Jump to content

Търсене във форума

Показване на резултати за тагове 'храм'.

Открити 2 резултата

  1. 3.Пред прага на храма Всевишнаго Веднъж Той, Татко ми, ме заведе в Големия Град и ми посочваше хубави сгради, красиви градини и царските палати. Най-после стигнахме до един хълм. Пред него имаше малка градинка с цветя, между които десятки деца тичаха, играеха и се радваха. Татко ми ме отведе от другата страна на храма, където под красив свод бяха каменните стъпала и входът на храма. Изкачихме се на каменната площадка. От едната й страна имаше скамейка и ние седнахме на нея. Слънцето бе почнало да протяга дългите си лъчи, с които като че ли искаше за последен път да погали хората, сградите и най-после само камбанариите на храмовете - и да се скрие, за да изгрее на утринта в нов блясък. Татко седеше до мен, но погледът му бягаше, бягаше, като че ли негде много, много далече. Аз знаех - той бягаше през дните на сегашното и настигаше тия на миналото. Тъй често виждах тоя поглед отправен в миналите дни и тъгувах, тъгувах понякога, че тъй малко можех да внеса радост в сегашните мудни... Той мълком хвана ръката ми - знаех вече, че ще ми говори за Нея, защото и други път, когато ми говореше за Нея, държеше ръката ми в своите ръце. - Знаеш ли - започна Той с тих глас, който като че ли преброждаше дните на миналото и долиташе като далечно ехо до мен. - Знаеш ли, когато моята светла радост на дните ми беше с мен, при мен, Тя ме довеждаше всяка вечер тук. Залязващото слънце целуваше челата ни, галеше златистите й меки коси, а Тя отправяше поглед към Тоя, от Когото изхождаше всичко. Тя мълком коленичеше и бисерни сълзи слизаха от ресниците на полузатворените й очи и се стичаха по бузите й. Аз коленичех тихо до Нея, призовавайки да ни благослови Тоя, в Когото Тя ме учеше да вярвам, и в душата ми за пръв път се появяваше мека светлина. Дотогава аз не знаех тишината на молитвата и обновата, която настъпваше в душата след нея. Всяка привечер ние идвахме тук и коленичехме пред Всевишния на прага на Неговия храм - и молехме се, молехме се да бди над нас и да ни благослови завинаги...
  2. 6. ТЪРЖЕСТВЕНОТО ВЛИЗАНЕ В ЕРУСАЛИМ И ОЧИСТВАНЕТО НА ХРАМА От всичко, което се описва в 11-та глава се вижда, че Христос се приготовлява за Голгота, като обявява война на силните на деня и ги предизвиква. В началото на главата се описва тържественото влизане на Христа в Ерусалим, възседнал на осле и народът Го посреща с думите: "Осанна, благословен, който иде в Името Господне", като постилаха пътя Му с дрехи и вейки. Учителят, като разглежда тази сцена, казва, че ослето, което Христос възсяда и което Му е доведено от учениците по Негово поръчение, представя физическото тяло, с което Христос слиза на Земята. Учениците представят душата, която служи като посредник между тялото и Духа, който е Христос. А самият Христос е Логосът, Който слиза на Земята. Ерусалим, това е физическият свят, в който Христос слиза. На Земята Христос пристига така да се каже инкогнито, незабелязано, но при слизането си от духовния свят Той е тържествено изпратен; посрещащите с вейките, това са жителите на етерния свят, които го посрещат преди да влезе във физическия свят. От друга страна самото това тържествено влизане на Христа в Ерусалим е едно предизвикателство към силните на този свят, към княза на този свят. Христос влезе тържествено в неговото царство, посрещнат от народа, който иска да го направи цар. По-нататък се разправя, че като влязъл в храма и намерил продавачите и купувачите на различни неща - и на гълъби, и среброменители - ги изпъжда, като прекатурва масите им. Това е също предизвикателство против силните на деня, против цезаровия култ, който е устроил тази търговия в храма. С това Христос ни показва, че всеки трябва да очисти своя храм, своето тяло от всички нечистотии, които препятстват на Божественото. Той казва: "Домът Ми е дом на молитва, а вие го направихте разбойнически вертеп". Човешкото тяло е храм, в който Христос влиза. С това очистване на Ерусалимския храм Христос дава импулс на хората да очистят своя храм. Преди очистването на храма от Христа се описва, че Христос вижда една смоковница и се приближава