Търсене във форума

37. ИЗ ЦАРСТВОТО НА СПОМЕНИТЕ Георги Събев е роден на 1 април 1906 година в село Водица, Поповско. Завършва трети прогимназиален клас /сега 7 клас/ в родното си село. Поради липса на средства родителите му го насочват към занаят бъчварство. През 1919 година става вегетарианец по етични съображения, а запознанството му с новия му майстор-занаятчия - бъчвар, който е бил по убеждения толстоист и вегетарианец, го насочва по нови идейни насоки - става ревностен агитатор на вегетарианството. През 1922 година продължава образованието си в гимназия, където често изнася реферати за въздържанието. През 1925 година завършва реална гимназия в гр. Попово и заминава в София в държавната печатница да учи полиграфия. След това завършва свободния университет - Висш институт за икономически науки и тогава минава на работа в счетоводството на печатницата. Понеже по онези години се свикват много запаси за военно обучение, за да избегне военното обучение, по идейни причини, завършва курс за кметове и става кмет в Просенишка община, Бургаско, а после в Руенска, а после в Тополишка община и най-накрая в село Медвен, Котленско. Като кмет е залагал за просветната дейност на селяните и се застъпвал за социална справедливост. След 9 септември 1944 година работи като инспектор по труда и социалните грижи към Бургаски окръг и се пенсионира през 1961 година. Срещата му с Учителя през 1922 година и присъствието му на събора на Бялото братство в Търново е нова епоха в живота му. Георги Събев сключва граждански брак с Донка, дъщеря на Георги Куртев, през 1936 година и става негов зет. Това обстоятелство го прави по-близък и е допуснат в семейството на Георги Куртев с необходимото доверие. Като резултат на едно такова съжителство се явяват записките, които той води за историята на братската градина в Айтос, биографията на Георги Куртев, записва опитностите на Георги Куртев, история на чешмата в Тополица, така също и опитности от братския живот в Айтос и в страната, свързани с делото на Учителя, Уважението, което той изпитва към своя тъст, се дължи на онова благоговение, което той има към личността на Георги Куртев, който е израз и образец за един достоен ученик на Учителя. Това е причината, че е ценял високо онова, което е виждал и чувал за Георги Куртев. Георги Събев е онзи, който откликва на вътрешните потребности на Духа да запише всичко около братския живот в Айтос, за дейността на Георги Куртев и за опитностите на приятелите в Школата на Учителя. През 1970 г. аз намерих захвърлени в един килер като непотребни неща неговите писания за по-горните заглавия, и то в дома на едного нашего брата, който го имаха за образец на ученик. Това бе Борис Николов. Аз ги прибрах, прочетох и разбрах тяхната историческа ценност. Но онзи възрастен приятел, към когото бяха адресирани, за да даде своето становище, придружено със съответно писмо, беше ги отхвърлил като неща незначителни и безпредметни. В разговора, който имах с него, аз защитавах историческата ценност на този материал, но уви, без успех. Тогава си дадох дума след време този материал да излезе наяве и да излезе напечатан. През следващите години се запознах с мнението на много съвременници на Георги Събев, които споделяха становището си, че неговите записки не са от особена важност и че не са написани на красив, литературен български език. Аз многократно съм ги преглеждал и отначало не намирах причината защо приятелите не възприемат неговия стил на изложение. Накрая открих. След като всички тези опоненти си заминаха от този свят и никой от тях не остави нещо написано, тогава се оказа, че никой, освен Георги Събев, не написа и не остави нещо записано за тази епоха. И чак тогава пред мен причината излезе наяве. Те ревнуваха от един, който бе свършил някаква работа. Не можеха да се