Търсене във форума

16. ГРЪЦКОТО ВЪСТАНИЕ ОТ 1821 ГОДИНА В края на месец март 1821 г. етеристкият апостол архимандрит Григориус Дикеос (Панафлесос) вдига въстанието в Пелопонес и прогонват турците. Селяните са основна сила на революцията, но се бият за свобода и земя, която ще бъде отнета от турските феодали и гръцките коджабашии - земевладелци. Чак когато Портата показва, че ще бъде безпощадна към всички гърци, то тогава към революцията се присъединяват едрите корабостроители от островите. Островните гръцки флотилии вдигат флаг и тръгват срещу крайбрежните турски крепости под командата на капитан Томбазис със 170 кораба, с около 7000 души бойци и със стотина бойни оръдия. Веднага коджабашиите (едрите земевладелци) и техните водачи Заимис и владиката Германос водят борба за овладяване на ръководството на въстанието. А през ад. юни 1821 г. ръководството на въстанието се поема от Герусията - съвет от земевладелци, корабостроители, духовници, фанариоти. Те изместват етеристите и клевтеските водачи, макар че зад тях стоят селяните и дребните занаятчии. През декември 1821 г. се свиква Народното събрание на Гърция. То приема декларация за независимостта на Гърция. През януари 1822 г. се провъзгласява Гърция за република с конституция. На 5 октомври 1821 г. е превзета важната турска крепост Триполи (Морея) с посичане на 8000 жители и граждани от гръцките въстаници. Между гръцките началници настъпва вражда. От едната страна е Колокотронис, който е начело на онези ръководители, които повеждат след себе си селяните и дребните занаятчии. От другата страна е Маврокордатос, начело на коджабашиите и корабостроителите. Димитър Ипселанти, който е главнокомандващ, се отдава на бездействие. Тази разпра и бездействие се използва от турците, които .превземат българския град Негуш в Македония и жителите му са изклани. Същото това посичане се случва и на остров Хиос през май 1823 г., когато 25000 християни са избити, а 30000 са закарани в робство, а останалите са избягали. Това води до гражданска война от 1823-1824 г., която е война за разпределение на земята от именията на турските феодали. Тогава се намесват в разпрата българите хаджи Христо от Воденско, началник на българската кавалерия и хаджи Стефчо от Охрид - началник на българската пехота. Благодарение на тях ръководителите на двата воюващи гръцки лагера се опомнят, помиряват се и продължават да водят войната срещу Турция. В Епир е Али паша, който около 35 години (1787-1822) управлява по-голяма част от континентална Гърция, който се окопава около Янина, като полунезависим пашалък. Той е вече повдигнал поредния си бунт срещу централната турска власт, което се използа от въстаниците през 1821 г. Марко Боцар, българин по произход, напуска турските войски, заедно със своите сколиоти, за да се настани в своята родина и да възпламени борбата на клефтите от Епир и Морея. Египетският паша Мехмед Али се намесва във войната. Изпраща своя син Ибрахим и с десант на 1825 г. той овладява Морея, а след това пада и Атина. Революцията е на изпитание. През 1826 г. Русия и Англия подписват протокол, чрез който се иска от Турция автономия за новата гръцка държава. Русия променя политиката си спрямо Гърция, защото през м. юни 1821 султанът наложил възбрана на корабите под руски флаг да влизат и излизат от Черно море. Изпраща се нота до султана от 16 юни 1821 г., а на 20 август 1821 г. дипломатическите отношения са прекъснати. Александър I умира през 1825 г., наследява го Николай I, който предприема по-праволинейна и последователна политика за свободата на Гърция. През 1827г., есента, Колокотранис, който отново поема командването в Пелопонес брани последните гръцки крепости от турците. През м. юли 1827 г. Англия, Франция, Русия подписват т.н. Лондонска конвенция и дават ултиматум да се изпълни англо-руския протокол от 1826 година. Султан Махмуд II, придобил самочувствие от успехите на Ибрахим паша, отказва. На 20.Х.1827 г. съюзната ескадра унищожава при Наварин турско-египетския флот. През пролетта на 14.IV.1828 г. Русия обявява война на Турция, Генерал Дибич преминава Балкана през лятото на 1829 г. и приближава до Цариград. На 2.IX.1829 г. в Одрин се подписва мирен договор, с който Гърция получава независимост, закрепва се независимостта на Сърбия, а за българите не се споменава нито дума. Те за Великите сили, за турския султан не съществуват като народност и нация. Те всички са били християни, които са под закрилата на Патриаршията, която е била представител пред Портата на всички християнски народи в турската империя. Тогава българите след Одринския договор от 1829 г. напускат северна и югоизточна България, като стотици хиляди преминават в Румъния или се заселват в Бесарабия. Така се обезлюдяват онези територии, които се заемат от гърци, гагаузи и се променя етническия състав и по този начин се забавя Възраждането на България със десетки години! А освобождението на България се забавя с 50 години (вместо 1828 г. то става в 1878 г.), а обявяването и признаването на независимостта на България се забавя с 80 години, вместо 1828 то става в 1908 година. Защото с Антиминса от 1747 г. трябваше да се освободят едновременно всички християнски народи от турското робство, включително и България.