Jump to content

ИЗ МОЙТЕ СПОМЕНИ - СЕДИР


Recommended Posts

Седир

ИЗ МОИТЕ СПОМЕНИ

В Компиен

Настъпи година, в която европейската политика съвсем се забърка. Един от моите приятели, аташе в едно отделение на външното министерство ми заяви, че тези усложнения имат между другото връзка и с действието на ближните на един банкер. Войната беше предстояща. Андреас ми потвърди точността на този разказ.

Веднъж Андреас ми каза:

– Имате ли 3-4 дене свободни, за да посветим едно место?

– Кога трябва да тръгнем?

– Утре вечер в 5 часа от северната гара.

– Добре, ще наредя срещите си половината за утре, а другата половина за след една седмица.

На другия ден намерих Андреас на гарата.

– Аз трябва да се извиня пред вас, каза той: взех трета класа. Тя не е удобна, но ние ще отидем само до Компиен и аз мисля да получа във влака осветление по някои въпроси.

Отговорих, каквото учтивостта изискваше. Андреас премина по цялата дължина на влака, изучи локомотива, говори с машинистите и най-сетне избра едно празно купе. После се качиха селянка с малкото си дете и един стар човек с малката си дъщеря.

Тренът тръгна. Валеше дъжд. Едрият човек и Андреас си размениха любезности, говориха за лошото време, за застрашената реколта, за закупвачите на жито, за зле разхвърлените данъци. Събеседникът беше търговец на вина от Епинет. Той отиваше да заведе малкото у един свой братовчед.

– Ние ще се поразходим, каза Андреас, няколко дена в гората. Там изглежда, че има стари църкви, римски старини.

– Да, каза винарят, в Компиен още стои една стара кула в дома на една моя братовчедка, почти до брега на реката Оаза. Можете да я посетите, ако обичате.

– Разбира се, каза Андреас. Ние ще обядваме заедно. – Това е кулата, дето Жана Д'Арк претърпя първата фаза на своето мъченичество, прибави той за мен.

– Не мога да ви придружа поради детето, каза винарят. Но Андреас го убеди да се съгласи. Минахме Шантили, Коа и фабриките ù, широки полета, прекъсвани от горички, красиви хоризонти на „Ил до Франс"; минахме и сивата и тиха Оаза и пристигнахме.

Обядвахме всички заедно. Едрият човек говореше високо, живо.

– Вие виждате, ми каза Андреас насаме, ние имаме успех. Ако бяхме взели втора класа, не щяхме да срещнем този човек, който е бил 20 години на служба у този банкер, за когото говорихме вчера. Той ще ни осведоми.

По-после Андреас каза:

– Има 481 година, от как Жана Д'Арк е била затворена в кулата, дето ще отидем.

След обяд взехме сбогом от винаря, като му обеща Андреас да иде да го посети скоро.

Ние се упътихме към къщата, която ни беше посочил на-шият спътник. Наближихме кулата. Едно куче залая от двора, но после почна да се умилква около нас.

Андреас се изкачи на кулата. После всичко потъна в мълчание. Само часовникът на една кула и свирката на един бърз влак нарушаваха нощната тишина. От време на време ме налягаше сън, но аз се раздвижвах, за да не спя. Половин час мина тъй.

По едно време не виждах вече къщата, нито курника, нито сайванта. Стари каменни зидове изпъкнаха пред мен. Имаше факли на вратите. Хора в костюми от 15 век идеха и се отдалечаваха; видях хора в дълги роби, конници, слуги. Те говореха мъчно разбираемо наречие, в което познах английски думи. Аз разбрах: Андреас подновяваше един опит на Калиостро. Последният беше обърнал пътя на времето. Бяхме се върнали 400 години назад. Без церемонии, без приготовление Андреас беше призовал Жана Д'Арк.

След няколко минути видението се промени. Аз видях в един сводест салон Андреас прав да говори с една млада жена, облечена в дрехи, с които я рисуват всички художници. Обаче това не беше видение, понеже чувствувах под ръката си студа на зидовете, слушах гласа на събеседниците и даже взех участие в разговора.

