ИНДУСКА ЛЕГЕНДА

[Skyward]

ИНДУСКА ЛЕГЕНДА

 

Живееше някога беден човек, който до такава степен мечтаеше за небето, че не виждаше нищо, за което да може да остане повече на земята. Вярата в справедливостта на Брама беше непоколебима в него и той с смирение пренасяше всички несправедливости и обиди, причинени от богатите, които всякога са се забавлявали с това, да обиждат със своето презрение простите умове.

 

И накрай този чудак умря пред стъпалата на храма уверен, че ще получи награда за своето смирение и търпение. Лек и сияещ, полетя той в пространството. Звездното му тяло дишаше светлина и топлина и той с презрение гледаше жалките си човешки останки, които беше вече напуснал, чувствувайки се щастлив в тишината и покоя, които го обгръщаха.

 

„Ето, че се намерих на пътя към небето", говореше той на себе си. „Дано да узная, где се намира небесния чертог, където живее Брама, творящ правосъдие. който наказва престъпните и възнаграждава праведните". Летейки из пространството, той срещна тълпа същества, покрити с нравствени язви, роптаещи непрестанно. Никой от тях не можеше да отговори на въпроса на Вайдхава — така се наричаше нашият герой. Бедните мъчещи се духове нищо не знаеха за правосъдието на Брама, слушали бяха само, че той живее някъде над звездните висини и че само чистите могат да се повдигнат пред неговия ослепителен трон. Вълните на незнайните закони изнасяха праведните пред лицето на Брама и същите тези вълни отхвърляха престъпните и недоволните в бездната на изкуплението.

 

Щастливият и пълен с вяра Вайдхава, славейки Брама, неговото могъщество и правосъдие, беше обгърнат от вълните на хармонията и беше пренесен във висшите сфери на светлината, където срещна такива праведници, какъвто бе и той сам: лъчезарни и мъдри да славят Брама и неговото правосъдие. На въпроса на Вайдхава, къде се стремят, те отговориха: „Там където и ти... Км трона на Брама, за да получим награда за понесените несправедливости, за нашия труд и вярата ни в него". Работещ с постоянство, Вайдхава летеше все нагоре заедно със своята дружина праведници, пълни с вяра; те усърдно славеха мъдростта и милосърдието на Брама.

 

Но отново се раждаше въпросът в тях, къде се намира небесният чертог, в който живееше Брама. И някъде от висините блясваше светлината, която в хармонични звуци им отговаряше: „Продължавайте своят път, той още е далеч от вас". И Вайдхава все повече и повече се повдигаше, той се бе превърнал на светлозарен облак. Знанието му бе грамадно, а могъществото му почти безгранично; но все още жадуваше за правосъдието на Брама и за наградата на своя труд. И така той преминаваше от сфера в сфера и накрай достигна до центъра на Вселената. Пред него се представи една стена с ослепителна светлина, състояща се от съединението на редица слънца, пределите на които бяха безконечни и неизмерими. Само съвършенството на Вайдхава позволяваше да я съзерцава, а пред нея, подобно на ефирно видение, отразяващо всичките багри на дъгата, стоеше един от гениите - страж на свещената ограда.

 

„Ето ни пред чертога на Брама" - радостно извика Вайдхава на съпровождащата го дружина от праведници"

 

„О ти, Гений на сферата, пазещ свещената тайна, отвори ни вратата на Небето'', викаха те.

 

„Ние заслужаваме да се явим пред светещия лик на Брама, ние търпеливо пренасяхме несправедливостите и обидите. Ние без отдих работихме, за да продължим пътя си, дотук нашата вяра никога не отслабваше в изпитанията и страданията. И даже през времето на нашия труд ние всякога възпявахме славата и добрината на Брама. Поддържахме слабите, ободрявахме невежите, убеждавахме недоволните... Сега, уморени от нашия път, ние искаме да бъдем пред трона на Брама и да се насладим от покоя и обещаната справедливост - наказание за нашите неприятели".

 

Но геният на Сферата мълчеше. И светещата ограда оставаше затворена. Макар, че те повтаряха много пъти своята молба, на устните на Гения лежеше още печата на тайната, на която той беше страж.

