Търсене във форума

20. ТЪРСЕНЕ НА ЧОВЕШКОТО У ЧОВЕКА Г.П. (Гена Папазова): Сега аз смятам, че съм изчерпала всичко. Ако не беше туй тефтерче, нямаше да ви викам. То вече ясно говори, и виж, гледай съм го записала. В.К. (Вергилий Кръстев): Сега тука сте записали. Г.П.: Това тефтерче, в което съм записала по искане на Паша двете имена, едното на Савка - Аверуни и другото на Паша - Амриха, дадени от Учителя. Това са техните духовни имена. Какво точно значи „Аверуни", не знам, но „Амриха" значи „нектар на боговете". Това става през 1922 година при една среща на Паша на 14 април, след завръщането й, уволняването й от Русе. Тя казва, че пък Учителят й е казал, че имената са на ватански език, езика, на който са записани и някои от песните, дадени от Учителя. В.К.: Сега Вие казахте, че Паша, когато е работила, не е търсила някаква обстановка. Сяда, работи, пише. А първият път, когато дойдох, вие споменавахте за Савка, как винаги е търсила условия. Г.П.: Тя си уреждаше обстановката и в туй уреждане губеше много време. И после не стигаше до самото дешифриране. В.К.: Тя искаше първо да си създаде обстановка да работи. Г.П.: Винаги обстановка. В.К.: Значи масичка, покривка... Г.П.: О-о, какви масички бяха. Пък маса, че масички, покривки, че всякакви мебели, както сега, вижте аз на каква маса пиша. Ама, не че нямам маса, аз имам там голяма маса, която е допълнение на бюфета, но ми висят краката. А така седнала пиша по-добре. Но въобще аз мога да пиша на колене, когато пиша учебника, пиша го в кухнята, щото оттука е мама и дъщеря ми, оттатък мъжа ми Велизар. Паша нямаше такава обстановка. В.К.: Значи тя по всяко време може да работи. Г.П.: И на всяко място. А какъв почерк! В.К.: А онази приятелка, Савка, търси първо масата, покривката, столчето и всичко останало. Г.П.: Да, всичко, точно така. В.К.: Защото вие го разказахте много интересно. Тука покривката, там столчето. Г.П.: Всичко, всичко да бъде около нея. Савка все шета, все се поддържа, все ще започне да пише, ама кога ще почне да пише, не знам, щото нейните беседи оставаха най-често недешифрирани. Но е човек от братството, истински човек. В какъв смисъл, тя нямаше раздвояване на мисълта, тя нямаше и двусмислени отношения, тя нямаше, тя беше изцяло предан човек, тя и много малка влязла там. Аз там я заварих, малко по-възрастна е от мен. Но когато са правили бележка на Учителя някои братя, толкова са разбирали и те, че може ли така, на три жени там да дава пари. После ще ви разкажа. Той казал: „Ами и трите са учителки с висше образование. Тъй че аз фактически нищо не им давам. Те работят, защото се чувстват призвани." А Савка беше най- близка с Учителя. Тя винаги изнасяше от Неговата стая това, което не е той използувал. Парче хляб, малко кашкавал, някое яйце, някаква манджа някой занесъл, там какво ще направи. Туй, което е останало, тя ще го вземе. Пък някой път го изяде сама, друг път го занесе там при трите и сега почват да избират череши. Ами чакай да видим дали има някоя здрава. Една по една, ту намерят нещо здраво, ту няма. Плодове най-често вземаха от Учителя. Тъй че те бяха развалени. Те не се обиждаха от това, че той им дал сух хляб или развалени кайсии, или развалени ябълки и череши особено. В.К.: А как съжителствуваха? Г.П.: В хармония. И на двете Паша е била учителка. И двете почнали отначало още да й говорят на „ти" и затова е с мен се чудеха, че до края аз имах това почтително отношение към нея. Не само за думата, но въобще отношението ми към нея беше друго, съвсем друго. То така си беше. В.К.: Така си идваше отвътре. Вие имате ли някои снимки от онази епоха, вие заснети с Паша, в братството, на някои колективни такива снимки? Г.П.: Аз имам, мисля, една снимка от Русе, когато сме били на бригада. Ама трябва да проверя. Ако я намеря, ще ви я дам. Не, аз знам къде са снимките от Русе. Като че ли идва живота, един вътре, който не се колебае, стабилният и една външна форма, с която тя общува под форма на веселост, на внимание, нали. Но отвътре някакъв багаж носи, който си е неин, който не се споделя. Нали ви казвам, борбите с това духовенство, след като бях й казала, че съм я видяла калугерка, минаха години, да ми каже за това преследване. В.