70. ДА СЕ ОПРЕДЕЛИШ НАВРЕМЕ

[Iskri4ka]

70. ДА СЕ ОПРЕДЕЛИШ НАВРЕМЕ

Елена Андреева: Ако трябва да каже нещо за сестра Попова, то имайте предвид, че тя беше възрастна когато ние влязохме в Братството. Тя беше медиумична натура. И когато почвахме да пеем тя правеше движения с ръцете. Вдигаше си ръцете над главата, настрани, напред докато пеем. Щом свърши пеенето, сваляше ги. Сега, аз това не мога да си го обясня. Музиката ли й така действуваше, какво беше не зная, но това го правеше. И даже после Учителят разправяше при разговор: „Двама братя седнали до нея и й хванали ръцете. Като почнеме да пеем тя не може да си ги измъкне, защото те здраво й държат ръцете. Но тя горката капят й сълзи от очите". Вижте сега как Той разглеждаше тази работа. И за да не се смущават приятелите, много пъти е казвал в беседата: „Е, ние имаме един диригент, пък имаме и друг диригент". Симеонов свиреше на цигулката - диригент и тя като маха така с ръцете и нея наричаше диригент. То е за да омаловажи и да не се дразнят приятелите от нейните движения. Сега виждате. Той от нищо не се дразнеше. Както виждате и Магдалина не Го дразнеше, щото ако е отговарял на Магдалина е отговарял заради нея, а не за себе си. А не защото за себе си не може да се въздържа или защото се дразни. Та същото беше и със сестра Попова. Иначе тя беше добра жена, услужлива, много добричка жена беше. Даже тя ми е казала, че като дошла при Учителя била болна от рак, но с вяра се е излекувала. Аз това не мога да кажа, но тя ми го е казвала. Лично аз от нея съм слушала това. Тя ми каза: „Много бях болна Еленке, но оздравях". Иначе беше много предана. Винаги на беседа идваше редовно. И тя ми разправяше, че в края на Първата световна война нейните синове са били на фронта. Тя имаше четирима синове. И най-малкият й син Тодор го убили, и когато й казали това, нали най-малко чедо, нали малките деца така по-възрастни са родителите, по се привързват към малкото. Мъжът й като чул получава удар и си отива и той. И тя отива при Учителя и Му казва. И плаче разбира се. И Учителят й казва: ,,Ще отидеш у вас, ще се изправиш на молитва, ще се помолиш и ще кажеш 100 пъти: Господи благодаря Ти че ми взе Тодор!"" Сега, от известна гледна точка може да е жестоко, но от духовна гледна точка какво е не мога да кажа. Но ти казвам какво е направила. Отидох казва Еленке вкъщи и ми текат казва четири реда сълзи от очите, но го казах 100 пъти. Вижте какво послушание е това. Може би това е било един изпит на душата й.

Както ще Ви кажа един друг случай: Една наша сестра която беше с комунистически идеи и която след 9.IX.1944 год. завърши гимназия и в университета следваше и изглежда че студентите са подразбрали или преподавателите че тя се движи в нашето общество, тя живееше на Изгрева и когато държи изпит по тези социалните науки, марксизъм ли е било, какво и нещо за вярата говорят, професорът, който я изпитвал пита: „Вие вярвате ли в Бога?" И тя отговорила - не, защото се уплашила. А тя и сега е религиозна. Но то може би да е религиозна от страх, не от вяра. Щото ако вярваш, но тя знае, че ако каже пред професора че вярва, може да си загуби пенсията като боец против фашизма, може много неща нали така, няма да прогресира, може би затова. Но знаете какво й казва една сестра. Тя като разказва тази случка една сестра й казала: „Ами казва ти, ако за този момент си дошла на земята, да признаеш, че вярваш в Бога?" Вижте, това друг й го е казал, на сестрата която й казала това. Защото в това има една истина, една дълбочина, която рядко човек ще се сети така да й каже. Щото тя като разправяше казвам: „Ех казвам, направила си това което можеш".