След един час всичко изчезна. Къщичката. двора, кучето - всичко отново се яви. Но първата дума на Андреас беше да обещая тайна върху това, което чух, което ще чуя или видя през следните два дена.

Влязохме в гората по тясна пътека и си починахме в една напусната кариера, открита от Андреас.

На другия ден отидохме при едни развалини. Там видях видения, подобни на тези през нощта, но много по-драматични. Нищо повече не мога да кажа. Това, което ми е позволено да кажа, е, че след няколко години Европа влезе в най-ужасния циклон, преживян досега от европейските народи (общо-европейската война).

*

* *

При една среща Андреас ми каза:

– Как мислиш, докторе, за всичкото туй блато, в което гази целият свят, какво казват твоите околни.

– Нищо, което вие да не знаете, казах аз. – Целият свят се оплаква или се дразни, но важно ми се струва обезкуражаването на хора с добра воля; това ме безпокои най много.

– Обаче, няма защо да се обезсърчаваш, освен, ако тези, които наричаш добри хора, не са служители на небето. Ти сигурно се запитваш: „Кой е истински служител на небето?” Да, ти имаш право да запиташ това. И аз сам се питам: „Аз служител ли съм?" Има толкоз да се върши, толкоз да се върши...

– Вие изговаряте най-обезкуражителните думи! Ако вие казвате, че работата надминава вашите сили, какво ще кажем ние другите, какво ще кажа аз?

– Аз знам, че нещата изглеждат, че вървят зле и аз скърбя; но аз също знам, че нещата вървят, както трябва да вървят, както е добре да вярват; и тогаз аз имам упование. Животът се развива в безброй много оттенъци. Затова няма никоя система, която да обгръща всичко. Съдбата на никое същество не е окончателна. Никой от служителите на небето не притежава точно същото количество светлина, както другите. Когато говориш за Бога, говори с благоразумие, благоразумие, благоразумие.

– С толкоз голямо благоразумие, че най-сетне ще достигна до туй, да си остана в къщи.

– Не, никога, заяви Андреас енергично. Трябва да се излезе на работа в света. Когато се занимавам с някого, показва се цялото му бъдеще и що ще направи той със светлината, която му разкривам. Когато стотина души идват при мен да ми искат работа (духовна), аз виждам, че от тях един или двама докрай ще я довършат. Макар и да знам това, при все туй мога ли да откажа на останалите 98 малката тяхна светлина? Имам ли право да им я откажа? Когато ти искат, дай! Когато ти предлагат, приеми. Някой тръгва за някъде: моли се на благия Бог за смелия пътник. Ти няма да задържиш някого, въпреки неговото желание. Важното е, щото, когато той те слуша, ти наистина да му говориш словото на живота. Моли се, приятелите, които искат да работят, да работят двойно повече: за себе си и за тези ученици, които вярват. че са твои приятели, но не работят. Ти още при пръв поглед знаеш, с кого имаш работа. Но ти не си признаваш това, понеже небето те е дарило със смирение. Но ти знаеш. Също и аз знам. Или по-добре, ние не знаем, но Светлината, която е в нас, тя ни учи. И Исус знаеше още от първия ден, когато срещна Юда, в своето детинство, че той ще го предаде. И нали го прие веднага? Ние сме невежи и понякога Всезнанието ни прониква. Неговото късо проблясване ни стига. То винаги съвпада с една важна възможност. Като знаем, колко малко са сърцата, които приемат Отца, изглежда, като че Той непрестанно се мами. Обаче Той никога не се мами. Та приятелю, укрепи душата си, направи я непоколебима. Недъзите, измените - това не са нищо друго, освен отстъпване назад, за един бъдещ засилен скок. Но са малцина тези, които никой удар на съдбата не разколебава! Другите, които се разколебават, ще дойдат малко по-късно. И трайната връзка, която ги свързва с нас, е първия прием, който им правим - прием, за който ти погрешно укоряваш себе си, като липса на ясновидство или твърдост.

Във влака

Една телеграма ме викаше в Нион. Стигнах на гарата малко преди тръгване на влака. Когато бързах за гишето, едно лице ме поздрави и ми каза:

– Не бързай, докторе, ще чакаме още 10 минути, защото мисля, че ще вземеш влака за Понтарлие. Машината му е повредена, ще я сменят.

