред мен на масата и аз, с перо в ръка започвах да преписвам ред по ред ръкописно, а не с машина, макар че знаех вече да пиша на машина и имах такава на разположение. Машината беше при Учителя, на „Опълченска", дето често ходех да работя, пак беседи, разбира се. По тази причина имах възможност лесно да се справям с Учителя по дадени въпроси или мисли, които не ми бяха много ясни. Връщам се пак при работата ми в къщи с беседата, която готвя за печат, и то ръкопис. Така преписвах и обработвах всички беседи, които от споменатата по-горе дата до 1950 година излязоха от печат. На тази дата властта ни взе печатарската машина, която беше купена с братски пари, събирани по левчета. Тогава печатницата ни, пак братска, беше на Изгрев, малка, скромна печатница, която задоволяваше нашите нужди. Имахме трима словослагатели - Влад Пашов, неуморен и предан работник, с когото работих цели 30 години, при доста неблагоприятни условия, по нямане на машина. Обаче любовта на всички ни към делото, преодоляваше всички мъчнотии и несгоди. По едно време беседите се печатаха, т.е. по-право набираха в една барака на ул. „Оборище", дето разполагахме с ограничен инвентар. Така набрани колите, пренасяха се с количка - обикновена количка, която се кара с ръце. Така се пренасяше количката до печатницата „Земеделско знаме", дето имаше големи машини, и там се печатаха нашите коли. По пътя, при пренасянето ставаше някаква авария: няколко реда или цял компас се разпиляваше и тогава веднага ми съобщаваха да отида в печатницата, да наредя отново разпиляните редове на страницата, за да се пусне колата под печат. Тук от страна на всички се изискваше експедитивност, защото колата е турена вече на машината. Вторият словослагател - Димитър Стоянов, пак наш брат, добър, предан и опитен работник в своята работа, с голяма практика, която придоби пак като словослагател, в печатницата на Стайко, по наша молба напусна тази печатница и дойде да работи при нас, в нашата малка печатница на Изгрев, дето беше освен словослагател, още и машинист. Третият словослагател беше Кирчо, на когото и до днес не зная фамилията, наричаха го Лъвчето. Така си остана между нас под името Кирчо Лъвчето. Той беше най-млад от всички. И той беше наш предан брат, и към работата и към делото. Така работата вървеше добре, докато с взимане на машината ни се отне и правото да печатаме беседите. В един момент се намерихме с вързани ръце пред предстоящата ни бъдеща работа. И това се понесе. Много неща минаха в нашия и около нашия живот, които също се понесоха като от ученици на едно Велико дело. Имахме жив пример пред нас, образец. Във всяко отношение - колос човек - Учителят, чийто жив пример всеки според възможностите си се старае да го следва. Наред с печатницата ни пак на Изгрев имахме малка книговезница, в която се сгъваха колите и приготвяха томчета с беседи. Впоследствие се подвързваха тия томчета, но скоро и тази работа се прекрати. Някои от нашите братя и сестри ме запитваха защо не приготовлявам беседите за печат с пишеща машина, а ги пиша ръкопис, която работа е по- бавна. Наистина, малко е по-бавна, но за мене беше по-удобна. По естество машината не чака. Седнеш ли пред нея, трябва да бързаш: или да диктуват или ти сам да преписваш, както беше при дешифриране на беседите. Стилизацията е работа от друг характер. И тази работа, да обработвам беседите с перо в ръка, ми беше също приятна и неуморима. Когато обработвах беседите на ръка, перото ми, чрез което се изливаше мисълта, беше непосредствено до самия лист. По този начин аз бях непосредствен посредник на Учителевата мисъл. Иначе мисълта се предаваше от ръката до буквите на машината, от буквите на чукчетата, които удряха на валяка, при това с бързината на машината, от което мисълта губеше нещо. При писане с перо имах възможност докато напиша една от думите, другите думи да си намерят подходящото място в мисълта, да се предаде в своя точен и верен смисъл. Мисълта, която предстоеше да се сложи на хартия, предварително беше няколко пъти прочетена, обмислена и добре запомнена, и тогава се написваше. Оригиналът беше всякога пред мен и при най- малката несигурност се справях с него. Преди да напиша мисълта в завършения й вид, преглеждах в оригинала мислите, които идат след нея, да не би по-после да е казал Учителят още нещо върху тази мисъл. Така правех след всяка мисъл и с всяка мисъл, докато завършвах цялата беседа, готова за печат, но още непредадена на словослагателите, докато не я прочета на Учителя. Като я прочитах на Учителя, той ми казваше: Като излезе на шпалти, значи на първа коректура, ще дойдеш да ми прочетеш пак. И в този вид, на шпалти, Учителят пак правеше малки корекции, като или прибавяше, или заместваше някои думи с други, които Той намираше за добри, или изменяше някоя мисъл, като прибавяше нещо ново, да се изясни мисълта или даден закон по-точно. Когато ставаше по-голямо разместване, това не се нравеше много на словослагателите, но те правеха поправките добросъвестно и с готовност. Едно беше добре, че тяхната работа не беше срочна, с някаква норма, затова вървеше спокойно и без нерви. Те работеха Словото, с което и сами живееха. Всяка беседа минаваше редовно през три коректури, а някоя и през повече. После минаваше и през така наречената генерална ревизия и тогава излизаше от печат. Докато дойдем до нашата печатница на Изгрев, ние печатахме в много печатници: в печатницата на Гунев, един от последователите на Учителя, находяща се на улица „Позитано", на печатница „Фотинов", на улиците „Алабин" и булевард „Македония"; в. „Земеделско знаме" на улица „Врабча", при брат Славчо Славянски, печатница „Бъзсмъртни мисли" на улица „Гурко", докато най-после дойдохме до нашата печатница на Изгрев. По същото това време се печатаха беседи и в някои градове на провинцията, като в Казанлък, в печатницата на брат Камбуров, дето съм ходила аз през време на печатането; в Русе, в печатницата на брат Малджиев; в Нова Загора, в печатницата на брат Слави Камбуров. По едно време, за малко беше то, печатаха и в Пловдив, не помня при кого. Когато не ходех в градове, коректурите се изпращаха в София, до мене, там работата вървеше по-бавно. Когато отивах при Учителя да чета някоя беседа, писана на пишеща машина, дешифрирана направо от стенограмите, Той често ми казваше: „Гледай да правиш връзки, естествени връзки между една и друга мисъл, добре завършени и изяснени." В първо време не разбирах какви връзки да правя и как да ги правя. Учителят не ми даваше пример, но ми даваше светлина по въпроса и сама не зная как, но правех такива връзки, които Учителят навярно одобряваше, защото после вече не ми говореше за същото. Той продължаваше да ми говори: „Всяка мисъл добре изяснена, представя бряг на една и съща река. За да преминеш реката от единия бряг на другия, непременно трябва да има мост, по който да се минава. Мостът, именно, представя тия връзки, които свързват една мисъл с друга." Тази бележка беше единствената и най-малката, която Учителят ми каза конкретно. Останалата работа беше голямата, необятната, която няма начало, няма и край. Тя е толкова необятна, колкото и самото Слово. За подкрепа на тази моя мисъл, Учителят един ден ми каза: „Ако аз бих изработил една беседа, вие, които я слушате, не бихте я познали." Наистина, ако Учителят би работил беседите, Той не би бил достъпен за хората, така щеше да бъде зает. Тази работа не беше за Него.
×