И сега понеже говоря за нея ще ви разкажа една много неприятна история с нея към Учителя. Защото днеска говорим и за отрицателни работи. Не казвам името й, защото тя ще си го разкаже сама, за да се запише и отпечати. Това е едно нещо, което тя самата ми е казвала, затова аз мога да го кажа. Тя мислела, че като ходят сестрите у Учителя, не ходят само за духовни въпроси. Мислела си че ходят и за любовни въпроси. Казала, защо пък и аз да не отида при Учителя. И веднъж посред нощ в 12 часа отива и тропа на Учителя. Дословно го предавам. Щото у мене това се клишира, когато тя ми го каза и после го беше казала и на други сестри. Така че тя не го е запазила в тайна, угризение ли е имала, какво ли незнам. Тропа на Учителя, не отваря, тропа на Учителя, не отваря, тропа, продължава да тропа, не отваря. Тя все тропа. И най-сетне Учителят излиза по долни дрехи, както си е бил в леглото, изправил се така пред нея със сълзи на очи и тя останала като гръмната, само от това, което видяла.

Той излъчвал. Виждате ли? Тя отведнъж разбрала какво е направила, че отива при един светец, да иска от Него нещо, което Той не може да й даде. Туй тя ми го каза брат, дословно. И само така направил с ръцете, искаше да каже: „Какво искаш от Мене?" И тя навела глава, и си тръгнала. Виждате на какви ли не унижения имаше за Него. Щото вижте, Той е намерил начин, без да я ругае. Ето, виждате ли сега, това благородство кой може да го прояви? Кажете ми, кой може да го прояви? Към Магдалина, към такива сестри, аз тези случки знам, а кой знае колко не знам. Разбирате? Това е благородство, това е святост. Един свят човек може така да направи. Той не й казва: „Какво си дошла посред нощ при мене". Да излезе с бастуна си и да я наложи по главата. А пък и така да го направи, ние ще го кажем, има право. Но Той не достига до човешкото, Той изявява само своята чистота и святост и с това стъписва тези нахални духове, които искат това което Той не може да даде. Може ли не знам дали сте чули за този случай. Но аз Ви казвам, лично тя ми го е казала. Мене лично ме потресе. Мене ме потресе когато ми разказа този случай. „Как си могла сестра това да направиш?" Аз ти си чудя откъде е у тебе тази сила, че да си го разказваш сама без да се срамуваш". А тя искаше да се изчисти от мръсотията.

Вергилий Кръстев: А за Попова?

Е.А.: Вижте как беше ревностна сестра. Учителя казва: „Който иска може да отиде на Мусала и да прекара една нощ на върха горе". И тая жена самичка тръгва от София, взема си само една торбичка и малко нещо хлебец ли, пък дали е взела храна или не, с гуменките си, с всичките възможности на един човек към 80 години и 70 да е била, не са били малко, а тя беше така пълничка жена, тръгва, върви нагоре, качва се защото вечерта ще отиде догоре. Тя тръгнала, нали за да прекара нощта горе. Горе няма наблюдателница, няма нищо още. Срещат я туристи: „Бабо, къде си тръгнала самичка?" „То си е моя работа". Пак това тя ми го е разказвала. „Бабо, ти къде си тръгнала самичка?" И тя кому отговори, кому нищо не отговори, тя не отговаряше. Когато й възразяваха нещо тя много хубаво премълчаваше. И отива на върха съвсем самичка, прекарва нощта, посреща изгрева и на другия ден се връща обратно. Все пак това е сила на дух. Аз не се реших да направя това. Аз нямах нейната смелост да го направя сама. И аз чух от Учителя, че трябва да се отиде, имах повече възможност и бях здрава и силна, но аз се убоях. Да, това говори за вяра, това говори и за преданост към Учителя. Да, макар че аз не съм могла да го направя, но аз съм възхитена от това, на тези приятели, които ми дадоха добри примери. Това е един прекрасен пример на преданост и на вяра в Учителя.