примирят с това и отхвърляха свършеното. Имаше много хора с перо и поетична нагласа, но никой не записа нищо за онова, което бе описал Георги Събев. Аз слушах красиви думи, които политаха във въздуха и изчезваха. Останаха спомените, записани от Георги Събев. Аз срещнах много хора, които се биеха в гърдите и се пъчеха с големи постижения, а всъщност се оказаха безхлебни, празни житни класове. В тях нямаше житното зърно на Словото на Учителя. И те не можеха да омесят никакъв хляб. И затова те не ни оставиха нищо. На нас, поколението, което не бе срещнало нито Учителя, нито Георги Куртев, а познавахме Учителя чрез напечатаното Слово: Нашата връзка с Учителя и Школата може да се осъществи чрез напечатаното Слово на Учителя. А връзката ни с приятелите от Школата може да стане само чрез напечатаните техни спомени от онази епоха. Днес, когато трябваше да се прехвърлят спомените му за това издание, новото младо поколение също с нетърпение се нахвърляше да променя неговия стил на правоговор и правопис. Аз се възпротивлявах на това. Имаше възражение, че съществува официален български език. В отговор на това обвинение аз ще кажа, че всички онези приятели, през времето на Школата на Учителя, имаха свой специфичен език и той трябва да остане такъв, какъвто е, защото той е израз на тяхната личност, индивидуалност и дух. Литературният език се мени при всяко поколение от 25 години и това би означавало, че всяко следващо поколение ще трябва да променя даден авторски текст. А това е груба грешка. Българският език е много точен. Българският народен говор е много точен. Учителят имаше голямо мнение за българският език. Той бе казал: „Аз затова слязох и се родих в българския народ, защото българският език е най-точният окултен език на земята, защото българският народ е най-старият окултен народ на земята." Смятаме, че отговорът е даден. Вие може да го потърсите още в българските пословици, поговорки, народни умотворения и ще се доберете до една истина, която е определил Учителят. Един Велик Учител не може да слезе в един обикновен народ, да се облече с едно обикновено тяло и да произнася обикновена реч с обикновени думи. То е изключено. Ние сме в царството на спомените на онези приятели, които бяха съвременници на Школата на Учителя. Това е царството на Духа, където Божият Дух се изля в Словото на Учителя. И това Слово се въплоти чрез Дух и Сила, в плът и кръв, чрез живота на приятелите от тези поколения, преминали през Школата на Бялото Братство 1922-1944 година. Словото на Учителя премина през тях като сила и живот и премина в следващите поколения като спомени за онази епоха. Затова тези спомени са спомени от царството на спомените и от царството на Духа. Затова, когато влизаме в царството на спомените, трябва да събуем нозете си, да измием ръцете си, и с чисти сърца и светъл ум да прочетем тези спомени. Защото те са живот и сила на това Божествено слово. Само тогава, когато пристъпим към техните спомени с благоговение и трепет, чак тогава ще можем да бъдем допуснати в границите на това царство. А да станем поданици на това царство на спомените, се изисква дълъг период на изучаване, проучаване на тези спомени и сверяване със Словото на Учителя, за да можем да проверим как Словото на Учителя е станало плът и кръв чрез техния живот на земята. А да станем граждани и поданици на това царство на спомените, ние ще трябва да се свържем с тях, за да може Словото на Учителя да премине през спомените на приятелите и оттам да премине през нас и да даде плод чрез нашия живот на земята. А това означава връзка със Словото на Учителя, връзка с Школата на Учителя и връзка с учениците на тази Школа. Установим ли тази връзка, ние ставаме част от видимата верига на това Братство. Невидимата верига е горе и тя е в Словото на Учителя и в невидимата Школа на