СВЕЩЕНАТА РЕКА - БОЯН МАГЪТ

[valiamaria]

Боян Магът

СВЕЩЕНАТА РЕКА

Петнадесета картина от лирико-драматичната поема

„ВЕЧНИЯТ ПЪТНИК"

На брега на реката трикуполен храм. Пред храма хилядолетен дъб. Под дъба мраморна скамейка. Седят и разговарят тримата мъдреци-близнаци: Десимир, Десислав и Десирад. Около тях в полукръг стоят учениците им с ръце на гърди и смирено ги слушат. Чува се ромонът на ръката.

Десимир:

Не би могло от тук до Вечний град

да се пресметне колко дни е пътя.

А знай се, след големия преврат,

княз Властимир към нас се е запътил.

Не е ли вече време да пристигне?

Десирад:

Каква ли стига в пътя не застига,

Каква ли среща пътника не среща?

Един измине в ден с водачи вещи,

а три дни друг по същи път се лута.

Един – несгодите крила му дават,

проклина, спира друг в умора люта.

Десислав:

Но най-подире, за небесна слава,

кой с воля, кой с неволя – бързо, бавно –

пристига всеки. Ето че отдавна

с добре дошъл са поздравили Властимира

мъжете от обителта Деяна.

С тях лесно ще премине той полето

и в близък ден ще ни зарадва всинца.

Десимир:

Тоз близък ден съвсем е близко: ето

че князът иде – водят го мъжете.

Десирад:

Да го посрещнем, както подобава.

Стават, правят крачка напред, с ръце на гърди и лек поклон, тъй дочакват княза, идещ окръжен от петимата мъже от обителта Деяна.

Тримата:

Поклон пред теб – за твоя подвиг слава.

Княз Властимир и мъжете дълбоко се покланят.

Властимир:

Не, не! Не мен! Поклон и слава вам,

велики мъдреци! Не вярвам сам,

че мога тъй да съм честит, че ето –

стоя пред вас и тук съм, от където

се чува вече, как шуми реката.

Пимен – старейшина на мъжете:

Поклон пред тримата свети близнака,

Носители на мъдростта дълбока.

Десирад:

Благодарим ви за честта висока.

И княза най-подире, слава Богу,

да видим между нас. Навярно много

от път сте уморени. Поседнете,

тъй както Бог е дал да поговорим.

Властимир:

Тъй клони е дъбът хилядолетен

като обятия над нас разтворил!

Свещени дъб, от времена тъй древни.

Такава сянка много ми се ревни.

Сяда на края на скамейката. На другия край с лице към него Десирад, Десислава и Десимира зад себе си прави. Мъжете от обителта Деяна сядат в полукръг на тревата при нозете на Властимира.

Властимир:

В града понявга странници дохаждаха.

От тях научих аз неща, каквито

не ми е други казвал. Някак скрито

и в притча все говореха. Разбирах

речта им тежко – и едва подире, когато биваха далеч.

Научих аз, че те са ваши ученици,

едва в деня, чии зарници

ме свариха по пътя. И възжаждах при вас да утоля

неутолима жажда.

Десирад:

След тебе вече връстен опит тича:

нещата днес разбираш и без притча.

Рояха се, гнетяха те въпроси –

ответа им ти вече в себе носиш.

Последният, най-тежкият остава.

И него разрешиш ли го, тогава

не в притча вече, не и в пряка дума –

ответ с въпрос в едно ще виждаш слети.

Готов ли си на сетен подвиг? Глума,

игра не е. Ни клетви, ни навети

не могат сетне нищо да помогнат.

Реката, дето чуваш да шуми,

на твоята държава тя е слогът –

опасва я във кръг от вси страни.

Тя няма извор, нито устие: изтича

сама от себе си и в себе пак се втича.

Но от държавата си вън, помни,

не можеш никога излезе ти.

Че зад реката пак е тя. Все тя и тя,

докле се слее с безпределността –

без граница и без предел навред.

А там е друг закон и друг е ред:

Страната е отвъд на светлината жива.

Тя всичко денем и ноще обвива.

Властимир:

Отсам обходих всичките страни.

Победна диря вред след мен застина.

Да бродя, диря в нови далнини. –

Отвъд реката искам да премина.

Десирад:

Но няма брод, ни мост, нито ладия.

Властимир:

Ще мина сам, без лодка, без кормчия.

Десирад:

Вода пенлива не протича, княже, в нея:

в коритото ù разтопен метал се лее.

Преди да се решиш, ти първо размисли се.

Властимир:

О, мойто тяло в жежката пустиня

и затвърдя добре, и обгори се.

Не може нищо да ме спре – ще мина!

Десирад:

От всяка корист ти отвърна ли лице? –

Защото е верига користта. Плувец!

Тя би могла да свърже твоите ръце.

Властимир:

О, както се захвърля лишния венец

подир разгулен празник – тъй и аз,

сред най-високата от планините,

захвърлих всяка корист. От тогаз

до днес безкористно посрещам дните.

Десирад:

В душата ти съмнения цъфтят ли още?

Съмнението, княже, избухлива смес е. –

Избухне ли, на дъното те би отнесла,

тя би те потопила, о, плувецо мощен!

Властимир:

В пустинята на Посвещението –

там до едно аз догорих съмненията.

Десирад:

А гордостта е камък воденичен,

завързан на плувеца на врата.

Надолу все дълбоко го завлича. –

Не се преплувва с него таз ръка.

Властимир:

Тъй както вехта дреха се докъсва,

от трън на трън се къс по къса

от мойта гордост късаха парчета,

и на Смирението из полето

по моя минал път се веят. Гол сега,

стоя възправен на брега.

Княз Властимир става. След него всички стават.

Десирад:

Венец победен сплита близък ден

и пиршество приготвя ти от манна.

Готов си веч. Бъди благословен!

Напред сега. Осанна!

Всички:

Осанна! Осанна!

Учениците се разделят на две зареди и тържествено запяват.

Първа зареда:

Малка гранчица на клона, –

клона на стъблото.

Корена в земя дълбоко, –

върха към небото.

Листите по гранка пърхат:

Кой за кого сторен?

Нито корена без върха,

Ни върха без корен.

Втора зареда:

Златна нива клас класила –

Зърното бе жертва.

Сила жертва възвисила –

Днес е тучна жетва.

Ще извие сърп жетваря –

Нива ще пожени.

И ще бъде пъл хамбаря –

дните пък засмени.