К.: Това е много труден изпит на Паша, много труден и жесток е бил, да можеш да издържиш. Това духовенството не е било малка сила, то е било голяма сила. Г.П.: Ама то е невидимо духовенство, което я преследва, разбирате ли? Там е борбата, горе, и то казва, когато нося беседи, като вървят подире ми, ще ме съборят. Аз бягам. Тя почва физически да реагира. В.К.: Да. Г.П.: Учителят й казва: „Свърши се!" В.К.: Дотук. Г.П.: Дотук. В.К.: Да. Г.П.: Тез неща никой няма да ви ги каже. В.К.: Да. Няма. Дойде време, че никой не може нищо да каже за Паша и никой не е нищо написал за Паша, което е още по-интересно. Което е още по-интересно, никой не е написал нищо за Паша. Поне един очерк да направи, бележки биографични и затова се насочих към вас и чаках години. Г.П.: Вий вече го имате. В.К.: Имам, да. Исках да запитам друг въпрос. Сега фактически да обобщим. Когато Паша отива при Христов и вие отивате да я гледате, Пашини неща, от така наречения неин архив, писма, кореспонденция, няма нищо. Г.П.: Нямаше. В.К.: Нямаше. И след като си замина Паша, фактически вие нищо не поехте от нея, освен нейните спомени. Г.П.: Нищо не поех освен това, което имам в ръка и което коригирах, защото още долу като пишеше, тя ще пропусне някоя буква и т.н., като отида, ще го прочетем, ще направя съответни корекции, но нещо като такава архива, която търсите, не ми е предала. В.К.: Точно това се интересувах. Г.П.: Не, не, не. В.К.: Жалко, че е пропаднала цялата онази кореспонденция и писмата. Вашата кореспонденция с Паша в мазето. Г.П.: Да. В.К.: От наводнението. Аз очаквах, че ще излезе един куп писма. Г.П.: Не. Как е останало това измежду другото. В.К.: Едно писмо само. Да. Ех, случайно ако ви попаднат още някои писма... Г.П.: Ако ги намеря, ще ги дам на вас. Вече знаете ли какво? С това мойто внезапно заболяване, аз вече го вземам за сигнал, да правя онова, което вие искате. В.К.: Да. Но при положение, че случайно във вашия дом когато търсите или разтребвате, попадне някое писмо на Паша или снимки от братския живот, събирайте ги на едно място, за да може да ги приберем. Г.П.: Разбира се, ако това нещо стане. Знам, че от Рила има снимки. В тоз момент не разполагам с тях. В.К.: Но това е много важно - кореспонденцията на Паша с вас. Дано излезне. Г.П.: Няма да излезе. В.К.: Дано излезне. Г.П.: Няма я, защото аз знам как от тинята вадехме и то най-мръсната тиня. Хайде, да не го разправяме какво беше още. Прилошава ми като си спомня. Внимателно отношение, ненатрапване на идеите, зачитане на Божественото у човека. То не беше някакъв метод за привличане на хора. Няма такова нещо. Ето това сме ние или като нас, или като другите, но каквото искаш. Но аз израстнах в едно семейство, здраво семейство и затуй тука имаше само допълнение, духовно допълнение. Те се преляха двете неща. Но като че по-добре е човек да мине през лошото в живота, недоразуменията, през хитрините, през отрицателните прояви на хората, за да не бъде като мен глупак, както аз отидох във Франция с голи ръце. С голи ръце. Оставих си парите на мошеник, човекът ме води до Швейцария и ме остави. В.К.: Вие тогава не се ли сетихте да отидете да питате Учителя? Г.П.: Учителят беше казал преди това, че драматични развръзки стават следствие недоверието у партньора и когато аз се върнах от Франция и отидох при Учителя и му казах: „Учителю, аз му повярвах на тоз човек, а вижте какво стана!" - „Ама-ха", каза. - „Вий казвате, че когато не повярваме, когато се съмняваме, тогава идва лошият резултат." Той вика: „Доверие, ама на човека, а не на нечовека." На човека. „На кого си се доверила?" В.К.: Ясно, човек трябва да се довери на човека. Най-важното е да намерим човека. Но първо трябва да го срещнеш, да го откриеш. А това е една тайна в живота на човека тук, на земята