Бялото Братство. А връзката между невидимата и видимата Школа се осъществява чрез Словото на Всемировия Учител, защото това Слово бе Слово на Божествения Дух и на Бога, който се изля в Словото на Учителя, а Словото на Учителя се изля в Сила и Живот в участниците на тази Школа. А техните спомени са връзката между нас, които сме на земята, и невидимата Школа на Бялото Братство. А връзката на Синархическата верига се осъществява чрез Христовия Дух, който е Дух на общение на видимия и невидимия свят, на видимото и невидимото проявление на Господния Дух на Силите. Да благодарим, че има царство на спомените и че има жители и поданици в това царство и че техният живот е истински, верен и проявен и накрая проверен чрез техния живот на земята. Като българи, те се родиха в земята българска. Като българи те изричаха българска реч, като българи те слушаха Словото на Учителя на българска реч. Като българи те успяха да реализират в своя живот закони от Словото на Всемировия Учител. Всеки реализира толкова, колкото му бяха силите и колкото можа да издържи изпита си като ученик на тази Школа. Достатъчно е и един спомен. Този един спомен означава реализиран един закон от Словото на Учителя. А това не е малко пред вечността. Амин. Д-р Вергилий Кръстев Забележка: Написано за сборника „Георги Куртев-животопис", отпечатан 1991 година, месец септември. Георги Събев си заминава на 18.10.1992 г. в град Бургас.

5. СПОМЕНИ НА СЪПРУГАТА ИВАНКА КОЧЕВА И СИНА ВЛАДИМИР Вергилий Кръстев: Искам да ми разкажете за Вашия съпруг, Димитър Кочев. Иванка Кочева (Ив.К.): Димитър Кочев е роден на 17.09.1912 г. в Церово, Пазарджишко, точно в момента, когато са били камбаните за обявяване на Балканската война. Баща му се наричаше Владимир Николов Кочев, а майка му - Велика Ангелова, тя е от Лисичево. Вегилий: Родът на дядото, откъде идва той? Ив.К.: От Церово. Вегилий: Той споменава в неговите бележки, които аз го накарах на времето да напише на 3.12.1983 г., че неговият баща и неговата майка в първите години Учителят ги е обикалял и те са се познавали и те са били обект на неговите френологически изследвания от Учителя. Това не го ли знаете? Ив.К.: He. Вегилий: Ами какво ще ми кажете за рода на Димитър? Ив.К.: Ами прадядото е бил възрожденец, нали и той е търгувал в Турция ли, къде и веднъж, връщайки се, е бил нападнат от турците, ограбен и т.н. След това, преди Освобождението, също като поборник са го преследвали и е бил клан. Бил е в списъка на тези, които трябва да бъдат унищожени. Владимир Кочев (Владимир): Той е помагал на Бенковски. Вегилий: Как се е казвал? Владимир: Никола Кочев. Вегилий: Това е бащата на Димитър Кочев. Владимир: Не, той е дядото. Бил е значи сподвижник на Бенковски. При възстанието, при създаването на лагера на Еледжик, в който се е изтеглило организирано цялото население от района и е образувало укрепен лагер, за разлика от другите възстанали места, които на място, в селищата си са се отбранявали срещу турците. Те единствени в този район така са приели на Бенковски идеята, селищата и имотите да се изоставят и цялото население да се събере на едно място. Значи това е на този лагер на Еледжик. Там той влиза в управителното тяло на този лагер, който се е оглавявал от друг един негов съселянин, Гене Талийски. След разгрома разбира се на възстанието, тези, които са оцелели, се пръснали по планините. Той се укривал в Стара планина по горите някъде до есента на 1876 г., когато е бил заловен. Бил е заловен и отведен в Пловдив, съден и осъден на смърт. От групата на осъдените на смърт са започнали постепенно да ги извеждат на екзекуция, той има щастието точно по това време да се случи смяната на султана в Цариград. Не мога да си спомня кой е по-напред. Абдул Азис, другият Абдул Хамид. Единият заменя другия. Новият султан дава помилване и