Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'специализация'.

Открити 1 резултат

  1. 14. СПЕЦИАЛИЗАЦИЯ В ПАРИЖ Отидох в Пловдив, от Пловдив заминавам за Париж. В.К.: Това коя година? Г.П.: 1932 -1933 година, защото 1934 година аз вече бях в Париж. В.К.: Те ви изпращат на специализация. Г.П.: Изпращат ме на специализация в Париж по декоративната растителност с мойта заплата, без право на валута. В.К.: Какво значи вашата заплата? Българската заплата? Г.П.: Българската заплата без право на валута. В.К.: А там с какво ще се храните, с какво ще се издържате? Г.П.: Боже, аз ако ви разкажа, и това съм го записала даже. В Пловдив се срещнах с един дебелчарин, който аз го знаех, но той ми се представи като кръсниковци, комицовци, на комици и кръсници отношения. И понеже моят баща беше особен човек, той раздаде на млади, надеждни момчета даваше пари, но не пари с лихва, това разберете, пак ще го повторя, пак ще ви кажа, а пари, да започне момчето някаква работа. Той е бил един от тях. Ще ви кажа, значи моят маниер, маниерът на моя баща е този, да подпомага младежите. В нашето село има още един човек, ах, има заможни хора и други, но един от тях е попски син, той е син на поп, той е бездетен. Него го наричаха Погана, защото той дава пари с лихва и разсипва хората. А моят баща дава да подпомага хората и никой не знае, когато баща ми дава нещо, никой не знае. А когато ний имахме нужда, щото и ние се оплаквахме след неговата смърт в нужда, мама получи заем, без някой да я види. Така се даваха. Когато моят баща можеше, преди това, когато беше жив, той е помагал на даскал Доча, да изучи Момчо Дочев, който беше известно време министър. Дочо Дочев, адвокат тука в София. Ще дойде баща ми: „Кумец, дай", защото той издържа двама сина и две дъщери, да учат, а той учител. Той трябваше някой да му помага. Така е давал баща ми на тъмното, на четири очи и така е пък и получавал на времето пари. Та този се явява при мен, много задължен към баща ми и да ми помогне. Той е работил във франция и той е обущар, и пак ще отиде да работи. Така, като отиде там, той ще работи и ще ми дава парите. Аз ще му дам тука парите, а той там ще ми дава парите, във франкове. Аз дойдох тука в София и казвам тука на Мончо Дончев, на Дочо Дочев каква сделка, но преди това казвам на Пашини, че такъв и такъв човек се намери и т.н. Те викат: „Дай да го видим." Поканих го аз у тях, обаче аз не присъствам, защото ме е срам, как така ще разпитват човека? Как така те ще разпитват човека, как ще ми връща парите? Аз нали му вярвам? А и той казва, че си изпълнява задължението към баща ми. Да. Дадох му някаква сума, че всичката ли, това не мога точно да ви кажа, В.К.: В български пари. Г.П.: Тука става, в България. За Момчо Дочев, Дочо Дочев каза: „Постъпила си наивно. Какво правиш?" Викам: „Как, той тръгва с мен, пътуваме заедно за Франция." Пътувахме до Швейцария. „Хайде, ти върви, пък аз оставам тук, пък после ще дойда." И то се свърши. В.К.: И после видяхте ли го този човек някога? Г.П.: Видях го, щях да припадна, видях го на ул. „Мария Луиза" срещу киното сега „Цанко Церковски", бях вече женена, бях с Велизар и д-р Антонов и етърва ми. Семейно така бяхме и там аз щях да припадна при тази среща. В.К.: И той какво каза? Г.П.: Не се спрях и не говорих с него. А преди да вземе парите, че жена му ме кани, че баници прави, че какво ли не, ама глава има да пати, защото аз съм живяла между честни хора. Човек трябва да живее при всякаква среда, да има опитност от живота, а не по вяра да стане това нещо. Та отивам аз в Париж и там намирам една приятелка на мои приятелки тука, една шивачка, от бедно, по­бедно горкото и при това ги пъдят вече. Пъдят ги от Париж, защото не им дават право да работят. А тя отива при една белогвардейка. Тина Палма, Тина Палма. Боже, Тина Палма. Тя е Павловна, а пък Тина, кой знае какво й е името - Христина ли, какво. Тина Палма, Тина Палма, толкова знае, съвсем неграмотно същество, шивачка, пък със златни ръце. Но тя ме запознава с едно момче, македонче. Туй момче македонче работи в една кръчма, ориенталска. Мръсно, тясно, димно. Там ходят такива немили, недраги работници. И той скоро ще се върне в България. Има пари. Тогава мойта сестра праща пари на негова сестра - пари тука в София. Тя му пише и той ми дава там пари. И така започвам оскъдно да живея в Париж. В туй време стават тука политически промени. Ново правителство и мен ме отзовават. В.К.: Кое бе това правителство? Г.П.: Знам ли кое време. В.К.: В коя година е това? Г.П.: 1933 - 1934 година. В.К.: Народният блок, да. Г.П.: И ме отзовават. Прекъсват ми заплатата. В.К.:А вие колко време бяхте там по това време? Дали една година? Г.П.: Била съм. В.К.: Да. Г.П.: Че как ще напусна, аз съм дошла тука наука да правя. В.К.: Там вие точно къде бяхте? В какъв институт бяхте? Г.П.: В никакъв институт. А, там носех писмо до заведующия опитното поле във Версай. Тука ми го даде Прочев, научен работник, селекционер по житните растения, за да мога да вляза в контакт с научните институти. Там получих не знам точно пак по чие съдействие, да вляза във висшето учебно заведение за инженери - архитекти по озеленяване във Версай, само за мъже. И мен ме приеха - свободен слушател и аз бях щастлива, защото преди това аз обикалях оградата на този институт, а той имаше железни решетки, и аз гледах през тези решетки и викам: „Господи, ще вляза ли да ги видя? Ще го усвоя ли това нещо?" Тази особеност на тези декоративни растения в чужди страни, всяко специално. Ще мога ли? И влязох. Организира се екскурзия в Южна Франция, тя много малко пари струва. Аз се включих в нея. Обиколих Авиньон, Марсилия, Ница, Монте Карло, навсякъде с тази растителност аз се запознах там на място. Как ще напусна аз така, че ме отзовават, няма. Сестра ми тука даваше пари, оня ми даваше. Че като закъснее неговата сестра да му съобщи, пак ме оставяше без пари. А в туй време аз живеех в една скромна квартира във Версай и след института отидох във Вилморе Андрьо, това е едно стопанство, селекционно, семепроизводно, за декоративна растителност. И там ме приеха с широко отворени обятия, почнах да превеждам от руски на френски. Там работеше професор Мюисие, който водеше генетиката в института във Версай. Там работеше като доцент Макс Симоне, който направи два доктората. А при втория докторат участвувах аз, защото аз му рисувах пък луковиците по земните части на Илисите. Тя бяха върху Илиса. Изобщо хората ме приеха, аз работех, научих много неща и се върнах в България. В.К.: Там колко стояхте, две-три години? Г.П.: Две години. Е, то не са такива от календаря и то и толкоз, и да, и не, и т.н., не съм броила колко дни повече или по-малко и се връщам тука, обаче вече уволнен агроном. Отивам в нашето министерство, мои приятели началници, съвипускници. „Абе, Купаранов, бе дойдох, какво ще правя сега аз?" - „Че какво да те правим, то за тебе място няма тука. За тебе няма място, защото с твоята квалификация къде да те пратим, има само едно място в едно училище."
×