към нея, за да търси плод. Но, като стига при нея, не намира никакъв плод, защото не било време за плод. "И Той проговори, думайки: Отсега нататък никой да не яде плод от тебе до века. И учениците Му чуха това". Ако се анализира този разказ, ще се види, че това не е едно физическо явление, а един символ. В Свещените Писания на много места се говори за дърветата като символи. Така и в началото на Библията се казва, че Бог насадил градина с разни дървета, между които и Дървото на Живота, и Дървото за познаване на доброто и злото. И на други места се споменава за дървета. Исус, Който се отличава с голяма разумност и голяма Любов към всичко живо, не може да прокълне една смоковница, че няма плод и то когато не му е времето за плодове. Това също показва, че тук не се отнася до едно физическо дърво, но дървото тук е взето като символ на нещо духовно, както и в други случаи в Писанието. Тогава какво е значението на този разказ? Тук смоковницата е взета като символ на древните Мистерии, времето на които е вече изтекло и затова на тях няма никакъв плод. И затова Христос, като Върховен Посветител и Ръководител на Мистериите, с думите " отсега нататък никой да не яде плод от тебе до века", прекратява дейността на древните Мистерии, защото е изтекло времето им. Това е посочено с изсъхването на смоковницата. Че това е символ, който се отнася до древните Мистерии, се вижда и от примера, когато Христос казва на Натанаил, че го видял под смоковницата, т.е. видял го е в Школите на древните Мистерии. Между тържественото влизане на Исус в Ерусалим и виждането на смоковницата, нейното изсъхване и обръщане на състоянието на народа от " осанна" в " разпни Го", има една вътрешна връзка. Когато на другата сутрин Христос се връща с учениците от Витания и Ерусалим, и минава край смоковницата, Петър казва: "Учителю, виж смоковницата, която Ти прокле, е изсъхнала" А Христос, без да отговори нищо на въпроса, му казва: "Имайте вяра в Бога. Истина ви казвам: Който рече на тази планина: Дигни се и хвърли се в морето, и не се усъмни в сърцето си, но повярва, че онова, което казва, се сбъдва, ще му стане." Между всички тези неща има една вътрешна връзка. Те са елементи на един сложен духовен процес. Тук не става въпрос за физически явления, а за духовни. Вече казах, че смоковницата е символ на Големите Мистерии, на древното ясновидство. Че това е така, се вижда и от онова място от Евангелието на Йоан, когато Филип завежда Натанаил при Исус и Той му казва, че го е видял под смоковницата. Казано с други думи, Той го е видял в Школата на Мистериите. За Буда се казва, че под дървото Боди получил просветление и добил откровението. Исус вижда-Натанаил под смоковницата. В този смисъл смоковницата е емблема на едно състояние на съзнанието, при което човек идва до известна връзка с духовния свят. Това е ставало в Школите на Мистериите в древните времена. Ученикът, вглъбен в дълбоко размишление, дълбока медитация, чувства своята собствена душа, че излиза от физическото тяло, разширява се в Космоса и се представя пред неговото съзнание като растящо дърво, под което той седи и размишлява. Той се вижда под световното дърво и като плодове на дървото, които той е бил удостоен да откъсне, му се явява всичко, което е добил в процеса на размишлението като духовни образи, като духовни откровения. Следователно истинската смоковница и нейните плодове се намират в духовната област, а не на физическата Земя. Това не изключва възможността за размишление ученикът да седи под някои от свещените дървета - дървото Боди, смоковницата, при келтите - дъбът, при германците - хвойна и пр. Беритбата на плодове на смоковницата било винаги повод за изстъпление, за екстаз, които съставят същността на предхристиянския духовен живот, на старото ясновиждане. И не само отделният медитиращ човек, но чрез предхристиянските култове цели групи от народа са изпадали в онова състояние на съзнанието, даващо екстазно виждане, беритбата от плодове на смоковницата. На едно такова изживяване се дължи викът " Осанна" при влизането на Исус в Ерусалим. Кое е произвело този екстаз в съзнанието на народа? Образът на яздещия върху ослето подейства на