му се опрощава живота. След това, след Освобождението вече получава свобода. Вегилий: Това е дядото Никола Кочев. Владимир: Това е дядото. Участвувал е в сраженията, имал е сериозна рана, както знам, на врата си от ятагана. След това ходихме преди двайсетина години може би с баща ми там в местния музей, бяха издирили снимки на стари поборници на хижата Еледжик. Имаше така накачени снимки с тях. Той е там. Вегилий: Значи той е дядото. Дядото колко деца има? Владимир: Две. Дядо Владо и майката на Беро, не знам как се е казвала. Вегилий: Значи две деца е имал. Владимир: Син и дъщеря. Вегилий: Сега дядо Владо. Ив.К.: Той е бащата на Димитър Кочев. Владимир: Значи Димитър Кочев е роден точно когато започва Балканската война. При обявяване на мобилизацията. Той учи в своето родно място до 1924 г. и след това се пренасят в София вече. Вегилий: Бащата какво работи? Владимир: Търговец и земледелец. Вегилий: В тези бележки на баща ви той споменава, че в един момент, когато той се заинтересувал от Учението на Учителя, неговият баща споменал, че навремето Дънов е идвал лично в семейството и го познавал и е правил така наречените френологически изследвания върху главите на баща му и майка му, и тука той пише тези неща, но по-подробни неща не написва и жалко, че не го запитах. Ив.К.: Каква връзка можем да направим? Прадядо ми, дядо Никола, за който говорихме, е първият от семейството, който е подпомагал дейността им на американските мисионери след започване на църковните борби. Когато започват църковните борби в Цариград, тук започва едно движение, едно сдружение, едни опити да се привлече събуждащото се население към една или друга църква. Най-сериозният опит такъв, е известен там, униатите на Драган Цанков, който нали към католическата църква се прикрепват и значителни успехи имат и американски, и английски мисионери, главно американски, които тук е пък евангелското и протестантското виждане на християнството. Вегилий:Те превеждат Библията на български. Владимир: Точно така. Преводът на Библията е направен по поръчението на американското библейско дружество, като главен участник в превеждането е Славейков. Значи при тези движения, при тези шетни на американските мисионери, този наш прадядо се е движил с тях, изглежда да имал влияние сред населението и той бил от първите, приели евангелизма в тази част на България. Откъдето нататък семейството става евангелско. Той е и тъй да се каже главният ктитор, който организира изграждането на евангелска черква в селото. Това е дядо Никола и цялата му тази дейност естествено в някаква степен е предопределила водещото му участие пък после по време на въстанието. Бил е един от видните, влиятелни селяни. Вегилий: Това нещо не го знаех. На мен ми направи впечатление, че Вашият баща споменава, че още от своето юношество в гимназиалното си образование е запознат с религиозната литература, запознат е с теософията и впоследствие нали се запознава, идва до Учението на Учителя. Сега между другото той споменава тука, че той е познавал и лично е говорил с един от най-добрите съученици на Учителя в Америка, така духовния пастир Д. Н. Фурнаджиев и Ст. Ватралски. Владимир: Да, те са евангелски и протестантски пастори. Вегилий: За този Фурнаджиев помните ли нещо да ви е разказвал? Владимир: Ами той бил пастир в евангелска църква в София, мисля че ме е кръстил. Вегилий: Казал ли ви е Димитър Кочев нещо, разговори с него, щото той споменава, че е говорил лично в първите години с Учителя. Владимир: Не е споменавал нищо. Тъй като баща ми е бил така активен член в младежката секция на евангелската черква на ул. „Солунска" в София, естествено контактите му с пастирите са били чести, интензивни. Те са получили образованието си в Америка - САЩ, там е получила образование и сестра му на баща ми, леля ми, там е учил