 

Изненадани и обезпокоени, праведниците не разбираха това мълчание, но в същото време из оградата се раздаде глас, могъщ като гръм и в същото време хармоничен, като звуковете на арфа.

 

„Вървете и работете, тъй като вашите думи доказват, че не сте още готови да се явите пред трона на Брама. Вие само искате правосъдието на Брама и неговата награда, не разбирайки, че сте получили и едното и другото. Погледнете на светещите си дрехи, оценете и вашето досегашно търпение и придобитото знание, вашите победени инстинкти и облагородени желания, всичко това вие получихте от милосърдието на Брама, който ви поддържаше във вашия път, като награждаваше всяко ваше усилие с едно във висша степен съвършенство.

 

Тези, които ви оскърбяваха вървят след вас, обвинявайки други в несправедливости и жестокост, не разбирайки, както и вие самите, че от материята се излиза само чрез страдание.

 

Самият свят, в който вие някога живеехте заедно с своите врагове, не съществува вече, тъй като от тогава има петдесет милиона години.

 

От тогава правосъдието и могъществото на Брама не ви е напускало. Вие искате покой, наслада, не разбирайки, че покой не съществува. Най-висшето блаженство се заключава в безпределната деятелност за Доброто, Красотата и Истината. Не сте готови да влезете в небето и да съзерцавате сияещия лик на Брама. Идете работете още.

 

Тайнственият глас замлъкна. Част от праведниците смирено отпуснаха глава и се съсредоточиха в молитва. Но душата на Вайдхава се изпълни с безумна ярост. Съмнението проникна в него, без да се гледа на неговото съвършенство, до вратата на Рая.

 

„Но тогава кой е прав"?... Разгневен, Вайдхава се хвърли към светещата ограда, като викаше като луд.

 

„Изида, где е обещаното правосъдие? Осъди моите угнетители, а мен награди за труда и далата ми".

 

Дълбоко мълчание беше отговорът.

 

Той за втори път се хвърли напред към светещата ограда, като изсипваше проклятия, но в същия миг звездите, които увенчаваха неговата глава, се разпаднаха с гръмоподобен шум.

 

Атмосферата се изпълни с дисхармонични звуци и из-зад оградата блесна ярка мълния и прониза сърцето на Вайдхава.

 

Прозрачното му тяло се разсипа на хиляди атоми, които разграбиха стихиите на първоначалния хаос и ги завлякоха в огнения ураган, който ги изгаряше като убиваше в него паметта и отнемаше от него знанието и могъществото.

 

...................................

 

Както вихри, които носят отбрулен лист, летеше той от бездна в бездна назад, без да може да се спре някъде поне за миг. Разбит, изтерзан, със страшна болка, Вайдхава с труд осъзна, че беше заключен в един голям камък. От неговото лъчезарно сияние беше останало едно само мъждиво, червено пламъче.

 

..................................

 

С бавни крачки и с нестройно пеене вървеше голяма тълпа голи и едва прикрити със зверски кожи хора, които се приближаваха, носейки клонки и плодове. Всичко това те сложиха на камъка, а след това коленичиха и запяха песен, с която славеха справедливостта на Брама. Пеенето и думите, които повтаряха, пробудиха внезапно паметта на Вайдхава. Той осъзна голямата своя заблуда и погрешка и такава голяма скръб и отчаяние го обхвана, че камъкът с една голяма сила се разтърси и разпукна и от неговия център се появи прозрачен като брилянт извор.

 

В непрекъснато леещите се сълзи из каменното сърце на Вайдхава се изливаше самата същност на неговото естество. В изцеляващите капки на този извор беше скрито могъществото на Вайдхава, с което го беше надарил Брама. Знанието му беше стигнало дотам, че той умееш да управлява своите астрални течения и благотворните излъчвания, които предаваха целебните свойства на извора.

 

Тълпата боготвореше чудния извор, отвсякъде се стичаха болни и слепи и получаваха изцеление. Сълзите на праведника облекчаваха страданията на всеки, който вярваше в Брама, в неговата справедливост и могъщество.

 

Превод от руски.

 

Цветана.