народа като едно видение, взело физически образ, с което се запалва едно ясновидско съзнание. Тази сцена беше едно изнасяне на открито на една пророческа Тайна, която беше позната сред народа и бе свещено тачена. Думите на пророка Захария: "Но ти дъще Сионова, радвай се много, възклицавай ти, дъще ерусалимска. Ето, твоят Цар иде при тебе; Той е праведен и спасява, кротък и възседнал на осел, Да! на осле, рожба на ослица" (9,9), живееха в душите. Когато тези думи прозвучаваха при култовото четене в храма, при слушането се запалваше Огънят. Народът виждаше това, което слушаше. Видението на Месия просияваше. Същото видение се запалило сега при физическото събитие, при виждането на Човека, на Чието чело отсега нататък сияеше непобедимата царствена воля. Това, което Христос направи при влизането в града, беше едно физическо действие, което е свързано с четенето на Свещеното Писание. И това, което се е изживяло в храма при четенето на това място от пророк Захария, бликва във възклицанията и псалмите " осанна във вишних" от душата на народа. По такъв начин народът бере тези плодове от смоковницата на старото виждане. Но времето на старото виждане беше изтекло. И волята на Христа е то да е изтекло. Още не е стихнало ликуването на народа, в следващия стих се казва, че Исус се връщал от Витания с учениците, където пренощували и се казва, че Той огладнял и пристъпил при смоковницата да намери нещо за ядене. Това огладняване не е случайна жизнена дребнавост, защото Той идва от Витания, където е бил при близки хора и вероятно са закусили. То стои във връзка с предхождащото. Въпреки виковете " осанна", душата на Христа е самотна. Това, което народът изживява и дава, не Го насища. Исус вижда смоковницата без плодове. Народът може да ликува колкото иска, но не е вече време на смокините, не е време за екзалтации. Една нова епоха започва. Тук е турена в действие новата Мирова Воля на Христа. Тя е неумолима. Той иска в душата на народа да изсъхне това, което още живее от дървото на старото ясновиждане. Обаче с изсъхването на смоковницата викът " осанна" се превръща в " разпни Го". Така че самият Христос е Този, Който желае и произвежда този обрат в настроението на народа. Тази е Тайната на проклятието на смоковницата. Обаче Христос никога не събаря старото, без да посади новото. Когато на следващия ден Петър казва: "Учителю, ето смоковницата, която ти прокле е изсъхнала", тогаз Христос му казва: "Имайте вяра в Бога. Истина ви казвам: Който рече на тази планина: Дигни се и хвърли се в морето, и не се усъмни в сърцето си, но повярва, че онова, което казва, се сбъдва, ще му стане." За да разберем защо Христос казва това на учениците, трябва да го свържем с Тайната на смоковницата. Смоковницата е дървото на старото ясновиждане, на древните Мистерии, а Вярата е семето на новото ясновиждане. Епохата на Вярата започва, когато е изтекла епохата на смоковницата. Но както за смоковницата хората си съставили една груба материалистична представа, така и за Вярата те са си съставили една сантиментално-душевна, вместо духовна представа. Вярата е едно семе в човешката душа, от което израства едно дърво, дървото на новото ясновидство. Затова Той казва: "Ако бихте имали вяра колкото синапово зърно, бихте могли да кажете на тази планина премести с оттук и тя би се преместила". Обаче синаповото зърно, което е най-дребното от всички семена, когато израсте става най-голямо от полските растения, става дърво, на което " птиците небесни идват и живеят между неговите клони". Вярата е новото световно дърво, дървото на новото ясновидство. И тази Вяра има силата да премества планини. Тук не се разбира преместване на физически планини, а едно духовно изживяване, при което планината на физическия свят е отместена и човек вижда в духовния свят. Физическият свят представлява планината, която разделя човека от духовния свят. Започне ли в сърцето да расте семето на вярата, разпръсне ли то с растежа си силата на вкамененото сърце, тогава планината - физическият свят - се отстранява от погледа на човека, хвърля се в морето и духовният свят е открит за човека, той вижда в духовния свят. По такъв начин и в човешкото сърце