и г-н Дънов преди това. Разбира се по време се получава някакво така разминаване, но с някои от тези вероятно се е застъпил по време и са се опознали още в Америка. Така че те са имали някаква престава за него. Той също е евангелист. Баща му е бил свещеник, православен свещеник, но той пръв в семейството става протестант. Вегилий: Да. Сега Вие не си спомняте нещо, да е споделял Вашия баща във връзка с някое изказване на Фурнаджиев и Ватралски. Владимир: Нищо конкретно. Вегилий: Щото на Ватралски има една книжка, която той я на времето написал, нали, по отношение защита на учението на Учителя Дънов. Вие не я знаете. Ив.К.: Кой е знаел? Ние на вилата като се оженихме там, на Бояна, съседи бяхме с Ватралски и аз съм ходила много често. Възрастни хора, много симпатични, Ватралски бе с една брадичка, от него има песни. Владимир: Текстове на религиозни песни. Ив.К.: Но къде да съм знаела, да се интересувам. Почти всеки ден съм ги посещавала като възрастни хора, аз бях още съвсем млада, 19 годишна, имах така интерес с по-възрастни хора да контактувам. Вегилий: Той тука споменава, че един близък на семейството е този. който го е завел за пръв път при Учителя. Вие не си спомняте, не споменава името. Вие щяхте да ми разкажете, той е водил лично Учителя на концерт, нали, преди малко. Ив.К.: Да, знам, но трябва да е било 1941-1942 г. Знам, че го водиха на концерт в зала България, после го изпращаха на Изгрева. Аз не съм присъствала. Вегилий:Той да ви е разказвал някои опитности с Учителя, които да сте запомнили? Ив.К.: Не си спомням. Владимир: Най-общи впечатления. Той беше така силно впечатлен от личността, макар че баща ми беше нали силно обективен човек, беше склонен към анализ на всяко едно поведение и факти, явление. Не можеше да се каже, че лесно може да му се повлияе или да му се внуши мисъл или настроение, или впечатление, така че това силно влияние, което е оказал върху него Дънов, то е било пречупено през призмата на един силен аналитичен интелект. Не става въпрос за едно залитане по една силна и обаятелна личност. От това си правя заключението, че наистина, за да може нещо в такава степен да повлияе на баща ми, това нещо е било значително. Ив.К.: Знаеш ли, като ученици Димитър Кочев една екскурзия на Рила правят и слизайки на езерата срещат там обществото и Учителя и остават няколко дена и вече почват да се интересуват от него. Вегилий: Да, това не го знаех. Ив.К.: Да. Вегилий: Той тука споделя, че винаги, когато е имало някакъв проблем, е ходил и питал Учителя. А пък казва: „Съжалявам тогава, когато не съм питал или не съм го послушал." Спомняте ли си за някои неща да е ходил да е питал? Ив.К.: Това не зная, но аз съм ходила при него. Вегилий: Той споменава, че и Вие сте ходили при един проблем. Ив.К.: Да, ходила съм. Прие ме и казах това, което ме интересува и най-интересното което е, каза още тази вечер ще научите едно известие за нещо, което се интересувах и което съм го очаквала. Вегилий: Вие не сте знаели къде се намира той така ли? През време на бомбардировките. Ив.К.: Да. И ми каза още, това бяха няколко месеца, нали? Така не знаех къде е и какво, и ми каза: „Тази вечер още ще научите." И действително, щом се прибрах у дома и научих. Вегилий: Получихте известие. Ив.