Jump to content

КАМБАНАРЯТ - GEORG NORDMANN


Recommended Posts

Georg Nordmann

КАМБАНАРЯТ

(Китайско предание)

Наблизо край Пекин живееше старият камбанар Фуен Ву. Скромната му къща бе приютена сред кичеста градин, и до нея се намираше ливницата, от която в тъмнината на нощта често се излизаше ослепителния блясък на разтопен метал.

Камбанарят Фуен Ву живееше сам с едничката си дъщеря Офизан, която беше на седемнадесет години. Мълчалив, затворен в себе си, той криеше някаква мъка, която с никого не споделяше, но която бе хвърлила отпечатък по неговото строго, неподвижно лице.

Фуен Ву приготвяше камбаните за всички храмове, които по онова време в Китай зоваха праведните за молитва. Той ги отливаше във форми с украса от древно писмо и знаци, оставени от пророците на Небесния император. По цепи дни той стоеше затворен в своята работилница, чукаше, стягаше нещо, а вечер, когато слънцето се скриваше на запад - далеко някъде зад пределите на обширната китайска земя. Фуен Ву изливаше отляната течност в приготвената форма.

По това време един от ламите строеше храм на Лао Тцео. Тоя храм бе величествен. В него строителят искаше да вложи всичката земна прелест, а на звънарницата да окачи камбана, каквато не е имало досега. Тази камбана трябваше да звъни с такъв глас, щото всеки праведник, когато го чуе, да изпита най-върховния екстаз от величието на Божеството, а грешникът да се смути, да се разкъса мрачната завеса в душата му и в нея да дойде разкаянието заедно с кротките стъпки на светия пророк.

Това желание ламата съобщи на Фуен Ву и последният обеща пред него и пред небето да излее такава камбана.

От тоя ден старият майстор стана мрачен. Той не приказваше с никого, а ден и нощ стоеше в своята ливница и приготовляваше формите за чудната камбана на най-големия китайски храм.

Дойде цветният месец. Храстите се напълниха с бели цветове и техният аромат се разнасяше от тихия ветрец. Малката Офизан седеше в градината и с тънка игла работеше своето моминско руво. Птичките подскачаха по клоните на разцъфналите овошки, а небето беше чисто, лазурно, дълбоко. Офизан тихо пееше, а умореният Фуен Ву, спираше за миг работата си, отриваше с ръка потта от челото си и се вслушваше. Тая тиха песен беше отплата и награда за тежкия му труд. Той нямаше по-скъпо същество на тоя свят от своята малка дъщеря, която след дните на тежък, огнен труд, идваше при него с нежна милувка и с детински сладък глас му разказваше за всичко, що бе видела през деня...

Шестнадесет пъти Фуен Ву изливаше грамадната камбана за новия храм, но той все не бе доволен от нейния глас. Тя не звучеше така, както старият майстор очакваше: нейният ек не будеше в сърцата на верните онова свято чувство, а грешниците едва ли от него биха изтръпнали, както искаше светия лама, който строеше храм на Великия Учител.

Натъжи се, отпадна духом камбанарят, чиято ръка бе изляла всички камбани в Пекинг и му се струваше, че гневът на небесния син ще го срази, защото не може да изпълни даденото обещание.

След последния си опит Фуен Ву излезе от ливницата отпаднал, изпотен, отиде в градината и там падна на колене, като започна безутешно да се бие в гърдите. Притича тогава Офизан уплашена, прегърна побелялата глава на баща си и след дълги молби узна тайната на неговата скръб. Тя обърна глава към Пекинг и видя големия храм готов да чака като исполин своята камбана, чийто глас ще прелети над града, да сбере за молитва праведните синове. За камбаната чакаше и верният служител, но Фуен Ву не можеше да я приготви според даденото обещание.

Свечери се, слънцето кърваво залезе на запад и червеният му блясък приличаше на лошо знамение. Сякаш небето щеше да излее гняв върху страната, в която се роди Лао Тцео.

Офизан, чието сърце беше чисто като цвета на вишните (защото Офизан ще рече вишнев цвят), с насълзени очи молеше баща си да се не отчайва, да не скърби, а още веднъж да опита своето старо изкуство.

Послуша старият майстор своето дете и за последен път отиде и разпали въглените и разтопи непослушния метал. От вратата на ливницата излизаше огнен блясък и осветяваше надалеко заспалата вече махала. Във въздуха само трептеше въздишката на пролетта, напоена с омайващия аромат на нацъфтялите вишни.

Офизан тогава отиде при домашния олтар и започна да се моли. Тя викаше небесния син да помогне на измъчения майстор Фуен Ву, чието отчаяние тя не искаше да гледа.

Тогава пред нея се яви Лъчезарният и каза: „Строги, жестоки са гласовете на камбаните в Китай. Те не говорят на думите. В метала на камбаната трябва да се разтопи едно любящо сърце, за да може гласът ù да посети сърцата и да ги зове с магическата власт на своята кротост."

„Няма ли в Китай поне едно чисто сърце?" Това рече Благословеният и се загуби.

Тогава Офизан, чиито душа беше като душата на гълъба, отиде при стария си татко и му каза: Преди да отлееш метала, иди при жертвеника и извърши домашния обред. Фуен Ву послуша детето си, отиде при олтара, разтвори ръце да приеме в тях благословението, а Офизан, която тайно се сбогува с него и с нацъфтялите храсти, опиянена от светлината, с която бе обкръжено лицето на пророка, отиде и се хвърли в разтопената огнена маса.

Когато Фуен Ву се върна в ливницата, всичко бе готово за последния опит. Той насипа за сетен път разтопения метал и цяла нощ стоя край новото творение. Чак на сутринта, когато слънцето се издигна доста нависоко, Фуен Ву отмахна формите и чукна за първи път камбаната.

О, това не беше глас на метал! Това бе повеление, излязло от устата на Пророка, който разкриваше с нечути слова великата красота на небето.

Камбанарят изтръпна. Той чу от собственото си творение това, което никоя уста не можеше да му разкаже. Той чу един глас, мощен като ек от гръмотевица, но с чистота на вишнев цвят, със скрита нежност като спокойна песен на молитва. Гласът на едно сърце звънеше в него, едно любящо сърце, което събуждаше сърцата.

Навън, на улицата на бедната махала, се бяха набрали тълпа хора. Те бяха чули тоя неземен глас: едни плачеха, други благославяха небето, трети раздираха дрехите си в неудържимо разкаяние...

Късно узна тайната старият камбанар Фуен Ву, на когото дадоха почести и слава. Никой, обаче, не можеше да заличи скръбта в душата му по Офизан - най-любимото от всичко, що бе имал на света. Офизан, чиито чистота послужи на Великия за великото Му дело.

От тоя ден слънцето над Китай грееше по-радостно и с по-обилна светлина. Последната камбана, която изля майстор Фуен Ву, говореше на сърцата за едно велико сърце. Нейният глас кънтеше над Пекинг, над пространните поля, стигаше надалеко като кротък зов, излязъл из устата на Благословения, който някога рече да се роди в тая земя.

Офизан отиде на небето. Сам Пророкът я прие и я въведе там, където пребъдват светците на Китай...

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...