Това беше Андреас.

– Искаш ли до Дижон да вървим заедно?

Влакът наистина тръгна с закъснение. Ние намерихме едно празно купе. Андреас ми предложи вестник и ми поиска позволение да работи. Той каза, че има работа за около един час, след което ще приказваме, аз се настаних на другия край на пейката и никак не се занимавах със съседа си. Когато Андреас не „работи" сам, той иска съвсем да го забравят. Аз имах време да се нарадвам на щастливата среща. Откак избухна кървавият катаклизъм, който опустошаваше Европа, не се ли обръщаше печално сърцето ми към този човек ?

Малко след като минахме Фонтенебло, Андреас прекъсна мълчанието. Той каза между другото:

– Външните блестящи действия са ценни, но делата, които само Бог вижда, ги надминават. Първите са цветя, а вторите - семенца. И Христос е техният градинар. Вторите извършват само тези, които знаят да мълчат. Познаваш ли хора, които знаят да мълчат?

– Да.

– Да, всеки мълчи, но тъй, че съседът му да забележи, че той крие една сензационна истина.

Андреас се засмя леко и продължи:

– Има едно вътрешно или умствено мълчание. Трябва не само да се мълчи, но и да не видят, че можем да говорим. И най-проницателният поглед да не може да прочете по лицето ми, че аз крия нещо. Едно нещо, което наглед е тъй дребно, напр. да не злослови човек, е за нас от голяма важност. Около нас стотици същества се водят по нашит постъпки, и други стотици ни дебнат, за да ни съборят.

– Има и молитва, казах аз.

– Коя молитва? Молитва опортюнистична ли или икономическа или малодушна, егоистичната молитва? Не, докторе, една непрестанна молитва, която обгръща както най-малките подробности, тъй и най-обширните предмети. Една молитва на безгранична нежност. Из горещото сърце свежият дъжд на добрия Бог пада върху почвата, изсушена чрез ада. Пред нашия Цар нищо не е детинско, нищо не е непоправимо. И нека всяко нещо да представлява за теб семенце от вечността. Молитва и работа!

Тези думи бяха казани от Андреас с един приятелски тон. Но цяла грамада от сили течеше под този спокоен тон: властна сигурност, мъдрост, най-широки схващания се долавяха в тези думи; инстинктивният ентусиазъм, който говори за фанатизъм, липсваше в тях. Моята воля се изкачваше до нови върхове, светлина изгряваше в мен. Чувствувах, че съм станал съвсем друг.

Още чувах вътрешното ехо на последните му думи, когато Анцреас продължи:

– Актът на милосърдието е най-добрият за всекиго. И ако човек не иска да избягва от усилия, нека се въздържа от злословие и то не само на хора, но даже и на животни, даже и на някой предмет, даже и на времето. Да, прибави Андреас, като ме видя, че съм изненадан, животното има ум. Дъждът и всичко друго има връзка със същества, които живеят. Ти като че ли забравяш, че ученикът на Христа се намира по дух в дома Христов, дето всичко е живот, разумност и любов.

– Да, аз бях забравил това, прошпнах аз.

– Ти никога не ще го забравиш, каза той с тон на утешение. Ти знаеш добре, ние сме служители на Христа, на Словото. Но истинското Слово - това е делото.

Влакът влезе в Дижонската гара и Андреас се приготви да слезе. Колко бързо се бяха изминали тези часове!

И колко въпроси имах още, за колко нужди имах да му говоря, колко желания имах да му изказвам! Андреас слезе и вървейки към изхода, с ръка се сбогуваше с мен. И аз разбирах все повече това, което ми каза, разбирах как малкото, което ми каза, всецяло обгръщаше „Едното нужно".