К.: Получих известие. Много интересно беше. Влиятелна личност. Аз 1939 г. прекарахме горе на бивака на Рила. Вегилий: Вие бяхте там. Ив.:К.: Ние тогава се оженихме и отидохме с палатка горе. То пък беше някакъв събор или конгрес. Толкоз много чужденци имаше. Много голямо посещение. Трябваше да има някъде 300-400 души на лагера. Имаше отвсякъде хора. Там около 15-20 дена бяхме. Много интересно ми беше. Сутрин събуждането, не знам дали знаете, още преди да се съмне, с цигулки те събуждат, след това отиват на Молитвения връх, вече там молитвата се прави, връщат се, прави се закуска. Но организация голяма. Голяма, от платнище, палатка бе направена за кухня там, веднага правят топлите води, чайовете сутринта предлагат, закусят, след това се отиде на Паневритмията, след това беседа или долу, или горе при Учителя, при палатката му. То е така височина или пък край някое от езерата. Много така се впечатлих аз от тая работа. Обедът също, правеше се общ обед, готвеше се там и се съобщава в 12 часа, че е готов обедът. Всеки слезе и там едно голямо направено като маса от камъни се нареждат, молитва, почва обедът. След туй всеки почива, а вечерта - огньове запалваха и имаше музикална вечер. Било рецитали, било свирене нещо. Вегилий: Вие спомняте ли си да е правил той горе снимки с апарата? Ив.К.: Не, негови има, един албум имаме снимки правени. Не го знам. Аз го търсих тук при моите, няма го. Така от живота, снимки, с Паневритмията, с Учителя как чете беседа, има, има такива снимки. Вегилий: Аз знам, че той лично е правил. Ив.К.: За него не знам, ако ги е правил преди да сме се женили, не зная през това време. Но беше изумително предсказанието на г-н Дънов. Направо същата вечер се връщам оттам, отивам у дома и ми се съобщава. Вегилий: Че той е жив и здрав и ще се върне. Ив.К.: Да, същата вечер. Вегилий: Да. Ив.К.: Той е забравил. Вегилий: След 2-3 дена сте се свързали. Ив.К.: Да, с него, а, да, с него. Иначе за събитията ми каза, о бъдете спокойни, още тази вечер ще научите и аз слизам, отивам на едно място и ми казват, знаеш ли така и така, имаме вест. Вегилий: Да. Ив.К.: И всички знаем. А един път ходих, та му занесох сладко от диви ягоди на Учителя. Качих се по стълбата, чукнах и отвори той вратичката там. Имаше той едно високо помещение, там му беше кабинет и му подадох. Викам: „Витошки ягоди и малини." Засмя се: „Много благодаря!" И си слязох, не останах. А за летуването на Рила, аз с радост така съм ходила, приятно ми беше и летата на езерата. Такава романтика, такава красота, като изгрее луната, езерата, отражението, тишина, ветрец от време навреме, огньовете, рецитали, концерт. Невероятен колорит и неповторимо преживяване, което остава завинаги запечатано у човека. Много посещения, народ се събираха, стотици хора. Вегилий: Да, тази епоха мина. Ив.К.: Паневритмията сутрин с тая хубава музика, грамадни кръгове народ, той, г-н Дънов е в средата и там е оркестърът. Та имам аз тези спомени. Вегилий: Аз ги виждам тези неща само на снимки. Ив.К.: Изживяла съм, даже знаете ли колко интересно, като отидохме най-напред горе, ние нямахме никакво познание за дъновизъм. Майка ми също много религиозен човек и като отидохме 1939 г. горе, толкоз се разчувства тя от това, от живота там. Вегилий: Майка ви. Ив.К.: Моята майка. Сутрешното събуждане с музиката. Ами то като че ли небесни ангели свирят и пеят, и така се разчувства от всичко, че като я хванаха едни кризи - жлъчката от преживявания, та така останахме много доволни. Нали това са минали времена и само спомените говорят за тях. Съвсем друг мир и друга светлина получава човек. Вегилий: Да, мина тази епоха. Да, единственото опознаване на онази епоха е чрез спомените и чрез снимките. Може визуално така да има човек предства. А да влезе в тази епоха може чрез Словото, което е дадено и което е записано. Ив.К.: Беше много интересно горе на Рила. Първо са непосредствените впечатления от г-н Дънов. Той вижда там нас, майка ми и мен. Майка ми беше много интересен човек, движеше се стройно, бе с красива фигура. А Той много интересно ни наблюдаваше. Почти всяка вечер така се събирахме на огньовете. Пееха се песни, изнасяха се концерти, че рецитали от поезия духовна. Вегилий: Да, това са души, връзки от хилядолетия, връзки на душите. Да, някой път дойдат срещнат се и осъзнават, друг път не осъзнават връзките, и така се разделят, но остава споменът от преживяването на душите. Ив.