израства едно ново сетиво, което може да го доведе в духовната област отвъд планината на физическия свят. На много места в Евангелието е казано: "А всякога на мръкване Той излизаше вън от града". Също е посочено, че когато е в населено място, сутрин рано излиза на хълма да се помоли. И когато Петър Му посочва на влизане в града, че смоковницата е изсъхнала, когато сутринта минават покрай нея, Исус в отговор им казва: "Имайте вяра в Бога. Истина ви казвам: Който рече на тази планина: Дигни се и хвърли се в морето, и не се усъмни в сърцето си, но повярва, че онова, което казва, се сбъдва, ще му стане. Затова ви казвам: Всичко, каквото поискате в молитва, вярвайте, че сте го получили, и ще ви се сбъдне". Това е важен окултен закон, който Учителят нарича закон на Опуленс, закон за реализиране на желанията на човека или още закон за всемирното изобилие. За да се реализира една молба на човека, той трябва да си създаде една ясна и конкретна форма в съзнанието за това, което желае да постигне и да вярва, че го е постигнал вече, и ще го получи. В заключение на тази мисъл Христос казва: "Когато се изправяте за молитва, прощавайте ако имате нещо против някого, за да прости и Отец ви, Който е на Небесата, вашите прегрешения". След това до края на главата се разправя за спора на книжниците и фарисеите с Исус, които Го питат с каква власт върши всичко това, което прави в храма. Той ги пита - учението на Йоана от Бога ли е или не. Те мълчат, затова Той им казва: "Нито Аз ви казвам с каква власт върша това". Тук все повече събитията напредват и отиват към Голгота. И с всичко, което върши и говори оттук нататък, Христос предизвиква книжниците, фарисеите и свещениците, защото знае, че трябва да мине през Голгота. Той не избягва Голгота, но се стреми с всички сили към нея. В началото на 12-та глава дава притчата за лозето и наемниците и в заключение на притчата цитира Исайя, който казва: "Не сте ли прочели нито това писание: камъкът, който отхвърлиха зидарите, той става глава на ъгъла. От Господ биде това. И чудно е във вашите очи". Първенците разбрали, че за тях говори и искали да Го хванат, но се побояли от народа. След това идват при Него фарисеи и иродиади, за да го впримчат в говорене. Затова Го питат: "Право ли е да се дава данък на кесаря?" Той иска да Му покажат една монета, с която плащат данък. Те Му подават монетата и Той им казва: "Чий е този образ и този надпис?" Те отговарят: "На кесаря". Тогава Той им отговаря: "Отдайте кесаревото кесарю и Божието Богу." Това е вярно и в буквален смисъл, но то има и свой преносен смисъл. Кесарят в човека е нисшата природа, тялото. Значи на тялото трябва да отдадем дължимото му и на Бога - дължимото. След това идват при Него садукеите, които повдигат въпроса за Възкресението, като Му казват, че седем братя имали една жена, понеже един след друг умирали и го питат - на кого ще бъде жената във Възкресението. Исус им казва: "Вие се заблуждавате, защото когато възкръснат мъртвите, нито се женят, нито се омъжват, но са като ангелите небесни те." Сцената с очистването на храма, с прекатурването на масите, на среброменителите, продавачите и въпросът трябва ли да се плаща данък на кесаря, са тясно свързани помежду си и ни разкриват мисията на Христа, Който обявява война на света, на княза на света, представен от цезар. За да се разбере тази сцена, трябва да се разгледа на историческия фон на епохата. От една страна имаме човекът -Исус, който носи в себе си Бога-Христос, а на друга страна цезарят с неговото самомнение, че е носител на Бога. По този въпрос говорих малко в предната глава, сега ще направя едно допълнение. За да разберем този въпрос трябва да знаем, че евреите били успели, чрез договори с Рим, да запазят Соломоновия храм в Ерусалим непокътнат. Обаче на тях им е било ясно, че Рим винаги е търсел и най-малко нарушение на договора, за да присъедини този храм към своя култ. Затова те имали голяма грижа и страх, особено у ръководителите на народа, че един ден римските властници ще нахлуят в Светая Светих, ще обсебят Тайната на храма им и ще поставят образа на цезаря на мястото на свещения ковчег на Мойсей. За да избегнат тази голяма