Възкресение

Последните епизоди, които разправих, бяха ми направили дълбоко впечатление, което читателите, разбира се, не може да сподели поради несръчността на разказа ми. Аз с жар влязох в „тесния път", който този път считах, че добре съм схванал. Но не закъснях да събера плодовете на моята неопитност. Исках върху фактите да опитам истинността на Андреасовите разбирания. Лекувах болни безплатно, давах парите си и времето си на другите. Жертвувах нощите си в услуга на други, търпях капризите на приятелите си. Тогаз почнаха да се подиграват с мен. После почнаха да се оплакват от слабохарактерността ми. Плодотворните лекарски визитации станаха редки. Кореспондентите ми, понеже не ги ласкаех вече с манията им за магизъм, гадаене и явления, ме укоряваха боязливо. Отслабна репутацията ми в кръговете на „илюминизма". Безнадеждни случаи на болни, които не можех да излекувам, родиха в мен съмнения, които пораснаха постепенно до черно отчаяние.

Малко по-малко мъжеството ме напусна: всичко ми стана блудкаво и отегчително; вземах лекарства, за да спя, за да не мисля повече; да изляза ми беше противно, да остана в къщи ми беше като мъчение; четенето ме отегчаваше; едвам правех усилия да се храня.

Към края на третия месец от тая меланхолия, когато с примирение чаках края, без да направя нито едно движение, когато ми изглеждаше, че вселената и аз самият нямаме нито смисъл, нито цел - дойдоха една вечер да ме викат. Една млада жена от съседите умираше от туберкулоза от една година насам. Тя беше вече към края. Никой лекар не искаше да се безпокои вече за нея. Отчаяният ù мъж ми обясни, че не очаква вече оздравяването ù, но понеже се задушва, нека я облекчим поне през агонията за един час. Аз бях твърде индиферентен към всичко, за да помисля да откажа.

Тръгнах с него, Част беше два след полунощ. На улицата пред нас видяхме едного, идещ срещу нас. Той беше с висок ръст, но с голяма пропорционалност на частите. Нямаше нищо особено в облеклото му, но имаше походка на благородник. При срещата неволно дигнах очи към него и получих погледа му, който беше като пламък от мека светлина. Беше ни отминал вече, когато се обърнах назад към него. Едновременно се обърна и той. Тогаз без да мисля повече, се упътих към него. Той взе шапката в ръцете си и каза:

– Докторе, мисля, че ви познавам, — извинете ме за не-скромността ми, — не сте ли приятел на Андреас?

– Да, отговорих смутен.

И тъй като търсех думи, той продължи:

– Обзалагам се, че отивате да постите болен. Може би ще ви бъда полезен, ако ми позволите да ви придружа.

Веднага разбрах: той беше Теофан. Това беше той. Сърцето ми затупа силно: Чувствувах, че отчаянието, сръдните, горчивините, отвращението, които изпитвах, се разпиляват. Обясних на клиента си:

– Този е лекар на мои приятели, специалист!. Ще го заведем да види жена ви.

Човекът, задавил се от скръб, не отговори нищо и ние скоро стигнахме у дома му.

Това беше трогателно беден чиновнически дом с банални украшения на мнимо благосъстояние. Там беше майката, неспособна вече за сълзи, с черти окаменели в един вид затъпяване. Тя каза на зетя си почти със замрял глас:

– Твърде е късно. Тя е мъртва.

Наведох се над тялото на болната. Никакъв сърдечен пулс, никакво дишане Деликатният ù нос се беше вече стеснил. Лицето ù беше покрито с онова неподвижно спокойствие, което никога не мами. Имаше още малко топлина под лъжичката. Но бедното, ужасно измършавяло тяло, с големи подутости на ставите, като че ли молеше да го оставят занапред спокойно в спокойната тъмнина на ковчега.

– Вярвате ли, че е мъртва? каза изведнъж Теофан. Гласът му звучеше музикално в тишината. Аз направих утвърдителен знак.

– Вие я обичахте, нали? Имате ли деца, попита той едно след друго мъжа и не чакайки отговор, продължи:

– Значи, ако се възвърне към живот, ако се събуди веднага от смъртта, вие нали ще сте признателни на Небето и ще останете при нея, няма да я напуснете нито сърдечно, нито физически?

Бедният човек, смутен, нямайки смелостта да разбере, ни гледаше, без да може да каже нищо.

– Бъдете спокойни, му каза Теофан кротко. Не тъжете. Отговорете ми по съвест.