К.: Да, така е. Вегилий: Аз съм виждал Димитър Кочев на една снимка в салона, самия салон. Там Учителят чете лекция. Това са много от малките снимки, и така в профил той така в дъното го има и него, така седи и слуша. Виждал съм една снимка. Ив.К.: Сутрин е, салонът пълен вече и Той с Библията идва, салонът пее и влезе, седне си на стола при катедрата и говори. За мен беше много трудно, защото нищо не разбирах. Слушам и не мога никаква връзка да направя. То си иска много неща. Вегилий: Подготовка, вътрешна подготовка. И то не само подготовка, ами стотици години такъв път да имаш. Нали така, със столетия се създава вътрешен път. Подариха ви книга от Дънов и вие я прочетохте. Ха-ха. Ив.К.: Не, само я прехвърлих няколко листа отгоре, отгоре. Не можех да я чета. Нямам подготовка за нея. Но имам друга опитност. Сънувам го на сън, вече Учителят беше си отишъл и ми казва: „Това дете ще стане известно с металическите плочи!" И това е. Вегилий: Сънувахте. Ив.К.: Да. И аз разправям на Митко това нещо. Ама той, сина ми, трябва да е бил тогава 2-3 годишен. И какво мислите, сега работи точно в тая област и е един от най-големите специалисти тука. Вегилий: Металически плочи. Ив.К.: Те платки такива по електроника де, нали, но вижте колко е интересно, нали? Вегилий: Да, това си е пророчество. Пророчеството си е винаги пророчество, независимо дали е насън или наяве. Ив.К.: Ще стане, каза, известен с металически плочи. Платки по електроника. Вегилий: Металически плочи. И никой не е очаквал, че такова нещо ще се сбъдне. Ив.К.: То ги нямаше тогава. Вегилий: Тия неща ги нямаше. Вие казали ли сте му или не сте му казали? Ив.К.: Казах му. Казах, знае. Вегилий: Разкажете ни как възприемахте Учителя Дънов? Как се движеше, походка, движение? Ив.К.: Спокойно, държанието така. Винаги спретнат, хубаво, чистичко, тука винаги една игла имаше с брилянтче. Вегилий: А като четеше беседи, лекциите? Ив.К.: Спокойно говореше. На Рила особено. Там седне край камъка пред палатката и този вятър като духа, раздухва му косата. Хубав така, дикция хубава, приятно. Хубави спомени имам аз оттам. Ами и от концертите в салона на Изгрева. Вегилий: Вие присъствахте там? Ив.К.: Ама на всичките съм ходила. Голямо преживяване, необикновена публика. Вегилий: Тогава е имало и състав оркестър и певци. Ив.К.: Оркестър, музиканти, всичко. Вегилий: Също и певици. Ив.К.: Да. Вегилий: Хора, които пеят, които музицират. Ив.К.: Но 1939 г. беше най- силната година горе на Рила. Много представители от цял свят, много народ, като един малък град беше. Вегилий: Аз съм виждал снимки от тези години. Наистина осеяно с бели палатки отгоре до долу. Тази епоха не може да се върне никога вече. Тука ги няма тези души вече и те не могат да се върнат, и да се съберат точно в едно определено време в една и съща страна при един Учител. Това е много трудно. Който успя да дойде, успя. Който не успя, се размина. Да, разминаха се, но голяма част от българския народ успя да влезе във връзка с Него. Даде се Словото, това не е малко. Ив.К.: В провинцията изглежда по работят. Вегилий: Не, те си заминаха. Тези центрове, в които бяха те, постепенно изгаснаха поради това, че те си заминаха. Младото поколение има друг поглед на нещата и т.н. Знаете ли, моето поколение се спъва от много неща. И те не са безобидни. И тава е, което пречи те да се доближат до Учението на Учителя Дънов.

