ДУМИ НА ПРОРОКА - ИВ. ИЗВОРСКИ

[valiamaria]

Ив. Изворски

ДУМИ НА ПРОРОКА

Когато Той се яви между нас и начена да говори за любовта, която е Бог, словото му беше музика, за която жадуваха сърцата ни и светлина, която диреха умовете ни. Затова всички ние, които обичахме светлината и музиката, тръгнахме след Него.

Планината беше окичена със своите пролетни украшения, когато Той ни заведе при седемте свещени езера и захвана да говори за великите добродетели, които се раждат от любовта, която е Бог, и за красивия живот на онези, които носят тези добродетели.

Един от нас Го запита: „Какво нещо е доброто, което ражда любовта? Как може да се познае то и как да прави човек добро"? Той погледна слънцето и бистрите води на езерата и каза: „Каквото е плода за плодното дърво, такова е доброто за живота на човека. Както се познават качествата и благата на плодовете от онези, на които служат за храна, така и доброто се познава от тези, на които е направено. А който иска да се научи, как да прави съвършеното добро, нека да гледа, как правят това светлината на слънцето и водите на изворите".

Една утрин всеки от нас се пробуди с копнежите си да види слънцето, което непреривно твори блага за всички същества, които живеят на земята и всеки от нас отиваше с радостта си да го посрещне. И когато слънцето изгрее, пророкът, който ни водеше, каза: „Има ли нещо, което да помрачи блясъка на слънцето и то да престане вече да свети? Или какво може да опетни светлината на слънцето, че да остане на нея петно и да не може да се очисти? Като слънцето са светли умовете на онези, които познават Бога – любов и като светлината са техните мисли. Като водите на океана е голяма радостта в сърцата им и нищо не може да я размъти."

Веднъж при нас дойде една млада жена, чийто живот беше разбит от скръб и в отчаянието си тя не искаше вече да живее: единственото й дете беше грабнато от смъртта. Никой от нас не можеше да я утеши, но всички й посочихме Този, който познаваше скърбите и страданията на хората и който ни утешава, когато сме в скръб. Младата жена се приближи при Него и като се обля в сълзи, извика: „Учителю, моят живот е вече обезсмислен, защото смъртта грабна детето ми, в което виждах всичката радост, светлината, красивото в живота и щастието. Какво ми остава сега да правя?"

„Сега трябва да се научиш да възлюбиш всички същества, на които Бог е дал живот и които също като тебе дирят щастието. Любовта ти тогава ще бъде толкова голяма, че и смъртта ще победиш и нищо вече не ще е в състояние да ти причини скръб." Така рече този, който познава любовта, която е Бог.

Младата жена наведе глава и се замисли.