– Възможно ли е това, измънка мъжът. Но не може да бъде вие да се подигравате. Да, щом вие казвате това, тя може да оживее... Обещавам ви...

И цял потресен от хълцания, той падна. А старата майка, съвсем сломена, отчаяно прегръщаше студеното вече тяло на дъщеря си.

Теофан се приближи до трупа, взе двете му ръце в лявата си ръка, повдигайки неподвижната глава в дясната си ръка и му каза нежно, съвсем низко на ухото - но ние всички чухме:

– Мое дете, дъще, ела, върни се. Това ще ти се пресметне. Те имат нужда от тебе!

И без да изтръпнем - тогава съвсем естествено ни изглеждаше, че тя трябва да възкръсне - жената отвори очи, изправи се и погледна стаята.

– Аз сънувах, – въздъхна тя.

Майка ù, мъж ù, коленичили, прегръщаха ръцете ù. Облегната на гърдите на Теофан, тя почна тихо да плаче.

– Запалете втора лампа, – каза Теофан.

Майката стана, залитайки и се върна с лампа, която туриха да осветлява добре болната.

– Вижте, каза той, че тя се съвзема.

И за четвърт час месата се бяха малко повърнали около костите. Фигурата ù стана по-пълна, с по-живи краски. Пренесен от радост, мъжът се хвърли пред нозете на Теофан, но последният го дигна, както бих направил с едно дете.

– Не, не, – каза му той. – Трябва да благодарите на Небето.

И като направи стъпка назад, прибави:

– Спомнете си, какво сте обещали. Има една книга, дето е записана историята на мъртвите, върнали се към живота. Пра вете туй, което тая книга учи. Хайде, до виждане.

И цел сияещ от нежно добродушие, той прегърна жената, майката и мъжа и излезе с мене.

Мислех, че сънувам. Обаче познах улицата, по която вървяхме: тук е стоборът, по-нататък има празно место; там надолу е хлебарницата, вляво е кръчма, дето викат нощни посетители в долния етаж. Да, аз бях на земята, в Париж. Вървях от страни на един непознат. И това беше той, Теофан, Светещият, тъй очакваният водач, чието едничко присъствие пръскаше моята тъмнина, изгонваше съмненията ми и отстраняваше умората ми.

Той ми обясни, че трябва да вземе в 4 часа сутринта бързия влак за Бриндизи и че не може да отложи пътуването си, защото такъв трен има само веднъж на седмица, но че от друга страна има много да ми каже и ако съм свободен, желае да го придружа до Модан. В неговото отделно купе ще бъдем напълно като у дома си. Аз бях очарован. Спокойно стигнахме на Лионската гара. И той продължи в течение на цели 10 часа да ме учи.

Той говореше без бързане, с къси прости фрази, без да цели ефект. Изглеждаше, че беше зрител на всичко, което ми казваше. Той обясни на мен, мене-самаго, показвайки ми най-скритите кътове на съзнанието ми. Погледът му пронизваше гъстата тъмнина на изчезналите векове. Тук не мога да повторя всичко, което той ме научи тая нощ. Много причини има, които се противопоставят на туй. Но представете си най-голямата умствена съсредоточеност, която функционира в съгласие със съвършената бистрота на ума; представете си едно мигновено разбиране, една памет силна за най-малките подробности; голяма чувствителност, простираща се както по отношение на съвременниците, така и по отношение на същества, отдалечени по време и пространство; представете си една радост твърде задушевна, спокойна, светла, - това беше състоянието на душата ми през тая нощ. Умората, треската, тежестта и сънливостта бяха забравени. Обаче думите не могат да изразят приятната, идеалната бодрост, силната жизненост, ясното доверие, които къпеха с ясните си вълни отслабналия ми дух.

Това щастие и щастието, което го последва, считам, че никога не мога изплати, даже и да страдам непрекъснато с цялото си същество през целия си живот. Едничката ми мъка е, че толкоз души минават тъй близо до Небето, без да го познават, но не защото то е скрито, а защото те, не излизайки от себе си, не искат, нито могат да го възприемат, тъй като те не виждат.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...