18. СПОМЕНИТЕ НА ПАША В.К. (Вергилий Кръстев): Така. Сега един друг въпрос. Паша си замина. Паша си замина, нали? Сега от нейния архив остана ли нещо? Г.П. (Гена Папазова): Какво разбирате вие под архив? В.К.: Нейните опитности, снимки, писма, кореспонденция. Г.П.: При Христов тя не донесе нищо. Такова нещо нямаше, кореспонденция нейна. Имаше нейните опитности, които и вие имате. Аз ви помолих да дадете списък и да видя какво нямате от туй, което е у мен. Да мога да ви го дам. Знам само положително, че вие нямате писмата до нейното заминаване. В.К.: Да. Сега аз попаднах на едно нещо друго, което някой беше го преписвал, но се е опитал да прави свободна редакция, в смисъл съкращавал е някои изречения, изхвърлил е някои изречения, което не е допустимо и не е правилно, защото е кощунство, някой е съкращавал някои неща, с което аз по начало не съм съгласен за тия неща и държа много за автентично и оригинално и авторско на самият автор. Та ми ги носеха, ще ви покажа. И аз имам една молба, при положение, нали, на тези неща, които вие от Паша пазите вече толкова много години, това е моя молба, нали, не е изискване, защото нямам право да изисквам. Молбата е да ми ги предадете на мен да ги съхраня, обаче вие ще си помислите. Г.П.: Аз трябва да ви ги предам, защото няма на кого другиго. В.К.: Аз искам да ги предадете на мен, аз ще ви покажа какво имам, искам да ги предадете на мен, да ги съхранявам, защото те са правили една, втора, трета редакции и някои смятат, са сметнали, че изразът на Паша е бил удачен, а чрез този израз е минало цялото Слово на Учителя и те нямат право да коригират нещата. Има една опитност на Паша: „Не коригирай Божественото!" И сега ще ви покажа как някой си е позволил да коригира и затова аз много ви моля, нали, и едно изискване, да ми ги предадете тези неща. Г.П.: Сега, още сега ще ви ги предам. В.К.: Благодаря, да мога да ги съхраня. Г.П.: Ще ви ги предам. Ще кажа. Борис Николов пък не е невменяем сега. Човек няма кому. В.К.: Той няма кому да ги предаде, той вече не е това, което беше, то мина вече неговото време, в смисъл, той е възрастен човек. Г.П.: И да не е възрастен, пак не е деен. Не е деен. В.К.: Не е деен. Да. Предайте ги на мен. Ето, аз съм изслушал тая работа, да я довършиме и ще бъдете спокойна, аз съм от тия, които си изпълняват задълженията докрай. Да. Елена Андреева, не. Кому ще ги предадете? После трябва да ги предадете на едно поколение, което може да издържи 20-30 години, за да може да ги съхрани. Г.П.: Отговорност, ама ако останат така тука и моите ги затрият? В.К.: Вашите племенници ще ги захвърлят насам-нататък и ще ги захвърлят. Затуй по-хубаво ги предайте да ги прибера. Г.П.: Ето ги. В.К.: Това ли е всичко? Г.П.: Чакай, да видя какво съм ви предала. В.К.: Да, може да напишете на един лист какво сте ми предали. Г.П.: Абе, какво ще записвам? Вярвам ви. В.К.: Само този пакет е, така ли? Благодаря. Е, да сте живи и здрави. Аз смятам, че вие ще си довършите вашия труд. Разрешихте, досега всички неща ги разрешихте много добре, много правилно, да. Благодаря ви. Г.П.: Свършихме една работа. В.К.: Сега аз имам желанието, може някой път пак да дойда, когато това ще бъде последният сеанс, когато вие съберете някои пак така, спомени. Така ще си ги отбележите по същия начин и искам така след това, след като ги разкажете, аз ще ви спомена някои имена от Изгрева, какво може да си спомните така за някои хора. Г.П.: А, недейте ме кара, защото аз нямах контакт с хора. В.К.: С тях нямахте контакт. Г.П.: Аз имах хора, които обичах, уважавах, да си поприказвам, но мен близки ми бяха само моите, Паша. В.К.: Паша. Г.П.: За мен те бяха близки. В.К.: Сега в такъв случай ние се уточняваме така, пак ще дойда, като си припомните. Г.П.: Само за тях мога да говоря, защото видяла и живяла съм. В.К.: Живяла, да. В такъв случай, това, което си припомните, ще го отбележите на точки и аз някой път ще дойда пак. Г.П.: Ако има, аз ще ви се обадя. Ако има нещо ново, аз ще ви потърся. В.К.: Така, благодаря. Добре. Сега и да приключим, аз искам да ви помоля, да заснема ръцете ви на фотоапарат. Момент. Г.П.: За какво ще снемате ръцете ми? В.К.: Ей сега ще ви покажа. За документация, че ви е имало.