опасност, еврейските ръководители са били готови на неограничени компромиси. Те не само приели да плащат данък на цезаря, но позволили на функционерите на цезаря, събирачите на данъка, среброменителите, търговците, да поставят своите маси в двора на храма, даже и в преддверието на храма. С това храмът станал обиталище на два бога - Йехова и цезар. Но никой не може да служи едновременно на два бога - на Йехова и на Мамона. Като обитава цезар в храма, който е дом на молитва, той е превърнат във вертеп на разбойници. Със своята постъпка Исус обявява война на цезаря. А това създава адски страх у юдеите, защото те считат, че цезарят ще отговори на това деяние срещу неговите функционери, на това оскърбление към него, като окупира напълно храма. За да запазят храма от цезаря, първосвещениците и фарисеите решават да пожертват Христа, за да спечелят благоволението на цезаря. Те мислили, че чрез екзекутирането на Исус ще укротят гнева на цезаря и затова, когато Пилат иска да Го пусне, те му казват: "Ако Го освободиш, тогаз ти не си приятел на цезаря". Обаче проследявайки по-нататък историята виждаме, че пожертването на Исус не принесло никаква полза на юдеите. Цезар Калигула поставя своя образ в Светая Светих, в храма на Ерусалим и не го снема оттам, въпреки молбата на видни юдеи от целия свят, между които е бил и Филон Александрийски. А в 70та година войските на цезаровите Тит и Веспасиян разрушили храма и целия Ерусалим, с което се изпълнило предсказанието на Христа, че камък върху камък няма да остане от тези големи здания. Като разглеждаме очистването на храма на фона на историята, виждаме как действа Христовата воля. С това Той хвърля факела на пожар в цял един свят, обричайки го с това на гибел. Демаскирайки ги, Той принуждава силите на света да преминат към решението. Той привежда в движение действието на юдеите и те Го разпъват на кръст; Той привежда в движение действието на римляните и те разрушават храма в Ерусалим. Евангелието на Матей разказва за очистването на храма, че става между влизането в Ерусалим и проклятието на смоковницата. Марко огражда същото събитие с две сцени - с проклятието на смоковницата и с очистването на храма. Връзката е вътрешна. И тя е явна в решителната воля на Христа. Чрез думите, които произнесе пред смоковницата, Христос сам накара народа да премине от състоянието на " осанна" към състоянието на " разпни Го". С това Той предава стария душевен свят на умиране. Чрез Своето действие в храма Христос довежда събитията до решителна борба. И затова Той казва, че не е дошъл да донесе мир, а меч - Той предава старите храмове на разрушение. Старият свят трябва да замине и ще загине. След тази сцена в храма, където премина в нападение, Христос говори за разрушението на храма, за гибелта на стария свят на един кръг от доверени ученици, гледайки храма заедно с тях от маслинената планина. Той казва, че камък върху камък няма да остане от стария свят. Той предварително вижда накъде ще се търколи лавината, която Той трябваше да приведе в движение. След това идва при Него един книжник и Го пита коя е най-голямата заповед. Исус му отговори, че най-голямата заповед е да възлюби човек Бога с всичкото си сърце, с всичката си душа, с всичкия си разум и с всичката си сила. И втора подобна заповед е да възлюбиш ближния както себе си. След като видели как Христос отговорил мъдро на всички, престанали да Му задават въпроси. След това сам Исус, като говори на народа в храма, казва: "Как думат книжниците, че Христос е Давидов син? Сам Давид казва чрез Светия Дух: Рече Господ на моя Господ, седни от дясно Ми, докле положа враговете Ти в Твое подножие. Сам Давид Го нарича Господ. Тогаз как е негов син?" След това Христос говори против книжниците и фарисеите, и ги изобличава. И като наблюдава кой какво пуска в съкровищницата, гледа една бедна вдовица, че е пуснала две лепти, което било всичкото й съкровище, докато другите давали много, но от изобилието. И Той казва на учениците Си: "Истина ви казвам, тази бедна вдовица пусна повече от всички, които пускат в съкровищницата, защото те всички пускат от излишъка си, а тя от немотията си пусна всичко, що имаше, пусна целия си имот".
×